Фред Хойл, Джон Елиът
Андромеда (4)

Четвърта глава
АКЦИЯТА

Никой никога не ходеше в Торнес за развлечение. От Лондон дотам можеше да се стигне най-бързо за дванайсет часа — първо със самолет до Абърдийн, а после с експрес през Северна Шотландия до Геърлох на западното крайбрежие. Торнес бе първата гара на север от Геърлох, ала там нямаше нищо друго освен едно малко западащо селце, див скалист бряг и пуста равнина. Изследователската база се намираше на носа, разположен в широката водна ивица, разделяща остров Скай и остров Луис, а откъм сушата я опасваше висока ограда с бодлива тел отгоре, по която течеше ток. От двете страни на входа имаше караулни будки с часовои, а покрай оградата и високите крайбрежни скали патрулираха войници с кучета. Отвъд се простираше сивата водна шир на Атлантика, виждаше се един остров, обитаван от птици, и от време на време — някой патрулен катер от Кралския флот. Почти винаги бе облачно, всичко наоколо бе зелено, сиво и кафяво и като се изключат гласовете и шумът, идващи на промеждутъци откъм лагера, мястото беше тихо.

Когато Рейнхарт и Флеминг пристигнаха, валеше дъжд. На гарата ги посрещна черен служебен автомобил, шофиран от млада жена със зелена униформа, и като разплискваше калта по коларския път през откритата пуста местност, ги откара пред вратите на лагера. Там бяха посрещнати от един сержант от Шотландския полк и телефонира на директора да го уведоми, че са пристигнали.

Администрацията се помещаваше в дълга тясна едноетажна сграда в средата на лагера. Макар да бе нова и с модерна архитектура, тя напомняше с нещо типичната мрачна казармена постройка, но кабинетът на директора изглеждаше съвсем другояче. Махагоновият под блестеше, електрическите крушки бяха скрити под бели абажури с аеродинамична форма, завесите на прозорците падаха до пода, а по стените висяха карти и схеми в полирани дървени рамки. Директорското бюро беше широко и красиво; зад него седеше мъж с тясно сбръчкано лице, а отпред имаше гравирана плочка, на която пишеше: „Д-р Ф. Т. Н. Гиърс“.

Той ги посрещна любезно, но без ентусиазъм и показа явно престореното си пренебрежение към своята работа.

— Тук ще ви бъде много скучно — каза той, докато им предлагаше цигари от полирана ракетна капсула. — Ние, разбира се, се познаваме по име.

Рейнхарт бе нащрек, седнал на един от столовете за посетители, които бяха толкова ниски, че едва успяваше да вижда директора зад бюрото.

— Кореспондирали сме си, мисля, относно проследяването на ракети — за да го каже, Рейнхарт трябваше да си протегне врата — очевидно столовете нарочно бяха ниски. Флеминг огледа изпитателно обзавеждането и се усмихна.

Физик по образование, Гиърс вече години наред бе старши научен ръководител на проектите по отбраната и сега повече приличаше на висш офицер, отколкото на учен. Някъде под строгата му военна униформа се криеше изследователят, но това само го караше да завижда още повече на работата на другите и да трупа ядове от купищата всекидневни дреболии.

— Разбрах, че е дошъл моментът да започнете работа зад ограда от бодлива тел. — бе заядлив, но способен — вече беше разработил план за работата им. — Ще бъде трудно, разбира се. Не можем да ви осигурим неограничени възможности.

— Ние не искаме… — започна Рейнхарт. Флеминг го прекъсна:

— Доколкото разбрах, приоритетът ни е точно определен.

Гиърс му хвърли остър хладен поглед и с рязък жест изтръска пепелта от цигарата си в един пепелник, направен от метално бутало.

