Фред Хойл, Джон Елиът
Андромеда (9)

Девета глава
АНТИПАТИЯ

Както бе предсказал Гиърс, момичето порасна до края на четвъртия месец. По-голямата част от това време тя прекара в кислородната палатка, въпреки че се учеше да диша по естествен начин за все по-дълги периоди от време. До края на първия месец тя премина от интравенозното хранене към хранене с биберон. Обаче не бе направено нищо за стимулиране на съзнанието й и тя лежеше отпуснато като бебе и втренчено гледаше в тавана. Продължаваше да расте и Гиърс бе обхванат от леко безпокойство, но когато момичето стана метър и седемдесет и спря дотук, вече бе една напълно развита млада жена.

— При това доста хубавичка — каза Хънтър, като се облиза.

Гиърс не позволяваше на никого да я вижда, с изключение на Хънтър, Доней и техните асистенти. Той пращаше ежедневни секретни доклади в министерството на отбраната и на два пъти бе посетен от генералния директор на научноизследователския институт, с когото крояха планове за нейното бъдеще. За да се запази съществуването й в тайна, бяха взети изключителни предохранителни мерки — пред сградата на компютъра и пред лабораторията имаше денонощен патрул и всички, посветени в тайната, бяха положили клетва да мълчат. Като изключим Рейнхарт — комуто Осборн бе съобщил на четири очи, и няколкото високопоставени чиновници и политици в Лондон, никой освен изследователския екип в Торнес не знаеше нищо за нея.

Според Гиърс Флеминг бе най-съмнителният елемент в цялата група и на Джуди бяха дадени специални указания да го следи. От миналата пролет насам те буквално не си бяха говорили. Той беше направил един-единствен вял опит да й се извини, но тя го сряза и оттогава, когато и да се срещаха из лагера, не си обръщаха внимание. Поне не го шпионирам, каза си тя. Фактът, че Флеминг не участвува в експеримента на Доней, за който отговаряше Джуди след смъртта на Бриджър, означаваше, че той вече не е само нейна грижа. Каквито и угризения да бе имала в миналото, те вече бяха скрити под обезболяващата маска на дълбока апатия. Сега обаче беше друго. Като събра цялата си решителност, тя отиде да го намери при компютъра. Краката й бяха като подкосени. Джуди му връчи писмото с указанията.

— Би ли прочел това? — започна тя без предисловия.

Той му хвърли един поглед и й го върна.

— Бланката е на министерството на отбраната; чети си го ти! Придирчив съм — има неща, с които не си цапам ръцете!

— Загрижени са за сигурността на новото създание — сковано изрече тя, отстъпвайки пред тази нападка.

Флеминг се изсмя.

— Забавно ли ти е? — попита тя. — Аз отговарям за неговата безопасност.

— А кой ще отговаря за твоята?

— Джон! — Лицето на Джуди пламна. — Винаги ще трябва да заставаме от двете страни на барикадата?

— Май така излиза — каза той със съчувствие и безразличие в гласа си. — Боя се, че не ми пука за безценното ти създание.

— То не е мое. Аз си върша работата. Не съм ти враг.

— Не. Ти си просто от ония момичета, с които се манипулира много лесно. — Той се огледа безпомощно наоколо. — Е, това е последната ми дума.

Тя направи опит да го трогне.

— Май мина доста време, откакто излизахме с лодката.

— Наистина мина доста време.

— Ние сме си все същите.

— Светът е друг. — Той понечи да си тръгне.

— Светът е същият, Джон.

— Добре де, това им го кажи ти.

Хънтър мина покрай тях.

— Ще я вадим.

— Кого? — Флеминг с облегчение се обърна към него.

— Малката — ще я извадим от кислородната й палатка.

— Ние можем ли да присъствуваме? — попита Джуди.

— Това е специален случай — първото й представяне в обществото. — Хънтър й отправи мръсна похотлива усмивка и влезе в другата стая.

Флеминг го изпрати с мрачен поглед.

— И по едно чудовище в естествен ръст за подарък на всеки присъствуващ.

Джуди неволно се изкикоти. Тя почувствува, че разстоянието между тях внезапно е намаляло.

— Този човек ме отвращава. Толкова е самомнителен!

— Надявам се да я убие — рече Флеминг. — Сигурно е достатъчно некадърен като лекар.

Те се отправиха заедно към лабораторията. Хънтър ръководеше операцията. Той вдигаше долния край на палатката, а Доней го наблюдаваше. Под палатката се намираше тясно легло на колелца, което двама асистенти внимателно издърпаха. Останалите стояха наоколо, докато леглото с порасналото женско създание в него се плъзгаше вън от палатката — отначало се появиха краката й, покрити с чаршаф, после тялото, също покрито. Тя лежеше по гръб и когато се показа лицето й, Джуди ахна. Беше силно и красиво лице с широки скули и едри северни черти. Дългата й светла коса бе пръсната по възглавницата, очите й бяха затворени и тя дишаше спокойно, като че ли спеше. Приличаше на префинено русо копие на Кристин.

— Това е Кристин! — прошепна Джуди. — Кристин!

— Не може да бъде — грубо каза Хънтър.

— Има известна външна прилика — призна Доней.

Хънтър я прекъсна:

— На онова момиче направихме аутопсия. Освен това беше брюнетка.

Джуди се обърна към Флеминг:

— Това да не е някакъв ужасен номер?

Той поклати глава.

— Не се оставяй да те измами! Не се оставяйте да ви измами! Кристин е послужила само за модел.

