Читателски коментари от der Vogel

Ех, откога не бях попадал на добра фантастика :3

Две са ключовите нещица на книжката, за искрена радост, триложка, първата падна.

1. Малко са наистина фантастиките, където действието се развива в ограничено бъдеще. Човешката раса е започнала да щъка с кораби напред назад, прави си бази и пр., но не и в далечни галактики, а единствено и само в собствената им слънчева система. Елементарно, понятно и с видна и ясна, проследима граница. Вкарваш и противопоставящи се лагери, въпреки че можеше да заостри различията, и нещата пасват.

2. Хармониковите линии на събиране разделяне и отново събиране на основните сюжетни линии са плавни и меки, което е пивко несъмнено.

Един от обаче свръх опасните и разочароващи моменти беше като както си четеш и се кефиш на книжката изведнъж тя пада до ниво на даскал — значи под чехълче — защото се въвежда елемента на „зомбита“. Ех така псувах и се разочаровах, викам плъзне ли се по тази линия край дотук… но за заркуонова радост туй не се осъществи. Дано остане периферно за безкрайно дълго време. ????

Съдбата винаги обича да си прави шеги. В този случай те са последователни и интензивни. И в този случай са и предизвикани изцяло от човека. Супер интересно романче, ако и поставено в тази серия. :)

Хиперболоидът на инж. Гарин е доста солидна, далеч не тънка, ирония на своето време с хумористични заметки на всяка втора-четвърта страница. Издадена и написана (1925-)1927 год. от Алексей Толстой (няма общо с ония, другия съфамилник) в СССР. Въпреки че книжката (390 с. <А5 формат) претърпява множество „редакции“ с помощта на съответни отговорни служби, цели шест само за 12 години, това което неминуемо е „пропущено“ или неусетено е иронията по земното кълбо — луд учен желае да осъществи свое собствено открие сам, чрез което да установи контрол над света; същият има множество двойници, които биват методични избивани един по един; писане на изключително важни съобщения върху гърба на момченце, които се доставят две години след написването си; утопично островче осмиващо структурата на модерния свят; революция, която е в толкова неподходящ момент, че убива самата себе си; и пр.

Хич не знам коя е публикуваната версия на български в 1987 от свещенната Библиотека Галактика, обаче тя и тогава, и преди 60 години (от последноспоменатата година) носи едно намигване към читателя за ироничен поглед към света. ;)

Задължително четиво!

Като се замисля може и да има правда в идеята, че има книги, които са строго за детската общност и такива, които са за по-напреднали. Според мен обаче „Граф Монте Кристо“ не бива да се преписва към детския лагер. Това като отрицателна характеристика, защото липсва едновалентността на сюжета и неотличимите един от друг герой. Въпреки кратката биографическа справка съпътстваща всеки или почти всеки от героите в книгата образът остава непълен и почти винаги второстепенен. В процеса на четене четящият винаги очаква от някоя пролука да излезе главният герой.

Друга аргументация против това, че книгата е за детския сектор е по-скоро пожелателно, да не бъде преписвана там (въпросът, който си задавам след това е обаче към коя хм, група да препишем книгата тогава) е поради идеалистичната библейско-его-истна концепция, че човек може да изиграе ролята на висш съдник над другите и да решава еднолично кой да умре и кой да бъде радостен до дълбоки старини.

Като книга ориентирана към децата например, и с това завършвам, бих предложил „Чичо Томовата колиба“, субективно и защото сега чета нея. Тя е удачна, защото представя един непозната обществена характеристика днес в нашата част от цивилизацията человеческа и то доста емоционално и същевременно — доволно плътно. Но това всичко само като субективен пример.

Прочетох книгата, но субективното ми мнение клони в силно отрицателна посока. Не ще давам оценка, тъй като както виждам има крайно разделение относно стойността на книгата.

Стилът по моему на Вонегът е крайно не разбираем за мен. Липсва изчистените, силни чувства, които могат да се предадат относно епохата и времето. Отскачането на далечна планета разкъсва нишката на повествованието и о-кърпва цялото произведение, Вонегът не е и фантаст, все пак. Почти през цялото време, през която я четох, имах чувството, че всичко е някакви нахвърлени редове без цел, посока, с дълбок за откриване материал, но само от дълбоко търсещите, естествено. И така нататък, тупур-тупур (изглежда не е самоволно дело на преводача, а напротив — авторов стил, който обаче изглежда изкуствено; написаните звуци не са това, което чуваме реално) са ужасни за използване изрази в целокупната литература — не просто недовършване, а увисване на образа/ситуацията.

