Стивън Кинг
Неизживени спомени (13)

1

Понеделник — 14 октомври, Ден на Колумб. Този ден в Касъл Рок бе ясно и горещо. Хората мърмореха заради жегата, събираха се на групички около Общината, при Нан и на пейките пред Кметството и коментираха странностите на времето. Сигурно е заради ония проклети пожари в Кувейт, говореха си те, или пък заради озоновата дупка, с която непрекъснато си чешат езиците по телевизията. По-старите жители се кълняха, че откакто се помнят, такова чудо не е било — в седем часа сутринта през втората седмица на октомври температурата да е двайсет и един градуса.

Това, разбира се, изобщо не беше вярно и повечето от тях го знаеха. На всеки две-три години се случваше циганското лято да се проточи чак до края на октомври и за четири-пет дни времето да е като през юли. А после една прекрасна сутрин температурата рязко спадаше и моравите пред къщите се сковаваха от скреж. Жителите на Касъл Рок прекрасно знаеха всичко това, но времето бе твърде удобна тема за разговор, та да я проваляте излишни подробности. На никого и през ум не му минаваше да спори. Споровете могат да се окажат опасни, когато времето е твърде топло за сезона. Тогава хората стават лоши, а жителите на Касъл Рок имаха съвсем пресен пример за онова, което можеше да се случи, когато хората станат лоши — трябваше им само да погледнат към кръстовището на „Уилоу“ и „Форд“.

— Тия двете съ’сем откачиа — припяваше Лени Партридж, най-старият жител на Касъл Рок и пръв градски клюкар. — Те си беа луди за връзване открай време, ама айде. Оная Коб закла мъжа си като куче, нъл знаеш? — Лени зачеса дъното на торбестите си панталони. — Напрао си го утрепа. Пази Боже! Ама кви жени има, а? — Той погледна към ясното небе и добави: — Знам си аз, кат е така топло, се стават бели. На шерифа първата работа тряа да му е да нареди на Хенри Бофорт да затвори „Тигъра“, докат се опраи времето.

— Лесна работа, старче — бъзна го Чарли Фортин. — Не ми пречи няколко дена да си взимам бирата от магазина и да си я пия вкъщи.

Това предизвика бурен смях у разпасаната команда около Лени и заядливо мърморене у самия господин Партридж. Мъжете постепенно започнаха да се разотиват. Повечето от тях бяха на работа, нищо че беше празник.

2

Данфърд „Бъстър“ Кийтън седеше в кабинета си по долни гащи. Не беше излизал оттам от неделя вечерта, когато бе отскочил за малко до сградата на Кметството да вземе папката с кореспонденцията между него и данъчните.

Главният градски съветник на Касъл Рок смазваше колта си за трети път от сутринта. По едно време бе решил да го зареди. После му хрумна да убие жена си. След това реши, че ще е по-добре да отиде до Кметството, да намери онзи кучи син Риджуик (Бъстър нямаше и представа, че Норис има почивен ден) и да убие него. А накрая стигна до извода, че ще е най-добре да се затвори в кабинета си и да се самоубие. Така поне щеше веднъж завинаги да се отърве от Преследвачите. Нищо друго не бе в състояние да ги спре, дори вълшебната игра. Разбра го вчера, когато се върна у дома и намери тия розови листчета, разлепени из цялата къща.

Телефонът на бюрото иззвъня. Стреснат, той натисна спусъка на револвера. Чу се глухо прищракване. Ако колтът беше зареден, вратата на кабинета му вече щеше да е станала на трески.

Той грабна слушалката и изкрещя:

— Не можете ли да ме оставите на мира поне за малко?

Кроткият глас от другата страна на линията моментално го успокои. Беше гласът на господин Гонт, а за изстрадалата душа на Кийтън той бе като мехлем.

— Случихте ли с играчката, която ви дадох, господин Кийтън?

— Тя действа! — Съветникът тържествуваше. Изведнъж беше забравил злокобните планове за убийства и самоубийства, които бе кроял цяла сутрин. — Спечелих на всички гонки, за Бога!

— Но това е чудесно — каза топло търговецът.

Лицето на Кийтън отново помръкна. Гласът му утихна почти до шепот.

— А после… като си дойдох у дома… — изрече и изведнъж осъзна, че не може да продължи.

Миг по-късно с безкрайна изненада и изумление установи, че не се налага да говори повече.

— Разбрахте, че Те са били в къщата ви? — попита господин Гонт.

— Да! Да! Откъде зна…

— Те са навсякъде, господин Кийтън. Казах ви го още онзи ден.

— Да! И… — изведнъж млъкна. Лицето му се изкриви от напрежение. — Представете си, че подслушват линията, господин Гонт. Сигурно и в момента ни слушат!

Търговецът остана спокоен.

— Сигурно, но не ни. Не ме мислете за толкова наивен, господин Кийтън. Не се срещам за пръв път с Тях.

— Убеден съм.

Кийтън изведнъж осъзна, че великото удоволствие, което бе изпитал от „Печелившия залог“, не представляваше нищо в сравнение с това: след толкова мъки и лутане да открие сродна душа.