— Определени са ви часове за работа с главния компютър. Ще си имате собствени работни места и жилища за екипа. Те ще се намират в наш периметър и вие ще бъдете под наш надзор, но ще имате пропуски и ще можете да влизате и да излизате, когато искате. Майор Куодринг отговаря за охраната, а аз — за всички изследователски проекти.

— Но не и за нашите — каза Флеминг, без да поглежда към Рейнхарт.

— Моите задачи са по-прозаични, но належащи. — Доколкото бе възможно, Гиърс се стараеше да не поглежда към Флеминг и се обърна към професора: — Вашето министерство на науката е изпълнено с идеализъм, въпреки че може би е малко небрежно.

В единия край на бюрото имаше снимка в рамка на жена му и двете му малки деца.

— Чудно ми е как я карат — каза Флеминг на Рейнхарт, когато излязоха.

Навън все още валеше силно. Един от помощниците на Гиърс ги поведе през мократа трева около сградата, а после по бетонни алеи между редици от ниски постройки като бункери, наполовина скрити в земята, до ракетния полигон на края на носа.

— Днес тук е доста спокойно — рече той, докато те привеждаха глави под проливния дъжд. — Понякога докато се озърнеш, и вече извие буря.

Върху наклонените си стойки стояха няколко малки ракети, покрити със синтетични покривала, и сочеха към морето, а една по-голяма бе поставена вертикално на главната стартова площадка и изглеждаше солидна и съвсем истинска, тъй както бе прикрепена към установката си.

— Не сме по най-големите ракети. Тези всичките са прехващани — крият големи възможности в малки размери. Разбира се, всичко това е от най-висока класа. Обикновено не допускаме посетители тук.

Главният компютър беше много внушителен и се намираше в една голяма лаборатория. Беше тройно по-голям от най-големия компютър, с който бяха работили досега. Дежурният персонал даде на Флеминг график, на който бяха отбелязани неговите часове за работа — хората бяха дружелюбни, макар и не особено заинтригувани. На Флеминг и останалите бе предоставена и една празна служебна сграда, както и няколко дървени бунгала за жилища — малки и съвсем обикновени, но чисти и обзаведени със служебни мебели.

Те зашляпаха с подгизналите си обуща към помещенията на личния състав, където им показаха офицерската столова и фоайето, магазина, пералнята, гаража, киното и пощата. Лагерът бе на самоиздръжка — не се налагаше да се излиза за каквото и да било, освен да се полюбува човек на пирена и небето.

През първите няколко месеца тук бе настанена само основната група от екипа — Флеминг, Бриджър, Кристин, Джуди и няколко от младшите помощници. Кабинетите им преливаха от изчисления, планове, хелиографски копия и части от все още неразопаковано оборудване. Флеминг и Бриджър прекарваха дълги нощи над проекта за електрическите схеми и електронните компоненти; малко по малко сградата се изпълни с все повече изследователи и проектанти, чертожници и инженери.

Рано през пролетта на следващата година в лагера се появиха работниците на предприемаческа фирма от Глазгоу и оградиха едно място с дъсчена ограда, на която пишеше: „Макинтайър и синове“. В заградения участък бе построена изолирана от лагера сграда за новия суперкомпютър — така наричаха творението на Флеминг — и камиони, натоварени с апаратура, пристигаха и хлътваха в него.

Постоянният персонал гледаше на всичко това с жив интерес, но отдалече и продължаваше да работи върху собствените си задачи. Приблизително веднъж на седмица от ракетните площадки излиташе с гръм и трясък нов четвърт милион от парите на данъкоплатците. Стадата овце и крави в близката околност лениво се разпръскваха. После следваха няколко усилни дни на командните постове. Като се изключи всичко това, мястото бе тихо и спокойно като девствена земя и неописуемо красиво, когато дъждът престанеше.

