Фред Хойл, Джон Елиът
Андромеда (2)

Втора глава
АЛАРМА

В края на шейсетте години, когато се случи всичко това, министерството на науката беше преместено в ново остъклено здание близо до Уайтхол. Обзавеждането и персоналът бяха така изискани, сякаш за доказателство, че точните науки с нищо не отстъпват на изкуствата, а постоянният помощник-държавен секретар Майкъл Осборн беше един от най-изисканите сред множеството изискани служители на министерството. Въпреки че ходеше на работа спортно облечен, носеше най-изпипаните и строги спортни костюми. Той сядаше рядко зад огромното бюро — предпочиташе някое от ниските кресла до малката мраморна масичка.

На сутринта, след като бяха започнали да приемат сигналите в Болдършо Фел, той се беше отпуснал красиво в едно кресло и разговаряше с генерал Чарлс Г. Вандънбърг от американските военновъздушни сили. През щорите на прозорците светлината падаше на равни ивици върху него.

По това време Англия представляваше нещо като изнесена напред щабквартира в обсадената територия, обхващаща Западна Европа и Северна Америка. Натискът от Изтока, от Азия и Африка беше изтласкал западната цивилизация в едно ъгълче на земното кълбо — Америка на север от Панама бе горе-долу единственият й сигурен център, а Западна Европа — бастион в бойна готовност. Никоя от страните не бе във война, но икономическите санкции и опасността от бомби и ракети държеше останките на Стария свят в обсадно положение. Американците почти изцяло поддържаха пътя на живота през Атлантика и американските гарнизони в Британия, Франция и Западна Германия задържаха положението с отчаяната упоритост на римските легиони през третото и четвъртото столетие.

Според международните договори Великобритания и нейните съседи все още се считаха за суверенни държави, но в действителност инициативата бързо се изплъзваше от ръцете им. И въпреки че генерал Вандънбърг заемаше скромната длъжност на представител на Координационния комитет за отбрана, всъщност беше командващ военновъздушните сили на приятелска, ала влиятелна окупационна сила, за когото тази държава беше просто едно от квадратчетата на огромна шахматна дъска.

Той беше бивш пилот на бомбардировач, имаше як врат и квадратно лице, ала все още изглеждаше млад и енергичен за годините си, макар обноските му да бяха сдържани. Бе роден в Нова Англия, бе любезен и възпитан и говореше тъй авторитетно, като че ли знаеше за света повече от всички.

Разговаряха за Уелън. В отпуснатата ръка на Осборн имаше сведение за него.

— Сега не мога да направя нищо.

— До известна степен има предимство…

Осборн се надигна от креслото и повика секретарката по вътрешния телефон на бюрото.

— Координационният комитет за отбрана няма търпение — отбеляза Вандънбърг.

— Предайте им, че ще се справим.

Осборн подаде сведението на влязлата секретарка.

— Нека някой да се заеме с това.

Тя го взе и остави на бюрото папка с документи. Беше млада и хубавка и носеше нещо като официална рокля за коктейл — държавната служба явно бе направила крачка напред.

— Документите ви за Болдършо.

— Благодаря. Долу ли е колата ми?

— Да, мистър Осборн.

Той разтвори папката и прочете: „Министърът и придружаващите го лица ще пристигнат в Болдършо Фел в три и петнадесет следобед и ще бъдат посрещнати от професор Рейнхарт.“

— Това е утре — отбеляза Вандънбърг. — Вие отивате ли?

— Отивам един ден по-рано, за да се видя с Рейнхарт. — Той напъха папката в куфарчето си. — Да ви закарам ли до Уайтхол?

— Много мило от ваша страна!

Държаха се крайно предпазливо, но бяха старомодно любезни един към друг. Вандънбърг се надигна и попита сякаш между другото:

— Определили ли сте датата на пускане в действие?

— Още не.

— Звездите могат да почакат. И бездруго са чакали твърде дълго.

— Същото се отнася и за Координационния комитет.

Осборн сдържано сви рамене. Приличаше на грък, който води спор с римлянин.

— Рейнхарт ще се заеме с военните програми както и когато може. Такава е уговорката.

— Ако възникне нещо извънредно…

— АКО възникне.

— Четете ли вестниците?

— Напоследък не стигам по-далече от рекламите.

— Трябва да попреглеждате и новините. Ако възникне нещо извънредно, ще имаме нужда от всички наши „уши“ от тази страна на Атлантика. — Вандънбърг кимна към една картина, на която бе нарисуван радиотелескопът. — За нас това не е детска играчка.

