Стивън Кинг
Неизживени спомени (12)

2

За Алън всичко започна с едно обаждане на Анди Клатърбък. Когато телефонът иззвъня, той тъкмо беше изключил телевизора (второто полувреме на мача едва бе започнало) и обличаше палтото си. Беше решил да отиде до „Неизживени спомени“ и да се види с господин Гонт, ако е там. Може би дори щеше да срещне Поли. Обаждането промени всичко.

Като се върнал от обяд, Клат заварил Еди Уорбъртън на телефона в офиса. Ставала някаква патаклама на „Уилоу“ и „Форд“, две жени се биели или нещо такова. Еди казал, че няма да е лошо да се обадят на шерифа.

— Откъде накъде Еди Уорбъртън ще отговаря на телефона в полицейския участък!? — ядоса се шерифът.

— Ами сигурно дежурният не си е бил на мястото и Еди си е помислил, че…

— Той прекрасно знае каква е процедурата — като го няма дежурният, обажданията автоматично се препращат при мен.

— Не знам от какъв зор се е обадил — каза Клат със зле прикрито нетърпение, — но не това е важното. Четири минути по-късно, докато говорех с Еди, постъпи второ обаждане по случая. Някаква бабичка. Не можах да запиша името й — или от притеснение забрави да ми го каже, или просто не искаше да се представя. Както и да е, каза, че на ъгъла на „Форд“ и „Уилоу“ става страшна битка. Биели се две жени. Според нея — с ножове. Каза, че още са там.

— Още ли се бият?

— Не, вече били на земята. И двете.

— Ясно. — Мозъкът на Алън заработи на пълни обороти. — Регистрира ли обаждането, Клат?

— Да, разбира се.

— Добре. Сийтън е дежурен днес, нали? Прати го веднага там.

— Пратих го.

— Слава Богу. А сега се обади на щатската полиция.

— Да искам ли екип?

— Още не. Засега ги уведоми за ситуацията. Ще се видим там, Клат.

Когато отиде на местопрестъплението и видя цялата касапница, Алън моментално се обади в Оксфордския участък на щатската полиция и ги помоли незабавно да изпратят не един, а два екипа, ако могат да си го позволят. В същото време Клат и Сийтън Томас стояха с разперени ръце пред двете жертви и увещаваха хората да се прибират по домовете си. Норис пристигна, хвърли един поглед и отиде да вземе жълтата лента с надпис: „ПОЛИЦЕЙСКА ТЕРИТОРИЯ — ПРЕСИЧАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ от багажника на колата. Лентата здравата бе прашасала и впоследствие Норис каза на Алън, че сериозно се е усъмнил дали изобщо ще се залепи — толкова беше стара.

Лентата все пак още вършеше работа и Норис я опъна в широк триъгълник около двете жени, които изглеждаха като прегърнати в основата на пътния знак. Зяпачите не се прибраха по къщите си, но поне се отдръпнаха встрани. Бяха около петдесетина, но с разнасянето на мълвата броят им непрекъснато нарастваше. Анди Клатърбък и Сийтън Томас едва смогваха да удържат тълпата без предупредителни изстрели. Алън напълно им съчувстваше.

В Мейн убийствата се разследваха от Криминалния отдел на щатската полиция и за провинциалните зайци (каквито бяха повечето от тях) най-страшното настъпваше от момента на установяване на престъплението до идването на тежкарите от криминалния. Местните ченгета отлично знаеха, че точно тогава най-често се прекъсва така наречената доказателствена верига. Повечето от тях знаеха също, че всяко тяхно действие ще бъде разгледано под лупа от столичните тарикати — все от Съда и Главната прокуратура — които открай време смятаха, че провинциалните полицаи се държат на местопрестъплението като слонове в стъкларски магазин.

А всичките тия зяпачи, които стояха мълчаливо и гледаха като треснати, направо всяваха ужас у Алън. Напомняха му на зомбитата от „Събуждането на мъртвите“.

Той грабна рупора от задната седалка на колата си и им каза веднага да се прибират по домовете си. Хората бавно започнаха да се разотиват. Алън за пореден път прехвърли правилника в главата си и се обади в участъка. Сандра Макмилън приемаше обажданията там. Тя не беше кой знае колко печена, но, дето има една дума, на харизан кон зъбите не се гледат. Освен това той се надяваше, че като научи за случилото се, Шийла Бригъм няма начин да не дойде. Ако не от чувство за дълг, то поне от любопитство. Той нареди на Санди да издири районния следовател и Рей ван Алън — дежурния патолог за такива случаи — и да ги прати на местопрестъплението по възможност преди да са дошли ония от криминалния.

— Разбрано, шериф — каза важно Санди. Той се върна при подчинените си.

— Кой от вас установи смъртта?

Клат и Сийт Томас се спогледаха с неудобство. На Алън му се подкосиха краката. Още една точка в полза на тарикатите. Още имаше време, първият екип не бе дошъл, въпреки че сирените виеха все по-близо. Пъхна се под лентата и тръгна на пръсти към пътния като дете, което се измъква от къщи след вечерния час.

Повечето кръв бе изтекла между жертвите и в пълната с листа канавка, но тънка струйка бе описала неправилен кръг около двете тела. Алън приклекна извън този кръг, протегна ръка, но за да стигне до труповете — вече не се съмняваше, че са такива — му се наложи да се наведе почти до легнало положение.

Полицаите стояха и го гледаха с ококорени очи.

— Снимайте ме — викна им през рамо той.

Клат и Сийт го зяпаха сякаш им говореше на патагонски, но Норис хукна до колата и изрови стария полароид, с който заснемаха местопроизшествията. Алън имаше намерение при първата сбирка на Градската управа да поиска поне още един нов апарат, но в този момент това му беше последна грижа.

Норис дотича с апарата, намести се и натисна копчето. Блендата изщрака.

— Я по-добре направи още една. Хвани и телата. Не искам ония да ни трият сол, че сме прекъснали доказателствената верига, дяволите да ги вземат дано!

Норис документира стойката на Алън извън кървавия кръг и разположението на телата до пътния знак, след което Алън внимателно се наведе напред и сложи ръка на окървавения врат на жената отгоре. Нямаше пулс, разбира се, но от натиска на пръстите му главата й се изплъзна от знака и увисна настрани. Той веднага разпозна Нети и си помисли за Поли.

„О, Господи!“

После напълно механично провери и пулса на Уилма. Едва ли имаше смисъл — от черепа й стърчеше сатър, а цялото й лице бе опръскано с малки капчици кръв, които приличаха на езическа татуировка.

