Вирджиния Хенли
Кристалната пещера (3)

Глава 3

Емералд се бе изтегнала върху златистия пясък под топлите лъчи на слънцето. Въздухът сякаш бе наситен от някакво прекрасно очакване. Мекият морски бриз танцуваше в черните й къдрици и галеше нежно лицето й. Изпълваше я безкрайна радост, граничеща с щастието. Знаеше, че скоро, много скоро той ще дойде при нея.

Очите й останаха затворени, а устните й потрепнаха, сякаш докоснати от нежните крила на пеперуда. Усмихна се загадъчно и бавно повдигна клепки. Той бе коленичил пред нея и вперил напрегнат взор в лицето й, а тъмносивите му очи преливаха от смях. Без да откъсва очи от неговите, тя бавно се надигна и застана на колене.

Нямаше нужда от думи. Копнежът да се докоснат изгаряше кръвта им. Протегнаха ръце едновременно. Пръстите галеха бузата, шията, рамото на другия. Ръката на Емералд се плъзна по гърдите му и се спря там, където бе сърцето му. Усети бясното туптене. Нейният ирландски принц! Наведе се, за да завладее устните й със своите, но когато топлият му дъх ги опари, Емералд се събуди, мълвейки страстно:

— Шон, Шон…

Рязко отметна завивките, надигна се, прокара пръсти през облака от великолепни черни къдрици и изпъна дългите си крака. Не се облече, а излезе от спалнята си и изкачи трите стъпала. Както през повечето сутрини, когато баща й отсъстваше, Емералд се плъзна в леглото до майка си, за да обсъдят плановете си за през деня.

Амбър, която обожаваше дъщеря си, улавяше всяко нейно настроение.

— Скъпа, днес ми изглеждаш различна?

Емералд се изчерви. За пръв път майка й виждаше страните на дъщеря й да порозовяват от някоя скрита мисъл.

— Сънувах…

— Принца ли?

Емералд кимна и се обгърна с ръце и се замисли за напъпилите си гърди.

— Радвам се за теб. Мисля, че вече порастваш. Как изглеждаше?

Лицето й светна от възторг.

— Беше ирландец!

— Тогава пази добре сърцето си, скъпа моя, защото сигурно ще е един очарователен измамник.

Амбър целуна тъмнокосата глава на дъщеря си и се измъкна от леглото. Отвори високия френски прозорец и излезе на балкона, който водеше към наблюдателната кула. Погледът й се насочи към хоризонта. Забеляза платната на приближаващ кораб. Идваше от Ливърпул. За да натовари ирландското уиски, което бе скрито в дълбоките подземия на къщата.

Обзе я внезапна тревога, тъй като забеляза, че корабът е прекалено малък, за да е търговски. Знача „Суолоу“^[1]! Младата жена се втренчи напрегнато през морската шир. Замоли се отчаяно сетивата й да са я излъгали, но ледените пръсти вече бяха стиснали сърцето й, затова бързо се върна в спалнята.

— Някой друг път ще отидем да разгледаме вълшебната долина, скъпа. Баща ти си идва. Върви и намери Джони. Кажи му да не излиза никъде. После бързо си ела. Трябва да се облечем както подобава.

Спалнята на Джони обаче се оказа празна. Без да губи нито миг, Емералд се спусна по стълбите, мина за по-пряко през кухнята и изхвръкна през задната врата. Пътьом грабна някаква наметка, за да покрие нощницата си.

Откри го в конюшните са да оседлава уелското си пони. Брат й не притежаваше нейната тъмна красота. За съжаление бе наследил руменото лице на баща си и правите му кестеняви коси.

— Не бива да излизаш! Татко си идва…

Лицето на Джони пребледня, а очите му се разшириха ужасено. Емералд дори си помисли, че ще се метне на понито и ще изчезне. Ала след миг осъзна, че не би се осмелил да стори подобно нещо. Новината по-скоро го бе заковала на място.

— Какво трябва да направя? — отпаднал попита той.