— И за тях не е — отвърна Осборн.

 

 

След като излязоха, Флеминг позвъни по телефона от Болдършо Фел, ала бе твърде късно.

Джуди пристигна в обсерваторията малко преди Осборн и Рейнхарт и тихичко поговори с Харис във фоайето.

— Има ли нещо ново за Бриджър?

Харис се правеше, че лъска дръжката на една врата.

— Две-три посещения при букмекер на една забутана уличка в Брадфорд — това е всичко.

— Трябва да го следиш внимателно!

— Следя го.

Осборн и Рейнхарт пристигнаха и я поведоха към контролния център. Там беше тихо и почти пусто — само Харви седеше и бърникаше нещо на пулта, а наоколо цареше хаос — смачкани листове, фасове и мръсни чаши. При вида на всичко това Рейнхарт закудкудяка като разтревожена квачка.

— Тук трябва да се пази чистота!

— Ще успеят ли да покажат на министъра как действува? — попита Осборн.

— Надявам се. Още не сме изпробвали съоръженията за проследяване.

Харви се опитваше да привлече вниманието на Рейнхарт, който се мотаеше насам-натам.

— Ти май цяла нощ не си лягал, Харви.

— Не съм, сър. Доктор Флеминг и доктор Бриджър също не са спали.

— Какво, на камък ли ударихте?

— Съвсем не, сър. Проследявахме.

— По чие нареждане?

— На доктор Флеминг. — Харви го изрече съвсем небрежно. — И се готвим да продължим.

— Защо не ми съобщихте? — обърна се Рейнхарт към Осборн и Джуди. — Знаехте ли?

Джуди отрицателно поклати глава.

— Флеминг май сам си издава закони — забеляза Осборн.

— Къде е той? — настоятелно попита Рейнхарт.

— Там вътре — Харви посочи към апаратната, — заедно с доктор Бриджър.

— Тогава го помоли да ми отдели една минута.

Докато Харви говореше по вътрешния телефон, Рейнхарт нервно крачеше с малките си нозе из залата.

— Какво следихте? — попита той.

— Един източник от Андромеда.

— М 31 ли?

— Не, сър.

— Какво тогава?

— Друг, накъсан сигнал.

— Чували ли сте го по-рано?

— Не, сър.

Флеминг влезе. Беше уморен и небръснат, трезвен, ала твърде развълнуван, макар че сдържаше вълнението си. В ръка държеше куп листове от линеен принтер. Този път Рейнхарт не се и опита да прояви снизхождение.

— Доколкото разбирам, вече са превзели телескопа.

Флеминг спря и примигна срещу им.

— Господа, моля за прошка. Не ми остана време да попълня необходимите формуляри в три екземпляра. — Той се обърна към Осборн: — Звъних в кабината ви, но вече бяхте излезли.

— Какво си правил? — попита Рейнхарт.

Флеминг им разказа, като пръсна листовете на пулта пред тях.

— …и това е съобщението от космоса.

Рейнхарт го изгледа с любопитство.

— Искаш да кажеш, сигналът?

— Казах „съобщението“. Точки и тирета — нали, Харви?

— Наистина звучеше така.

— Продължи през цялата нощ — рече Флеминг. — Сега източникът е под хоризонта, но тази вечер може да опитаме пак.

Джуди погледа Осборн, но не получи подкрепа.

— Ами откриването? — обади се нерешително тя.

— Да върви по дяволите! — Флеминг се извърна към нея. — Това е нещо изключително! Това е глас от милиарди мили разстояние!

— Глас ли? — Нейният собствен глас прозвуча слабо и неестествено.

— За да стигне до нас, са му били нужни двеста светлинни години. Министърът може да почака един ден, нали!

Рейнхарт явно се бе окопитил. Той развеселено погледна Флеминг:

— Освен ако не е някой изкуствен спътник!

— Не е спътник!

Рейнхарт се отправи към фантасмагорията на Джако.

— Джон, преди да те е обзело въодушевлението, да проверим цялата тая железария в орбита.

— Проверихме я.

Рейнхарт се обърна към Осборн.

— Да е изстрелян напоследък някой нов спътник?

— Не.

— Виж какво — рече Флеминг, — ако беше спътник, нямаше да стои цяла нощ неподвижно в центъра на съзвездието Андромеда.

