Стивън Кинг
Неизживени спомени (10)

2

Когато хубавелката изчезна от погледа му, Хю Прийст се изправи зад волана на оранжевия камион, който бе подкарал от гробището за автомобили в седем същата сутрин, освободи го от скорост и леко и безшумно го пусна по наклона към дома на Нети Коб.

3

Звънецът изкара Поли от унесеното състояние, което след толкова обезболяващи едва ли можеше да се нарече сън. Тя се изправи в леглото и осъзна, че е по халат. Кога ли го бе облякла? В първия момент не можа да се сети и това сериозно я притесни. После включи. Болката, както се очакваше, бе дошла съвсем по разписание — непоносима и влудяваща. Събуди я в пет. Поли стана да отиде до тоалетната и осъзна, че дори не може да си откъсне парче тоалетна хартия. Изпи едно хапче, наметна халата си и седна до прозореца да го чака да подейства. По едно време задряма и се премести в леглото.

Сега чувстваше ръцете си като керамични фигурки, изпечени до спукване. Болката бе едновременно ледена и пареща и проникваше в плътта й като плетеница от наелектризирани кабели. Тя вдигна ръце — отчайващо безжизнени, сковани ръце, грозни и нечовешки деформирани. А звънецът долу зачурулика отново.

Излезе в коридора, като държеше ръцете си отпред като куче, което моли за кокал, и се провикна:

— Кой е?

Гласът й бе дрезгав, уплътнен от съня. Езикът дращеше в устата й.

— Нети е! Добре ли си, Поли?

Нети! Боже Господи, какво търси тя пред вратата й в неделя на разсъмване?

— Добре съм! — викна отново Поли. — Трябва да облека нещо! Използван ключа си, мила!

Когато ключът затрака в ключалката, тя бързо се скри в стаята си. Погледна часовника на нощното шкафче и разбра, че би следвало отдавна да се е съмнало. Не че имаше намерение да се преоблича — халатът й беше напълно достатъчен за пред Нети. Трябваше да изпие още едно хапче. За пръв път изпитваше такава нужда от лекарства.

Но едва когато понечи да вземе таблетката, осъзна колко зле се чувства всъщност. Болкоуспокояващите стояха в стъклена чинийка на камината. Успя да сложи ръка върху чинийката, но да свие пръсти и да вземе една от таблетките, не бе но силите й. Ставите й бяха като свръзки на отдавна несмазвана машина.

Тя отново се напрегна, напрягайки цялата си воля да накара пръстите си да се свият около някоя от капсулите, ръката й се помръдна едва забележимо… и толкоз. Болката бе непоносима.

— Поли? — обади се притеснено жената отдолу.

Хората в Касъл Рок смятаха Нети за повърхностна, но когато ставаше дума за Поли, тя ставаше направо проницателна. Беше прекарала твърде много време с нея и не се хващаше лесно на номерата й. Освен това я обичаше като сестра.

— Поли, добре ли си наистина?

— Ей сега слизам, мила! — подвикна Поли, стараейки се да звучи ведро.

После се наведе над чинийката и вътрешно се замоли:

„Господи, не й позволявай да се качи горе! Не й позволявай да ме види така!“

Приведена като куче, което пие вода от паничката си, изплези език, мъчейки се да напипа някоя от таблетките. Болка, срам, ужас и най-вече черно, бездънно отчаяние обгърнаха душата й. Тя натисна с език една от таблетките, докато тя се залепи и я придърпа в устата си не като куче, а като мравояд, докопал вкусна плячка.

Когато хапчето се спусна по пресъхналото й гърло, Поли за сетен път си помисли: „Господи, бих дала всичко, за да се отърва от това. Всичко!“

4

Хю Прийст вече почти не сънуваше. Напоследък все по-рядко му се случваше да си легне в пълно съзнание. Но снощи му се яви странен сън. Той му каза всичко, което искаше да знае, всичко, което трябваше да направи.

В съня си той седеше на масата в кухнята, пиеше бира и гледаше някаква телевизионна игра, наречена „Продажбата на века“. Всичките награди в нея бяха неща, които той бе видял в онзи магазин, „Неизживени спомени“. А участниците… от ушите и очите на всички течеше кръв. Те се смееха, но изглеждаха уплашени.

И изведнъж някакъв приглушен глас завика:

— Хю! Хю! Пусни ме, Хю!

Гласът идваше от килера. Хю отвори вратата, готов да цапардоса всеки, който се изпречи насреща му. Но в килера нямаше никой. Цареше обичайната бъркотия от обувки, дрехи, рибарски принадлежности и двете му пушки.

— Хю!

Гласът идваше от рафта.

Хю вдигна глава. Беше лисичата опашка. Говореше опашката, но той веднага разпозна този глас. Това бе гласът на Лийлънд Гонт. Хю взе опашката в ръцете си и отново се наслади на галещата й мекота — нежна като коприна, топла като вълна и все пак толкова различна от тях.

— Благодаря ти, Хю — каза опашката. — Вътре наистина е задушно. Пък и си оставил някаква стара лула на рафта… Господи, как смърди!

— Искаш ли да те преместя на друго място? — попита той и дори в съня си се почувства глупаво, че говори на някаква си лисича опашка.

