Фред Хойл, Джон Елиът
Андромеда (12)

Дванадесета глава
АНИХИЛАЦИЯ

Беше много късно, когато се върнаха в кафенето. Снежната виелица натрупваше преспи по северната стена; в задната стаичка седяха Рейнхарт и Осборн, сгушени в палтата си и тъжно и разсеяно играеха шах на малка шахматна дъска.

Флеминг се чувствуваше прекалено объркан, за да се защити. Той остави обясненията на Джуди и седна прегърбен на един от твърдите столове, докато Рейнхарт задаваше въпроси, а Осборн произнесе дълга тирада, изразяваща безнадеждност и презрение.

— Как посмяхте да ме въвлечете в тая история? — Бяха изчезнали и последните следи от обичайната му вежливост. При цялото си дипломатическо образование и възпитание той бе направо потресен. — Съгласих се да участвувам единствено с надеждата, че ще осигурим доказателства за министъра. Но това ще е краят както на неговата, така и на моята кариера.

— И на моята — въздъхна Рейнхарт. — Макар че бих я пожертвувал с удоволствие, ако машината е унищожена.

— Но не е — възрази Осборн. — Той дори не е успял да доведе докрай и тая работа. Ако оригиналното съобщение от Космоса е недокоснато, те ще построят нов компютър.

— Аз обърках всичко — рече Флеминг. — Можете да обвините мен. Ще си отнеса последствията.

Осборн укорително се обади:

— Това няма да ни отърве от затвора.

— А-а, ето какво ви безпокои. Ами ако построят наново машината, ами следващото създание; а хватката, от която няма да можем да се измъкнем?

— Нищичко ли не можем да направим? — попита Джуди.

Всички погледнаха с последна надежда към Рейнхарт. Той проследи случилото се с най-големи подробности, все едно че проверяваше изчисления, но в края на краищата стигна до задънена улица. Нямаше никаква надежда да намерят ключ до сутринта, а дотогава Гиърс щеше вече да знае за станалото и всичко щеше да започне отначало. За тях сега нямаше никакво съмнение, че теориите на Флеминг са безпогрешни: важното бе, че с действията си той бе провалил всичко.

— Единственият шанс — рече Рейнхарт — е Осборн да се върне в Лондон с първия влак и когато новината се разчуе, да се прави на изненадан.

— Е, и къде съм бил в това време? — попита Осборн.

— Дошли сте, направили сте кратка проверка и сте си отишли. Другото се е случило по-късно и ето ти цялата истина — нямало е откъде да знаете за случилото се.

— Ами „чиновникът“, когото съм довел?

— Той е излязъл с вас.

— А кой е бил той?

— Ще намерите някой, на когото можете да се доверите. Сплашете го или го подкупете, за да каже, че е дошъл с вас от Лондон и сте си тръгнали заедно. Трябва да сте чист и да запазите влиянието си. Ако можем, всички трябва да останем чисти. Както казва Джон, те ще го построят отново и ще се нуждаят от съветите на поне един от нас.

— Кой тогава е унищожил компютъра? — попита Флеминг.

Професорът се подсмихна доволно.

— Момичето. Ще приемат, че е откачила, обърнала се е срещу него и е загинала случайно, докато е разбивала компютъра, от ток с високо напрежение или по-късно, потресена от деянието си, което я е докарало до лудост. Изобщо да решават каквото искат. Така или иначе тя е мъртва, значи не може да отрече нищо.

— Сигурен ли сте, че е мъртва? — попита Осборн Флеминг.

— Да не искате да видите трупа?

— Питайте мен — с горчивина рече Джуди. — Всички умират пред очите ми.

— Добре. — Флеминг се надигна и се обърна към Рейнхарт. — А какво сме правили ние с Джуди в това време?

Професорът отвърна незабавно:

— Не сте били там. Доколкото е известно, ние оставихме оператора и мис Адамсън вътре. Те са излезли заедно, а всичко се е случило след тяхното излизане.

— Това няма да мине — каза Осборн. — Ще има разследване, и то какво…

— Не можем да измислим нищо по-добро. — Рейнхарт леко потрепери. — Откъдето и да го погледнеш, все е каша.

Те седяха около масата, облечени с палтата си, като четири сенки на някаква призрачна трапеза и чакаха да мине нощта и снегът да спре.

