Стивън Кинг
Неизживени спомени (2)

1

В малките градове откриването на нов магазин е велико събитие.

За Брайън Раск това не беше толкова голяма работа, колкото бе за останалите — като майка му например. През последния месец я беше чул да го обсъжда (не се казвало „клюкарстване“, защото клюкарстването било лош навик и тя не го правела) надълго и нашироко по телефона с най-добрата си приятелка Майра Ивънс. Първите работници бяха пристигнали в старата сграда, където преди това се помещаваше кантората за недвижими имоти и застраховки „Уестърн Мейн“, точно когато започна учебната година и оттогава работеха без прекъсване. Не че някой имаше представа какво точно смятат да правят — първата им работа бе да поставят голяма стъклена витрина, а втората — да я матират с пяна.

Преди две седмици на вратата се бе появила табела, закачена над фуния от прозрачна пластмаса.

пишеше на табелата.

— Ще бъде просто още един антиквариат — каза майката на Брайън на приятелката си.

По това време Кора Раск си беше полегнала на дивана с телефона в едната ръка, а с другата си хапваше пияни вишни и гледаше „Санта Барбара“ по телевизията.

— Просто още един антиквариат с купища фалшива ранноамериканска мебел и стари, плесенясали телефони с ексцентрична форма. Помни ми думата.

Това се бе случило малко след като бяха инсталирали и матирали новата витрина и майка му така убедено говореше, че Брайън просто трябваше да сметне въпроса за приключен. Само дето за майка му въпросите никога не приключваха напълно. Нейните разсъждения и предположения бяха толкова безкрайни, колкото проблемите на героите в „Санта Барбара“ или „Общинска болница“.

Миналата седмица първият ред на табелата пред вратата бе сменен с:

Брайън не се интересуваше толкова от новия магазин, колкото майка му или някои от учителите (бе ги чул да говорят за това в учителската стая на прогимназията в Касъл Рок, докато беше дежурен), но беше на единадесет, а едно здраво единадесетгодишно момче се интересува от всичко ново. Освен това името на магазина го озадачаваше. „Неизживени спомени“. Какво ли пък значеше това?

Бе забелязал промяната в табелата миналия вторник, като се връщаше от училище. Във вторниците се прибираше по-късно. Брайън се бе родил със заешка устна и макар че му направиха операция, когато бе още на седем, все още се налагаше да ходи на логопед. Пред всеки, на когото хрумнеше да го попита, той упорито настояваше, че мрази часовете по правоговор, но всъщност не беше така. Беше дълбоко и безнадеждно влюбен в мис Ратклиф и цяла седмица чакаше допълнителните си часове. Във вторник училището сякаш траеше с години и последните два часа Брайън винаги прекарваше с приятна тръпка в стомаха.

Часовете по правоговор се посещаваха от още четири деца, но никое от тях не живееше в квартала на Брайън и това страшно му харесваше. След час, прекаран в една и съща стая с мис Ратклиф, той се чувстваше прекалено екзалтиран, за да търси компания. Обичаше да се прибира бавно към къщи в късния следобед, побутвайки колелото, вместо да го кара, и да си мечтае за нея сред дъжда от есенни листа, които се сипеха отгоре му под мекото октомврийско слънце.

Пътят му минаваше покрай търговската част на Мейн Стрийт срещу Кметството и в деня, в който видя табелата за тържественото откриване, момчето залепи нос за стъклената врата на магазина с надеждата, че ще види какво е заменило масивните бюра и жълтеникавите стени на бившата кантора. Любопитството му обаче не бе задоволено. Бяха спуснали щори зад вратата и единственото, което успя да види, бе собственото си лице.

В петък, на четвърти, в седмичника на Касъл Рок се появи реклама за новия магазин. Текстът беше ограден с вълнообразна рамка, а отдолу бяха изрисувани две ангелчета, надули дълги фанфари. Рекламата всъщност не казваше нещо по-различно от онова, което можеше да се прочете на табелата пред вратата: името на магазина беше „Неизживени спомени“, щеше да бъде открит на 9 октомври в десет часа сутринта и естествено: „Няма да повярвате на очите си.“ Нямаше дори намек за това какви стоки собственикът или собствениците имат намерение да продават.

Това, изглежда, дразнеше Кора Раск. Поне дотолкова, че да я накара да пристъпи към едно от редките си сутрешни обаждания на Майра.

— Ще повярвам на очите си, дума да няма — викна тя. — Като видя тия месингови легла, дето уж са на по двеста родини, а имат печата на Рочестър, Ню Йорк на рамката си за тия дето ще си направят труда да погледнат под завивките — просто няма как да не повярвам на очите си.

Майра й отвърна нещо. Кора слушаше, взимаше си кашу и нервно предъвкваше, а Брайън и по-малкият му брат Шон седяха на пода в дневната и гледаха детско предаване по телевизията. Шон бе напълно погълнат от света на смърфовете, а Брайън, който също не беше безразличен към общността на малките сини човечета, надаваше ухо и на разговора.

— То-оочно така! — възкликна Кора с още по-голяма увереност и ентусиазъм на особено убедителния аргумент на Майра. — Високи цени и плесенясали антични телефони!

В понеделник след училище Брайън мина през центъра с двама-трима приятели и когато стигнаха до новия магазин, той забеляза, че над витрината е сложена тъмнозелена тента. На нея с големи бели букви пишеше „НЕИЗЖИВЕНИ СПОМЕНИ“. Поли Чалмърс, която държеше шивачницата наблизо, бе застанала на тротоара с ръце на изящно тънкото си кръстче и гледаше тентата с нещо средно между почуда и възхищение.

Самият Брайън, който малко разбираше от тенти, също се възхити. Това беше единствената истинска тента на Мейн Стрийт и придаваше на новия магазин собствен облик. Думата „изтънчен“ не беше част от речника на Брайън, но момчето веднага разбра, че няма друг магазин в Касъл Рок, който да изглежда така. С тентата той приличаше на онези супермаркети, които човек може да види в телевизионно шоу. В сравнение с него „Уестърн Ауто“ отсреща изглеждаше старомоден и провинциален.