— Не, започнах да свиквам. Но трябва да си поговорим. Ти трябва да свършиш нещо, забрави ли? Обещал си.

— Лудата Нети ли? Знам, трябва да й извъртя номер.

— Точно така — каза опашката — и трябва да го направиш още щом се събудиш. Затова слушай.

И Хю заслуша.

Лисичата опашка му бе казала, че няма да има никой в дома на Нети, освен кучето, но сега, застанал пред вратата, той реши, че ще е по-разумно все пак да почука. Отвътре се чу драскане на кучешки нокти по дървен под и толкоз. Хю почука отново, за всеки случай. От другата страна на вратата се разнесе кратък, но свиреп лай.

— Райдър? — извика мъжът.

Лисичата опашка му бе казала, че така се казва кучето. Той си помисли, че това е съвсем прилично име за куче, нищо, че го е измислила такава откачалка като Нети Коб.

Райдър отново изджафка, този път не така свирепо.

Хю извади връзка ключове от горния джоб на якето си и я огледа. Имаше тази връзка от много отдавна и вече не си спомняше кой ключ за къде е, но на нея бяха и четири шперца, които се различаваха от пръв поглед. Точно те му трябваха.

Огледа се наоколо, видя, че улицата е все така пуста, и започна да пробва ключовете един по един.

5

Когато Нети видя пребледнялото и подпухнало лице на Поли, личните й страхове, които по целия път насам я бяха разяждали отвътре като червеи, веднага се изпариха. Дори не й се наложи да погледне ръцете на Поли, застинали като изкуствени на нивото на талията й (в такива моменти бе ужасно болезнено да ги спусне до тялото си), за да разбере какво е положението.

Лазанята веднага бе захвърлена безцеремонно на масата. Дори да беше паднала на земята, тя едва ли щеше да й обърне внимание. От изнервената до крайност самотница, която хората от Касъл Рок бяха свикнали да виждат по улиците, от жената, която изглеждаше сякаш бяга от духове, дори когато просто отиваше до пощата, нямаше и следа. Това тук бе друга Нети — Нети на Поли Чалмърс.

— Бързо — каза тя рязко. — Влизай в дневната. Ще донеса загряващите ръкавици.

— Нети, добре съм — каза немощно Поли. — Току-що изпих едно хапче, сигурна съм, че след няколко минути…

Но тя вече я държеше през рамо и я водеше към дневната.

— Какво стана? Да не би да си спала върху тях?

— Съмнявам се, щях да се събудя. Просто… — засмя се с усилие жената. — Просто боли. Знаех си, че няма да съм добре днес, но нямах и представа, че ще е чак така. Загряващите ръкавици няма да помогнат.

— Не се знае. Понякога ти помагат. Сега сядай тук.

Тонът й не търпеше възражение. Тя настани Поли в отрупан с възглавници фотьойл и слезе да вземе ръкавиците. Поли отдавна се бе отказала да ги използва, но Нети, изглежда, продължаваше да изпитва към тях почти суеверна почит. Алън веднъж ги бе нарекъл „панацеята на Нети“ и двамата много се смяха на това.

Болната седеше, отпуснала вдървените си ръце върху облегалките на фотьойла, и замечтано гледаше към дивана, на който двамата с Алън се бяха любили в петък вечерта. Тогава ръцете изобщо не я бяха измъчвали. Господи, сякаш бяха минали векове от петък насам! Хрумна й, че насладата, макар и силна и дълбока, всъщност е нещо призрачно и ефимерно. Любовта може и да кара Земята да се върти, но Поли бе убедена, че именно стоновете на страдащите и измъчените движат вселената около огромната й въображаема ос.

„Проклет диван — помисли си тя. — Проклет празен диван. За какво си ми сега?“

Нети се върна със загряващите ръкавици. Те приличаха на капитонирани ръкохватки, свързани с пластифициран кабел. От гърба на лявата се спускаше шнур с щепсел. Поли бе прочела за тях в някакво списание и се бе обадила в Националната фондация на болните от артрит, за да чуе, че ръкавиците наистина носят временно облекчение в някои случаи. Когато показа рекламата на доктор Ван Ален, той веднага изпя рефрена, до болка познат още преди две години: „Е, поне няма да навреди.“

— Нети, сигурна съм, че след няколко минути…

— … ще се почувстваш по-добре — довърши изречението й тя.

— Да, сигурна съм. И може би това ще ти помогне. Дай си ръцете, Поли.

Тя се предаде. Нети хвана ръкавиците за краищата, разтвори ги и ги постави върху ръцете й с прецизността на сапьор, който покрива купчина С–4 с азбестово одеяло. Движенията й бяха нежни, тренирани и внимателни. Поли не вярваше, че ще има някакъв ефект от ръкавиците, но… видимата загриженост на Нети вече даваше резултат.

Нети хвана щепсела, коленичи и го пъхна в контакта на стената. Ръкавиците започнаха леко да бръмчат и първите топли вълни погалиха кожата й.

— Толкова си добра с мен — каза разчувствана Поли.