Шерифът се изправи и се върна при останалите зад лентата. Знаеше, че не е редно, но не можеше да престане да мисли за Поли. Трябваше да си избие тази мисъл от главата, иначе със сигурност щеше да обърка работите тук. Чудеше се дали някой от зяпачите е успял да разпознае Нети. При това положение Поли сто на сто щеше да разбере, преди да й се е обадил. Тайно се надяваше, че поне няма да дойде лично да види какво става.

„Не можеш да мислиш за това сега — мъмреше се вътрешно той. — Имаш да разследваш двойно убийство.“

— Вземи си бележника — нареди той на Норис. — Ти ще водиш записките.

— Господи, Алън, нали знаеш какъв ми е правописът?

— Важното е да пишеш.

Норис даде полароида на Клат и извади бележника от задния си джоб. Кочан подпечатани и разписани квитанции изпадна от джоба му. Той се наведе и разсеяно го напъха обратно.

— Искам да отбележиш, че главата на жената отгоре, обозначена като Жертва 1, беше подпряна на пътния знак и че аз неволно я килнах назад, докато проверявах за пулс.

„Колко лесно е да превключи човек на полицейски жаргон — помисли си Алън. — Колите стават «превозни средства», бандитите — «нарушители», а мъртвите ти съграждани — «обозначени жертви». Полицейски жаргон — каква прекрасна стъклена преграда.“

Той се обърна към Клат и му нареди да заснеме новото разположение на телата, изпитвайки истинско облекчение, че е накарал Норис да документира жертвите, преди да ги докосне.

Полицаят изпълни нареждането.

Алън се обърна отново към Норис и продължи:

— Отбележи също, че след като главата на Жертва 1 беше обърната, аз бях в състояние да я идентифицирам като Нетиция Коб.

— Искаш да кажеш Нети? — втрещи се Синтън.

— Да. Точно това искам да кажа.

Мъжът вписа информацията в бележника си и попита:

— Какво ще нравим, Алън?

— Ще чакаме криминалистите и ще се стараем да се държим естествено, когато дойдат.

Те пристигнаха след по-малко от три минути в две коли последвани от Рей ван Алън в разнебитеното си субару. Пет минути по-късно с един син джип дойде и екипът на щатската полиция. Още със слизането щатските полицаи запалиха пури. Алън не се и съмняваше, че ще го направят. Труповете още не бяха изстинали, престъплението се бе разиграло на открито, но ритуалът с пурите беше неотменим.

Неприятната работа, позната в полицейския жаргон като „осигуряване на местопрестъплението“, започна. И продължи до мръкнало. Алън на няколко пъти беше работил с Хенри Пейтън, шеф на Оксфордския участък (и следователно ръководещ случая и хората, работещи но него), но никога не бе съзирал у него и следа от въображение. Той беше работар, съвестен и прецизен, но именно благодарение на него Алън намери минута свободно време да отскочи да се обади на Поли.

Когато се върна, на местопрестъплението кипеше усилен труд. Отбелязваше се разположението на телата, оглеждаше се мястото, направиха се близо триста снимки. Междувременно бяха пристигнали още щатски полицаи. Някои от тях разпръсваха тълпата, която отново напираше, други отклоняваха прииждащите телевизионни екипи към сградата на Кметството. Един художник от полицията скицира набързо ситуацията.

Когато дойде ред на самите тела, Пейтън даде на Алън хирургически ръкавици и плик за веществени доказателства и попита:

— Сатъра или ножа?

— Сатъра — отвърна той.

Това беше по-неприятната задача. Сатърът сигурно бе оплескан с мозъка на Уилма, но Алън не искаше да се докосва до Нети. Беше му жал за нея.

След като оръжията на престъплението бяха пакетирани, надписани и изпратени към Огъста, двата криминални екипа започнаха да претърсват района около телата, които още лежаха в смъртната си прегръдка, а локвата кръв между тях бе започнала да хваща кора. Когато дойде ред на Рей ван Алън да ги прибере в торбите и да ги качи на линейката, мястото беше осветено с фарове и санитарите внимателно разделиха Нети и Уилма.

През цялото това време елитът на полицейския участък на Касъл Рок стоеше като изтукан и се чувстваше като ненужен придатък.

Хенри Пейтън застана до Алън извън загражденията и остави хората му да довършат фината работа, позната като „Оглед на местопрестъплението“.

— Това едва ли е най-приятният начин да си прекара човек неделята — каза той.

Шерифът кимна.

— Съжалявам, че главата се е преместила при теб. Просто лош късмет.

Той отново кимна.

— Съмнявам се, че някой ще ти създава проблеми за това. Все пак нали си заснел първоначалното разположение. — Той погледна към Норис, който разговаряше с Клат и новопристигналия Джон Лапоант, и добави: — Имаш късмет, че тоя шемет не си е сложил пръста на обектива.

— А, Норис си разбира от работата.

— Да бе, колкото аз от китайски. Както и да е. Случаят май изглежда ясен, а?

Алън пак кимна. Да, всичко изглеждаше прекалено ясно и именно в това бе проблемът. Разбра го далеч преди двамата с Норис да приключат необичайно дългия си работен ден зад болницата „Кенибек Вали“.

— Смяташ ли да присъстваш на кълцането? — попита Хенри.

— Да. Райън ли ще прави аутопсиите?

— Доколкото знам, да.

— Мисля да взема и Норис. Телата първо ще отидат в Оксфорд, нали?

— А-ха. Обикновено там ги режем.

— Ако тръгнем сега с Норис, ще стигнем преди тях.

Пейтън кимна.

— Вървете, щом искате. Мисля, че нямаме повече работа тук.

— Ще ми се да изпратя двама от моите хора с твоите екипи. Като наблюдатели. Имаш ли нещо против?

Той се замисли.

— Не, но кой ще пази реда тук? Баба ми ли?

Алън изведнъж усети, че чашата на търпението му всеки момент ще прелее. Беше прекарал ужасен ден, беше изтърпял обидите на Хенри по адрес на служителите, както и всичките му останали простотии, но… трябваше да му прави мили очи, за да вкара хората си в разследване, което изобщо не беше от тяхната компетенция.

— Хайде, Хенри. Неделя вечер е. Дори „Кроткият тигър“ е затворен.

— Откъде тоя мерак да си в играта, Алън? Да няма нещо навързано? Разбрах, че двете не са се разбирали особено и че онази отгоре е освиткала не кой да е, а мъжа си.

Шерифът се замисли.

— Нищо навързано няма. Поне аз не знам. Просто…

— Просто не ти го побира акъла?

— Кажи-речи.

— Добре, стига хората ти да са наясно, че само ще слушат и толкоз.

Алън едва забележимо се усмихна. Помисли си да каже на Пейтън, че ако нареди на Клат и Джон Лапоант да задават въпроси, те най-вероятно ще избягат през девет планини в десета, но се отказа.