В положителния спектър поставям гласно изразената идея за това, че „на войните не трябва да се обръща внимание. Ние се концентрираме върху хубавите неща от живота“. Това и правим основно хората. Оттук цялата идея, че произведението е анти-военно, про-хуманистично рухва. Войните ще продължат и всеки един и там, и тук си го знаем.

Така е то. :-)

Както в училике ми казваха „Пишем ти шест за амбициране“. Произведението на Санин е плътно класическо писание с ретроспекции и постепенно разкриване образите на героите — по-точно аргументацията, за това, което са, находяща се в миналото.

Мисля @таня не сте права за партийността в книгата. Да, тя естествено присъствува, но много по-плътно са застъпени „класическите“ неща от човешкия живот — семейството, конформизма, двигателят в това „другите да те виждат и оценяват“, образът на Тошка.

Ааа, видях си коментара от преди време. Винетката е изцяло моя, съжалявам! тогава бях по влиянието на „1984“ и нейната тежина (в положителния смисъл на думата), докато при Замятин явно тази катарзис на главния герой Д-503 нещо не ми е паснал в контекста на изцяло изчисления свят на Утопията на „Ние“.

По това време не бях се зачел в историята извън книгата. Действително „Ние“ е една от родоначалниците в жанра анти-утопия. Проблемът, който обаче фиксирам и трудността да се определи чисто една творба като утопия или антиутопия. Защото „Ние“ може спокойно с малко по-реверсирана гледна точка да се възприеме като утопия, която се и препотвърждава.

Извинявам се, ако мнението ми в миналото е отказало някой да я чете или нещо подобно, но корективът на коментарите мисля е спасил от такова… недоразумение :)

Книгата е интересна, безспорно. Има обаче множество исторически и фактологични пукнатини (на няколко места пише, че Япония увеличава военните си, при все че последните са ограничени до 200 хиляди войска). В това число има типични позования на груби цифри — милитаризацията на мюсюлманското население е по-голяма в сравнение с всички останали без да се отчитат фактите на племенна структура в част от държавите от мюсюлманския свят, НАТО като колективна отбрана и оттук намаляване и професионализиране на армиите най-вече в Европа, откъдето тръгва и изкривяването на картината. ОНД също трудно може да влезе в така нарисуваната цивилизационно-ареална картина.

В генералному изглежда се потвърждава прегрупирането на силите и отново, за кой ли път, ХХI век подред то се извършва първо по религиозен принцип.

Понякога играе роля това, коя точно ще е първата книга, която ще прочетеш от конкретен автор. В моя случай това беше На западния фронт, а след него директно Обратния път. Благодарение на това Време да се живее остава в тази сянка и ако продължа да чета останалите му книги сигурно ще остана разочарован. Далеч не от самия автор, говоря за субективността.

Защо?

Ремарк е изключително добър описвател на военни картини, военния живот. той може с лекота да внуши на четящия какво е това войната, но от малко по-отдалечен ъгъл на възприятие. С това се справя много добре. Но „мирните“ му картини, просто не са „наситени“ както военните. Във „Време да се живее и време да се мре“ има значително по-малко война. Самият войник, Гребер, не е вкопчан във войната, така както например Паул в „На западния фронт“ — той не заляга при всеки по-силен удар или взрив в канавката. Той се отдава на по-скоро мирния живот и типичните за това размишления. Той не е войник „като“ Паул. Всичко това е и от контекста в разликите на Първата и Втората Световна война.

Все пак книгата трябва да се изчете цялата, за да се усети края й така, както не би могло при чисто военен роман.

И като закачка — Вижте, И Елизабет, и Гребер не говорят за любов, но те искрено се обичат. Просто заради случая, че са се намерили. И случая на войната. Сиреч идеята за „най-подходящия/ата“, която да се „търси“ се торпилира добре от този роман.

Книгата е добра. Но като продължение на Богат, Беден се явява малко насилена.

Ъруин Шоу променя нещото, което не трябва да променя в стила си в тази книга — монолитността и постепенното развитие на сюжета. В сравнение с Богат, беден , тук действието е по-стегнато и структурирано, но липсват слепващите елементи между отделните части в самите глави. Така действието се получава оттук-оттам, което затруднява, или поне мен субективно натоварва.

Не съм изчел всички качени произведения на Шоу, но интересно е различната конструкция на случващото се и гледните точки на възприятие в Богат, Беден, тази книга и Хляб по водите.