— Сложил съм малко електронно приспособление към телефона си — продължи търговецът със спокойния си, мек глас. — Ако линията се подслушва, при мен светва лампичка. В момента наблюдавам тази лампичка, господин Кийтън. Успокойте се, не свети. Мъртва е като някои сърца в този град.

— Вие знаете, нали? — каза Данфърд с немощен, треперещ глас и сякаш всеки момент щеше да заридае.

— Да. И ви се обаждам, за да ви кажа, че не трябва да правите нищо прибързано, господин Кийтън. — Гласът му беше нежен и приспивен. Докато го слушаше, той сякаш се понасяше нанякъде като детски балон, пълен с хелий. — Това прекалено много ще Ги улесни. Съзнавате ли какво би станало, ако се случи да умрете?

— Не.

Очите му, празни и унесени, се вторачваха през прозореца.

— Та Те ще си устроят веселба! — възкликна Гонт. — Ще се напият в кабинета на шериф Пангборн! Ще отидат на гробището и ще пикаят на гроба ви!

— Шериф Пангборн ли? — попита учудено.

— Нима наистина смятате, че някой ще остави такъв смотаняк като Норис Риджуик да действа сам, без заповеди отгоре?

— Не, разбира се.

За Кийтън всичко постепенно се изясняваше. До този момент за него Те бяха просто един огромен черен облак, който го притискаше от всички страни и с който не беше в състояние да се пребори. Едва сега започваше да осъзнава, че Те имаха имена и лица и дори можеха да се окажат уязвими. Тази мисъл му носеше велико удовлетворение.

— Пангборн, Фулертън, Самюълс, онази Уилямс, собствената ви жена дори. Всички са в играта, Кийтън, но лично аз подозирам — при това не без основание — че шериф Пангборн е тарторът. Ако е така, той направо ще ви бъде благодарен, ако очистите един-двама от подопечните му, а след това и себе си. Да не говорим, че според мен той точно това цели. Но вие, господин Кийтън, ще го прецакате! Няма да го оставите да си разиграва коня, нали?

— Да! — отсече озлобено Кийтън. — Какво да направя?

— Днес нищо. Вършете си работата както обикновено. Идете довечера на хиподрума, ако искате, порадвайте се на новата си придобивка. Ако Ги накарате да повярват, че при вас всичко е наред, това ще ги изкара от равновесие. Ще всеете объркване и несигурност сред врага.

— Объркване и несигурност — бавно повтори той, сякаш искаше да вкуси всяка дума.

— Точно така. Аз също съм замислил някои неща, но ще ви кажа, като му дойде времето.

— Обещавате ли?

— Разбира се, господин Кийтън. Вие сте от особено значение за мен. Дори бих казал — от жизненоважно.

Лийлънд Гонт затвори телефона. Кийтън остави револвера и шомпола и се качи в спалнята си. Свали подгизналите си дрехи, напъха ги в пералнята, взе си душ и се облече. Когато слезе долу, жена му се дръпна уплашено, но той й заговори нежно и я целуна по бузата. Миртъл веднага започна да се отпуска.

Кризата, каквато и да бе тя, явно беше преминала.

3

Еверет Франкъл беше огромен червенокос мъж, който имаше по-ирландски вид и от кореняк дъблинчанин, което изобщо не беше необичайно, като се има предвид, че майка му произхождаше от такъв род. От четири години насам, откакто бе напуснал флота, асистираше на д-р Рей ван Алън.

В осем без петнайсет в понеделник сутрин той пристигна в Здравната служба на Касъл Рок и още от вратата старшата сестра Нанси Ремидж го изпрати във фермата на Бъргмайер. През нощта Хелън Бъргмайер била получила припадък, който можеше да се окаже епилептичен. Ако първоначалната диагноза се окажеше вярна, той трябваше да я докара в болницата, за да може лекарят — който всеки момент щеше да се появи — да я прегледа ида прецени дали се налага да я хоспитализира за изследвания.

Обикновено Еверет мразеше денят му да започва с тичане по адреси, особено по отдалечени, но в необичайно гореща утрин като тази една разходка извън града щеше да му се отрази прекрасно.

Освен това имаше и лулата.

Веднъж озовал се в плимута си, той отвори жабката и я извади. Беше направена от морска пяна, с дълбоко и широко огнище, изписано от ръката на изкусен майстор. Цветя, птици и винетки се преплитаха по заоблената й повърхност в картина, която, погледната от различен ъгъл, сякаш се променяше. Еверет беше оставил лулата си в колата не само защото пушенето в Здравната служба бе забранено. Самата мисъл, че някой (особено клюкарка като Нанси Ремидж) може да я види, му се струваше непоносима. Първо щяха да го питат откъде я има, после щяха да се интересуват за цената.

А някои щяха да му завидят.

Той стисна мундщука със зъбите си и за пореден път се възхити как прекрасно приляга той на устата му. Намести огледалото за обратно виждане, огледа се и одобри гледката. Лулата го правеше по-възрастен, по-мъдър, по-красив. А когато я стискаше между зъбите си, дори се чувстваше такъв.

