Стивън Кинг
Неизживени спомени (19)

2

Лопатата беше точно там, където той й бе казал да я потърси. Хвана лъскавата, изгладена от употреба дръжка и изведнъж от непрогледния мрак в дъното на обора се разнесе глухо ръмжене. Сякаш побеснелият санбернар, който бе убил Големия Джордж Банерман и бе причинил смъртта на Тад Трентън, отново се бе върнал, по-кръвожаден от всякога. Тръпки полазиха жената и тя бързо напусна обора. Дворът не можеше да се нарече приятен — не и с тази къща, която безмълвно се втренчваше в нея — но определено изглеждаше по-безопасен.

„Какво правя тук?“ — попита печално съвестта й.

Отговори гласът на леля Еви:

„Превръщаш се в дух. Ето, това правиш.“

Поли затвори очи.

— Престани! — прошепна тя ядосано. — Просто престани!

„Точно така — обади се Лийлънд Гонт. — Освен това какво пък толкова? Някаква си безобидна шега! А ако последиците й се окажат пагубни — нещо, в което се съмнявам, но нека поразмишляваме малко — чия ще е вината?“

— На Алън — прошепна. Очите й неспокойно се стрелкаха в орбитите си, ръцете й притеснено чоплеха нещото между гърдите й. — Ако беше тук, за да си поговорим… ако не ме беше отчуждил от себе си с тия задкулисни игри и с желанието си да се рови в неща, дето не са негова работа…

Тънкият, нежен гласец на съвестта отново понечи да каже нещо, но Лийлънд Гонт го прекъсна, преди да произнесе и дума.

— Точно така — каза той. — А що се отнася до това, какво правиш тук, Поли, отговорът е съвсем прост: плащаш. И толкоз. Всички това правите. Не става дума за никакви духове. Помни едно — основният принцип на търговията гласи: щом си платиш за нещо, то ти принадлежи. Нали не си очаквала, че нещо толкова незаменимо ще ти струва евтино? Когато се разплатим, то ще бъде твое. А сега какво смяташ да правиш: да стоиш цял ден тук и да слушаш тези стари, уплашени гласове или да свършиш онова, за което си дошла?

Поли отново отвори очи. Амулетът висеше неподвижно в края на верижката си. Ако изобщо се бе движил някога — нещо, в което тя не беше съвсем сигурна — то вече беше спрял. Къщата си беше просто къща, празна и изоставена, занемарена, белязана от годините и времето. Прозорците не бяха очи, а просто отвори, останали без стъкла благодарение на някой немирник с прашка. А ръмженето в обора — което вече се съмняваше, че е чула — бе просто скърцане на стари летви, нагрети от неестествено горещото октомврийско слънце.

Родителите й бяха мъртви. Сладкото й малко момченце беше мъртво. И кучето, което бе вилняло в същия този двор преди единайсет години, и то беше мъртво.

Никой от тях не беше се превърнал в дух.

— Дори и аз — каза Поли и тръгна покрай обора.

3

„Когато минеш зад обора — бе казал господин Гонт, — ще видиш останките на старо ремарке.“

Наистина го видя: разнебитен метален корпус, почти замаскиран от ръжда и късни слънчогледи.

„Отляво на ремаркето ще видиш голям, плосък камък.“

Намери го лесно. Беше голям колкото тротоарна плочка.

„Премести камъка и копай. На около шейсет сантиметра ще намериш метална кутия от бисквити.“

Тя отмести камъка и започна да копае. След по-малко от пет минути върхът на лопатата удари в тенекиената кутия. Поли захвърли инструмента и разрови с ръце рохката пръст. Минута по-късно вече държеше кутията. Беше ръждясала, но здрава. Изгнилият етикет падна и на гърба му се видя талон за томбола, изтекъл още през 1969, и рецепта за ананасов сладкиш, чиито съставки почти не се четяха от мухъл. Поли напъна капака и го отвори: Въздухът, който летя отвътре, я накара да извърне отвратено глава. Онзи гласец за пореден път понечи да я попита какво прави там, но тя бързо го заглуши.

Погледна в кутията и видя онова, което й бе казал господин Гонт: пакет облигации „Голд Бонд“ и няколко избелели снимки на жена, която прави секс с мъжко коли.

Изпразни кутията, напъха съдържанието в задния си джоб и небрежно обърса ръце в дънките си.

„При първа възможност, ще се измия“ — обеща си тя. Допирът до тези боклуци, престояли под земята толкова време, я караше да се чувства мръсна.

В другия й джоб имаше запечатан плик с надпис:

Извади го, сложи го в кутията и затвори капака. После пусна кутията в дупката и на бърза ръка нахвърли пръст отгоре.

Единственото, за което мислеше, бе как час по-скоро да се махне оттам.

