Стивън Кинг
Неизживени спомени (8)

2

Сребърното звънче над вратата издрънча.

В магазина влезе Кора Раск. Беше твърдо решила да купи снимката на Краля и когато господин Гонт й каза, че е продадена, тя направо изпадна в ужас. Поиска да разбере кой я е купил.

— Съжалявам — отвърна той, — но дамата вероятно е от друг щат. Номерът на колата й беше от Оклахома.

— Ще припадна! — истерично проплака жената.

Не беше осъзнала колко много иска тази снимка, докато не разбра, че не може да я притежава.

Хенри Джендрън и жена му Ивет бяха в магазина по онова време и господин Гонт помоли Кора да изчака една минута, докато ги обслужи, а после щял да й покаже нещо, което се надявал, че щяло да я заинтригува колкото снимката, ако не и повече. След като продаде едно плюшено мече на семейство Джендрън за подарък на дъщеря им и ги изпрати, той я помоли да го изчака още минутка, докато намери нещо в стаичката отзад. Кора зачака без особен интерес и без да храни надежди. Съзнанието й беше завладяно от дълбоко, сиво разочарование. Беше виждала стотици, може би хиляди снимки на Краля, самата тя притежаваше половин дузина от тях, но тази точно изглеждаше някак… особено. Мразеше жената от Оклахома.

Господин Гонт се върна с малък калъф за очила от змийска кожа. Отвори го и й показа чифт авиаторски очила с тъмно опушени сиви стъкла. Дъхът й заседна в гърлото, ръката й посегна към скованата шия.

— Да не би… — подхвана тя и не можа да каже нито дума повече.

— Да, очилата са на Краля — съгласи се тържествено Гонт. — Един от шестдесетте му чифта. Но имам информация, че е бил от любимите му.

Тя купи очилата за деветдесет долара и петдесет цента.

— Аз също бих искал една малка услуга — каза той и впери бляскавите си очи в нея. — Приемете, че влиза в цената.

— Услуга ли? — попита колебливо Кора. — Каква услуга?

— Погледни през прозореца. Кора.

Госпожа Раск се подчини, без да изпуска очилата от пъка. На отсрещния тротоар се виждаше полицейска кола номер едно в Касьл Рок. Алън Пангборн стоеше на бордюра и разговаряше с Бил Фулертьн.

— Виждаш ли онзи приятел?

— Кой? Бил Фу…

— Не, глупачке — прекъсна я Гонт. — Другия.

— Шериф Пангборн?

— Точно той.

— Да, виждам го.

Чувстваше се замаяна и отнесена. Гласът на Гонт сякаш идваше от огромно разстояние, а тя не можеше да престане да мисли за покупката си — прекрасните слънчеви очила. Искаше час по-скоро да се прибере вкъщи и да ги пробва, но… не можеше просто така да си тръгне, защото пазарлъкът още не беше свършил, а единствено господин Гонт можеше да каже кога точно ще свърши.

— На такива хора в моя бранш им викаме твърди глави. Какво мислиш за него, Кора?

— Умен е — отвърна Кора. — Никога няма да бъде онова, което беше старият шериф Джордж Банерман — или поне така казва мъжа ми — но му сече пипето.

— Сериозно? — Гласът на Гонт отново бе придобил оная приспивна, уморена нотка. Очите му станаха два тънки процепа, но нито за миг не изпуснаха Алън Пангборн. — Искаш ли да научиш една тайна, Кора? Хич не ме е грижа за умниците, а направо мразя твърдите глави. Всъщност, ненавиждам ги! Нямам вяра на хора, които преди да купят нещо, винаги го обръщат от всички страни да видят дали случайно не е повредено. А ти?

Тя не отвърна. Просто стоеше с очилата на Краля в лявата си ръка и се взираше невиждащо през прозореца.

— Ако искаш някой да наглежда стария умник Пангборн, кого би избрала, Кора?

— Поли Чалмьрс — изпелтечи Кора. — Той много си пада по нея.

Гонт веднага поклати глава. Очите му продължаваха да следят всяко движение на шерифа, който тръгна към колата си, хвърли бегъл поглед през улицата към „Неизживени спомени“, качи се и замина.

— Няма да стане.

— Шийла Бригам? — опита отново жената. — Тя е диспечер в кабинета на шерифа.

— Добра идея, но и тя няма да свърши работа. Същата твърда глава е. Във всеки град има двама-трима такива, Кора. За жалост.

Тя отново се замисли вяло и отнесено.

— Еди Уорбъртън? — попита накрая. — Главния пазач в Кметството.

Лицето на Гонт се озари.

— Портиерът! — възкликна той. — Да! Отлично! Пета сделка! Наистина прекрасно!

Той се наведе през щанда и лепна една целувка на бузата на Кора.

Тя се дръпна с гримаса и ожесточено започна да трие мястото. От гърлото й се изтръгна кратко хриптене, но Гонт не даваше вид да го е чул. Цялото му лице светеше от широка, лъчезарна усмивка.

Тръгна си, продължавайки да търка бузата си, и на вратата се засече със Стефани Бонсейнт и Синди Роуз Мартин, които тъкмо влизаха. Кора едва не бутна Стефани от бързане — така й се искаше да се прибере час по-скоро вкъщи и най-после да пробва очилата. Но най-напред жадуваше да си измие лицето и да се отърве най-после от тази отвратителна целувка, която смъдеше на бузата й като цирей.

Сребърното звънче над вратата издрънча.

3

Докато Стефи стоеше до прозореца, захласната по шарените фигури на стария калейдоскоп, който бе намерила, Синди Роуз се приближи до господин Гонт и му напомни за онова, което й бе обещал в сряда — да й намери ваза в стил лалик, която да пасне на първата.

— Ами-и — подхвана Гонт и се ухили съзаклятнически. — Ще видим, ще видим. Можеш ли да се отървеш от приятелката си за малко?

Синди Роуз помоли Стефи да отиде първа в „При Нан“ и да й поръча кафе, тя щяла да дойде веднага. Жената тръгна, без да се противи, но на лицето й бе изписана изненада.

Господин Гонт влезе в стаичката отзад и се върна с ваза в стил лалик. Тя не просто пасваше на другата, тя беше досущ същата.

— Колко? — попита Роуз и погали нежната извивка на вазата с треперещи пръсти.

Спомни си какво удоволствие бе изпитала от покупката в сряда и изпита известно съжаление. Даваше си сметка, че тогава той просто й бе хвърлил въдицата, колкото да захапе, а днес без съмнение щеше да й одере кожата. Тази ваза нямаше да й струва тридесет и един долара. Но каквото и да е, тя щеше да я купи, за да си хармонират с другата от двете страни на камината в хола й. Искаше я независимо от цената.

— Тъй като това е първата ми седмица — отвърна той. — Приеми, че ти правя отстъпка — две за цената на една. Заповядай, скъпа, със здраве да я ползваш.

Синди не можа да повярва на ушите си. Шокът й бе толкова силен, че тя едва не изпусна вазата, когато Гонт я положи в ръцете й.

— Какво… правилно ли чух?

— Да, съвсем правилно — каза той и тя изведнъж осъзна, че не може да откъсне очи от неговите.

„Франси се е объркала — помисли си. — Не са зелени. Сиви са. Дълбоки и тъмносиви.“

— Но имам една молба — каза Гонт.

— Да?

— Познаваш ли един заместник-шериф на име Норис Риджуик?

Сребърното звънче на вратата издрънча.