— Смятате ли, че снегът ще забави влаковете? — попита след малко Осборн.

Рейнхарт наклони глава на една страна и се заслуша във воя на бурята.

— Не бих казал. Струва ми се, че малко по малко започва да утихва. — Той насочи вниманието си към Флеминг. — А, ти, Джон?

— Ние с Джуди ще се върнем с колата в лагера. Преди малко, когато идвахме насам, пътят беше проходим.

— Тогава по-добре тръгвайте веднага — каза Рейнхарт. — Правете се, че се връщате от разходка и се прибирайте право в стаите си. Не сте виждали нищо и никого.

— Ама че нощ за разходки! — Флеминг унило се изправи и ги изгледа поред. — Съжалявам, наистина съжалявам.

Караше слепешком в снежната виелица; Джуди току изтриваше предното стъкло, но бурята взе да утихва. Флеминг остави Джуди пред бунгалото й и се отправи към своето. Беше толкова уморен, че не му се излизаше от колата. Отдавна бе минало полунощ и лагерът спеше като мъртъв под снежния саван. Като отвори вратата, бунгалото му се стори по-тъмно от всякога поради контраста със снежната покривка навън. Пипнешком затърси ключа за осветлението и щом го докосна, нечия бинтована ръка похлупи неговата.

За миг той бе обзет от дива паника, после блъсна ръката и светна.

Там стоеше Андре, държеше бинтованата си ръка с другата, стенеше и бе смъртно бледа и съкрушена, ала жива. Той се вторачи в нея, после затвори вратата и отиде до прозореца да дръпне пердетата.

— Седни и протегни ръце. — Флеминг взе бинтове и тубичка мехлем от един шкаф и започна бавно и внимателно да сваля грубо направените превръзки. — Мислех, че не си жива — рече той, докато работеше. — Видях какво беше напрежението.

— Видя ли? — Тя седеше на леглото, протегнала ръце към него.

— Да, видях.

— Значи си бил ти?

— Да, с една брадвичка. — Той погледна бледото й обгорено лице. — Ако ми беше минало през ум, че в теб е останала искрица живот…

— Щеше да довършиш и мен — каза тя вместо него без всякаква злоба, сякаш съобщаваше някакъв факт. После за миг затвори очи от болка. — Моето сърце е по-силно от… човешкото. Не е лесно да ме извадят от строя.

— Кой ти превърза ръцете?

— Аз сама.

— На кого си казала?

— На никого.

— Никой ли не знае за компютъра?

— Така мисля.

— Защо не им каза? — Удивлението му растеше с всеки изминал миг. — Защо дойде тук?

— Не знаех какво ще стане… какво е станало. Когато дойдох на себе си, не можех да мисля за нищо друго, освен за болката в ръцете. После се огледах и видях, че всичко е в развалини.

— Можеше да извикаш патрула.

— Не знаех какво да направя… нямах никакви указания. Без компютъра се чувствувах загубена. Знаеш ли, че е напълно повреден?

— Знам.

Очите й пламтяха върху бледото лице.

— Мислех само как да те намеря. И за ръцете си. Превързах ги и дойдох тук. На патрула не казах нищо. А като не те намерих, зачаках. Какво ще стане сега?

— Ще го построят отново.

— Не!

— Нима не искаш? — попита учудено той. — Какво стана с „висшата ти цел“… — с вашата по-висша форма на живот?

Тя не отговори. Когато Флеминг я превърза, очите й се притвориха от болка и той видя, че я тресе.

— Страшно ти е студено, нали? — рече той, като пипна челото й. Издърпа пухения юрган от леглото си и го наметна върху раменете й. — Стой така.

— Значи смяташ, че ще го построят отново?

— Сигурен съм. — Флеминг намери бутилка уиски и наля две чаши. — Сега изпий това наведнъж. Мен няма да ме потърсят за помощ, но имат теб.

— Ще ме принудят да направя това? — Тя отпи мъничко от уискито и му хвърли пламтящ тревожен поглед.

— Нима трябва да те принуждават?

Тя се усмихна едвам.

— Когато видях разбития компютър, бях много доволна.

— Доволна ли? — попита той между две глътки.

— Почувствувах се свободна. Почувствувах се…

— Като гръцката Андромеда, когато Персей счупил веригите й?