— Глупости! — отвърна Нети. — Какво толкова!? — В гласа й се долавяше вълнение, очите й проблясваха. — Поли, не ми е работа да ти се бъркам, но просто не мога да си мълча повече. Трябва да направиш нещо за клетите си ръце. Просто трябва. Не може да продължава така.

— Знам, скъпа. Знам. — Поли положи неистови усилия да преодолее стената, която депресията бе издигнала около съзнанието й. — Всъщност какво те води насам, Нети? Сигурно не си дошла само, за да опаковаш ръцете ми.

Нети се оживи.

— Направих ти лазаня!

— Сериозно!? О, Нети, не трябваше!

— Така ли мислиш? Е, аз не съм на това мнение. Не те виждам да готвиш в близките дни. Ще пъхна тавата в хладилника.

— Благодаря ти. Много ти благодаря.

— Радвам се, че ти сготвих. Сега като ти виждам състоянието, ми става още по-драго. — Тя тръгна към кухнята и преди да излезе, се обърна да погледне Поли. Един слънчев лъч попадна на лицето й и ако в този миг Поли не бе така зашеметена от собствената си болка, тя със сигурност щеше да забележи колко изпито и уморено бе то.

— Да не си помръднала от стола!

Поли избухна в смях, който изненада и двете.

— Не мога! Вързана съм!

След миг от кухнята се чу хлопването на вратата на хладилника и Нети извика:

— Да сложа ли кафе? Искаш ли?

— С удоволствие — отвърна Поли. Ръкавиците бръмчаха по-силно сега и топлината им бе станала по-осезаема. Или наистина помагаха, или хапчето бе започнало да действа, за разлика от онова в пет сутринта. — Стига да не те задържам, Нети…

Тя се показа на вратата. Беше си сложила престилка и стискаше старо калаено джезве в едната ръка. За нищо на света не би направила кафе в компютризираната кафе-машина, с която Поли се бе сдобила наскоро… а и Поли не можеше да не признае, че кафето ставаше къде-къде по-добро в калаеното джезве.

— Никъде не ми е толкова приятно — отвърна гостенката. — Освен това къщата е заключена отвсякъде, а Райдър е на поста си.

— Сигурна съм — усмихна се Поли.

Прекрасно познаваше Райдър. Той тежеше всичко на всичко осем килограма и подлагаше коремчето си за любимото почесване на всеки, който се озовеше пред прага — бил той пощальон, инкасатор или амбулантен търговец.

— Мисля, че тя и без това е решила да ме остави на мира — каза Нети. — Предупредих я. Не съм я виждала да се мотае наоколо оттогава, така че сигурно най-после се е сетила, че говоря сериозно.

— Какво? Кого си предупредила? — попита Поли, но Нети вече се бе шмугнала обратно в кухнята, а тя наистина бе вързана за фотьойла с тия ръкавици и не можеше да се помръдне.

Когато Нети се върна с таблата с кафе, перкоданът вече бе започнал да замъглява съзнанието на Поли и тя бе забравила за странната забележка на приятелката си. В крайна сметка странните приказки не бяха нещо необичайно за нея.

Нети сложи захар и сметана в кафето на Поли и поднесе чашата пред устните й. После двете се разприказваха за това-онова и не след дълго разговорът се завъртя около новия магазин. Нети отново й разказа за това как си е купила кристалния лампион, но този път й спести почти детското въодушевление, което Поли бе очаквала, имайки предвид какво невероятно събитие е тази покупка в живота й. Разговорът обаче я подсети за бележката, която господин Гонт бе изпратил в кутията за сладкиш.

— Щях да забравя — господин Гонт ме покани да намина днес следобед. Имал нещо, което щяло да ме заинтригува.

— Не мислиш да ходиш, нали? С тия ръце…

— Не знам. Чувствам се малко по-добре. Ръкавиците май наистина помогнаха този път. Освен това не ми се ще да стоя цял ден тук — каза Поли и хвърли умоляващ поглед към Нети.

— Ами… какво да ти кажа… — Изведнъж нещо й хрумна.

— Ако искаш, мога да мина оттам на път за вкъщи и да го попитам дали би те посетил у дома.

— Глупости, Нети. Изобщо не ти е на път!

— Две преки — голяма работа! — отвърна тя и я погледна дяволито. — Освен това може пък да има още някоя кристална прелест. Не че имам пари, но какво ми пречи да разгледам.

— И все пак да го каниш тук…

— Ще му обясня каква е ситуацията — каза решително Нети и започна да прибира нещата върху таблата. — Защо не, търговците често правят демонстрации по домовете.

Поли я гледаше с въодушевление и обич.

— Знаеш ли, Нети, много си различна, когато си тук.

— Така ли?

— Да.

— В какъв смисъл?

— В положителен. Както и да е. Мисля, че ще се разходя до „Неизживени спомени“, стига болките да не започнат пак, но ако наистина имаш път натам…

— Имам. — В очите на Нети грееше зле прикрито желание. Веднъж изникнала, идеята й да посети магазина вече се бе превърнала в задължение. Грижите й към Поли се бяха отразили като мехлем на нервите й.

— … и завариш господин Гонт, дай му телефонния ми номер и го помоли да ми се обади, ако е пристигнало онова, което иска да ми покаже. Става ли?

— Става — отвърна тя и стана да отнесе таблата в кухнята.

