Фред Хойл, Джон Елиът
Андромеда (1)

Първа глава
АСПИРАЦИИ

Когато наближиха Болдършо Фел, през облаците вече се процеждаше светлина. Джуди седеше до професора на задната седалка на служебната кола, която плавно се носеше по пътя от Болдършо към хълмистата пустош; надничаше с надежда през прозореца, но успяха да видят телескопа едва когато бяха почти на билото.

Появи се пред тях изневиделица — три гигантски колони, чиито върхове се събираха в триъгълна арка, тъмна и гола на фона на помръкналото небе. Между колоните се намираше вдълбана в земята бетонна чаша с размерите на стадион, а над нея от центъра на арката висеше по-малка метална чаша, обърната надолу, с насочена към земята антена. В първия момент размерите на всичко това не поразяваха; то просто не се вместваше в околния пейзаж. Едва когато колата спря долу, Джуди започна да осъзнава колко е голямо. Никога не беше виждала подобно нещо — тъй своеобразно и завършено цяло като скулптурна група.

Независимо че изглеждаше странна, надвисналата над тях грамада с нищо не загатваше за невероятното и пагубно бъдеще, което скоро щеше да се роди от нея.

Излязоха от колата и спряха за миг, а мекият свеж въздух нахлу в ноздрите и дробовете им; вдигнаха удивен взор към трите гигантски колони, към металния рефлектор, проблясващ високо над главите им, към бледия небесен свод отвъд него. Тук-там на пустото било наблизо имаше няколко ниски постройки и бойни редици от антени, оградени с телена мрежа. Беше тихо, само вятърът свиреше край пилоните и пееха дъждосвирци, а хората почти можеха да усетят как огромното ухо от бетон и метал напрегнато се вслушва в звездите.

После професорът поведе Джуди към главната сграда — ниска постройка с каменна фасада, недовършен вход и току-що направена площадка отпред. Работници поставяха указателни табелки и колоните на входната врата и ги боядисваха — всичко изглеждаше съвсем ново и ярко се открояваше на фона на меките тъмни очертания на хълма.

— Имаме какви ли не помощни съоръжения — каза професорът, като махна лекичко с ръка. — Тук е главният център за управление.

Прехвърлил шейсетте, дребен, спретнат и любезен, той приличаше на домашен лекар.

— Цяло бебе! — възкликна Джуди.

— Бебе ли? Това е най-голямото, на което съм давал живот. Цели десет години родилни мъки.

Той й намигна и малките му черни обуща затопуркаха по стълбите към центъра.

Фоайето имаше недовършен вид, но в същото време изглеждаше познато — неизбежния облицован с дървени плоскости таван, неизбежния мозаечен под, гладките неизмазани тухлени стени и флуоресцентното осветление. Имаше телефонен апарат на стената и шадраванче, отляво и отдясно се намираха две малки врати, а срещу входа се виждаше двойна врата — това бе, кажи-речи, всичко. Зад двойната врата се чуваше слаб свистящ звук. Когато професорът я отвори, свистенето се усили. Звучеше като радиосмущение.

Докато минаваха през вратата, оттам излезе човек с кафяв работен комбинезон. За миг той срещна погледа на Джуди, ала щом тя помръдна устни, погледна настрани.

— Добър вечер, Харис — поздрави го професорът.

Влязоха в командната зала — центъра на обсерваторията. В другия й край панорамен прозорец гледаше към гигантската скулптура отвън, а срещу него имаше огромен метален пулт като клавиатура на орган, снабден с бутони, лампички и превключватели. Няколко млади мъже работеха на пулта, обръщайки се от време на време за информация към двата компютъра, които се намираха във високи метални шкафове от двете му страни. Едната стена бе покрита с увеличени фотографии на звезди, направени с оптичен телескоп, а две трети от другата бе остъклена и зад нея се виждаше как други млади хора се занимават с оборудването в една вътрешна стая.

— Церемонията по откриването ще се състои тук — каза Рейнхарт.

