Стивън Кинг
Неизживени спомени (24)

2

Секунди преди мостът да се взриви, Норис Риджуик се втурна в канцеларията на шерифа и изкрещя:

— Къде е шериф Пангборн? Трябва да намеря шериф Пан…

Огледа се и смаяно замълча. Канцеларията беше празна с изключение на Сийтън Томас и някакво ченге от щатската полиция, което изглеждаше толкова младо, че в кръчмите едва ли биха му сервирали дори и бира.

По дяволите, къде са всички останали? По всичко изглеждаше, че по улиците на Касъл Рок са паркирани безразборно около шест хиляди коли на щатската полиция. Ако раздаваха награди за неправилно паркиране, то неговият фолксваген положително би спечелил първото място, тъй като все още лежеше на мястото, където Бъстър го беше преобърнал.

— Господи! — възкликна заместник-шерифът. — Къде са другите?

Младокът от щатската полиция, комуто нито един кръчмар не би сервирал бира, огледа униформата на Норис и отвърна:

— Някъде е избухнала улична схватка — бият се християни срещу канибали, или нещо подобно. Задачата ми е да обслужвам радиостанцията, но проклетата буря пречи на приемането и на предаването. — Сетне мрачно добави: — Кой сте вие?

— Заместник-шериф Риджуик.

— Казвам се Джо Прайс. Хей, шерифе, що за град е вашият? Жителите му са полудели.

Той не благоволи да му отговори, а се приближи до Сийтън Томас. Той беше блед като платно, дишаше и пресекулки и притискаше гърдите си със сбръчканата си ръка.

— Сийт, къде е Алън?

— Не знам — отговори мъжът и втренчи в Норис безжизнените си, изпълнени със страх очи. — Знам само, че в целия град става нещо лошо, много лошо. Телефоните не работят, което е странно, тъй като повечето от кабелите са под земята. Честно да ти кажа, радвам се, че не работят. Радвам се, защото не искам да науча истината.

— Мястото ти е в болницата — загрижено го изгледа полицаят.

— Предпочитам да бъда в Канзас — мрачно процеди старецът. — Но след като не съм, просто ще си седя тук и ще чакам всичко да свърши. Няма…

В този момент мостът полетя във въздуха; звукът, подобен на карабинен откос раздра като с нокти нощната тишина.

— Господи! — едновременно извикаха Норис и Джо Прайс.

— Да! — произнесе Сийт Томас с уморения си, изплашен и монотонен глас. — Ще взривят целия град. Предполагам, че точно това ще направят.

Сетне внезапно се разрида, двамата по-млади мъже изплашено го изгледаха.

— Къде е Хенри Пейтън? — извика Норис, но Прайс не му обърна внимание. Тичаше към вратата, за да види къде е експлозията.

Норис погледна към Сийтън Томас, ала старецът мрачно се взираше в пространството, а лицето му бе обляно от сълзи; продължаваше да притиска гърдите си. Риджуик последва младия полицай и го откри на паркинга пред общината, където сякаш преди хиляда години беше глобил Бъстър Кийтън за неправилно паркиране на червения му кадилак. В дъждовния мрак се извисяваше огнен стълб, чийто пламъци вече угасваха, но под техните отблясъци двамата видяха, че мостът над потока е изчезнал. Светофарът края на града беше изтръгнат и лежеше посред улицата.

— Света Богородице! — с благоговение прошепна Прайс. — Адски съм щастлив, че това не е моят град.

Лицето му беше зачервено, очите му трескаво блестяха.

Сега заместник-шерифът знаеше, че непременно трябва да открие Алън. Реши да вземе полицейската кола и първо да намери Хенри Пейтън — нямаше да му е трудно, ако действително има някакво улично сражение. Може би и Алън бе там.

Докато пресичаше улицата, проблесна мълния и освети двама души, които тичешком завиваха покрай сградата съда, намираща се до общината. По всичко личеше, че бързат към светложълтия фургон, който той беше взел за кола на телевизията. Единият му се стори непознат, но никога не би могъл да обърка самоличността на набития и малко кривокрак човек — беше Данфърд Кийтън.

Норис Риджуик направи две крачки вдясно и притисна гърба си към тухлената стена в началото на алеята. Измъкна служебния си пистолет, насочи дулото му към дъждовното небе и с всичка сила изкрещя:

— Стой!

3

Поли потегли на заден ход по алеята, включи чистачките и зави наляво. Към болката в ставите се бе прибавило силното, неприятно парене по кожата на ръцете й, предизвикано от кръвта на паяка. Чудовището някак си бе успяло да я отрови и отровата, бавно, но сигурно проникваше в тялото й. Ала сега нямаше време да се тревожи за това.

Когато наближи знака „стоп“ на кръстовището, мостът полетя във въздуха. Тя потръпна от оглушителния гръм и смаяно впери поглед в огненото кълбо, което се издигна над потока. За миг под ярката светлина съзря изгърбения силует на моста, очертаващ се на фона на тъмното небе, сетне той беше погълнат от пламъците.

Поли зави по Мейн Стрийт по посока на „Неизживени спомени“.

4

По едно време Алън беше запален по снимането на домашни филми. Нямаше представа колко свои приятели е отегчил до смърт с „шедьоврите“ си, прожектирани върху чаршаф, закачен на стената, където кадър след кадър синове му (все още с гумирани гащички) несигурно щапуркаха из хола, жена му Ани ги къпеше, децата духаха свещичките на тортата по случай рождените им дни, цялото семейство отиваше на екскурзия. В тези филми хората махаха с ръка или правеха смешни физиономии пред камерата, сякаш съществуваше неписан закон: ако насочат филмова камера към теб, непременно трябва да помахаш с ръка, да направиш физиономия или и двете. В противен случай има опасност да те арестуват за непредумишлено безразличие, за което се предвижда наказание от една до десет години, което се състои в това непрекъснато да гледаш домашни филми.

Преди пет години Алън започна да използва видеокамера, която беше по-евтина и с която се работеше по-лесно по този начин. Така вместо да отегчава приятелите си до смърт в продължение на десет-петнайсет минути, колкото отнемаше прожекцията на три-четири ролки осеммилиметрова лента, можеше да ги отегчава с часове, и то без да поставя нова касета.

Извади касетата от кутията и я разгледа. Върху нея нямаше етикет. „Добре — помисли си той. — Защо ми е етикет? И без това ще видя какво е записано на нея.“ Понечи да пусне видеото, но се поколеба.

Пред очите му се появи странен образ, в който се сливаха чертите на Тод, Шон и на съпругата му, сетне той бе заменен с бледото, изплашено лице на Брайън Раск, което Алън бе видял само преди няколко часа.

„Изглеждаш тъжен, Брайън.“

„Тъй вярно.“

„Означава ли това, че действително си нещастен?“

„Тъй вярно — и ако пуснеш видеото, ти също ще се натъжиш. Той иска да изгледаш филма, но не за да ти направи услуга. Господин Гонт не обича да прави услуги. Просто иска да те зароби, както зароби всички други в градчето.“

Но Алън трябваше да изгледа касетата.

Докосна гладкия, квадратен бутон, отдръпна ръката си се огледа. Да — собственикът на магазина все още беше тук. Скрит някъде. Той бе сигурен — чувстваше присъствието му — едновременно заплашително и примамващо. Припомни си бележката, оставена му от господин Гонт: „Зная че все още се питате какво се е случило през последните мигове от живота на жена ви и на по-малкия ви син…“

„Не го прави, шерифе — прошепна Брайън Раск. Пангборн видя как бледото, намръщено лице, лицето на човек пред самоубийство, наднича към него иззад хладилната чанта в коша на мотоциклета, която беше пълна със снимки на бейзболисти. — Забрави миналото. Така е по-добре. Освен това той лъже; и ти го знаеш.“

Да, той знаеше, че е точно така. И все пак трябваше да погледне.

Пръстът му натисна бутона. Както предполагаше, зелената светлинка, означаваща, че видеото е включено примигна, въпреки че нямаше ток. Той пусна заобления червен телевизор и след миг екранът проблесна, покрит със „снежинки“. Алън натисна копчето за изваждане на касетата и шейната изскочи навън.

„Не го прави“ — отново прошепна Брайън Раск, но шерифът изобщо не му обърна внимание. Постави касетата и чу тихото изщракване, когато главите подхванаха лентата. Сетне дълбоко си пое дъх и натисна бутона „Старт“. Блестящите „снежинки“ изчезнаха от екрана и той потъмня. След секунда стана оловносив, запроблясваха числа: 8… 7… 6… 5… 4… 3… 2… 1… X.

Появи се селски път, картината подскачаше, очевидно ръката, която държеше камерата, не беше стабилна. На преден план се виждаше пътен знак и въпреки че не беше на фокус, добре се различаваше надписът 117. Ала Алън нямаше нужда от него, защото много пъти бе минавал по тази отсечка и добре я познаваше. Видя боровата горичка преди мястото, където шосето рязко завиваше — именно в нея бе катастрофирал скаутът — предницата на колата се беше врязала в най-голямото дърво.

Но по дърветата на екрана нямаше следи от катастрофата, въпреки че белезите все още личаха, ако човек отиде в горичката и внимателно се загледа (както той бе правил много пъти). Постепенно го обзеха удивление и ужас, тъй като разбра — не по дърветата без белези от катастрофата, а по интуиция, че видеофилмът е заснет в деня на смъртта на Ани и Тод.