Еверет Франкъл, помощник-лекарят, който работеше с доктор Ван Ален, си купи лулата, която Брайън Раск бе забелязал при първото си предварително посещение в „Неизживени спомени“, за дванадесет долара и шегичка, която трябва да изиграе на Сали Ратклиф. Бедничкият Слоупи Дод, пелтекът, който посещаваше часовете по изговор заедно с Брайън, взе чайник от алпака за рождения ден на майка си. Струваше му седемдесет и един цента и… неангажиращото обещание да направи безобиден номер на Лестър Прат, приятеля на Сали. Господин Гонт обясни на Слоупи, че когато му дойде времето, ще му даде някои неща, които ще му трябват, за да изпълни номера, а Слоупи каза: „Б-б-би б-било ч-ч-ч-уд-д-десно.“

Джун Гавино, съпругата на най-проспериращия производител на млечни изделия в града, си купи гравирана ваза за деветдесет и седем долара и обещанието да се пошегува с отец Бригъм от „Света Богородица“. Малко след като тя си тръгна, господин Гонт се разбра с друг човек да направи подобен номер на преподобния Уили.

Денят беше силен и успешен, а когато най-после спусна щорите и закачи табелката „ЗАТВОРЕНО“ на вратата, Гонт се чувстваше уморен, но доволен. Бизнесът вървеше отлично, а той дори бе предприел първите мерки, за да бъде сигурен, че шериф Пангборн няма да му попречи. Всичко това бе прекрасно. Откриването бе за него най-приятната част от цялата операция, но то го уморяваше и можеше да се окаже опасно. Естествено, бе възможно и да се лъже за Пангборн, но мъжът се бе научил да се доверява на шестото си чувство в такива случаи, а шерифът определено приличаше на човек, когото старателно трябва да отбягва… поне докато не бъде готов да се справи с него.

Седмицата се очертаваше плодотворна и Гонт смяташе, че ще има фойерверки още преди тя да е свършила. При това много.

4

В петък, в шест и петнадесет вечерта, Алън свърна в алеята на Поли и изгаси мотора. Тя го посрещна на прага и нежно го целуна. Той забеляза, че бе нахлузила ръкавиците дори за това кратко излизане на студа, и се намръщи.

— Хайде стига — смъмри го тя. — Тази вечер съм по-добре. Донесе ли пилето?

Той й подаде двата омазнени плика и каза:

— На вашите услуги, милейди.

— И на вашите — поклони му се кокетно, взе пликовете и го поведе към кухнята.

Измъкна един стол изпод масата, врътна го настрани, седна наопаки и я загледа как сваля ръкавиците си и слага пилетата в чиния. Беше ги взел от „Клъв-клъв“. Името на заведението беше отвратително, но пилетата бяха хубави. (Според Норис за мидите едва ли можеше да се каже същото.) Единственият проблем с готовата храна за вкъщи бе, че ако живееш на двадесет мили, тя неминуемо изстива… но нали затова са измислени микровълните. Всъщност Алън определено смяташе, че микровълновите фурни служат единствено за три неща — да се притопли кафе, да се правят пуканки и да се подгрее готова храна от заведения като „Клъв-Клъв“.

— По-добре ли са наистина? — попита, когато тя пъхна пилетата във фурната и натисна копчето.

Нямаше нужда да обяснява повече — и двамата отлично знаеха какво има предвид.

— Малко — призна си Поли, — но съм сигурна, че скоро ще бъда още по-добре. Вече чувствам топли тръпки по дланите, а подобрението винаги започва така.

Вдигна ръце и му ги показа. В началото на връзката им жената ужасно се бе срамувала от изкривените си, безформени длани, но отдавна бе приела интереса му към тях като част от неговата любов. Въпреки думите й ръцете й продължаваха да му изглеждат странни и сковани, сякаш облечени в невидими ръкавици — ръкавици на груб и невнимателен шивач, който ги бе пришил за китките й завинаги.

— Наложи ли ти се да взимаш хапчета днес?

— Само едно сутринта.

Всъщност тя бе изпила три хапчета — две сутринта и едно в ранния следобед — а болката не беше по-слаба от вчерашната. Страхуваше се, че в желанието си да се оправи, по-скоро си въобразява, че чувства тръпките, за които му бе казала. Не обичаше да лъже Алън — според разбиранията й любовта и лъжата рядко вървяха ръка за ръка и никога за дълго — но бе прекарала толкова време сама, че част от нея все още се плашеше от непрекъснатата му грижовност. Вярваше му, но я беше страх да му се довери.

Той ставаше все по-настойчив за клиниката в Майо, а тя знаеше, че ако разбере колко я боли този път, ще стане още по-настоятелен. Не искаше проклетите й ръце да станат основната тема в любовта им… а и се страхуваше от онова, което можеха да покажат изследванията в Майо. Щеше да преживее с болката, но със сигурност нямаше да може да живее без надежда.

— Ще извадиш ли картофите от фурната? — понита го тя. — Искам да се обадя на Нети, преди да седнем да вечеряме?

— Какво й е?

— Коремни болки. Не дойде на работа днес. Искам да се уверя, че не е грип. Розали каза, че напоследък доста хора са се разболели, а Нети изпитва ужас от лекари.

А Алън, който познаваше Поли Чалмърс, повече отколкото тя можеше да предположи си помисли: „Виж ти кой го казва.“

Беше полицай и макар че не бе на работа, не можеше да остави навика си да наблюдава на бюрото в кабинета. Беше му се превърнал в инстинкт, от който отдавна не се опитваше да се отърве. Ако бе малко по-наблюдателен през последните три месеца от живота на Ани, тя и Тод можеше да са живи и досега.

Бе забелязал ръкавиците, когато Поли дойде да го посрещне. Бе отбелязал факта, че ги свали със зъби, вместо да ги изхлузи една по една с ръце. Видя я как сложи пилетата в чинията и не пропусна прикритата гримаса която изкриви лицето й, когато вдигна чинията, за да я пъхне във фурната. Все лоши признаци. Той застана на вратата между кухнята и хола, за да види как ще набере телефона на Нети. Това бе най-точната скала за измерване на болката й. Слава Богу, признаците този път бяха добри. Или поне така му се стори.

Тя набра телефона бързо и уверено. Но понеже беше далеч, Алън не успя да забележи, че този и всички останали апарати в къщата бяха сменени с нови, с по-големи клавиши. Той се върна в кухнята и нададе ухо на разговора.

— Здравей, Нети!… Вече почти се бях отказала. Събудих ли те?… Да… А-ха… Е, как е?… А, добре. Притеснявах се за теб… Не, имам всичко за вечеря. Алън донесе печено пиле от „Клъв-клъв“… Да, наистина.

Алън извади едно плато от шкафовете на кухненския плот и се замисли: „Лъже ме за ръцете. Независимо колко добре се оправя с телефона, болките са като преди, а може би и по-силни.“

Мисълта, че тя го лъже, не го тревожеше. Неговото мнение за лъжата бе далеч по-либерално от нейното. Ето да вземем детето например. Беше го родила в началото на 1971, около седем месеца след като напусна Касъл Рок. Бе казала на Алън, че бебето — момченце, което нарекла Келтън — починало в Денвър на три месеца. Синдром на внезапната смърт — СВС, най-големият кошмар за младите майки. Историята изглеждаше напълно достоверна и Алън нямаше основание да се съмнява, че Келтън Чалмърс наистина бе мъртъв. Но версията на Поли имаше един-единствен проблем — не беше вярна. Той беше полицай и веднага усещаше лъжите.

(с изключение на тези на Ани)

„Да — помисли си той. — С изключение на лъжите на Ани. Забележката ти е отразена в протокола.“

Как бе разбрал, че Поли го лъже. По трепването на миглите й? По прекалено директния й, прекалено вторачен поглед? По начина, по който непрекъснато опипваше лявото си ухо? По това, че непрекъснато кръстосваше краката си?

Не, по нито една от тези наивни уловки. Винаги, когато го лъжеха, в главата му светваше лампичка, както светва детекторът на някое летище, когато човек с метална плочка в черепа мине отдолу.

Лъжата не го ядосваше, нито го притесняваше. Някои лъжат от скрупули, други от болка, трети, просто защото мисълта да говорят истината им е чужда. Но има и такива, които лъжат, защото чакат да дойде време да кажат истината. Алън смяташе, че лъжата на Поли за Келтън бе от последния вид, и бе съгласен да чака. След време тя щеше да се реши да му разкрие тайните си. Той не бързаше за никъде.