Младшите членове от екипа на Рейнхарт с удоволствие споделяха компанията на учените, които работеха за отбраната, и на патрулите — хапваха, пийваха и излизаха с малки лодки в залива. Флеминг и Бриджър обаче се държаха настрана и бяха известни като „божествените близнаци“. Ако не бяха при компютъра или в служебните помещения, значи работеха в едно от двете бунгала. Понякога Флеминг се затваряше някъде с някой нерешен проблем, а Бриджър, въоръжен с бинокъл, отиваше с моторна лодка до птичия остров Торхолм.

Рейнхарт действуваше в Лондон, като ги посещаваше от време на време, но предимно кръжеше около Уайтхол, уреждаше планове, разрешителни и бюджети и подготвяше безконечните доклади, които правителството изискваше. По някакъв неведом начин те бързо получаваха всичко, което им трябваше, почти без закъснение. Рейнхарт скромно казваше, че Осборн е превъзходен организатор.

Единствено Джуди седеше със скръстени ръце. За разлика от тези на останалите, кабинетът й се намираше в главната административна сграда и беше настанена при жените — учени. Макар Флеминг да беше настроен съвсем приятелски към нея, все не можеше да й отделя време, а Бриджър и Кристин даваха мило и драго само да не е с тях. Все пак тя успяваше да добие представа какво се върши наоколо, излизаше на разходка с някои от офицерите и това беше всичко. През дългите зимни вечери се занимаваше с бродиране на гоблени и моделираше глина; с това си спечели репутацията на артистична натура, ала в действителност просто скучаеше.

Когато новият компютър беше почти готов, Флеминг лично я разведе из помещенията. Самият той се отнасяше към компютъра и с неодобрение, и със страхопочитание — възможно беше да е сгрешил или пък компютърът щеше да се окаже нещо изключително и свръхестествено. Изтощението му веднага биеше на очи; сега той бе безкрайно уморен и отчаян. Самата машина наистина си я биваше. Беше толкова голяма, че вместо да бъде монтирана в помещение, центърът за управление бе построен във вътрешността й.

— Сега сме като Йона в търбуха на кита — каза й той, като сочеше тавана. — Там е охладителното устройство — хелиевият кондензор. Паметта непрекъснато се облива от втечнен хелий.

Зад масивните двойни огнеупорни врати се простираше помещение с големината на бална зала, разделено на две от рафтове с апаратура, които стигаха до тавана. Между тях и вратата се намираше главният пулт за управление; от едната му страна бе величествената клавиатура, а от другата — печатащото устройство. И към двете имаше магнетофони и други входно-изходни устройства. Централното осветление още не работеше — само една крушка светеше над пулта за управление, а от рафтовете с апаратура висяха няколко лампи. Помещението бе наполовина под земята и нямаше прозорци. Приличаше на тайнствена пещера.

— Всичко това — каза Флеминг, като сочеше апаратурата — е управляващото устройство. Това е входната конзола. — Той й показа клавиатурата на телетипа, магнитолентовия скенер и другите входно-изходни устройства. — Бяхме замислили той да има нещо като сетивна магнитна система, но я преработихме в скенерна. Така е по-лесно за зрящите простосмъртни.

— Той ли?

Флеминг я изгледа особено.

— Наричам го така, защото имам чувството, че е разумно същество. Да не кажа човек.

Джуди беше живяла толкова дълго в близост с Флеминг, че вече бе свикнала с тази мисъл. Бе забравила тръпката, която я прониза в Болдършо Фел, когато за пръв път уловиха съобщението от Космоса. После тревогите и преживяванията притъпиха онова усещане, пък и самото съобщение се бе принизило до прозаични неща, като сгради, електрически инсталации и сложно оборудване, сътворени от човешка ръка. Но докато стоеше до Флеминг, който не само изглеждаше уморен, но и безумен, движен от някаква външна сила, не можеше да не усети някаква неясна враждебна мощ, спотаена в мрачното помещение. Просто усети как я докосна и изчезна. Не бе проникнала в съзнанието й така, както в неговото, ала усещането я накара да потръпне отново.