— Сигурен ли си, че не е от мъглявината?

— Това проверихме отделно, нали, Харви?

Харви кимна, но Рейнхарт още не беше убеден.

— Всичко може да е, например отразена интерференция.

— Бъди сигурен, че мога да различа съобщение от сигнал — каза Флеминг, — отгоре на всичко в това съобщение има нещо, което никога не съм срещал. Между групите от точки и тирета има невероятно количество бързи ясни сигнали. Ще трябва да включим специално приемателно устройство, за да ги запишем.

Той натисна копчето на вътрешния телефон и извика Бриджър, после събра листовете и ги пъхна в ръката на Рейнхарт.

— Хвърли един поглед! Хората чакат това от години. Ако не и от векове!

— Смислено ли е? — произнесе Осборн с цвилещия си висок и безстрастен глас на държавен служител.

— Да!

— Можете ли да го дешифрирате?

— Боже мой! Да не си мислите, че Космосът е населен с бойскаути, които пращат съобщения по морза?

Влезе бледният и потръпващ Бриджър, но присъствието му сякаш успокои Флеминг. Бриджър потвърди казаното.

— Може да е от далечна сонда — предположи Осборн.

Флеминг не му обърна никакво внимание. Джуди се престраши:

— Или от друга планета?

— Да!

— Марс или някъде оттам?

Флеминг сви рамене.

— Вероятно е планета от някоя слънчева система в съзвездието Андромеда.

— Която ни праща сигнали?

Рейнхарт подаде листовете на Осборн.

— Това несъмнено е една смислена комбинация от точки и тирета.

— Защо тогава никой друг не я е уловил?

— Защото никой няма такава апаратура. Ако не ви бяхме направили тая страхотна електроника, сега нямаше да го имате.

Осборн седна на крайчеца на пулта за управление и смаяно погледна листовете.

— Ако някакво разумно създание се опитва да влезе във връзка с нас… Не, това е невъзможно.

— Напълно е възможно. — Рейнхарт сведе поглед към малките си нежни пръсти, като че ли това бе тема, която предпочиташе да не обсъжда. — Ако са други същества…

Флеминг го прекъсна:

— Не същества, а друг разум. Не е задължително да бъдат зелени човечета. Не е задължително да са от органична материя, просто разум.

Джуди потръпна, после се овладя.

— Защо ли треперя?

— И аз треперя по същата причина — рече Флеминг.

Осборн се съвзе от стъписването си.

— По същата причина ще потрепери всеки, ако източникът действително е от Космоса.

Накрая решиха да го чуят още веднъж през нощта. Съобщението не бе прекъсвало; само бе заглъхнало, тъй като земното въртене беше отклонило телескопа от източника. Вероятно то още продължаваше. Веднъж приел тази възможност, Рейнхарт утихна и се впусна в работа. Той, Флеминг и Бриджър разпръснаха листовете и започнаха да ги изучават.

— Знаете ли какво може да е? — каза Флеминг. — Двоична аритметика.

— Това пък какво е? — попита Джуди.

— Аритметична система, която се състои само от знаците едно и нула, докато десетичната, която използуваме ние, се състои от числата от едно до десет. Разбираш ли, единицата и нулата могат да съответствуват на точка и тире, тоест тирето ще означава единица, а пък точката — нула. Системата, която използуваме ние, е условна, докато двоичната е основна. Тя се базира на положителното и отрицателното, на да и не, на точка и тире… с една дума е универсална. Боже мой!

Той се обърна към нея с кръвясали очи и погледът му бе трескав от напрежение и възбуда:

— „Философията е написана на математически език“! Спомняш ли си? Ще попаднем — бам! — право в средата!

— По-добре е да отложим откриването — каза Осборн. — Не е желателно това да се появи в „Соушъл Газет“.

— Защо не?

Осборн доби огорчен вид. Нищо в неговия свят не беше така просто; нищо не можеше да бъде казвано или правено без разрешение. Случилото се в Болдършо бе малка част от сложните взаимосвързани планове в папките му, а над тях надвисваше застрашително всичко онова, което Вандънбърг олицетворяваше. Всяко нещо трябваше да бъде претеглено и обмислено много внимателно.

— Какво да кажа на журналистите? — попита го Джуди.

— Нищо.

— Нищо ли?