— Разполагаме с един час. Преоблечи се и си сложи най-хубавата перука. Аз ще ти помогна с вратовръзката. И най-вече, Джони, опитай се да не издаваш страха си пред него.

— Лесно ти е да го кажеш, Емералд. Когато се върнем в Лондон, мама ще те изпрати в училището за млади девици Сейнт Олбън, но аз ще отида във флотската дивизия към адмиралтейството. Това ще означава, че той ще ми нарежда денем и нощем какво да правя. Какъв кучешки живот ще бъде!

— Наистина съжалявам, Джони. Ако можех, бих си сменила мястото с теб. — Не за пръв път Емералд си мислеше, че тя би трябвало да се роди момче, а Джони момиче. — Мама ще го усмири, винаги успява. Хайде ела, трябва да побързаме!

 

 

След по-малко от час Уилям Монтагю се изправи пред семейството си. Всички бяха в най-официалните си дрехи. Твърдият му поглед се плъзна по децата, после се спря върху красивата му млада съпруга. Тогава тя припряно пристъпи напред, за да го посрещне.

Направи дълбок поклон, давайки му възможност да огледа добре прекрасните й пищни гърди, повдигнати от корсета. Белите кадифени полукълба надничаха от дълбоко изрязаното деколте на кремавата брокатена рокля.

— Добре дошли, милорд! Вече се бяхме затъжили за вас — със сладка усмивка излъга тя.

Забеляза, че е напудрила кехлибарените си къдрици и ги е вдигнала високо на главата си с панделки и дантела. Представи си как ги разпусна и те се стелят по голите й гърди. Хвана ръката й и й помогна да се изправи. Много скоро щеше да я види отново на колене.

Очите му се присвиха, когато се насочиха към далечния край на стаята. Там децата му бяха застинали като мраморни статуи. Дъщеря му си бе сложила дантелено боне и бяла колосана къса рокля, под която се виждаха дантелени гащички и малки ботушки от ярешка кожа.

— Беше ли добро момиче? — грубо попита той.

— Да, татко — отвърна Емералд ясно и твърдо.

Предизвикателно вдигнатата й брадичка категорично показваше, че в никакъв случай нямаше да издаде страха си. Монтагю изгуби интерес към нея и отмести поглед към сина си.

— А ти добре ли се държа? — попита го още по-грубо.

— Д-да, сър — прошепна Джони.

— Тъкмо от това се опасявах, безгръбначен страхливец! На шестнадесет години би трябвало да развратничиш от единия край на Ангълси до другия.

Лицето на Джони стана пурпурночервено и баща му презрително се засмя.

— Почакай само да отидеш във флотата; много скоро ще те просветим.

Съблазнителният глас на Амбър отвлече вниманието на Уилям от децата му.

— Надявам се, че ще останете за през нощта, милорд.

„О, да — помисли си Монтагю — ще ми е нужна цяла нощ, за да изиграя игричката си за Ирландия.“ Измъкна един плик от вътрешния джоб на сакото си и го вдигна високо.

— Реших да дойда от Ливърпул, за да ви донеса тази покана за тържеството, което организира семейство О’Тул.

— Тържество? — Гласът на Амбър пресекна от вълнение.

— Шеймъс О’Тул всяка година празнува рождените дни на синовете си. Сега реших да заведа цялото си семейство, за да се похваля с него.

Амбър усети как в гърдите й покълва надежда. През осемнадесетте години на брака им Уилям никога не й бе позволил да се върне у дома в Ирландия. Младата жена знаеше, че не бива да храни големи илюзии, защото разочарованието след това е още по-мъчително. А то неминуемо щеше да последва. Ала въпреки гласа на разума, въображението й се развихри и тя си представи как си отива у дома и как посещава всички членове на семейство Фицджералд. А и Джоузеф щеше да бъде там! Затвори за миг очи, за да овладее копнежа си.

Уилям се усмихна, когато видя унесеното й изражение.

— Хайде да се качим горе и да обсъдим пътуването. Празненството ще бъде следващата неделя. Смятам да отплаваме на „Дифенс“.