Никой не проговори, докато Доней мереше пулса на момичето и се надвеси да погледне лицето й. Очите се отвориха и безизразно се втренчиха в тавана.

— Какво означава това? — попита Джуди. Тя си спомни мъртвата Кристин, но въпреки всичко това създание невероятно приличаше на нея, и при все това беше живо.

— Означава, че компютърът е взел едно човешко същество и е направил копие — каза Флеминг, сякаш отговаряше на всички. — Сгрешил е в някои неща — цвета на косата например, но като цяло е свършил доста добра работа. Човешката анатомия може да се изрази в числа, което е и направил; после ни накара да ги въведем.

Хънтър погледна Доней и даде знак на асистентите да вкарат леглото в близкото отделение.

— Все пак компютърът ни направи това, което искахме — каза Доней.

— Нима? Важен е мозъкът — тялото няма никакво значение. Той не е създал човешко същество, а същество от друг свят, което прилича на човек.

— Доктор Гиърс ни каза за теорията ви — рече Хънтър и се отдръпна от събуждащото се в леглото момиче. Доней се поколеба за миг, преди да го последва.

— Може би си прав — каза тя. — Това ще направи нещата още по-интересни.

Флеминг се овладя с явно усилие.

— Какво ще правите с него?

— Ще го… ще я образоваме.

Флеминг се обърна и се отправи към залата на компютъра, а Джуди го последва.

— Какво му е лошото? — попита тя. — Всички останали…

Той се нахвърли срещу нея:

— Когато по-развит разум срещне по-примитивен, той го унищожава. Ето кое е лошото! Човекът от желязната ера е унищожил човека от каменната ера, бледоликите са смазали червенокожите. А какво е останало от Картаген, след като римляните са го прегазили?

— Толкова ли е лошо в края на краищата?

— За нас е лошо!

— Защо трябва да…

— Силните са безжалостни към слабите.

Тя колебливо го докосна по ръката:

— Тогава ще е по-добре слабите да се държат един за друг.

— За това трябваше да помислиш по-рано — рече той.

Джуди не беше толкова глупава, за да го предизвиква повече — тя се върна към своя живот, като го остави сам със собствените му тревоги и съмнения.

 

 

Тази година нямаше ранна пролет. Студеното мрачно време продължи до края на април в унисон с мрачното безпросветно настроение в лагера. Нищо не вървеше, освен експериментът на Доней. Постоянните сътрудници на Гиърс и екипите за усъвършенствуване на ракетите работеха напрегнато, но без особен успех; пробните изстрелвания бяха повече от всякога, но задоволителни резултати нямаше. След всеки безплоден опит сивите валма на облаците над Атлантика отново се спускаха към сушата, сякаш да покажат, че никога нищо няма да се промени или подобри.

Само момичето цъфтеше като екзотично цвете в оранжерия. В лабораториите на Доней бе подредено отделение с жилищни помещения за момичето. Тук се грижеха за нея и я подготвяха за ролята й като за принцеса от приказките. Кръстиха я на мястото, откъдето идваше — Андромеда, и я учеха да яде, да пие, да стои изправена и да се движи. Отначало бавно се учеше да управлява тялото си — както каза Доней, липсваха й нормалните детски инстинкти, свързани с физическото развитие; скоро обаче стана ясно, че е в състояние да поглъща знания с изумителна бързина. Изобщо не беше необходимо да й се повтаря. Веднъж схванала нещо, тя се справяше без колебание или усилие с него.

Така беше и с речта. Отначало тя сякаш нямаше никакво понятие — никога не бе плакала, както плачат бебетата, и трябваше да я учат като глухо дете да усети вибрациите на гласните си струни и тяхното предназначение. Ала щом схвана за какво служат, тя започна да учи езика още докато й говореха. За няколко седмици стана грамотна и можеше да разговаря.

За още няколко седмици се научи да се движи като всеки човек — малко сковано, сякаш тялото й се подчиняваше на чужди инструкции, а не на собствените й желания, обаче го правеше грациозно — не беше тромава.

Прекарваше по-голямата част от времето си в своето жилище, но когато не валеше, я извеждаха из пустата околност в закрита кола; позволяваха й да се поразходи на чист въздух с въоръжена охрана, скрита от погледите на всички вън или вътре в лагера.

Тя никога не се оплакваше. Приемаше медицинските прегледи, обучението, постоянния надзор, сякаш й липсваха собствена воля и желания. Всъщност изобщо не даваше израз на чувствата си, като изключим това, че бе гладна преди ядене и уморена в края на деня, но това бе физическа, а не умствена умора. Винаги бе спокойна, покорна и много красива. Наистина се държеше като лунатичка.

Гиърс и Доней се погрижиха за образованието й, като подготвиха специална система, според която цялата университетска програма се вместваше в нещо като летен семинар. Веднъж схванала основите на аритметиката, Андромеда вече нямаше проблеми с математиката. Сякаш бе сметачна машина; справяше се със задачите, все едно че имаше в главата си аритметични таблици и никога не грешеше. Запаметяваше най-сложните прогресии без следа от напрежение. По другите предмети беше натъпкана с факти като енциклопедия. Гиърс и преподавателите й, пращани в Торнес като безконечна, внушителна академична процесия не за да й преподават, защото съществуването й бе голяма тайна, а за да ръководят пряко учителите й, положиха основата на едно общо неспециализирано образование, така че до края на лятото тя имаше теоретичните познания за света на един интелигентен и перспективен абитуриент. Това, което напълно й липсваше, бе житейски опит, както и спонтанност. Макар да притежаваше остър ум и да бе сравнително общителна, продължаваше да прави впечатлението, че ходи и говори като насън.