— Да не би да сме някакво тайно дружество, а? — Флеминг го изгледа с презрение, но Осборн успя да каже с официален и сдържан тон:

— Не можем да дадем необработена информация. Има и други хора, с които трябва да се консултираме, а освен това може да настъпи паника: космически кораби, летящи чинии, чудовища с изпъкнали очи. Ще започнат да се привиждат на всеки идиот в страната. А може някой да го прави нарочно. Във вестниците не трябва да се появява нищо, мис Адамсън.

Оставиха Флеминг да кипи от яд, отидоха в кабинета на професора, за да се обадят по телефона в министерството, и потеглиха.

 

 

В хотел „Лайън“ в Болдършо журналистите бяха започнали да пристигат за церемонията по откриването. Джуди преведе Рейнхарт и Осборн през задния вход към една малка стая, където им сервираха късна вечеря, така че успяха да се изплъзнат от пъплещата фаланга на многобройните кореспонденти във фоайето на хотела. Осборн току притичваше до телефона и всеки път се връщаше на масата все по-изтормозен и потиснат.

— Какво каза министърът?

— Каза: „Питайте Вандънбърг!“

Изядоха почти изстиналото месо и той отново изчезна.

— Какво каза Вандънбърг?

— Какво мислите, че би могъл да каже? „Затваряйте си устите“

На следващата сутрин Джуди трябваше да съобщи на журналистите, че откриването е било отложено поради техническа неизправност, без да дава други обяснения. Всички останали изявления щяха да бъдат направени от Лондон директно до редакциите на Флийт Стрийт. Удаде им се да се измъкнат незабелязано пак през задния вход.

Половин час по-късно колата на Флеминг се появи пред хотела и умореният и жаден Флеминг изчезна във фоайето.

 

 

Вечерта отново уловиха съобщението от Космоса. То продължи през цялата нощ и Бриджър и Флеминг го записваха, като се редуваха — не само ясно доловимите точки и тирета, но и бързата му част. На следващата сутрин Денис Бриджър пое сам към Болдършо и Харис го последва. След като остави колата в градския паркинг, Бриджър се упъти пеша по една павирана улица към долната част на града. Харис го следваше от ъгъл на ъгъл. Тъй както бе облечен — с шлифер вместо с работните си дрехи, Харис приличаше повече на ирландски професионален убиец, отколкото на чистач в лаборатория и много внимаваше да не го забележи Бриджър. Самият той обаче не забеляза двама мъже, които стояха на отвъдния тротоар срещу малка врата с табела, на която пишеше: „ДЖАС. ОЛРОЙД, БУКМЕКЕР“. Наоколо имаше и други хора: двамата мъже, увлечени в разговор, не будеха никакво подозрение.

Бриджър мина през вратата и влезе в тъмен и тесен коридор, в дъното на който имаше застлано с линолеум стълбище, водещо към втория етаж. До него се намираше врата с матово стъкло. Като затвори външната врата, шумът от улицата изчезна и в коридора стана тихо като в подземие. На остъклената врата висеше същия надпис като на входа. И още един: „Почукай и влез“. Така направи и Бриджър.

Джас. Олройд бе седнал зад бюрото пред късната си закуска. Той бе възрастен мъж, облечен в избеляла жилетка с навити ръкави и когато Бриджър влезе, точно топеше набоден на вилица залък в чиния с пържени яйца. В стаята нямаше други хора и при все това изглеждаше претъпкана — купища хартии, телефони, сметачна машина, телекс и телетайп. На стените висяха няколко рекламни календара, отворени на различни месеци, но имаше и стенен часовник — внушителен и съвсем точен. Мистър Олройд вдигна поглед иззад купищата вехтории и нова машинария и погледна Бриджър.

— А, ти ли си?

Бриджър кимна към телекса.

— Може ли?

Вместо отговор мистър Олройд лапна натопения в яйце залък, а Бриджър се залови с телекса.

— Как върви работата? — попита той, докато го включваше и набираше номера. Прозвуча като банален въпрос към стар познат.

— Криво-ляво — отвърна мистър Олройд. — От коне да чакаш чувство за отговорност! Ако не тичат вкупом, се влачат като претъпкани автобуси.