Когато момчето се прибра, майка му седеше на дивана и гледаше „Санта Барбара“, хапвайки кремов пай и пиейки диетична кола. Тя винаги пиеше диетични напитки, докато гледаше телевизия, и Брайън все не можеше да разбере защо, имайки предвид какво си прокарва с тях, но бе решил, че е опасно да пита. Това можеше дори да я накара да се разкрещи, а когато тя крещеше, човек трябваше да си търси убежище.

— Мамо… — подхвана той, като метна учебниците си на плота и извади млякото от хладилника. — Знаеш ли какво — сложили са тента на новия магазин.

— Каква лента? — дочу се гласът й от дневната. Брайън си сипа мляко и застана на вратата.

— Тента. На новия магазин.

Тя стана, напипа дистанционното и изключи звука. На екрана Ал и Корин продължиха да говорят за сантабарбарските си проблеми в любимия им сантабарбарски ресторант, но сега само глухоням можеше да ги разбере.

— Какво? „Неизживени спомени“ ли?

— А-ха — отвърна момчето и отпи от млякото.

— Недей да мънкаш — смъмри го тя и натъпка остатъка от пая в устата си. — Отвратително е. Колко пъти трябва да ти повтарям?

„Колкото си ми казвала да не говоря с пълна уста“ — помисли си, но замълча. От малък бе свикнал да си държи езика зад зъбите.

— Извинявай, мамо.

— Каква тента?

— Зелена.

— Пресована или алуминиева?

Брайън, чийто баща продаваше щори за Дик Пери и фирмата му в Саут Парис, прекрасно разбираше какво има предвид майка му, но ако тентата беше такава, той едва ли щеше да я забележи. Тенти от алуминий и пресована ламарина имаше под път и над път. Половин Касъл Рок си бе сложил такива над прозорците.

— Не, платнена е. От брезент, струва ми се. Стои опъната и прави сянка. И е кръгла — ето така. — Той разпери ръце в полукръг, като внимаваше да не разлее млякото. — А отпред е написано името на магазина. Направо е страхотна, казвам ти.

— Ще припадна!

Това беше израз, който Кора често използваше да изрази възторг или гняв. Брайън отстъпи крачка назад да не би да е второто.

— Какво мислиш, че правят там, мамо? Може би ресторант?

— Не знам — отвърна тя и посегна към телефона на масичката. Наложи й се да премести Скуибълс, котката, програмата за телевизията и диетичната кола, но най-после го докопа. — Във всеки случай звучи ми съмнително.

— Мамо, какво всъщност означава „неизживени спомени“? Да не би да е…

— Не ме безпокой сега, Брайън. Мама е заета. В кутията за хляб има кифлички. Вземи си, ако искаш, но само една, че ще си развалиш вечерята — отсече майка му, докато звънеше на Майра по телефона.

Скоро двете вече оживено обсъждаха зелената тента.

Брайън, който не искаше кифли (обичаше майка си, но като я гледаше как яде, понякога му се изгубваше апетитът) седна на масата в кухнята, извади учебника си по математика и се зае със задачите. Беше буден и съзнателен ученик в това бе единственото домашно, което не бе написал в училище. Докато методично преместваше десетични точки и делеше числата, надаваше ухо и към разговора на майка си. „Я — отново казваше на Майра, — че това е още един магазин, в който ще се продават лепкави шишенца със стар парфюм и снимки на нечии починали роднини и просто е срамота да стават такива работи.“ Кора разправяше, че имало твърде много хора, чийто девиз в живота бил „Вземи парите и бягай“, а като споменаваше за тентата гласът й звучеше, като че ли някой умишлено се бе заел да я обиди и бе успял.

„Сякаш си мисли, че някой е трябвало да я предупреди“ — разсъждаваше Брайън, докато моливът му старателно закръгляше и делеше десетичните числа. Да, точно така. Хем беше любопитна, хем я беше яд и тази комбинация направо можеше да я съсипе. Е, скоро всичко щеше да стане ясно. И тогава майка му може би щеше да му разкрие голямата тайна. Или пък, ако продължаваше да е така заета, щеше да я разбере от следобедните й разговори с Майра.

Ала се случи така, че той научи много неща за „Неизживени спомени“ преди майка си, преди Майра и преди всеки друг от Касъл Рок.

2

В деня преди откриването на „Неизживени спомени“ той едва буташе колелото си на път за дома. Беше потънал в прекрасен сън посред бял ден (който нямаше да сподели, та ако ще и да го горяха с нажежено желязо и да му пускаха смъртоносни тарантули), в който молеше мис Ратклиф да отиде с него на панаира и тя се съгласяваше.

— Благодаря ти, Брайън — казва мис Ратклиф и в ъгълчетата на очите й — толкова сини, че изглеждаха бездънни — проблясваха сълзи на благодарност. — Напоследък… ми е така тъжно. Нали знаеш, изгубих любимия си.

— Ще ви помогна да го забравите — отвръща той решително, но гальовно. — Само ми казвайте… Брай.

— Благодаря ти — прошепва тя и се навежда към него така близо, че той долавя парфюма й — прелестен аромат на диви цветя. — Благодаря ти… Брай. И тъй като поне тази вечер ще бъдем момче и момиче, а не ученик и учител, можеш да ми викаш… Сали.

Тя е като хипнотизирана от това неочаквано разбиране, от тази неподозирана мъжественост.

„Може да е само на единадесет — мисли си, — но е по-истински мъж, отколкото Лестър някога е бил.“

Ръката й стиска неговата. Лицата им се приближават още и още.

— Не — мълви тя, а очите й са вече така големи и така близо, че той сякаш потъва в тях. — Не трябва, Брай… не е редно…

— Редно е, скъпа — отвръща й той и притиска устни до нейните.

След миг тя се дръпва и нежно прошепва…

— Ей, момче, гледай къде караш, мама му стара!

Изкаран от хипнозата, Брайън се озова пред пикапа на Хю Прийст.

— Извинявайте, господин Прийст — смутолеви и почервеня като домат.

Хю Прийст бе последният човек, когото би искал да вбеси. Работеше в комуналния отдел и се славеше с най-злия нрав в Касъл Рок. Брайън внимателно следеше движенията му. Ако Прийст тръгнеше да излиза от пикапа смяташе да се метне на колелото и да полети по Мем Стрийт със скоростта на светлината. Нямаше намерение да прекара следващия месец в болницата само защото си бе представял, че отива с мис Ратклиф на панаир.