Да не бързаш за никъде — самата мисъл изглеждаше лукс.

Гласът й — богат, спокоен и внимателен — също бе лукс за него. Той все още не бе преодолял чувството за вина от това, че е тук, че знае къде стоят всички съдинки в кухнята, в кое шкафче в спалнята държи найлоновите си чорапи или къде свършва отпечатъкът от банския костюм по тялото й, но нищо нямаше значение, когато чуваше гласа й. Имаше едно-единствено нещо, което наистина бе от значение — простият факт, че нейният глас бе станал за него символ на дома.

— Можеш да наминеш по-късно, ако искаш, Нети… Така ли?… Е, добре, почивай си — това ти е най-необходимо сега… Утре?

Поли се разсмя. Смехът й, свободен и звънлив, винаги караше Алън да се чувства сякаш светът около него се е освежил. Можеше дълго да я чака да разкрие тайните си, стига само да се смееше така от време на време.

— О, Боже! Та утре е събота! За малко щях да те излъжа.

Той се усмихна. После дръпна чекмеджето под печката извади ръкохватките и отвори фурната. Един, два, три, четири картофа. Как щяха двамата да изядат четири огромни печени картофа! Защо ли се учудваше? Поли винаги готвеше така. Без съмнение и в тези четири картофа се криеше някаква тайна, а някой ден, когато си отговореше на всички или поне на някои от въпросите, може би и чувството му за вина щеше да премине.

Извади картофите. След миг и микровълновата фурна иззвъня.

— Трябва да свършвам, Нети…

— Не се притеснявай! — провикна се Алън. — Всичко е под контрол! Не забравяйте, че съм полицай, госпожо!

— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Сигурна ли че вече всичко е наред?… И ще ми се обадиш, ако ти стане зле, нали, Нети?… Добре… Моля?… Не, просто питам… И на теб… Лека нощ, Нети.

Когато тя се върна в кухнята, той бе сложил пилетата на масата и тъкмо разрязваше един от картофите в чинията й.

— Алън, скъпи! Нямаше нужда!

— Това е част от обслужването, милейди.

Отдавна бе разбрал, че когато ръцете я боляха, животът се превръщаше за нея в низ от неравни битки. Обикновените действия на ежедневието изведнъж ставаха зловещи препятствия, които се налагаше да преодолее, а наказанието в случай на неуспех бе нечовешка болка. Зареждането на машината за миене на чинии. Слагането на дърва в камината. Боравенето с вилица и нож.

— Седни — каза той. — Да кълвем.

Тя се разсмя безгрижно и звънливо и го прегърна. Неуморният наблюдател в него веднага отбеляза, че го притиска до себе си с лактите, а не с дланите си, но чувствителната му половина усети сладникавия аромат на шампоана, с който се бе изкъпала, и деликатния намек в начина, по който крехкото й тяло се долепи до неговото.

— Ти си най-прекрасният мъж на света — прошепна тя.

Той я целуна, първо нежно и внимателно, а после по-страстно. Ръцете му се спуснаха по кръста към извивката на бедрата й. Платът на старите й дънки беше мек и гладък като крило на пеперуда в ръцете му.

— Сядай, приятелче — прекъсна го тя. — Първо яденето, гушкането — после.

— Това покана ли е?

„Ако ръцете наистина я болят — помисли си той, — ще намери начин да се измъкне.“ Но тя отвърна:

— Да, луксозна.

И Алън седна на масата доволен. Засега.

5

— Ал ще се прибере ли за уикенда? — понита Поли, докато прибираха масата.

Оцелелият син на Алън беше ученик в „Милтън Академи“ на юг от Бостън.

— А-ха — смутолеви, докато бършеше чиниите.

— Помислих си, че след като в понеделник е Денят на Колумб и не са на училище… — подхвана небрежно тя.

— Ще ходи на гости на Дорф в Кейп Код — поясни Алън. — Дорф е Карл Дорфман — съквартирантът му. Ал ми се обади миналия вторник да ме пита дали може да прекара трите почивни дни с приятеля си. Казах му, че няма проблеми.

Докосна го по рамото и той вдигна глава да я погледне.

— За каква част от всичко това имам вина аз, Алън?

— От кое? — попита той, искрено изненадан.

— Знаеш какво имам предвид. Ти си добър баща, а не си и глупав. Колко пъти се е прибирал Ал, откакто започна учебната година?

В този момент Алън разбра накъде бие и се усмихна поуспокоен.

— Само веднъж, и то защото искаше да говори с Джими Кетлин, компютърджията от старото му училище. Някои от най-хубавите му програми стават за новия „Комодор 64“, който му купих за рождения ден.

— Виждаш ли? Точно това имам предвид. Той смята, че се опитвам твърде бързо да заема мястото на майка му.

— Господи! — възкликна Алън. — Откога те мъчи мисълта, че Алън гледа на теб като на Злата Мащеха?

— Извинявай — свъси вежди тя, — но на мен не ми е смешно.

Той я хвана нежно за ръцете и целуна ъгълчето на устните й.

— Аз също не го намирам за смешно. Има дни, в които и на мен ми се струва малко странно, че съм тук с теб. Толкова скоро ми се вижда. Не е, но понякога ми се струва така. Разбираш ли какво имам предвид?

Тя кимна. Веждите й вече се бяха отпуснали, но между тях остана една малка бръчица.

— Естествено, че те разбирам. Героите по филмите винаги се отдават на дълга и мъчителна тъга, нали?

— Точно. Виждаш ги как линеят от мъка. Защото мъката е много истинска. Мъката е… — Пусна ръцете й, взе една чиния и започна да я бърше. — Мъката е жестока.

— Знам.

— И затова понякога се чувствам виновен. От една страна, защото ми се струва, че всичко стана много скоро, въпреки че не е, а, от друга — защото имам чувството, че се отърсих твърде лесно, макар да съм наясно, че не е така. Мисълта, че им дължа повече скръб, все още ме тревожи — не мога да го отрека — но си давам сметка, че всичко това е безсмислено… защото част от мен — голяма част от мен — всъщност не е преставала да скърби.

— Човешко е — каза тя тихо.

— Сигурно. Що се отнася до Ал, той се справя с това по свой си начин. И го прави добре — достатъчно добре, че да се гордея с него. Майка му все още му липсва, но ако продължава да скърби — в което не съм напълно сигурен — то той скърби за Тод. А фикс-идеята ти, че не се прибира често вкъщи, защото не одобрява теб… или нас… няма нищо общо с действителността.

— Радвам се, че мислиш така. Не можеш да си представиш колко облекчена се чувствам. Но все пак ми се струва…

— Някак неестествено?

Тя кимна.

— Разбирам те. Но поведението на децата, дори да е съвсем нормално, никога не изглежда естествено за възрастните. Понякога забравяме колко лесно им минава и колко бързо се променят. Ал се откъсва. От мен, от старите си приятели като Джими Кетлин, от самия Касъл Рок. Просто се откъсва. Като космически кораб, на който се е включила третата степен. С децата винаги е така, а родителите всеки път остават неприятно изненадани.

— Не ти ли се струва, че е твърде рано? — попита тихо Поли. — Седемнадесет години е ранна възраст да се откъснеш от дома.

— Права си — отвърна Алън. — Но той изгуби майка си и брат си в нелепа катастрофа. Животът му се разби, моят също, и двамата се вкопчихме един за друг, както предполагам правят всички бащи и синове, изпаднали в такава ситуация, за да се опитаме да съберем късчетата отново. Мисля, че се справихме добре, но трябва да съм сляп, за да не виждам, че нещата са се променили. Моят живот е тук, Поли, в Касъл Рок. Неговият вече не е. Мислех си, че един ден пак ще се върне, но като видях погледа му, когато му предложих да се премести при мен за новата учебна година, осъзнах, че няма смисъл да настоявам. Той не иска да се връща тук, защото този град му навява много спомени. С времето нещата може би ще се променят, но засега нямам намерения да му се меся. Така че това, че не се прибира, няма нищо общо е нас двамата, ясно?