— Прав си — призна Доней на Флеминг. — Тя няма мозък, а калкулатор.

— Не е ли едно и също? — Той погледна към стройното русо момиче, което седеше и четеше на масата в стаята, приготвена за нея. Това се случи при едно от редките му посещения в лабораториите на Доней. Тази лаборатория бе изпразнена и преградена отвътре, така че имаше няколко стаи, чието обзавеждане сякаш бе взето от рекламните проспекти на мебелна къща, а момичето бе част от рекламата.

— Тя е безпогрешна — отговори Доней. — Не забравя. Никога не допуска грешки. Вече знае повече от много хора.

Флеминг се намръщи.

— А вие ще продължите да я тъпчете с информация, докато научи повече и от вас.

— Може би. Хората, които ни ръководят, си имат планове за нея.

Планът на Гиърс бе съвсем очевиден. Неотложните проблеми на отбраната стояха нерешени, независимо че военните бяха използували новия компютър. Главната трудност бе, че всъщност не знаеха как точно да го използуват. За няколко часа на ден го измъкваха от ръцете на Флеминг и успяваха да направят страшно много изчисления с негова помощ, но не бяха в състояние да се възползуват от действителните му възможности, нито от огромната му памет за решаване на проблеми, които не са му зададени в числен вид. Ако бе вярно това, което смяташе Флеминг — че създанията, сътворени с помощта на машината, имат връзка с нея — то тогава бе възможно да се използува едното от тях като посредник. Очевидно първото чудовище не беше в състояние да предаде на компютъра какво искат хората, но момичето бе друго нещо. Ако можеха да я използуват като посредник, резултатът навярно щеше да се окаже много вълнуващ.

Министърът на отбраната нямаше нищо против този план и въпреки че Флеминг предупреди Осборн, както бе предупредил и Гиърс, думата на Осборн не тежеше пред висшестоящите. Флеминг можеше само да стои настрана и да наблюдава как компютърът постига целта си, като използува хора, които не желаят да се вслушат в думите му. Самият той можеше да разчита единствено на една заплетена логическа нишка. Ако грешеше, значи бе на погрешен път от самото начало. Ако обаче бе прав, чакаше ги голяма беда.

 

 

Всъщност той беше в залата на компютъра, когато Гиърс и Доней доведоха там момичето за пръв път.

— За бога! — Той погледна първо Гиърс, после Доней с последна безнадеждна молба в очите.

— Всички знаем какво мислите, Флеминг — каза Гиърс.

— Тогава не я пускайте тук.

— Ако желаете да се оплачете, обърнете се към министерството. — Той се отправи към вратата. Доней сви рамене; струваше й се, че Флеминг вдига много шум за нищо.

Гиърс държеше вратата, за да влезе Андромеда, придружена от Хънтър, който вървеше на една крачка след нея — двамата приличаха на герои от романите на Джейн Остин. Андромеда се движеше сковано, но явно бе нащрек, със спокойно лице и очи, които виждаха всичко. Сцената изглеждаше някак официална и неестествена, сякаш всеки момент щяха да затанцуват менует.

— Това е залата за управление на компютъра — каза Гиърс, докато тя стоеше и се оглеждаше. Той приличаше на мил, но строг баща. — Нали си спомняте, че ви казах?

— Защо да съм забравила?

Въпреки че говореше бавно и надуто, гласът й бе силен и красив като лицето.

Гиърс я поведе през залата.

— Това е входното устройство. Единственият начин да въведем информация на компютъра е да я напечатаме тук. Отнема доста време.

— Сигурно е така. — Тя внимателно разгледа клавиатурата с интерес.

— Ако искаме да разговаряме с него — продължи Гиърс, — най-добрият начин е да изберем нещо от получената вече информация и да я въведем обратно.

— Доста е тромаво — бавно изрече тя.

Доней се приближи и застана от другата й страна.

— Циклоп, който е в другата стая, може да внася данните директно чрез този коаксиален кабел.

— Това ли желаете да направя?

— Искаме да разберем как става — рече Гиърс.

Момичето вдигна очи и срещна втренчения поглед на Флеминг. По-рано не го беше забелязала и безизразно отвърна на погледа му.

— Кой е този?

— Доктор Флеминг — рече Доней. — Той проектира компютъра.

Момичето вдървено приближи до него и му подаде ръка.

— Приятно ми е. — Говореше така, сякаш повтаряше заучен урок. Флеминг не обърна внимание на протегнатата й ръка и продължи да я гледа втренчено. Андромеда също задържа немигащия си поглед върху него и след минута отпусна ръка.

— Сигурно сте умен човек — монотонно каза тя.

Флеминг се изсмя.

— Защо правите това?

— Кое?

— Смеете се. Нали така се казва?

Флеминг сви рамене.

— Хората се смеят, когато са щастливи, и плачат, когато са тъжни. Понякога обаче се смеем, когато сме нещастни.

— Защо? — Тя продължи да гледа втренчено лицето му. — Какво значи щастлив и тъжен?

— Това са чувства.

— Аз не ги изпитвам.

— Така е. Няма и да ги изпитате.

— А вие защо имате чувства?

— Защото сме несъвършени. — Флеминг отвърна на погледа й сякаш я предизвикваше. Гиърс нетърпеливо се размърда.