Тръгна по Мейн Стрийт с намерението да прекоси Тин Бридж и да излезе от града, но когато наближи до „Неизживени спомени“, инстинктивно намали. Зелената тента го привличаше като магнит. Изведнъж му се стори изключително важно, почти задължително да спре.

Отби и понечи да слезе от колата, когато осъзна, че лулата още е в устата му. Извади я с неохота и отново я заключи в жабката. После излезе от автомобила и тръгна по тротоара, но не беше направил и две крачки, когато се върна и старателно заключи и четирите врати на плимута. С такава прелестна вещ човек никога не можеше да бъде сигурен. Всеки би могъл да се изкуши и да му я открадне.

Всеки!

Еверет приближи до магазина и спря разочарован пред вратата. Табелката на стъклото гласеше:

Тъкмо се беше обърнал да си върви, когато вратата зад него се отвори и се показа Лийлънд Гонт. Изглеждаше жизнерадостен и весел в яркото си сако с кръпки на лактите и тъмносивия си панталон.

— Заповядайте, господин Франкъл — каза той. — Радвам се да ви видя.

— Ами, аз всъщност съм тръгнал извън града по работа и просто реших да се отбия да ви кажа колко много харесвам лулата си. В интерес на истината винаги съм искал да имам такава.

— Знам — отвърна сияещ търговецът.

— Виждам, че сте затворили, така че няма да ви без…

— За любимите ми клиенти никога не е затворено, господин Франкъл, а вие определено се числите към тях. Дори нещо повече. Заповядайте, моля — отвърна любезно той и му подаде ръка.

Еверет инстинктивно се дръпна. Лийлънд Гонт се засмя на реакцията му и отстъпи встрани да направи път на младия помощник-лекар.

— Наистина не мога да остана — подхвана клиентът, но краката му сякаш сами го поведоха към затъмнения магазин.

— Естествено. Дълг на всеки Лечител е да освобождава тялото от оковите на болестта и… — Веждите му подскочиха и на лицето му се изписа лукава усмивка, която разкри разкривени, стиснати зъби. — … и да прогонва демоните, които мъчат душата. Прав ли съм?

— Сигурно.

Чувстваше се неловко. Притесняваше се за лулата си. Хора всякакви. Нищо чудно да му разбият колата посред бял ден.

— Всичко ще бъде наред — успокои го собственикът и извади от джоба си обикновен бял плик с надпис „За Милото“. — Спомняте ли си, че ми обещахте да изиграете малка шега вместо мен, доктор Франкъл?

— Аз не съм док…

Гонт така сбърчи вежди, че той моментално млъкна и отстъпи крачка назад.

— Помните ли или не? Отговорете ми бързо, младежо, защото вече не съм толкова убеден, че всичко с лулата ви ще бъде наред.

— Помня! — изстреля Еверет. — Сали Ратклиф! Учителката по правоговор!

Набръчканият център на кажи-речи едната вежда на господин Гонт се изглади. А с нея се успокои и Еверет Франкъл.

— Чудесно. Дойде време да изиграете малката си шегичка, докторе. Ето.

Той му подаде плика. Еверет го пое, като внимаваше да не докосне ръката му.

— Днес училищата почиват, но младата госпожица Ратклиф е в кабинета си и преглежда дневниците — подхвана господин Гонт. — Знам, че това не ви е на път за фермата на Бъргмайер…

— Откъде знаете толкова неща? — попита унесено младият мъж.

Той нетърпеливо махна с ръка.

— … но можете да минете на връщане, нали?

— Предполагам.

— А тъй като външни хора винаги се гледа с подозрение в едно училище, дори когато е почивен ден, можете да обясните посещението си с това, че наминавате при училищната сестра, нали?

— Ако е там, мисля, че не би имало проблем. Всъщност аз наистина трябва да я посетя, защото…

— … не сте взели картоните с ваксинациите — продължи мисълта му Гонт. — Така е чудесно. В интерес на истината сестрата няма да е там, но вие не бихте могли да знаете, нали? Просто надникнете в кабинета й и си тръгнете. Но на отиване или на връщане искам да оставите този плик в колата, която мис Ратклиф е взела от младежа си. Искам да го сложите под седалката на шофьора, но така, че да стърчи едно ъгълче.

Еверет отлично знаеше кой е „младежът на мис Ратклиф“ — учителят по физическо от гимназията. Ако имаше право на избор, той при всяко едно положение би предпочел да се пошегува с Лестър Прат, отколкото с годеницата му. Прат беше набит млад баптист, който неизменно се обличаше все в една и съща синя фланелка й син анцуг с бели черти по дължината на крака. От него от километри лъхаше на пот и почтеност, и двете в завидни количества. Еверет много-много не го беше грижа за него. Виж Сали беше парче и половина. Чудеше се дали учителят вече е успял да я вкара в леглото си. Едва ли. По-скоро, когато се разгорещеше от твърде много целувки, тя най-вероятно го пращаше да прави лицеви опори в задния двор или да тича около къщата, докато страстите му се поохладят.