После свали престилката, наметна палтото си и се върна да свали ръкавиците от ръцете на Поли. Тя отново й поблагодари, не само за лазанята. Ръцете още я боляха, но болката бе съвсем поносима. Освен това можеше да движи пръстите си.

— Няма за какво да ми благодариш — отвърна й Нети. — Знаеш ли? Наистина изглеждаш по-добре. Цветът се върна на лицето ти. Като те видях сутринта, направо се уплаших. Искаш ли да направя нещо друго, преди да тръгна?

— Не, няма какво. — Поли се протегна и тромаво хвана ръката й. — Толкова се радвам, че дойде.

В редките случаи, в които Нети се усмихваше, тя го правеше с цялото си лице — сякаш слънце блясваше зад тъмен облак.

— Обичам те, Поли.

— И аз — отвърна развълнувана тя.

Нети си тръгна.

Поли не знаеше, че я вижда за последен път жива.

6

Входната врата на Нети Коб не беше по-сложна за отваряне от кутия с бонбони. Първият ключ, който Хю напипа, след малко наместване освободи езичето.

Малко кученце, жълто, с бяло петно на гърдите, седеше на пода в антрето. То излая кратко и строго, когато едрата сянка на мъжа скри от очите му яркото утринно слънце.

— Ти трябва да си Райдър — каза тихо той и бръкна в джоба си.

Кученцето джафна отново и се търкулна по гръб, вирнало четирите си лапи във всички посоки.

— Я! Много мило! — зачуди се Хю.

Райдър тупна с опашка по дървения под вероятно в знак на съгласие. Хю затвори вратата и клекна до кучето. С едната си ръка почеса гърдите на Райдър, напипвайки онова вълшебно място, което по някакъв начин е свързано със задната дясна лапа и я кара да подскача смешно във въздуха, а с другата извади швейцарското си ножче от джоба на якето.

— Ти нали си добро момче? — заприказва му той. — Да, добро момче.

После спря да го чеше и извади някаква бележка от ризата си. На нея с разкривения му ученически почерк бе написано съобщението, което лисичата опашка му бе продиктувала — Хю беше седнал да го запише още преди да се облече сутринта, само и само да не забрави някоя дума.

Той извади тирбушона, скрит в един от улеите на ножче и надяна бележката на него. После сграбчи дръжката в силния си юмрук, прокара тирбушона между пръстите си и със свободната си ръка отново започна да чеше Райдър, който през цялото време бе лежал по гръб, кротък като мушица, вперил радостен поглед в него.

— Я какво добро момче си бил. Ти май си най-доброто кученце, а? — говореше Хю и не спираше да чеше пухкавото коремче на кучето. Райдър умираше от удоволствие и весело риташе със задните си лапи, като че кара невидимо колело. — Да, добро момче. А знаеш ли какво си имам аз? Имам си лисича опашка! Да-а-а!

Той насочи тирбушона с бележката към бялото петно на гърдите на Райдър.

— А знаеш ли какво още? Мисля да я задържа!

Ръката, която допреди секунди галеше кученцето, сега го притискаше към пода, а другата ръгаше тирбушона в гърдите му — веднъж, два, три пъти. Бликна топла кръв и оплиска и двете ръце на Хю. Кучето пририта, пририта и се отпусна безжизнено на пода. Никой вече нямаше да чуе строгия му, но безобиден лай.

Мъжът се изправи. Сърцето блъскаше да изскочи от гърдите му. Изведнъж се почувства толкова ужасно от това, което бе сторил, че едва не му прилоша. Луда или не, Нети беше сам-сама на тоя свят, а той бе убил може би единствения й истински приятел.

Обърса окървавените си ръце в ризата. На тъмната вълна петната почти не се забелязваха. Не можеше да откъсне поглед от кучето. Нима наистина го бе направил? Да, наистина. Знаеше го, но му беше трудно да го повярва. Сякаш бе изпаднал в някакъв транс или нещо подобно.

Вътрешният му глас, онзи, който от време на време му говореше за срещите на Анонимните алкохолици, изведнъж се обади.

„Да. И след време може би ще съумееш да го повярваш. Но не се заблуждавай. Не си бил във никакъв транс. Много добре знаеше какво вършиш.

И защо.“

Обзе го паника. Трябваше веднага да се махне оттук. Отстъпи бавно назад и едва не извика, когато се блъсна в затворената врата. Затърси гърбом дръжката, напипа я, отвори вратата и се измъкна от дома на Нети. Озовал се най-после навън, той се огледа трескаво наоколо, сякаш очакваше да види половината град, събран в двора на Нети Коб. На улицата нямаше жив човек. Само едно момченце се изкачваше по стръмното с колелото си. То мина покрай Хю, без дори да го погледне, и след него остана само звънът на църковните камбани. Този път приканваха методистите.

Хю забърза надолу по тротоара. Повтаряше си да не тича, но все пак стигна до камиона почти на бегом. Отвори вратата, пъхна се зад волана и понечи да мушне ключа в стартера. Три или четири пъти проклетият ключ се изплъзваше от разтрепераните му пръсти и накрая му се наложи да хване китката си със свободната ръка, за да го пъхне на мястото му. По челото му изби пот. Беше преживял много утрини след безпаметно пиянство, но никога не се бе чувствал така — сякаш треска изгаряше тялото му.