Но Хю Прийст стискаше бутилка бира между краката си по радиото Ханк Уилямс младши пееше „Извисен и зареден“ и той се чувстваше прекалено уютно, за да предприеме нещо толкова радикално, като да съдере кожата на някакво си момче във вторник следобед.

— Отваряй си очите! — изръмжа и надигна бутилката, като не отместваше смразяващия си поглед от Брайън. — Защото следващия път изобщо няма да си правя труда да спирам. Просто ще мина през тебе и ще те размажа на пътя, приятел.

После включи на скорост и потегли. Брайън изпита безумното и слава Богу, краткотрайно желание да извика: „Голяма работа!“ след него, а сетне изчака оранжевата камионетка да завие по Линдън Стрийт и продължи пътя си. Със съня за мис Ратклиф, уви, за днес беше свършено. Хю Прийст го бе върнал в действителността. Мис Ратклиф не се бе скарала с годеника си Лестър Прат; все още носеше малкия си годежен пръстен с диамант и продължаваше да кара синия му мустанг, докато чакаше новата си кола да дойде от фабриката.

Предишната вечер Брайън ги бе видял двамата с Прат да лепят онези плакати за дявола и заровете на телефонните кабини по Лоуър Мейн Стрийт, заедно с още цяла сюрия хора. Само дето католиците си заминаха веднага след като си свършиха работата и отведоха и мис Ратклиф със себе си Така погледнато е смешно… но ако беше по-голям, той би бранил със зъби и нокти всеки един плакат, който тя е залепила със святите си ръце.

Замисли се за тъмносините й очи, за дългите й крака на танцьорка и почувства същото крайно възмущение, което винаги го изпълваше, като се сетеше, че през януари тя имаше намерение да смени прекрасното Сали Ратклиф със Сали Прат, което звучеше на Брайън като дебелана, която се пльосва на стръмно стълбище.

„Е — помисли си той, докато завиваше по Мейн Стрийт, — може пък да си промени решението. Всичко се случва. Може Лестър Прат да катастрофира, да получи тумор в мозъка или нещо от този род. Може дори да се окаже, че е пристрастен към наркотици. Мис Ратклиф никога не би се омъжила за наркоман.“

Тези мисли създаваха на Брайън странен комфорт, но не променяха факта, че Хю Прийст бе прекъснал съня му точно след най-вълнуващия момент (целуването с мис Ратклиф и най-вече докосването на дясната й гърда в Тунела на любовта на панаира). Всъщност идеята беше направо налудничава — единадесетгодишен ученик да води учителката си на панаир. Тя беше хубава, но беше и възрастна. Бе казала веднъж на класа, че през ноември ще навърши двадесет и четири.

И така, Брайън сгъна внимателно мечтите си по ръбовете, както човек би сгънал ценен документ, и ги пъхна на рафта в дъното на съзнанието си, където им беше мястото. После намести колелото си и смяташе да се прибере веднага вкъщи, но табелата пред новия магазин привлече вниманието му.

Нещо в нея се бе променило. Той спря и се вгледа.

беше изчезнало и бе заменено от малка квадратна табелка, на която с червени букви на бял фон пишеше:

И толкоз. Просто

Брайън стоеше с колелото между краката, гледаше надписа и сърцето му заби по-често.

„Да не мислиш да влезеш? — попита се той. — Искам да кажа, дори да са отворили един ден по-рано, нямаш намерение да влизаш, нали?“

„Защо не?“ — отвърна си.

„Ами-ии… защото витрината още е матирана, щората на вратата — спусната. Ако влезеш, всичко може да ти се случи. Всичко. Ами, да. Представи си, че този, дето държи магазина, е Норман Бейтс или нещо такова и се облича с дрехите на майка си, а после убива клиентите, а? Остави“ — говореше добрата му половина и сякаш съзнаваше, че е загубила.

Брайън вече си представяше как ще каже на майка си. Как ще влезе и ей така небрежно ще подхвърли: „Мамо, онзи новия магазин, «Неизживени спомени»… отворили са го един ден по-рано. Влязох и поразгледах малко.“

Можете да се хванете на бас, че тя незабавно ще изключи звука на телевизора! И ще иска да чуе всичко от игла до конец!

Тази мисъл бе прекалено примамлива за Брайън. Той пусна стъпенката на колелото си, пъхна се бавно под сянката на тентата — отдолу беше поне десет градуса по-хладно — и тръгна към вратата на „Неизживени спомени“.

Щом сложи ръка на голямата старинна месингова топка, изведнъж му хрумна, че табелата може да не е вярна. Вероятно е стояла зад вратата, приготвена за следващия ден, и някой по погрешка я е сложил. Иззад спуснатата щора не се чуваше нито звук и мястото изглеждаше пусто.

Ала вече стигнал дотам, Брайън врътна топката… и тя поддаде. Езикът щракна и вратата на „Неизживени спомени“ се отвори.

3

Вътре беше мрачно, но не и тъмно. На тавана бяха монтирали релси със спот-лампи (специалитет на Дик Пери и фирмата му) и някои от крушките светеха, насочени към няколко стъклени витрини, подредени из просторната стая. Повечето от витрините обаче бяха празни. Лампите осветяваха малкото предмети, които все пак бяха изложени.

Дървеният под, който беше гол, когато тук се помещаваше кантората на „Уестърн Мейн“, сега бе покрит с плътен мокет с цвят на бургундско вино. Стените бяха боядисани в ослепително бяло. Мека светлина, бяла като самите стени, се процеждаше през матираната витрина.

„Е, явно е грешка — помисли си Брайън. — Дори не са подредили стоката още. Онзи, дето по погрешка е сложил табелката ОТВОРЕНО на входа, също по погрешка е оставил и вратата незаключена.“

Доброто възпитание изискваше в този случай момчето да затвори отново вратата отвън, да се качи на колелото и да се прибере у дома.

И все пак не му се тръгваше. В края на краищата намираше се в новия магазин и наистина виждаше интериора му. Майка му цял следобед щеше да го разпитва, като разбереше за това. Най-странното бе, че не беше съвсем сигурен какво вижда. Имаше десетина

експоната

(или стоки) във витрините и лампите наистина бяха насочени към тях — може би за проба — само дето Брайън изобщо не можеше да разбере какво представляват те. Е, поне със сигурност можеше да каже, че това не бяха месингови легла и плесенясали стари телефони.