Щеше да види катастрофата.

Беше абсолютно невъзможно и все пак бе вярно. Щеше да види как загиват жена му и синът му.

„Спри го! — извика Брайън. — Спри го! Господин Гонт е зъл човек и продава предмети, които правят хората зли. Спри видеото, преди да е станало прекалено късно!“

Но Алън не можеше да се подчини, както дори с усилие на волята не би могъл да накара сърцето си да спре да бие така лудешки. Беше вцепенен и хипнотизиран.

Обективът се насочи вляво, към пътя. Отначало шосето беше празно, после някакво стъкло проблесна под слънчевите лъчи. Беше скаутът. Колата се приближаваше. Тя се движеше към бора, където щеше да приключи земният път на хората в нея, а самата тя да се превърне в купчина старо желязо. Колата не се движеше с висока скорост, нито криволичеше по шосето. Нищо не издаваше, че Ани е изгубила или има опасност да изгуби контрол.

Алън се приведе към екрана, пот се стичаше по лицето му, кръвта пулсираше в слепоочията му. Усети, че му се повдига.

Не, не е възможно. Това е монтаж. Гонт някак си е успял го направи. Това не са Ани и Тод. Може би са някаква актриса и момче, които играят ролите им — но не са те. Не може да е вярно.

Но нещо му подсказваше, че се самозалъгва и че всичко това е самата истина. Какво друго можеш да видиш на екрана на телевизор, който не е включен в контакт, но все пак работи? Какво друго, освен самата истина?

„Това е лъжа! — провикна се отнякъде Брайън Раск, но този път гласът му беше много по-тих и той се престори, че не го чува. — Лъжа, шерифе! ЛЪЖА!“

Сега видя номера на приближаващия се скаут: В 24912. Действително беше колата на жена му.

Внезапно забеляза нов проблясък. Очевидно по шосето се движеше друга кола и бързо скъсяваше разстоянието.

Навън мостът полетя във въздуха, но шерифът не чу грохота, дори не погледна през витрината. Очите му бяха приковани към екрана, където Ани и Тод приближаваха дървото, причинило смъртта им.

Колата зад тях се движеше със сто и десет — може би дори със сто и трийсет километра в час. Когато скаутът наближи мястото, откъдето снимаше операторът, друга кола — която изобщо не се споменаваше в полицейските рапорти — започна да го застига. Очевидно Ани също я забеляза и се опита да й се изплъзне, но скаутът все още се движеше бавно. Освен това беше прекалено късно.

Втората кола беше жълтозелен „Додж Чаленджър“; задницата му беше повдигната, а предната му част сякаш всеки миг щеше да заоре в шосето. Задницата беше покрита със стикери: „ХЪРСТ“, „ФЮЪЛИ“, „ФРАМ“… Въпреки че филмът не беше озвучен, на него му се струваше, че чува гърма на изгорелите газове от ауспуха на доджа.

Внезапно разбра всичко, сърцето му се сви от агонизираща болка и той извика:

— Ейс!

Точно така. Ейс Мерил! Отмъщение! Как не се сети по-рано?

Скаутът мина пред камерата, която се насочи вдясно, за да го последва. За секунда шерифът имаше възможност да надзърне в колата; да, зад волана действително седеше Ани, върху косата си бе завързала кашмирено шалче, до нея седеше Тод с тениска, на която беше щамповано „Междузвездни войни“. Малчуганът наблюдаваше преследващата ги кола през задното стъкло. Жена му я следеше в огледалцето за обратно виждане. Алън не можеше да види лицето й, но забеляза, че тя се е привела, обтягайки предпазния колан. Осъзна че вижда съпругата и сина си за последен път, и в този миг съжали, че се е поддал на изкушението — не искаше да ги вижда, щом не можеше да промени нищо, не искаше да бъде свидетел на жестоката им смърт.

Но вече нямаше връщане назад.

Доджът блъсна скаута. Ударът не беше силен, но Ани караше с висока скорост. Колата й не можа да вземе завоя, изскочи от шосето и се понесе към горичката, където я очакваше високият бор.

— НЕ! — изкрещя Алън.

Скаутът попадна в крайпътната канавка, премина я, продължи на две колела, сетне с беззвучен трясък се вряза в бора. През предното стъкло изхвърча парцалената кукла с кашмирено шалче, удари се в някакво дърво и отхвръкна сред храстите.

Зеленият чаленджър спря на ръба на канавката.

Предната лява врата се отвори.

Ейс Мерил слезе от колата.

Погледна към жалките останки от скаута, почти скрити от облака пара, излизаща от пробития радиатор, и се засмя.

— НЕ! — отново изкрещя Алън и с две ръце блъсна видеото. То падна на пода, но не се счупи, а кабелът беше прекалено дълъг, за да се измъкне. По екрана пробягна зигзагообразна линия, но телевизорът продължи да работи. Шерифът видя как Ейс Мерил се качва в колата си, без да престава да се смее; сетне сграбчи червеното „Сони“, вдигна го над главата си, обърна се и го запрати в стената. Проблесна ярка светлина, разнесе се глух трясък, сетне настъпи тишина, нарушавана само от бръмченето на видеото, което продължаваше да работи. Шерифът го ритна и то най-сетне замлъкна.

„Хвани го. Той живее в Меканик Фолс.“

Това бе непознат глас. Беше хладнокръвен и безумен, но в думите му имаше безмилостна логика. Гласът на Брайън Раск беше напълно заглъхнал; сега Алън дочуваше само новия глас, който непрекъснато повтаряше едно и също: „Хвани го. Той живее в Меканик Фолс. Хвани го. Той живее в меканик Фолс. Хвани го. Хвани го. Хвани го.“

От срещуположната страна на улицата се разнесоха още две оглушителни експлозии — бръснарницата и погребалното бюро се взривиха почти едновременно, бълвайки към небето и по улицата счупени стъкла и горящи отломки. Той не им обърна внимание.

Машинално грабна кутията със змията, просто защото я бе донесъл, следователно трябваше да я вземе със себе си. Бавно се отправи към вратата, заличавайки предишните си следи, и излезе от магазина. Не чуваше експлозиите около себе си. Не виждаше зейналата дупка между сградите долния край на Мейн Стрийт, нито отломките от тухли и стъкло, които покриваха улиците. Касъл Рок и всичките му жители, включително Поли Чалмърс, не съществуваха за него. Беше обсебен от мисълта да отиде в Меканик Фолс. Единствено това имаше смисъл. Всъщност означаваше всичко за него.

Седна в колата и хвърли на седалката до себе си пистолета, фенерчето и магическата кутия. Представяше си, че е стиснал Ейс Мерил за шията и започва да го души.

5

— Стой! — отново изкрещя Норис. — Стой, не мърдай!!

Мислеше си, че има невероятен късмет. Намираше се на петдесетина метра от ареста, където смяташе да затвори Дан Кийтън. Не беше сигурен за спътника му… но скоро щеше да разбере какво са вършили тези двамата. Изобщо не приличаха на хора, които са се грижили за болните и са утешавали опечалените.

Полицай Прайс премести поглед от Норис към мъжете застанали под старомодната дървена табела с надпис „Областен съд“. Сетне отново погледна към заместник-шерифа. Ейс и бащата на Зипи се спогледаха и едновременно посегнаха към пистолетите, затъкнати в коланите им.

Преди малко Риджуик бе стрелял във въздуха според инструкциите за действие в подобни ситуации. Сега, все още следвайки процедурата, той хвана дясната си китка в другата си ръка и се прицели. Ако написаното в учебниците бе вярно, онези двамата няма да разберат, че дулото на пистолета е насочено помежду им, всеки ще мисли, че се прицелва право в него.

— Долу ръцете от пистолетите! Веднага!

Бъстър и непознатият отново се спогледаха и отпуснаха ръце.

Норис хвърли поглед към младия полицай.

— Хей, Прайс, искаш ли да ми помогнеш? Стига да не си преуморен.

— Какво правиш? — попита младокът. Изглеждаше разтревожен и очевидно нямаше желание да се включи в акцията. Случилото се през нощта и най-вече взривяването на моста го бе накарало да заеме изчаквателна позиция. По всичко изглеждаше, че предпочита да остане пасивен. Нещата в Касъл Рок бяха загрубели твърде бързо.

— Арестувам ги — отсече помощник-шерифът. — А ти какво си мислиш, че правя?

— Арестувай този — провикна се Ейс и му показа среден пръст. Бъстър истерично се изкикоти.

Прайс неуверено ги изгледа, сетне извърна очи към Норис.

— Ами… по какво обвинение?

Приятелят на Бъстър се изсмя.

Заместник-шерифът насочи цялото си внимание към двамата мъже и с ужас забеляза, че неусетно са започнали да се отдалечават един от друг. Когато беше насочил пистолета си към тях, те стояха рамо до рамо. Сега разстоянието помежду им беше около пет метра и продължаваха да го увеличават.

— Не мърдайте! — провикна се той. — Застанете един до друг!

Ала двамата не се помръднаха; стояха под проливния дъжд и зорко го наблюдаваха.