Камионът запали с рев и изпусна облак син дим. В паниката кракът на Хю се изплъзна от съединителя и тежката машина подскочи и угасна. Хриптейки като обезумял, той отново запали двигателя и свърна зад ъгъла с бясна скорост.

Още преди да стигне до гробището за автомобили и да смени камиона със стария си очукан буик, вече бе забравил за Райдър и за ужасните неща, които бе правил с тирбушона. Други мисли занимаваха съзнанието му. Много по-важни и много по-тревожни. По пътя към къщи изведнъж го обзе почти налудничава увереност, че някой е бил в дома му, докато го е нямало, и че този някой е откраднал лисичата опашка.

Хю натисна газта, профуча по пустите улици и спря на сантиметри от разнебитената си веранда сред облаци прахоляк. Скочи от колата и хукна презглава по стълбите. Нахлу като хала в къщата, изтича до килера, отвори с трясък вратата и застанал на пръсти, започна да опипва най-горния рафт с разтреперани ръце.

Отначало не напипа нищо. Обзе го някаква смесица от гняв и ужас. А после ръката му потъна в меката и пухкава материя, която не беше нито коприна, нито вълна. Изведнъж душата му се изпълни с невероятно спокойствие и удовлетворение. Това чувство бе за него като храната за гладуващите, като съня за уморените… като хинина за трескавите. Стакатото в гърдите му най-после утихна. Той извади лисичата опашка от скривалището й, седна на масата в кухнята, положи опашката на месестите си бедра и започна да я гали с две ръце. Седя така повече от три часа.

7

Момчето, което Хю видя, но не можа да разпознае, онова с колелото, бе Брайън Раск. Той също бе имал своя странен сън предишната нощ, вследствие на което бързаше по свои си задачи.

В съня му седмият мач от Световната серия тъкмо започваше — онази Световна серия от времето на Елвис, с нейното неизменно дерби „Доджърс“ срещу „Янкийс“. Санди Коуфакс загряваше встрани от игрището и говореше с Брайън Раск. Казваше му какво трябва да направи. Обясняваше му всяка стъпка, всяко действие и Брайън прекрасно разбираше за какво става дума.

Проблемът бе, че момчето просто не искаше да прави повече номера.

Беше му ужасно трудно да спори с бейзболна звезда като Санди Коуфакс, но все пак се опитваше.

— Не ме разбирате, господин Коуфакс. Трябваше да изиграя един номер на Уилма Джърсик, направих го и толкоз.

— Е? — недоумяваше Санди Коуфакс. — Какво искаш да кажеш?

— Ами такава беше уговорката — осемдесет и седем цента и един трик.

— Сигурен ли си, малкият? За един трик ли се разбрахте? Да си чул нещо като „не повече от един“? Нещо така по-юридическо?

Брайън не можеше да си спомни добре, но мисълта, че са го хванали натясно все по-силно глождеше съзнанието му. Чувстваше се като мишка в капан, заклещен, със сиренце в устата.

— Нека ти кажа нещо, малкия. Сделката…

Той млъкна, пое дълбоко въздух, засили се и запрати топката в ръцете на прихващача отсреща. Когато прахолякът около ръкавицата се разсея, момчето с ужас установи, че познава очите, които го гледаха през маската на прихващача. Това бяха очите на господин Гонт.

Санди Коуфакс посрещна удара на господин Гонт, а после се обърна към Брайън и го погледна със стъклените си кафяви очи.

— Сделката е такава, каквато аз кажа, малкия.

Брайън изведнъж осъзна, че очите на Санди Коуфакс всъщност изобщо не бяха кафяви, а сини. В съня това му се стори напълно естествено — в крайна сметка Санди Коуфакс и господин Гонт бяха едно и също лице.

— Ако…

Коуфакс/Гонт вдигна ядосано ръка.

— Чуй ме, малкият. Ненавиждам тази дума. От всички думи на света, тази е може би най-отвратителната. Знаеш ли какво е „ако“, малкият? Онова, което излиза от задника ти.

Мъжът в демодирания екип на „Бруклин Доджърс“ скри бейзболната топка в ръкавицата си и застана очи в очи с Брайън. Наистина беше Лийлънд Гонт. Момчето се смрази от ужас.

— Разбрахме се да направиш номер на Уилма, Брайън, но никога не съм ти казвал, че ще се свърши само с една-единствена шегичка. Така ти се е сторило, малкият. Вярваш ли ми или искаш да чуеш запис на разговора ни?

— Вярвам ви — отвърна Брайън. Вече почти заекваше. — Вярвам ви, но ако…

— Какво ти казах за тая дума?

Момчето наведе виновно глава и тежко преглътна.

— Има още много хляб да изядеш, докато се научиш да пазариш като хората. Както и всички останали в Касъл Рок. Но нали затова съм тук — да ви обуча в тънкото изкуство на пазарлъците. Имаше навремето един човек, Поп Мерил, който поназнайваше нещо за тоя занаят, но той отдавна не е между живите. — Той се усмихна, разкривайки големите неравни зъби на Лийлънд Гонт на фона на длъгнестото лице на Санди Коуфакс. — А за сделките, Брайън, има много да се учиш.