Ъруин Шоу е много акуратен автор, ако мога да го определя с една дума. Винаги когато някакъв нов нюанс или действие се въвежда, винаги авторът ретроспектира как се е стигнало този нюанс или действие да се роди и да намери мястото си именно сега и тук. Изключително прецизно и най-вече последователно изградено действие в романа; ето какво има „правото“ да носи клеймото „класика“.

Това, с което субективно също мога да запомня конкретно това произведение е, че парите са единствено катализатор на процесите и като такъв те имат спомагателно (от научен мироглед) действие — но не и да са… живот. Въпреки че романът е прорязан от долари — в хиляди — никъде те не са били на преден план. Дори и в боксовият живот на Томас.

Роман който влияе. А Ъруин Шоу има и отенъка пишейки, повече или по-малко да под-тисне четящия, тъй като умее да показва живота като голяма картина следваща своя логика, а четящия първо не обича да приема всичко за изначално логично случващо се т.е. предрешено, и второ — в един ден на четене трудно може да обхване двадесет години живот на Джордах. (чини ми се това е и една от силните страни на литературата)

Или как едно семейство се разпада отвътре, от само себе си, с приятелството на само един човек отвън, който никога не е имал успешен живот, въпреки паричните средства, влиянието, репутацията, с които разполага. И не е във фокуса на нещата именно катализаторът, а как показаното на повърхността, независимо колко „издълбоко“ познаваме нещата, е най-удобната сфера в която пребиваваме — но далеч от бурите на „това което тежи“ на всеки един от семейството. Трансформацията в новия курс на „пълни и открити“ взаимоотношения води до техническия разпад на семейната структура дори преди смъртта на приятелят на семейството.

Като бъдещ учител разбирам и се убеждавам, че учениците/студентите… нямат нужда от наставника на катедрата. А юристите и хората около тях да се концентрират около образа на Хейзън.

Шоу е автор пишещ много леко и докосващо, със сюжетни линии които се „надпреварват“ да грабнат вниманието и наистина успяват. Субективно, като бъдещ учител, книгата ме докосва изключително много. Изкуствеността на идеала за семейство, същото за любовта, нежеланата — допадащата — разрушаващата промяна в живота на човек, богатството — адвокатството и цялата машина на държавата и хората отредили се на нея ( и също националисти, естествето), приятелството …. Книгата представя живота, който по условие завършва с Не-хепи енд.

Изключително полезно четиво за хора с проблеми с … „болката отляво“. Авторът явно е изживял доста ползотворно живота си в това направление, за да може да впие общо взето голям спектър от вариациите и причините за „болките отляво“.

А тъй като съм на испаноезична вълна, очевидно в техните произведения има от една страна силни и издълбоки чувства вплетени в сюжета и постепенното и бавното развитие на, метафорично — живота на героите, не се бърза за никъде; за разлика например от немската литература, която съм чел.

Маркес има много увличащ похват на писане, въпреки че поне 2/3 от романа е повече ретроспекция, много наподобяващ Чингиз Айтматов — Денят по-дълъг е от век (И дольше века длится день), успява да задържи вниманието и … очакването нещо да се случи, без да има избухване, изведнъж, което да пре-компасира в нова посоката на случване

Много точен коментар!

Чевенгур на Андрей Платонов. Книгата ме приведе към три основни направления:

Представя една алтернатива на човешкото общество. Както всяка алтернатива, както също така и всяка реалност, ако си позволяваме да разделяме така, не е съвършенна. Със сигурност мога да кажа, че тази алтернатива просто не може да бъде видяна като реално осъществена такава, което пък веднага води на други размиси, недотам, по-скоро, изобщо не приятни. Защото така поставена алтернативата в (град ?) Чевенгур отмива с едно непознато чувство и действие, начин на мислене на обществото на прогресивния и уж технизиран двадесет и първи век-дружба мисля е точната дума. Интересно е, че в романа дружбата се осъществява, по скоро възнивка, между еднакви хора-днес обаче, един и същи чоловек може да бъде окачествен като приятел или като „неблагонадежден“ и поради това отхвърлен просто заради самата обстановка при знакоменся-то, поради липса на настроение и други фактори. Заменете дружба със солидарност, въпреки че има различен отенък, и ще стигнем отново до кървящата рана на миналото. Дори и като дума само.