Амбър дари съпруга си с ослепителна усмивка и покорно сложи ръка върху неговата. Цената, която щеше да й поиска заради Ирландия, сигурно щеше да бъде много висока, но тя бе готова да я плати.

 

 

Сърцето на Емералд препускаше лудешки. Не можеше да повярва на ушите си. Мисълта, че отново ще види Шон О’Тул, бе достатъчно зашеметяваща. Но да отплава за Ирландия, за да присъства на празненството за рождения му ден, бе все едно дълго лелеяна мечта неочаквано да се сбъдне!

— О, Джони, не мога да отида на тържеството, облечена като малко момиченце — простена тя и повдигна с един пръст края на късата си колосана рокля.

— Той никога няма да ни заведе — убедено отвърна брат й. — Той презира ирландците и дори не ги смята за човешки същества.

— Мама ще го убеди. Няма да устои на магията й — увери го Емералд.

— Двамата са горе от часове. — Джони изглеждаше така, сякаш всеки миг ще повърне.

— Нима не разбираш? Тя го държи там, за да не може да ни измъчва.

Джони бе искрено благодарен, че Емералд е твърде наивна, за да осъзнае саможертвата на майка им. Искаше му се и той да е в неведение. Знанието го изпълваше с чувство на безсилна вина.

— Когато татко каза, че ти вече трябвало да развратничиш, какво имаше предвид?

Джони се намръщи.

— Не мога да ти кажа, защото ще те шокира.

— Разбира се, че няма да ме шокира. Как ще се науча, ако ти не ми казваш нищо? Няма значение, ще попитам майка. Тя ми доверява всичко.

— Не, Ем, не питай мама. Да развратничиш означава да се съблечеш гол и… да спиш с… момичета.

Емералд наистина се шокира, а в главата й заподскачаха различни непристойни картини.

— Не ти вярвам — едва чуто прошепна тя.

 

 

Поканата предизвика вълнение в Мейнут Касъл. Шон пристигна лично да я донесе. До имението, където живееше дядо му Едуард Фицджералд, имаше около двадесетина километра. Графът владееше стотици акри от красивото графство Килдеър, което се простираше край Ривър Рай чак до Салмън Лийп.

Една групичка младежи от рода Фицджералд се бяха събрали, за да наблюдават как рибата се завръща, за да хвърли хайвера си. Момичетата първи забелязаха Шон и с радостни писъци заобиколиха коня му. Момчетата също нямаха търпение да го поздравят, защото той беше любимецът на целия клан.

Всички заговориха в един глас:

— Какво те води насам, Шон? Нещо не е ли наред, Шон.

Шон се засмя и слезе от коня.

— Рожденият ти ден наближава. Какво искаш за подарък? — попита го тутакси една дръзка братовчедка, хвана ръката му и се облегна на нея, сякаш от близостта му краката й се бяха подкосили.

— Не го обсебвай, Фиона. Остави малко и за нас! — извика Диъдри.

— Не се бийте за мен. За всички ще има достатъчно — пошегува се Шон. — В неделя устройваме празненство. Поканени сте!

Момичетата се разпищяха още повече.

— Наистина ли каниш всичките жени? — смаяно попита Рори.

— До една — потвърди Шон.

Момичетата се кискаха и си шепнеха какво ще му подарят и какво биха искали да му дадат.

— Обещавам ви по един танц — заяви Шон и разроши меките къдрици на две от девойчетата, които стояха най-близо до него.

— Наистина ли? — в хор попитаха те.

— Нима току-що не го казах?

Заедно се запътиха към замъка. Когато приближиха, чуха чуковете и секачите на работниците. Дядо му вечно ремонтираше нещо по старата сграда, която бе строена още в средните векове.

Едуард Фицджералд остави работниците и излезе напред, за да посрещне внука си.

— Шон, ти ставаш все по-красив!

Прегърнаха се топло.

— Хайде да влезем вътре и да вдигнем тост по случай рождения ти ден. Не мога да повярвам, че ще навършиш деветнадесет години.