— Ясно. Алън?

— А?

— Той ти липсва, нали?

— Да. Всеки ден — отвърна откровено Алън и с изненада установи, че би могъл да се разплаче.

Обърна се и отвори наслука някакво чекмедже, опитвайки се да се овладее. Единственият начин, който му дойде наум, бе да смени темата.

— Как е Нети? — попита той и с облекчение установи, че гласът му звучи нормално.

— Казва, че е по-добре, но толкова бавно вдигна телефона, че вече си я представях просната в безсъзнание на пода.

— Може да е била заспала.

— Каза, че не съм я събудила, пък и не звучеше сънена. Нали знаеш как говори човек, когато си го вдигнал от сън?

Той кимна. В полицейското ежедневие много пъти му се бе случвало да го будят и да буди хора по телефона, и отлично знаеше как е.

— Каза ми, че ровела из някакви стари вещи на майка си в килера, но…

— Ако има стомашно разстройство, сигурно си я хванала, докато е била в тоалетната, и просто не е искала да си признае — логически заключи Алън. Поли помисли за миг и се разсмя.

— Сигурно е било така. Тя никога не би ми казала.

— Естествено — отвърна той и погледна в мивката. — Скъпа, всичко е измито.

— Благодаря ти, Алън — усмихна му се и щипна бузата му.

Посегна зад ухото й и извади петдесетцентова монета.

— Я, виж какво си намерих! Винаги ли там си ги криеш?

— Как го направи!? — възкликна тя и погледна петдесетте цента с истинско изумление.

— Кое? — попита Алън и монетата сякаш плавно изчезна между пръстите му. Когато отвори дланта си, от нея нямаше и следа. — Не смяташ ли, че трябва да си събера багажа и да тръгна да обикалям с цирка?

Тя се усмихна.

— Не, остани си при мен. Алън, мислиш ли, че се тревожа прекалено много за Нети?

— Не. Ти я изкара от лудницата, даде й работа, помогна й да си купи къща. Просто се чувстваш отговорна за нея. И в известен смисъл си. Ако не се притесняваше за нея, мисля, че аз щях да се притеснявам за теб.

Поли взе последната чаша от сушилнята и понечи да я прибере. Алън видя внезапния страх, изписан на лицето й, и разбра, че тя няма да успее да я задържи, макар чашата да бе съвсем суха. Бързо протегна ръка и елегантно я поднесе под нейната. Движението бе изпълнено с такава грация, че изглеждаше на Поли почти като танцова стъпка. Чашата се плъзна и кацна точно в ръката му.

Болката, която се бе гаврила с нея цяла нощ, и непрекъснатият страх, че Алън ще заподозре истинското й състояние, изведнъж се потопиха под вълна от желание, толкова силно и неочаквано, че тя почти се уплаши. Всъщност не, „желание“ е твърде слаба дума, за онова, което почувства. Емоцията й бе много по-примитивна. Това бе похот.

— Движиш се като котка! — каза му.

Гласът й беше плътен и малко приглушен. Грациозната извивка на тялото му, спазъмът на силните мускули по бедрата му, бяха още пред очите й.

— Как може такова огромно тяло като твоето да се движи така бързо?

— Не знам — отвърна той и я погледна с изненада. — Какво има, Поли? Изглеждаш странно. Да не би да ти се вие свят?

— Не, имам чувството, че ще получа оргазъм по дънки.

Изведнъж и той го усети. Ей така спонтанно, без да се замисля.

— Я да видим дали не лъжеш — каза и се обърна да остави чашата със същата грациозност и странна бързина, за която човек никога не би предположил, ако го види да се разхожда по Мейн Стрийт. — Да видим — повтори и преди тя да разбере какво става, ръката му вече беше между краката й.

— Алън, какво пра…

А после, когато пръстите му нежно допряха клитора й, „правиш“ изведнъж се превърна в „пра-а-а-ах!-виш“. Той я вдигна с изумителна лекота и ръцете й обвиха шията му. Дори в този нежен миг тя се стараеше да не натоварва ръцете си, които стърчаха зад гърба му като дървени. Само след миг те бяха единствената част от тялото й, която не се бе размекнала. Останалото сякаш се топеше.

— Алън, пусни ме долу!

— Няма — отвърна той и я вдигна още по-високо.

После я притисна по-здраво до себе си и изведнъж тя осъзна, че се люлее като момиченце на дървено конче, върху ръката, която шареше между краката й. Той й помагаше да го прави, а тя се чувстваше сякаш бе на някаква вълшебна люлка високо сред звездите.

— Алън!

— Дръж се здраво, красавице — каза през смях, сякаш не държеше нея, а някакво леко перце.

В страстта се тя се отпусна назад, без да си дава сметка, че ръката му притреперва, съзнавайки само, че никога няма да я изпусне, а той я притисна отново до себе си, галейки гърба й с едната ръка и правейки невероятни неща с другата.

Тя се люшкаше напред-назад и викаше името му почти в несвяст, докато оргазмът не избухна в нея като взрив, чиито вълни се разляха по цялото й тяло. Краката й се мятаха на метър и половина от пода, чехлите й хвръкнаха нанякъде, главата й висеше назад, а тъмната й коса се спускаше над ръката му като гъделичкащ водопад. Той нежно я целуна по извивката на бялата й шия и бавно я остави на пода, а после бързо се протегна да я задържи, когато коленете й поддадоха.

— Господи! — възкликна тя и уморено се разсмя. — Господи, Алън, никога няма да пера тия дънки.

Той се разсмя гръмко и дълбоко и се стовари на един от столовете. Тя пристъпи към него, а той я сграбчи, сложи я в скута си за малко, а после се изправи, като я държеше на ръце.

Поли отново почувства вече поутихнала вълна на желанието да се разлива по тялото й — този път по-ясна и определена.

„Сега вече е желание — помисли си тя. — Желая този мъж.“

— Занеси ме горе — каза му. — Ако не можеш чак дотам, занеси ме до дивана, а ако и дотам не ти стигат силите, направи го тук, на пода.

— Мисля, че ще издържа до хола — отвърна той. — Как са ръцете ти, красавице?

— Какви ръце? — попита го замечтано и затвори очи.

Предпочиташе да се отдаде на радостта на този момент, на това, че се движи през времето и пространството, обгърната от силните му ръце. Допря лице до гърдите му, а когато той я положи на дивана, тя го придърпа към себе си… този път с ръце.

6

Прекараха на дивана почти час, после под душа още кой знае колко, докато топлата вода не започна да свършва, а накрая тя го заведе до леглото и легна твърде уморена и доволна, за да прави каквото и да било, освен да се отдаде на съня.

Беше очаквала да се любят тази нощ, но по-скоро за да възнагради вниманието и загрижеността му, отколкото поради желание от нейна страна. Но определено не бе и предполагала, че ще се стигне до такъв взрив. И все пак беше доволна. Болката отново бе започнала да взима връх над нея, но тази вечер нямаше да й се наложи да взима перкодан, за да заспи.

— Ти си прекрасен любовник, Алън.

— Ти също.

— Постигнахме пълно съгласие — отвърна тя и се сгуши в него.

Чуваше сърцето му, което биеше спокойно там вътре, сякаш искаше да й каже: „Всичко това е съвсем нормално за мен и господаря.“ Помисли си отново, не без оттенък на онази страст, за това колко силен и бърз бе той. Познаваше го, откакто Ани бе дошла да работи при нея, беше му любовница от пет месеца, но до тази вечер не бе и предполагала, че може да е толкова бърз и грациозен в движенията си. А това бе част от него, както фокусите с монети и карти, както театърът от сенки, който играеше с ръцете си и за който всяко дете в града знаеше. Беше странен… но и толкова прекрасен.