— Е-хо? — викна той неуверено, без да помръдва от входа. — Има ли някой тук?

И тъкмо се канеше да хване топката на вратата отново и да си излезе, когато някой отвърна:

— Тук съм.

Висока фигура — в първия момент му се стори невероятно висока — излезе зад една от витрините от свод, прикрит със завеса от тъмно кадифе. Брайън изпита моментен и твърде ужасяващ пристъп на страх, но когато светлината на една от лампите падна върху лицето на човека, страхът му премина. Мъжът беше възрастен и лицето му излъчваше доброта. Той наблюдаваше момчето е любопитство.

— Вратата ви беше отключена — подхвана Брайън, — та си помислих…

— Разбира се, че е отключена — отвърна високият мъж. — Реших да отворя за малко. Нещо като… предпремиера. А ти си първият ми клиент. Ела, приятелю. Влез спокойно и остави част от щастието, което носиш със себе си!

Той се усмихна и протегна ръка. Усмивката му беше заразяваща. Брайън изведнъж почувства симпатия към собственика на „Неизживени спомени“ и нищо друго не му оставаше, освен да прекрачи прага и да стисне ръката на високия господин, без дори да се замисли. Вратата зад него се залости сама, но той дори не забеляза. Вниманието му бе привлечено от очите на високия мъж — тъмносини, като тези на мис Ратклиф. Сякаш двамата бяха баща и дъщеря.

Ръкостискането на мъжа беше здраво и уверено, но не болезнено. И все пак в него имаше нещо неприятно. Нещо… мазно и някак студено.

— Приятно ми е — каза Брайън.

Тъмносините очи се ококориха срещу лицето му като семафори.

— На мен също ми е приятно да се запознаем — отвърна високият мъж и така Брайън Раск се срещна със собственика на „Неизживени спомени“ преди когото и да било от Касъл Рок.

4

— Казвам се Лийлънд Гонт — представи се високият мъж. — А ти си…

— Брайън. Брайън Раск.

— Чудесно, господин Раск. А тъй като сте първият ми клиент, мисля, че мога да ви предложа специална цена за онова, което си харесате.

— О, благодаря — смути се момчето, — но не мисля, че мога да си купя нещо от такъв магазин. Няма да ми дадат пари до петък, пък и… — Той отново огледа полупразните витрини. — … изглежда, още не сте подредили цялата стока.

Гонт се усмихна. Зъбите му бяха неравни и изглеждаха жълтеникави на слабата светлина, но Брайън въпреки всичко намери усмивката му за изключително чаровна и отново не можа да се сдържи и й отвърна.

— О, да! — възкликна Лийлънд Гонт. — Това съвсем не е всичко. По-голямата част от… стоката ми — както я определихте — ще пристигне тази вечер. Но все пак имам няколко интересни неща. Разгледайте, млади ми господине Раск. Ако не друго, то поне с удоволствие бих изслушал мнението ви… Пък и сигурно имате майка, нали? Разбира се, че имате. Такъв прекрасен младеж като вас не може да бъде сирак. Прав съм, нали?

— Да, мама си е у дома — кимна с усмивка той и изведнъж му хрумна идея. — Искате ли да я доведа?

Ала още преди да изкаже мисълта си, вече съжаляваше. Не му се искаше да води майка си тук. На следващия ден господин Лийлънд Гонт щеше да принадлежи на целия град. На следващия ден майка му и Майра Ивънс щяха да се нахвърлят отгоре му заедно с останалите жени на Касъл Рок. Момчето предположи, че до края на месеца — какъв ти месец, може би дори до края на седмицата — господин Гонт вече нямаше да изглежда толкова странен и различен, но в този момент той все още беше сензация. В този момент все още принадлежеше само и единствено на Брайън Раск и на него му се искаше това да продължи.

И остана изключително доволен, когато господин Гонт вдигна ръка (пръстите му бяха изключително тънки и дълги, а показалецът и средният бяха съвсем равни на дължина) и поклати глава.

— Не, точно това не искам. Тя без съмнение ще доведе някоя приятелка със себе си, нали?

— Да — отвърна Брайън и си представи Майра.

— Даже може би две или три приятелки. Не, така е по-добре, Брайън. Нали мога да ти викам Брайън?

— Разбира се — възкликна развеселен.

— Благодаря ти. А ти ще ме наричаш господин Гонт, тъй като съм по-възрастен от теб, което не значи непременно и по-добър. Съгласен?

— Съгласен.

Брайън не разбра съвсем това за възрастните и добрите, но му харесваше да слуша как говори този човек. А очите му бяха наистина невероятни. Просто не можеше да откъсне поглед от тях.

— Ето така е по-добре — отвърна господин Гонт и потърка дългите си длани.

Сухата му кожа издаде съскащ звук, като раздразнена змия, която се кани да нападне.

— Ще разкажеш на майка си за магазина, може би дори ще й покажеш какво си си купил, ако си купиш нещо…

Брайън си помисли да каже на господин Гонт, че има всичко на всичко деветдесет и един цента, но се отказа.

— И тя ще каже на приятелите си, а те — на своите приятели… Виждаш ли, Брайън? Местният вестник може само да се надява, че ще постигне такава бърза реклама! Нямаше да постигна такъв ефект, дори да те бях наел да се разхождаш из улиците, облечен със сандвич-пано!

— Е, щом казвате — съгласи се Брайън. Нямаше преде тава какво е сандвич-пано, но беше сигурен, че за нищо на света няма да облече такова нещо. — Ще ми бъде приятно да поразгледам…

„…малкото, което може да се види“ — премълча от учтивост той.

— Ами гледай тогава! — подкани го господин Гонт и махна към витрините. — Чувствай се като у дома си Брайън.

Момчето едва сега забеляза, че мъжът е облечен в спретнато дълго сако от червено кадифе. Всъщност приличаше му на смокинг, като от разказите за Шерлок Холмс които бе чел.

Бавно отиде до най-близката витрина и погледна през рамо, сигурен, че господин Гонт ще го следва като сянка, но той все още стоеше до вратата и наблюдаваше първия си клиент със загадъчно задоволство, сякаш бе прочел мислите му. Момчето ненавиждаше собствениците на магазини да се тътрят подир клиентите си. Все му се струваше, че гледат да не би да счупиш или задигнеш нещо.