— Сали пак ли е прибарала Пратмобила?

— Свършихте ли с остроумията, доктор Франкъл? — попита малко изнервено Гонт.

— Да — отвърна Еверет.

Всъщност чувстваше се направо облекчен. Отначало, когато разбра, че трябва да прави номера на някого, се притесни. Сега виждаше, че тревогите му са били напразни. В крайна сметка Гонт не го караше да сложи бомбичка в колата на госпожица Ратклиф, нито пък да и сипе разхлабително в млякото. Какво ли можеше да и навреди един нищо и никакъв плик?

Усмивката, слънчева и лъчезарна, отново озари лицето на търговеца.

— Отлично — каза той и пристъпи към младия мъж, който с ужас осъзна, че човекът явно има намерение да сложи ръка на рамото му.

Отдръпна се припряно назад и по този начин Гонт деликатно го изпроводи към вратата. Отвори я пред него и каза:

— Наслаждавайте се на лулата си. Всъщност споменах ли ви, че навремето е принадлежала на сър Артър Конан Дойл, създателя на великия Шерлок Холмс?

— Не! — възкликна Еверет.

— Естествено, че не съм — усмихна му се той. — Би било чиста лъжа… а аз никога не лъжа, особено когато се отнася до работата ми. Не забравяйте да изпълните обещанието си д-р Франкъл.

— Няма.

— Пожелавам ви приятен ден.

— Благодаря, и на В…

Еверет говореше напразно. Вратата със спуснатите щори отдавна бе затворена зад гърба му.

Той се огледа смутено и тръгна към колата си. Ако в този момент някой го беше попитал какво точно са си говорили с господин Гонт, едва ли щеше да е в състояние да му отговори. Просто нищо не си спомняше. Сякаш му бяха сложили някаква странна унойка.

Веднъж седнал зад волана, той веднага отвори жабката, хвърли вътре плика с надпис „За Милото“ и извади лулата. Единственото, което си спомняше от последните няколко минути, бе, че господин Гонт се бе пошегувал, че лулата е била собственост на Артър Конан Дойл. Най-смешното бе, че почти му повярва. Господи, какви глупости! Та човек трябваше само да сложи мундщука между зъбите си, за да разбере, че тази лула може да е принадлежала единствено и само на Херман Гьоринг.

Еверет Франкъл се качи в колата и бавно излезе от града. По пътя към фермата на Бъргмайер на два пъти отби от пътя, за да се порадва на това как лулата променя вида му.

4

Албърт Джендрън държеше зъболекарски кабинет в Касъл Билдинг — невзрачна тухлена сграда, която се издигаше срещу Кметството, и кръглата циментова постройка, в която се помещаваше общинската служба „Водоснабдяване“. От 1924 година насам Касъл Билдинг хвърляше сянката си над Тин Бридж и под покрива му намираха подслон трима от петте градски адвокати, очен и ушен лекар, няколко независими агенти по недвижимите имоти, консултант по кредитите, телефонистка и ателие за стъклопоставяне. Останалите пет-шест помещения понастоящем бяха празни.

Албърт, който още по времето на стария отец О’Нийл беше един от стожерите на католическата общност в града, вече бе започнал да остарява. Някога черната му коса бе започнала да се прошарва, широките му рамене, които на младини впечатляваха, сега бяха отпуснати и натежали, но ръстът му все още респектираше. При височина близо два метра и тегло сто и двайсет кила той беше най-големият мъж в града, ако не и в цялата област.

Бавно се изкачи по тясното стълбище до последния, четвърти етаж, като спираше на всяка площадка да си поеме въздух, съобразявайки се с шума на сърцето, който доктор Ван Алън му бе открил наскоро. Още преди да изкачи последните няколко стъпала, видя лист хартия, залепен на армираното стъкло на вратата му.

Първият ред се четеше още от пет стъпала разстояние и накара сърцето му да забие по-силно, не от умора, а от гняв.

Отгоре на листа с яркочервен маркер беше написано:

„СЛУШАЙ ВНИМАТЕЛНО, ДЪРТА СКУМРИО!“

Албърт дръпна бележката и бързо я прочете. Дишаше тежко и разярено, сумтеше и пуфтеше като бик, който всеки момент ще нападне.

„СЛУШАЙ ВНИМАТЕЛНО, ДЪРТА СКУМРИО!

Опитахме се да те вразумим — «Онези, които имат уши да слушат» — но явно няма полза. ТИ СИ ТРЪГНАЛ ПО ПЪТЯ НА ПРОКЛЯТИЕТО И ПО ДЕЛАТА ИМ ЩЕ ГИ ПОЗНАЕТЕ.

Примирихме се с папското ти идолопоклоничество и дори с перверзното ти преклонение пред Вавилонската Курва.

Но сега вече отиде твърде далеч.

В КАСЪЛ РОК НЯМА ДА СЕ ИГРАЕ НА ЗАРОВЕ С ДЯВОЛА!