— А къде ще разбие министърът бутилката шампанско, ще пререже лентата или каквото там ще прави?

— На пулта. Ще натисне един бутон и ще го пусне в действие.

— Още ли не работи?

— Не. В момента сме в изпитателен период.

Джуди стоеше до вратата и се опитваше да обхване всичко с поглед. Тя бе от ония симпатични млади жени, които по-често наричат красиви, отколкото хубавички, със свеж тен, живо интелигентно лице и изключително приятни, малко несръчни маниери. Човек можеше да я вземе по-скоро за медицинска сестра, чиновничка или просто за възпитаничка на добра хокейна школа. Имаше доста големи длани и тъмносини очи. Под мишница носеше куп листовки и брошури, които измъкна и заразглежда, сякаш така щеше да разбере всичко, което виждаше.

— Това е най-големият радиотелескоп, ъ-ъ-ъ, в света — професорът се огледа с щастлива усмивка. — Разбира се, не е толкова голям, колкото един интерферометър^[1], но може да бъде насочван. Фокусира се чрез малкия рефлектор на върха и по този начин може да проследи движещ се в небето радиоизточник.

— Разбрах, че има и други радиотелескопи, които работят на същия принцип. — Джуди потупа купчината листове.

— Така е. Имаше ги и преди, когато започнахме строежа на този — което ще рече преди няколко години. Но те нямат неговата чувствителност.

— Защото този е по-голям ли?

— Не само затова. А и защото имаме по-прецизна приемателна апаратура. Тя ще ни даде по-добро съотношение сигнал — шум. Намира се ето там.

Той посочи с малкия си изящен показалец към стаята зад стъклената преграда.

— Виждате ли, това, което можем да уловим от повечето космически източници, например от радиозвездите, представлява много слаб електрически сигнал, примесен с различни шумове — от атмосферата, от междузвездния газ, от господ знае какво… е, май само той знае.

Школуваният му тенор звучеше точно и безстрастно като на лекар, който говори за нечия простуда. Тонът му не загатваше нито за гордост от постигнатото, нито за полет на фантазията.

— Значи можете да улавяте сигнали от източници, които са непостижими за другите, така ли? — попита Джуди.

— Надяваме се. Точно това ни се иска. Но не ме питайте как ще стане — телескопът е колективно творение. — Той скромно сведе поглед към малките си нозе. — На доктор Флеминг и доктор Бриджър.

— Бриджър? — Джуди рязко вдигна поглед.

— Всъщност мозъкът е Флеминг. Джон Флеминг.

Той се обърна към другия край на залата и извика с вежлив тон:

— Флеминг!

Един от младите мъже се отдели от групата пред пулта за управление и се отправи към тях.

— Здрасти! — каза той на професора и не обърна капка внимание на Джуди.

— Само за минутка, Джон. Запознайте се. Доктор Флеминг. Мис Адамсън.

Младият мъж погледна Джуди, после извика, обърнал глава към пулта:

— Намалете този адски шум!

— Какво е това? — попита тя.

Пращенето и пукането заглъхнаха до слабо свистене. Той сви рамене.

— Предимно междузвездно свистене. Вселената е пълна с електрически заряди. Това, което улавяме, е електрическото им излъчване, приемаме го като шум.

— Иначе казано, музикалният съпровод на вселената — добави Рейнхарт.

— Запазете си думите за вестникарските писания на Джако, професоре — с добродушно пренебрежение рече младият човек.

— Джако няма да се върне вече тук. Флеминг доби леко учуден вид и Джуди смръщи вежди, като че ли не можеше да си спомни нещо важно.

— Кой е той? — попита тя професора.

— Вашият предшественик Джаксън. — Той се обърна към Флеминг: Мис Адамсън е новото ни прес-аташе.

Флеминг я изгледа с неудоволствие.

— Е, едни идват, други си отиват, нали така? Наследявате, значи, кълбата на Джако?

— Това пък какво е?

— Скъпа ми госпожице, скоро ще откриете сама.