— Като начало ги арестувам за незаконно притежаване на оръжие! — гневно изкрещя Норис на полицай Джо Прайс. — А сега си извади палеца от задника и ела да ми помогнеш!

Грубите му думи накараха младежа да пристъпи към по-решителни действия. Той се опита да извади пистолета си, установи, че кобурът му е закопчан, и се опита да го отвори. В този момент се взривиха бръснарницата и погребалното бюро.

Бъстър, Норис и Прайс погледнаха към горния край на улицата, но не и Ейс, който чакаше точно този момент. Измъкна с мълниеносна бързина револвера си и стреля. Куршумът улучи Норис в лявото рамо, засегна белия му дроб и счупи ключицата му. Когато забеляза, че двамата мъже са се раздалечили, помощник-шерифът се бе отдалечил от тухлената стена; сега беше запратен към нея. Ейс отново стреля и в стената, на сантиметри от ухото на Норис, се образува кратер. Рикошетът прозвуча като разгневено жужене на огромно насекомо.

— Майчице! — изпищя полицай Прайс и още по-усърдно се зае с освобождаването на револвера си.

— Очисти този тип, татенце! — провикна се Ейс. Устата му беше разтегната в широка усмивка. Прицели се и отново стреля в Норис и третият му куршум се заби в костеливото рамо на заместник-шерифа, който се свлече на колене. В небето проблесна мълния. Колкото и да беше невероятно, раненият все още чуваше как по улицата шумно се търкалят парчета от тухли и дърво, резултат от последната експлозия.

Младокът Прайс най-сетне успя да разкопчае кобура. Точно измъкваше пистолета си, когато един откос от шмайзера на Кийтън отнесе горната част на главата му и запрати тялото му в тухлената стена.

Риджуик още веднъж вдигна пистолета си, който сякаш тежеше петдесет килограма. Стисна го с две ръце и се прицели в Кийтън. Бъстър беше по-удобна мишена отколкото приятеля му. Освен това току-що бе убил полицай, а подобни деяния се наказваха сурово в Касъл Рок. Може местните хора да са селяндури, но поне не са варвари. Норис дръпна спусъка в същия момент, в който Мерил се опита да го застреля.

Револверът отскочи и заместник-шерифът политна назад, а куршумът на Ейс улучи празното пространство, където само преди секунда беше главата на Норис. Бъстър Кийтън също политна назад, притиснал ръце към корема си, през пръстите му бликаше кръв.

Норис лежеше до стената редом с полицай Прайс, дишаше на пресекулки, притискаше раната в рамото си и си мислеше: „Ама, че гаден ден!“

Ейс насочи шмайзера си към него, сетне се отказа да го застреля — поне засега. Отиде при Бъстър и коленичи до него. Северно от тях сградата на банката полетя във въздуха, придружена от огнено кълбо и гранит, раздробен на прах. Той дори не погледна в тази посока, а отмести ръцете на татенцето, за да огледа раната му по-добре. Мъчно му бе за стария глупак — беше започнал да го харесва.

— Ох, боли! Бо-о-оли! — изкрещя съветникът.

В това Ейс не се и съмняваше. Куршумът от 45-калибровия пистолет го беше улучил точно над пъпа. Отворът на корема беше малък. Не бе необходимо да го преобръща, за да се убеди, че отворът на гърба навярно е голям колкото чинийка за кафе, а кости от счупения гръбначен стълб стърчат навън като окървавени захарни пръчки.

— Боли! Бо-о-о-ли-и-и! — изкрещя Бъстър, надвиквайки шума на проливния дъжд.

— А-ха. — Ейс допря дулото на шмайзера до слепоочието на главния градски съветник. — Не ти провървя, татенце. Ще ти дам болкоуспокояващо лекарство.

Дръпна спусъка три пъти. Тялото на Бъстър подскочи, сетне замря.

Бившият затворник се изправи с намерението да довърши проклетия заместник-шериф — ако изобщо беше още жив — когато изтрещя пистолет и куршум изжужа на сантиметри от главата му. Ейс вдигна поглед и видя друг полицай, застанал пред вратата на канцеларията на шерифа.

Непознатият изглеждаше по-стар от самия Господ-Бог. Стреляше с едната ръка, а другата притискаше към сърцето си.

Вторият куршум, изстрелян от Сийт Томас, се заби в лодката до Ейс и изпръска с кал тежките му ботуши.

Дъртият лешояд изобщо не можеше да стреля, но Мерил изведнъж разбра, че незабавно трябва да изчезва оттук. С Бъстър бяха поставили купища динамит в сградата на съда, бяха нагласили часовника така, че бомбата да избухне след пет минути, а ето, че той се облягаше на стената на сградата докато скапаният Метусалем го използваше като тренировъчна мишена.

Каза си, че бомбата ще се погрижи за двамата полицаи, за него беше време да посети господин Гонт.

Изправи се и хукна по улицата. Старият заместник-шериф отново стреля, но този път куршумът изобщо не представляваше опасност за бившия затворник. Той тичешком отмина жълтата камионетка, но не се опита да се качи в нея. Шевролетът, паркиран пред „Неизживени спомени“, ще му помогне да се измъкне от проклетия град. Но първо трябва да открие господин Гонт, за да си получи възнаграждението. Беше сигурен, че му се полага и той положително ще му го даде.

Освен това трябва да намери и един пръдлив шериф.

— Отплатата е сладка — промърмори Ейс и се затичало по Мейн Стрийг към „Неизживени спомени“.

6

Франк Джюът стоеше на стълбите на съда, когато нам сетне забеляза човека, когото търсеше. Директорът на училището стоеше тук от доста време, но онова, което тази’ нощ ставаше в Касъл Рок, не му правеше особено впечатление. Сякаш не чуваше писъците и виковете откъм Касъл Хил, нито експлозиите и пистолетните изстрели, този път прозвучали от паркинга пред канцеларията на шерифа; не обърна никакво внимание на Данфърд Кийтън, придружаван от някакъв тип, издокаран като застаряващ рокер, които преди пет минути тичешком бяха слезли по стъпалата. Той си имаше много по-важна работа. Франк имаше среща със своя добър, стар приятел Джордж Нелсън.

Най-сетне търпението му беше възнаградено. Ето го и самият Джордж. Т. Нелсън — върви по тротоара пред сградата на съда. Ако не беше револверът, затъкнат в колана на модерните му панталони (и фактът, че валеше като из ведро), той би могъл да мине за човек, който отива на екскурзия.

Нашият мосю Джордж Т. Гадняров Нелсън просто се разхождаше в дъжда, нали? А какво пишеше на бележката, оставена в канцеларията на Франк? О, да: „Запомни, 2000 долара в дома ми до 7,15 най-късно или ще съжаляваш, че си се родил мъж!“ Франк погледна часовника си, видя, че са изминали повече от трийсет минути от уговорения в бележника час, и реши, че това няма голямо значение.

Вдигна пистолета и го насочи към главата на мръсника, виновник за всичките му беди, сетне изкрещя:

— НЕЛСЪН! ДЖОРДЖ НЕЛСЪН! ОБЪРНИ СЕ И МЕ ПОГЛЕДНИ, ЗАДНИК ТАКЪВ!

Той се извърна мълниеносно. Посегна към шмайзера, ала отпусна ръка, когато забеляза, че другият го е взел на мушка. Вместо това сложи ръце на кръста си и вдигна поглед към Франк Джюът, застанал на стъпалата пред съда, докато дъждовните капки се стичаха по носа, по брадичката му и по дулото на откраднатия пистолет.

— Нима ще ме застреляш? — поинтересува се Джордж Т. Нелсън.

— И още как! — изръмжа Франк.

— Ще ме застреляш като куче, а?

— Защо не? Друго не заслужаваш.

Франк остана изумен, забелязвайки, че Джордж Т. Нелсън се усмихва и доволно кима.

— Ами да, какво друго да очаквам от едно страхливо копеле, което влиза с взлом в дома на свой приятел и убива беззащитно птиченце? Всъщност точно това и очаквах. Хайде, давай, подъл очилат шибалник! Застреляй ме, покажи се истински мъж!

Наблизо проехтя гръм, но Франк не го чу. След десет секунди се взриви банката, но той не обърна внимание и на това. С огромно усилие се мъчеше да сдържи гнева си… и учудването си. Учудване от нахалството, от глупашкото нахалство на мосю Джордж Т. Гадняров Нелсън. Най-сетне езикът му се развърза и той изкрещя:

— Вярно е, че убих папагала ти. Вярно е и това, че се изсрах върху онази тъпа снимка на майка ти. Но какво направи ти, Джордж, освен дето направи така, че да загубя работата си и никога повече да не преподавам? Божичко, ще имам късмет, ако не свърша в затвора! — Внезапно и с нова сила осъзна несправедливостта на случилото се с него; все едно да разтриваш с оцет прясна драскотина. — Защо просто не дойде да ме помолиш за пари, щом са ти трябвали? Защо не ме помоли? Момеехме да измислим нещо, тъпо копеле такова!

— Нямам представа за какво говориш! — извика в отговор учителят по дърводелство. — Знам само, че си смел, когато убиваш папагалчета, но не ти стиска да се биеш честно с мен!