Шон подаде юздите на коня си на Рори, за да го отведе в конюшните. Когато минаха през сводестия вход, всичките лели Фицджералд се събраха, за да поздравят любимия си племенник.

— Шон, скъпи, колко е хубаво да те видя! — извика Мегън. — Как се оправя Катлин с онзи дявол, който има за съпруг?

— Тя никога не се оплаква — весело отвърна Шон.

— Не обръщай внимание на Мегън — обади се сестра й Маги, която беше вдовица. — Тя остави сиренето й да изсъхне твърде много, преди да го сложи в капана.

Шон разбра, че това бе образен начин да обясни защо сестра й бе останала стара мома.

— Слънцето отдавна не огрява твоя прозорец, Маги — не й остана длъжна Мегън.

Цяла тълпа от жени го докосваха, прегръщаха и целуваха, докато Шон се опитваше да си проправи път през голямата зала.

— Я оставете момчето да си поеме дъх! — сгълча ги старият граф.

— Всички сте поканени на празненството! — весело извика Шон, докато дядо му го теглеше към убежището на библиотеката.

— Жените винаги са били проклятието на Мейнут — промърмори Едуард Фицджералд и затвори вратата.

Шон снижи гласа си.

— Ще бъде в неделя. Тогава ще пристигне и стоката.

Графът на Килдеър наля на внука си един пръст уиски, след това сипа и на себе си.

— Радвам се, че баща ти не е оставил Джоузеф да донесе съобщението. Искам името му да е чисто като току-що паднал сняг. Той ще бъде следващият граф и не бих желал да го обвинят в предателство. Държа да няма каквато и да била връзка между Джоузеф и „Капитан Лунна светлина“.

— Брат ми много добре знае какво прави. Но аз съм готов да ти помагам по всяко време.

Гърдите на Едуард Фицджералд се изпълниха с гордост. Погледът му се плъзна по косите на внука му, черни като дяволите на ада, и се спря върху широките му рамене.

— Шон, ти си наследил най-доброто от Фицджералд и от О’Тул. Притежаваш всичко — остър ум, кураж, вроден чар — но заради Катлин не мога да ти позволя да ми помагаш. Това ще разбие майчиното й сърце. — Отпи от уискито си, за да покаже, че въпросът е приключен. — Кога ще пренесем товара в Мейнут?

— Същата нощ, с каруците, които ще извозят Фицджералд до празненството и ще ги върнат обратно.

Графът кимна, но лицето му остана мрачно.

— Ужасно нещо е да си ирландец!

— Докато не обмислиш останалите възможности — усмихна се Шон.

— Когато си отида, тази библиотека ще бъде твоя. Джоузеф може да вземе книгите по право и политика, но искам останалото да бъде за теб.

— Тези книги са като стари приятели.

— Ти си чел повечето от тях — историческите, легендите и митовете, народните приказки. Ти си единственият човек, който ще ги цени и пази.

Когато отвориха вратата, пет-шест от жените Фицджералд все още се мотаеха из коридора, за да не изпуснат плячката си. След броени дни Шон щеше да навърши деветнадесет години, а това означаваше, че вече може да мисли за съпруга. И не бе ли съвсем логично бъдещата му жена да е Фицджералд? А ако пък нямаше намерение още да се обвързва с брак, а само да пофлиртува, то какъв по-добър избор?

Майката на Шон, Катлин, както и всичките й сестри, беше изключително целомъдрена и непокварена, но по-младото поколение нямаше чак такива морални задръжки и през следващите няколко часа поне седем дами се опитаха да го примамят да се качат горе и да разгледат някоя от наблюдателните кули.

Вроденото му чувство за хумор му помогна да се измъкне с чест.

— Горе има поне петдесет и пет спални. Едва ли си струва да рискувам живота си!