Захвърли лопатата в треволяка — нямаше намерение да се връща в обора, колкото и безобидно да бе обяснението за звуците, които бе чула там — и бързо си тръгна.

Когато стигна до колата, най-напред отвори дясната врата, а после и жабката. Разрови се в хартийките вътре, докато накрая намери стар кибрит. Костваше й неимоверни усилия да запали едно нищо и никакво пламъче. Болката в ръцете й бе почти напълно изчезнала, но пръстите й така неудържимо трепереха, че първите три клечки отидоха нахалост.

Когато четвъртата най-после пламна, пламъкът почти не се виждаше на яркото следобедно слънце. Тя извади сплъстения пакет облигации и снимки от джоба си и подложи кибритената клечка под него. Когато хартийките пламнаха, захвърли клечката и ги наведе надолу да се разгорят. Жената на снимките беше недохранена и безцветна. Кучето изглеждаше краставо и тъпо. Беше удоволствие да ги гледа човек как се гърчат в пламъците. Когато огънят стигна почти до пръстите й, Поли хвърли горящия пакет в прахоляка, където друга жена бе пребила до смърт друго куче с бейзболна бухалка.

Пламъците лумнаха. Малката купчина снимки и облигации скоро се превърна в черна пепел. Огънят се задави, угасна и… в същия миг внезапен вятър раздвижи застиналия въздух, разпръсвайки наоколо черни снежинки от пепел. Те се извисиха нагоре във вихър, който Поли проследи с огромни, уплашени очи. Откъде, за Бога, се появи тоя зловещ вятър?

„Хайде, стига! Престани да се държиш като…“

Изведнъж онова злокобно ръмжене, глухо и ритмично като тътена на далечна моторница, отново се разнесе от горещата, тъмна паст на обора. Не си въобразяваше. Не беше и скърцане на стари дъски. Беше куче.

Погледна уплашено към обора и видя две огненочервени очи, които се взираха в нея от мрака.

Бързо заобиколи колата, блъскайки се в бронята от паника, влезе вътре, затвори прозорците, заключи вратите и завъртя ключа на стартера. Двигателят изкиха, но… не запали.

„Никой не знае къде съм — осъзна тя. — Никой освен господин Гонт… а той няма да каже нито дума.“

В един момент се видя, уловена в капан, точно както Дона Трентън и нейния малък син. После двигателят изръмжа и тя така изхвърча назад, че едва не вкара колата в канавката от другата страна на пътя. Включи на първа и полетя към града.

Съвсем беше забравила да измие ръцете си.

4

Ейс Мерил се измъкна от леглото малко след като Брайън Раск си пръсна черепа на трийсет мили оттам. Тръгна към банята, свали мръсните си слипове още по пътя и пика близо час. После вдигна едната си ръка, подуши под мишницата и погледна към душа, но се разколеба. Предстоеше му важен ден. Душът можеше да почака.

Излезе от банята, без да си прави труда да пуска водата (жълто ли е, нека отлежава, такава му беше философията), и отиде направо до нощното шкафче, където на малко огледалце го чакаше последната порция от кокаина на господин Гонт. Коката беше невероятна — мека за носа, твърда за главата, но свършваше. Предишната вечер честичко бе имал нужда от „нещо ободрително“, както го бе нарекъл търговецът, но отлично знаеше, че при старчето има още от тая страхотия.

Оформи няколко линии с ръба на шофьорската си книжка и бързо ги смръкна с навита на руло петдоларова банкнота. Нещо като управляема ракета го блъсна в главата.

— Бум! — извика Ейс с най-страховития си глас. — Време е да се запишем с историята!

После нахлузи избелели дънки направо върху голия си задник, навлече една фланелка „Харли Дейвидсън“ и беше готов.

„Така се носят всички изискани иманяри тая година — помисли си и лудо се разсмя. — Мале, как добре ми дойде тая кока!“

Беше вече на вратата, когато погледът му попадна върху плячката от предишната вечер и той изведнъж се сети, че трябва да се обади на Нат Коупланд в Портсмът. Върна се в спалнята, порови из дрехите си, безразборно нахвърляни в горното чекмедже на скрина, и накрая извади изпокъсано тефтерче. Отиде в кухнята, седна до телефона и набра някакъв номер. Съмняваше се, че ще хване Нат, но си струваше да опита. Кокаинът кипеше и бушуваше в главата му, но ударната вълна вече бе започнала да преминава.

След доза кокаин всеки става нов човек. Само дето първото което този нов човек иска, е още една доза, а запасите на Ейс бяха сериозно намалели.

— Да-а! — чу се провлачен глас отсреща и Ейс си каза, че пак се е спазарил с дявола — имаше късмет.

— Нат! — викна.

— Кой си ти, по дяволите?