Почтените християни вече надушват дим от АДСКИ ОГНЬОВЕ и миризма на СЯРА. Ако ти не го усещаш, това е, защото носът ти отдавна е запушен от собствените ти грехове и деградация.

ЗАТОВА СЛУШАЙ КАКВО ЩЕ ТИ КАЖЕМ: ЗАБРАВИ ЗА ПЛАНОВЕТЕ СИ ДА ПРЕВЪРНЕШ ТОЗИ ГРАД В СВЪРТАЛИЩЕ НА КРАДЦИ И КОМАРДЖИИ: ИНАЧЕ ИМЕННО ТИ ЩЕ ВИДИШ КАКВО Е ДА ГОРИШ В АДА! ИМЕННО ТИ ЩЕ РАЗБЕРЕШ КАК МИРИШЕ СЯРАТА!

«Да си идат в ада нечестивците — всички народи, които забравят Бога.» Псалм 9:17

ВЗЕМИ СИ БЕЛЕЖКА, ЗАЩОТО ПОСЛЕ НЯМА ДА ИМА

КОЙ ДА ЧУЕ СТЕНАНИЯТА ТИ.

ГРУПА ЗАГРИЖЕНИ БАПТИСТИ

ОТ КАСЪЛ РОК“

— Мама му стара! — изсумтя Албърт накрая и смачка бележката в огромния си юмрук. — Тоя идиот окончателно се е побъркал.

Първата му работа, след като влезе в кабинета си, бе да позвъни на отец Джон и да му каже, че играта явно започва да загрубява.

— Не се притеснявай, Албърт — отвърна спокойно отец Бригъм. — Ако идиотът удари пръв, ще види как ние, дъртите скумрии, отвръщаме на удари. Прав ли съм?

— Точно така, отче — каза и погледна към смачкания лист в ръката си. Ехидна усмивчица се прокрадна под моржовските му мустаци. — Само така.

5

В десет и половина на същата сутрин дигиталният часовник пред банката в Касъл Рок отчете температура двайсет и пет градуса. В далечния край на Тин Бридж, там където шосе 117 излизаше на хоризонта, неестествено силното слънце присветна и блесна като ярка звезда. Алън Пангборн седеше в кабинета си пред документите по убийствата на Коб и Джърсик и не видя как металът и стъклото отразиха слънчевите лъчи. Но дори и да беше обърнал внимание, това едва ли щеше да го заинтригува — в края на краищата минаваше просто един автомобил. Но тази ослепително ярка светлина, профучала по моста с повече от седемдесет мили в час, отразена в гладките повърхности от хром и стъкло, всъщност беше предвестник на съдбата на Алън Пангборн… и на целия град.

Зад витрината на „Неизживени спомени“ една ръка с дълги и тънки пръсти свали табелката с надпис:

и сложи на нейно място друга. На нея пишеше:

6

Когато прекоси моста, колата продължаваше да се движи с петдесет мили при ограничение двайсет и пет. При вида на това чудо гимназистите биха ахнали от възхищение и завист — беше млечнозелен „Додж Челънджър“ с подсилени задни ресори и забоден в земята нос. През опушените му стъкла се виждаше предпазната шина, която минаваше по покрива между двата реда седалки. Задната броня беше облепена със стикери. Двете тръби на ауспуха доволно ръмжаха, заситени от деветдесет и шест октаново гориво, което можеше да се купи само на магистралата за Оксфорд, и то на север от Портланд.

Колата намали на кръстовището на „Мейн“ и „Лорел“ и със свирене на гумите зае едно от местата за паркиране пред бръснарницата. В този момент никой не се подстригваше и Бил Фулертън и Хенри Джендрън сядаха на бръснарските столове и заедно четяха сутрешния вестник. Когато шофьорът форсира двигателя, двамата вдигнаха глави от вестника и учудено погледнаха към колата.

— Адска машина — каза Хенри.

— Вярно — кимна Бил.

Двамата с нетърпение изчакаха шофьорът да угаси двигателя и да отвори вратата. Един крак, обут в протрит ботуш и тесни избелели дънки, се подаде от тъмната вътрешност на челънджъра. Миг по-късно се показа и самият шофьор. Изправи се под палещото слънце, свали очилата, пъхна ги в ризата си и се огледа лениво и самодоволно наоколо.

— Я виж ти! — възкликна Хенри. — Блудният син се завръща.

Бил Фулертън зяпна изумен, като че виждаше привидение.

— Ейс Мерил! От плът и кръв.

— Какво, по дяволите, прави тук? — попита ядосано Хенри. — Мислех, че е отишъл в Меканик Фолс, там да им къса нервите.

— Не ’нам — отвърна Бил и разсеяно задърпа долната си устна. — Виж го, моля ти се! Сив като плъх и сигурно два пъти по-подъл! На колко години трябва да е, Хенри.

— Знам ли. Между четирийсет и петдесет. Кой го е грижа на колко години е? Важното е, че като го видя все си мисля за неприятности.

Сякаш чул ги, Ейс се обърна към витрината и бавно и нахално им помаха. Двамата мъже подскочиха и се засуетиха като стари моми, които са разбрали, че многозначителното подсвиркване на млад левент се отнася до тях.