— Нямаш… нямаш представа за какво говоря? — заекна директорът и лудешки размаха пистолета. Просто не можеше да се начуди на нахалството на онзи тип, застанал долу на тротоара; не, не можеше да му се начуди. Да бъдеш с единия крак в гроба и да продължаваш да лъжеш…

— Не, никаква.

Побеснял от гняв от безочието му, Франк машинално изрече стихчето, спомен от детството му:

— Който лъже, на въже!

— Шубе такова! — не му остана длъжен другият. — Нищожество! Убиец на папагалчета!

— Изнудвач!

— Откачалка! Махни пистолета, глупако! Да се бием честно!

Джюът се ухили.

— Честно ли? Нима разбираш какво означава тази дума?

Джордж Т. Нелсън вдигна ръце и размърда пръстите си.

— По всичко изглежда, че разбирам повече от тебе.

Франк понечи да отговори, но от устата му не излезе нито звук. Временно беше загубил дар слово при вида на беззащитния си съперник.

— Хайде, прибери пистолета — подкани го Джордж. — Да го направим както в уестърните — ако изобщо ти стиска. По-бързият печели.

Франк си помисли: „Защо не? По дяволите, защо не?“

И без това вече нямаше за какво да живее — ако не друго, поне ще докаже на стария си „приятел“, че не е страхливец.

— Съгласен — заяви той и затъкна пистолета в колана си, сетне протегна ръцете си, като се стараеше да ги държи точно над дръжката на оръжието. — Как искаш да го направим, Джорджи-Порджи?

Той усмихнато заяви:

— Започваш да се спущаш по стълбите, а аз да се качвам. Щом чуем гръм…

— Ясно — прекъсна го Франк. — Добре. Хайде, започваме.

Той заслиза по стъпалата, а Джордж Т. Нелсън тръгна нагоре.

7

Точно когато Поли наближи „Неизживени спомени“, сградата на погребалното бюро и на бръснарницата хвръкнаха във въздуха, последвани от оглушителен грохот и ослепителен проблясък. От епицентъра на експлозията полетяха отломки, подобно на астероиди в научнофантастичен филм, младата жена инстинктивно се приведе. И добре, че го стори: парчета дърво и стоманената ръчка на стол № 2 — стола на Хенри Джендрън — разбиха предното стъкло на колата й. Със странно жужене ръчката прелетя през колата и излезе през задното стъкло. Стъклени отломки се издигнаха във въздуха като облаче след изстрел с карабина.

Останала без управление, тойотата се покатери на тротоара, блъсна се в пожарния кран и моторът изгасна.

Жената примигна, вдигна глава и впери поглед през дупката в стъклото. Видя как някакъв човек излезе от „Неизживени спомени“ и се отправи към една от трите коли, паркирани пред магазина. Но ярката светлина на пламъците, бушуващи на отсрещната страна на улицата, тя разпозна Алън и извика:

— Алън!

Ала той не се обърна. Движеше се машинално, като робот.

Поли изскочи от колата и се втурна след него, като непрекъснато крещеше името му. Наблизо се разнесе отчетливото тракане на шмайзер. Той не му обърна внимание, нито показа, че е забелязал пламъците, изригващи от мястото, където доскоро се намираха погребалното бюро и бръснарският салон. Движеше се като хипнотизиран, сякаш подчинявайки се на някакъв вътрешен глас; изведнъж жената разбра, че е закъсняла. Лийлънд Гонт беше успял да го омагьоса и ако тя не предупреди Алън да не се поддава на внушението, тогава… един Бог знае какво можеше да се случи тогава!

Затича още по-бързо.

8

— Помогни ми! — изпъшка Норис, преметна ръка през шията на Сийтън Томас и олюлявайки се, успя да се изправи на крака.

— Мисля, че го прострелях в ръката — каза Сийтън. Задъхваше се, но лицето му вече бе възвърнало цвета си.

— Добре — отвърна заместник-шерифът. Болката пареше рамото му и сякаш с всеки изминал миг се всмукваше в плътта, като че търсеше сърцето му. — А сега ми помогни.

— Ще се оправиш.

Ужасен от случилото се с Норис, очевидно бе забравил страха си, че, както се изразяваше, „ще бъде повален от инфаркт“.

— Само да те внеса вътре и…

— Не! — прошепна раненият. — В колата.

— Какво!

Помощник-шерифът обърна глава и втренчи в Томас трескавите си, насълзени от болка очи.

— Помогни ми да се кача в моята кола. Трябва да отида в „Неизживени спомени“.

В мига, когато изрече името на магазина, всичко му стана ясно. В „Неизживени спомени“ беше купил въдицата. Човекът, когото бе ранил, се беше втурнал към магазина. Всичко бе започнало в „Неизживени спомени“; там трябваше и да свърши.

„Галакси“ избухна и нови пламъци осветиха Мейн Стрийт. От руините излетя игрален автомат, преобърна се два пъти и с трясък се прицели на тротоара.

— Норис, ранен си…

— Разбира се, че съм ранен! — изкрещя той и от устата му бликна кървава пяна. — А сега ме качи в колата!

— Каквото и да си намислил, струва ми се, че грешиш…

— Не — мрачно го прекъсна Норис, обърна глава и изхрачи кръвта, събрала се в устата му. — Няма друг изход. А сега ми помогни.

Сийт Томас го поведе към полицейска кола № 2.

9

Ако преди да подкара колата на заден ход, Алън не бе вдигнал очи към огледалцето за обратно виждане, положително щеше да прегази Поли и да завърши кошмарната вечер, убивайки любимата жена. Отначало не я позна — видя само смътен силует зад колата си — силует на жена, който се открояваше на фона на буйните пламъци, издигащи се на отсрещния тротоар. Шерифът рязко натисна, спирачките и само след миг Поли заудря с юмруци по страничното стъкло.

Той не й обърна внимание, а отново даде на заден ход. Тази вечер не му бе до проблемите на града; имаше си достатъчно собствени проблеми, ще ги остави да се изколят като зверове, щом толкова го искат. Той има по-важна работа — да отиде в Меканик Фолс и да отмъсти на човека, причинил смъртта на Ани и на Тод като отмъщение за някакви си четири години, прекарани в затвора.

Поли успя да сграбчи дръжката на вратата, но колата я повлече по улицата, осеяна с отломки. Младата жена натисна бутона поддръжката, въпреки че ръката й пулсираше от болка. Когато вратата рязко се отвори, тя отчаяно се вкопчи в нея, а краката й продължаваха да се влачат по улицата, докато Алън правеше завой, за да се отправи по Мейн Стрийт. В мъката и гнева си напълно бе забравил, че мостът вече не съществува.

— Алън! — извика тя. — Алън, спри!

Гласът й най-после достигна до съзнанието му. Той го чу въпреки дъжда, гръмотевиците, воя на вятъра и силното, жадно пращене на огъня. Въпреки натрапчивия вътрешен глас.

Погледна я и сърцето на Поли се сви от онова, което видя в очите му. Шерифът приличаше на човек, озовал се в кошмар.

— Поли? — студено произнесе той.

— Алън, трябва да спреш!

Жадуваше да пусне дръжката — агонията в ръцете й беше нетърпима, но се страхуваше, че ако го стори, той ще натисне педала за газта и ще я остави по средата на Мейн Стрийт. Знаеше, че ще постъпи по този начин.

— Поли, трябва да тръгвам. Съжалявам, че ми се сърдиш, че ме подозираш в нещо, но по-късно ще изясним всичко. Сега трябва да…

— Вече не ти се сърдя, Алън. Зная, че не си ме шпионирал. Виновникът е господин Гонт, който ни насъскваше един срещу друг, както правеше с всички в Касъл Рок. Защото това му е целта. Разбираш ли, Алън? Чуваш ли ме? Защото това му е целта! А сега изгаси проклетия мотор и ме изслушай!

— Имам важна работа, Поли — промълви шерифът. Стори му се, че чува собствения си глас отдалеч. Може би по радиото. — Но ще се вър…

— Няма! — извика младата жена. Внезапно бе обзета от гняв към него — към абсолютно всички алчни, изплашени, разгневени и любопитни жители на Касъл Рок, включително към самата себе си. — Няма, защото, ако не ме изслушаш, проклетият град няма да съществува, когато се върнеш.

В този момент избухна салонът за видеоигри и отломки се посипаха по колата на шерифа, спряла по средата на Мейн Стрийт. Той протегне ръка, взе тенекиената кутия със змията, сякаш търсеше опора в нея, и я постави на скута си.

Поли не обърна внимание на експлозията; взираше се в Алън с тъмните си очи, изпълнени с болка.

— Поли…

— Погледни! — прекъсна го тя и разкъса блузата си. Дъждовните капки се стекоха по заоблените й гърди и заблестяха в трапчинката на шията й. — Погледни — свалих амулета! Вече го няма. А сега свали твоя талисман, Алън. Направи го, ако си истински мъж!

Но очевидно той не можеше да се отърси от хипнотичното въздействие на кошмара, сътворен от болното въображение на господин Гонт… внезапно Поли осъзна що за кошмар е това и промълви:

— Да не би да ти е казал какво се е случило с Ани и Тод?

Мъжът рязко повдигна глава, като че го бяха зашлевили, и тя разбра, че е налучкала истината.