— Но…

— Никакво „но“ — прекъсна го Коуфакс/Гонт и го изгледа сурово изпод козирката на бейзболната шапка. — Господин Гонт си знае работата. Можеш ли да го кажеш, Брайън?

Той преглътна два-три пъти, но от устата му не излезе нито звук. В очите му запариха сълзи.

Огромна, студена длан го сграбчи за рамото.

— Казвай!

— Господин Гонт… — Брайън преглътна отново, за да освободи място за думите. — Господин Гонт си знае работата.

— Точно така, малкия. Което значи, че ще правиш каквото аз ти кажа, защото иначе…

Момчето събра цялата си воля и направи едно последно усилие.

— Ами ако откажа? Ако не се съглася, защото не разбирам… правилата?

Коуфакс/Гонт извади бейзболната топка от ръкавицата си, сви юмрук около нея и от шевовете й се процедиха капчици кръв.

— Ти просто не можеш да откажеш, Брайън — каза спокойно той. — Късно е вече. Това е седмият мач от Световната серия. Всички пилци са в клетките, дошло е време да ги броим. Само се огледай. Хайде, огледай се!

Брайън погледна наоколо и се вцепени — стадионът се пукаше по шевовете от хора… които момчето познаваше до един. Видя майка си и баща си, седнали на треньорската скамейка редом до малкия му брат Шон. На първия ред, с коли и хот-дог в ръцете, се бяха подредили всичките му съученици от часовете по изговор, заедно с мис Ратклиф и тъпия й приятел Лестър Прат. Целият шерифски офис на Касъл Рок седеше на скамейките и пиеше бира от картонени чашки със снимките на участничките в тазгодишния конкурс „Мис Рейнголд“. Съученици, приятели, местни величия, Майра и Чък Ивънс, лелите, чичовците и братовчедите му — всички бяха там.

А когато Коуфакс/Гонт отново запрати окървавената топка към прихващача, Брайън видя, че зад маската този път е лицето на Хю Прийст.

— Ще те прегазя, приятелче — озъби се Хю и върна топката. — Ще те размажа на асфалта.

— Виждаш ли, малкият, вече не става дума само за някаква си снимка — каза му Коуфакс/Гонт. — Разбираш ме, нали? Когато се съгласи да оплескаш с кал чаршафите на Уилма Джърсик, ти сложи началото на нещо. Както шумен турист предизвиква лавина с виковете си. Сега изборът ти е съвсем прост — продължаваш… или се отказваш и си мъртъв.

В съня си Брайън се разплака. Разбираше. Разбираше всичко. Но вече нищо не можеше да промени.

Гонт отново стисна топката. Пръстите му потънаха в плътната й бяла обвивка и по шевовете отново рукна кръв.

— Ако не искаш всички в Касъл Рок да разберат, че ти си бил онзи, който е предизвикал лавината, по-добре прави, каквото ти казвам.

Той вече хлипаше.

— Когато сключваш сделки с мен, малкият — каза Гонт, заемайки позиция за поредното хвърляне, — помни две неща: господин Гонт си знае работата… и сделката не е приключила, докато господин Гонт не каже.

Той запрати топката към прихващача с онази сръчност, която бе направила Санди Коуфакс звезда (или поне такова бе мнението на бащата на Брайън), но при допира с ръкавицата на Хю Прийст топката експлодира. Кръв, коса и парчета плът се разлетяха в ясното есенно небе.

Брайън Раск се събуди и дълго плака.

8

Сега бе тръгнал да изпълни заръката на господин Гонт. Не бе срещнал трудности да се измъкне от къщи — просто каза на майка си, че не иска да ходи на църква, защото го боли стомахът (което всъщност си беше самата истина). Когато родителите му излязоха, той бързо се зае с приготовленията.

Беше му тежко да върти педалите на колелото, но още по-трудно успяваше да го балансира заради кошницата за пикник в малкия багажник. Тя тежеше като олово и когато стигна до дома на Джърсик, Брайън едва дишаше. Този път нямаше колебание, нито пробно звънене на вратата, нито предварително репетирана историйка. В къщата нямаше жив човек. В съня Лийлънд Гонт му бе казал, че семейство Джърсик ще останат дълго след литургията в единадесет, за да обсъждат предстоящата Вечер в казиното, а после ще ходят на гости у приятели. Брайън нямаше основание да не му вярва. Единственото, което искаше, бе да приключи с тази отвратителна работа, колкото е възможно по-бързо. А след това щеше да се прибере вкъщи и да прекара остатъка от деня в леглото.

Той повдигна кошницата за пикник с две ръце и я свали на тревата. Беше зад оградата и никой не можеше да го види. Щеше да вдигне доста шум с онова, което му предстоеше да направи, но Гонт му бе казал да не се притеснява. Повечето от живеещите на Уилоу Стрийт били католици и задължително посещавали литургията в единадесет. Брайън не знаеше дали това е истина или не, но със сигурност знаеше две неща: че господин Гонт си знае работата и че сделката не е приключила, докато господин Гонт не каже.

