Фред Хойл, Джон Елиът
Андромеда (6)

Шеста глава
АВАРИЯ

Въпреки всичко през пролетта той отиде в Торнес — за да види Джуди, както заяви, но всъщност воден от болезнено любопитство. Държеше се настрани от сградата на компютъра, но и Джуди, и Бриджър му разказаха какво става. Към сградата бе построено помещение, което Доней напълни със сложни лабораторни съоръжения, включващи химичен синтезатор и електронен микроскоп. Освен Кристин, заедно с нея върху проекта работеха и няколко дипломирани студенти и тя разполагаше с всички възможни средства в рамките на разумното. Рейнхарт и Осборн й бяха издействували значителна подкрепа.

— А ти как си? — попита Флеминг Джуди.

Седяха на скалите над вълнолома в границите на лагера. Тя му се усмихна нежно, но уморено. Бе потресена от вида му — петната по лицето, пълното изтощение, духа на поражение, който витаеше около него. Тя копнееше да го стисне в прегръдките си и да му се отдаде. В същото време й се искаше да го задържи на дистанцията на първоначалното им приятелство — струваше й се, че това е границата на почтеността дотогава, докато играеше ролята, от която се срамуваше. Дори бе опитала да подаде оставката си, когато научи, че той се връща, но не й позволиха. Вече знаеше твърде много, за да я освободят и прекалено много, за да може да му каже цялата истина.

Бриджър бе останал в лагера и работи цяла зима, без да направи и една подозрителна крачка; колата на Кауфман обаче бе забелязвана на няколко пъти в околностите; високият, чудновато облечен шофьор наблюдаваше пристигащите и заминаващите на гарата и най-малко веднъж телефонира на Бриджър. След това Бриджър изглеждаше по-нещастен от всякога и се зае да си прави копия на всички данни, излезли от компютъра. За разлика от Куодринг, Джуди не забеляза това. Все пак и то не доведе до никаква следа. Бялата яхта не се появи повторно, пък и това едва ли можеше да се очаква през бурната и тежка зима и при разбушуваното море. Рано през пролетта военноморските патрули бяха подсилени с хора и вертолети и яхтата, ако изобщо бе замесена в тая история, не се мярна повече. Взетите допълнителни мерки за сигурност означаваха, че цената на информацията се вдига и шефовете на Джуди считаха, че рисковете нарастват.

Както обикновено Джуди нямаше друга работа, освен да наблюдава и разполагаше с време — което устройваше Куодринг, защото така Флеминг щеше да е под око. И тъй, тя седеше на скалите с него и се преструваше, че е щастлива от срещата им, ала в душата си чувствуваше горчиво раздвоение.

— Кога ще проведеш пресконференция? — бе следващият му въпрос.

— Не знам. Тази година, догодина, все някога.

— Всичко това трябваше да бъде съобщено публично преди много месеци.

— Ами ако е секретно?

— Секретно е, защото така им е удобно на политиците. Затова всичко върви наопаки. Вземеш ли веднъж науката от ръцете на учените и я дадеш на политиците, тя е обречена. — Той помръдна рамо по посока на лагера. — Ако всичко това не е вече обречено.

— А ти какво смяташ да правиш? — попита го тя.

Той впери поглед във вълните, които се разбиваха на петдесет метра под тях, после се обърна и й се усмихна широко за пръв път от много време насам.

— Смятам да поплаваме заедно — рече той.

 

 

Беше една от онези ранни лъжливи пролети, които понякога настъпват неочаквано в началото на март. Грееше слънце, от югозапад духаше слаб бриз и морето беше прекрасно. Флеминг разбра, че Джуди няма работа и те всеки ден плаваха из залива, нагоре покрай брега чак до Грийнстоун Пойнт и надолу до устието на Геърлох. Водата бе леденостудена, но пясъкът бе топъл и следобед те обикновено хвърляха котва в някое подходящо скалисто заливче, прецапваха до сушата, изтягаха се на брега и се грееха на слънцето.

След няколко дни Флеминг доби по-здрав вид. Той се поразвесели и бе в състояние да забравя за мрачното си настроение в продължение на дълги часове. Очевидно усещаше, че тя вече не иска да се люби с него и съвсем бързо влезе отново в ролята на обичлив и авторитетен по-голям брат. Джуди стискаше зъби и се молеше всичко да мине добре.