— Показвам й приготовленията за тържественото откриване в четвъртък — каза професорът. — Тя ще отговаря за журналистите.

Мрачното замислено лице на Флеминг не бе толкова навъсено, колкото вглъбено, ала видът му бе уморен и враждебен. Той промърмори със силен мидландски^[2] акцент:

— Да бе… тържественото откриване! Цветните лампички ще светят, небесният хор на звездите ще пее „Rule Britannia“, а аз ще си седя в кръчмата.

— Надявам се, че ще бъдеш тук, Джон — рече професорът с леко раздразнение. — А може би междувременно ще разведеш мис Адамсън из обсерваторията.

— Няма нужда, ако сте зает — каза тихо и враждебно Джуди. За първи път Флеминг я изгледа с интерес.

— Какво знаете за нея?

— Все още много малко — тя потупа книжата си. — Разчитам на това.

Флеминг уморено се извърна към залата и направи широк жест:

— Дами и господа, това е най-големият и най-новият радиотелескоп в света… да не споменаваме, че е и най-скъпо струващият. Той има петнадесет до двадесет пъти по-голяма разделителна способност от тази на всички съществуващи досега подобни съоръжения и е, разбира се, чудо на британската наука, да не кажем на инженерната мисъл. Преобразователните елементи — той посочи прозореца — са управляеми и могат да проследят движението на всяко небесно тяло. Сега знаете какво да им кажете, нали?

— Благодаря — ледено отвърна Джуди.

Тя погледна към професора, но той не беше особено смутен.

— Извинявай за безпокойството, Джон — обади се той.

— Моля, няма защо. Пак заповядайте.

Професорът насочи любезното си докторско внимание към Джуди.

— Ще ви разведа аз.

— До четвъртък искаш да работи, нали? — рече Флеминг. — За негова светлост министъра.

— Да, Джон. Всичко ще бъде наред, нали?

— Ще изглежда наред. Важните клечки няма да разберат дали работи, или не. Нито пък вестникарите.

— Бих искал наистина да работи.

— М-да.

Флеминг се обърна и се отправи към пулта. Джуди очакваше професора да избухне или поне да покаже, че е обиден, ала той само поклати глава като над поставена вече диагноза.

— Не можем да насилваме момче като Джон. За една идея се чака с месеци, години. Струва си, ако е добра, а неговите са все такива. — Той погледна замислено след отдалечаващия се Флеминг — развлечен и небрежен, със смачкани дрехи и разрошена коса. — Нали знаете, зависим от младите. Той изработи целия нискотемпературен проект заедно с Бриджър. Приемниците са на нискотемпературен принцип, а това не е моята специалност. Там пише нещо по тоя въпрос. — Той неопределено кимна към нейния куп книжа. — Опасявам се, че му опънахме нервите. — Въздъхна и я поведе като екскурзовод из сградата. Показа й окачените по стените снимки на нощното небе, като споменаваше имената и самоличността на големите радиозвезди — основните източници на сигнали, които улавяме от вселената.

— Това — обясняваше той, като сочеше към фотосите — изобщо не е звезда, а колизия на цели две галактики, а това тук — свръхнова звезда.

— Ами това?

— Мъглявината Андромеда. Наричаме я М 31, колкото да я бъркаме с автомагистралата.

— В съзвездието Андромеда ли се намира?

— Не, доста е отдалечена от него. Самата тя е отделна галактика. Както виждате, прости неща няма.

Тя погледна бялата звездна спирала и се съгласи с него.

— Оттам ли идват онези сигнали?

— Свистенето, което чухте.

До стената се намираше голяма сфера от прозрачна пластмаса с малко тъмно кълбо в средата и множество бели топчета, разположени около него като електрони във физичен модел на атом.