— Дума няма да проронят. Бъди сигурен.

3

Ето така двамата с Норис Риджуик се бяха озовали в двора на „Кенибек Вали“ след най-дългата неделя в живота им. Но денят, слава Богу, в едно-единствено нещо приличаше на живота на Нети и Уилма: беше свършил.

— Смяташ ли да си наемем хотел за през нощта? — неуверено попита Норис.

Алън нямаше нужда от свръхестествени способности, за да разбере за какво си мисли той. Притесняваше се да не се размине с утрешния риболов.

— Дума да не става — отвърна и прибра престилката, с която беше подпрял вратата. — Хайде да се махаме оттук.

— Готово — отвърна Норис и за пръв път днес бе наистина доволен.

Пет минути по-късно двамата вече пътуваха по шосе 43 към Касъл Рок. Когато пристигнаха, от понеделника вече бяха минали три часа.

4

Алън спря зад сградата на Кметството и излезе от колата. Собственият му автомобил беше паркиран в дъното до разнебитения фолксваген-костенурка на Норис.

— Прибираш ли се? — попита той.

Норис се усмихна притеснено и сведе очи.

— Само да си хвърля униформата.

— Норис, колко пъти ще тл казвам да не използваш тоалетната като съблекалня?

— Хайде, Алън, знаеш, че не винаги го правя.

Глупости, и двамата знаеха, че това е редовният му номер.

— Карай — въздъхна шерифът. — Днес много ти се насъбра. Извинявай.

Полицаят сви рамене.

— Какво да се прави. Такива неща не се случват всеки ден и на всички ни дойде нанагорно.

— Накарай Санди или Шийла да ти впишат извънредни часове, ако още са тук.

— А да скъсам ли нервите на Бъстър? — засмя се уморено Норис. — Мисля този път да пасувам. Тоя здрава та ме е нарочил, Алън.

— Продължава ли да ти трови нервите?

Алън почти беше забравил за съветника.

— Не, но като ме срещне някъде, да може с поглед ще ме убие.

— Аз лично ще му лепна квитанцията утре сутринта.

— Като пише твойто име, няма проблеми — каза той и тръгна към служебния вход. — Лека нощ, Алън.

— Наслука утре.

Норис веднага се оживи.

— Благодаря. Да видиш каква въдица има в новия магазин, Алън — направо страхотия!

Алън се усмихна.

— Сигурен съм. Все се каня да посетя тоя приятел — изглежда, че при него има по нещо за всеки. Защо пък и аз да не си харесам нещо?

— Наистина, защо пък не? Знаеш ли колко неща има. Направо ще се шашнеш.

— Лека нощ, Норис. И благодаря.

— Няма за какво — отвърна Норис, но определено му стана приятно.

Алън се метна на колата, излезе от паркинга и тръгна надолу по Мейн Стрийт. По навик огледа сградите от двете страни на улицата, без дори да си дава сметка, че пак се поддава на професионалната си деформация. Направи му впечатление, че горният етаж на „Неизживени спомени“ свети. В град като Касъл Рок никой не стоеше буден до толкова късно. Помисли си, че Лийлънд Гонт сигурно страда от безсъние, и отново си каза, че трябва да го посети. Но това щеше да стане едва след като случаят с Нети и Уилма станеше ясен до последния детайл.

На ъгъла на „Мейн“ и „Лорел“, той даде мигач и понечи да завие наляво, но спря насред кръстовището и тръгна в обратна посока. Майната му! За какво да се прибира вкъщи. Домът му бе празен и студен, пълен със затворени врати, зад които дебнеха спомени. А в другия край на града имаше една жива жена, която сигурно отчаяно се нуждаеше от някого. Точно колкото и той, живият мъж, се нуждаеше от нея.

Пет минути по-късно Алън угаси фаровете и тихо влезе в двора на Поли. Вратата сто на сто щеше да бъде заключена, но той знаеше под коя саксия да погледне.

5

— Какво правиш още тук, Санди? — попита Норис от вратата и разхлаби вратовръзката си.

Сандра Макмилън, застаряваща блондинка, която от двайсет години насам заместваше телефонистката на участъка, тъкмо си тръгваше. Изглеждаше много уморена.

— Шийла имаше билети за шоуто на Бил Козби в Портланд — каза тя. — Искаше да остане, но аз я изгоних. В края на краищата Бил Козби не идва всеки ден в Мейн.

„А всеки ден ли се случва две жени да се заколят като пилци заради нищо и никакво куче, което отгоре на всичкото сигурно е дошло от Общинския кучкарник?“ — помисли си Норис, но реши да го премълчи.

— Да ти кажа честно сега предпочитам да не бях гонила Шийла. Тук беше една лудница — обадиха се от всички възможни телевизии, а до единайсет и нещо участъкът приличаше на универсален магазин преди Коледа.

— Представям си. Можеш да тръгваш вече. Включи ли автомата?

Когато нямаше никой на телефона в участъка, автоматът прехвърляше обажданията в дома на Алън, а ако след четири позвънявания и той не отговореше, машината казваше на телефониращия да се обади на щатската полиция в Оксфорд. Системата беше безкрайно проста и никога не можеше да се приложи в голям град, но Касъл Рок беше най-малката от всичките шестнайсет общини на Мейн и автоматът вършеше чудна работа.

— Включен е.

— Добре. Въпреки че имам чувството, че Алън няма да се прибере вкъщи.

Тя вдигна многозначително вежди.

— Лейтенант Пейтън да се е обаждал? — попита Норис.

— Не… Гадно ли беше, Норис? Искам да кажа… труповете и всичко.

— Не ми говори.

Цивилните му дрехи висяха прилежно окачени на закачалка над картотеката му. Той ги взе и тръгна към тоалетната. От три години имаше навика да се преоблича в службата, но рядко му се случваше да го прави в такъв необичаен час.

— Върви си, Санди, аз ще заключа.

Той влезе в тоалетната и закрепи закачалката на вратата. Тъкмо беше разкопчал ризата си, когато отвън се почука.

— Норис? — извика Санди.

— Да.

— Щях да забравя. Има подарък за теб. На бюрото ти е.

Норис искрено се учуди.

— Подарък ли? От кого?

— Не знам. Тук наистина беше една лудница. Но на пакета има картичка. И панделка. Сигурно е от тайната ти любовница.

— Любовницата ми е толкова тайна, че и аз не знам коя е — отвърна той с искрено съжаление.

После събу панталона си и нахлузи дънките. От другата страна на вратата Санди Макмилън се усмихна.

— Господин Кийтън намина тази вечер — каза тя с нотка на злоба. — Може пък той да ти го е оставил. Сигурно иска да се сдобрите.