В един горещ и ясен следобед те влязоха в мъничко заливче на остров Торнхолм откъм океана. Зад гърбовете им се извисяваха стръмни скали и излъчваха слънчевата топлина към тях, докато лежаха един до друг на пясъка. Виждаха само синьото небе. Чуваха тежкия, приглушен плясък на вълните и крясъците на морските птици. След малко Флеминг се надигна и свали дебелия си пуловер.

— Защо не свалиш и ти твоя? — рече й той.

Тя се поколеба, после го измъкна през глава и легна по къси панталони и сутиен, усещайки бриза и слънцето по тялото си. Отначало Флеминг не й обърна внимание.

— По-хубаво е от компютрите. — Тя се усмихна със затворени очи. — Тук ли идва Бриджър?

— Да.

— Не виждам никакви птици.

— Аз пък виждам една.

Той се обърна и я целуна. Тя не реагира и Флеминг отново се извърна, като остави ръката си върху корема й.

— Защо Бриджър не се разхожда с теб? — попита тя.

— Не иска да ни се натрапва.

Тя присви очи срещу слънцето.

— Той не ме обича.

— Чувството е взаимно, нали?

Тя не отговори. Ръката му се плъзна по бедрото й.

— Недей, Джон.

— Да не си приета в „Гърл Гайдс“^[1]? — В гласа му внезапно прозвучаха раздразнение и яд.

— Не се надувам, само че…

— Само че какво?

— Ти не ме познаваш.

— По дяволите! Не ми даваш кой знае каква възможност да те опозная, нали?

Тя рязко се изправи и се огледа. В скалите зад тях имаше отвор.

— Хайде да го изследваме.

— Щом искаш.

— Това там пещера ли е?

— Да.

— Хайде да отидем да видим.

— Не сме подходящо облечени.

— Не се превземай! — Тя му се усмихна, намъкна пуловера си и му хвърли неговия. — Дръж!

— Тези пещери са много надълбоко в скалите. Трябва специална екипировка, например копачи.

— Няма да влизаме много навътре.

— Добре. — Той се изправи на крака и се отърси от лошото си настроение. — Хайде!

В началото пещерата бе широка, след това все повече се стесняваше. При входа дъното й бе песъчливо и осеяно с камъни. Вътре беше тихо и студено. Флеминг донесе от лодката джобно фенерче, с което освети каменните стени пред тях — в лъча проблеснаха стичащи се водни струйки. След няколко метра двамата стигнаха до ново разширение на пещерата с голямо езеро в другия му край. Джуди коленичи и втренчено загледа водата.

— Тук има парче корда.

— Какво? — Флеминг клекна до нея и надникна от ръба.

Единият край на бяла корда бе вързан на възел и затиснат с голям камък на самия ръб, а другият край се губеше във водата. Флеминг я дръпна — кордата беше доста опъната.

— Дълбоко ли е? — Джуди насочи надолу лъча на фенерчето, но не можа да види нищо освен непрогледния мрак под езерната повърхност.

— Подръж фенерчето!

Флеминг хвана кордата с две ръце и бавно започна да я изтегля. На другия й край имаше голям термос и камъни за тежест. Джуди освети капачката на термоса.

— Това е термосът на Денис! — възкликна Флеминг.

— На Денис Бриджър ли?

— Да. Донесе го за излети. Върху него има зигзагообразна драскотина.

— Защо ли е трябвало да го оставя тук? — Джуди го каза по-скоро на себе си, отколкото на Флеминг.

— Не знам. По-добре питай него самия.

Джуди отвори капачката и бръкна вътре.

— Боже мой! Пълен е с листове. — Тя извади няколко и насочи към тях лъча на фенерчето. — Познато ли ти е това?

— Това са нашите неща. — Флеминг удивено ги изгледа. — Копия. По-добре е да му ги занесем.

— Не. — Джуди върна листовете в термоса и го затвори.

— Какво ще правиш?

— Ще го оставя, където го намерихме.

— Но това е лудост!

— Моля те, Джон, знам какво правя. — Тя вдигна термоса и го хвърли във водата, докато той гледаше навъсено с фенерчето в ръка.

— Какво правиш? — настоятелно повтори той, но отговор не последва.

 

 

Когато се върнаха в лагера, завариха там Рейнхарт. Той спипа Флеминг пред административната сграда.

— Ще ми отделиш ли една минутка, Джон?

— Няма ме тук.

— Виж какво, Джон — професорът изглеждаше наскърбен. — Закъсахме я.

— Много хубаво.

— Маделин успя да синтезира ДНК. В действителност се образуваха клетки.