— Гледай спокойно, Брайън — окуражи го господин Гонт. — Пазаруването е удоволствие, когато човек има време да поразгледа, и мъчение, когато трябва да купува набързо.

— Вие да не би да сте някъде от Европа? — попита Брайън.

Начинът, по който мъжът построяваше изреченията, и това, че използваше „човек“ вместо второ лице единствено число, му направи особено впечатление. Напомняше му за оня наперен водещ на поредицата „Шедьоври на класиката“, която майка му гледаше, когато в програмата пишеше, че ще е любовна история.

— От Акрън съм.

— Това в Англия ли е?

— Това е в Охайо — отвърна сериозно Лийлънд Гонт, а после оголи големите си криви зъби в слънчева усмивка.

Изведнъж го напуши такъв неудържим смях, какъвто понякога предизвикваха репликите от филми като „Бар «Наздраве»“. Всъщност цялата тази история го караше да се чувства участник в телевизионно шоу. Такова едно загадъчно, но не опасно.

Прихна да се смее. За миг се притесни, че господин Гонт ще го сметне за невъзпитан (може би защото майка му винаги го обвиняваше в лошо държане и вследствие на това Брайън бе започнал да си представя живота като огромна невидима паяжина от правила и норми на поведение), но мъжът също се засмя.

Двамата се смееха в захлас и момчето си помисли, че отдавна не е имало толкова приятен следобед.

— Хайде, гледай, Брайън — махна с ръка господин Гонт. — Друг път ще си разправяме случки.

И Брайън гледаше. В най-голямата витрина, която спокойно можеше да побере двадесет-тридесет експоната, имаше само пет неща. Едното беше лула. Другото — снимка на Елвис Пресли. На нея Кралят (както винаги го наричаше майката на Брайън) беше наметнал червения си шал и бялото пилотско яке с тигъра на гърба и държеше микрофон пред плътните си устни. Третият експонат беше фотоапарат „Полароид“, а четвъртият — къс излъскана скала, с дупка в средата, пълна с кристални люспи. Кристалът, като вълшебен, улавяше и отразяваше светлината на лампите отгоре.

— Това е друза^[1], нали? — попита Брайън.

— Браво! Ти си образован млад мъж, Брайън. Наистина е друза. Имам малки табелки за повечето от експонатите, но още не съм ги разопаковал, както и самите експонати впрочем. Ще трябва здравата да се потрудя, ако искам да съм готов утре сутрин — отвърна господин Гонт, но изобщо не изглеждаше притеснен.

Напротив, сякаш беше доволен, че стои и обслужва първия си клиент.

— А това какво е? — попита момчето и посочи петия експонат — парче дърво с размерите на показалец.

Стоката му се струваше твърде странна за провинциален магазин. Беше харесал Лийлънд Гонт от пръв поглед, но ако и останалите му неща бяха такива, бизнесът му едва ли щеше да процъфти. Ако човек иска да продава лули, снимки на Краля и късчета дърво, Ню Йорк е мястото, където трябва да направи магазин… или поне с такова впечатление бе останал Брайън, гледайки филмите по телевизията.

— А-аа! — възкликна господин Гонт. — Това наистина е интересен експонат. Сега ще ти го покажа.

Той прекоси помещението, застана пред витрината, извади дебела връзка ключове и без дори да погледне, хвана един от тях и отключи. После извади късчето дърво и каза:

— Дай ръка, Брайън!

— У-уу, по-добре да не го пипам — дръпна се той.

Като жител на градче, в което туризмът бе основна дейност, бе посещавал десетки магазини за сувенири и стотици пъти бе чел табелките с онова малко стихче:

„Приятно да го гледаш,

прекрасно да го пипнеш,

но счупиш ли го,

ще го купиш.“

Представяше си ужаса на майка му, ако счупеше дръвцето — или каквото беше там — и господин Гонт, вече не така дружелюбен и весел, му кажеше, че то струва петстотин долара.

— Защо? — вдигна вежди мъжът. Те всъщност бяха една вежда, рунтава и гъста, пораснала над очите му в непрекъсната линия.

— Ами, много съм несръчен.

— Глупости! Познавам несръчните момчета още щом ги видя. Ти не си от тях — възрази господин Гонт и сложи късчето дърво на дланта му.

Брайън остана малко изненадан, като го видя в ръцете си. Дори не си спомняше да е разтварял длан.

Но едно беше сигурно — на пипане това нещо изобщо не приличаше на дърво, а по-скоро на…

— Прилича на… камък — колебливо каза той и вдигна очи към господин Гонт.

— Да, вкаменило се е.

— Вкаменило! — впечатлен, разгледа късчето дърво по-отблизо и плахо прокара пръст по повърхността му.

Беше едновременно и гладко, и грапаво, а допирът до него не бе особено приятен. — Сигурно е старо.

— Над две хиляди години — отвърна тържествено търговецът.

— Е-хаа! — възкликна Брайън и едва не изпусна късчето дърво. Ръката му инстинктивно се сви да запази предмета… и изведнъж по тялото му премина странно чувство на обърканост. Усети, че… му се завива свят? Не, не беше замаян, а сякаш се отдалечаваше. Сякаш част от него напусна тялото му и се понесе нанякъде.

Възрастният мъж го гледаше с интерес, а големите му очи изведнъж станаха колкото чаени чаши. И все пак тази замаяност не беше ужасяваща, а по-скоро забавна и със сигурност по-приятна от допира до късчето дърво.

— Затвори очи! Затвори очи, Брайън, и ми кажи какво чувстваш!

Момчето затвори очи и застана така — неподвижен, изпънал ръка, стиснал късчето дърво в юмрука си. Не видя как горната устна на господин Гонт се изпъна като кучешка над големите му, криви зъби в гримаса на удоволствие или може би на очакване. Долавяше само някакво мъгляво усещане за движение — някакво полюшване… и звук, кратък и глух: туп-туп… туп-туп… туп-туп. Познаваше този звук. Това беше…

— Лодка! — извика въодушевено, без да отваря очи. — Сякаш се возя на лодка!