Поли усети, че се унася. Трябваше да го пита дали ще остане за през нощта и да му каже да прибере колата си в гаража, ако ще спи при нея — Касъл Рок е малко градче и приказките веднага тръгват — но всичко това й се виждаше съвсем незначително сега.

„Алън ще се погрижи — помисли си. — Алън винаги се грижи за всичко.“

— Някакви нови изпълнения от Бъстър и преподобния Уили? — попита сънено тя.

Алън се усмихна.

— И на двата фронта е спокойно, поне засега. Най-много обичам господата Кийтън и Роуз, когато изобщо не ги виждам, а в този смисъл днес беше страхотен ден.

— Браво — промърмори тя.

— Да, но има и още по-хубави новини.

— Какви?

— Норис си оправи настроението. Купил си въдица и макара от твоя приятел господин Гонт и само приказва как щял да ходи за риба през уикенда. Ако питаш мен, ще му измръзне задникът, доколкото го има, но след като е щастлив, и аз съм щастлив. Толкова ми стана жал за него, когато Кийтън го нападна онзи ден. Хората се подиграват с Норис, загдето е слабичък и малко отвеян, но за последните три години той стана сравнително добър провинциален полицай. А иначе и той носи душа като всички останали. Каква му е вината, че не е красив?

— А-ха.

Поли постепенно се отнесе в един прекрасен свят без болка и когато сънят окончателно я завладя, на лицето й бе изписано невинно задоволство.

7

За Алън сънят идваше по-бавно.

Вътрешният глас отново се бе обадил, но от злорадите му нотки нямаше и следа. Сега той звучеше несигурно и тъжно.

„Къде сме, Алън? — питаше. — Не сме ли сбъркали стаята? Леглото? Жената? Нищо не разбирам вече?“

Той изведнъж изпита съжаление към този глас. Но това не беше самосъжаление, защото гласът никога не му е бил толкова чужд, колкото сега. Хрумна му, че колкото по-малко той — онзи Алън, който живееше в настоящето и кроеше планове за бъдещето — се вслушваше в гласа, толкова по-рядко и гласът проявяваше желание да му говори. С този глас говореше дългът, говореше мъката. И вината.

Преди малко повече от две години Ани Пангборн бе започнала да има главоболия. Не бяха силни, или поне тя така твърдеше, а и ненавиждаше да говори за тях почти колкото и Поли за артрита си. Но един ден, докато се бръснеше, Алън забеляза, че капачката на семейния флакон с аналгин е оставена на мивката и понечи да я сложи на място. И изведнъж застина. Шишето, в което само преди седмица имаше поне двеста таблетки, сега бе почти празно. Той избърса остатъците от пяна по лицето си и тръгна към „Ти шиеш и шиеш“, където Ани работеше още от основаването. Намери жена си и я изведе на кафе и… малък разпит.

Сега си спомни, че бе малко уплашен тогава, но само малко, защото никой не може да изпие двеста таблетки аналгин за една седмица. Тя направо му каза, че не е в ред. Бърсала плота в банята, съборила, без да иска, флакона и понеже капачката не била затворена както трябва, ханчетата се изсипали в мивката, размекнали се и тя ги изхвърлила.

Това бе нейната версия.

Но той беше полицай и професионално изострената му наблюдателност не го напускаше дори когато не бе на работа. Просто не можеше да изключи детектора за лъжа. Ако наблюдаваш внимателно хората, когато им задаваш въпроси, почти винаги можеш да разбереш дали те лъжат или не. Алън неведнъж бе разпитвал хора, които при всяка лъжа правеха някакви странни жестове или мимики. Устните изричаха лъжата, а тялото сякаш се мъчеше да разкрие истината.

Затова той протегна ръка през масата, на която си пиеха кафето, хвана ръцете на Ани и я помоли да му каже истината. А когато след известно колебание тя му каза, че болките малко са се усилили, че е взела няколко таблетки аналгин, но останалите наистина са се изсипали в мивката, този път вече й повярва. Но се бе хванал на най-стария мошенически номер: ако те хванат в лъжа, отстъпи и кажи половината истина. Ако се бе вгледал по-внимателно в нея, неминуемо щеше да разбере, че тя отново го лъже, и щеше да я накара да признае онова, което тогава му се струваше невъзможно — че болките са станали толкова непоносими, та се налага да пие по двадесет аналгина на ден. А ако му бе признала това, той веднага щеше да я заведе на невролог в Бостън или в Портланд. Но тя бе негова съпруга и той просто не можеше да гледа на нея с подозрението, с което гледаше на престъпниците в полицейския участък.

Задоволи се само с това да й определи час при Рей ван Алъл. Рей не установи нищо обезпокояващо и Алън не можеше да го вини. Докторът и направи обичайните тестове за рефлекс, прегледа очите й с верния си офталмоскоп, провери дали зрението й е нормално и я изпрати в болницата в Оксфорд за рентгенова снимка. Но не се бе сетил да й препоръча преглед на скенер, а когато Ани каза, че болките са отминали, докторът напълно й повярва. Алън реши, че всичко е наред, защото лекарите владеят езика на тялото почти толкова добре, колкото и полицаите. И пациентите, и заподозрените са склонни да лъжат, и то с един и същи мотив — обикновен страх. Още повече, че Рей бе говорил с Ани съвсем по работа и наблюдателността му едва ли е била притъпена. Всъщност между разговора в кафенето и срещата с доктора болките на Ани сигурно наистина са били отминали. Вероятно така е станало.

По-късно, в един дълъг разговор на чаша бренди, Рей бе казал на Алън, че когато туморът се намира високо в разклоненията на мозъка, симптомите понякога преминават.

— Сърдечните удари често се причиняват от тумор в мозъка — бе казал той. — Ако е получила сърдечен удар, може би…

Да. Може би. А може би един мъж на име Тед Бомонт бе станал неволен съучастник в смъртта на съпругата и детето му. Но Алън и него не можеше да вини.

Не всичко, което се случва в малките градчета, става известно на жителите им, независимо колко наострени са ушите им и колко развързани езиците. В Касъл Рок се знаеше за Франк Дод, полицаят, който полудя и уби една жена по времето на шериф Банерман. Знаеше се също, че къщата на Тед Бомонт, писател и местно величие, бе изгоряла да основи през лятото на 1989, но никой не знаеше обстоятелствата около този пожар, нито пък това, че самият Бомонт непрекъснато търпеше атаките на едно изчадие, за което едва ли може да се намери подходящо име. Алън обаче бе запознат с всичките подробности и те все още тормозеха съня му понякога.

Всичко това отдавна бе отминало, когато разбра за главоболията на Ани. Само дето не бе приключило. Чрез пиянските обаждания на Тед той бе станал неволен свидетел на разпадането на неговия брак и на постепенната лудост, която обзе съзнанието му. Всъщност по едно време дори разсъдъкът на Алън бе поставен под въпрос.

Веднъж пред кабинета на един лекар шерифът бе попаднал на статия за черните дупки — огромни празноти в пространството, водовъртежи от антиматерия, които безпощадно поглъщат всичко около себе си. В късната есен на 1989 година аферата Бомонт бе станала за него една черна дупка. Имаше дни, в които той се замисляше върху най-обикновени неща от ежедневието, съмнявайки се, че наистина са се случили. Имаше нощи, в които лежеше с отворени очи, докато небето порозовееше на изток, страхувайки се, че като заспи, кошмарът ще дойде отново — черен автомобил, който връхлита върху него, с деградирал тип зад волана н лепенка „ПЪРВОКЛАСНО КОПЕЛЕ“ на задната броня. По онова време дори невинно врабче, кацнало на парапета на балкона, караше Алън да изтръпва от ужас.

Ако сега го питате, сигурно ще ви каже: „Когато се разболя Ани, не бях на себе си.“

Но не ставаше дума за това — дълбоко в душата си той отчаяно се бореше да запази разсъдъка си.

