Ами аз споделих вече, че ме впечатлява Дик с неговия антропоцентризъм — без значение колко грандиозен е сюжетът, който изгражда, той се интересува от най-малките градивни частици на повествованието, а също така, когато прочетеш повече от неговите книги, разбираш и колко майсторски той вплита автобиографията си- с проблемите с наркотиците, трудностите с жените, емпатията и пр.
Това с изкуството беше шега, но от друга страна искаше да наблегне и върху идеята за оригиналността. Според мен не много сполучливо, де. За мен това беше най-измъчената част от цялата палитра, която представляваше книгата. Добрите японци и лошите немци нямаха чак такова значение, доколкото значение имаше книгата, която представяше „невъзможна“ реалност и именно това е водещо отново в много от творбите на Дик — идеята за реалността и нейните граници. В най-добрите традиции на фантастиката, той не впечатлява с екзотика, а с идеи.
Отделни моменти от книгата определено може би не са кохерентни или пък не са дотам логични, но отново смятам, че Дик обръща внимание повече на героите и в това отношение понякога фабулата страда.
Трудно ми е да защитавам надълго и широко книгата, защото наистина отдавна я четох, а и винаги съм твърдял, че с Дик ме свързва повече субективна любов от пръв поглед, отколкото нещо друго ;)
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.