— А това е изходът — рече Флеминг, който с нищо не показа, че е забелязал вълнението й. — Естествените „мисловни“ процеси на компютъра са изразени според двоичната аритметика, но ние го караме да печати на десетичната, за да можем да разчитаме написаното веднага.

Тук-там в стената от апаратура имаше дисплеи.

— Какво е това? — попита Джуди, като посочи към внушителен брой миниатюрни неонови лампички, подредени в редици между два метални диска, покрити с плексигласови шлемове и поставени под прав ъгъл към рафтовете.

— Устройството за управление. Лампичките са просто дисплей за текуща информация. Те показват състоянието на данните, които преминават през машината.

— Има ли вече данни в нея?

— Не още.

— Изглежда, си сигурен, че всичко това ще проработи.

— Никога не съм допускал обратното. За тях би било безсмислено да изпращат проект на нещо, което няма да проработи. — Увереността в гласа му не се дължеше само на присъщото му високомерие; сякаш някой друг говореше вместо него.

— Стига да си го разбрал правилно.

— Разбирам го. В по-голямата му част. — Той махна с ръка към металните дискове с шлемовете: — Изобщо не знам за какво са. Това са електрически терминали с напрежение от около хиляда волта между тях, поради което им поставихме предпазни покрития. Имаше ги в проекта и се надявам, че ще научим как да ги използваме. Вероятно са нещо като сетивен апарат.

Отново изглеждаше напълно сигурен във всичко и далеч не бе смутен от сложността му. Като че ли неговото съзнание отдавна се бе подготвило и го очакваше — Джуди си помисли колко ли болезнено е понасял бездействието си преди година, когато говореше за прелома и помитането на преградите. Не че сега бе по-щастлив. Тя си спомни думите на Бриджър: „Джон никога няма да бъде щастлив.“

Докато обхождаха помещението, всичко останало изглеждаше сравнително обикновено и прозаично.

— Работи по следния начин — каза Флеминг. — Данните се въвеждат чрез телетипа — това е най-удобният начин. Управляващото устройство взема решение какво да прави. Аритметичните устройства извършват изчисленията, като използуват паметта, когато им е необходимо, или въвеждат новата информация в нея, а резултатът се извежда на принтера. Високоскоростните шини се намират под пода, а аритметичните устройства са разположени покрай стените. Това действително е една много обикновена система, но обикновеното свършва дотук. Притежава бързина и капацитет, които човек трудно може да си представи.

Наоколо цареше пълна тишина. От двете им страни имаше редици лъскави метални шкафове, скрили своите тайни, а безизразното лице на контролното табло сляпо се взираше в полумрака. Флеминг стоеше и нехайно се оглеждаше наоколо; бе като част от компютъра, както бе част от колата си, когато шофираше.

— Като заработи, ще бъде по-красив — каза той и я поведе към другата половина на помещението зад устройството за управление.

Имаше голяма полукръгла стая, слабо осветена както предната, в средата на която се издигаше огромна колона с метална обшивка.

— Това тук е най-главното — паметта. — Той отвори вратичка в основата на колоната и освети вътрешността с лампичка. — Ето ти едно малко прекрасно творение на молекулярната електроника. Паметта е в ядрото, а ядрото е в пълен вакуум при температура един-два градуса около абсолютната нула. Ето за какво ни трябва втечненият хелий.

Джуди надникна и успя да види куб от нещо като метал със стена около три квадратни фута, запечатан в стъклен съд, обхванат от охладителни шини. Флеминг говореше машинално, сякаш изнасяше лекция.

— Сърцевината е изградена от редуващи се пластинки от проводим и непроводим материал с дебелина половин микрон, подредени кръстообразно като пчелни килийки. Това създава завършена „да-не“ логическа схема върху метална плоскост, която почти не може да се види с просто око.

— Равнява ли се това на една мозъчна клетка?

— Може да се каже и така.

— Колко такива има?