— Наистина ли? — попита търговецът и гласът му прозвуча безкрайно далечен.

Усещанията се засилваха. Сега Брайън сякаш подскачаше по дълги, лениви вълни. Чуваше далечни писъци на птици и по-близо — гласове на десетки животни: мучене на крави, кукуригане на петли, басово ръмжене на тигър — по-скоро израз на досада, отколкото на раздразнение… В тази едничка секунда почти усещаше дървото под краката си (същото онова дърво, от което се бе откъснало парчето) и изведнъж осъзна, че и собствените му крака вече не са обути в маратонки, а в някакви сандали…

Но картината си отиваше. Накрая се сви до малка бляскава точка, като светлината на телевизора, когато изгасне токът, и изчезна. Отвори очи, разтреперан и възбуден.

Юмрукът му така здраво стискаше късчето дърво, че с усилие разтвори пръсти й ставите му проскърцаха като ръждясали панти.

— Май-кооо! — прошепна той.

— Страхотно е, нали? — попита весело господин Гонт и измъкна късчето дърво от ръцете му с вещината на доктор, който вади треска от плът.

После върна чудатия предмет на мястото му и затвори витрината със замах.

— Страхотно е — съгласи се Брайън и гласът му излезе от гърлото почти като въздишка.

После се наведе и се вгледа в късчето дърво. Ръката му все още малко пареше там, където го бе държал. Всичките усещания — полюшването на палубата, ударите на вълните по кърмата, допира с дървото под краката му — все още витаеха в съзнанието му, макар да знаеше, че колкото и да е жалко, те ще преминат като сън.

— Чувал ли историята за Ной и ковчега му? — попита господин Гонт.

Брайън се замисли. Беше сигурен, че това е някаква библейска история, но обикновено се отвяваше нанякъде по време на неделните проповеди и часовете по религия.

— Да не е това онази лодка, дето обиколила света за осемдесет дни?

— Нещо такова, Брайън — засмя се мъжът. — Нещо такова. Е, това късче дърво се предполага, че е част от Ноевия ковчег. Разбира се, аз не мога да твърдя със сигурност, че е от там, защото хората ще си помислят, че това е опашата лъжа. Има сигурно пет хиляди души по света, които се опитват да продадат късчета дърво, дето уж са част от Ноевия ковчег, и поне петстотин хиляди, които се мъчат да пробутат парчета от Светия кръст, но аз мога само да кажа, че това късче дърво тук е на повече от две хиляди години, защото съм го изследвал в лаборатория и мога да твърдя, че е намерено в Свещената земя, макар и не на връх Арарат, а на връх Морам.

Цялата тази информация се потули някъде в главата на Брайън, но най-същественото остана.

— Две хиляди години! — възкликна той. — Сигурен ли сте?

— Напълно. Имам сертификат от Масачузетския технологичен институт, където го изследваха. Той си върви с експоната, разбира се. Но да ти кажа право, аз наистина смятам, че е възможно да е част от Ковчега. — Той загледа късчето дърво, а после вдигна ослепително сините си очи към Брайън и момчето остана като парализирано от погледа му. — В края на краищата връх Морам е на по-малко от тридесет километра птичи полет от връх Арарат, а в световната история са правени и по-големи грешки от това къде е била последната спирка на някаква лодка, пък било то и голяма. Особено когато легендите са се пренасяли от уста на уста с векове, преди да бъдат окончателно написани на хартия. Прав ли съм?

— Ъ-ха. Звучи логично.

— Освен това дървото предизвиква странни усещания, когато човек го вземе в ръка, нали?

— Ами, да.

Господин Гонт весело разроши косата на момчето и развали магията.

— Харесваш ми, Брайън. Ще ми се всичките ми клиенти да са толкова чудесни. Тогава животът на скромните търговци като мен би бил много по-лек.

— За колко… за колко бихте продали нещо такова? — попита Брайън и с разтреперан пръст посочи късчето дърво.

Едва сега започваше да осъзнава колко дълбоко го бе разтърсило преживяното. Беше като да долепиш рапан до ухото си и да чуеш шума на океана… само че триизмерно и съвсем осезаемо. Така му се искаше господин Гонт да му даде да подържи дръвцето отново, но не знаеше как да го помоли, пък и той не предложи.

— Ха, сега да видим. — Търговецът почукна с пръсти по брадичката си и го погледна лукаво. — Що се отнася до този експонат и до останалите наистина интересни неща, които продавам, цената зависи от купувача. От това какво купувачът би бил готов да заплати. Е, ти колко би дал, Брайън?

— Не знам — смутолеви момчето, мислейки за деветдесетте цента в джоба си. — Много!

Господин Гонт вирна глава и сърдечно се разсмя. Едва тогава Брайън забеляза, че косата на мъжа срещу него е посребрена само на слепоочията, макар да беше съвсем сива, когато го видя за пръв път.

„Сигурно е било от светлината“ — помисли си.

— Е, беше ми много интересно, Брайън, но наистина ме чака много работа и…

— О, да, да — замънка момчето, изведнъж осъзнало, че трябва да се държи прилично. — Аз също трябва да тръгвам вече. Извинявайте, че ви забавих толкова…

— Не, не! Не ме разбирай погрешно! — възкликна господин Гонт и сложи ръка на рамото му.

Брайън рязко се отдръпна. Надяваше се жестът му да не изглеждал прекалено неучтив, но дори и да беше, той просто не можеше да се въздържи. Ръката на мъжа бе твърда, суха и някак неприятна. Всъщност допирът с нея по нищо не се различаваше от допира с онова парче вкаменено дърво, което уж било част от Ноевия ковчег или каквото и да е там. Но господин Гонт бе прекалено зает да забележи инстинктивния жест на момчето и се държеше сякаш той бе нарушил етикета.

— Исках да кажа, че просто трябва да започнем пазарлъка. Всъщност не мисля, че е необходимо да разглеждаш останалите неща. Те не са кой знае колко, пък и ти вече видя най-интересните от тях. Но аз си знам стоката и дори без описа в ръка бих могъл да ти покажа нещо, което да те заинтригува, Брайън. Какво би ти харесало?

— Амии-и-и… — провлачи момчето.

Харесваха му стотици неща и в това беше проблемът — когато го питаха така направо, просто не можеше да реши кое от тях би му харесало най-много.