— Кълбата на Джако! — Професорът примигна. — Или както ги наричат, фантасмагорията на Джако. Това е модел на намиращи се в орбита около Земята предмети. Тези бели топчета представляват спътници, балистични ракети и прочие. Железария. В центъра е Земята. — Професорът махна пренебрежително с изискан жест. — С една дума джунджурийка. Джако си мислеше, че може би сферата ще заинтригува нашите правителствени гости. Разбира се, трябва да сме наясно какво става около Земята, но да се използува апаратура като тази за тази цел си е чиста загуба. Въпреки това военните го искат от нас, а пък ние не можем да получим достатъчно парички, ако не ги изкрънкаме от военния бюджет. — Този закачлив тон явно го забавляваше. С типичен жест на малката си добре гледана ръка той посочи залата и грамадата отвън: — Това тук струва над двадесет и пет милиона.

— Значи и военните имат дял?

— Имат, но всичко това е мое дело — или по-точно на министерството на науката. Не на вашето.

— Сега работя при вас.

— Но не по моя молба.

Той настръхна; така не бе реагирал дори когато Флеминг се държа грубо с него — в края на краищата Флеминг бе негов човек.

— Знае ли някой защо съм тук? — попита го Джуди.

— На никого не съм казвал.

Той я отклони от темата, като я поведе към другата стая, където внимателно и подробно й обясни какво представляват приемната апаратура и комуникационните съоръжения.

— Ние сме само една от брънките на веригата обсерватории по цял свят, при това съвсем не най-слабата.

Той огледа с огромно удоволствие разпределителните табла, проводниците и шкафовете на оборудването.

— Когато започнахме всичко това, се чувствувах млад, но сега не е същото. На човек му идва идея, казва си: „Ето какво трябва да се направи“ и това сякаш е следващата стъпка. Доста малка стъпка. После започва — проекти, проучвания, комитети, строеж, политика. Час от живота му тук, месец — там. Да се надяваме, че ще работи. А, ето го и Уелън. Той познава тази част от оборудването.

Джуди бе представена на млад мъж с болничав тен и австралийски акцент, който се вкопчи в ръката й, сякаш бе намерил отдавна загубена вещ.

— Не се ли познаваме отпреди?

— Няма такова нещо. — Тя го погледна открито с големите си сини очи, но той не бе от хората, които се отказват тъй лесно.

— Пък аз съм сигурен.

Тя се отдръпна назад и се огледа за помощ. Чистачът Харис стоеше в другия край на стаята и когато Джуди погледна към него, лекичко кимна с глава. Тя се обърна към Уелън.

— Съжалявам, но не мога да си спомня.

— Може би в Умера…

Професорът я поведе обратно към центъра за управление.

— Как ти беше името?

— Уелън.

Тя си записа нещо в бележника. Групата пред пулта се беше разпръснала и само един млад човек седеше на мястото на дежурния инженер и следеше панелите. Професорът я поведе към него.

— Здравей, Харви.

Мъжът вдигна очи и се полуизправи в креслото.

— Добър вечер, професор Рейнхарт.

Поне беше любезен. Джуди хвърли поглед през прозореца към огромната машинария, пустите хълмове и небето, което сега бе станало тъмнопурпурно.

— Известен ли ви е принципът, на който работи радиотелескопът? — попита я Харви. — Всяко радиоизлъчване от космоса попада в чашата, отразява се към антената, приема се и се записва на ей онази апаратура. — Той посочи към стъклената стена. Джуди не погледна от страх да не види Уелън, ала Харви — ясно, търпеливо и монотонно — скоро насочи вниманието й към други неща.

— Тези компютри изчисляват азимута и елевацията на всеки източник, който искаме да хванем на фокус и да проследим. Има и сервоуправление…

Най-сетне Джуди успя да се измъкне във фоайето и за миг да остане насаме с Харис.

— Махнете Уелън оттук — нареди тя.