— Ядрото е куб със страна три метра. Това прави няколко хиляди милиарда. А има шест такива ядра.

— Значи е по-голям от човешки мозък.

— Да, разбира се. Много по-голям. По-бърз. И много по-ефективен. — Той затвори вратичката и не каза нищо повече.

Джуди се опита да си представи как компютърът ще работи в действителност, но това не бе по силите й, както и не можеше да проумее самата материя — всичко бе прекалено необятно и непознато, за да го нарисува във въображението си.

Тя поздрави Флеминг за успеха и си тръгна. За миг й се стори, че е самотен и отнесен, но не направи опит да я задържи. После отново започна да проверява изчисленията си.

 

 

Денис Бриджър далеч не бе така увлечен от работата като Флеминг. Той изпълняваше задачите си флегматично и навъсено и не правеше видими опити да поддържа връзката си с „Интел“. Майор Куодринг и хората му не го изпускаха от очи, правеха периодични проверки на всички членове от персонала, за да се установи дали не се изнасят документи, или други секретни материали, но Бриджър с нищо не предизвикваше съмненията им. Единствената му почивка се състоеше в това да ходи до остров Торхолм, откъдето се връщаше с яйца на корморани и чайки и симпатични снимки на буревестници. С каквото и да го беше примамил Кауфман, за да остане, то явно не го подтикваше към действие.

Гиърс се отнасяше подозрително към целия екип. Не им пречеше, но в отношенията му с тях имаше нещо враждебно. Беше ясно, че ако експериментът претърпи провал, ще бъде доволен. Така или иначе, когато суперкомпютърът беше почти готов и интересът на подчинените и началниците му към него нарасна, Гиърс се погрижи всеки евентуален успех да бъде свързан с него самия. Именно негово бе предложението да има официално откриване, макар и в тесен кръг, и министърът на науката — неуспял да открие тържествено радиотелескопа в Болдършо Фел предишната година — позволи да го убедят да пререже лентата в Шотландия. Флеминг се опита да отложи откриването колкото може по-дълго, ала накрая то бе насрочено за октомври, а дотогава програмата трябваше да бъде въведена в новия компютър и той трябваше да е готов да приеме данните. Генерал Вандънбърг и други официални лица от Уайтхол наредиха на своите секретари да запишат датата в бележниците си.

Най-после Джуди имаше работа. Представители на пресата нямаше да има, но трябваше да се уреждат въпроси с различните министерства, както и да се подготви програма на посещението съвместно с персонала на Гиърс. Тя почти не се срещаше с Флеминг. Когато привършваше работата си, излизаше да се поразходи сама из пустата околност в бурната ветровита есен.

Около една седмица преди откриването тя видя бяла яхта. Бе голяма океанска яхта доста навътре в морето. От лагера не се виждаше, защото се намираше зад остров Торхолм; можеше да я забележи само някой, който се разхождаше по брега. Джуди я зърна, когато се връщаше от следобедната си разходка по пътеката край стръмния скалист бряг.

На следващия следобед яхтата все още беше там и докато вървеше по пътеката между скалния ръб и пирена, на Джуди й се стори, че вижда мигаща сигнална лампа на борда. Това само по себе си нямаше да предизвика любопитството й, ако изведнъж не чу шума на автомобилен двигател някъде над себе си. Инстинктивно се скри зад един храст и зачака. Беше мощен, но тих мотор, който едва мъркаше, докато минаваше покрай нея.

След миг Джуди забеляза, че сигналите от яхтата са престанали. След малко моторът изрева и тя можа да чуе как колата плавно потегля. Когато тя се отдалечи, Джуди се изправи и се изкачи на най-високата част на пътеката. До скалите я пресичаше коларски път, който завиваше към сушата и водеше към шосето в долината между хълмовете. Голяма блестяща кола влезе в първия завой и изчезна зад елхова горичка. Джуди прикова поглед в нея — стори й се позната.