— В такива случаи не се мисли много — каза господин Гонт и макар гласът му да звучеше вяло, погледът внимателно изследваше лицето на Брайън. — Като те питам: Брайън Раск, какво най-много би желал в този момент, какво ще ми отговориш? Бързо!

— Санди Коуфакс — бързо отвърна той.

Не беше осъзнал, че дланта му се е отворила да поеме късчето от Ноевия ковчег, докато не го видя да лежи в ръката му. Не знаеше какво ще отговори, докато не чу думите да излизат от устата му. Ала щом ги чу, разбра, че те напълно изразяват желанията му.

5

— Санди Коуфакс? — замисли се господин Гонт. — Интересно.

— Е, не самия Санди Коуфакс, разбира се. Имам предвид негова снимка.

— С екипа на „Топс“ или на „Флийърс“?

Брайън не се беше и надявал, че следобедът може да стане толкова приятен. Търговецът разбираше от бейзболни картички, колкото и от реликви и друзи, а това наистина беше страхотно.

— „Топс“.

— Сигурно искаш първата му снимка — каза със съжаление господин Гонт. — Не мисля, че мога да ти помогна, но…

— Не — прекъсна го момчето. — Не от 1954. От петдесет и шеста. Тя ми трябва. Колекционирам снимки на бейзболисти от 1956. Татко ме запали по тях. Забавно е, а и само някои от тях са наистина скъпи — Ал Калайн, Мел Парнъл, Рой Кампанела и други от тяхната класа. Вече имам петдесет снимки, включително и тази на Ал Калайн. Струваше цели тридесет и осем долара. Доста ливади окосих, докато си я купя.

— Сигурен съм — отвърна мъжът с усмивка.

— Та, както казах, повечето от снимките от петдесет и шеста не са кой знае колко скъпи — струват по пет, седем до десет долара. Но виж, Санди Коуфакс в добро състояние може да ти излезе деветдесет, дори сто долара. През петдесет и шеста той не е бил толкова известен, но после е станал наистина велик. А по онова време „Доджърс“ все още са били в Бруклин. Хората обаче много-много не са ги обичали. Или поне така казва баща ми.

— Баща ти е напълно прав. Мисля, че имам нещо, което ще те направи много щастлив, Брайън. Почакай тук.

Той се пъхна зад завесата и го остави пред витрината с късчето от Ноевия ковчег, полароида и снимката на Краля. Момчето пристъпяше нетърпеливо от крак на крак и не смееше да се надява. Казваше си, че дори господин Гонт да има снимка на Санди Коуфакс с екипа на „Топс“ и дори да е от петдесетте, сигурно ще се окаже, че е от петдесет и пета или от петдесет и седма. Пък и наистина да е от петдесет и шеста, каква полза, като имаше по-малко от един долар в джоба?

„Е, поне мога да я разгледам, нали? — помисли си Брайън. — За гледане пари не взимат.“

И това беше един от любимите изрази на майка му.

От стаята зад завесата се чуваше потропване на кутии и глухо влачене на кашони по пода.

— Само минутка, Брайън! — провикна се малко задъхано господин Гонт. — Сигурен съм, че тук някъде имаше една кутия от обувки…

— Не се притеснявайте заради мен, господин Гонт! — викна на свой ред той, като силно се надяваше, че Гонт ще продължи да се притеснява, докато намери онова, което търси.

— Да не би пък да не е пристигнала още? — усъмни се собственикът на магазина.

Сърцето на Брайън замря.

— Но, не… почти съм сигурен, че… Чакай! Ето я!

Момчето направо щеше да се пръсне от вълнение.

Господин Гонт се показа зад завесата. Косата му беше разчорлена, по ревера на смокинга му имаше прах, но в ръцете си държеше кутия от маратонки „Джордан“. Той я постави на тезгяха и отвори капака. Брайън нетърпеливо надникна вътре. Кутията беше пълна със снимки на бейзболисти, всяка в целофанен плик, точно като в магазина за бейзболни артикули в Норт Конуей, откъдето понякога пазаруваше.

— Мислех си, че има опис, но уви! Но нищо. Както ти казах, знам стоката си. Това е много важно, когато човек продава по малко от всичко. Сигурен съм, че тук някъде имаше…

Гласът му постепенно утихна и той започна да се рови из кутията.

Брайън гледаше снимките, които пробягваха пред очите му, и немееше. Човекът, който държеше магазина за бейзболни артикули, имаше богата колекция, но съдържанието дори на целия му магазин не можеше да се мери със съкровищата, събрани в тази кутия от маратонки. Тук имаше реклами за тютюн със снимки на Тай Коб и Пай Трейнър, за цигари — с Бейб Рут, Доум Ди Маджо, Джордж Келър и дори Хайръм Дисен, едноръкият пичер, който бе играл за „Уайт Сокс“ през четиридесетте. „Лъки Страйк отива на война!“, пропагандираха те. И изведнъж, за части от секундата, Брайън мерна едно широко, спокойно лице над униформата на „Питсбърг“.

— Боже, не беше ли това Хоунъс Вагнер? — застина момчето. Сърцето му трептеше, сякаш малка птичка се бе заклещила в гърлото му и сега пърхаше да излезе. — Та това е най-ценната снимка на света!

— Да, да — отвърна разсеяно господин Гонт.

Пръстите му шеметно прехвърляха снимките — лица от друга епоха гледаха затворени зад целофанените си опаковки, лица на мъже, които бяха пълнили трибуните, на герои от велики и отминали златни години, години, за които днешното момче все още хранеше чисти и съкровени мечти.

— От всичко по малко, Брайън, в това е тайната на успешния бизнес. Разнообразие, удоволствие, възхита, удовлетворение… това е истинският живот. Обикновено не давам съвети, но ще ти е от полза да запомниш това… Я да видим сега… тук някъде беше… А ето!

Той измъкна една снимка от купа, като факир, който изпълнява някакъв трик, и я положи тържествено в дланите на Брайън.

Беше Санди Коуфакс.

Сниман през петдесет и шеста с екипа на „Топс“.

Имаше и автограф.

— На моя добър приятел Брайън, с най-сърдечни пожелания. Санди Коуфакс — прочете шепнешком момчето.

И повече не продума.

Просто погледна безмълвно господин Гонт и човекът се усмихна.