Тя не беше толкова сигурна. Подаде му чашата си.

— Когато компютърът работеше, аз го мразех.

— Ти ли? Ти мразеше нас.

Тя поклати глава.

— Мразех машината и всичко, свързано с нея.

— Тогава защо?…

— Защо хората се държат по този начин? Защото са принудени! Ръцете им са вързани от това, което наричат логическа необходимост… работата, семейството, страната си. Да не мислиш, че тези връзки са емоционални? Най-здравата връзка, която не можете да скъсате, е вашата логика. Аз зная това. — Гласът й затрепера и зазвуча несигурно. — Аз правех онова, което трябваше да правя, а сега мозъка го няма и не знам какво… Не знам.

Флеминг седна до нея.

— Това можеше да ми го кажеш и по-рано.

— Казвам ти го сега. — Тя го погледна право в очите. — Дойдох при теб.

— Вече е твърде късно. — Флеминг сведе поглед към бинтовете върху ръцете й, мислейки за белезите, които тя все още носеше по волята на машината. — Нищо на света няма да им попречи да я построят отново.

— Но те не могат да го направят без проекта.

— Той все още съществува.

— Ти не?… — Дори да се беше съмнявал в предишните й изявления, сега покрусата в гласа и погледа й не остави никакво съмнение.

— Не можах да разбия сейфа, а единственият ключ е у Куодринг.

Тя затършува в джоба на анорака си.

— Аз имам ключ.

— Казаха ми, че само Куодринг има.

Тя извади ключа и потръпна, когато превръзките й се закачиха за капака на джоба.

— И аз имам, но никой друг не го знае. — Тя му го подаде. — Можеш да отидеш и да го довършиш.

Беше така лесно и така невъзможно: това бе едничкото нещо, от което той имаше нужда, но сега бе невъзможно да се върне в сградата на компютъра, да довърши започнатото.

— Ще трябва да отидеш ти — каза той.

Тя се сгуши в юргана, но той го отметна и я хвана за раменете.

— Ако наистина го мразиш, ако наистина искаш да бъдеш свободна, трябва само да влезеш в сградата, да отключиш сейфа и да извадиш оригиналното съобщение — то е на магнетофонна лента; моите изчисления, които са на листове, и програмата, която е на перфокарти. Подпали всички листове и когато хартията се разгори хубаво, можеш да хвърлиш в огъня и магнетофонните ролки. Огънят ще изтрие записа. После бързо ще се измъкнеш навън.

— Не мога.

Той я разтърси и Андре простена от болка.

— Трябва да го направиш!

Гореше от възбуда, без дори да се замисли за последиците, които очакваха и двамата и за съдбата на всички сега, когато тя бе жива; виждаше само най-важното, единственото разрешение.

— Можеш да минеш спокойно покрай патрула. Ще ти трябва това, за да скриеш превръзките. — Той извади от чекмеджето си чифт шофьорски ръкавици и започна да ги нахлузва на ръцете й.

— Моля те, недей! — Тя потрепери, когато ръкавиците докоснаха превръзките, но той й ги сложи много бавно и внимателно.

— Можеш да запалиш огъня на пода. Ще ти дам кибрит.

— Не ме пращай там. Не ме пращай, моля те! — Очите й горяха от страх и въпреки изпитото уиски лицето й бе все още бледо от изтощение. — Не мога да го направя.

— Можеш. — Той напъха кибрита в джоба й и внимателно я побутна към вратата. Отвори я и пред тях се появиха бялата земя и черната нощ. Снегът бе спрял и вятърът бе утихнал. Светлините на лагера проблясваха студено и сред снега се открояваха тъмните очертания на сградите със заснежени покриви.

— Ще се справиш! — каза той.

Тя се поколеба и Флеминг я хвана за ръката. След миг Андре закрачи през снега към сградата на компютъра. Флеминг я придружи донякъде. Когато наближиха патрула, той лекичко я потупа по рамото.