А сделката бе именно това.

Брайън отвори кошницата. Вътре имаше десетина камъка, увити в листове от ученическата му тетрадка. На всеки лист с големи букви пишеше:

Момчето взе един от камъните, отдалечи се на десетина стъпки от панорамния прозорец на дневната на семейство Джърсик и замахна. Поколеба се за миг, а после, също като Санди Коуфакс в седмия мач от Световната серия, запрати камъка към стъклото. Чу се пронизителен трясък, последван от глухото тупване на камъка върху мекия килим вътре. Звукът на счупено стъкло имаше особен ефект върху Брайън. Страховете му го напуснаха, а отвращението му към тази работа — която и най-развихреното въображение не можеше да определи като безобиден номер — изведнъж се изпари. Звукът на счупено стъкло го възбуждаше… караше го да се чувства както когато си мечтаеше за мис Ратклиф. Но мечтите бяха нещо въображаемо, а това тук… Това тук бе самата действителност.

Изведнъж той си даде сметка, че повече от всякога иска да запази снимката на Санди Коуфакс за себе си. Беше открил още една истина за вещите и странните психологически състояния, които те предизвикват: колкото по-дълго се бориш за нещо, толкова по-силно го желаеш.

Брайън взе още два камъка и се доближи до счупеното стъкло. Погледна вътре и видя камъка, който току-що бе хвърлил. Той лежеше на пода между кухнята и дневната и изглеждаше толкова абсурдно — като гумен ботуш на църковен олтар или пък роза на двигателя на някой трактор. Единият от ластиците, с които бе закрепена бележката, бе изхвръкнал, но другият си беше на мястото. Момчето извърна глава и погледът му попадна на новото „Сони“ на семейство Джърсик.

Той се засили, замахна и камъкът удари телевизора право в десятката. Кинескопът изкънтя на кухо, присветна и върху килима се изсипа дъжд от стъкла. Телевизорът се разклати на стойката си, но не падна.

— Удар номе-е-ер… две! — смутолеви Брайън и се изхили злобно.

После запрати втория камък по някакви керамични съдинки на масата до дивана, но не уцели и удари стената, отронвайки част от мазилката.

Хвана дръжката на кошницата за пикник с две ръце и я завлече от едната страна на къщата. Счупи два прозореца и се премести отзад. Запрати един камък с размерите на самун хляб през горната част на кухненската врата, а после хвърли още няколко през дупката. Един от тях разби на парчета кухненския робот, който стоеше на плота, а другият потроши стъклената врата на микровълновата фурна и се настани вътре.

— Удар номе-е-ер… три! — извика Брайън и така се разсмя, че едва не подмокри гащите си.

Когато въодушевлението му отмина, той завърши обиколката на къщата. Кошницата вече беше по-лека и можеше да я носи с една ръка. С последните три камъка счупи прозорците на мазето, които се подаваха зад есенните цветя на Уилма, и накрая оскуба част от цветовете. Приключил със задачата, той затвори кошницата, върна се при колелото, натовари я отгоре и тръгна към къщи.

Семейство Мизлабурски живееха непосредствено до Джърсик. Когато Брайън излезе от двора на Джърсик, госпожа Мизлабурски отвори вратата и излезе на площадката. Беше облечена в яркозелен халат, със сигнално червена забрадка на главата и приличаше на коледна картичка.

— Какво става, момче? — попита тя рязко.

— Не знам точно. Мисля, че господин и госпожа Джърсик се карат — отвърна той, без да спира. — Тъкмо бях тръгнал да ги питам дали имат нужда някой да им рине снега през зимата, но като видях каква е работата, реших да дойда друг път.

Госпожа Мизлабурски хвърли бегъл поглед към къщата на Джърсик, но през оградата се виждаше само вторият етаж.

— Ако бях на твое място изобщо нямаше да се връщам — каза тя. — Тази жена ми напомня за ония малки рибки в Южна Америка, които могат да изядат цяла крава.

— Пираните ли?

— Да, точно те.

Брайън продължаваше да върти педалите. Вече се отдалечаваше от жената със зеления халат и червената забрадка. Сърцето му биеше, но нито по-силно, нито по-учестено от обикновено. Част от него беше убедена, че все още сънува. Изобщо не се чувстваше на себе си. Не можеше да си представи, че това е същият онзи Брайън Раск, който получаваше само петици и шестици в училище, който беше член на Ученическия съвет и чието поведение винаги бе „примерно“.

— Тая в най-скоро време ще убие някого! — викна подире му съседката. — Помни ми думата!

— Няма да се учудя! — промърмори запъхтян той.

Наистина прекара остатъка от деня в леглото. При нормални обстоятелства това би притеснило Кора, дори дотолкова, че да заведе Брайън на лекар, но в този ден тя почти не забеляза, че синът й не се чувства добре. Всичко беше заради очилата, които господин Гонт й бе продал — откакто ги имаше, тя просто не можеше да мисли за друго.

Брайън стана към шест часа, петнадесет минути преди баща му да се върне от целодневен риболов с приятели. Взе си „Пепси“ от хладилника и веднага надигна кутията. Чувстваше се по-добре.

Чувстваше се сякаш окончателно е изпълнил своята част от задълженията по сделката с господин Гонт.