— Разбира се, че ти е казал. Та нали това е единственото нещо на света — единственото ненужно нещо, което си въобразяваш, че желаеш. Това е твоят амулет, Алън — ето какво е завързал господин Гонт на шията ти.

Тя пусна дръжката и му показа двете си ръце. На бледата светлина на лампичката на тавана Алън видя, че кожата й е придобила червеникав оттенък. Ръцете на младата жена бяха толкова подути, че лактите почти не се виждаха.

— В моя амулет имаше паяк — прошепна тя. — Отвратителен паяк. Ала ето, че заваля дъжд и го прогони навън. Обикновен мъничък паяк. Ала той растеше, хранеше се с болката ми и растеше. След това го убих и мъките ми отново започнаха. Толкова исках да се отърва от болката, Алън, но сега разбирам, че тя не е толкова важна. Вече знам, че мога да се радвам на живота, да те обичам и едновременно да я понасям. Дори ми се струва, че болката ще ми помогне да оценя колко прекрасен е животът, както хубавият обков изтъква красотата на диаманта.

— Поли…

— Разбира се, паякът ме е отровил — замислено продължи тя. — И може би ще умра, ако не взема мерки. Пък и защо не? Така е най-справедливо. Жестоко, но справедливо. Купих отровата заедно с талисмана. През последната седмица господин Гонт продаде доста амулети в отвратителното си магазинче. Признавам, че мръсникът не си губи времето. Невинно паяче — това имаше в моя талисман, а какво има в твоя? Ани и Тод, нали?

— Поли, Ейс Мерил е убил жена ми и сина ми! Той…

— Не! — изкрещя тя и докосна лицето му с пулсиращите си от болка пръсти. — Чуй ме! Опитай се да проумееш какво ти говоря. Не само животът ти е в опасност. Господин Гонт иска отново да страдаш и при това, скъпи, да заплатиш за страданието. Нима все още не си го разбрал?

Алън я изгледа, зяпнал от изненада… сетне стисна устни, по лицето му се изписа учудване и той промълви:

— Почакай… Имаше нещо нередно във видеофилма, който ми беше оставил. Не мога…

— Можеш, Алън. Каквото и да ти е продал онзи мръсник, направил го е умишлено. Както бе адресирал и онова писмо до мен.

Думите й за пръв път проникнаха до съзнанието на шерифа.

— Какво писмо?

— Сега това няма значение — ще ти обясня всичко, ако оцелеем. Важното е, че той все пак допуска грешки. Толкова е самоуверен, че е цяло чудо дето не се е пръснал от гордост. Алън, опитай се да разбереш: Ани и Тод са мъртви, но ако тръгнеш да преследваш Ейс Мерил, докато градът изгаря пред очите ти…

Внезапно нечия ръка я сграбчи през врата и тя политна назад. Ейс Мерил стоеше зад нея, насочил пистолет към главата й и през рамото й се усмихваше на Алън.

— Говорим за вълка… — ухилено заяви той и…

10

… Мълния проряза небето.

В продължение на четири минути Франк и неговият добър, стар „приятел“ Джордж Т. Нелсън останаха неподвижни на стълбата пред съда, дебнейки се като странни, очилати герои от долнопробен уестърн; нервите им бяха опънати като струни на цигулка, настроени на най-високата октава.

— Бум! — извика директорът и посегна към револвера, затъкнат в колана му.

— Бум! — изкрещя едновременно с него приятелят му и сграбчи своя револвер.

Устните на двамата бяха разтегнати от зловеща усмивка, сякаш крещяха беззвучно. Пръстите им натиснаха спусъците. Изстрелите се сляха в един. Проблесна светкавица… двата куршума се срещнаха и леко се отклониха, пропускайки целта.

Франк почувства как нещо профуча покрай лявото му слепоочие.

Джордж Т. Нелсън почувства как нещо опари шията му.

Учудени, двамата се втренчиха един в друг над димящите дула на револверите си.

— А? — прошепна Джордж Т. Нелсън.

— К’во? — промълви Франк.

Сетне колебливо се усмихнаха. Джордж Т. Нелсън нерешително пристъпи към Франк; Франк нерешително направи крачка към Джордж. Навярно след секунда щяха да се прегърнат, забравили свадата си пред лицето на смъртта. В този миг сградата на общината се взриви с грохот, който сякаш разтърси земята, и двамата загинаха на място.

11

Тази експлозия бе много по-мощна от предишните. Ейс и Бъстър бяха заредили общо четирийсет пръчки динамит в сградата на общината, разделяйки ги на две. Едната бомба поставиха на стола на съдията. Съветникът бе настоял да скрият другата в стаята на Аманда Уилямс, в крилото, където бяха помещенията на градските съветници, като отбеляза, че на жените не им сече пипето за политика.

Експлозията беше оглушителна и за секунда всеки прозорец на най-високата сграда в Касъл Рок бе изпълнен с призрачна, виолетово-оранжева светлина. Сетне огромни пламъци се промъкнаха през прозорците, през вратите и през вентилационните отвори, подобно на безмилостни, мускулести ръце. Понесен от огнения стълб, покривът, по чудо останал невредим, полетя нагоре като странен космически кораб, сетне се разби на хиляди парченца.

В следващия миг сградата се срути, обсипвайки улицата с порой от тухли и стъкло. Сред отломките би могло да оцелее само същество, не по-голямо от хлебарка. Експлозията причини смъртта на деветнайсет души, петима от които бяха телевизионни новинари, дошли да отразят странните събития в Касъл Рок и станали тяхна жертва.

Полицейските коли и фургоните на телевизията полетяха във въздуха като миниатюрни играчки. Жълтата камионетка, с която господин Гонт бе снабдил Ейс и Бъстър, тържествено закръжи на пет метра височина над Мейн Стрийт; колелата се въртяха, задните врати бяха увиснали на изкривените си панти, от задната част се посипаха инструменти и часовникови механизми. Понесена от силна струя горещ въздух, камионетката се наклони наляво и с трясък се приземи сред главната зала на застрахователната компания, като с изкривената решетка на радиатора си помете пишещи машини и картотеки.

Сградите се залюляха като при земетресение, всички прозорци се изпочупиха. Ветропоказателите, чиито стрелки посочваха на североизток, откакто бурята се бе разразила (сега ураганният вятър бе започнал да стихва, сякаш смутен от експлозиите), се завъртяха като полудели. Няколко изхвръкнаха от осите си и на следващия ден откриха един от тях забит подобно на индианска стрела във вратата на протестантската черква.

На Касъл Авеню, където схватката клонеше към убедителна победа на католиците, враждуващите страни преустановиха сражението. Хенри Пейтън стоеше до колата си, напълно забравил, че възнамерява да стреля, и се взираше в огненото кълбо в южната част на града. По лицето му се стичаха кървави вадички. Преподобният Уилям Роуз седна на земята, съгледа яркото сияние на хоризонта и реши, че е настъпил краят на света и че онова, което вижда, е мечът на Провидението. Олюлявайки се като пиян, отец Джон Бригъм се приближи към него. Носът му беше счупен, устните му представляваха кървава пихтия. Замисли се дали да не изрита като футбол главата на преподобния, но вместо това му помогна да се изправи на крака.

Анди Клатърбък дори не вдигна поглед. Седеше на стъпалата на дома на Потър, намиращ се на Касъл Вю, ридаеше и притискаше в прегръдките си мъртвата си жена. Оставаха му още две години живот, преди в пиянско замайване да пропадне през леда в езерото, но това бе последният ден, когато го видяха трезвен.

В къщата си на Делс Лейн Сали Ратклиф висеше в дълбокия гардероб в спалнята, върволица насекоми се спускаха по страничния шев на роклята й. Беше научила за случилото се с Лестър, беше разбрала, че е по нейна вина (или си бе внушила, че разбира, което в крайна сметка беше едно и също) и се беше обесила с колана на хавлията си. Едната й ръка беше пъхната в джоба на роклята. В юмрука си тя стискаше парче почерняло и изгнило дърво. Мокриците, които го населяваха, сега го напускаха, за да си намерят ново, по-сигурно убежище. Достигнаха ръба на роклята и запълзяха надолу по крака на мъртвата жена.

Във въздуха свистяха парчета тухли и като снаряди обстрелваха сградите, намиращи се около епицентъра на експлозията. Някои бяха надупчени като сирене, други — сринати със земята.

В нощта се разнесе рев, сякаш изтръгващ се от гърлото на лъв, улучен от смъртоносно копие.

12

Сийт Томас, който по настояване на Норис Риджуик караше полицейската кола, усети как задната й част леко се повдига, като че подхваната от гигантска ръка. След миг върху тях се изсипа дъжд от отломки. Няколко пробиха ламарината и попаднаха в багажника. Една отскочи от покрива, друга се приземи върху капака сред облак тъмночервена прах и се плъзна пред колата.

— Божичко, Норис, целият град се взривява! — пискливо възкликна Сийт.

— Не разсъждавай, а продължавай да караш — прошепна заместник-шерифът. Имаше усещането, че целият гори; едри капки пот оросяваха зачервеното му лице. Струваше му се, че Ейс не го е ранил смъртоносно, но го измъчваше страшно предчувствие. Чувстваше, че му прилошава, пред очите му започна да причернява, ала с огромно усилие на волята той успя да се овладее и не загуби съзнание. Докато тялото му изгаряше от треска, умът му настойчиво му повтаряше, че Алън има нужда от него, че с малко късмет неголяма смелост може би все още има шанс да изкупи злината, която беше причинил, разрязвайки гумите на Хю.