— Успех! — рече и неохотно се отправи към бунгалото си. Температурата бе спаднала и беше страшно студено. Усети, че целият трепери, тъй че затвори вратата, дръпна настрани пердетата и приседна, за да наблюдава оттам. До този момент усилията, положени през изтеклите няколко часа, не му се бяха отразили, но докато стоеше и чакаше, вълните на умората го заляха. Жадуваше да си легне в леглото, да заспи и като се събуди, да открие, че всичко е свършило: опита се да си представи какво прави момичето, да обмисли възможните последици и крайния резултат, но мисълта му не можеше да се откъсне от събитията през тази нощ и от образа на бледата фигурка, крачеща в снега.

Отгоре на всичко не можеше да се стопли. Пусна електрическия радиатор и си наля още малко уиски. Как му се искаше да не бе злоупотребявал по-рано с пиенето, та сега уискито да му подействува. Кроеше разни планове за Джуди и себе си, стига изобщо да се измъкнеха от тая история. Той чакаше, облегнат на рамката на прозореца, гледаше ненарушения покой на нощта и му се струваше, че е минало безкрайно много време.

Към три часа започна да вали отново — нямаше виелица; снегът падаше тихо и непрестанно, а лампите, които светеха през цялата нощ, поставени на всевъзможни места из лагера, помътняха зад снежната завеса. Доста време не беше сигурен дали това, което вижда на светлината на лампата до сградата на компютъра, е дим или просто снежен прах: после чу аларменият звънец и възбудените викове на патрула. Флеминг вдигна яката на палтото си и отвори прозореца — сега можеше да вижда и да чува по-ясно. Това несъмнено бе дим.

Неудържимо му се прииска да се втурне навън и сам да види какво се е случило, да намери момичето и да попречи на гасенето на пожара, но знаеше, че не може да направи нищо, освен да разчита на суматохата и тъмнината, които ще осигурят достатъчно време и за огъня, и за момичето. Ако се съдеше по кълбата дим, досега залата на компютъра сигурно приличаше на преизподня и имаше реална възможност да изгори всичко, в това число и самата Андре. Измъчваха го противоречиви чувства: разбира се, искаше да я отстрани и въпреки това мисълта, че лично той я бе изпратил на смърт, не му бе идвала наум. Една част от него искаше тя да живее и той се почувствува изключително отговорен за живота й. Трите четвърти от Андромеда или каквото беше там бе живо същество — с чувства, възприятия и страхове, създадено с негова помощ и сега, когато бе прекъсната връзката между нея и разума, който я бе ръководил, тя се намираше в преддверието на ада и той единствен можеше да й протегне ръка и да я спаси. Ако, разбира се, не беше вече мъртва.

Изведнъж сирената на лагера зави скръбно и зловещо и сякаш всичките лагерни светлинки блеснаха изведнъж и затанцуваха в снежната мъгла. Ведно със сирената се чу бръмченето на запалени мотори, а от покрива на сградата на охраната изскочи белият лъч на прожектор и бавно зашари из лагера.

Той си представи как вълната на тревогата и командите залива като прилив базата: телефонното обаждане на патрула в сградата на охраната, на командира на охраната до Куодринг, на дежурния офицер до патрулите от охраната, до стрелковия взвод, до граничната отбрана, обаждането на Куодринг до Гиърс, на Гиърс вероятно в Лондон на някой спящ министър и в щаба на военната област, чийто командуващ се измъква от леглото по пижама, за да даде ход на предвижданите в случай на саботаж мерки.

Напрегна очи, за да види какво става зад снежната завеса и ругаеше сирената, която заглушаваше всички останали звуци. Покрай бунгалото му с дрънчене префуча пожарникарска кола и в светлината на фаровете й и на прожектора се откроиха тичащи силуети на хора с шинели, които се закопчаваха тичешком, на войници с пистолети и автомати. Покрай бунгалото мина още един камион — ландроувър с радарен скенер, който се въртеше на покрива му, после светлините се изгубиха и сирената замря, чуваше се само глъчка и се виждаха движещи се фигури, които снежната пелена почти скриваше. Миг по-късно блесна втори прожектор, който освети ярко пространството между жилищата и служебните сгради, където беше и сградата на компютъра, и през осветеното пространство префуча още една кола. Беше открит джип и Флеминг ясно видя Куодринг — седнал до шофьора, той говореше по полевия телефон. Пред джипа пробяга самотна фигура и за част от секундата му се стори, че е момичето, но после видя, че е Джуди, наметната с палто, с разпилени коси. Джипът спря, Куодринг й каза няколко думи, после шофьорът даде газ, а Джуди притича до бунгалото на Флеминг.