Беше оставила куфара си в градския хотел и бе поела към хълмовете, без да има представа какво я очаква там. Посещавала бе доста военни обекти, в някои от които бе служила в охраната от Файлингдейлс чак до Великденския остров. Уелън я беше срещал на един ракетен полигон в Австралия. Тогава с Харис бяха служебно командировани в Малвърн. Тя не се считаше за шпионка и мисълта да долага за колегите си неприятно я порази — ала министерството на вътрешните работи я бе изискало, или по-скоро им трябваше някой, който да бъде прехвърлен от отдела за безопасност и охрана на министерството на отбраната към министерството на науката, и разпореждането си беше разпореждане. Хората, с които бе работила преди, обикновено знаеха коя е и тя бе приемала, че служебните й задължения са да ги пази. Този път те самите бяха заподозрени и тя им бе подхвърлена като фалшиво прес-аташе, за да души наоколо и да разпитва, без да предизвиква съмнения. Рейнхарт знаеше и това не му харесваше. На нея самата не й се харесваше. Обаче работата си е работа, а тази — както й казваха — бе важна.

Можеше да играе ролята си без затруднение — изглеждаше честна и открита съвсем като за член от екипа. Само трябваше да се отпусне, да слуша и да се учи. Хората, които срещна, я накараха да се почувствува неудобно — те живееха в свой собствен свят със свои собствени ценности. Коя беше тя, че да ги преценява или да участвува в подобна преценка? Когато Харис кимна и се измъкна навън да свърши каквото трябва, тя възневидя и него, и себе си.

 

 

Скоро професорът си тръгна и я остави на Джон Флеминг.

— Може да я закараш до хотел „Лайън“, когато се връщаш в Болдършо. Отседнала е там.

Излязоха на стълбите да изпратят стария.

— Много е мил — рече Джуди.

— Костелив орех! — изсумтя Флеминг.

Извади от джоба си едно плоско шише и отпи от него. После й го подаде. Тя отказа, той отпи още веднъж, докато тя го наблюдаваше как стои в светлината на портала с отметната назад глава и адамовата му ябълка се движи нагоре-надолу, докато гълта. Беше в състояние на крайна възбуда — може би, както каза Рейнхарт, му бяха опънали нервите. Ала имаше и нещо друго — усещането, че вътре в него непрестанно работи някакво динамо.

— Играеш ли боулинг?

Изглежда, беше забравил предишното си безразличие към нея. Може би се дължеше на алкохола.

— В Болдършо има зала за боулинг. Ела да споделиш провинциалните ни развлечения.

Тя се поколеба.

— Хайде де! Нямам намерение да те оставя в ръцете на тия смахнати астрономи!

— Вие не сте ли астроном?

— И таз добра! Криогеника, компютри — това ми дай на мен, а не вятърничави глупости.

Те отидоха до малката бетонна площадка пред сградата, където бе паркирана колата му. На върха на телескопа светеше червен фар, а в тъмното небе тук-там вече проблясваха звезди. Някои можеха да се видят между високите пилони, сякаш вече бяха хванати в плен от хората. Като стигнаха до колата, Флеминг се обърна и погледна нагоре.

— Струва ми се — изрече той и гласът му бе по-тих, много кротък и без следа от предишната нападателност, — струва ми се, че сме на прага на прелом във физиката.

Той започна да разкопчава покривалото на колата — малък открит спортен автомобил, а тя мина от другата страна.

— Нека ви помогна!

Флеминг сякаш не я чу.

— В един миг някъде от периферията на познанието ще изскочим — бам! — право в центъра на непозната територия. И то може да се случи тук, на това място.

Той натъпка покривалото под седалката.

— „Философията е написана в онази необятна книга, която стои вечно разгърната пред взора ни — искам да кажа Вселената.“ Кой го е казал?

— Да не би Чърчил?

— Чърчил! — Той се изсмя. — Галилей! Написана е на математически език. Ето това е казал Галилей. Става ли за вестника?

Тя го изгледа неуверено, без да знае как да приеме думите му.

Той й отвори вратата.

— Да вървим.