В далечината забеляза трима души, застанали на улицата, близо до „Неизживени спомени“. Огненият стълб, издигащ се от руините на общината, ги осветяваше, сякаш се намираха на сцена. Той видя още как Алън излиза от комбито си. Срещу него, с гръб към приближаващата се полицейска кола, стоеше човек с пистолет в ръка, държеше пред себе си някаква жена и я използваше като щит. Норис не виждаше ясно заложницата и не можеше да разбере коя е, но мъжът, който се прикриваше зад нея, носеше разкъсана тениска с емблемата на „Харли Дейвидсън“. Това беше човекът, опитал се да го убие пред общината и пръснал черепа на Бъстър Кийтън. Въпреки че не го бе виждал преди, помощник-шерифът беше сигурен, че това е Ейс Мерил, градският хулиган.

— Господи, Норис! Та това е Алън! Какво става?

„Който и да е онзи тип, няма да чуе колата ни — помисли си Норис. — Врявата наоколо е страхотна. Дано Алън не погледне насам… и да подскаже на онзи боклук, че нещо не е наред…“

Служебният револвер беше в скута му. Той свали предното дясно стъкло на колата и се прицели. Стори му се, че оръжието тежи двойно повече от преди.

— Карай колкото е възможно по-бавно, Сийт. А щом те ритна, моментално спри. Изпълнявай, без да разсъждаваш.

— Ще ме ритнеш? Защо ще ме ри…

— Млъкни, Сийт — уморено, но търпеливо промълви той. — Просто прави каквото ти казах.

Обърна се, провря се през прозореца на колата и сграбчи колоната за опора. Бавно и мъчително се повдигна, докато седна на прозореца. Страхотна болка прониза рамото му, от раната отново бликна кръв и започна да се просмуква в ризата му. Колата вече се намираше едва на трийсетина метра от тримата души, застанали насред улицата, и той имаше възможност да държи на мушка мъжа, прикриващ се зад заложницата. Все още не биваше да стреля, за да не улучи случайно жената. Но ако един от двамата се раздвижи…

Не биваше да се приближава повече. Той лекичко ритна крака на Сийт, който сиря колата сред улицата, осеяна с отломки.

„Божичко, нека един от двамата помръдне — безмълвно се молеше Норис. — Мъничко, съвсем мъничко…“

Цялото му внимание беше съсредоточено върху мъжа с пистолета и неговата заложница, поради което не забеляза как вратата на „Неизживени спомени“ се отвори, господин Лийлънд Гонт излезе от своя магазин и застана под зелената тента.

13

— Онези пари си бяха мои, мръснико! — изкрещя Ейс на Алън. — Ако искаш да си получиш кучката цяла и непокътната, първо трябва да ми кажеш какво направи с мангизите.

— Ейс, нямам представа за какво говориш — извика шерифът, който беше излязъл от колата си.

— Я не се прави на много хитър. Много добре знаеш, че имам предвид парите на чичо ми! Ако искаш мадамата да остане невредима, кажи ми къде си ги скрил. Обаче имай предвид, че няма да чакам дълго, педераст такъв!

С крайчеца на окото си шерифът забеляза, че по Мейн Стрийт се движи някаква кола. Стори му се, че е полицейска, но не смееше да я разгледа по-добре. Ако престъпникът разбере, че го заобикалят в гръб, положително ще убие Поли, и то без окото му да мигне.

Ето защо устреми поглед към любимата жена. В тъмните й очи се четяха болка и умора… но не и страх.

Внезапно усети как се отърсва от хипнотичното въздействие на видеофилма, как си възвръща здравия разум. Странно нещо е разумът. Не усещаш, когато го загубиш, не чувстваш липсата му. Ала моментално разбираш, когато си го възстановиш, все едно че при теб доброволно се завръща рядка, екзотична птица.

Той се обърна към Поли:

— Хрумна ми какво е нередно в онзи филм. Гонт е допуснал грешка.

— По дяволите, за какво говориш? — нервно се провикна Ейс и допря дулото на оръжието си до слепоочието на жената.

От тримата единствено Алън видя как се открехва вратата на „Неизживени спомени“; едва ли щеше да го забележи, ако не се стараеше да отклони погледа си от полицейската кола, пъплеща по улицата. Само той видя — смътно, с периферното си зрение — високият човек, който излезе от магазина. Сега не носеше спортно сако или смокинг, а черно палто от сукно.

Палто, удобно за пътуване.

Господин Гонт носеше старомодна чанта, подобна на онези, използвани в миналото от търговските пътници. Чантата беше изработена от кожа на хиена, нещо в нея се движеше и я издуваше, докато дългите, бели пръсти на собственика й стискаха дръжката. Отвътре се разнасяха приглушени писъци, подобни на призрачния звук, който издават кабелите с високо напрежение. Всъщност шерифът не долови писъците със слуха си; стори му се, че отекват в сърцето и в главата му.

Гонт стоеше под тентата, откъдето можеше да наблюдава едновременно приближаващата се полицейска кола и сцената, разиграваща се посред улицата. Постепенно лицето му се изкриви от раздразнение… после стана загрижено.

Алън си помисли: „Не знае, че съм го видял. Почти съм сигурен. Господи, дано да съм прав!“

Алън не отговори на Ейс, а отново се обърна към Поли, като стисна по-здраво кутията със змията. Очевидно Мерил не я беше забелязал, може би защото шерифът не се бе опитал да я скрие.

— В деня на катастрофата Ани е карала без предпазен колан — продължи той. — Не знам дали съм го споменавал преди.

— Не… не си спомням, Алън.

Зад гърба на Ейс Норис Риджуик мъчително се измъкваше през прозореца на полицейската кола.

— Ето защо полетяла през предното стъкло — обясни Алън и си каза: „След секунда трябва да нападна един от двамата. Но кого — Ейс Мерил или господин Гонт?“ Сетне продължи да говори на Поли: — Непрекъснато се питам защо не го е сложила, тъй като никога не караше без предпазен колан. С изключение на онзи фатален ден.

— Давам ти последен шанс, ченге! — изкрещя нападателят. — Дай ми мангизите или ще отвлека кучката! Избирай!

Шерифът се престори, че не го чува, и продължи:

— Но на видеофилма коланът й беше закопчан. — Внезапно разбра всичко. Прозрението избухна в разума му като ярък пламък. — Ани все още беше с колан И ТИ СГРЕШИ, ГОСПОДИН Гонт!

Гой рязко се извърна към високия човек, застанал под Зелената тента. Стисна здраво кутията от фъстъци, пристъпи към най-новия импресарио в Касъл Рок и преди Гонт да реагира (само очите му се разшириха от изненада), вече бе успял да отвърти капака на последната играчка на Тод припомняйки си, че Ани не се беше разсърдила за покупката й, а бе казала, че човек е дете само веднъж в живота си. Змията изскочи навън, само че вече не бе от хартия. Беше истинска.

Змията оживя само за няколко секунди и Алън не знаеше дали някой е забелязал това, но беше сигурен, че господин Гонт е видял промяната. Беше много по-дълга от хартиената змия на пружина, която бе изхвръкнала от кутията преди около седмица, когато бе отвъртял капака след дългото и самотно пътуване от Портланд до Касъл Рок. Кожата й проблясваше с всички цветове на дъгата, тялото й беше на черни и бели ромбове като на гърмяща змия.

Устата й се отвори и тя захапа рамото на Гонт през дебелото сукно. Ослепителният блясък на зъбите й накара Алън за миг да присвие очи. Смъртоносната триъгълна глава се отдръпна, после се стрелна към шията на търговеца. Той вдигна ръка, за да се предпази… но преди да успее да й попречи, зъбите й се забиха в плътта му, и то не веднъж, а няколко пъти. Триъгълната глава мълниеносно се стрелваше нагоре-надолу като иглата на шевна машина.

Гонт изкрещя — от болка, от ярост или от двете заедно — и изпусна чантата, за да хване змията с двете си ръце. В този момент шерифът се хвърли към него. Търговецът успя да издърпа от шията си гърчещата се змия, сетне я запрати на тротоара. Там тя отново се превърна в играчка, в обикновена пружина, обвита в избеляла зелена хартия — евтин трик, от който се възхищават единствено децата и хора с изкривено съзнание като Гонт.

Кръвта се стичаше на тънки струйки от трите дупчици на шията му. Той машинално я изтри със странната си ръка с дълги пръсти, наведе се за чантата… и се вкамени. Изгърбен, разкрачил дългите си крака, протегнал дългите си ръце, той приличаше на дървена фигурка, изобразяваща Икабод Крейн^[1]. Ала онова, за което посягаше, бе изчезнало. Чантата от кожа на хиена, която сякаш дишаше, стоеше на тротоара между краката на Алън, който бе успял да я грабне, докато собственикът на магазина беше зает със змията.

Лицето на Гонт се изкриви от ярост, омраза и смайване. Горната му устна се набръчка като муцуна на куче и разкри зъбите му. Внезапно те се заостриха, сякаш някой ги изпили нарочно.

