Читателски коментари от der Vogel

Рядко не харесвам коя и да е книга. Все по-често обаче просто се доказва (естествено всичко това е мое лично мнение, нито съм последна истанция, нито някой върл Анти-хайлановец и т.н.), че както (почти) всичко в днешния свят, така и книгоиздаването, тези прозорци към света, клише достойно за великите обобщения и слагане под общ знаменател на човеците, е бизнес.

Какво пък толкова не ми хареса в тази книга ще кажете?

Типичния американизъм-абсолютно всичко да имма зададена валутна себестойност, непрекъснатия стремеж към това недефинирано нещо свобода, не теглене на чертата и претегляне на позицийте, а и разбира се- Знаме посипано със звезди…

След започване на книгата по типично американски начин (тук може и да се разкрива много от съдържанието, но недоволството ми няма от какво друго да е породено, базирам се на самата книга т.е. разкривам съдържанието за да се аргументирам къде успешно, къде не) бих разделил романа на два етапа.

Първия като абсолютна заемка от Робинзон Крузо, но само като фон. За нещо по-дълбоко, за нещо по-развиващо се, за този катализатор наличието на хора на едно и също място и тяхното не развиване, не замисляне, а просто действане (не харесвам непрекъснатите описания на пейзажи по принцип, но такава картечница от пряка реч угасява абсолютно всичко!) води действието до едно тъпчене на едно и също място само изменяйки фона-поточе, евентуално разцепление. (е, раждането наистина е малко, как да се изразя, нещо като по-силен момент, натоварен и различен)

Втората част е постна и някак си много типична за литературата. Никакъв свеж полъх, едно безкрайно повторение на сюжети, както впрочем и първата символична част не прави изключение. Шаблончето, че пост май беше знаел всичко от началото, необоснованото за Хю желание към свободата, наистина зачетъци за „изкарване наяве на разсъждения“ там за опозицията.. и завършваме отново със Знамето със звездите и магазина.

Бих дал оценка 3, защото наистина съществуваха емоционално тежки моменти в подземието например, но нищо друго аз ЗА СЕБЕ СИ не открих.

Роман, който отново поражда тръпката дали това са реални събития от живота на автора, наблюдения върху себеподобни или излюзия. Където/Ако тук и се крие истината поднася простично въпроса: Имаме ли нужда, хората в общата си част, от такъв цар, отварящ бялата истина, такава, която всички виждаме, но не осъзнаваме? Може спокойно да се замени и с: Какви са положителните и отрицателните страни на мислещия и действащия човек, ако можем да създадем подобен двубой?

Джек Лондон има свойството да пише живо, не натоварващо, разбираемо за глупаво обозначени като философски проблеми.

И да, все повече се убеждавам, че книга трябва простичко да се прочете на един дъх, за е човек в сравнително еднаква кондиция, когато осъзнава и асимилира текста и вади заключенията;накъсванията водат и до накъсвания и незавързаност на заключенията и анализите на читателя след(по време на) прочита.

Оценяващата система посмъртно не работи при мен, но книгата е шедьовър според нейните критерий.

Плавен финал или поне не „избухващ“ и сърцераздирателен от днешна гледна точка.

Интересното е, че въпреки абсолютно всичко, се показва, че съветската литература може да изобрази противника и самите германци като човешки същества-за жалост заради отстоянието на времето (двадесетина години) не толкова ярко може би.

Човешките отношения остават на задане план, а напред изпъква главния герой (дефакто герои), което в този конкретен случай, за да не се обобщава, се получава т.д.к..

"… ,а Елис измъкна ръцете си от гвоздеите на стената, стисна китката на Били и му каза да стане ловец на човеци. "

Ценна книга показваща добре една определена (само?) система. Действието се развива настъпателно и не мозайчно, има много на брой силни моменти, конкретно такъв край не очаквах.Проблемът около книгата се корени в системата.

Това буквално казано там е групата от хора упражняваща законното си право на властт над други и оставящи ги в неведение за правата им. Системата по-скоро отсява и премахва ненужните многообразни власти на деня в хората, в мислите им и действията им, и им задава строг график до 19 часа да играят на монопол. Разделенинието на „касти“-Хроници, Остри, Безмозъчни също е отвратително, но реално.

На всичко това, се противопоставя… друга система произлизаща от хората върху, които се упражнява властта. Да, тя има своите мечни тип свобода, но основното на което и хората симпатизират на противниковата система е,че НАПРИМЕР, няма да използвам политическата дума, е доста по-отворена за мнението на хората, доста по-инициативна- предприема екскурзия извън заведението, което се бори в тяхно име, а отговорите са изрезки от вестници, които, мамка му, нищожни, но успяват. И така нататък…

Обобщено-още една книга, която ще ви вдъхне куража да бъдете себе си и да се борите за Вашия, в преобладаващите случай, интерес поднесен чрез съставен от мисъл и стагнация, от борба на два възгледа и цели, свят. Това може да е само кратко резюме….