 

 

Шосето се спускаше надолу и се разделяше — към Ланкашир и към Йоркшир. Йоркширският път минаваше по протежението на тясна долина, където на всеки няколко мили над реката се извисяваше стара тухлена мелница, докато стигнеше до Болдършо. Флеминг караше прекалено бързо и мърмореше:

— Играят ми по нервите… Това шибано откриване!… Старият се поти над списъка на височайшите гости, тайфата от министерството все дрънка и се заяжда. В края на краищата става дума за лабораторно оборудване. И само защото е голямо и струва майка си и баща си, трябва да го види всичко живо. Не виня стария. Работата го е погълнала съвсем. Сложил е главата в торбата и трябва да покаже резултати.

— Ще ги има ли?

— Не зная.

— Мислех, че апаратурата е ваше дело.

— Мое и на Денис Бриджър.

— Къде е доктор Бриджър?

— В залата за боулинг. Надявам се, че ни чака с шише и запазена пътека.

— Вече имате едно шише.

— За какъв дявол ми е само едно? Из тия места е много сухо.

Докато криволичеха надолу по стръмния лъкатушен път, той започна да й разправя за Бриджър и за себе си. И двамата завършили Бирмингамския университет, а после се занимавали с научноизследователска работа в „Кавендиш“^[3]. Флеминг бил теоретик, а Бриджър като практичен човек — експериментален математик и инженер. Бриджър бил учен от кариерата, твърдо решен да извлече всичко възможно от своята специалност. Флеминг бил чист изследовател, който не обръщал внимание на нищо друго освен на фактите. И двамата обаче ненавиждали академичната система, с която били израснали, и се подкрепяли взаимно. Преди няколко години Рейнхарт ги измъкнал оттам, за да работят върху новия му телескоп; тъй като бил може би най-изтъкнатият и уважаван астрофизик в западния свят, роден научен ръководител и откривател на таланти, те без колебание отишли при него, а той ги подкрепял и окуражавал; изобщо грижовно ги повел по дългия и мъчителен път на развитието.

Въпреки свадливия тон, зад думите на Флеминг бе лесно да се долови взаимното доверие между него и по-възрастния. От друга страна обаче, Бриджър бил отегчен и изнервен. Бил свършил своята част от работата. Та те двамата, както заяви без каквато и да е скромност или самонадеяност Флеминг, дали на стария най-фантастичната апаратура на Земята.

Той не й задаваше никакви въпроси и Джуди си мълчеше. Почака я в бара на хотела, докато тя се качи до стаята си. Когато пристигнаха в залата, бе добил още по-окаян вид.

Залата за боулинг се намираше в бивш киносалон, окъпан от прожектори и неоново осветление, и се открояваше на фона на тъмния стар град. Постоянните посетители като че ли бяха дошли не от калдъръмените улици, а от някъде другаде. Бяха предимно млади хора. Носеха джинси и бели спортни сака, къси прически и блузи с надписи. Трудно бе да си ги представи човек в домашна обстановка в старите къщи, разположени амфитеатрално из мрачните йоркширски долини. Гърмящата музика и тракането на топките и кеглите по дървените пътеки заглушаваха гласовете им. Имаше половин дузина пътеки с по десет кегли в единия край и купчина топки в другия, маса за записване на резултатите, пейка и четирима играчи. Щом някоя топка събореше кеглите и отбележеше точки, автоматична клапа ги подреждаше отново и връщаше топката обратно в купчината на другия край. Като се изключи момента, в който се съсредоточаваха и хвърляха топката, играчите сякаш не се интересуваха от играта — те се разкарваха насам-натам, говореха си и пиеха кока-кола направо от бутилките. Тази гледка бе по-типична за отвъд океана, отколкото киното — сякаш американският начин на живот бе изскочил от екрана и бе завладял аудиторията. Както обаче отбеляза Флеминг, това бе дяволски характерно за всички сфери на съвременния живот.