Той протегна ръце към чантата и изсъска:

— Върни ми я — тя е моя!

Алън нямаше представа как Лийлънд Гонт непрекъснато е уверявал жителите на Касъл Рок, че изобщо не се интересува от бедните, съсухрени човешки души. Ако го бе чул, сигурно щеше да се изсмее и да изтъкне, че лъжите са единствената стока на Лийлънд Гонт. Вече знаеше със сигурност какво има в чантата — какво издава стенанията, наподобяващи бръмчене на високоволтови електропроводи, какво диша тежко като изплашен старец на смъртно легло. Да, изобщо не се съмняваше.

Устните на търговеца се разтегнаха в мъртвешка усмивка. Ужасяващите му ръце сякаш се удължиха, за да хванат Алън.

— Предупреждавам те, шерифе — не си играй с мен. Не съм от хората, с които можеш да се подиграваш. Чантата е моя!

— Лъжеш, господинчо. Мисля, че си откраднал онова, което е вътре в нея. Струва ми се, че е по-добре да…

Зяпнал, от учудване, Ейс наблюдаваше постепенното преобразяване на Лийлънд Гонт от търговец в чудовище. За миг той охлаби хватката около шията на Поли и тя не пропусна да се възползва от тази възможност. Обърна глава и впи зъби в ръката му. Той машинално я отблъсна и младата жена се просна на улицата. Ейс насочи пистолета си към нея и извика:

— Кучка такава!

15

— Най-после! — промърмори Норис Риджуик. Беше подпрял удобно револвера на колоната. Затаи дъх, прехапа долната си устна и натисна спусъка. Ейс Мерил политна и рухна върху жената (сега Норис позна Поли Чалмърс и си каза, че би трябвало да го предположи), куршумът отнесе задната част на главата му.

Внезапно Норис почувства, че ще припадне. Същевременно бе ужасно горд от себе си.

16

Нито Алън, нито Лийлънд Гонт обърнаха внимание на гибелта на Ейс Мерил.

Двамата стояха един срещу друг: Гонт — на тротоара, а шерифът — на улицата, притиснал между краката си отвратителната, дишаща чанта.

Гонт дълбоко въздъхна и притвори клепачи. По лицето му пробягна странна сянка. Когато отвори очи, отново се бе превърнал в очарователния, светски човек, успял да заблуди почти всички в Касъл Рок. Хвърли поглед към хартиената змия на тротоара, намръщи се от отвращение и я избута с крак в канавката. Сетне се обърна към Алън и протегна ръка.

— Моля ви, шерифе, излишно е да спорим. Става късно, освен това съм доста уморен. Целта ви е да ме прогоните от града и аз съм склонен да го напусна. Ще си тръгна веднага щом ми върнете онова, което ми принадлежи. Уверявам ви, че действително е моя собственост.

— Говори колкото си искаш, но знай, че не ти вярвам приятел.

Гонт нетърпеливо и гневно го изгледа.

— Чантата и съдържанието й са мои! Нима не вярвате в свободната търговия, шериф Пангборн? Хей, да не би да сте комунист? Пазарил съм се за всяко едно от нещата чантата и съм си платил честно и почтено. О, навярно искате комисиона, хонорар, възнаграждение, и с удоволствие ще ви платя. Но разберете, че това е делови, не юридически въпрос…

— Подлец! — прекъсна го Поли. — Лъжеше, мамеше и заблуждаваше всички нас!

Той намръщено я изгледа, сетне отново се обърна към Алън:

— Не е вярно. Търгувам по обичайния начин. Показвам на хората стоката и ги оставям да преценят дали ще я купят. Така че, моля върнете ми…

— Смятам да я задържа — спокойно изрече шерифът. По устните му заигра ледена усмивчица. — Да речем, че чантата е веществено доказателство.

— Боя се, че това няма да ви се удаде, шерифе. — Мъжът слезе от тротоара. В очите му светеха червеникави пламъчета. — Възможно е да умрете, но няма начин да задържите нещо, което ми принадлежи. Не и ако съм твърдо решен да си го взема обратно, което възнамерявам да сторя.

Той тръгна към шерифа, пламъчетата в очите му проблясваха по-ярко. Тежкият му ботуш остави следа в сивкавата пихтия на паважа, която беше мозъкът на Ейс.

Алън почувства, че стомахът му се преобръща, но не направи нито крачка напред. Вместо това, подчинявайки се на някакъв инстинкт, той протегна ръце към фара на комбито си. Кръстоса китките си и замаха с длани, имитирайки крила на птица. Сетне си помисли: „Врабците отново летят, господин Гонт.“

Огромна сянка — по-скоро на ястреб, отколкото на врабец, изглеждаща странно реална за несъществуваща птица — внезапно се появи на фасадата на магазина. Лийлънд я забеляза й крайчеца на окото си, понечи да се втурне към нея, изплашено възкликна и направи крачка назад.

— Напусни града, приятелю — каза Алън. Размърда ръце пред фаровете и върху фасадата на шивашката работилница се появи огромно куче, подобно на санбернар. Някъде наблизо — може би случайно, може би не — залая истинско куче. Съдейки по звука, беше огромно.

Гонт трепна и погледна по посоката, откъдето се разнесе лаят. За пръв път изглеждаше малко обезпокоен.

— Имаш късмет, че ти позволявам да се измъкнеш безнаказано — продължи шерифът. — Но като се замисля, не мога да те обвиня в нищо. Може би църквата предвижда наказание за крадците на човешки души, но не и законът. Въпреки това те съветвам да изчезнеш, преди да е станало прекалено късно.

— Дайте ми чантата!

Алън впери поглед в него, опитвайки се да изглежда възмутен, докато сърцето му биеше до пръсване.

— Още ли не си разбрал? Не разбра ли какво се случи? Този път загуби. Нима си забравил как се постъпва в подобни случаи?

В продължение на една секунда Гонт безмълвно се взира в шерифа, сетне кимна и промълви като че ли на себе си:

— Знаех си, че е по-разумно да си нямам работа с теб, шерифе Пангборн. Знаех го. Добре. Признавам, че ти победи. — Понечи да се обърне и да си тръгне, а Алън въздъхна облекчено. — Ще напусна града…

Извърна се мълниеносно и дори шерифът не успя да реагира. Лицето на господин Гонт отново се беше променило; сега той въобще не приличаше на човешко същество. Това бе лицето на демон, набраздено от дълбоки бръчки, а в жестоките очи проблясваха оранжеви пламъчета.

— … но не без онова, което ми принадлежи! — изкрещя и се спусна към чантата.

Някъде отблизо или от огромно разстояние прозвуча викът на Поли Чалмърс:

— Алън, пази се!

Но в този момент демонът, вонящ на сяра и на прегоряла кожа за обувки, се нахвърли върху шерифа. Той трябваше да реагира мигновено или да умре.

Трескаво заопипва за ластичната примка, подаваща се изпод каишката на часовника му. Предателски глас му нашепна, че номерът няма да мине, дори чудо не би могло да го спаси, тъй като трикът с магическия букет беше много изтъркан, беше…

Палецът му попадна в ластичната примка и освободи миниатюрното хартиено пакетче.

Алън рязко протегна ръка към господин Гонт, дръпна ластичето и изкрещя:

— Абракадабра, гаден мошеник такъв!

Вместо букет от хартия в ръката му заблестя сноп ярки лъчи, които озариха Мейн Стрийт със странно сияние. Внезапно Алън забеляза, че лъчите, бликнали от ръката му, са бели, както се получава с всички цветове, когато преминат през стъклена призма. Почувства прилив на сила и за миг беше обзет от неописуем екстаз.

Светлина! Светлината идва…

Гонт изрева от ярост, болка и страх… но продължи да крачи към шерифа, който си помисли: „Бях прав. Толкова отдавна не е губил, че е забравил как се постъпва в подобни случаи.“ Демонът се наведе и се опита да премине под букета от лъчи, искрящ в ръката на Алън, и за миг пръстите му докоснаха дръжките на чантата, поставена между краката на шерифа.

В този момент Поли, обута в домашни чехли, притисна с крак протегнатата му ръка и изкрещя:

— Не пипай чантата!

Господин Гонт вдигна глава — устните му бяха разтегнати в ужасяваща гримаса — и Алън тикна в лицето му „букета“ от светлина. Лийлънд Гонт нададе вой, изпълнен с болка и със страх, и политна назад. Сини пламъчета танцуваха в косата му. Дългите му бели пръсти направиха последен опит да се вкопчат в чантата, но този път шерифът настъпи ръката му.

— За последен път те приканвам да напуснеш града — изрече Алън с глас, който му се стори напълно непознат, сякаш принадлежеше на друг човек. Беше силен, авторитетен, уверен глас. Съзнаваше, че не може да унищожи отвратителното създание, което коленичеше пред него и се опитваше с ръка да предпази очите си от ярката светлина, но можеше поне да го прогони. Тази нощ бе надарен с Вълшебна сила… но дали щеше да се осмели да я използва? — И за последен път повтарям, че чантата ще остане тук.

— Но те ще загинат без мене — проплака създанието, което приличаше на Лийлънд Гонт, и безпомощно отпусна неимоверно дългите си ръце; ноктите му, изкривени като на граблива птица, докоснаха отломките, осейващи улицата — Те ще загинат без мен, както растенията загиват без вода. Това ли искаш?