Норис се разсмя.

— Само това ми липсва.

— Хайде, пък утре ще ми разкажеш. Умирам от любопитство. Пакетът е много хубав. Лека нощ, Норис.

— Лека.

6

Санди вдигна яката на палтото си и излезе. Нощта беше много студена и й напомни за предстоящата зима.

Синди Роуз Мартин, жената на адвоката, беше една от многото, които се изнизаха през участъка тази вечер. Тя бе наминала в началото на вечерта, но на Санди и през ум не й мина да го спомене на Норис. Той изобщо не се движеше в отбраното общество на семейство Мартин. Госпожа Мартин каза, че търси мъжа си, което й се стори напълно в реда на нещата. (Всъщност в участъка цареше такъв хаос, че Санди едва ли щеше да се учуди, дори ако жената бе казала, че търси Михаил Баришников.)

Санди каза, че не е виждала господин Мартин, и покани Синди Роуз да провери горе, ако иска, да не би да е при господин Кийтън. Жената отвърна, че ще го направи, тъй и тъй е дошла чак дотук. В този момент централата отново замига като коледно дърво и Санди не можа да забележи госпожа Мартин, която извади лъскав пакет със синя велурена панделка от чантата си и го сложи на бюрото на Норис Риджуик. Красивото й лице се озари от широка усмивка, която, уви, съвсем не беше красива. Всъщност беше почти зловеща.

7

Норис напъха ризата в дънките си, обу се и внимателно подреди униформата на закачалката. Подуши ризата под мишниците и реши, че може да изкара още един ден.

На излизане от тоалетната остави закачалката на видно място, за да не я забрави на тръгване. Алън направо се побъркваше, като видеше дрехите му да висят из участъка. Казваше, че офисът заприличвал на химическо чистене.

Норис отиде до бюрото си. Някой наистина му беше оставил подарък — красива кутия, увита в светлосиньо фолио и завързана с тъмносиня велурена лента, която разцъфваше в богата панделка отгоре. Под лентата беше пъхнат малък бял плик. Възбуден от любопитство, той взе плика и го разкъса. Вътре имаше картичка.

На нея на машина беше изписано кратко, закодирано съобщение:

Норис се замисли. Единствените двама души, които непрекъснато му напомняха нещо, бяха Алън и майка му… а майка му бе починала преди пет години. Той взе пакета, сряза лентата и внимателно остави панделката на бюрото. После махна и опаковката. Кутията беше бяла, дълга около трийсет сантиметра, широка и дълбока около десет. Капакът беше залепен с тиксо.

Разряза лепенката и отвори кутията. Предметът вътре беше покрит с бяла, полупрозрачна хартия, през която можеше да се види формата му — продълговата и на места назъбена — но не и самият предмет.

Норис понечи да махне хартията и показалецът му докосна нещо метално. Тежка стоманена челюст захапа част от хартията, а с нея и три от пръстите му. Ръката му изтръпна от болка. Той изпищя и се дръпна назад, стискайки ръката си. Кутията се търкулна на земята и изкънтя на кухо.

Господи, как боли!

Мъжът дръпна хартията, която висеше от ръката му като изпомачкана гирлянда, и я откъсна. Под нея остана огромен капан за плъхове. Някой го беше заредил, пъхнал в кутията, покрил с хартия и опаковал в красиво синьо фолио. А сега проклетият механизъм беше захапал първите три пръста на дясната му ръка и направо бе изкоренил нокътя на показалеца му.

— Мама му стара! — извика Норис и в паниката си вместо да отмести стоманеното езиче, взе да удря ръката си в бюрото на Джон Лапоант.

Пръстите му изтръпнаха и по цялата му ръка пробяга остра болка. Той извика отново, сграбчи капана и освободи езичето. Зловещият механизъм изщрака и падна с трясък на пода.

Постоя разтреперан насред стаята, а после се съвзе и хукна към тоалетната. Пусна студената вода и навря изтръпнала си ръка под струята. Тя пулсираше като възпален мъдрец. Той стоеше стиснал зъби и гледаше струйките кръв, които се стичаха заедно с водата в канала, и си мислеше за онова, което му бе казала Санди: „Господин Кийтън намина тази вечер… Сигурно иска да се сдобрите.“

И за картичката: „ДА НЕ МЕ ЗАБРАВЯШ“.

О, сто на сто е бил той. Типично в негов стил.

— Кучи син! — простена Норис.

Студената вода сковаваше пръстите му, притъпяваше болката, но той знаеше, че ръката му отново ще изтръпне още преди да се е прибрал у дома. Аналгинът може би щеше да облекчи болката, но той просто трябваше да забрави, че ще спи нормално тази вечер. А също и че ще е в състояние да лови риба на сутринта.

„Как ли пък не. Ще отида за риба, ако ще и да ми окапе проклетата ръка. Наумил съм си го открай време и онова копеле Данфърд Бъстър Кийтън няма да ме спре!“

Той спря водата и внимателно попи ръката си. Нито един от пръстите му не беше счупен — поне на пръв поглед, но и трите бяха започнали да се подуват въпреки студената вода. Капанът беше оставил тъмночервен отпечатък върху кокалчетата на пръстите му. Оголената плът под падналия му нокът кървеше, а онова болезнено пулсиране отново бе започнало.

Той се върна в празната стая, прибра капана в кутията и го скри в горното чекмедже на бюрото си. Извади отвътре флакона с аналгина и изтърси три таблетки в устата си.

После събра фолиото и панделката, напъха ги в кошчето и ги покри с хартия.

Нямаше намерение да казва на Алън или на когото и да било за гадния номер, който Бъстър му бе погодил. Щяха да се смеят, но Норис знаеше какво щяха да си помислят… или поне си мислеше, че знае: „Само Риджуик момее да се хване на нещо подобно. Представяш ли си — да сложи си собствената ръка в капан за плъхове!“

„Сигурно е от тайната ти любовница… Господин Кийтън намина тази вечер… Сигурно иска да се сдобрите.“

— И сам ще се оправя — каза обидено Норис. — Както аз си знам и когато аз реша.

И изведнъж му мина ужасната мисъл — ами ако Бъстър не е останал доволен от капана, който в края на краищата можеше и да не подейства? Ако е отишъл у тях? Въдицата му е там, а той дори не я бе заключил. Просто я беше подпрял в ъгъла до кошницата за риба. Ами ако той е разбрал колко му е скъпа и е решил да я счупи на две?

— Само да е посмял, главата му ще счупя! — закани се той с плътен и гневен глас, който Хенри Пейтън и останалите му колеги едва ли биха разпознали.