Дори му хрумна, че търговецът наистина си знае работата.

9

Без дори да подозира каква неприятна изненада я очаква вкъщи, Нети Коб бодро крачеше по Мейн Стрийт към „Неизживени спомени“. Макар че бе неделя, тя почти бе сигурна, че ще намери магазина отворен и не се излъга в очакванията си.

— Госпожо Коб! — възкликна Лийлънд Гонт, като я видя на вратата. — Толкова се радвам да ви видя!

— Аз също, господин Гонт — отвърна тя и наистина беше така.

Той пристъпи напред и й подаде ръка, но Нети се измъкна от ръкостискането. Това бе ужасно невъзпитано, но просто не можеше да се въздържи. Слава Богу, господин Гонт прояви разбиране. Усмихна се, затвори вратата след нея и с бързината на професионален покерджия, обърна табелката на вратата.

— Заповядайте, госпожо Коб! Моля ви, седнете!

— Е, добре… но идвам само за да ви кажа, че Поли… Поли е…

Почувства се някак странно. Не точно зле, но странно. Като замаяна. Седна тромаво в един от плюшените фотьойли, а после, когато очите на господин Гонт се впериха в нейните, сякаш целият свят се побра в тях.

— Поли не се чувства добре, нали? — попита той.

— Да — отвърна Нети с облекчение. — Ръцете й, нали знаете…

— Артрит, знам, животът е тежък, а накрая умираш, Нети. — Очите му продължаваха да растат. — Но няма нужда да й се обаждам… или да я посещавам у дома. Ръцете й са по-добре вече.

— Така ли? — попита отнесено тя.

— Бъди сигурна! Още я болят, което е чудесно, но болката не е такава, че да не може да излезе от къщи, а това е още по-радостно, нали, Нети?

— Да — отвърна немощно, но нямаше и представа с какво се съгласява.

— А на теб — каза Гонт с най-веселия си глас — ти предстои голям ден, Нети.

— Така ли?

Това беше новост за нея — бе имала намерение да прекара следобеда в любимия си фотьойл с плетка в ръка, гледайки телевизия заедно с Райдър.

— Да, изключителен ден. Защо не си починеш малко тук, докато донеса нещо. Искаш ли?

— Да…

— Добре. А защо не затвориш очи? Почини си хубаво, Нети!

Тя послушно затвори очи. След неизвестно време господин Гонт се върна и й каза да ги отвори отново. Нети се подчини и изпита силно разочарование. Когато някой ти каже да си затвориш очите, винаги очакваш с нещо да те изненада. Тя се бе надявала, че когато отвори очи, той иде й поднесе поредния кристален лампион, но в ръцете му нямаше нищо с изключение на едно тесте листчета. Те бяха малки и розови и на всяко от тях пишеше:

— О! — възкликна тя. — Помислих си, че ще ми донесете цветен кристал.

— Смятам, че вече няма да имаш нужда от кристали, Нети.

— Нима? — Разочарованието отново сви сърцето й, този път по-силно.

— Да. Жалко, но е факт. И все пак мисля, че си спомняш какво ми обеща. Помниш, нали?

— Да — отвърна тя. — Искате да направя някакъв номер на Бъстър. Да сложа някакви листчета в къщата му.

— Точно така, Нети. Много добре. Пазиш ли ключа, който ти дадох.

Бавно, като под вода, тя извади ключа от джоба на палтото си и го показа на Гонт.

— Браво! — каза й мило. — А сега го прибери обратно да не се загуби. Чудесно. Ето ти и листчетата.

Той сложи тестето в едната й ръка, а в другата пъхна ролка лепенки.

Някъде вътре в съзнанието на Нети светна червена лампа, но тя бе слаба и далечна и остана незабелязана.

— Дано не ми отнеме много време. Трябва да се прибирам вече. Райдър сигурно е огладнял. Райдър е кучето ми.

— Да, знам — каза господин Гонт и я дари с широка усмивка. — Но имам чувството, че той днес не е особено гладен. Освен това съм сигурен, че няма да се изпишка на килима.

— Но…

Той докосна устните й с един от дългите си пръсти и тя усети, че всеки момент ще повърне.

— Не! — проплака. — Недейте, отвратително е.

— И други са ми го казвали. Но ако не искаш да се държа отвратително с теб, Нети, никога не ми казвай тази противна дума.

— Каква дума?

— „Но“. Ненавиждам това „но“. Без него светът щеше да бъде къде-къде по-хубав. Кажи ми нещо друго, Нети, нещо, което обичам. Нещо, което направо обожавам.

— Какво?

— Кажи това: Господин Гонт си знае работата.

— Господин Гонт си знае работата — повтори Нети и още преди думите да излязат от устата й, тя си даде сметка колко верни са те.

— Господин Гонт винаги си знае работата.

— Господин Гонт винаги си знае работата.

— Да, точно като Господ — изсмя се злокобно той, а очите му бързо потъмняха през зелено и кафяво до черно. — А сега, Нети, слушай внимателно! Трябва само да ми направиш една малка услуга, а после си свободна да си вървиш. Разбираш ли ме?

Нети разбираше и слушаше много внимателно.