„ПЪРВОКЛАСНО КОПЕЛЕ“. Колко пъти бе виждал този надпис пред очите си! Колко пъти се бе стряскал от него! От него и от врабчетата.

Алън не беше на себе си и в онзи мартенски ден, когато Ани и Тод се качиха в стария скаут, който използваха за извънградските разходки, и тръгнаха към Хемпхил Маркет. Впоследствие стотици пъти се бе връщал на всяка подробност от поведението й онази сутрин, но не можа да открие нищо необикновено, нищо, което да му подскаже какво предстои. Беше в кабинета си, когато излязоха, видя ги през прозореца над бюрото и им помаха за довиждане. Тод отвърна на поздрава и се качи в колата. За последен път ги видя живи. Три мили по-долу, на шосе 117, на по-малко от миля от Хемпхил Маркет, колата бе излязла от пътя с бясна скорост и се бе блъснала в крайпътно дърво. Разследвайки злополуката, щатската полиция бе установила, че Ани, иначе внимателен шофьор, се е движила поне със седемдесет мили в час. Тод бе сложил колана си. Ани — не. Когато излетяла през стъклото, оставяйки единия крак и половината си ръка в купето, тя вероятно вече е била мъртва. Тод сигурно още щеше да е жив, ако резервоарът не се бе взривил от удара. Това тормозеше Алън най-много от всичко. Мисълта, че неговият десетгодишен син, който водеше рубрика за забавна астрология в училищния вестник и живееше за Малката Лига, можеше още да е жив, мисълта, че е изгорял като факел, мъчейки се да откопчае колана си, направо го съсипваше.

Направиха аутопсия. Тя установи наличието на тумор в мозъка — малък, както впоследствие му каза доктор Ван Ален, с размерите на лешник. Но макар Рей да премълча факта, че е било напълно възможно туморът да се изреже, стига да е бил открит навреме, Алън го разбра по очите му. Ван Ален предположи, че Ани е получила сърдечен удар, който би им разкрил същината на проблема, ако бе дошъл в друго време. Той каза на Алън, че вероятно, когато ударът е разтърсил тялото й, тя инстинктивно е натиснала педала на газта и е изгубила контрол над автомобила. Всичко това съвсем не бе разказано по собствено желание. Той безпощадно разпита доктора за най-малките подробности и когато Рей се убеди, че въпреки мъката приятелят му твърдо е решил да разнищи всичко, просто му каза истината. Или поне онази част от нея, която можеше да предугади човек, без да е свидетел на катастрофата.

— Моля те! — бе казал Рей, докосвайки състрадателно ръката му. — Катастрофата наистина е ужасна, но ти просто нищо не можеш да промениш. Трябва да го превъзмогнеш. Имаш друг син и той има нужда от теб, точно както и ти от него. Трябва да превъзмогнеш мъката и да продължиш да живееш.

И Алън наистина се опита. Необяснимият ужас, който бе изпитвал около случая с Тед Бомонт, постепенно започна да избледнява, и той направи всичко, което бе по силите му, да подреди живота си отново — вдовец, провинциален полицай, баща на момче, което растеше твърде бързо и все повече се отдалечаваше от него. Не заради Поли, а заради злополуката. Заради тази зловеща травма: „Синко, трябва да ти кажа нещо, само те моля да бъдеш смел…“ И тук естествено се разплака. Не след дълго синът му също плачеше.

Въпреки всичко двамата събраха сили и започнаха да сглобяват живота си. Сглобяваха го и досега. Мъката постепенно отминаваше, но… две неща, изглежда, никога нямаше да си отидат.

Първото бе огромният флакон аналгин, останал почти празен за по-малко от седмица, а второто — фактът, че Ани не бе сложила предпазния си колан.

А винаги го слагаше.

След триседмична агония и безсъние Алън в края на краищата си насрочи среща с невролог в Портланд, съзнавайки колко безполезно е това, след като трагедията вече се е случила. Но все пак отиде — лекарят може би щеше да даде отговор на въпросите, които не му даваха мира, а и се бе уморил да вади с ченгел думите от устата на Ван Ален. Името на доктора бе Скоупс и за пръв път в живота си Алън се скри зад професията си — каза му, че въпросите са свързани с полицейско разследване.

Скоупс потвърди подозренията му.

— Да, хората, страдащи от тумор в мозъка, понякога изпадат в моментна неадекватност, която нерядко предизвиква склонност към самоубийство. Когато човек с мозъчен тумор се самоубие, той винаги взима решението импулсивно, без почти да се колебае.

— Случва ли се такива хора да вземат някого със себе си? — попита Алън.

Докторът седеше зад бюрото си, облегнат назад в стола, с ръце кръстосани зад врата и не можеше да види ръцете на Алън, които бяха посинели от стискане.

— О, да — отвърна той. — Това съвсем не е необичайно. Мозъчните тумори често предизвикват реакции, които лаиците биха нарекли психоза. Едното обяснение е желанието болния да сподели страданието си с някого, когото обича или пък с целия свят, а другото — тревогата му, че неговите близки няма да могат да живеят без него.

Скоупс спомена за Чарлз Уитман — скаутът, който се бе качил на върха на Тексак Тауьр и бе убил повече от двадесет души, преди да сложи край на живота си, и за една помощник-учителка от Илинойс, която убила част от учениците си, след което се прибрала вкъщи и се застреляла. И в двата случая аутопсията установила наличието на тумор.

Изобщо подобно поведение можело да се нарече нормално за такова заболяване, но все пак не се срещало често. Туморите имали странна, дори необяснима симптоматика, а понякога дори нямали външно изражение, така че било почти невъзможно да се каже със сигурност.

Невъзможно. Зарежи го.

Добър съвет, но как да го следва човек, като знае за аналгина и за предпазния колан.

Именно коланът непрекъснато витаеше в съзнанието на Алън като черен облак, който просто не иска да се разнесе. Тя никога не сядаше зад волана, без да го закопчае. Дори ако отиваше до съседната пряка. Но Тод пък е бил с колан, както винаги. Не беше ли това някакъв знак? Ако малко след като е напуснала къщата, изведнъж й е хрумнало да се самоубие и да вземе и Тод със себе си, нямаше ли да настоява той да си откопчае колана? Дори депресирана и объркана, тя едва ли би желала синът й да страда, нали?

Не може да се каже със сигурност. Забрави го.

Но дори и сега, докато лежеше в леглото на Поли, той все още нямаше сили да последва съвета на доктор Скоупс. В мислите си неизменно се връщаше към случилото се отново и отново като пале, което дъвче до полуда парче стара и прокъсана кожа.

А там го спохождаше все една и съща картина — кошмар, който всъщност го накара да отиде при Поли Чалмърс, защото именно тя бе жената, с която Ани беше най-близка в града. И като се има предвид аферата Бомонт, въздействието, което тя бе оказала върху Алън, Поли сигурно е била много по-съпричастна към страданието на Ани в последните месеци от живота й.

Алън непрекъснато виждаше пред очите си как Ани откопчава колана си, натиска педала на газта до последно, пуска волана, за да освободи ръцете си.

Да ги освободи, за да откопчае и колана на Тод.

Това виждаше той. Виждаше колата, която лети със седемдесет мили в час и завива към дърветата под натежалото от дъжд мартенско небе. Виждаше Ани, която се мъчи да откопчае колана на Тод, и Тод, който пищи от страх и се бори с ръцете й. Виждаше лицето й, превърнало се в зловеща маска, и това на Тод, вцепенено от ужас. Понякога се будеше нощем, плувнал в пот, а в ушите му звучеше пронизителният писък на детето: „Мамо, дърветата. Внимавай, дърветата!“

Затова един ден отиде при Поли малко преди тя да затвори и я помоли да дойде в дома му за едно питие, или пък ако се притеснява, да му позволи той да отиде у тях.

Когато двамата седнаха в неговата кухня, с чаша чай в ръка, започна бавно и трудно да й разказва за кошмарите си.