— Аз, бе, тъпанарино! Аз!

— Ейс? Ти ли си?

— Че кой друг!? Как си, Нати?

— Бил съм и по-добре. — Той не изглеждаше очарован, че се чува със стария си съкафезник от Шоушанк. — Какво искаш, Ейс?

— Значи вече така приказваме със старите приятели, а? — направи се на обиден той и придърпа две ръждясали тенекиени кутии към себе си.

Едната беше от парцела на Требълхорн, а другата — от подземието на старата ферма на Мастърс, която бе изгоряла до основи, когато той бе едва десетгодишен. В първата имаше само четири пакета облигации на „S & H“ и няколко пачки бандероли за цигари „Рейли“, а във втората — две-три тестета други облигации и шест ролки монети. Само дето монетите изглеждаха необикновени.

Бяха бели.

— Представи си, че се обаждам просто така, информативно — заяде се Ейс. — Нали знаеш, да видя как я караш, колко пачки си натрупал. Такива работи.

— Какво искаш, Ейс? — повтори отегчено Нат Коупланд.

Той извади една от ролките от ръждясалата кутия. Пурпурната някога хартия беше избеляла до пепеливо розово. Ейс тръсна две от монетите в шепата си и ги погледна с любопитство. Ако някой изобщо можеше да му каже нещо за тия монети, то Нат Коупланд беше човекът.

На времето той бе държал магазин в Китъри, наречен „Коупланд — монети и антики“. Беше притежавал и собствена нумизматична колекция, една от десетте най-добри в Нова Англия, поне ако се съди по собствените му думи. Но после и той бе открил чудесата на кокаина и за четири-пет години цялата му колекция замина през носа му. През седемдесет и пета по сигнал от аларма полицията го снимала да събира в торбичка сребърни долари „Лейди Либърти“ от магазина „Лонг Джон Силвър“ в Портланд. Ейс го срещна малко след това.

— Ами, имам един въпрос, щом толко държиш да ти кажа.

— Въпрос ли? И толкоз?

— Абсолютно, братче. Абсолютно.

— Хубаво. — Нат малко се поотпусна. — Питай тогава. Няма цял ден да те чакам.

— Значи сме заети. Чудесно. Много работа, срещи, хора за обяд, нали така, Нати? — Мъжът се закикоти като луд.

Не беше само кокаинът, просто денят, денят беше особен. Беше се прибрал призори, наркотикът го държа буден почти до десет въпреки спуснатите щори и физическото му изтощение, но той продължаваше да чувства, че ако започне да дъвче стоманени пръти, ще плюе готови тапицерски пирончета. А защо не? Защо не, мамка му? Беше на прага на несметно богатство. Чувстваше го с мозъка на костите си.

— Ейс, наистина ли имаш нещо от онова, което наричаш ум, или ми се обаждаш просто за да ме дразниш?

— Не, не се обаждам, за да те дразня. Светни ме по един въпрос, Нати, а пък аз ще ти дам нещо, с което наистина да се светнеш. Ама наистина.

— Сериозно? — Гласът му веднага се промени. Стана кротък, почти гальовен. — Будалкаш ли ме, Ейс?

— Това е най-страхотната стока, която някога съм опитвал, Нати, миличък!

— Ще ме светнеш ли?

— Естествено — отвърна той, макар изобщо да нямаше намерение да го прави. — Но искам да ми направиш една услуга.

— К’вото кажеш.

— Какво знаеш за белите монети?

Последва пауза от другата страна на линията, а после Нат предпазливо попита:

— Бели монети ли? Искаш да кажеш стоманени!

— Не знам какво искам да кажа — ти си колекционера, не аз.

— Виж датите. Виж дали са от 1941 до 1945.

Ейс разгледа монетите пред себе си. Имаше една от 1941 четири от 1943 и една от 1944.

— Да. Такива са. Колко струват, Нат?

Опитваше се да прикрие въодушевлението в гласа си, но не успяваше.

— Не много, ако не са в колекция — отвърна Нат, — но много повече от обикновените монети. Може би два долара парчето. Най-много три, ако не са били в обращение.

— Т’ва пък какво е?

— Да не са ползвани. Много ли имаш, Ейс?

— Доста. Доста, приятелче — каза той, но беше разочарован.

Разполагаше с шест ролки, триста монети, а тези, които бяха пред очите му, не му изглеждаха в кой знае какво състояние. Не че бяха скапани, но далеч не приличаха на току-що излезли от машината. Шестстотин долара, най-много осемстотин. Едва ли можеше да се нарече удар.

— Добре де, донеси ми ги да ги видя — каза Нат. — Ще ти дам един долар отгоре. — Поколеба се за миг и добави: — И донеси малко от вълшебния прашец.

— Ще си помисля.