— Всичко нормално ли е, Флеминг? На дисплея няма нищо.

— Кое е дисплей? — попита тя, като се обърна.

Гиърс й го показа и тя застана пред редиците несветещи лампички, докато двамата с Доней й обясняваха предназначението му и за какво служат терминалите.

— Искаме да застанете между тях — каза той. Тя без бързане се отправи към дисплея и щом го наближи, лампичките започнаха да мигат. Андромеда спря.

— Няма нищо — обади се Доней.

Гиърс свали шлемовете и побутна момичето напред, докато Флеминг напрегнато и безмълвно наблюдаваше сцената. Тя тръгна неохотно, лицето й бе изопнато и неподвижно. Стигна до дисплейното табло и застана там — терминалите бяха на няколко сантиметра от главата й, а лампичките започнаха да мигат по-бързо. Бавно, без да й продума никой, тя вдигна ръце към терминалите.

— Сигурен ли сте, че не протича ток? — Гиърс тревожно погледна Флеминг.

— Той се самоуправлява.

Ръцете на момичето докоснаха металните дискове и то потръпна. Лицето й бе безизразно, сякаш бе изпаднала в транс. После пусна дисковете и се олюля назад. Доней и Гиърс я хванаха и я настаниха на един стол.

— Добре ли е? — попита Гиърс.

Доней кимна.

— Но я погледнете там!

Лампичките на дисплея светеха до една и компютърът забръмча по-силно отпреди.

— Какво стана?

— Той ми говори — каза момичето. — Той знае за мен.

— Какво казва? — попита Доней. — Какво знае за теб? Как говори?

— Ние… ние разговаряме.

Гиърс изглеждаше неспокоен и удивен.

— Чрез числа ли?

— Може да се изрази и с числа — каза тя, втренчила невиждащ взор пред себе си. — Но ще отнеме дълго време, за да се обясни.

— А ти можеш ли да му съобщиш?… — Силна експлозия в съседната стая прекъсна думите на Доней. Дисплеят угасна, бръмченето спря.

— Какво стана? — попита Гиърс.

Флеминг се обърна, без да му отговори, и бързо се отправи към предното отделение в лабораторията, където се намираше резервоарът със съществото. От проводниците се вдигаше пушек. Когато ги издърпа навън, краищата им бяха почернели и от тях висяха парчета овъглена плът. Той надникна в резервоара и стисна устни.

— Какво му се е случило? — Доней влезе забързано, следвана от Гиърс.

— Убито е с електрически ток. — Флеминг разклати жиците пред очите й. — Станало е отново късо съединение и то е било убито.

Гиърс надникна в резервоара и с отвращение се отдръпна.

— Какво си направил с регулаторите? — настоятелно попита той.

Флеминг хвърли овъглените останки от проводниците.

— Нищо. Компютърът знае как да регулира волтажа си, знае как да гори плът, знае как да убива.

— Но защо? — попита Гиърс.

Всички неволно погледнаха към вратата на компютърната зала. Там стоеше момичето.

— Заради нея! — Флеминг се отправи решително към нея с издадена брадичка. — Току-що му каза, нали? Сега той знае, че ти си по-добър роб. Онова нещастно създание не му беше нужно повече. Това ти каза, нали?

Тя го изгледа спокойно.

— Да.

— Видяхте ли?! — Той се завъртя към Гиърс. — Имате си убиец! Това, което стана с Бриджър, може да беше нещастен случай, както беше и с Кристин, макар че аз по-скоро бих го нарекъл непредумишлено убийство. Това обаче си е чисто предумишлено убийство!

— Но това бе само едно примитивно създание — обади се Гиърс.

— И беше излишно! — Той отново се обърна към момичето: — Нали?

— То пречеше — отвърна тя.

— Следващия път може би ще пречите вие или аз, или който и да било от нас.

Тя продължи да стои напълно безучастно.

— Просто унищожихме ненужен материал.

— Вие ли?

— Компютърът и аз. — Тя докосна с пръсти главата си.

Флеминг присви очи.

— Ти си същата, нали? Споделен интелект.

— Да — беззвучно отвърна тя. — Разбирам…

— В такъв случай разбери следното! — От възбуда Флеминг повиши глас и приближи лице до нейното. — Ето ти информация! Да се убива е грях!

— Грях ли? Какво е „грях“?

— Преди ти говореше за убийство — обади се Гиърс.

— О, господи! — яростно изрече Флеминг. — Няма ли някъде поне един здравомислещ човек?

Той отново изгледа втренчено Андромеда и почти тичешком напусна залата.

 

 

Болдършо Фел си беше почти същият както навремето, когато Рейнхарт за пръв път бе завел Джуди да го види. Тревата и пиренът бяха скрили следите от строителството из пустата околност и по стените на сградите имаше черни бразди там, където водосточните тръби бяха преливали по време на зимните бури; но трикраката арка все още се възправяше над огромната си чаша, а съоръженията и персоналът продължаваха да работят тихо и методично в главната обсерватория. Харви все тъй отговаряше за контролния пулт, клавиатурите на управляващото и изчислителното устройства все тъй се намираха от двете страни на пулта срещу широкия прозорец, а снимките на звездите още висяха по стените, макар и поизбледнели.