— Трябва да разбера, ако е възможно, дали е имала пристъпи на депресия, за които не знам или които не съм забелязал. Трябва да разбера дали… — подхвана и спря безпомощно.

Знаеше какво иска да каже, но му ставаше все по-трудно да изрече думите. Сякаш връзката между устните и изтормозеното му съзнание непрекъснато изтъняваше и скоро щеше да се скъса съвсем.

Събра цялата си воля и продължи:

— Трябва да разбера дали е било самоубийство. Защото тя не загина сама, разбираш ме, нали? С нея си отиде и Тод и ако е имало признаци… признаци, които не съм забелязал… то аз също имам вина за смъртта му. А това е нещо, което наистина трябва да разбера.

След тези думи тон млъкна. Сърцето му биеше глухо в гърдите, по челото му бе избила пот.

— Алън — подхвана Поли и сложи длан на ръката му. Светлосините й очи не се отделяха от неговите. — Ако съм забелязала такива признаци и не съм го споделила с никого, също бих била толкова виновна, колкото и ти се опитваш да бъдеш.

Той се вцепени. В отчаянието си се бе надявал, че Поли е забелязала нещо, което той е пропуснал. Мисълта, че нечие странно поведение те прави отговорен да вземеш някакви мерки, не му бе минавала преди.

— Не си ли? — попита накрая.

— Не. И аз съм премисляла случилото се хиляди пъти. Не искам да омаловажавам мъката ти — не ме разбирай погрешно — но не си единственият, който се чувства виновен. През последните няколко седмици непрекъснато възстановявам разговори и случки предвид на онова, което показа аутопсията. И сега, като ми каза за аналгина, пак премислих всичко. И знаеш ли какво открих?

— Какво?

— Нищо. Понякога ми се виждаше твърде бледа. Спомням си, че на няколко пъти я видях да си говори нещо, докато тропосва ризите или разкроява плата, но това е най-странното, за което се сещам. И все пак се чувствам виновна. А ти?

Алън кимна.

— През останалото време бе такава, каквато винаги съм я познавала — весела, добра, услужлива.

— Но…

— Не, Алън. Стига „но“. Рей ван Ален също се измъчва непрекъснато. Можеш ли да го виниш? Мислиш ли, че Рей е виновен за това, че не е открил тумора?

— Не, но…

— А аз? Дето работех с нея всеки божи ден, дето бях непрекъснато до нея — пиехме сутрешното си кафе заедно, обядвахме заедно, следобед също бяхме заедно. С времето постепенно се опознахме, Алън, сближихме се. Знам, че те харесваше, Алън, и като приятел, и като любовник, знам и колко много обичаше момчетата. Но не знам болестта да я е подтиквала към самоубийство. Е, кажи ми, обвиняваш ли ме?

Светлосините й очи го гледаха искрено и спокойно.

— Не, но…

Ръката й стисна неговата, леко, но настоятелно.

— Искам да те попитам нещо, Алън. Важно е, затова помисли внимателно.

Той кимна.

— Рей бе неин лекар и дори да е имало нещо, не го е забелязал. Аз бях най-близката й приятелка и също не съм го забелязала. Ти беше неин съпруг, но и ти нищо не си забелязал. Мислиш, че с това приключва веригата? Не!

— Не те разбирам.

— Тя имаше и друг близък човек, Алън. Човек, който със сигурност е усещал промените в състоянието й по-добре от който и да е от нас.

— За кого говориш?

— Алън, какво ти каза Тод?

Седеше и я гледаше недоумяващо, сякаш бе изрекла последните си думи на някакъв чужд език.

— Тод — повтори тя, като че нямаше търпение. — Синът ти. Този, който те буди нощем. Сънуваш него, а не нея, нали?

— Да. Него — отвърна Алън.

Гласът му прозвуча слаб и треперещ, сякаш не беше неговият. Вътре в душата му нещо започна бавно да се откъсва — нещо огромно и много, много съществено.

Сега, докато лежеше в леглото до Поли, той си спомни онзи момент с почти неестествена яснота — ръцете й, осветени от последните лъчи на следобедното слънце, косите й, обагрени в златисто, ясните й очи и онази нейна деликатна упоритост.

— Тя насила ли вкара Тод в колата, Алън? Риташе ли той? Пищеше ли? Бореше ли се с нея?

— Не, разбира се, но тя бе негова май…

— Чия беше идеята да отиде Тод с нея на пазар? Негова или нейна? Можеш ли да си спомниш?

Той понечи да каже „не“, но изведнъж се сети. Спомни си гласовете им, които долитаха от дневната:

— Ще сляза до пазара, Тод. Искаш ли да дойдеш?

— Ще мога ли да разгледам видеокасетите?

— Защо не. Питай баща ти, дали не иска нещо.

— Идеята беше нейна — каза той на Поли.

— Сигурен ли си?

— Да, но тя го попита дали иска, не го е карала.

Онова нещо в него продължаваше да се къса.

„Ще падне — помисли си той — и след него ще зейне пропаст. Толкова са дълбоки корените му…“

— Той плашеше ли се от нея?

Тя направо го разпитваше, както той бе разпитвал Рей ван Ален, но сякаш бе безпомощен да я спре. Не беше и сигурен, че го иска. В думите й наистина имаше нещо. Нещо, за което не се бе сетил през безсънните си нощи. Нещо, в което все още имаше живот.

— Тод да се плаши от Ани? Не, за Бога!

— Дори и през последните месеци?

— Не.

— А през последните дни?

— Поли, аз не бях в състояние да ги наблюдавам тогава. Имах проблеми с онази история с Тед Бомонт, писателя…

— Искаш да кажеш, че си бил толкова ангажиран, та не си имал възможност да видиш Тод и Ани заедно? Искаш да кажеш, че не си се прибирал у дома?

— Не… да… Искам да кажа… прибирах се естествено, но…

Усещането да си от другата страна на тази канонада от въпроси му се стори много странно. Сякаш Поли го бе упоила с новокаин и сега го използваше за боксова круша.

— Дойде ли Тод при теб да ти каже: „Страх ме е от мама“?

— Не.

— Дойде ли да ти каже: „Тате, мисля, че мама смята да се самоубие и да вземе и мен със себе си“?

— Поли, това са глупости! Аз…

— Дойде ли те пита!?

— Не!

Каза ли ти поне веднъж, че майка му се държи и говори странно?

— Не.

— Ал не си беше у дома, нали? Беше в колежа.

— Но това няма нищо общо с…

— В гнездото й е било останало само едно дете. Когато теб те е нямало, когато си бил но работа, в това гнездо са били само те двамата. Хранели са се заедно, тя му е помагала да напише домашните си, а после пак заедно са гледали телевизия. Тя е била първият човек, който Тод е виждал сутрин, и може би последния, когото е целувал вечер. — Поли го погледна съсредоточено. — Ако някой е можел да знае за истинското състояние на нещата, то този някой е бил Тод, който загина с нея. А той не ти е казал нито дума.

Изведнъж нещото, вкоренило се дълбоко в душата му, най-после се откъсна. Лицето му постепенно възвърна чувствителността си — сякаш нечия нежна, но настоятелна ръка докосна една по една струните, които го свързваха с душата му. В гърлото му нахлу топлина и едва не го задуши. Лицето му пламна. Очите му се изпълниха със сълзи; Поли Чалмърс се раздвои, разтрои и накрая се разпадна на множество кристалчета от светлина. Гърдите му се надигнаха, но дробовете сякаш не намираха въздух. Ръката му се измъкна с онази удивителна бързина и похлупи нейната — болката й сигурно бе нечовешка, но тя не издаде нито звук.

— Липсва ми! — проплака той и от гърдите му се изтръгна стон, който превърна думите в хриптене. — И двамата ми липсват. Господи, колко ми липсват…

— Знам, знам — каза спокойно Поли. — Затова и се самоизмъчваш така.