— Хей, Ейс! Не затваряй!

— Благогъзя ти много, Нати — отвърна Ейс и направи точно това.

После поседя на мястото си още минута-две, загледан в монетите и в двете ръждясали кутии. Имаше нещо гнило в тая история. Ненужни облигации и стоманени монети за няма и шестстотин долара. Какво ли щеше да излезе от това?

„Там е работата — помисли си Ейс. — Нищо няма да излезе. Къде е сериозната плячка? Къде е проклетото ИМАНЕ?“

Стана от масата, отиде в спалнята и смръкна и останалия кокаин. Когато отново тръгна към вратата с картата в ръка, е се чувстваше къде-къде по-спокоен. Излизаше. Всичко излизаше. Сега, след като си бе прояснил главата малко от малко, нещата постепенно си идваха на мястото.

В края на краищата на тая карта имаше много кръстчета. Беше намерил две скривалища точно там, където сочеха кръстчетата. И двете замаскирани с голям, плосък камък. Кръстчета + Плоски камъни = Скрито съкровище. На старини Поп явно е станал по-мекушав, отколкото го мислеха хората, и е започнал да не прави разлика между диаманти и въглени, но сериозната плячка — злато, валута, валидни ценни книжа — просто нямаше начин да не се намери някъде под тия плоски камъни.

Това вече беше доказано. Чичо му е заровил в земята ценни неща, не само стари, прогнили облигации. В старата ферма на Мастърс Ейс бе намерил шест ролки монети, които все пак струваха шестстотин долара. Вярно, не е много, но… стига за доказателство.

— Там е — каза тихо той. Очите му блестяха като на луд. — Всичко е там — в една от седемте дупки. Или в две. А може би в три.

Беше сигурен.

Извади кафявата карта от книгата и зашари с пръст от едно кръстче на друго, опитвайки се да открие някаква разлика между тях. Изведнъж пръстът му спря на старата ферма на Джо Кембър. Това бе единственото място, на което бяха поставени две кръстчета. Пръстът му бавно пропълзя напред-назад между тях.

Джо Кембър бе загинал при една трагедия, която отне още три живота. Жена му и детето бяха извън града по онова време. На почивка. Хора като тях обикновено не ходеха но почивки, но Черити Кембър бе спечелила малко пари от държавната лотария, доколкото можеше да си спомни.

Мъчеше се да се сети за още подробности, но в главата му бе пълна каша. По онова време бе имал достатъчно проблеми, че да обръща внимание на разни тъпанари като Кембър. Какво бе направила госпожа Кембър, когато се върна в града и разбра, че Джо — първокласен лайнар според онова, което бе чувал Ейс — е мъртъв и заровен? Май напусна града? А имота? Може би го е продала набързо? В Касъл Рок, когато ставаше дума за бързи продажби, името беше едно: Реджиналд Марион „Поп“ Мерил. Дали е отишла при него? Сигурно й е предложил нищожна сума — такива му бяха методите — но ако наистина е бързала, може пък да се е съгласила. С други думи, имотът на Кембър вероятно също бе принадлежал на чичо му по време на смъртта му.

В главата на Ейс тази възможност прерасна в увереност миг след като се бе породила.

— Фермата на Кембър! — каза си. — Обзалагам се, че е там! Сигурен съм, че е там! Хиляди долари! Може би десетки хиляди долари! Дай Боже!

Сгъна набързо картата и я пъхна в книгата. После хукна към шевролета, който господин Гонт му бе дал на заем.

Беше останал само един тревожен въпрос: Бил ли е Поп в състояние да различи диаманти от въглени, след като въобще си е направил труда да зарови старите облигации?

Ейс бързо захвърли този въпрос настрана и пое по пътя към Касъл Рок.

5

Данфърд Кийтън се прибра у дома си малко след като Ейс запраши за най-далечните покрайнини на града. Бъстър все още бе закопчан с белезници за вратата на кадилака, но състоянието му граничеше с дивашка еуфория. Беше прекарал последните две години в борба със сенки и сенките все побеждаваха. Беше стигнал дотам, че започваше да си мисли дали не полудява. Те, разбира се, именно това искаха.

По пътя от Мейн Стрийт към дома си бе видял няколко сателитни антени. Беше ги виждал и преди и винаги се бе замислял дали и те не са част от онова, което се случва в този град. Сега беше сигурен. Това изобщо не бяха сателитни антени. Това бяха машини за промиване на мозъци. Може би не всички от тях бяха насочени към неговия дом, но онези, които не бяха, сто на сто се целеха в малкото хора като него, които усещаха, че в Касъл Рок се готви злокобна конспирация.