Без да почука, тя блъсна вратата и с безумен поглед огледа стаята, преди да го види.

— Какво стана? — задъхано изрече тя.

Той отговори, без да се обръща:

— Тя го направи. Андре го направи. Това, което гори, е кодът.

— Андре? — Джуди приближи до него, без да проумява нищо. — Но тя е мъртва.

Нямаше много време за обяснения, но той й разказа някои неща, докато тя стоеше до него, впила поглед навън.

— Мислех, че си ти — изрече тя, схващайки само част от казаното. — Както и да е, слава богу!

— Какво ти нареди Куодринг? — попита той.

— Каза да го чакам тук.

— Открил ли я е?

— Не знам. Мисля, че той не знае нищо. Даваше заповеди на патрулите да разчистят терена на базата и ако някой не се подчини, да стрелят без предупреждение.

Виковете и шумът на движещите се коли позаглъхнаха; каквото и да ставаше, ставаше в другия край на лагера. Стълбът дим бе по-широк и по-гъст от преди и в центъра му проблясваше огнен език, който се виждаше съвсем ясно сред белите лъчи на прожекторите. Флеминг и Джуди безмълвно гледаха и слушаха, после сред бъркотията пред тях изтрещя пистолет, последва втори, трети изстрел.

Флеминг се вцепени.

— Дали това означава, че са я открили? — попита Джуди.

Той не отговори. Сега пространството пред бунгалото бе пусто. Лъчът на прожектора, който се бе отместил в друга посока, се насочи пак насам замъглен и тънък. В началото всичко бе неподвижно с изключение на падащия сняг. После в тази ничия територия се появи малка фигурка, бледа и залитаща, която се измъкна с несигурни движения от сенките между две сгради.

— Андре! — прошепна Джуди.

Момичето залиташе и тичаше без посока. Влезе в обсега на прожектора, спря за миг, примижа, после отскочи назад. Изглежда, войниците, които насочваха прожектора, не я забелязаха, но наблизо се чу друг изстрел и един куршум изсвири между сградите. Джуди сграбчи ръката на Флеминг.

— Ще я убият!

Той се освободи и изтича към вратата.

— Джон! Не излизай!

— Аз я изпратих! — Той взе мощното си джобно фенерче, което стоеше до леглото и излезе, без да се обърне. Джуди го последва, но той начаса потъна в тъмата зад снежната завеса между сградите.

Прикриваше се между бунгалата, докъдето беше възможно, после затича през светлия сноп към тъмнината от другата страна. Този път войниците бяха нащрек, лъчът го улови и блесна в отсрещните постройки, но това само помогна на Флеминг. Докато тичаше, той успя да види момичето, притиснато до стената точно срещу него. Снегът се сипеше обилно, но той не спря да тича, докато не стигна до нея и като я дръпна силно, замъкна я зад ъгъла в тъмното.

Отначало тя не го позна; стояха облегнати на стената и дишаха тежко. Той я подкрепяше с една ръка да не падне.

— Аз съм — рече Флеминг и като си спомни за шишето в джоба си, измъкна го и изля насила останалото уиски между устните й. Тя се задави, преглътна с мъка, а после с усилие успя да се изправи на крака.

— Направих го — рече тя и макар да бе твърде тъмно, за да види лицето й, той бе сигурен, че се усмихва.

— Как се измъкна?

— През един заден прозорец.

— Ш-т-т. — Той сложи пръст на устните й и я притисна към себе си. В празното пространство, през което току-що бе притичал, шареше лъчът на прожектора, а група мъже във военни униформи мина на бегом; оглеждаха се на всички страни с готово за стрелба оръжие. Той се опита да измисли какво да направи. Да се върнат в бунгалото бе невъзможно, а да се скрият някъде в лагера, означаваше войниците да ги изненадат и да ги надупчат с куршуми, преди да имат време да помислят. Дори да се предадяха, почти рискуваха живота си в тъмнината и суматохата. Струваше му се, че единствената им надежда е да изчезнат от лагера, преди да разсъмне и претърсването да премине в по-сигурни ръце.