Тя не каза нищо на Куодринг, но отново отиде там на следващия ден. Яхтата и колата бяха изчезнали. Наоколо бе пусто и тихо, само чайките пищяха. На по-следващия ден валеше дъжд, а след това Джуди бе прекалено заета с посещението на министъра, за да й остане време за разходка. Към пет следобед в деня преди откриването всичко бе уредено — имаше шофьори, които щяха да вземат гостите от гарата, хора за посрещането на министерския хеликоптер, напитки и сандвичи в кабинета на директора, програма на посещението, съгласувана с Рейнхарт и останалите. Флеминг беше кисел и затворен. Джуди я болеше главата.

Към четири часа следобед слънцето се показа, тъй че тя си сложи шлифер и излезе. Докато вървеше покрай скалите, от земята наоколо се вдигаше пара, ниско долу зелените вълни се разбиваха в скалите и издигаха дантелени гребени от пяна, които искряха на слънцето.

Както преди нямаше нито яхта в морето, нито кола на мястото, където пътечката стигаше до коларския път, ала по него се виждаха пресни следи от гуми, оставени след дъжда. Джуди размишляваше върху този факт, когато долови друг далечен шум. Този път беше от моторна лодка и идваше откъм другия край на острова, който бе на няколко мили разстояние. Присвила очи срещу слънцето, наблюдаваше как мъничкият нос на лодката се подава иззад острова и тя се отправя към залива под лагера в Торнес. Беше лодката на Бриджър и Джуди можа да види в нея само един човек — най-вероятно самия Бриджър.

Не видя нищо повече. Чу се изсвистяване и пукот, покрай главата профуча откъртен от скалата камък. Без да изчака, за да разгледа следата от куршума върху камъка, тя побягна. Докато тичаше надолу по пътеката, покрай главата й изсвири втори куршум. После тя бе вече зад скалите и в безопасност. Бягаше с всички сили, поспря, после отново хукна. Доста преди да стигне до лагера, слънцето се бе скрило зад облаците. Вятърът се усили и небето притъмня. Тресеше я и краката й трепереха.

Когато мина през централния вход, почувствува се по-сигурна, но ужасяващо самотна. Кабинетът на Куодринг бе затворен. Нямаше с кого да проговори, а не искаше да срещне Бриджър в столовата. Докато вървеше между бунгалата в жилищния сектор, нощният мрак се спусна над земята и тя неочаквано се озова пред бунгалото на Флеминг. Непоносима й бе мисълта да остане повече навън. Почука на вратата и без да дочака отговор, влезе вътре.

Флеминг лежеше на леглото и слушаше плоча на Вебер на грамофона, който си беше измайсторил сам. Той вдигна поглед и видя задъханата Джуди в рамката на вратата — лицето й пламтеше, косата й бе разчорлена.

— Много ефектно! Каква ли е целта? — беше преполовил бутилка уиски.

Джуди затвори вратата зад гърба си.

— Джон…

— Е, какво има?

— Някой стреля по мен.

— Уф! — Той остави чашата и стъпи на пода.

— Стреляха по мен! Току-що на брега.

— Искаш да кажеш, че някой ти е подсвирнал.

— Стоях горе на канарата, когато един куршум мина съвсем близо до мен и се сплеска в скалите. Отскочих назад и друг…

— Сигурно пак са стреляли напосоки. Всичките им изстрели са скапани! — Флеминг отиде до грамофона и го спря. Въпреки уискито беше съвсем трезвен и ходеше, без да се олюлява.

— Нямаше никой — рече Джуди. — Жива душа нямаше.

— Тогава не е имало никакви куршуми. Хайде пийни и се успокой.

Той затършува за чаша.

— Куршуми бяха — настоя Джуди, седнала на леглото. — Някой със снайпер.

— Май доста си се притеснила, а? — Той намери чаша, напълни я до половината и й я подаде. — Кому е притрябвало да стреля по теб?