И през ум не му мина да заключи на излизане. Всъщност беше забравил дори за болката си. Единственото, което го интересуваше, бе да се прибере час по-скоро вкъщи и да се увери, че въдицата му още е здрава.

8

Тялото под завивките не се помръдна, когато Алън влезе в спалнята и той реши, че Поли е заспала. Вероятно с помощта на някой и друг перкодан. Той се съблече безшумно и внимателно се пъхна в леглото до нея. Но щом сложи слава на възглавницата, видя, че очите й са отворени и го гледат. В първия момент се стресна.

— Кой странник идва нощем в леглото на таз девица? — попита тихо тя.

— Аз съм, кой друг? — отвърна той и се усмихна. — Извинявай, че те събудих, девице.

— Не бях заспала — каза тя и го прегърна.

Той плъзна ръце около талията й. Топлината й му доставяше удоволствие. Така затоплена, Поли беше като задрямала печка. Алън за миг усети нещо твърдо до гърдите си и бегло осъзна, че тя носи нещо под памучната си нощница. После нещото се търкулна и увисна под мишницата й на сребърната си верижка.

— Добре ли си? — попита я.

Тя допря лице до неговото и го притисна до себе си.

— Не — отвърна.

Гласът й затрепери и жената се разплака. Той я остави да си поплаче в прегръдките му и погали косите й.

— Защо не ми е казала какво й причинява тази жена, Алън? — попита накрая Поли и леко се дръпна назад.

Очите му вече бяха свикнали с мрака и той успя да различи лицето й — тъмни очи, тъмна коса, бяла кожа.

— Не знам.

— Само да ми беше казала, щях да оправя нещата. Щях лично да отида при Уилма Джърсик и… и…

Не беше сега моментът да й каже, че Нети се е включила в играта с почти същото ожесточение и злоба както и Уилма. Нито пък, че идва ден, в който с всичките Нетита и Уилми на света става нещо, което не е по силите на никого да оправи.

— Часът е три и половина. — Това едва ли е най-подходящото време да говорим за това какво е могло и какво е щяло да стане. — Поколеба се за миг и продължи: — Според Джон Лапоант тази сутрин Нети ти е казала нещо за Уилма — всъщност вчера сутринта. Какво беше то?

Поли се замисли.

— Не знаех, че става дума за Уилма. Поне не тогава. Нети ми донесе лазаня. А ръцете ми… ръцете ми наистина бяха зле. Тя веднага разбра. Нети е… беше… може и да е била… ох, и аз не знам вече какво да кажа… Беше разсеяна за някои неща, но аз лично не можех нищо да скрия от нея.

— Тя много те обичаше.

Думите му отново я разплакаха. Знаеше, че ще стане така, но знаеше също, че има сълзи, които просто трябва да се изплачат независимо от часа. Защото иначе те задушават отвътре.

След малко Поли отново беше в състояние да говори. Ръцете й обгърнаха врата му и тя продължи:

— Сложи ми ония глупави ръкавици и отиде да направи кафе. Попитах я дали си има работа вкъщи и тя каза, че няма. Каза, че Райдър бил на пост, а после нещо от рода на: „Мисля, че ще ме остави на мира. Не ми е досаждала напоследък, сигурно най-после е разбрала, че й говоря сериозно“. Не ти предавам точно думите й, но беше нещо такова.

— Кога дойде при теб?

— Около десет и петнайсет. Може би малко по-рано или по-късно, но там някъде. Защо, Алън? Има ли някакво значение?

Когато се пъхна под завивките, той имаше чувството, че ще заспи още щом сложи глава на възглавницата. Сега беше по-буден от всякога и мислите не му даваха мира.

— Не. Не смятам, че значи нещо. Освен че Нети е мислела за Уилма в онази сутрин.

— Просто не мога да повярвам. Тя изглеждаше толкова добре напоследък. Наистина. Помниш ли, като ти разказах как набра кураж да отиде в „Неизживени спомени“ сама миналата сряда?

— Да.

Свали ръце от врата му и се обърна по гръб. Алън чу, че нещо издрънча, но отново не му обърна внимание. Мислите му бяха заети с онова, което Поли му бе разказала, и той изследваше всяка дума както бижутер оглежда съмнителен камък.

— Трябва да уредя нещата по погребението — каза тя. — Нети имаше роднини в Ярмът, но те не искаха да имат нищо общо с нея, докато беше жива, та камо ли сега. Все пак трябва да им се обадя утре. Ще мога ли да отида до дома на Нети, Алън? Мисля, че тя имаше някакво тефтерче с телефони.

— Аз ще ти го донеса. Няма да ти разрешат да изнесеш нищо от къщата, поне докато доктор Райън не се произнесе след аутопсията, но не виждам нищо лошо да ти дам да препишеш два-три телефона.

— Благодаря ти.

Изведнъж му хрумна нещо.

— Поли, в колко часа си тръгна Нети оттук?

— Мисля, че към единайсет без нещо. Може и да е било единайсет. Не, едва ли е стояла цял час. Защо?

— Нищо — отвърна той.

И тук нищо не се губеше. Ако Нети беше стояла по-дълго у Поли, тя нямаше да има време да се прибере вкъщи, да намери кучето си мъртво, да събере камъните, да напише бележките, да ги закрепи, да отиде у Уилма и да й изпочупи стъклата. Но тя се бе разделила с Поли в единайсет без петнайсет, което ще рече повече от два часа преди трагедията. Достатъчно време.

„Ей, Алън! — гласът, онзи ехидният, който обикновено му говореше за Ани и Тод, отново се обади. — Защо си си навил на пръста да разнищиш тая работа, а приятелче?“

Той не можеше да му отговори. Но не можеше да отговори и на един друг въпрос — как Нети е пренесла камъните до дома на Уилма? Тя нямаше книжка, нито пък имаше представа как се кара кола.

„Стига глупости, приятелче — подвикна му пак гласът. — Написала е бележките вкъщи, вероятно направо в антрето, до тялото на мъртвото си куче, после е взела ластици от чекмеджето в собствената си кухня и е излязла. За какво ще мъкне камъни. Малко ли камъни има в градината на Уилма?“

И все пак Алън не можеше да се отърве от мисълта, че камъните са донесени с бележките на тях. Нямаше причина да мисли така, но му изглеждаше правдоподобно… Точно така би постъпило едно дете или някой, който мисли като дете.

Някой като Нети Коб.

Стига! Престани!

Не можеше.

Поли сложи длан на лицето му.

— Толкова се радвам, че дойде, Алън. Сигурно и за теб е било ужасно.

— Важното е, че свърши. И ти трябва да го приемеш така. Хайде, поспи. Имаш много работа утре. Искаш ли да ти дам едно хапче?

— Не, ръцете ми са по-добре. Поне те. Алън?