Той спря в алеята пред дома си и натисна бутона на дистанционното, с което се отваряше вратата на гаража. Вратата запълзя нагоре и в същия миг Бъстър почувства страхотна болка в главата си. Беше му ясно, че и това е част от играта — бяха му сменили истинското дистанционно с нещо друго, нещо, което изстрелваше отрицателни вълни в главата му и същевременно отваряше вратата на гаража.

Той го свали от сенника и го захвърли през прозореца, преди да влезе в гаража.

Изключи двигателя, отвори вратата и излезе. Белезниците го теглеха към колата като воденичен камък. На стената отсреща имаше цял набор инструменти, но те бяха прекалено далеч. Бъстър се наведе през прозореца и натисна клаксона.

6

Миртъл Кийтън, която също бе имала поръчка от господин Гонт този следобед, лежеше в леглото си в тревожна полудрямка. Когато засвири клаксонът, тя подскочи като ужилена и изцъкли очи от страх.

— Направих го! — запелтечи. — Направих каквото ми казахте, сега, моля ви, оставете ме на мира!

Изведнъж осъзна, че е било сън и че господин Гонт го няма, и изпусна дълга, трепереща въздишка.

„БИП! БИП!-БИИИИИИИИП!“ — Звучеше като клаксона на кадилака. Тя взе куклата, която лежеше до нея на леглото, прекрасната кукла, която си бе купила от магазина на господин Гонт, и я прегърна за утеха. Този следобед Миртъл бе извършила нещо. Нещо, което една уплашена част от нея смътно преценяваше като зло, изключително зло. И оттогава куклата й бе станала особено ценна. Цената, би казал господин Гонт, винаги увеличава стойността… поне в очите на купувача.

БИИИИИИИИИИИИП!

Наистина беше клаксонът на кадилака. Защо Данфърд стои в гаража и надува клаксона? По-добре да провери.

— Само да посмее да направи нещо на куклата ми — каза си тихо тя и внимателно я постави под нейната страна на леглото. — Да не е посмял, че вече чашата ще прелее.

Миртъл бе една от многото, които посетиха „Неизживени спомени“ през този ден, просто още едно име с отметка в списъка на Лийлънд Гонт. Беше отишла, както толкова други, защото той й бе казал. Получи поканата по начин, който съпругът й напълно би разбрал: чу я в главата си.

Господин Гонт й бе казал, че е дошло време да плати куклата си… ако иска да я задържи. Трябваше да занесе една метална кутия и някакъв запечатан плик до залата „Сестрите на Изабела“, близо до черквата. Всички стени на кутията бяха решетъчни освен дъното. Тя чу нещо да цъка вътре и се опита да погледне през една от решетките — приличаха на говорители на старовремски радиоапарат — но успя смътно да види някакъв странен предмет с формата на куб. В интерес на истината, не се бе старала особено да разбере какво има вътре. Струваше й се, че така е по-добре, по-сигурно.

Когато пристигна (ходеше пеша), на паркинга пред църквата имаше само един автомобил. Самата зала беше празна. Надникна над табелката, залепена на вратата, за да се увери, че няма никой, а после прочете какво пише и на самата табелка:

Миртъл влезе вътре. От лявата й страна имаше ред ярко оцветени шкафчета, в които децата от занималнята държаха обяда си, а онези от неделното училище — рисунките и съчиненията си. На нея й бе казано да сложи кутията в едно от тези шкафчета. Побра се до сантиметър. В дъното на залата беше катедрата на председателката с американското знаме от едната страна. Катедрата вече беше подготвена за вечерната сбирка: моливи, химикалки, подписници за „Вечерта в казиното“, а по средата — дневният ред на сбирката. Миртъл сложи плика под него, така че Бетси Виг, тазгодишната председателка на настоятелството на Сестрите на Изабела, щеше да го види още щом прочете дневния ред.

„ПРОЧЕТИ ГО ВЕДНАГА, ПАПСКА КУРВО“

пишеше на плика.

С разтуптяно сърце и кръвно някъде над луната, Миртъл се измъкна на пръсти от залата. Навън спря за миг, сложила длан над едрия си бюст, и се опита да укроти пулса си.

Изведнъж видя една фигура, която припряно излезе от залата „Рицари на Колумб“ от другата страна на черквата.

Беше Джун Гавино. Изглеждаше толкова уплашена и виновна, колкото Миртъл се чувстваше. Препусна по дървените стълби към паркинга, заситни към единствената кола и ниските й токчета отекнаха по горещия паваж.

Преди да се качи в колата, вдигна глава, видя Миртъл и пребледня. После се вгледа по-внимателно в лицето й и… разбра всичко.

— И ти ли? — прошепна.

Странна усмивка, едновременно весела и болезнена, се появи на устните й. Приличаше на иначе възпитано дете, което поради причини, неясни за самото него, е сложило мишка в чекмеджето на любимата си учителка.