Едва тук успях да вникна дълбоката същност на томовете, на книгата дотук. Това не е просто сбор от трудносмилаеми и понякога нечетими мъдрости и фактори, добре изграден свят, в които глобализация е просто малка и смешна дума. До тук романите представляват многопластова, комплексна, извикваща винаги всички досега изразени фактори, история на планета, регулирана благодарение на това, което е било, а не към това което се стреми. Книгите са трудни за четене, а клуб или форум относно тази поредица би било най-малкото. Хора, за изказването на най-обикновенно „слово на Дюн“ са необходими такива не познания, а разсъждения, че обикновен човек спокойно може да откара години, за да разнищи микро-идеите, които текат пред очите му.

Зеленината и мирът най-вероятно биха довели до края на свободните. Сложете на края „днешния човек“, тълкувайте свободно първите две и започвайте да дерзаете! Тръпки ме побиват до какво ниво на разсъждения биха стигнали на Дюн за тази констатация зададен директно.

Ам, хуморът е на малко по-дълбоко ниво в тази книга (не е директно както при Зотов (просто за сравнение, понеже това четох хумористично последно)). Аз по-скоро наблегнах на това, че това описание на малък градец в началото на ХХ век идеално пасва с днешната картина, в началото на ХХІ век, в селата, а и в обикновените големи градове, с нашия (български) свят днес. Тогава светът е изграден от същите хора, които и днес биха влезли в подобен роман. Тогава драги, Какво толкова сме напред от ХХ век в този контекст? Само техниката, вездесъщата техника, а и наука, пред която едва ли не всеки се прекланя както пред Църковната иституция тогава (в книгата), но хората….. те са (пълна) константа (отново в този текст) т.е. не драскайте смело всичко що не е по-ново от 2010 година, защото виждате че такава книга, е изцяло актуална и днес.

Ярко изразен, но и същевременно поразмит, главен възел (писуара, но като се замислите не само, той е просто хмм, запалва барута). Много правилни според мен констатации са извлечени (хората си вземат поука, радват се че са живи след бурята, осъзнават грешките след побоя с войската), нещо, което 2800 души днес няма как да направят едновременно, поне не мога да си го представя.

Въпреки че не навсякъде в книга има действие, това е компенсирано с добре изграден свят, към който останалия доволен читател, може мислено да се върне-а и днес това не е необходимо, защото сме си клошмерловци. Това си ни е природно и въобще не трябва да се зачеркне с отрицателен знак!

За десерт, най-хумористичното според мен, но както пише @vkolev в същия миг и много сериозно, е описването на живота, на това как капитана предводител на 80 души войска става капитан. Ако приемем, че всяка книга има ядка, в която е синтезирано всичко, било като идеи и/или действие, то смело посочвам тези десетина странички.

Достойна книга, но както казах е добре да се сложи/измисли етикет „сериозна“ или „лесно предразполагаща към размисъл“.

Първата ми книга, която осъзнах, дори и по тогавашното му,по детскому. Е как да не се влюбиш в Библиотека Галактика…

Интересен край. Много е показателен монолога за магаренцето.

Ценното в книгата, според мен, е че показва, че 60 години цензура в литературата практически няма-с лека ръка се показва, как вездесъщото практическо прилагане на идеализма бива разбито. Обществото, в което са тримата приятели, е отворено, в сравнение с мракобесната стагнация, която се преписва на времето.

Отлична книга, поради хвърлената от днешна гледна точка светлина за социалистическото време.

Знаете ли, колеги. Всеки малко или много иска да изпита чувството, конкретно за четенето на книги, че автора е написал произведението специално за самия читател, за простичкия човечец от България от 21 век т.е. мен. Аз по условие не вярвах, но изпитах това чувство още при прочитане на обръщението къмту читателя. За първи път ми се случи да бъда наистина засмукан от определено произведение. Всичко това, докато четях, а и довършвам, Живият пясък.

Идеята на читателя е може би да сложи знак за равенство между себе си и автора като резултата бива произведението или определен герой. Не знам въобще защо, но ефектът от разказите на Биленкин върху мен конкретно е… просто първият човек, които изоснови засмуква вниманието ми, за което ще съм вечно признателен нему.

Дано всеки читател открие другата страна на уравнението или простичко „своя автор“, както аз случайно успях.

Максимална оценка за абсолютно цялото творчество на автора с малки наистина малки, изключения въпреки че оценката тук просто не важи.(слагам на обръщението като начална точка, понеже човекът е написал доста произведения и не считам за нужно всичките 150(по принцип) да ги обхождам с оценки по шестобалната система).