Тя замълча и се размърда неспокойно в леглото.

— Какво?

— Нищо. Друг път ще ти кажа. Мисля, че вече ще мога да заспя. Добре, че дойде. Лека нощ.

— Лека нощ, скъпа.

Тя се обърна, придърпа завивките и утихна. За миг той си помисли как го бе прегърнала — с ръце, сплетени зад врата му. Щом като можеше да вплете така пръстите си, значи наистина беше добре. Това беше прекрасно, може би най-хубавото, което му се бе случило, откакто Клат се обади у тях. Дано поне се задържи така.

Поли започна лекичко да похърква. Всъщност Алън намираше хъркането й приятно. Беше толкова хубаво да споделяш леглото си с друг човек, истински човек, който издава истински звуци и… понякога ти дърпа завивката.

Той се усмихна в тъмнината.

А после мислите му отново се върнаха към убийствата и престана да се усмихва.

„Мисля, че ще ме остави на мира. Не ми е досаждала напоследък, сигурно най-после е разбрала, че й говоря сериозно.“

Мисля, че ще ме остави на мира.

Не ми е досаждала напоследък.

Сигурно най-после е разбрала, че й говоря сериозно.

Случаи като този не се нуждаеха от разследване. Дори Сийт Томас може да ти каже какво точно е станало, само като погледне местопрестъплението през дебелите си цайси. Вярно, че вместо пистолети за дуел бяха използвани кухненски прибори, но резултатът беше същият — две тела в моргата на „Кенибек Вали“. Единственият въпрос бе защо се бе случило всичко това.

Беше имал някои въпросителни, някои бегли съмнения, но те щяха да се изпарят още преди земята да погълне Уилма и Нети.

Сега въпросителните бяха станали по-тревожни, а някои от тях

(Сигурно най-после е разбрала, че й говоря сериозно.)

имаха и имена.

За Алън всеки криминален случай беше като градина, оградена от висока стена. За да влезеш, трябва да намериш вратата. Понякога те бяха няколко, но той от опит знаеше, че винаги е поне една. Естествено, че как иначе градинарят е влязъл да посее семената? Случваше се вратата да е голяма, със стрелка към нея и огромен неонов надпис ВХОД или пък малка, покрита с толкова много бръшлян, че трябва да се луташ дълго, преди да я откриеш, но винаги съществуваше. И ако търсиш упорито, ако не те е страх да израниш ръцете си в храсталаците, неминуемо ще я намериш.

Понякога вратата бе малко веществено доказателство, намерено на местопрестъплението. Друг път пък — свидетел или предположение, основано на факти и логика.

Предположенията на Алън за този случай бяха: първо, че Уилма е следвала отдавна изградения си стереотип да се подиграва с хората и да ги подлудява; второ, че този път е избрала неподходящ човек за игричките си; и трето, че на Нети отново й е прищракало, както когато бе убила мъжа си. Но…

Не ми е досаждала напоследък.

Ако Нети не беше казала това, какво щеше да се промени? Колко от предположенията му щяха да се изяснят?

Алън не знаеше.

Просто лежеше в тъмната спалня и се чудеше дали в края на краищата ще намери вратата.

Може би Поли не е чула добре думите на Нети?

Технически беше възможно, но той не го вярваше. Действията на Нети, поне до един момент, съвпадаха с онова, което Поли твърдеше, че е чула. Нети не се беше явила на работа в петък, беше казала, че е болна. Може и така да е било, но може би просто се е страхувала от Уилма. Това се връзваше — знаеха от Пийт Джърсик, че след като е видяла окаляните си чаршафи, тя се е обадила да сплаши Нети. Може и на следващия ден да е звъняла, без Пийт да разбере. Но в събота сутринта Нети беше дошла при Поли с лазаня. Щеше ли да е в състояние да я направи, ако другата жена непрекъснато я е тормозила по телефона? Едва ли.

И после — камъните, с които са строшени стъклата на Уилма. Към всеки един от тях е била закрепена бележка с един и същи текст: „КАЗАХ ТИ ДА МЕ ОСТАВИШ НА МИРА. ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ТЕ ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ.“ Предупреждението обикновено означава, че на този, към когото е отправено, се дава време да промени поведението си. Но за двете жени часът вече е бил ударил. Те са се срещнали на онзи ъгъл само два часа след като камъните са били хвърлени.

Всъщност и за това можеше да се намери някакво обяснение. Когато Нети е намерила кучето си мъртво, тя сигурно не е била на себе си. Също и Уилма, когато е заварила къщата си като след бомбардировка. И само едно телефонно обаждане е било достатъчно, за да пламне искрата. Някоя от двете се е обадила… и фитилът се е запалил.

Алън се обърна на една страна и си помисли колко хубаво би било да може както едно време да получи справка за телефонните обаждания през този ден. Ако можеше да документира факта, че те са говорили преди последната си среща, щеше да се чувства много по-спокоен.

Добре, да приемем, че са говорили. Остават бележките.

„Така трябва да е станало — мислеше си той. — Нети се прибира вкъщи и намира мъртвото си куче в антрето. Прочита бележката на тирбушона, а после сяда и написва едно и също съобщение на петнайсетина листа. Слага ги в джоба на палтото си, награбва една шепа ластици и отива у Уилма. Събира петнайсетина камъка от двора, увива бележките около тях и ги затяга с ластиците. Трябва да е направила всичко това, преди изобщо да започне да хвърля камъните. Иначе би и отнело много време да спира по средата на изпълнението, да тича за още камъни и да увива още листчета. Значи трошиш стъклата и се прибира у дома при клетото си куче.“

Всичко му изглеждаше сбъркано.

Виждаше му се направо невероятно.

Такъв развой предполагаше последователност на мисли и действия, каквато просто не пасваше на представата му за Нети Коб. Убийството на мъжа й бе последица от дългогодишен тормоз, но самото то бе извършено импулсивно от една жена с изкривена психика. Ако данните в старите досиета на Джордж Банерман бяха точни, тя със сигурност не е писала предупредителни писма на Албиън Коб, преди да го убие.

Онова, което му се виждаше правдоподобно, бе къде-къде по-просто: Нети се връща, намира кучето си мъртво, грабва сатъра от кухнята и хуква да се разправи с полякинята.

Но ако е така, тогава кой е изпочупил стъклата на Уилма?

Джон Лапоант беше прикрепен към екипа, който цял следобед проследяваше движението на Нети, доколкото е имало такова. Беше отишла у Поли с лазанята и бе споделила с нея, че има намерение да отиде до новия магазин „Неизживени спомени“ и да се срещне със собственика Лийлънд Гонт, ако е там. Поли поясни, че търговецът я бил поканил да го посети същия следобед и приятелката й трябвало да му каже, че тя ще направи всичко възможно да отиде, въпреки че не се чувства добре.