Новодошлият пъхна ръце в джобовете на дънките си и се отдалечи — човек, който за никъде не бърза и от нищо не му пука.

— Мислиш ли, че трябва да се обадим на шериф Пангборн? — попита Хенри.

Бил Фулертън отново подръпна устната си.

— Той съвсем скоро ще разбере, че Ейс се е върнал. Няма да се наложи ние да му казваме.

Двамата мълчаливо гледаха мъжа, който крачеше нагоре по Мейн Стрийт, докато накрая съвсем се скри от погледите им.

7

Като го гледаше как се шляе безгрижно по улиците, човек едва ли можеше да предположи, че Ейс Мерил има сериозен проблем. Проблем, който Бъстър Кийтън в известен смисъл би разбрал. Той дължеше на едни хора огромна сума пари. Всъщност близо сто хиляди долара, ако трябва да бъдем точни. Но докато най-лошото, което кредиторите на Бъстър можеха да направят, бе да го пъхнат в затвора, то тези на Ейс щяха направо да го затрият от лицето на земята, ако не успееше да им върне парите до първи ноември.

Момчетата, които навремето бе тероризирал — момчета като Теди Дъчамп, Крис Чамбърс и Върн Тесио — биха го познали от пръв поглед, въпреки посивелите коси. Това едва ли щеше да е така през годините, когато Ейс работеше в местната текстилна фабрика (която от пет години беше затворена). По онова време единствените му пороци бяха бирата и малките кражби. Беше натрупал килограми в резултат на първото, а заради второто бе непрекъснато под окото на покойния шериф Джордж Банерман. След това той откри кокаина.

Благодарение на тази вълшебна субстанция напусна работата си във фабриката, свали двайсет килограма и се преквалифицира в първокласен обирджия. Финансовото му състояние започна да се колебае по начин, който само наркотрафикантите и големите спекуланти на борсата могат да изпитат. Започваше седмицата разорен и я завършваше с петдесет-шейсет хиляди долара, заровени под корените на изсъхналата ябълка в задния му двор. Един ден си поръчваше по седем блюда в „Морис“, а на следващия ядеше макарони и сирене в кухничката на караваната си. Всичко зависеше от търсенето и предлагането, защото и той като всички пласьори на наркотици беше най-добрият клиент на самия себе си.

Година и нещо, след като новият Ейс — длъгнест, измършавял, посивяващ и пристрастен — излезе от безразличието, в което живееше, откакто си бяха разменили шапките с училището, той срещна едни приятелчета от Кънектикът. Те търгуваха с оръжие като едното нищо. Той се срещна очи в очи с тях само веднъж. И те като него си бяха най-добрите клиенти. Братята Корсън му предложиха нещо, което за района на Мейн си беше здрава сделка, и Ейс с удоволствие прие. Колкото решението му да започне да се занимава с кокаин беше продиктувано от чисто финансови съображение, толкова и това тук имаше за цел едната далавера. Ако имаше нещо на света, което той да обичаше повече от колите и кокаина, това без съмнение бяха оръжията.

При един от временните си фалити реши да отиде при чичо си, който даваше заеми на половината град и за когото се смяташе, че е червив от пари. Ейс не виждаше причина да не се класира за заем: беше млад (е… на четирийсет и осем… но сравнително млад), имаше перспективи, а на всичкото отгоре му беше и роднина.

Чичо му обаче имаше съвсем друго мнение по въпроса.

— Не — каза му Реджиналд „Поп“ Мерил. — Знам откъде ти идват парите, когато ги имаш. От оня бял боклук!

— Но, чичо…

— Не ме чичкосвай — прекъсна го той. — Дори в момента имаш бели петна по носа. Невнимание. Хората, които взимат такива боклуци, винаги стават невнимателни. А невнимателните свършват в затвора. И то, ако имат късмет. — Иначе торят едно местенце метър на два. Не мога да си прибирам вересиите нито от мъртъвци, нито пък от затворници. С две думи — няма да ти дам и пукната нара.

Единият от гафовете стана малко след като Алън Пангборн бе поел задълженията си като шериф на Касъл Рок. Един прекрасен ден той завари Ейс и двама негови приятелчета при опит да разбият касата в кабинета на Хенри Бофорт в „Кроткия тигър“. Всичко беше изпипано като по тетрадка и Ейс се озова в затвора „Шоушанк“ едва три месеца след като чичо му го бе предупредил, че ще свърши там. Обвинението в опит за грабеж отпадна след споразумение между адвоката и прокурора, но остана влизането с взлом — достатъчна причина да го окошарят.

Излезе през пролетта на 1989 и се премести в Меканик Фолс. Имаше и работа — магистралата до Оксфорд беше включена в щатската програма за устройване на предсрочно освободените и Джон „Ейс“ Мерил бе назначен да се занимава с поддръжката и да помага в сервиза почасово.

Много от старите му приятелчета още се навъртаха наоколо, редовните му клиенти — също, и той отново се захвана със стария бизнес.