Той започна да плаче. Ал бе плакал всяка нощ в продължение на две седмици и Алън бе до него да държи ръката му и да го успокоява, доколкото може. Но той самият не бе плакал досега. Сълзите рукнаха от очите му и го завладяха, а нямаше сили нито да ги спре, нито да ги сдържи. Просто не можеше да ограничи мъката си. И най-сетне с неосъзнато облекчение установи, че дори няма желание да го прави.

Той бутна чашата с чай, чу я как се разби на парчета в някакъв друг свят, положи пламналата си, изстрадала глава на масата и зарида.

По едно време усети хладните й, обезформени ръце да вдигат главата му и да я поставят в скута й, отпусна се и дълго, дълго плака.

8

Ръката й се плъзна по гърдите му. Алън я премести внимателно, съзнавайки, че дори съвсем леко да я стисне, Поли веднага ще се събуди. Загледан в тавана, той се замисли дали тя не бе провокирала съзнателно тъгата му в онзи ден. Реши, че най-вероятно това е била целта й. Интуитивно бе разбрала, че той много повече има нужда да излее мъката си, отколкото да получи отговори, които така или иначе едва ли щеше да намери при нея.

Това бе началото на техните отношения, макар да не го възприемаше като начало, а по-скоро като край на нещо. От онази вечер до деня, в който събра достатъчно кураж да я покани на вечеря, Алън често мислеше за ясните й сини очи и за усещането, което предизвикваше ръката й, легнала върху неговата. Сещаше се за деликатната упоритост, с която го бе накарала да се замисли върху неща, незабелязани и недооценени преди. През това време той се опита да осмисли смъртта на Ани от друг аспект. След като преградата между него и скръбта му бе премахната, това му се отдаваше по-лесно. Сред всичките му чувства най-много го тормозеше гневът, който изпита към нея за това, че е скрила болест, която можеше да бъде излекувана… и за това, че бе взела сина им със себе си. Беше споделил тези свои чувства с Поли през една хладна и дъждовна априлска вечер.

— Вече не мислиш за самоубийство, а за убийство — каза му тя. — Затова е и този гняв.

Той поклати глава и понечи да каже нещо, но тя се наведе над масата и сложи възлестия си показалец на устните му.

— Млъкни малко.

Жестът толкова го изненада, че той наистина млъкна.

— Алън — каза му тя, — няма да те разпъвам на кръст този път. Отдавна излизам с теб и ми е твърде приятно, за да се правя на съдник. Но хората не се ядосват на онези които са станали жертва на злополука, освен ако тя не е станала поради грубо нехайство. Ако Ани и Тод бяха загинали, защото спирачките на колата са отказали, щеше да се обвиняваш за това, че не си ги проверил, когато е трябвало, или пък щеше да дадеш под съд Сони Джакет за това, че не си е свършил работата, но нямаше да виниш Ани, нали така?

— Предполагам.

— Не предполагай, сигурна съм, че е така. Може би наистина се е случило нещо непредвидено, Алън. Знаеш, че е възможно да е получила сърдечен удар, докато е шофирала, защото доктор Ван Ален ти го каза. Но замислял ли си се, че може да е завила рязко, за да избегне някой елен? Замислял ли си се, че може да е нещо съвсем прозаично?

Да, беше се замислял. За елен, за птица, дори за насрещно движеща се кола, която ненадейно е влязла в нейната лента.

— Да, но колана.

— О, стига с тоя колан, Алън! — възкликна тя с такава разпаленост, че някои от посетителите в ресторанта извърнаха глави и ги погледнаха. — Може би е имала главоболие и затова е забравила за колана, но това не означава, че нарочно е ударила колата. Освен това главоболието обяснява защо коланът на Тод все пак е бил сложен. И все пак не е там въпросът.

— А къде е тогава?

— В това, че има твърде много „но“ и „ако“, за да се оправдае гнева ти към Ани. А дори и най-ужасните неща, които подозираш, да са верни, ти никога няма да го разбереш със сигурност, нали така?

— Да.

— Послушай ме… — каза и се вгледа в него. Очите й бяха по-тъмни на фона на свещта, която гореше на масата между тях. — Туморът също е вид злополука. Няма умисъл, Алън, няма — как му казвате във вашия бранш? — извършител. Докато не се примириш с това, нямаш шанс.

— Шанс за какво?

— Шанс за нас двамата — отвърна спокойно тя. — Харесваш ми много, Алън. Все още съм млада и мога да рискувам, но съм твърде стара, за да преживея разочароване от това, че съм дала свобода на чувствата си. А аз няма им дам тази свобода, докато не се уверя, че си престанал да се ровиш в праха на Ани и Тод.

Той я гледаше, неспособен да промълви. Тя седеше срещу него на масата и пламъкът от свещта хвърляше златисти отблясъци по гладкото й лице. Навън вятърът свиреше под стрехите.

— Много ли казах, Алън? — попита. — Ако смяташ, че съм отишла твърде далеч, моля те да ме отведеш вкъщи. Мразя да изпадам в неловки ситуации почти толкова, колкото мразя и да скривам чувствата си.

Той се протегна през масата и леко докосна ръката й.

— Не, не си казала много. Приятно ми е да те слушам, Поли.

Тя се усмихна и цялото й лице се озари.

— Значи все пак имаш шанс.

Така започна всичко между тях. Не се чувстваха виновни за това, че се виждат, но бяха осъзнали необходимостта да бъдат внимателни. Не само защото живееха в малко градче, където той работеше на изборна длъжност, а тя имаше нужда от одобрението на обществото, за да върви бизнесът й, а защото и двамата си даваха ясна сметка, че имат пълното основание да изпитват вина. И двамата бяха достатъчно млади, за да опитат отново, но бяха и прекалено възрастни, за да бъдат безразсъдни. Просто трябваше да проявят предпазливост.

А после, през май, той за пръв път спа с нея. Тя му разказа за живота си между заминаването и завръщането в Касъл Рок — история, на която не повярва съвсем и която бе убеден, че тя отново ще му разкаже някога, без да го гледа прекалено директно в очите и без да пипа непрекъснато лявото си ухо. Той си даде сметка какви усилия й бе коствало да му каже и бе доволен да изчака, за да чуе останалото. Трябваше да бъде доволен. Защото се налагаше да бъдат предпазливи.

Но малко или не, то бе напълно достатъчно, за да с влюби в нея още преди да свърши дългото лято на Мейн.

Сега, загледан в тавана на спалнята й, Алън се замиел дали не е време отново да й поговори за брак. Беше се опитал веднъж през август, но тя пак бе сложила пръст на устните му. Вероятно…

Ала нишката на мислите му започна да се къса и той неусетно заспа.

9

В съня си Алън пазаруваше в някакъв огромен магазин, Разхождаше се между рафтове, толкова дълги, че краят им се губеше в далечината. В магазина имаше всичко, което той някога бе искал, но не бе имал възможност да си позволи — часовник, устойчив на налягане, осеммилиметрова камера от „Бел-енд-Хауьл“, стотици други артикули… Но някой вървеше зад него. Вървеше почти зад рамото му и той не можеше да го види.

— На тия работи им викаме дрънкулки за глупаци, приятелче — дочу се глас.

Алън познаваше този глас. Той принадлежеше на първокласното копеле Джордж Старк.

— А на магазина му казваме „Ендсвил“^[1], защото тук свършват всички стоки и услуги.

Изведнъж Алън видя пред себе си огромна змия — приличаше на питон, но с друга глава. Тя изпълзя от огромен щанд с компютри „Епъл“, над който висеше табела: „БЕЗПЛАТНО ЗА ПОСЕТИТЕЛИТЕ“. Той се обърна да избяга, но една ръка, без линии на дланта, сграбчи рамото му и го спря.

— Давай! — подкани го настоятелно гласът. — Вземи каквото искаш, приятелче. Вземи всичко, което ти се хареса, но ще си платиш за него.

Ала всеки предмет, до който Алън се докоснеше, неизменно се превръщаше в обгорената и разтопена закопчалка от колана на сина му.