Ако Нети наистина беше ходила до „Неизживени спомени“, ако беше прекарала известно време там, зяпайки по витрините и приказвайки с новия магазинер, когото всички В града смятаха за страхотен и с когото Алън все не можеше да се срещне — това щеше да ограничи възможностите и отново да извади на дневен ред предположението, че камъните са били хвърлени от трети човек. Но Нети не беше стъпвала в „Неизживени спомени“. Гонт бе казал и на Поли, и на криминалистите, че не й е виждал очите, откакто си е купила онзи кристален лампион. Той бил прекарал предобеда в кабинета си, слушайки класическа музика и описвайки разни стоки, така че дори някой да е идвал, едва ли е щял да го чуе.

Следователно жената си е отишла направо вкъщи, тоест имала е достатъчно време да направи всичките онези неща, които изглеждаха на Алън толкова невероятни.

При Уилма Джърсик възможностите бяха още по-ограничени. Мъжът й се занимавал в мазето с някаква дърводелска работа от осем до десет и нещо в неделя сутринта. Като видял, че става късно, изключил машините и се качил да се облече за литургията в единадесет. Според онова, което Пийт Джърсик разказал на полицаите, тя била под душа, когато влязъл в спалнята. Шерифът нямаше основание да се съмнява в думите му.

Събитията вероятно са се разиграли по следния начин: Около девет и половина Уилма излиза от къщи на кратка обиколка около дома на Нети. Пийт е в мазето, майстори си нещо и дори не разбира, че жена му е навън. Тя пристига пред къщата около десет без петнадесет — минути след като Нети е тръгнала към Поли — и вижда вратата отворена. За нея това е повече от покана. Тя паркира, влиза в къщата, убива кучето, импулсивно написва бележката и си тръгва. Никой от съседите не си спомня да е виждал яркожълтото юго на Уилма, но това едва ли е доказателство, че колата не е била там. Всъщност повечето от съседите са били навън — кой на църква, кой на гости.

Уилма се връща вкъщи, качва се горе, докато Пийт изключва машинариите си, и се съблича. Когато мъжът й влиза в банята да измие лицето си, тя вече е под душа.

Това, че Пийт Джърсик е намерил жена си под душа, беше единственият факт, в който Алън намираше някаква логика. Тирбушонът, с който бе умъртвено кучето, бе смъртоносно, но не достатъчно дълго оръжие и Уилма сигурно е имала кръв по ръцете, която просто се е налагало да измие.

Тя веднъж се разминава с Нети и втори път — със съпруга си. Нима беше възможно? Да. На косъм наистина, но беше напълно възможно.

„Стига, Алън! Престани и заспивай!“

Не можеше. Нещо сякаш го ядеше отвътре. Часовникът в дневната тихо удари четири часа. Мислите му непрекъснато стигаха до задънена улица, но той просто не можеше да престане да мисли.

Опитваше се да си представи как Нети седи търпеливо на масата в кухнята си и пише десетки пъти едно и също нещо, докато любимото й кученце лежи мъртво на по-малко от два метра. Опитваше се, но не можеше. Онова, което в началото бе взел за врата към онази въображаема градина, сега все повече му приличаше на красива рисунка върху иначе здравата и непоклатима стена. Зрителна измама.

Беше ли прекосила Нети разстоянието до дома на Уилма? Беше ли счупила прозорците й? Алън не знаеше, но беше убеден, че Нети Коб все още будеше любопитство у жителите на Касъл Рок — лудата, която бе убила мъжа си и бе прекарала сума ти години в „Джунипър Хил“. В редките случаи, когато тя се отклоняваше от обичайния си маршрут, някой неминуемо я забелязваше. Ако беше минала по Уилоу Стрийт в неделя сутринта — вероятно плачейки и мърморейки си под носа — нямаше начин да е останала незабелязана.

Още на сутринта Алън щеше да тръгне от къща на къща и да разпита всички един но един.

Сънят най-после победи. Докато засмиваше, пред очите му беше все една и съща картина: купчина камъни, увити в листи от тетрадка.

„Ако Нети не ги е хвърлила, тогава кой?“ — питаше се той.

9

Докато малките часове на понеделника бавно се движеха към зората, а с нея и към началото на една нова и интересна седмица, един младеж на име Рики Бисонет се промъкна незабелязано в двора на преподобния Уилям Роуз. Вътре в спретнатата и белосана къща преподобният спеше съня на праведните.

Рики, деветнайсетгодишен и необременен с кой знае колко акъл, работеше в сервиза на Сони. Работното му време бе свършило отдавна, но той се бе мотал из офиса в очакване да стане достатъчно късно (или може би достатъчно рано), та да изиграе малък номер на преподобния Роуз. В петък следобед Рики бе наминал пред новия магазин и се бе заприказвал със собственика, интересен стар тарикат. От дума на дума той изведнъж осъзна, че разказва на господин Гонт най-съкровената си мечта. Тя беше свързана с една млада, ама много млада актриса и модел, за чиито недотам облечени снимки Рики бе готов да даде какво ли не.

— Знаете ли, мисля, че имам нещо, което ще ви заинтригува — каза собственикът на магазина.

После се огледа наоколо, сякаш за да се увери, че освен тях двамата в магазина няма никой, и обърна табелката на вратата. Върна се зад тезгяха, порови из шкафовете и извади кафяв плик.

— Вижте това, господин Бисонет — каза той и му намигна похотливо. — Мисля, че ще останете изненадан. Може би дори изумен.

Вцепенен бе точната дума. Снимките бяха на същата онази актриса, но която Рики чезнеше, и на тях тя беше повече от гола. На първата феята беше снимана заедно с известен актьор, на втората — с двама известни актьори, единият от които можеше да й бъде дядо. А на останалите… Но преди Рики да успее да ги разгледа (а те бяха поне петдесет, всичките цветни, лъскави и големи), господин Гонт ги дръпна от ръцете му.

— Но това е…

Младежът млъкна миг преди да произнесе име, добре известно на читателите на лъскави таблоиди и на зрителите на нашумели шоупрограми.

— О, не! — възрази господин Гонт, но кехлибарените му очи сякаш казваха „да, разбира се“. — Сигурен съм, че не може да е тя, но приликата наистина е невероятна. Продажбата на такива снимки, разбира се, е незаконна. Да оставим сексуалното съдържание… Сам виждате, че момичето на снимката — което и да е то — едва ли има повече от седемнайсет години… Все пак бих могъл да си затворя очите, господин Бисонет. Търговията е в кръвта ми. Така че… Ще се пазарим ли?