Запази работата си на магистралата до окончателното изтичане на изпитателния му срок и още на следващия ден напусна. Точно тогава му се обадиха вездесъщите братя Корсън от Данбъри, Кънектикът и не след дълго започна да продава пушкалата им с лекотата, с която бе пласирал и белите прахчета.

Някак в движение залогът се вдигна и скоро вместо с пистолети, пушки и самозареждащи се карабини неусетно започна да търгува с автоматични и полуавтоматични оръжия. Кулминацията настъпи през юни, когато продаде управляема ракета със земно базиране на някакъв моряк с южноамерикански акцент. Морякът прибра устройството и му наброи сто и седемдесет чисто нови стотачки с непоследователни серийни номера.

— Какво ще правите с това? — попита Ейс с известно възхищение.

— Каквото си поискам, сеньор — отвърна му сериозно мъжът.

А после, през юли, всичко се обърка. Ейс и досега не можеше да проумее как е могло да се случи. Знаеше само, че щеше да е по-добре да си беше стоял при братята Корсън и за кокаина, а не само оръжието.

Вместо това той спазари един килограм първокласна колумбийска дрога с някакъв пласьор от Портланд, като финансира сделката с помощта на Майк и Дейв Корсън. Братлетата кихнаха осемдесет и пет хиляди долара и го оставиха да действа. Стоката струваше два пъти повече от исканата цена — беше чист първокачествен кокаин. Ейс знаеше, че осемдесет и пет бона са си много пари, много повече, отколкото бе свикнал да върти, но се чувстваше уверен и готов за подвизи. По онова време имаше едно верую в живота — „Няма проблеми!“. Но нещата се промениха. При това значително.

Промяната започна, когато Дейв Корсън се обади от Данбъри, Кънектикът и го попита как я мисли тая да предлага бакпулвер за кокаин. Онзи от Портланд явно беше успял да преметне Ейс въпреки пробите и когато Дейв Корсън започна да загрява каква е работата, гласът му престана да звучи приятелски. Всъщност звучеше си направо враждебно.

Ейс можеше да се скатае, но събра целия си кураж — който съвсем не беше малко дори в ония години — и отиде да се срещне очи в очи с братята и да им разкаже своята версия за случилото се. Разговорът се проведе в задната част на камионетка „Додж“, оборудвана с мокет, мека мебел и огледало на тавана. Той беше много убедителен. Просто нямаше друг избор — камионетката бе паркирана в края на прашен, черен път на няколко мили западно от Данбъри, огромен негър на име Тими седеше зад волана, а братята бяха застанали от двете му страни с безоткатни карабини в ръце.

Докато говореше, се сети за онова, което му бе казал чичо му преди обира в „Кроткия тигър“.

Невнимателните свършват в затвора. И то, ако имат късмет. Иначе торят едно местенце метър на два.

Поп се бе оказал напълно прав за първото и Ейс трябваше да впрегне цялата си убедителност, за да избегне второто. Още повече, че от там предсрочно освобождаване нямаше.

Затова беше страшно убедителен. В един момент изрече две вълшебни думички: Дъки Морън.

— От Дъки ли купи тоя боклук? — попита Майк Корсън и кръвясалите му очи се ококориха. — Сигурен ли си?

— Напълно. Защо?

Братята се спогледаха и започнаха да се смеят. Ейс не знаеше за какво се смеят, но беше доволен, че въобще го нравят. Това беше добър знак.

— Как изглеждаше? — попита Дейв Корсън.

— Висок. Е, не колкото него — кимна към шофьора, който се клатушкаше напред-назад в ритъма на музика, която само той чуваше в слушалките на уокмена си, — но така височък. Канадец е. Приказва малко дървено. Има малка златна обеца на едното си ухо.

— Той е — съгласи се Майк Корсън.

— Право да ти кажа, чудя се как още не са му светили маслото на тоя — каза Дейв и погледна към брат си.

Двамата поклатиха глави в пълно съгласие.

— Мислех, че всичко ще е наред — обади се Ейс. — С Дъки винаги всичко е било о’кей.

— Но ти беше известно време в отпуска, нали? — попита Майк.

— Прекара малка ваканцийка в хотел „Шоушанк“, а? — додаде брат му Дейв.

— Сигурно си бил на топло, когато Дъки откри „златното момиче“^[1] — каза Майк. — Оттогава работите му тръгнаха на зле.

— Дъки си има номер — обади се Дейв. — Знаеш ли какво е „санже“, Ейс?

Той се замисли и поклати глава.

— Разбира се, че не знаеш — ухили му се Дейв. — Нали затова задникът ти е на мушката. Дъки ти е показал една камара пликчета, пълни с бял прах. В едно от тях е имало чист кокаин. Другите са били пълни с лайна като тебе, Ейс.

— Но ние проверихме! — взе да се оправдава Мерил. — Взех едно наслуки и го проверихме!

Братята се спогледаха многозначително.

— Проверили — каза с пренебрежение Дейв.

— Взел едно наслуки — добави Майк.

Те обърнаха очи и си размениха погледи в огледалото отгоре.

— Е? — понита Ейс, като гледаше ту единия, ту другия.