Миртъл усети, че на лицето й цъфва абсолютно същата усмивка, но се опита да блъфира.

— Боже мили! Не знам за какво говориш!

— Знаеш. — Джун се огледа наоколо, но този ъгъл от странния октомврийски следобед бе изцяло техен. — Господин Гонт.

Другата жена кимна и усети, че страните й пламват както никога досега.

— Какво си купи? — понита Джун.

— Кукла. А ти?

— Ваза. Най-прекрасната филигранна ваза, която някога си виждала.

— Какво направи?

— А ти? — контрира Джун със свенлива усмивка.

— Забрави. — Миртъл погледна назад към „Сестрите на Изабела“ и сви рамене. — Няма значение. Католици някакви.

— Точно така — отвърна Джун, която в промеждутъците беше католичка.

После се качи в колата си и замина. Миртъл не я помоли да я закара, Джун не й предложи.

Единственото, което жената на съветника искаше, бе да се прибере у дома, да си легне в леглото с прекрасната кукла и да забрави какво бе сторила.

Това, както й стана ясно впоследствие, нямаше да бъде толкова лесно, колкото бе очаквала.

7

БИИИИИИИИИИИП!

Бъстър сложи длан на клаксона и не я мръдна от там. Сирената виеше и проглушаваше ушите му. Къде, по дяволите, се губеше тая кучка!?

Най-после вратата между кухнята и гаража се отвори и отвътре надникна Миртъл. Очите й бяха огромни и уплашени.

— Най-после — каза той и пусна клаксона. — Помислих, че си умряла в клозета.

— Данфърд? Какво става?

— Нищо. За пръв път от две години насам се чувствам добре. Просто ми трябва малко помощ.

Тя не се помръдна.

— Жено, довлечи си дебелия задник тук!

Не искаше — той я плашеше — но навикът бе стар, закостенял и трудно се превъзмогваше. Тръгна към него. Вървеше бавно, а шумът от пантофите й караше съпругът й да стиска зъби.

Тя видя белезниците и огромните й очи се изцъклиха.

— Данфърд, какво се е случило?

— Нищо, с което да не мога да се справя. Дай ми оная ножовка от стената. Не, всъщност остави ножовката. Дай ми голямата отвертка. И онзи чук.

Жената понечи да тръгне, стиснала притеснено юмрук на гърдите си. Бърз като змиорка, Бъстър измъкна свободната си ръка през прозореца и я сграбчи за косата.

— Ооу! — изпищя тя и отчаяно стисна юмрука му. — Данфърд! ОУУУ!

Той я придърпа към себе си, изкривил лице в зловеща гримаса. Две огромни вени пулсираха на челото му. Усещаше ударите й по юмрука си, колкото би усетил галене с перо.

— Донеси, каквото ти казвам! — изрева и заблъска главата й в ръба на отворената врата. — Ти чуваш ли ме какво ти говоря!? Дай ги! Давай!

— Данфърд, боли ме!

— Нека! — изкрещя той и още по-силно заблъска главата й. Кожата на челото й се ценна и струйка алена кръв се стече по лявата страна на лицето й. — Ще ме слушаш ли!?

— Да! Да! Да!

— Добре. — Хватката му се отпусна. — Сега ми донеси голямата отвертка и чука. И не си мисли да ми бягаш.

Тя протегна ръка към стената.

— Не мога да стигна.

Той се наведе напред, изпъна се и й даде възможност да направи крачка към стената, на която висяха инструментите. Ръката му не изпускаше косата й. Едри капки кръв падаха и попиваха по пантофите й.

Ръката й хвана един от инструментите и Данфърд разтърси главата й, както териер би разтърсил мъртъв плъх.

— Не това, тъпачке. Това е бургия. Да съм ти искал бургия? А?

— Но, Данфърд… ОУУУ!… Нищо не виждам.

— Може би искаш да те пусна? За да можеш да избягаш в къщата и да Ги извикаш, така ли?

— Не знам за какво говориш.

— Така ли? Ти си света вода ненапита. Случайно си ме извела в събота и оня шибан заместник-шериф случайно е налепил всичките тия бележки из къщата, така ли? Това ли очакваш да си помисля?

Тя го погледна през косата си. Кръвта бе засъхнала на капки по клепачите й.

— Но… Данфърд… Нали ти предложи да излезем в събота. Каза…

Той рязко я дръпна. Миртъл изпищя.

— Просто вземи това, което ти казах. Ще говорим друг път.

Тя отново започна да опипва стената. Треперещите й пръсти стигнаха до отвертката.

— Това е едното — каза той. — Да видим дали ще намериш и другото.

Отново затърси и най-накрая успя да напипа перфорирания гумен калъф, който покриваше дръжката на големия чук.