Поли, притисната до Алън, студено промълви:

— Да. Ако им е съдено да загинат, по-добре да умрат сега, отколкото да оцелеят и да останат във властта ти. Те… ние… действително имаме вина, но цената, която искаш, е прекалено висока.

Демонът изсъска и им се закани с пръст. Алън взе чантата и двамата с Поли заднешком тръгнаха по улицата. Шерифът вдигна ръката си и фонтанът светлина, бликащ от дланта му, озари с призрачно сияние господин Гонт и неговия „Тъкър Талисман“. Сетне дълбоко си пое дъх и извика с мощен глас, съвсем различен от неговия:

— ВЪН, ДЕМОНЕ! ПРОГОНВАМ ТЕ ОТТУК!

Чудовището изкрещя, сякаш го бяха залели с вряла вода. Зелената тента над „Неизживени спомени“ избухна в пламъци, витрината се пръсна на хиляди парченца. От юмрука на Алън бликнаха разноцветни лъчи и осветиха всички наоколо. За секунда между пръстите му проблесна мъничка звезда, сетне избухна и изчезна.

Чантата с трясък се разтвори и събраните вътре души се понесоха към небето като полъх на вятър, усетен от Алън, Поли, Норис и Сийтън.

Поли усети, че парещата болка в ставите и в гърдите й изчезва.

Норис почувства, че странната тревога, стягаща сърцето му, вече не го измъчва.

В целия Касъл Рок сражаващите се захвърлиха пистолети и палки; хората учудено се спогледаха, като че се събуждаха от страшен кошмар.

Дъждът спря.

17

Без да престава да крещи, съществото, което доскоро се наричаше Лийлънд Гонт, запълзя към тъкъра. Отвори вратата и се отпусна зад волана. Моторът започна страховито да вие. Това не бе звук на двигател, създаден от човешка ръка. От ауспуха изригна оранжев пламък. Стоповете проблеснаха, не, не бяха стонове, а грозни, червени очички — очите на жесток демон.

Поли Чалмърс изпищя и се скри зад рамото на Алън, но шерифът остана като вкаменен. До края на живота си щеше да си спомня онова, което последва, както и чудесата, случили се през тази нощ: оживялата хартиена змия, хартиените цветя, превърнали се в сноп от ярки лъчи, които изпълваха тялото му с нечувана сила.

Трите фара на тъкъра се запалиха и сред скърцане на гуми колата тръгна на заден ход, стопявайки асфалта под колелата си. После зави вдясно и въпреки че не докосна колата на Алън, тя се отмести на няколко метра, сякаш отблъсната от мощен магнит. От предницата на талисмана бликна мъгляво, белезникаво сияние и той започна да променя формата си.

Двигателят нададе вой и колата се понесе надолу по улицата, към огромната яма, зейнала на мястото на Общината, покрай смазаните коли и фургони, по посока на потока, над който вече нямаше мост. Двигателят ревеше като обезумял звяр, душите му пригласяха с яростен вой, белезникавото сияние обгърна колата.

За секунда лицето на демона се появи на прозореца, който се стичаше като размекнат восък, впери в Алън червените си, ромбовидни очи, сякаш искаше завинаги да запомни лицето му, устата му зейна страховито.

Сетне тъкърът се понесе надолу по улицата и започна да е променя още по-бързо. Купето му се издължи, доби странна форма, покривът изчезна, на колелата се появиха спици, гумите изтъняха. От решетката на радиатора излезе дим и постепенно започна да придобива очертания, докато се превърна в черен кон, чиито очи бяха червени като на господин Гонт. Обгръщаше го мъгляво сияние, под копитата му изскачаха искри и той оставяше след себе си дълбоки отпечатъци в размекнатия асфалт.

Колата се беше превърнала в талига, карана от гърбаво джудже. То беше вдигнало краката си върху ритлата и Алън забеляза, че носи островърхи ботуши, които сякаш бяха обгърнати от пламъци. След миг талигата се преобрази във фургон на пътуващ знахар, от онези, които преди стотина години кръстосвали надлъж и нашир страната. Върху едната му страна имаше надпис, който Алън едва успя да прочете:

Фургонът вече се намираше на около пет метра височина и продължаваше да се извисява. Премина през пламъците, издигащи се от развалините на общината, черният кон галопираше по невидим път в небето, под копитата му изскачаха ярки сини и оранжеви искри. След секунди фургонът се озова над потока и прелетя над взривения мост, който се подаваше от разпенените води като скелет на динозавър.

В този миг гъст облак дим, понесен от вятъра, обгърна Мейн Стрийт, а когато се разсея, Лийлънд Гонт и адският му фургон бяха изчезнали.

18

Алън хвана Поли подръка и двамата се приближиха към полицейската кола, с която бяха дошли Норис и Сийтън. Заместник-шерифът продължаваше да седи на прозореца, вкопчил пръсти в колоната. Чувстваше се прекалено слаб и се боеше да не падне, ако се опита да влезе обратно в колата.

Шерифът го хвана през кръста, издърпа го, внимателно го сложи на земята и промълви:

— Норис?

— Какво? — попита той през сълзи.

— Отсега нататък ще ти разрешавам да се преобличаш в тоалетната винаги, когато поискаш. Разбра ли?

Ала Норис сякаш не го чуваше.

Алън забеляза, че ризата на заместника му е просмукана с кръв.

— Ранен ли си?

— Да, но смятам, че раната не е дълбока. Но това… — посочи към горящите развалини — … всичко това е по моя вина!

— Грешиш — намеси се Поли.

— Не знаеш истината! — Лицето на Норис се изкриви от мъка и от срам. — Аз разрязах гумите на Хю Прийст. Аз съм виновен за неговите деяния.

— Може би е така — отвърна тя, — но трябва да се примириш с това. Аз също се обвинявам заради престъпленията на Ейс Мерил и чувството за вина ще ме измъчва до края на живота ми. — Посочи към улицата, където католици и протестанти се разпръскваха в различни посоки, а неколцината полицаи стояха неподвижно и дори не се опитваха да ги арестуват. Отец Бригъм подкрепяше преподобния Роуз, а Нан Робъртс бе хванала Хенри Пейтън през кръста. — Но кой насъска тях, Норис? А Уилма? Нети? И всички останали? Ако си бил ти, здравата си се потрудил.

Той избухна в ридания и прошепна:

— Толкова съжалявам.

— И аз — промълви жената. — Сърцето ми се къса.

Алън ги прегърна за секунда, сетне провря глава през сваленото стъкло на полицейската кола и попита Сийт:

— Как си, старче?

— Екстра — отвърна Сийт. Изглеждаше объркан и леко замаян, но болката в гърдите му беше изчезнала и очите му блестяха от възбуда. — Вие тримата май сте много по-зле от мене.

— Трябва да заведем Норис в болницата. Ако има място в колата, можеш да закараш всички ни.

— Дадено, Алън. Качвайте се. В коя болница отиваме?

— Карай към „Нодърн Къмбърленд“. Трябва да посетя едно момченце в тамошната болница и да се уверя, че баща му го е намерил.

— Алън, дали само ми се привидя, или действително колата на онзи тип се превърна във фургон и полетя в небето?

— Не знам, Сийт, и честно казано, не искам никога да науча истината.

В този момент до колата докуцука Хенри Пейтън и докосна рамото на шерифа. Очите му бяха широко разтворени, имаше вид на човек, който скоро ще промени изцяло начина си на живот, житейската си философия или и двете.

— Какво се случи, Алън — попита той. — Какво всъщност се случи в този проклет град?

Поли отговори вместо него:

— Имаше разпродажба. Най-голямата разпродажба по случай закриване на магазин… но в крайна сметка някои от нас решиха да не купят нищо.

Алън отвори предната врата и помогна на Норис да се качи в колата, сетне се обърна към Поли:

— Да тръгваме. Норис е ранен и е изгубил много кръв.

— Хей, почакай! — извика Хенри. — Трябва да ти задам куп въпроси и…

— Ще отложим въпросите за утре. — Той се настани на задната седалка до Поли и затвори вратата. — Днес не съм на работа. Всъщност смятам, че завинаги приключих с работата си в този град. Най-важното е, че всичко свърши. Каквото и да ставаше в Касъл Рок, вече приключи.

— Но…

Алън се приведе и докосна Сийт по рамото.

— Да тръгваме. И не щади конете.

Колата потегли по Мейн Стрийт, на разклона зави наляво и запълзя нагоре по хълма. Преди да го превали, Алън и Поли се обърнаха и хвърлиха последен поглед към града, където огньовете проблясваха като рубини. Той изпита огромна тъга и чувство за загуба и празнота. Помисли си: „Моят град! Това беше моят град, но никога повече няма да бъде.“

Двамата с Поли се обърнаха едновременно и очите им се срещнаха.

— Никога няма да разбереш истината за гибелта на Ани и Тод — промълви младата жена.

— Вече не искам да я науча — отвърна Алън Пангборн и нежно я целуна по бузата. — Тайната принадлежи на мрака, нека я отнесе със себе си.

Колата превали хълма и пое по шосе 119. Касъл Рок изчезна — мракът беше погълнал и него.