— Може да има причини.

— Като например?

Джуди погледна към чашата си.

— Не са основателни.

— Ти какво правеше на скалите?

— Просто гледах морето.

— И какво имаше там?

— Лодката на доктор Бриджър. Нищо друго.

— Защо те интересуваше толкова лодката на Денис?

— Не ме интересуваше.

— Да не намекваш, че той е стрелял по теб?

— Не. Не беше той. — Тя хвана крака на леглото, за да не трепери ръката й. — Мога ли да постоя малко тук? Докато престана да треперя.

— Както искаш. И изпий това.

Тя отпи голяма глътка от уискито и усети как питието опари устата и гърлото й. В тишината отвън отекна протяжен приглушен вой и една от водосточните тръби на бунгалото се разтресе.

— Какво беше това?

— Вятърът — отвърна Флеминг, докато стоеше и я гледаше.

Тя усещаше как парещият алкохол се стича в стомаха й.

— Не ми харесва това място.

— И на мен — каза той.

Пиеха в тишината, нарушавана единствено от стенещия между лагерните сгради вятър. Навън небето бе почти тъмно, а откъм морето се носеха парцаливи черни облаци. Тя остави чашата и погледна Флеминг в очите.

— Защо доктор Бриджър ходи на острова? — нямаше желание да го назове с малкото му име.

— За да наблюдава птиците. Много добре знаеш, че ходи за това.

— Всяка вечер?

— Виж какво, когато съм съсипан от умора в края на деня, излизам с лодка в морето. — Така беше. Извън лагера Флеминг се занимаваше само с ветроходство. Съвсем не го правеше често, при това ходеше сам, а не с лагерния яхтклуб. — Освен когато съм съвсем скапан като сега.

Той хвана бутилката за гърлото и постоя намръщено, мислейки за Денис Бриджър.

— Ходи да шпионира морските птици.

— Все на острова ли?

— Ами че те са там — каза нетърпеливо Флеминг. — На острова гъмжи от тях — корморани, гмурци, буревестници… Пийни още.

Тя го остави да й налее още малко. Главата й леко бучеше.

— Извинявай, че нахълтах така.

— Няма нищо! — Той разроши и без това разбърканата й коса с нежен, деликатен жест. — Не е лошо да си имам компания в тая барака. Особено такова сладко момиче.

— Изобщо не съм сладка.

— Нима?

— Не се харесвам. — Джуди отклони очи от него и пак се вторачи в чашата си. — Не харесвам това, което върша.

— В такъв случай ставаме двама. — Флеминг погледна към прозореца зад нея. — И аз не харесвам това, което върша.

— Мислех, че работата те е погълнала изцяло.

— Преди беше така, но сега, когато свърши, не зная. Опитвам се да си го избия от ума, но не мога. — Той я погледна объркано, съвсем не като тогава, когато й показваше компютъра. — Може би имам нужда от теб.

— Джон…

— Какво?

— Не ми се доверявай прекалено много.

Флеминг се усмихна.

— Да не си надушила нещо съмнително?

— Не се отнася до теб.

— Радвам се до го чуя — рече той, като повдигна брадичката й с ръка. — Имаш честно лице. — И я целуна по челото леко и съвсем сериозно.

— Не! — Тя извърна глава.

Той свали ръката си и й обърна гръб, сякаш вниманието му бе привлечено от нещо друго. Отново се чу воят на вятъра.

— Какво ще правиш сега след тия изстрели? — след малко се обади той.

Независимо от разлялата се по тялото й топлина, тя потрепери и Флеминг сложи ръка на рамото й.

— Понякога си лежа нощем, слушам вятъра и си мисля за онова приятелче там — каза той.

— Какво приятелче?

Той кимна по посока на компютъра, на новия компютър, който бе построил.