Краят на втората част наистина прероди интереса ми към поредицата. В тази поредица, Дюн, има много живот и наистина изблика в следващите части.

Почти докрая на книгата съм. Може би @gost е прав, но авторът не е пълен невежа-това ми направи впечатление в момента, в който племето изгори провалилия се.

Ако възприема книгите не като средство за печелене на пари на авторите им, ми се иска да кажа, че огромна част от книгите си струват, в един или друг аспект.

Проблемът на литературата е, че веднъж прокарани пътечки, дори и да са „реалистични, истински“, биват използвани многократно. Типичния утъпкън път на двуполюсния модел наистина тук е представен вяло (благодаря на коментатора преди мен, замислих се над това заради неговия коментар).

Ужаси ме, но и едновременно ме поразвесели (което означава, че обсъжданията за книгите могат да бъдат безкрайни, следователно това ми писание е съградено от мойте лични „впечатления“) имената на главните участиници в книгата. Не знам дали е новаторско, но в един момент писва, защото съм приел, че идеята им е да поразвеселят читателя, на пръв поглед.

Както казах по-горе всяка книга за мен си заслужава, независимо дали е правена с идеята за пари или не. Във всяка има нещо, което да бъде открито или просто осмислено. Както и при хората…

Заради мигът на просвещението на 199 страница- 5 :)

Велика книга. Сега засега само тази част мога да коментирам. Харесва ми как е структуриран света на Дюн, как действието не се върти само на едно и също мяст, а практически династийте си дават среща на Дюн, всяка със своята характеристика. Паралелните линий са много добре изпипани. Авторът знае кога да задържи напрежението на читателя и кога да отпусне всякакви прегради и да трупа взаимносвързани твърдения, логика, истини. Книгата позволява многостранни гледни точки. Човек, или да си го кажа: аз, свикнах с Дюн, със света на Дюн, с битката, идеалите… разбира се ЧЕРВЕИТЕ.

Собственоръчно ми се иска да обезглавя преводача на следващата част от поредицата, поради различния превод на термините на имерията имайте предвит речника на империята в края на книгата, съдържа структурно променени имена на термини, в сравнение с превода от Библиотека Галактика. Не знам къде се корени по принцип истината, може и от Библиотека Галактика да са сгрешили, но докато мисля за поредицата ще използвам термините от старото издание.

Една тлъстичка отлична оценка със страх и надежда, че следващите части също ще са на ниво, защото има разни слухове….

Чак сега, докато пиша коментара, забелязах, че имената на планетата, Дюн и Аракис, носят два различни и много силни смисъла. Не си спомням дали досега съм засичал подобно „нещо“.

Ще си поръчам нова Андреа.- и проблема е решен. Симпатично разказче.

Ах, как добре започна в стил 1989 на Оруел и изведнъж след 3 страници свърши. Жалко, но все пак си заслужава да се прочете.

Обикновенните хора рядко се докопват до думата.

Висшите хора рядко изпускат думата.

Заомняща се книга, вовеки. Една от малкото, които те остават с отворна уста не само накрая. Една от книгите, които променят по красив начин човешките възгледи.

След „Морския вълк“ отново прекрасна книга от Джек Лондон. Поклон!

Може в мен да е грешката, но аз лично в тази книга открих естествено параграфа и сюжетната линия, която на моменти, въпреки че, е логична и последователна, се отдалечава от действителността и от самата война. Втората Световна е дадена като фон, въпреки че главния герой е летец. Това НЕ означава автоматично, че е даден приоритет на разсъждения или намеци за разсъждения от страна на читателя.

Не знам дали наистина е било толкова развратно и „параграфско“ времето, но все повече на там ми се нрави…

Поуката, която може да се извади от книгата, обаче важи с пълна сила и днес, така че си заслужава високо оценяване.

Добра книжка спор няма, но не мисля че е от ранга на 1984. С тия 40 глави ми се струва доста неподходящо, а и понякога ми се струва, че има увисване на действието. Случва се нещо и после 2–3 глави съвсем нищо свързано.

Въпреки това на мен ми хареса. От мен 5.

Поучителна и наистина стойностна книга, независимо от лекия нюанс носещ се от тогавашните времена. Искрено се радвам, че я прочетох.

Аз пък си бях принтирал картата на метрото с фракцийте по нея. Простия факт е, че се отказах да следя по карта след ~50 страници. Действието те засмуква, това е. А иначе като прочетеш книгата и видиш после картата, лесно ще забележиш маршрута на Артьом.

След прочита на книгата силно ми се иска да посетя Московския метрополитен някой ден…