— Трябва да се гордееш с нея.

— Отделни клетки. Обаче не могат да живеят повече от няколко минути.

— Значи имате късмет. Ако живееха по-дълго, щяха да бъдат под контрола на машината.

— Как?

— Не знам как. Едва ли обаче щяха да ни бъдат приятели.

— Една-едничка клетка не може да причини голямо зло. — Джуди никога не бе чувала професора да моли така открито. — Моля те, ела.

Флеминг упорито сви устни.

— Хайде, Джон. — Джуди се обърна към него: — Или се страхуваш, че ще те ухапят?

Флеминг се прегърби и тръгна с професора. Джуди отида направо в кабинета на Куодринг и докладва.

— А! — рече Куодринг. — Нещата се изясняват. Къде е той сега?

Позвъниха в компютърната зала, но Бриджър току-що беше излязъл.

— Кажете на момчетата от охраната да го намерят и проследят — нареди Куодринг на дежурния. — Обаче той не бива да ги види.

— Слушам, сър! — Дежурният се завъртя на стола си към телефонната уредба.

— Кой патрулира покрай скалите?

— Секция Б, сър.

— Кажете им да наблюдават пътеката към вълнолома.

— Да го спрат ли?

— Не. Нека го оставят да излезе в залива, ако иска, и да ни уведомят. — Куодринг се обърна към Джуди: — Приятелят му се обади днес по телефона. Трябва да е нещо спешно, за да рискуват така.

— Защо?

— Може би сключват някаква сделка. Ние, разбира се, подслушахме разговора. Водиха го изключително предпазливо, но споменаха нещо за новия маршрут.

Джуди вдигна рамене. Това не й говореше нищо. Куодринг изчака дежурният да телефонира на ефрейтора от охраната и да излезе, за да предаде съобщението на командира на секция Б. След това заведе Джуди до една карта на стената.

— Старият маршрут беше през острова. Бриджър е могъл да изнася документите и да ги трупа там, без да се налага да минава през проверката на портала. При нужда яхтата ги е прибирала. Вероятно някои от колегите на Кауфман са добри моряци; успешно са закотвяли яхтата и са изпращали лодка до острова, за да се срещат с Бриджър.

— Бялата яхта ли?

— Същата, която сте видели.

— Значи затова?…

Беше минало доста време след онези изстрели край скалите, но случката изплува съвсем ясно в паметта й, докато гледаше картата.

— На Кауфман му е бил необходим някой, който да предупреждава Бриджър и да поддържа връзка с яхтата. За целта той е използувал шофьора си, който, от своя страна, е използувал колата.

— И стреля по мен?

— Сигурно е бил той. Постъпил е глупаво, но мисля, че е смятал да изхвърли трупа в морето.

Джуди усети как се вцепенява от студ под дебелия си пуловер.

— А новият маршрут?

— Заради времето и заради нас сега те не могат да стигнат до острова с яхтата. Както сте открили, Бриджър все още го използува за скривалище, но сега ще трябва да върне всичко обратно и да го измъкне през централния вход, което е по-рисковано.

Джуди се взря навън в студената привечер, която се спускаше след топлия ден. От тъмнеещия тревист нос стърчаха черните силуети на сградите в научноизследователския сектор. Прозорците на някои от бунгалата светеха, а над тях огромната арка на небето започваше да избледнява и да се губи. Там някъде Доней работеше всеотдайно в една сутеренна зала, без да подозира последствията от работата си. Там някъде Флеминг водеше с Рейнхарт спор за бъдещето. А някъде сам, нещастен и вероятно треперещ от стаен страх, Бриджър се преобличаше в непромокаеми дрехи, рибарски пуловер и гумени ботуши, за да излезе навън в нощта.

— Няма да е зле да си сложите по-дебели дрехи — каза Куодринг. — И аз отивам там.

 

 

В лабораторията на Доней беше топло. Лампите и апаратурата работеха от седмици и температурата се повишаваше бавно независимо от климатичната инсталация.

— Мирише ми на биолог — рече Флеминг, когато двамата с професора влязоха вътре. Доней надзърташе през окуляра на един микроскоп. Тя разсеяно вдигна поглед.

— Здравейте, доктор Флеминг. — Говореше тъй, сякаш той просто бе излязъл да изпие чаша чай. — Боя се, че малко прилича на магьосническо свърталище.

— Нещо ново в бульона? — попита Рейнхарт.