Въпреки че Шон бе предпазлив, завоеванията му бяха много и най-различни. Заради забраната на майка му да се закача със слугините в Грейстоун, понякога се задиряше с дъщерите на арендаторите. Но обикновено търсеше и намираше удоволствие в Дъблин, където възможностите бяха безгранични. Дядо му имаше къща на модерната Мериън Роу, която Шон можеше винаги да използва. През последния месец там бе вкусил от прелестите на една сервитьорка от Брейжън Хед, на една продавачка на платове от Графтън Стрийт, на една актриса от Смоук Али и на незадоволената съпруга на сър Ричард Херон, висш чиновник в Дъблин Касъл.

Тогава видя леля си Тиара, обвита в пурпурни воали.

— Ако това е принцеса Тиара, която се опитва да ме примами да я последвам в тронната зала, аз се чувствам сериозно изкушен.

— Ако не се държиш добре, ще ти отпоря ушите — властно заяви тя.

Шон я хвана под ръка и с обич я целуна по бузата.

— Не забравяй да запазиш един танц за мен в неделя.

— Можеш да съобщиш на Катлин, че ние ще присъстваме на празненството.

Шон нямаше представа дали тя говори за всичките Фицджералд или използва кралското обръщение за себе си. В следващия миг зърна една друга братовчедка, облечена в дълга бяла роба като манастирска послушничка. Странностите дебнеха човек на всяка крачка в Мейнут Касъл.

 

 

Седнала в лятната беседка в Ангълси, Амбър Монтагю си мечтаеше за приближаващото празненство много повече, отколкото Фицджералд, взети заедно.

Бе направила всичко, което съпругът й бе поискал от нея. С усмивка и покорство бе понесла униженията и извратеностите. Ирландия и Джоузеф си заслужаваха цената. Дъхът й секваше само при мисълта за щастието, което я очакваше. Вече бе решила какво ще облече. Оставаше само да се погрижи за гардероба на Емералд.

Беше горда да покаже красивата си дъщеря на синовете на Фицджералд и О’Тул. Чувстваше се замаяна от мисълта, че ще си отиде у дома. Вече усещаше мириса на торф, примесен с дъха на зелена трева.

— По кое време трябва да сме готови в неделя, Уилям? — попита тя, вперила нетърпелив поглед в лицето му, докато той смъкваше чорапа от дългия й строен крак.

Мекият замечтан поглед обаче след миг изчезна от прекрасните й очи, тъй като той изрече:

— Ти си ме разбрала погрешно, Амбър, скъпа моя. Изобщо не става въпрос за твоето заминаване.

Сърцето й подскочи, после замря.

— Нали не мислиш сериозно, че бих подложил своята съпруга на унижението да присъства на някакво вулгарно празненство, организирано от недодялани и груби ирландци?

— Но, Уилям, те са моето семейство! Моят чичо е графът на Килдеър!

— Точно заради това се ожених за теб. Но празненството на О’Тул ще се превърне в пиянска оргия. Нямам намерение да хвърлям своята перла на свинете. Ти си твърде изкусително блюдо, за да го показвам пред цял клан похотливи ирландци.

Амбър усети вкуса на пепел в устата си. Ако започне да го умолява, това само ще го накара да се опие още повече от силата си и да остане непреклонен. Отказът му бе окончателен и безвъзвратен.

— Смятам да заведа Емералд и Джон, както и племенника си Джак. Това пътуване ще се отрази добре на сина ни. Прекалено много се е вкопчил в полите ти. Възнамерявам да направя от него истински мъж. Всеки младок, който не издържа на пиене и жени, е жалък слабак и не става за нищо!

„Ако ще бъде само една пиянска оргия, защо тогава ще водиш Емералд?“, поиска да изкрещи Амбър, но се спря на време. Нямаше да лиши любимата си дъщеря от възможността да посети Ирландия и да се запознае с роднините си. Сърцето й се сви от мъка и от устните й се изплъзна тиха въздишка. Сега разбираше, че всичко е било поредната жестока игра. Имаше чувството, че са я пронизали право в сърцето. Не се осмеляваше да заплаче, защото се боеше, че ще закапят кървави сълзи.

За да я унижи докрай, Уилям размаха малкия камшик, който винаги използваше върху нея. Впери в лицето й немигащите си студени очи и зачака да го целуне.