— Добре. А сега ми ги дай.

Тя откачи чука от стойката му и Бъстър я придърпа към себе си. После пусна косата й, готов да я сграбчи отново, ако иска да бяга. Миртъл не помръдна. Беше дресирана. Искаше й се да й разреши просто да се върне в стаята си, да прегърне прекрасната си кукла и да заспи. Да заспи завинаги.

Той грабна инструментите от ръцете й, пъхна острието на отвертката между дръжката и ламарината и започна да налага отгоре с чука. На четвъртия удар дръжката се откачи. Бъстър измъкна белезницата и пусна дръжката и отвертката на цимента. После натисна копчето на стената и вратата на гаража започна да се затваря със скърцане. Той бавно тръгна към Миртъл с чука в ръка.

— Спа ли с него, Миртъл? — попита кротко.

— Какво?

Тя го погледна с безизразни, мътни очи.

Бъстър започна да удря с чука по дланта си. Чу се тъп, плътен звук: „Туп! Туп! Туп!“

— Спа ли с него, след като двамата разлепихте тия проклети розови бележки из цялата къща?

Жената го погледна объркана, неспособна да разбере за какво става дума. Той самият беше забравил, че по времето, когато Риджуик е вилнял из дома им, тя бе с него в „Морис“.

— Бъстър, за какво гово…

Той спря. Очите му се облещиха.

— Как ме нарече?

Апатията напусна погледа й. Тя започна да отстъпва, вдигнала ръце да се предпази. Зад тях вратата занемя. Сега в гаража се чуваше само шумът от пантофите й и тихото подрънкване на белезниците.

— Извинявай — прошепна тя. — Извинявай, Данфърд.

После се обърна и хукна към вратата за кухнята.

Той я сграбчи на три крачки от прага и отново я хвана за косата, за да я довлече до себе си.

— Как ме нарече? — изрева и замахна с чука.

— Данфърд, не! Моля те, Данфърд!

— Как ме нарече? Как ме нарече? — крещеше той отново и отново, завършвайки всеки въпрос с онзи тъп, плътен звук: „Туп! Туп! Туп!“

8

Ейс влезе в имота на Кембър точно в пет часа. Пъхна картата на съкровищата в задния си джоб и отвори багажника. Извади кирката и лопатата, които господин Гонт така предвидливо бе подготвил, и тръгна към увисналата, прогнила веранда, която се простираше около цялата къща. Когато стигна, извади картата от джоба си и седна на стъпалата да я разгледа. Краткотрайният ефект на коката беше преминал, но сърцето му продължаваше да препуска в гърдите. Иманярството, както бе имал възможността да се убеди, също беше стимулант.

Той се огледа наоколо — буренясал двор, порутен обор, купища хилави слънчогледи.

„Не е кой знае какво, но все пак това е мястото — помисли си. — Тук завинаги ще оставя братята Корсън да ми дишат праха. Тук ще стана богат. Тук е. Някъде тук. Чувствам го.“

Но не беше просто чувство — чуваше го. Чуваше го да му пее нежно изпод земята. Богатство. Не десетки, а стотици хиляди долари. Може би дори милион.

— Милион! — прошепна развълнуван.

Пет минути по-късно вече изследваше западната страна на къщата на Кембър. Почти към края на сградата намери онова, което търсеше — голям, плосък камък. Отмести го и започна усилено да копае. След по-малко от пет минути острието на лопатата глухо издрънча на метал. Ейс падна на колене и се зарови в пръстта, като куче, което търси скрит кокал. Миг по-късно вече държеше стара тенекиена кутия.

Повечето любители на кокаина са пристрастени и към това да си гризат ноктите. Той не беше изключение. Просто нямаше нокти, с които да отвори капака. Стискайки зъби от гняв и нетърпение, Ейс извади джобното си ножче, напъна капака и погледна припряно вътре.

Банкноти!

Купища банкноти!

С радостен вик той награби две пълни шепи и… видя, че нетърпението му е изиграло лош номер. Бяха облигации. Стари и ненужни, платими само на юг от линията Мейсън-Диксън, и то до 1964 година, когато компанията фалира.

— Мамка му! — изкрещя и захвърли облигациите.

Те се понесоха на лекия вятър, веейки се във високата трева като прашни знамена.

— Копеле! Кучи син! Кретен!

Ейс изпразни кутията. Дори я обърна с дъното нагоре да види дали няма нещо залепено отдолу. Нямаше. Захвърли я, погледна я за миг, а после се засили и я запрати с ритник в храсталака.

Отново беше ред на картата. Другото кръстче беше зад обора… и изведнъж му хрумна прекрасна мисъл. Тя освети яростния мрак на съзнанието му като факла на Четвърти юли.