— Току-що приготвихме ново количество. Искате ли да погледнете? — Микроскопът бе свързан с електронен монитор. — Можете да наблюдавате екрана, ако се случи нещо.

— От новата култура ли да взема? — попита един от асистентите й, докато поставяше иглата на една спринцовка за подкожни инжекции.

— Вземи малко оттам и внимавай за температурата на иглата.

Докато асистентът вадеше малка бутилка от един хладилник, Доней разказа на Флеминг колко е напреднала.

— Синтезираме около точката на замръзване, а те оживяват при нормална температура. — Изглеждаше съвсем приятелски настроена независимо от отношението на Флеминг.

Асистентът проби гумената тапа на бутилката с иглата и изтегли малко течност в спринцовката.

— Към каква форма на живот принадлежат? — попита Флеминг.

— Представляват съвсем прости късчета протоплазма с ядра. Какво искате да видите, пипалца и главички ли?

Тя взе спринцовката, капна от течността върху едно предметно стъкло и го постави на предметната масичка.

— И какво правят?

— Отначало се движат малко, после умират. В това е бедата. Вероятно още не сме открили подходящата хранителна среда.

Тя се наведе над микроскопа и нагласи окуляра. Щом сложи предметното стъкло, двамата можаха да видят образуването на отделни клетки — прозрачни дискове с по-тъмен център, които плуваха на екрана в продължение на няколко секунди. Докато Доней нагласи микроскопа на по-висока степен на увеличение, те спряха да се движат — явно бяха мъртви. Тя измъкна предметното стъкло.

— Да опитаме другата култура. — Доней се извърна и ги изгледа с уморена усмивка. — Така може да продължи цяла нощ.

 

 

Скоро след полунощ видяха Бриджър да напуска бунгалото си. Бреговият патрул го наблюдаваше, докато той слизаше по пътеката към вълнолома. Не му се обадиха, а телефонираха в караулното помещение от едно старо картечно гнездо в горния край на пътечката. Куодринг и Джуди се присъединиха към тях преди Бриджър да потегли от пристана. Моторната лодка изкиха два пъти, после с равномерно буботене запори водата. Луната светеше и те видяха как лодката се насочи извън залива.

— Няма ли да го последвате? — попита Джуди.

— Не. Той ще се върне. — Куодринг тихо извика към караула: — Стойте горе и се пазете да не ви види. Може би ще чакаме дълго.

Джуди погледна към морето, където малката лодка се губеше сред вълните.

Луната се скри дълго преди зазоряване и макар да бяха с шинели, беше им ужасно студено.

— Защо не се връща? — попита Джуди Куодринг.

— Не иска да плава в тъмнината.

— Ако знаеше, че сме тук…

— Откъде ще знае? Просто чака да се зазори.

 

 

В четири часа караулът се смени. Все още бе тъмно. В пет часа първите бисернобледи ивици прошариха небето. Нощният дежурен тракаше термосите с чая. Той остави един в караулното, друг на главния вход, трети — в сградата на компютъра.

Доней вдигна очилата на челото си и шумно отпи.

— Защо не привършваш, Маделин? — Рейнхарт се прозина.

— Скоро ще свърша. — Тя постави ново предметно стъкло под окуляра. На масата до нея имаше табличка, наполовина пълна с използувани стъкла, а отсреща се беше разположил Флеминг — изпълнен с неприязън, но заинтригуван.

— Чакай! — Тя помести стъклото. — Ето една!

На монитора се виждаше как се образува клетка.

— Тази се справя по-добре от останалите — каза Рейнхарт.

— Става доста голяма. — Доней повиши степента на увеличението. — Гледайте, започва да се дели!

Клетката се удължи, двата й края се заоблиха и се разделиха, после всяка от двете части се раздели на нови клетки.

— Тя се размножава! — Доней се облегна назад и се взря в екрана. Лицето й бе сбръчкано от преумора и щастие. — Създадохме живот! Действително създадохме възпроизвеждаща се клетка! Вижте, пак се дели… Какво ще кажете, доктор Флеминг?

Флеминг се беше изправил и напрегнато наблюдаваше екрана.

— Как ще я спрете?

— Няма да я спирам. Искам да видя какво прави.

— Добива доста кохерентен вид — забеляза Рейнхарт.

Флеминг стисна пестници върху масата.

— Убийте я!

— Какво? — Доней го изгледа с лека изненада.

— Убийте я, докато можете!

— Ние я контролираме напълно.