Бриджър напечата: КАУФМАН ТЕЛЕКС 21303 ЖЕНЕВА. После долови шум от боричкане в коридора. Зад стъклената врата се очерта за миг нечия глава. Чу се сумтене и стон, после главата бе изместена от други, по-смътно очертани фигури. Бриджър погледна към Олройд, който сякаш не бе забелязал нищо и продължаваше да изрязва кожицата на парче бекон. Върна се при телекса. Приключи и предпазливо излезе в коридора. Беше пусто. Входната врата зееше отворена, но навън не се забелязваше нищо нередно. Отсреща нямаше жива душа, никой не наблюдаваше иззад ъгъла. Колата, която потегляше, можеше да има, а можеше и да няма нищо общо със станалото.

 

 

Новината за съобщението от Космоса се промъкна в печата чрез една телеграфна агенция тъкмо навреме за вечерните вестници. Когато генерал Вандънбърг се обади на министъра на науката, за да протестира, по телевизията предаваха изявление на правителството. Министърът отсъствуваше. Осборн седеше с Вандънбърг в кабинета на шефа си и гледаше как говорителят разпалено декламира от екрана в ъгъла на стаята.

По това време правителството представляваше здравомислеща коалиция от кадърни хора без определени цели, здрави сплотени единствено в кризисни моменти. Наричаха ги Отличниците. Те бяха способни мъже и жени, които имаха един общ принцип — да оцелеят. Министър-председателят беше либерален тори, министърът на труда — трейдюнионистки изменник. Ключовите постове бяха в ръцете на активни и амбициозни млади хора като министъра на отбраната, а останалите бяха заети от недотам способни, ала популярни и словоохотливи личности като министъра на науката. Вътрешнопартийните противоречия бяха по-често пренебрегвани, отколкото забравяни — вероятно това бе краят на еднопартийното управление в страната. Никой обаче не се притесняваше особено, явно цялата нация бе потънала в дълбока апатия в един свят, който отдавна се бе изплъзнал от контрола й. От време на време членове на някои останали леви антиправителствени групировки пишеха с тебешир ВИШИ по стените на Уайтхол, ала това бе едничкият признак на живот. Хората си живееха кротко и над обществените проблеми бе надвиснало странно мълчание. Някой бе казал, че е толкова тихо, та можеш да чуеш как пада бомба.

Ето в такъв вакуум избухна новината за съобщението от Космоса. Както винаги вестниците я отразиха съвършено невярно. ЗАПЛАХА ОТ КОСМОСА! НАПАДЕНИЕ? — питаха те. Младият мъж от екрана тържествено редеше официалното съобщение:

„Тази вечер правителството убедително опроверга слуховете за вероятно нападение от Космоса. Говорител на министерството на науката съобщи пред репортерите, че новият гигантски радиотелескоп в Болдършо Фел действително е уловил някакво съобщение, но няма основание да се смята, че то е изпратено от космически кораб или от близка планета. Ако полученият сигнал е съобщение от Космоса, то той идва от много отдалечен източник“.

Липсваше задоволително обяснение за това как е изтекла информацията. Рейнхарт не знаеше нищо, а човекът от службата за безопасност и охрана към министерството на отбраната — Харис — тайнствено бе изчезнал. Разбира се, военните започнаха издирвания. Вандънбърг извади две досиета, които разгърна на масата на министъра.

— „Доктор Джон Флеминг — от 1960 г. насам: антинатовски, проафрикански настроения; участник в похода «Олдърмастън»^[1]; смутител на обществения ред, борец за атомно разоръжаване.“ Това ли наричате благонадеждност?

— Той е учен, а не кандидат за началник на полицията.

— Трябва да има чувство за отговорност. Вижте другия. — Генералът прерови не без удоволствие и другата папка. — Бриджър — от 1958 до 1963 г. член на Компартията. След това се обръща на 180 градуса и започва да върши разни услуги на един от международните картели. От най-мръсните: „Интел“. Можехте да го освободите.

— Флеминг не желае да работи без него.

— Зная. — Генералът затвори папките. — Бих казал, че там е уязвимото ни място.

— Така-а — уморено изрече Осборн и вдигна слушалката на министерския телефон. После изрече нежно, сякаш поръчваше цветя: — „Болдършо Фел“.

 

 

В контролния център отново записваха съобщението. Харви бе отишъл до хранилището, за да потърси ленти и Флеминг стоеше сам пред пулта. Липсваха им хора — Уелън внезапно бе преместен на друга работа и дори Харис отсъствуваше. Бриджър се завираше по ъглите с кисел и неспокоен вид, като потръпваше непрекъснато. Накрая се обърна към Флеминг:

— Виж какво, Джон, това може да трае вечно.

— Може би.

Сигналът от звездите продължаваше да звучи силно от високоговорителя.