— Той няма тяло, органично тяло, което да диша и усеща като нашите тела. Обаче има по-съвършен мозък.

— Но той не е жив човек. — Тя дръпна Флеминг до себе си на леглото. Изведнъж се почувствува много по-стара от него.

— Ние не знаем какъв е, нали? — каза Флеминг. — Който и да е изпратил съобщението, не разпространява този проект ей така, на шега. Те искат от нас да започнем нещо направо, без да сме подготвени.

— Мислиш ли, че те знаят за нас?

— Знаят, че във Вселената непременно съществуват други разумни същества. Просто се случи да попаднат на нас.

Джуди го хвана за ръката.

— Ако искаш, не е нужно да продължаваш.

— Надявам се да е така.

— Ти просто строиш компютър.

— С мисловен капацитет, далеч превъзхождащ нашия.

— Действително ли е така?

— Човекът е една доста неефективна мислеща машина.

— Но не и ти.

— Всички сме такива. Компютрите, построени на биологична основа, са неефективни.

— Биологичната основа ми допада — рече тя. Погледът й се беше премрежил и говореше малко завалено. Флеминг я стисна за миг в мечешката си прегръдка.

— Ти просто си апетитно парче.

Той се изправи, прозя се, протегна се и светна лампата. Джуди усети как изведнъж й олекна и се изтегна на леглото.

— Имаш нужда от почивка — с надебелял език изрече тя.

— Може би.

— От месеци се занимаваш без отдих с онова нещо там. — Тя посочи към прозореца.

— Трябваше да е готов за негова светлост министъра.

— Ако загубите контрол над компютъра, можете да спрете работата.

— Едва ли. Преди повече от месец го бяхме пуснали да работи. Ти знаеше ли?

— Не.

— Въведохме програмата, за да можем да внесем всички данни преди пристигането на господата.

— И какво се случи?

— Отначало нищо, обаче аз изпуснах една малка част от програмата. С нея нещата се подреждат така, че когато включиш електричеството, първият импулс автоматично включва в действие програмата на избрана от компютъра начална точка. Нарочно пропуснах тази част, защото не исках да оставя избора изцяло на него и той побесня.

Джуди го изгледа недоверчиво.

— Това са глупости.

— Хубаво де, регистрира прекъсвания. Без каквото и да било предупреждение, преди да бяхме започнали да внасяме данните, принтерът започна да печати липсващата част от програмата: печаташе я многократно, без да спира — все едно ми казваше да я въведа. Беше много ядосан. — Той погледна открито озадаченото й лице. — Изключих го за малко и започнах да внасям данните. След това той се успокои. Обаче е бил конструиран да регистрира прекъсвания. Един господ знае за какво още е конструиран!

Тя лежеше и го гледаше с помътен поглед.

— Утре въвеждаме последните данни — продължи той. — След това бог знае какво ще се случи. Получаваме съобщение от двеста светлинни години разстояние. Мислиш ли, че от всичко това ще получим хубаво сборниче с аритметични таблици? Аз не мисля така. Нито пък хората, които убиха Харис, стреляха по теб и вероятно следят Денис и мен.

Тя понечи да го прекъсне, но после се отказа от намерението си.

— Помниш ли? — попита я той. — Помниш ли, като ти говорех за прелома?

— Съвсем ясно си спомням — усмихна се тя.

— Такъв прелом се случва веднъж на хиляда години. Готов съм да се обзаложа на каквото и да е…

Потънал в неведоми размисли, той се обърна и погледна навън през прозореца.

— Винаги можете да го изключите.

— Може би. Може би ще успеем да го изключим.

Навън бе тъмно като в рог, вятърът продължаваше да вие. Канеше се да вали.

— Тъмно е — рече той. Дръпна завесата и обърна към нея измъченото си лице.

— В такъв случай сме двама, които се страхуват — каза тя.

— Ако искаш, ще те изпратя. — Той я погледна и се усмихна. — А може и да останеш.