6

— Не съм я изфабрикувал, Брайън, нито пък съм го планирал. Просто съвпадение… Хубаво съвпадение все пак, не мислиш ли?

Все още не беше в състояние да говори. Целофанената опаковка и скъпоценното й съдържание странно тегнеха в дланта му.

— Извади я — подкани го търговецът. Гласът на момчето най-после се завърна в гърлото му и той простена като немощен старец.

— Не смея.

— Аз пък смея — отвърна господин Гонт, взе пликчето от ръцете му, отвори го с грижливо поддържан нокът, извади снимката и я пъхна в ръката му.

С върха на пръстите си Брайън усещаше грапавините по повърхността на снимката. Грапавините от писалката, с която Санди Коуфакс бе изписал името си… имената им. Подписът му бе почти като отпечатания, само дето там пишеше Санфърд Коуфакс, а тук — Санди. Освен това този тук беше съвсем истински. Бейзболистът бе държал тази снимка в ръцете си и собственоръчно бе изписал великото си име на нея.

Но на снимката имаше и друго име — това на Брайън. Някое момче със същото име бе стояло край игрището преди започването на мача и Санди Коуфакс, истинският Санди Коуфакс, млад, силен, все още неизживял славните си години, бе взел подадената му снимка и вероятно все още ухаещ на сладка розова дъвка, бе изписал името си на нея…

„И моето“ — помисли си Брайън.

И изведнъж то се върна, онова чувство, което бе изпитал, докато държеше вкамененото късче дърво. Но този път бе много по-силно.

Ухание на трева, свежа и току-що окосена.

Облак прах около „ръкавицата“ от конска кожа.

Викове и смях.

— Здравейте, господин Коуфакс, бихте ли ми дали автограф?

Продълговато лице. Кафяви очи. Тъмна коса. Той сваля набързо шапката, почесва се над челото и отново я слага.

— Естествено, малкия. — Взима снимката. — Как се казваш?

— Брайън, сър. Брайън Сегуин.

Драс, драс върху снимката и вълшебството е там завинаги.

Искаш ли да станеш бейзболист, като пораснеш, Брайън?

Въпросът е дежурен и той го задава, без дори да вдигне поглед от снимката, която държи в едрата си дясна ръка, за да може да пише с лявата, която скоро ще стане знаменита.

— Да, сър.

— Учи се тогава! — отвръща той и подава обратни снимката.

— Да, сър!

Но той вече си тръгва, затичва се по прясно окосената трева и сянката му подтичва след него.

— Брайън? Брайън!

Дълги пръсти щракнаха пред лицето му — пръстите на господин Гонт. Излезе от унеса си и видя приветливото лице на търговеца.

— Тук ли си, Брайън?

— Извинете — смутолеви момчето и поруменя. Съзнаваше, че трябва да върне снимката, да я върне и да се махне от това място, но сякаш нещо го задържаше. Господин Гонт гледаше право в очите му, право в съзнанието му и той за пореден път се почувства неспособен да извърне очи.

— Е — подхвана кротко мъжът, — да речем, Брайън, че ти си купувачът. Колко би дал за тази снимка?

Отчаянието натежа като камък в сърцето на момчето.

— Имам всичко на всичко…

— Ш-шт! — вдигна ръка господин Гонт. — Тихо! Купувачът никога не трябва да казва на продавача с колко пари разполага! Все едно да си дадеш портфейла и да изпразниш джобовете си на тезгяха! Ако не можеш да лъжеш, по-добре си мълчи! Това е основното правило на почтената търговия Брайън, момчето ми.

Очите му бяха толкова тъмни и големи, че Брайън сякаш плуваше в тях.

— Тази снимка има две цени, Брайън. Едната е в пари, другата — в услуга. Разбираш ли?

— Да — отвърна машинално.

Чувстваше се далече, далече… На хиляди километри от Касъл Рок, от „Неизживени спомени“, дори от себе си. Единствената реалност в тази далечна пустош бяха очите на господин Гонт — огромни и тъмни.

— Паричната стойност на тази снимка на Санди Коуфакс с автограф от петдесет и шеста година е осемдесет и пет цента. Така добре ли е?

— Да — съгласи се Брайън и гласът му долетя сякаш от вечността.

Съзнанието му плуваше нанякъде и… все повече се приближаваше до онази точка, в която всяко усещане замира.

— Добре — дочу се галещият глас на господин Гонт. — Споразумението ни върви добре. Що се отнася до услугата… познаваш ли една жена на име Уилма Джърсик, Брайън?

— Уилма ли? Разбира се — отвърна от бездната си. — Тя живее на ъгъла до нас.

— И аз така знам. Слушай внимателно, Брайън.

Мъжът сигурно бе продължил да говори, но той не можеше да си спомни какво бе казал.

7

Първото нещо, което момчето осъзна, след като се отърси от унеса си, бе, че господин Гонт го извежда учтиво на Мейн Стрийт, казва му колко му е приятно, че са се запознали, и го моли да разкаже на майка си и на всичките си приятели, че е бил обслужен почтено и вежливо.

— Да, разбира се — отвърна Брайън. Чувстваше се объркан… но и много ободрен. Сякаш току-що се бе събудил от сладка следобедна дрямка.

— И пак да дойдеш — подхвърли търговецът и затвори вратата.

На табелката пишеше:

8

На Брайън му се струваше, че е стоял в „Неизживени спомени“ с часове, но когато погледна часовника пред банката, той показваше четири без десет. Бяха минали по-малко от двадесет минути. Момчето понечи да се качи на колелото, но после опря рамката на тялото си и бръкна в джобовете на панталона си.

В единия имаше шест лъскави медни монети, а в другия — скъпоценната снимка с автограф на Санди Коуфакс.

Явно бяха сключили някаква сделка, макар че за нищо на света не можеше да си спомни каква точно. Помнеше само че се спомена името на Уилма Джърсик и толкоз.

На моя добър приятел Брайън, с най-добри пожелания Санди Коуфакс.

Каквато и сделка да бяха направили, то тя си заслужаваше.

Снимка като тази струваше повече от всичко на света.

Брайън я прибра грижливо в чантата си да не се измачка, метна се на колелото и забърза към къщи.

През целия път усмивката не слезе от лицето му.