Наличието на такива неразбрани, отхвърлени хора като московеца изпратен за доклад в Чевенгур. Напълно опреличавайки се на него, смея да твърдя че това е една черна констатация на хората в това общество. Незаговорен от никой (Що пък някой точно него да го заговаря?), неизлушан и неразбран въобще за какво и защо така смята(Все пак е луд, нали?) и не си опитващ късмета в сайтове по запознанства или обикновенни чат-стай(Е, значи той си е виновен!) просто констатира, показва какво МОЖЕ да бъде обществото към (считан за) един (малко) по-различен конкретно с вижданията си човек. Защото пък съм и убеден, че истински приятели няма, както искате си разтълкувайте това понятие-накратко за огня заради теб. Съшо така докато говорят не мислят или не са убедени в това коетоговорят. Тези хора имат някакъв потенциал с 1000 плюс приятели в соц.мрежите, но основно е бутафорен.

В днешно време победителите при половете са абсолютно жените. Идеално поле за изследване е именно Чевенгур. Жените имат възможността да не вършат нищо и да се издигат благодарение на анти-дискриминационната политика спрямо половете, могат да използват срещуположния пол, поради мисля факта, че или първите рядко се влюбват, или се влюбват съзнавайки какво залаг и какво искат т.е. печелят. Днес именно те са най-пасивните хора-отново по условие естествено!, мъжете се избиват за една жена, мъжете правят първата стъпка. Четете и детските приказки-тате ловува, защитава, работи, майстори, носи пари, мама-домакинствува ,в кухнята. Е добре, това балансирано ли е?

Книгата е шедьовър по 6-то балната система-предоставя алтернатива конструирана, предоставя поле за размисъл, случки за тази дейност. Къмту времето на революционния и пред комунистическата власт, тъй да се каже, малко е странна, но завършващите я страници ме доведоха да мнението от по-горе.

Безпорно интересна книга. На мнение съм, че по такъв начин е необходимо да се правят историческите романи-животът тогава, плюс личната страна на разказвача плюс естествено определената точка,около която се въртят нещата. Някой от блогърит веднага усети религиозната конфронтация тъй да го нарека в книгата, но също така може да се изнамерят и други равносилни ядра. А това последното в интересна конфронтация с преливащото описание на живота тогава и историческите факти (поне мисля, че има солиден исторически елемент, а и дори да няма чак толкова, това не повлилява)прави този тип исторически романи добри.Личната точка, която се предоставя излиза донякъде на преден план, в сравнение с идеята на историците за безпристрастност. Доволен съм от книгата, а и несъизмеримостта на различните глави също подсказва за ненатрапващ се стил на писане.

гледните точки по отношение на религията не са строго разнопосочни т.е. няма го това разделение още от първа страница на добро и лошо и заклеймяването на знаете какво от знаете кого. Съзряването на героя също ми допада. Книгата наистина си заслужава според мен.

Нещо, което не бива да се пропуска според мен, е че на няколко пъти се показва как властта дефакто не е там където изглежда --харема, аристокрацията…

6 от мен

Аз съм разочарован от книгата. Очаквах антиутопичен свят в стил Оруел, със същия размах. Дълбочина в антиутопичния свят на „Безсилието на всемогъщите“ има. Проблемът е абсолютната увереност, с която героят се обявава против света. Реално последната фраза от романа, показва, че в главите на метежниците не присъствува само идеята за ударна работа и удоволствието от нея- празното платно, което и те съзнават, че им се предоставя, може да бъде увъртяно до степен пълна противоположност на първоначално зададената конструкция. Мисля, че авторът, трябваше до продължи още малко романа, като покаже плодовете на труда на партизаните (тъй да си ги титолувам). Но може и да е факт например самото сливане на автора с действието и следователно един достоен, отворен финал. За мен не беше лично увлекателен света, а е ясно, че угодия за хората няма.

Всичко в системата, а и в системите се заключва в някаквото превъзходство на едните над другите, може и да не са от различни видове. (4 от мен)

Такъв типаж книги, поне се надявам, че наистина можем да говорим за типаж сред това море от литература, могат да бъдат описани с няколко простички слова-човешкия живот най-често в свят, извън „модерното общество“. Закваската на подобни книги е мястото на действие, а както често ще Ви се набива графично на очи „Железопътната линия пресичаше Саръ-Озеките…. А влаковете продължаваха да се движат от изток на запад и от запад на изток“ (неточен е цитатът ми). В тези своебразни няколко реда, както и в цялата книга, са заплетени въпроси, проблеми къде простички, къде общочовешки, които читателят, философът или който и да е посегнал към книгата е задължен поне малко да помисли. Философски разсъждения, съчинения върху отделни фрагменти на такива книги мисля не бива да очудват никого.

Красотата на книгата е в простотата на изразите и картините, който Кестнер изгражда. Наистина доста просто може да се обясни битието. Моментите, които „пълнят сърцето на обикновенния човечец“ са наистина прости и близки до душата именно на този обикновен смъртен. Казимир