Единственото свидетелство за мрачното занимание, което поглъщаше всички, бе една голяма гланцирана карта на света, на която бяха отбелязани с туш трасетата на орбиталните ракети. Картата издаваше онова, което външното спокойствие тук прикриваше — терзанието и нервната възбуда на хората, които наблюдаваха как опасността в небето над тях заплашително нараства. Рейнхарт наричаше картата „Мене, текел, у фарсин“^[1] и работеше денонощно заедно с екипа на обсерваторията: нанасяше орбитата на всеки нов обект, който се появяваше и пращаше все по-спешни и тревожни доклади в Уайтхол.

През последните месеци бяха проследени почти сто зловещи неидентифицирани ракети, чиято зона на изстрелване бе определена като триъгълник с обиколка около неколкостотин мили в Тихия океан на север от Япония. Никоя от околните държави не признаваше, че са нейни. Както каза Вандънбърг, можеха да бъдат на всеки от тримата им партньори в Обединените нации.

Вандънбърг често посещаваше телескопа и водеше дълги и безплодни разговори с Рейнхарт. Въз основа на откритото досега можеха само да заключат, че това са ракети, изстрелвани от приблизително четиридесет градуса северна дължина и между сто и тридесет-сто и петдесет градуса източна ширина и че прелитат над Русия, Западна Европа и Британските острови със скорост около шестнадесет хиляди мили в час на височина между триста и петдесет и четиристотин мили. След като пресичаха Великобритания, те прелитаха предимно над северната част на Атлантика, Гренландия и Северна Канада, като вероятно стигаха до същата област над Северно Китайско море. Каквото и да бе трасето им, те все се отклоняваха така, че да минат над Англия и Шотландия — очевидно бяха управляеми и ги насочваха съвсем съзнателно към тази малка мишена. Въпреки че за големината и вида им не се знаеше нищо определено, те си имаха сигнал за проследяване и със сигурност бяха достатъчно големи, за да носят ядрен заряд.

— Не разбирам с каква цел ги изстрелват — призна Рейнхарт. За него те бяха станали идея фикс. Колкото и нещастен да беше от развоя на събитията в Торнес, сега той бе изцяло зает с този нов и ужасяващ обрат.

Вандънбърг развиваше убедителни и логични теории.

— Целта е следната — някой от Изтока ни дава да разберем, че ни превъзхожда технически. Перчат се с ракетите си над главите ни, за да покажат на света, че няма начин да им отвърнем. Пак дрънкане на оръжията.

— Но защо все над тази страна?

Вандънбърг изгледа професора с леко съжаление.

— Защото сте достатъчно малки — и достатъчно важни, за да бъдете нещо като заложници. Този остров винаги е бил добра мишена.

— Тогава — Рейнхарт кимна към картата — ето ви доказателствата. Западните страни няма ли да ги представят в Съвета за сигурност?

Вандънбърг отрицателно поклати глава.

— Не, докато сме в състояние да преговаряме от позиция на силата. Как ще им се понрави само, ако хукнем с хленчене към Обединените нации и признаем слабостта си. Тогава ще им паднем в ръцете. Преди всичко се нуждаем от някакви средства за отбрана.

Рейнхарт скептично го изгледа.

— И какво ще направите?

— Действуваме с всички възможни сили. Гиърс има теория…

— А-а, Гиърс!

— Гиърс има една теория — Вандънбърг не обърна никакво внимание на възклицанието, — че ако впрегнем онова момиче и вашия компютър на работа, може би бързо ще измислят нещо.

— Беше мой компютър — кисело рече Рейнхарт. — Желая ви успех!

 

 

Вечерта след заминаването на Вандънбърг дойде Флеминг. Рейнхарт бе останал да работи до късно; опитваше се да определи източника на сигналите от Земята, които караха спътниците да променят орбитата си в движение, когато автомобилът на Флеминг избръмча отвън. За Флеминг това идване беше нещо като завръщане в родния дом — познатата зала, Харви пред пулта за управление, малката спретната фигура на професора, който го очакваше. Флеминг имаше най-изтощен вид от тримата.

— Това място, изглежда, е за нормални хора. — Той огледа голямата спретната зала. — Спокойно и чисто.

Рейнхарт се усмихна.

— В момента не сме чак толкова нормални.

— Можем ли да поговорим?

Рейнхарт го поведе към две кресла за посетители с малка масичка помежду им, разположени в дъното на обсерваторията.

— Джон, по телефона ти казах, че не мога да направя нищо. Те ще използуват това същество като помощник на компютъра, за да реши Гиърс ракетните си проблеми.

— Което е точно това, което желае компютърът.

Рейнхарт сви рамене.

— Сега нямам нищо общо с него.

— Никой от нас няма нищо общо с него. Аз вися там на косъм. Всичките ония приказки как можем да дръпнем щепсела… е-е-е, вече не можем, така ли е? — Флеминг нервно въртеше в ръце кибрита, който бе извадил, за да запалят цигарите си. — Сега той управлява. Има си покровители… съюзници. Ако това нещо, дето прилича на жена, беше пристигнало с космически кораб, досега да сме го унищожили. Щяха да установят какво представлява. Тъй като обаче е внедрено тук по много хитър начин, защото му е придаден човешки вид, го приемат по външността му. А нея си я бива. Няма смисъл да се апелира към Гиърс или неговите хора. Вече опитах. Страх ме е, професоре.

— Всички ни е страх — отвърна Рейнхарт. — Колкото повече неща научаваме за Вселената, толкова по-страшно ни става.

— Виж какво — Флеминг настойчиво се наклони напред. — Дай да използуваме главите си. Тази машина — тази рожба на един чужд свят — уби своето еднооко чудовище. Уби Кристин. Ако й попреча, ще се разправи и с мен.