От това място имаше един-единствен начин да се доберат до лагерната сграда, без да прекосяват осветеното от прожекторите пространство, а оттам щяха да стигнат до телената ограда над пътечката към скалите, която водеше към пристана в залива. Един спомен — един много далечен спомен — нахлу в паметта му и го завладя така, че всичките му мисли се насочиха към пристанището и някоя лодка. Той здраво прегърна Андре през кръста, за да я подкрепи.

— Хайде — рече Флеминг. Почти влачеше момичето по покритите със сняг пътеки между сградите, като криволичеше зад бунгалата и сменяше посоката, щом чуеше гласове. Изглеждаше невъзможно да не ги забележат след броени секунди, но снеговалежът ги криеше, а снегът под нозете им заглушаваше стъпките. Андре дишаше учестено, явно нямаше да може да ходи още дълго и той си спомни, че горе на скалите ще се намерят пред лагерната ограда — след смъртта на Бриджър охраната там бе подсилена и на вратата в близост до пътеката сигурно щеше да има патрул. Тази перспектива изглеждаше безнадеждна, но нещо дълбоко в съзнанието му го подтикваше да продължава и той упорито вървеше напред, а момичето, облегнало се с цялата си тежест върху рамото му, се препъваше до него. В този миг той се сети какво точно търси.

Предишния ден бяха работили близо до скалите, разчиствайки място за нова сграда точно до оградата, и там имаше булдозер, който бяха оставили след приключване на работата. Сигурно моторът му бе много изстинал, за да запали, но пък, от друга страна, бе пригоден да издържа на открито през студените нощи и въпреки това да пали сутрин. Струваше си да опита, ако успееха да се доберат до него.

Самият той вече едва дишаше, когато стигнаха до последната от сградите и пред тях се разкри празно пространство от най-малко петдесет ярда, което трябваше да прекосят, преди да стигнат до тъмната сянка на булдозера. Той се облегна заедно с момичето на стената, обърната към морето, и с мъка пое големи глътки студен въздух. Не правеше никакъв опит да разговаря, пък и тя явно не очакваше подобно нещо от негова страна. Или му вярваше безпрекословно, или бе прекалено изтощена, за да мисли, или и двете. Между тях и оградата мина моторизиран патрул — военен камион с прожектор, монтиран върху кабината, и смътните фигури на взвод войници в каросерията — после околността утихна.

— Сега! — каза Флеминг, като посочи напред, привдигна я и затичаха през покритата със сняг трева. Андромеда се препъна два пъти и последните двадесетина ярда той трябваше да я носи на ръце. Докато стигнат булдозера, главата и гърдите му щяха да се пръснат и когато я пусна, тя със стон се свлече на земята.

Флеминг се покатери на машината и се огледа. Очевидно никой не ги беше видял и само можеше да се надява, че ако моторът запали, ще го сбъркат с някой от патрулиращите автомобили.

Запали при първото превъртане на стартера и след няколко предпазливи оборота той го остави да боботи тежко и слезе, за да помогне на момичето да се качи. Отначало тя не помръдна.

— Хайде! — каза й задъхан Флеминг. — Побързай! Вече сме на път.

Гласът й се чу едва:

— Остави ме. Не се безпокой за мен.

Той я повдигна с труд и някак събра сили да я пъхне в кабината до себе си.

— Сега се дръж здраво — рече той и я накара да се облегне на него.

До този момент патрулният камион сигурно бе изминал половината път около базата и отново приближаваше към тях. Вероятно Куодринг вече бе ходил до бунгалото му, за да вземе Джуди и знаеше, че Флеминг и Андре са побягнали. Вероятно залата на компютъра вече представляваше мека, димяща купчина от пепел и жарава, и съобщението от милиарди мили разстояние, както и всичко, започнало с неговото появяване, бе изчезнало завинаги. Всичко, което му оставаше да свърши сега, бе да измъкне момичето някъде, някак да се скрие и оцелее. Той се метна на седалката, натисна педала и превключи на скорост. При отпускането на педала булдозерът рязко потегли и почти затъна, но Флеминг натисна газта и зави тежко към оградата. През рамо видя приближаваща светлина, но бе твърде късно да спира. Той настъпи педала на газта и го задържа така, докато муцуната на булдозера се вряза в оградата. Теловете се огънаха и шумно се скъсаха, веригите ги прегазиха, откри се отвор и те се озоваха право в средата на отвора.