Намериха Бриджър — строг и рязък мъж, на години горе-долу колкото Флеминг, — който играеше с едно сексапилно девойче с алена блуза и яркожълти тесни панталони. Бюстът и косата й бяха повдигнати максимално, бе гримирана като балерина от холивудски кордебалет, ала щом си отвори устата, оттам изскочи целият Йоркшир. Девойчето хвърли топката със завидна сила, върна се и се облегна на Бриджър, като си смучеше пръста.

— Уф, ожулих се.

— Това е Грейс.

Изглежда, Бриджър малко се срамуваше от нея. Бе преждевременно сбръчкан и нервен и носеше невзрачно сиво спортно облекло като пощенски чиновник в събота сутрин. Той нерешително се здрависа с Джуди и й хвърли бърз обезпокоен поглед, когато тя му каза: „Чувала съм за вас.“

— Мис Адамсън… — рече Флеминг, докато наливаше уиски. — …мис Адамсън е нашата нова работлива пчеличка, с една дума новото ни прес-аташе.

— Как ти е другото име, миличка? — попита момичето.

— Джуди.

— Да ти се намира малко анкерпласт?

— Защо не питаш на касата? — нетърпеливо се обади Бриджър.

— От вашия екип ли е? — попита Джуди Флеминг.

— Местен талант е. На Денис. Аз нямам време.

— Жалко — рече тя, но той сякаш не я чу и след като отпи още веднъж от шишето, се упъти с несигурна стъпка към пътеката. Бриджър доверително се обърна към нея.

— Какво сте чували за мен?

— Само това, че работите заедно с доктор Флеминг.

— Не ми е по вкуса тая работа. — Имаше огорчен вид, върхът на носа му мърдаше като на заек. — В промишлеността бих получавал пет пъти повече.

— Вие това ли искате?

— Веднага щом оная грамада на хълма заработи, изчезвам оттук.

Той тайно хвърли поглед към Флеминг, после пак се обърна към нея.

— Джон ще остане да търси Златния век и преди да открие нещо, ще остарее. Стар и уважаван. И беден.

— Може би и щастлив.

— Джон никога няма да бъде щастлив. Прекалено много разсъждава.

— С какво прекалявам много? — Флеминг залитна към тях и записа точките си.

— С уискито.

— Е, пийвам си. Трябва да има за какво да се хванеш, брат.

— Ами какво стана с перилата? — попита Бриджър, като помръдваше нос.

— Гледай сега… — Флеминг се тръшна до тях на пейката. — Ще вървим покрай тия перила, после ще направим още една крачка и тях няма да ги има. Говорихме за Галилей. Защо? Защото той е Възраждането. Той, Коперник и Леонардо да Винчи. Това е станало по времето, когато казали: „Бам!“, съборили перилата и е трябвало да стъпят здраво на собствените си нозе в средата на огромната открита вселена.

Той се надигна и взе една тежка топка от купчината. Гласът му се извиси над оглушителната музика и тракането на топките.

— Хората поставили нови прегради още по-надалече. Ала това е следващото възраждане! Един ден, когато никой не обръща внимание, когато всички говорят за политика, футбол и пари… — той заплашително се надвеси над Бриджър — …тогава всяка известна нам преграда ще бъде пометена изведнъж — бам! — ето така! — Той замахна силно с топката и събори бутилките кока-кола от масата.

— Ей! Внимавай, кретен такъв! — Бриджър скочи, започна да вдига бутилките и да попива разляното с носната си кърпичка. — Извинявайте, мис Адамсън!

Флеминг отметна глава и се ухили.

— Казва се Джуди. Джуди.

Застанал на колене, Бриджър триеше петното върху полата на Джуди.

— Май че ви изцапа.

— Няма значение. — Тя не го и погледна. Беше впила стреснат и удивен поглед във Флеминг. В този момент от радиоуредбата се разнесе: „Доктор Флеминг, моля обадете се на телефона!“

Флеминг се върна след минута, като тръскаше глава, за да поизтрезнее. Издърпа Бриджър от пейката.

— Хайде, момчето ми. Викат ни.