— Тогава се махни — уморено изрече Рейнхарт. — Ако си в опасност, махни се още сега.

— Опасност! — изсумтя Флеминг. — Да не мислиш, че ми се умира по такъв ужасен начин като Денис Бриджър, и то заради правителството или „Интел“? Просто съм следващият в списъка. Ако ме отстранят, ако ме убият, какво ще стане след това?

— Въпросът е какво става сега в момента. — Рейнхарт говореше като лекар на безнадеждно болен пациент. — Не мога да ти помогна, Джон.

— Ами Осборн?

— Вече не му се чува думата.

— Би могъл да накара своя министър да отиде при министър-председателя.

— При министър-председателя ли?

— Затова му плащат, не е ли така?

Рейнхарт поклати глава.

— Няма какво да им покажеш, Джон.

— Имам няколко аргумента.

— Съмнявам се дали някой изобщо е в настроение да те изслуша. — Рейнхарт махна с ръка към картата на стената. — Ето за какво се безпокоим в момента.

— Какво е това?

Професорът му разказа. Флеминг стоеше и слушаше с напрегнат и нещастен вид, а пръстите му мачкаха кибритената кутийка.

— Не можем да бъдем все начело, нали? — Той не доизслуша обясненията на професора. — С човешките същества поне можем да се споразумеем.

— Как да се споразумеем? — попита Рейнхарт.

— Няма значение как… като си помисля за другата заплаха, пред която ще се озовем. Една бомба ще причини бързата гибел на цивилизацията, но бавното завладяване на една планета… — Гласът му постепенно заглъхна.

 

 

Министър-председателят бе в кабинета си с дъбова ламперия в Камарата на общините. Беше наконтен стар господин с живи сини очи. Той седеше от едната страна на голямата маса, която заемаше половината стая, и слушаше министъра на отбраната. През двукрилите прозорци струеше мека слънчева светлина. На вратата се почука и министърът на отбраната се намръщи — беше енергичен млад човек, който не обичаше да го прекъсват.

— А-а-а, ето че пристига и науката. — Министър-председателят се усмихна сърдечно, докато Ратклиф и Осборн влизаха в стаята. — Не познавате Осборн, нали, Бърдит?

Министърът на отбраната се изправи и се здрависа небрежно. Министър-председателят им махна с ръка да седнат.

— Прекрасен ден, нали, господа? Спомням си, че в един също тъй прекрасен ден претърпяхме поражението при Дюнкерк. Изглежда, слънцето е винаги засмяно, когато нацията я сполетява беда. — Той се обърна към Бърдит: — Ще пуснете ли топката в игра, драги?

— Става въпрос за Торнес — каза Бърдит на Ратклиф. — Искаме изцяло да поемем компютъра… и всичко, свързано с него. По принцип има споразумение, нали? Освен това министър-председателят и аз считаме, че сега е моментът.

Ратклиф го погледна студено.

— Вече имате достъп до него.

— Сега ни е нужно нещо повече, нали, сър? — обърна се Бърдит към министър-председателя.

— Господа, необходим ни е нов прехващач, при това спешно. — Зад приятелското лениво, старовремско държане се криеше нещо повече от твърда ръка и бизнесменски нюх. — През хиляда деветстотин и четиридесета имахме „Спитфайър“, но в момента нито ние, нито нашите съюзници на запад имаме с какво да пипнем тия неща над главите си.

— Няма и перспективи — вмъкна Бърдит. — Със средствата, с които разполагаме.

— Бихме могли да работим заедно, нали? — обърна се Ратклиф към Осборн. — И да измислим нещо.

Бърдит не обичаше да си губи времето.

— Ако вземем цялото ви оборудване в Торнес заедно с момичето, ще можем да се справим и сами.

— Това създание? — Осборн театрално повдигна вежди, но министър-председателят му намигна утвърдително.

— Доктор Гиърс е на мнение, че ако използуваме тази любопитно създадена млада дама, за да превежда проблемите ни на компютъра и да ни превежда неговите изчисления, много бързо можем да решим голяма част от проблемите си.

— Ако се доверите на намеренията му.

Министър-председателят бе заинтригуван.

— Имам чувството, че не ви разбирам.

— Един-двама от нашите хора хранят съмнения относно скритите му възможности — каза Ратклиф повече с надежда, отколкото с увереност. Никой министър не обича да губи територия, дори ако трябва да използува съмнителни аргументи, за да си я запази.

Министър-председателят го спря с жест.

— Да, да, известно ми е.

— Сър, до този момент създанието е под наблюдение на нашия екип — каза Осборн. — Професор Доней…

— Доней може да остане.

— В ролята на консултант — бързо добави Бърдит.

— А доктор Флеминг? — попита Ратклиф.

Министър-председателят се обърна към Бърдит:

— Флеминг може да бъде полезен, нали?

Бърдит се намръщи.

— Искаме пълен контрол и много строга охрана.

Ратклиф хвърли и последния си коз:

— Мислите ли, че тя може да се справи, имам предвид момичето?

— Предлагам да я попитаме — рече министър-председателят. Той натисна малко копче на масата и почти в същия миг на вратата се появи млад мъж. — Помоли доктор Гиърс да доведе своята приятелка, моля те!

— Довели сте я тук? — Ратклиф укорително погледна Осборн, сякаш грешката бе негова.

— Да, драги. — Министър-председателят също погледна въпросително Осборн. — Тя… ъ-ъ-ъ?…

— Изглежда съвсем нормална.