И те се спазариха. Рики Бисонет си купи седемдесет и две порнографски снимки за трийсет и шест долара… и този малък номер.

Той изтича на прибежки до къщата, скри се за миг в сянката на стряхата, колкото да се увери, че никой не го е забелязал, и изкачи трите стъпала до вратата. После извади една картичка от задния си джоб, отвори процепа за пощата, пусна я вътре и внимателно положи медния капак обратно, за да не вдигне шум. Приключил със задачата, той се метна през парапета на верандата и хукна като бесен през двора.

Имаше страхотни планове за трите часа, които оставаха до утрото. Те включваха седемдесет и две снимки и голям флакон лосион за ръце.

Картичката запърха като огромен молец и падна на избелелия килим в антрето с текста нагоре:

Как си баптистки буквоед такъв!?

Пишем ти, за да ти кажем, че е по-добре да престанеш с приказките си против нашта „Нощ в казиното“. Решили сме да се позабавляваме и не можем да разберем какво ти пречи. Да знаеш, че на нас, Праведните Католици, ни дойде до гуша от Баптистките ти Простотии. Ние и без това си знаем, че вие, Баптистите, сте шепа Гъзоблизци.

А що се отнася до ДРУГОТО, по-Добре Внимавай, Преподобни Параход Уили. Че ако продължаваш да си вреш Гадната Мутра в Наште работи, така ще те подредим заедно с Тъпите ти Приятелчета, че ще ни запомниш!

Остави ни на мира Баптистки Буквоед такъв или ЩЕ СЪЖАЛЯВАШ, ДОКАТО СИ ЖИВ.

„Просто предупреждение“ от

 

ЗАГРИЖЕНИТЕ КАТОЛИЦИ

НА КАСЪЛ РОК

Преподобният Роуз откри картичката, когато слезе по хавлия да прибере сутрешния си вестник.

Човек може би е по-лесно да си представи реакцията му, отколкото да я опише.

10

Лийлънд Гонт стоеше на прозореца над „Неизживени спомени“ с ръце зад гърба и гледаше от високо към Касъл Рок.

Четиристайният апартамент зад него здравата би учудил местните клюкари, защото в него нямаше нищо. Абсолютно нищо. Нито легло, нито шкаф, нито дори стол. Вградените гардероби зееха отворени и празни. Вълма прах се търкаляха по непозналия настилка под. Единственото „обзавеждане“ бяха пердетата — весело и уютно каре. Но те бяха и единствените, които имаха някакво значение, защото се виждаха от улицата.

Градът спеше. Магазините бяха празни, къщите бяха тъмни и единственото движение на Мейн Стрийт бе мигането на светофара на кръстовището с Уотърмил. Гонт гледаше града с нежни, влюбени очи. Още не беше напълно негов, но скоро щеше да стане. Той вече бе сложил ръка на него. Те не знаеха… но скоро щяха да разберат. Щяха. Тържественото откриване бе минало чудесно. Господин Гонт се възприемаше като електротехник на човешката душа. А в малки градчета като Касъл Рок всичките бушони бяха подредени в красиви, прави редици. Само трябва да ги отвинтиш и да започнеш свързването на късо. Свързваш на късо една Уилма Джърсик с една Нети Коб, използвайки жица от други два бушона — тези на младеж като Брайън Раск и пияница като Хю Прийст например. После по същия начин свързваш и други хора — един Бъстър Кийтън с един Норис Риджуик, един Франк Джует с един Джордж Нелсън, една Сали Ратклиф с един Лестър Прат…

В един момент изпробваш ювелирната си работа, просто за да се увериш, че всичко действа — както бе направил днес — а после си седиш кротко на мястото и само от време на време пускаш ток по веригата, колкото да поддържаш интереса. Да поддържаш напрежението. Но още по-добре е да си кротуваш, докато не свържеш и последната клема… и едва тогава да дръпнеш шалтера. Рязко и без колебание.

Важното е да познаваш човешката природа и…

— Да балансираш търсене и предлагане, разбира се — разсъждаваше си на глас той, докато гледаше заспалия град.

А защо? Ами… всъщност, просто така.

Ей така.

Хората винаги преценяваха всичко с душите си, а той, разбира се, щеше да вземе колкото е възможно повече от тях, когато затвори магазина. Те бяха за Лийлънд Гонт като трофеите за ловеца, като улова за рибаря. Всъщност в чисто практически смисъл те вече не му вършеха работа, но той продължаваше да ги събира винаги когато му се удадеше възможност. Иначе нямаше да е в играта.

И все пак по-скоро удоволствието го караше да продължава. Не душите. То бе единственото, което имаше значение след толкова време, защото когато си живял дълго, в един момент започваш да се развличаш с каквото ти попадне.

Лийлънд Гонт освободи ръцете иззад гърба си — същите онези ръце, които отвращаваха всеки, който бе имал нещастието да почувства хладното им докосване — и сплете здраво пръсти. Ноктите му бяха дълги, твърди и жълти. А също и невероятно остри. Миг по-късно те прорязаха кожата на пръстите му и от раните бликна черна и гъста кръв.

Брайън Раск изплака насън.

Майра Ивънс пъхна ръка между краката си и започна бясно да мастурбира — в съня й Кралят се любеше с нея.

Данфърд Кийтън сънуваше, че лежи насред пистата на хиподрума в Люистън. Конете полетяха в галон и го премазаха под копитата си.

В съня си Сали Ратклиф отвори вратата на новия мустанг на Лестър Прат и отвътре изскочиха стотици змии.

Хю Прийст се събуди с писък. В съня му Хенри Бофорт, барманът на „Кроткия тигър“, бе залял с газ лисичата му опашка и бе драснал клечката.

Еверет Франкъл, асистентът на доктор Рей ван Ален, сънуваше, че лапа новата си лула, а мундщукът й изведнъж се превръща в бръснач и отрязва езика му.

Поли Чалмърс започна да стене, а вътре в малкото сребърно бижу на врата й нещо се раздвижи, засъска и я облъхна с аромат на… увяхнали теменуги.

Лийлънд Гонт бавно отпусна хватката си. Големите му разкривени зъби се оголиха в усмивка, едновременно ведра и смразяващо зловеща. Над Касъл Рок кошмарите избледняха и неспокойните спящи отново се отпуснаха в леглата си.

Засега.

Скоро щеше да се съмне. А със зората идваше и нов ден със своите изненади и чудеса.

Той си мислеше, че е време да си наеме помощник. Не че той щеше да бъде имунизиран срещу процеса, който работодателят му ръководеше. Не!

Това би опорочило цялото удоволствие.

Лийлънд Гонт стоеше на прозореца и гледаше града, който се простираше в краката му безпомощен в тази така приятна тъмнина.