Той изгаси мотора и влезе, като дърпаше момичето след себе си. Тежката грамада на машината стоеше до разкъсаната ограда, запушвайки я като тапа, а той и Андре се озоваха в снега навън. Внимателно я поведе към ръба на скалите и превит одве, прибяга зад близките храсти, които прикриваха горния край на пътеката към пристана. Светлините на приближаващия се камион ставаха все по-силни и той видя иззад храстите как осветиха булдозера. Беше силно заслепен от светлината и снега, за да види самия камион, и се страхуваше, че това е патрулната кола, пълна с хора. След това лъчите светлина се отклониха в друга посока и през поизтънялата снежна завеса той успя да види радарния камион душеше телената ограда със скенера си, който се въртеше ли, въртеше безнадеждно над кабината.

Хвана Андре за ръката и я поведе надолу по пътеката. След втория завой светна фенерчето и тръгна достатъчно бавно, за да може тя да го следва отблизо без негова помощ. Отнякъде бе събрала малко сили и не изоставаше, здраво хванала ръката му. На края на пътеката нямаше патрул и пристанът бе мъртвешки притихнал, чуваше се само тихият плисък на вълните. Струваше им се, че са на хиляди мили от лудницата над главите си и че това сякаш затруднява по-нататъшните им действия.

През зимата всички малки лодки бяха изтеглени и вързани на брега: само патрулният катер, нещо като малка моторна китоловна лодка, чийто мотор бе разположен в средата, бе на вода и се триеше о пристана, като проскърцваше ядно. Флеминг го беше използвал преди: през летните месеци, когато бе искал да се махне и да остане сам, и го позна с онова смесено чувство на любов и омраза, което жокеят изпитва към буен и упорит стар кон. Той избута Андре в катера, освободи надлъжните въжета и се засуети наоколо за манивелата. Не беше толкова лесно, колкото с булдозера: Флеминг въртя манивелата, докато по лицето му потече пот и разтопен сняг, и започна да го обзема отчаяние, че никога няма да може да съживи мотора. Андре се сгуши под един планшир, а снегът валеше върху тях и се топеше, като ги мокреше ведно с плискащата се в трюма вода. Андре не задаваше никакви въпроси, само от време на време тихичко стенеше, докато той се трепеше, задъхан въртеше ръждясалата манивела. Млъкна, но продължаваше да върти, докато накрая, след като изкиха няколко пъти, моторът заработи.

Остави го да загрее, докато катерът се тресеше и едва-едва пърпореше, после включи на скорост и отвори дроселната клапа. Пристанът се отдалечи незабавно и те останаха сами сред празната чернота на водата. Флеминг никога преди не бе излизал в снежно време. Цареше приказно спокойствие. Снежинките се въртяха, сипеха се около тях и се топяха при допира с водната повърхност. Сега им се видя по-топло, тъй като се намираха в закътания залив.

Пред щурвала имаше малък компас — самият щурвал приличаше на волана на кола стар модел — и Флеминг го управляваше с една ръка, докато с другата осветяваше компаса. Без да се замисля особено, той знаеше местонахождението на острова и приблизителната скорост на течението. В това спокойно море се досещаше и за приблизителната скорост на катера и поглеждайки през няколко минути часовника си, можеше да пресметне горе-долу разстоянието. Преди го бе правил толкова често, та сега си помисли, че би могъл да стигне и със затворени очи. Надяваше се само да чуе плясъка на вълните край островните скали, малко преди да връхлетят върху тях.

Той извика на Андре да отиде на носа на катера и да наблюдава, но отначало тя не му отговори. Флеминг не посмя да остави дори за малко щурвала и компаса.

— Ако можеш да се придвижиш напред, върви — извика отново той — и наблюдавай внимателно!

Видя я как бавно се промъква към носа.

— Вече сме наблизо — каза той някак обнадеждаващо.

Лодката напредваше трудно — още десет, двадесет, тридесет минути. Когато се отдалечиха доста от брега, попаднаха на леко вълнение и лодката започна да пропада и да се издига, но снегът спря и нощта вече не изглеждаше така непрогледно черна. Флеминг се запита дали са се отдалечили достатъчно от скалистия бряг, за да не попаднат в обсега на нечий радар, а освен това се питаше какво ли става в лагера и какво ли ги очаква в тъмната празнота напред. Боляха го очите, гърба и главата — всъщност всичко го болеше — и непрестанно трябваше да мисли за изгорелите и пулсиращи от болка ръце на момичето, за да се чувствува самият той по-добре.