— Вдигам си чуковете оттук. — Флеминг го изгледа. — Проектът е готов. За мен няма повече работа.

— За теб има каквато искаш работа.

— По-добре да се разкарам.

— Ами това тук?

Те се заслушаха за миг. Носът на Бриджър потръпна.

— Може да бъде какво ли не — рече безцеремонно той.

— Аз обаче се сещам какво е.

— Е, и?

— Може да са указания.

— Чудесно, действувай тогава.

— Ще действуваме заедно.

В този момент Джуди ги прекъсна. Тя влезе и се отправи към тях с отмерена крачка, високите й токчета тракаха като на гвардеец, на лицето й бяха изписани непоколебимост и ярост. Тя нямаше търпение да стигне до тях и извика отдалече:

— Кой от двамата съобщи на печата?

Флеминг я изгледа учудено. Тя се обърна към Бриджър.

— Някой е дал информация в пресата — цялата информация.

Флеминг неодобрително изцъка с език. Джуди го погледна унищожително и се обърна към Бриджър.

— Не е професор Рейнхарт, не съм аз, не е Харви, нито някой от останалите… те не знаят толкова много. Значи е един от двама ви!

— Q. Е. D.^[2] — каза Флеминг, но тя не му обърна никакво внимание.

— Колко ви платиха, доктор Бриджър?

— Аз…

Бриджър млъкна. Флеминг се изправи и тромаво ги раздели.

— Тебе какво те засяга тая работа?

— Засяга ме. Аз…

— Какво ти? — Той завря лице в нейното и тя усети, че пак вони на алкохол.

— Аз… — тя се запъна — …аз отговарям за връзките с пресата. Всичко пада на мой гръб. Току-що отнесох страхотен скандал.

— Много съжалявам — обади се Бриджър.

— Това ли е всичко, което имате да ми кажете? — несигурно повиши глас тя.

— Ще ми направиш ли една услуга? — Флеминг се полюляваше на разкрачените си нозе и й се хилеше презрително. — Махни си гадните ръце от моя приятел Денис!

— Защо?

— Защото аз им казах.

— Вие? — Тя отстъпи, като че ли я бяха зашлевили по лицето. — Пиян ли бяхте?

— Да — рече Флеминг и й обърна гръб. Отправи се към студиото, спря на вратата и се извърна: — Дори да бях трезвен, пак щях да го направя. — И докато влизаше, извика: — Отгоре на всичко не ми и платиха!

Джуди застина за миг, не виждаше и не чуваше. Високоговорителят свистеше и пукаше, флуоресцентното осветление падаше върху малкото груби мебели. Навън арката на телескопа се издигаше в смрачаващото се небе; само преди три вечери Джуди бе пристигнала тук непосветена и незамесена в нищо… Тя усети, че Бриджър е до нея и й предлага цигара.

— Е, мис Адамсън, идолът ви май рухна, а?

 

 

Като прес-аташе Джуди трябваше да докладва на Осборн, а той — на министъра. От Харис нямаше и следа и за изчезването му не беше съобщено. Убедиха журналистите, че цялата работа е или грешка, или измама. След многобройни мъчителни срещи на министрите министерството на отбраната можа да убеди генерал Вандънбърг и неговите началници, че подобно нещо повече няма да се случи — министерството изцяло поема отговорността. Усилено търсеха Харис, а Флеминг бе извикан в Лондон.

Отначало изглеждаше вероятно Флеминг да прикрива Бриджър, но скоро се установи, че докато си е пийвал в „Лайън“, той е разказал цялата история на един репортер на име Дженкинс. Макар че Бриджър вече бе подал оставка, до напускането му оставаха още три месеца и в отсъствието на Флеминг отговаряше за Болдършо Фел. Съобщението продължаваше да пристига и го печатаха на принтера с двоичен код с единици и нули.

Самият Флеминг изглеждаше напълно безразличен към суматохата наоколо. Той взе със себе си всичките листове от принтера във влака за Лондон и ги проучваше с часове, като правеше изчисления по полетата и върху разни стари писма и пликове, които изрови от джобовете си. Сякаш нищо друго не го интересуваше. Обличаше се и се хранеше разсеяно, пиеше съвсем малко; бе вечно зает и гореше от вълнение. Не обръщаше внимание на Джуди и почти не поглеждаше вестник.