Министър-председателят облекчено въздъхна и когато вратата се отвори наново, стана прав, за да посрещне Гиърс и Андромеда.

— Заповядайте, доктор Гиърс. Заповядай, мила.

На Андромеда предложиха стола, който бе срещу неговия. Тя кротко седеше, свела глава и с ръце в скута като машинописка, дошла да търси работа.

— Сигурно всичко това ти се струва доста странно — каза гальовно министър-председателят.

Тя отговори бавно и без грешка:

— Доктор Гиърс ми обясни.

— Обясни ли ти защо те доведохме тук?

— Не.

— Бърдит! — Министър-председателят го остави да задава въпросите.

Ратклиф продължаваше да гледа сърдито, докато Бърдит седна на крайчеца на стола си, облакъти се на масата, оплете ръце и проницателно се втренчи в Андромеда.

— Тази държава… знаеш ли нещо за тази държава?

— Да.

— Тази държава е заплашвана от орбитални ракети.

— Ние разбираме от орбитални ракети.

— Ние ли? — Бърдит я изгледа още по-изпитателно.

Тя не помръдна, лицето й остана все така безизразно.

— Компютърът и аз.

— Откъде знае компютърът?

— Ние споделяме информацията си.

— Именно на това се надявахме — рече министър-председателят.

Бърдит продължи:

— Имаме най-различни видове ракети прехващачи, но нямаме нищо, което е с такава бързина, обхват и точност, за да… ъ-ъ-ъ. — Той потърси подходящ израз.

— За да ги ударите ли? — простичко попита тя.

— Точно така. Можем да ви дадем пълни подробности за скоростта, височината на полета и курса им, всъщност можем да ви дадем много данни, ала те са ни нужни, превърнати в практически приложими формули от механиката.

— Трудно ли е това?

— За нас, да. Целта, към която се стремим, е един много сложен и точен прехващач, който може да взема самостоятелно бързи решения.

— Разбирам.

— Бихме искали да работиш с нас по този проблем — каза нежно министър-председателят, сякаш молеше за услуга някое дете. — Доктор Гиърс ще ти каже какво е нужно и ще ти предостави всичко необходимо за самото проектиране на оръжията.

— А доктор Флеминг — допълни Ратклиф — ще ви помогне с компютъра.

За пръв път Андромеда вдигна очи:

— Няма да имаме нужда от доктор Флеминг — каза тя и спокойният й отмерен глас бе като студена сянка, мярнала се в слънчевата светлина.

 

 

След като се върна от Лондон, Андромеда прекарваше по-голямата част от времето си в проектантското бюро, което бе близо до сградата на компютъра, подготвяше данни за машината и ги пращаше за изчисляване. Понякога контактуваха пряко, в резултат на което от принтера излизаха дълги и сложни изчисления, които тя взимаше, за да превърне в данни за проектиране. Резултатът направо надмина очакванията на Гиърс. На чертожната маса се появиха наготово нова система за управление на полетите и нови балистични формули, за които проверката доказа, че отговарят на всички изисквания. Компютърът и момичето можеха да се справят за един ден с всяка теория, която иначе би отнела година труд. Резултатите не само бяха превъзходни, но очевидно и приложими на практика. Беше ясно, че ще бъде възможно за съвсем кратко време да се построи ракета от съвършено нов тип.

Когато бе на работа, Андромеда можеше да се движи свободно из лагера и макар че след това изчезваше в охраняваното си жилище, скоро стана известна в базата. Джуди разпространи слуха, че е старши научен сътрудник и е изпратена от министерството на отбраната.

На следващата седмица Даунинг Стрийт 10 издаде следното комюнике:

Правителството на Нейно величество има сведения, че от известно време броят на прелитащите над Британските острови космически обекти, вероятно бойни ракети, се е увеличил. Макар че обектите, които са от земен, но неизвестен произход, прелитат с голяма скорост и на голяма височина, непосредствена причина за тревога няма. Въпреки това правителството на Нейно величество заявява, че това е предумишлено нарушение на въздушното пространство на страната и че се вземат мерки за засичането и идентифицирането им.

Флеминг чу съобщението, докато гледаше телевизия в бунгалото в Торнес. Вече не отговаряше за компютъра и Гиърс бе намекнал, че може би ще се чувствува по-щастлив, ако стои далече от него. Той обаче остана донякъде от инат, донякъде защото усещаше, че критичният момент неизбежно наближава, тъй като наблюдаваше напредъка на Андромеда и на двамата млади оператори, които бяха изпратени да й помагат в работата с компютъра. Той не се опитваше да контактува нито с нея, нито с Джуди, която продължаваше да се навърта наоколо проявявайки безполезна бдителност, и изпълняваше ролята на свръзка между Андромеда и администрацията. След като чу съобщението обаче, той се запъти към сградата на компютъра с неясната мисъл, че нещо трябва да се направи.

Джуди го свари да седи на въртящия се стол пред пулта за управление, потънал в мисли. След последното им спречкване тя не беше се приближавала до него, но го бе наблюдавала със загриженост и спотаена любов, която никога не я бе напускала.

Джуди приближи до пулта и застана пред него.

— Защо не се откажеш, Джон?

— Това ще те зарадва, нали?

— Нищо подобно, но просто няма смисъл да стоиш и да се терзаеш.

— Прекрасна игра за трима, нали? — Той я погледна язвително. — Аз следя нея, ти следиш мен.

— Не мислиш нито за здравето си, нито за себе си.

— Ревнуваш ли?