След около четиридесет минути тя му извика. Той отпусна дросела и остави лодката да се плъзга бавно към тъмната грамада, която лежеше пред тях, а после завъртя щурвала така, че минаха успоредно на гладкия каменен бряг на острова. Продължиха много бавно, почти налучкваха посоката и се ослушваха за шума на разбиващите се пред тях вълни, докато десет минути по-късно каменната стена се сниши и те чуха тихия плисък на вълните по пясъчния плаж.

Флеминг приближи лодката до брега и като нагази до колене в ледената вода, пренесе момичето на пясъка. Сега небето просветляваше — не бе зората, а вероятно лунната светлина и той разпозна тесния отвор на пещерата, която бяха открили с Джуди в онзи ранен пролетен следобед, когато намериха документите на Бриджър. Беше тъжен, но и утешителен спомен: той някак съвсем безразсъдно си помисли, че би могъл да държи тук своите собствени документи.

Огледа се наоколо, за да избере място за почивка. Беше твърде студено, за да рискуват и да спят на открито, дори да можеха, така че той я поведе към входа на пещерата и навътре в тунела, който бяха проучвали с Джуди. Повече не можеше да води Андре за ръка, но продължи да върви бавно напред, като говореше през рамо, за да я окуражава.

— Чувствувам се като Орфей — промълви той на себе си. — Май започвам да обърквам легендите… по-рано беше Персей.

Бе замаян и от умора леко му се виеше свят, на два пъти сгреши посоката в тъмните тунели. Търсеше високата зала, където бяха открили езерото, защото си спомняше, че пода й е покрит с пясък, върху който можеха да си починат; след малко обаче разбра, че е объркал пътя. Обърна се, насочи лъча на фенерчето назад, за да каже това на Андре, но нея вече я нямаше там.

Обхванат от внезапна паника, той затича и се запрепъва по обратния път, като викаше името й и осветяваше тунела от двете си страни. Ехото му отвръщаше зловещо и това бе единственият звук, като се изключи шумът на стъпките му по чакъла. На входа той спря и се върна отново. Това е абсурдно, рече си сам, защото не бяха навлезли толкова навътре. За първи път той изпита неприязън към момичето — чувство, съвсем лишено от логика; логиката обаче го интересуваше все по-малко. Когато отново слезе надолу в тунела, той забеляза, че има повече разклонения, отколкото си спомняше: изглежда, това бе част от лукавото безумие на природата — тунелите се размножаваха тихичко в мрака. Той навлезе в няколко от тях, но трябваше да се връща, защото по една или друга причина ставаха непроходими — и тогава внезапно се намери във високата зала, която неизвестно как бе подминавал.

Спря и извика отново, а лъчът на фенерчето му бавно обходи залата. Разбира се, реши той, тя трябва да е някъде тук: не може да е продължила по-нататък в тъмнината — толкова е изтощена. Насочи фенерчето към земята и видя следи от обувките й. Те го отведоха до средата на пещерата, където спря като закован и тръпка на ужас пробяга от главата до петите му. Последният отпечатък бе на самия ръб на скалистия бряг на езерото — върху водната повърхност до брега плаваше една от шофьорските му ръкавици. И нищо повече.

Така и не откри нищо. Бяха я научили на твърде много неща, но никога не я бяха учили да плува. Обзе го безгранична мъка и жалост; той прекара следващия час в налудничаво и безнадеждно претърсване на пещерата, а после уморено се върна на плажа, сви се между две скали и остана там до зазоряване. Не се страхуваше от съня; изпитваше по-силен, почти безумен страх от нещо неописуемо, което излизаше от отвора на пещерата — нещо несъкрушимо, дошло от милиарди мили разстояние: нещо, което му бе проговорило за пръв път в една такава тъмна нощ като сегашната.

Не се случи нищо, а час-два след разсъмване откъм морето се появи военен катер. Флеминг не направи никакъв опит дори да помръдне, когато катерът стигна до острова и екипажът го завари да гледа втренчено вечно менящата се морска шир.