Кутията, която току-що бе изровил, бе сложена за заблуда! Поп сигурно се е сетил, че някой може да разгадае номера му с плоските камъни, и тук, в имота на Кембър, бе решил да приложи един от старите си трикове. Веднъж открил ненужните облигации, иманярят не би предположил, че тук, на същото това място, има друго скривалище.

— Освен ако няма карта — прошепна Ейс. — Като мен.

Той грабна кирката и лопатата и хукна към обора.

Видя старото ремарке и се спусна към него. Почти беше стигнал, когато се препъна в нещо и падна на земята. Огледа се и веднага видя какво го бе спънало.

Лопата. С прясна пръст по острието.

Започна да го обзема лошо предчувствие. Много лошо. Тръгна от корема, плъзна към гърдите, разпростря се в слабините му. Зъбите му бавно се оголиха в грозна гримаса.

Той се изправи на крака и видя плоския камък, обърнат с мръсната страна нагоре. Беше хвърлен встрани. Някой бе идвал тук преди него, и то съвсем скоро, ако се съди по прясната пръст. Някой бе откраднал имането му.

— Не — прошепна той. Думата излезе от устата му като храчка. — Не!

Недалеч от лопатата и обърнатия камък Ейс видя купчина рохка пръст, нахвърляна безразборно върху малка дупка. Зарязвайки инструментите и лопатата, която крадецът бе оставил след себе си, той падна на колене и започна да разравя пръстта с ръце. След по-малко от минута намери кутията.

Извади я и отвори капака.

Вътре нямаше нищо освен бял, чист плик.

Ейс го разкъса набързо и отвътре изпадна лист хартия и още един по-малък плик. Най-напред разгъна листа. На него беше напечатан текст. Ейс онемя. Писмото бе адресирано до него.

Скъпи Ейс,

 

Не съм сигурен, че ще намериш това, но човек винаги има право да се надява. Беше ми приятно да те пратя в Шоушанк, но това ми хареса още повече. Ще ми се да мога да видя лицето ти, когато прочетеш това писмо!

Скоро след като те пратих в затвора, отидох да навестя Поп. Всъщност срещахме се често, поне веднъж месечно. Бяхме сключили сделка: той ми дава по сто на месец, а аз си затварям очите пред незаконните му заеми. Всичко беше мирно и тихо. По средата на една от срещите ни той се извини и отиде до тоалетната. Аз се възползвах от предоставената ми възможност и надникнах в бюрото му. Беше го оставил отключено. Такава разсеяност не беше характерна за стария ти чичо, но предполагам, че се е притеснил да не напълни гащите, преди да стигне до кенефа.

В бюрото намерих само едно интересно нещо. Приличаше на карта с много кръстчета по нея. Едно от тях обаче — това тук — бе отбелязано с червено. Бързо прибрах картата и Поп така и не разбра, че съм я видял. След като почина, дойдох тук и изрових кутията. Вътре имаше повече от двеста хиляди долара, Ейс. Но не се притеснявай — реших да си ги поделим „по братски“. Оставям ти точно толкова, колкото заслужаваш.

Добре дошъл в града, педерЕйсче!

 

Поздрави,

 

Алън Пангборн,

областен шериф

П.П. Един мъдър съвет, Ейс: пий една студена вода и забрави за цялата работа. Нали знаеш старата приказка: кой превари, той завари. Не се опитвай да ме гониш за парите на чичо си, защото ще ти пробия нова дупка на задника и ще завра главата ти в нея.

 

А.П.

Ейс остави листа да се свлече от скованите му пръсти и отвори втория плик.

Отвътре изпадна еднодоларова банкнота.

„Реших да си ги поделим «по братски». Оставям ти точно толкова, колкото заслужаваш.“

— Копеле мръсно! — прошепна той и взе банкнотата с разтреперани ръце.

„Добре дошъл в града, педерЕйсче!“

— ПЕДЕРАСТ долен! — изрева като обезумял Ейс и усети, че жилите на врата му всеки момент ще се скъсат.

Ехото вяло му отвърна:… долен… долен… долен.

Той понечи да скъса банкнотата и с усилие спря пръстите си.

Не. Никакви такива.

Щеше да я запази. Копелето се е полакомило за парите на Поп? Откраднал е онова, което по право принадлежи на последния жив наследник на Поп? Е, добре, тогава. Прекрасно. Но като ще взима, нека вземе всичко. А затова щеше да се погрижи Ейс. Щеше да изреже топките на това мръсно копеле с джобното си ножче, а после щеше да напъха на тяхно място и последната банкнота от състоянието на чичо си.

— Искаш парите, а? — попита с тих, злокобен глас. — Добре. Няма проблем. Няма… никакъв шибан… проблем.

Той се изправи и вдървено тръгна към колата си. Когато стигна до нея, почти тичаше.