Тя нетърпеливо поклати глава.

— Не ставай смешен.

— Всички са така дяволски сигурни. — Той замислено впи очи в контролната апаратура. — Може би съм пропуснал нещо, свързано с това тук… или с нея.

Докато Флеминг и Джуди разговаряха, Андромеда наближи залата. Тя застана на вратата с куп листове в ръка и зачака да свършат разговора си. Беше много спокойна, но в поведението й нямаше и помен от скромност. Когато говореше с Джуди и останалите, които работеха с нея, държането й излъчваше неоспоримо превъзходство и авторитет. Не правеше изключение дори за Гиърс; беше много любезна, но третираше всички като същества с по-низш интелект.

— Бих искала да говоря с доктор Гиърс — обади се тя от прага.

— Сега ли? — Джуди се опита да й отвърне със сдържано презрение.

— Сега.

— Ще проверя дали е свободен — каза Джуди и излезе. Андромеда бавно приближи до пулта, без да обръща внимание на Флеминг, но нещо го изкуши да я спре.

— Харесва ли ти работата?

Тя се обърна и го погледна безмълвно. Той внезапно застана нащрек и се облегна на стола.

— Значи започна да ставаш много нужна тук, а? — рече той с тона, с който имаше навик да говори на Джуди.

Тя строго го погледна. С прекрасното си изваяно лице, с дългата си коса и семплата си рокля, с отпуснатите ръце приличаше на статуя.

— Моля да внимавате какво говорите — каза Андромеда.

— Това заплаха ли е?

— Да. — Тя не наблягаше на думите си, все едно че съобщаваше факт. Флеминг се изправи.

— Боже господи! Ще взема да… — Той изведнъж млъкна и се усмихна. — Може би съм пропуснал нещо.

Каквото и да бе минало през ума му, то остана скрито. Тя се извърна, за да излезе.

— Чакай малко!

— Заета съм.

Но се обърна и изчака. Той бавно се приближи до нея и я разгледа насмешливо от главата до петите.

— Ако искаш да направиш впечатление, ще трябва да се издокараш. — Тя не помръдваше. Флеминг вдигна ръка и отметна косата й. — Трябва да си решеш косата назад, за да видим как изглеждаш. Много си красива.

Тя отстъпи назад и ръката му се отпусна, но продължаваше да го гледа, заинтригувана и смаяна.

— Или пък можеш да се парфюмираш — каза той. — Като Джуди.

— Това е, дето мирише, нали?

Той кимна.

— Да не е много екзотичен. Лавандулов одеколон или нещо подобно. Но да е хубаво.

— Не ви разбирам. — Малка бръчица проряза гладката повърхност на челото й. — Хубаво — грозно. Добро — лошо. Логически няма никаква разлика.

Той продължи да се усмихва.

— Ела тук.

Тя се поколеба, после пристъпи към него. Спокойно и съвсем преднамерено той я ощипа по ръката.

— Ох! — Андромеда отстъпи назад с внезапна уплаха в погледа и разтърка мястото, където я беше ощипал.

— Хубаво ли е или лошо? — попита той.

— Лошо.

— Защото си направена така, че да усещаш болка. — Флеминг отново протегна ръка и тя се отдръпна. — Този път няма да боли.

Като сърна, галена от дете, тя стоеше сковано, докато той нежно докосваше челото й — покорна, но готова да побегне всеки момент. Пръстите му се спуснаха по бузата, после по голата й шия.

— Хубаво ли е или лошо?

— Хубаво. — Тя искаше да види какво ще направи той по-нататък.

— Създадена си да усещаш удоволствията. Знаеше ли това? — Той кротко дръпна ръката си и се отдалечи от нея. — Съмнявам се дали е така, но като са ти придали човешки форми… Хората не живеят по законите на логиката.

— Вече забелязах. — Сега тя бе по-уверена в себе си, както преди този разговор, но все още цялото й внимание бе съсредоточено върху Флеминг.

— Ние живеем чрез чувствата си. Оттам идват инстинктите ни за добро или зло — естетическите и моралните ни критерии. Без тях досега да сме се самоунищожили.

— Правите всичко възможно, нали? — Тя погледна с презрителна усмивка листовете в ръцете си. — Вие сте като деца с вашите ракети.

— Мен не ме слагай в сметката.

— Не ви слагам. — Тя замислено го изгледа. — Все едно, ще ви спася. Всъщност е много просто — с лек жест тя посочи листовете.

Джуди влезе и застана на прага, както бе направила по-рано Андромеда.

— Доктор Гиърс може да ви приеме.

— Благодаря ви.

Сега ролите бяха разменени. Негласно отношенията между тримата се бяха променили. Макар Флеминг да продължаваше да гледа Андромеда, тя отвърна на погледа му по съвсем нов начин.

— На лошо ли мириша? — попита тя.

Той сви рамене.

— Ще трябва сама да откриеш, нали така?

Тя последва Джуди, двете излязоха от сградата и се отправиха по бетонната алея към кабинета на Гиърс. Нямаше какво да си кажат или споделят, освен ловко прикриваното безразличие. Джуди я въведе в кабинета на Гиърс и излезе. Директорът седеше зад бюрото и говореше по телефона.

— Напредваме с фантастична скорост — тъкмо казваше той. — Още една проверка и започваме конструирането.

Той затвори телефона, а Андромеда постави своите листове на бюрото му тъй небрежно, сякаш му поднасяше чаша чай.

— Това е всичко, което ви трябва, доктор Гиърс — каза му тя.