— Така ли? Вижте как расте! — Флеминг посочи към бързо удвояващата се маса от клетки на екрана.

— Всичко е нормално. За една седмица можете да отгледате амеба с размерите на Земята, ако я храните достатъчно бързо.

— Това не е амеба.

— Удивително прилича на амеба.

— Убийте я! — Флеминг погледна разтревожените им твърди лица, после премести погледа си към екрана. Сграбчи тежкия термос, в който бяха донесли чая, и го стовари върху предметната масичка на микроскопа. В смълчаната стая се разнесе звън на метал и счупено стъкло. Екранът потъмня.

— Ах ти, глупав хлапак! — почти изкрещя Доней.

— Джон, какво правиш? — Рейнхарт понечи да го спре, но бе твърде късно. Флеминг издърпа парченцата предметно стъкло от микроскопа, хвърли ги на пода и ги размаза с тока на обувката.

— Вие сте луди! Всички сте полудели! Ослепели и съвсем побъркани! — извика им той и хукна към вратата.

Прекоси тичешком компютърната зала и коридора към изхода и стигна до портала. Там спря за миг запъхтян, докато студеният вятър го удари в лицето. Излизането в бледия зрак на деня след една цяла нощ в задушната стая на Доней беше като събуждане от кошмар. Той жадно пое няколко глътки въздух и се отправи през тревата към носа, като се опитваше да избистри мозъка и прочисти дробовете си.

В далечината чу да приближава моторна лодка. Той промени посоката и вбесено закрачи към мястото, където пътеката към вълнолома стигаше до най-високата част на скалите. В настъпващия ден буботенето на мотора се усилваше равномерно и го привличаше като магнит, но горе той се сблъска с Куодринг, Джуди и двама войници, които лежаха на тревата в очакване. Флеминг се закова на място.

— Какво, по дяволите, става тук? — Той се вторачи в тях гневно и слисано. Куодринг се изправи, на врата му висеше бинокъл.

— Върнете се! Махайте се оттук!

Моторът бе спрял. Лодката се плъзгаше в залива под тях. Джуди понечи да се надигне, но Куодринг й направи знак да остане на мястото си.

— Моля те, Джон, върви си! — изрече тя с измъчен глас.

— Върви си, върви си! Какво, по дяволите, сте намислили всички?

— Мълчете? — заповяда Куодринг. — И се дръпнете от ръба.

— Чакаме Денис Бриджър — рече Джуди.

— Денис ли? — Той сякаш бе в шоково състояние и съвсем бавно схващаше какво става.

— На ваше място бих се измел оттук — посъветва го Куодринг. — Освен ако искате да присъствувате на задържането му.

— На задържането му? — Флеминг бавно се завъртя към Джуди, докато проумяваше думите му. — Всички сте полудели!

— Дръпнете се назад и мълчете! — каза Куодринг.

Флеминг тръгна към скалния ръб, но Куодринг кимна и двамата войници го хванаха за лактите и го дръпнаха назад. Здраво притиснат помежду им, той стоеше безсилен и отчаян. По лицето му се стичаше студена пот, виждаше само Джуди.

— И ти ли участвуваш?

— Знаеш какво намерихме. — Тя отбягна погледа му.

— И ти ли?

— Да — рече тя, отдръпна се и застана до Куодринг.

Оставиха Бриджър да стигне до най-високата част на пътеката, влачейки тежкия термос от пещерата. Когато главата му се подаде иззад ръба на скалите, Флеминг изкрещя.

— Денис!

Единият от войниците му запуши устата с ръка, но Бриджър вече ги беше видял. Преди Куодринг да успее да го настигне, той изпусна термоса и побягна.

За човек, обут с рибарски ботуши, Бриджър тичаше доста бързо по пътеката покрай ръба на скалите. Куодринг и войниците хукнаха тежко след него. Флеминг ги последва, Джуди се втурна след него. Все едно че преследваха дивеч в студената светлина на утрото. Не можеха да видят къде отива Бриджър. Той стигна до края на носа, после се обърна и се подхлъзна. Мокрите му гумени ботуши смачкаха тревата на ръба и той падна. Пет секунди по-късно върху скалистия бряг лежеше едно премазано тяло.

Горе на скалите Флеминг се изравни с войниците и заби поглед в земята. Когато Джуди приближи до него, той безмълвно се обърна и бавно закрачи надолу към лагера. Едно стъкълце от микроскопа се беше забило в ръката му. Той спря за миг, извади го и продължи да върви.