Щом пристигна в министерството на науката, го заведоха в кабинета на Осборн, където той го очакваше заедно с Рейнхарт и един стегнат сивокос мъж на средна възраст с нетърпеливи сини очи. Осборн стана и подаде ръка.

— Да ви представя доктор Флеминг. — Тонът му бе много официален.

— Здрасти — рече Флеминг.

— Сигурно не познаваш генерал Уотлинг от военновъздушните сили. Отдела за охрана към министерството на отбраната.

Сивокосият мъж кимна и го погледна хладно. Флеминг се наведе и се обърна въпросително към Рейнхарт.

— Здравей, Джон — каза Рейнхарт с тих, сдържан глас и неволно погледна малките си ръце.

— Седнете, доктор Флеминг.

Осборн посочи един стол, поставен срещу останалите, но преди да седне, Флеминг втренчено ги изгледа подред, сякаш се събуждаше на непознато място.

— Това разпит ли е?

За момент настъпи мълчание. Уотлинг запали цигара.

— Бяхте уведомен, че работата ви е секретна, нали?

— Какво ще рече това?

— Че е строго поверителна.

— Да.

— Тогава защо…?

— Не си падам по учените, които дрънкат лъжи.

— Хайде, недей, Джон — умолително изрече Рейнхарт.

Уотлинг смени темата.

— Видяхте ли вестниците?

— Само някои.

— Половината свят вярва, че малки зелени човечета с антени ще се приземят всеки момент в задните ни дворове.

Флеминг се усмихна, усещайки по-твърда почва под краката си.

— И вие ли вярвате в същото?

— Аз разполагам с фактите.

— Които аз предоставих на печата — точните научни факти. Откъде може да знам, че ще ги изопачат така?

— Не е ваша работа да преценявате тези неща, доктор Флеминг! — Осборн се беше разположил важно като съдебен заседател зад бюрото си. — Поради което ви беше казано да не се месите. Аз лично ви предупредих.

— Така ли? — на Флеминг взе да му дотяга.

— Наложи се да изпратим подробен доклад до Координационния комитет за отбрана — строго изрече Уотлинг. — А министър-председателят ще направи изявление пред Обединените нации.

— Тогава всичко е наред.

— Съвсем не в това положение бихме искали да се намираме, но бяхме принудени и сега трябва да успокоим духовете.

— Естествено.

— Вие ни принудихте!

— И какво, сега трябва да пълзя на колене за прошка, така ли? — Отегчението на Флеминг вече бе примесено с гняв. — Какво ще правя със собствените си открития, си е лично моя работа! Свободна страна сме, нали?

— Ти си един от членовете на цял екип, Джон — обади се Рейнхарт, без да го погледне.

Осборн търпеливо се надвеси напред.

— Доктор Флеминг, от вас искаме да направите изявление.

— С какво ще помогне моето изявление?

— Всичко, което ще успокои хората, е от полза.

— Особено ако успеете да компрометирате информатора.

— Това не е лична работа, Джон — каза Рейнхарт.

— Не е ли? Тогава защо съм тук? — Флеминг презрително ги огледа. — А ако направя изявление и кажа, че съм говорил врели-некипели, какво ще стане след това?

— Боя се… — Рейнхарт отново заразглежда ръцете си.

— Боя се, че професор Рейнхарт няма право на избор — каза Уотлинг.

— Искат да напуснеш екипа — рече му Рейнхарт.

Флеминг се изправи и се замисли за миг, докато те очакваха да избухне.

— Е, така е най-лесно, нали? — спокойно изрече накрая той.

— Не искам да те изгубя, Джон. — Рейнхарт махна леко и неодобрително с малките си ръце.

— Не, разбира се. Само че има известна пречка.

— Нима?

— Без мен не можете да продължите по-нататък.

Бяха се подготвили за такъв отговор. Имало и други, изтъкна Осборн.

— Но те не знаят какво става, нали така?

— Вие знаете ли?

Флеминг кимна и се усмихна. Уотлинг се смути още повече.

— Искате да кажете, че сте дешифрирали съобщението?

— Искам да кажа, че знам какво представлява.

— И очаквате да ви повярваме?

Очевидно нито Осборн, нито Уотлинг му вярваха, но Рейнхарт се колебаеше.

— Какво е, Джон?

— Оставам ли?

— Какво е?

Флеминг се захили.

— Това е комплект „Направи си сам“ и не е от земен произход. Ще ви го докажа. — И той бръкна в куфарчето си за листовете.