Пред пулта за управление в центъра седеше само Харви и нагласяваше звука на приемника. Прозорецът пред него бе черен като катран и в залата не се чуваше никакъв друг шум освен непрестанно тихо пукане от високоговорителя. Отвън бе тихо, докато не се чу колата на Флеминг.

Бриджър и Флеминг нахлуха през летящата врата и спряха заслепени от светлината. Флеминг с труд насочи мътния си поглед към Харви.

— Какво има?

— Слушайте. — Харви вдигна ръка и те се заслушаха. Наред с пукането, писукането и свистенето от говорителя се носеше слаб единичен сигнал — на интервали, но без да престава.

— Морз — рече Бриджър.

— Не е на групи.

Пак се заслушаха.

— Кратки и дълги — каза Бриджър. — Точно това е.

— Откъде идва? — попита Флеминг.

— Някъде от Андромеда. Прекосявахме я с телескопа…

— От колко време продължава?

— Има около час. Вече прехвърлихме пика.

— Можеш ли да мръднеш рефлектора?

— Мога.

— Нямаме право — обади се Бриджър. — Още не бива да започваме тестове за проследяване.

Флеминг сякаш не го чу.

— Има ли хора при сервоуправлението?

— Да, доктор Флеминг.

— Тогава се опитайте да проследите източника.

— Джон, моля те, послушай ме. — Бриджър хвана Флеминг за ръкава, но напразно.

— Може да е спътник или нещо такова — каза Харви.

— Има ли в орбита нещо ново? — Флеминг се освободи от ръката на Бриджър.

— Доколкото ни е известно, няма.

— Съвсем наскоро може да е изстреляно нещо… — започна Бриджър, но Флеминг го прекъсна:

— Денис… — Той се опита да разсъждава трезво. — Иди и го запиши, моля те. Браво на теб! Извади го и на принтер.

— Не е ли по-добре да проверим?

— После ще проверяваме.

Флеминг залитайки излезе във фоайето, наведе се над шадраванчето и обля лицето си с вода. Когато се върна — свеж, мокър и учудващо трезвен, — той завари Бриджър да се разполага в апаратната, а Харви да телефонира на дежурния инженер. Щом електромоторите заработиха, лампите примигнаха. Отвън високо горе металният рефлектор се придвижваше леко и незабележимо, компенсирайки с движението си земното въртене. Звукът от говорителя се усили.

— Това ли е най-доброто, което можеш да хванеш?

— Сигналът не е много силен.

— Хм. — Флеминг отвори едно чекмедже на пулта и измъкна оттам справочник. — Изместиха ли се галактичните му координати?

— Трудно е да се каже. Не съм го следил. Обаче със сигурност не са могли да се променят много.

— Значи не е в орбита?

— Така мисля. — Харви се наведе неспокойно над фадер-регулаторите на пулта. — Да не е някое любителско предаване, отразено от Луната?

— Не прилича много на морз, а и Луната не е изгряла.

— Тогава от Марс или от Венера. Надявам се, че не съм ви пратил за зелен хайвер.

— Андромеда ли каза?

Харви кимна. Флеминг разлистваше каталога, четеше и слушаше. Отново утихна и стана кротък както малко по-рано в колата с Джуди. Заприлича на прилежен първолак.

— Следиш го, нали?

— Да, доктор Флеминг.

Флеминг отиде до пулта и натисна копчето на вътрешния телефон.

— Хвана ли го, Денис?

— Да. — Гласът на Бриджър остро прозвуча в слушалката. — Но е безсмислено.

— До сутринта може и да добие смисъл. Опитвам се да получа някаква представа за разстоянието.

Флеминг пусна копчето и с книга в ръка отиде до астрономическите карти на задната стена.

Известно време работиха мълчаливо, сигналите от космоса бяха единственият звук в стаята: Флеминг проверяваше източника, а Харви го следеше с огромния мълчалив телескоп отвън.

— Какво мислите? — попита накрая Харви.

— Мисля, че идва от много далече.

После те просто работеха и слушаха, а сигналът продължаваше ли, продължаваше.