Беше доволен, че братята познават Дъки, дваж по-доволен беше, загдето му повярваха, че не е имал намерение да ги измами, но продължаваше да се чувства кофти. Те то третираха като новобранец, а Ейс Мерил не позволяваше на никого да се държи така с него.

— Какво, е? — попита Майк Корсън. — Ако не ти даде сам да си избереш пликчето, сделката ще пропадне, нали така? Дъки е като дърт фокусник, излиза все с едни и същи номера. „Избери си една карта, която и да е.“ Не си ли го чувал, а, педерЕйсче?

Карабини или не, той подскочи.

— Да не си ме нарекъл повече така!

— Ще те наричаме както си искаме — каза Дейв. — Дължиш ни осемдесет и пет бона, Ейс, а като обезпечение на всичките тия пари засега имаме само една торба бакпулвер, която не струва и петдесет долара. Затова можем да ти викаме както ни дойде наум.

Двамата братя се спогледаха, разбраха се нещо без думи и Дейв стана. Потупа Тими по рамото, даде му пушката си и двамата с Майк излязоха от камионетката. Застанаха до храстите край оградата на някаква ферма и започнаха оживено да обсъждат нещо. Ейс не знаеше какво точно си говорят, но прекрасно разбираше какво става. Двамата братя решаваха съдбата му.

Той седеше на края на дивана, потеше се като прасе по Коледа и търпеливо чакаше. Тими се беше проснал на мястото на Майк Корсън с карабина, насочена право в главата му, и клатеше глава в такт с песента. Ейс бегло долавяше гласовете на Марвин Гей и Тами Теръл, които се провикваха в слушалките. Марвин и Тими, някогашни величия в музиката, пееха „Моята грешка“.

Братята се върнаха.

— Даваме ти три месеца да се поправиш — каза Майк и на него му прималя от облекчение. — В момента по ни се иска да си приберем парите, отколкото да ти махнем главата. Но има и нещо друго.

— Искаме да спипаме Дъки Морън — обясни Дейв. — По гуша ни дойде от простотиите му.

— Тоя ни излага всичките — добави брат му.

— Смятаме, че ще можеш да го откриеш — продължи Дейв. — Той те знае що за стока си и няма да се поколебае да те преметне още веднъж.

— Имаш ли нещо да кажеш, педерЕйсче? — попита Майк.

Ейс нямаше какво да каже. Беше щастлив, че ще посрещне още веднъж зората.

— Първи ноември ти е крайният срок — отсече Дейв. — Върни парите, пък после заедно ще му видим сметката на Дъки. — Опичай си акъла, защото ако не се явиш на първи, ще те кълцаме парче но парче, докато не пукнеш.

8

Когато гръмна бомбата, Ейс държеше една дузина автоматични и полуавтоматични голямокалибрени оръжия. През по-голямата част от подареното му време той отчаяно се опитваше да превърне тези оръжия в суха пара. Щом се докопаше до мангизите, щеше веднага да ги обърне в кокаин. Нямаше по-добро вложение от дрогата, когато човек иска бързо да изкара много нари.

Но пазарът с оръжие беше във временен застой. Той успя да продаде половината от стоката си — предимно по-дребните неща — и с това се приключи. През втората седмица на септември в една кръчма в Люистън му се отвори обещаваща перспектива. „Перспективата“ ясно намекна, че има намерение да купи поне шест, а може би и десет автоматични пушки, стига към стоката да върви името на надежден пласьор. Ейс нямаше проблеми с това. Братята Корсън бяха достатъчно надежден източник.

Преди окончателно да сключи сделката, той влезе в кенефа на заведението да смръкне два-три пъти. Беше обладан от онова прелестно чувство, което бе подвело една камара американски президенти — мислеше си, че вижда светлина в края на тунела. Извади огледалцето от джоба на ризата си, сложи го върху казанчето и тъкмо поръсваше кокаин отгоре му, когато от писоара зад преградата се чу глас. Той така и не разбра чий бе този глас, но притежателя му го отърва от поне петнайсет години във федерален затвор.

— Приятел, тоя дето приказваше с тебе, си има ушички — изрече гласът и Ейс бързо се измъкна през задния вход.

9

След този случай (нито веднъж не му хрумна, че услужливият информатор може просто да се е пошегувал) бе обхванат от странна парализа. Не смееше да се захване с нищо. Само си купуваше от време на време по някое пакетче кокаин, колкото да задоволи собствените си нужди. Никога не беше изпадал в подобна безизходица. Това го побъркваше, но не беше в състояние да направи каквото и да било. Първото нещо, което правеше сутрин, бе да погледне календара. Ноември сякаш препускаше към него.

Един прекрасен ден Ейс се събуди, преди да се е съмнало и в главата му като ярък лъч проблесна мисъл. Трябваше да се прибере у дома. Трябваше да се върне в Касъл Рок. Там беше разковничето. Идеята му се стори прекрасна, но дори да се окажеше погрешна, смяната на обстановката поне щеше да го изкара от вакуума, в който бе попаднал.

В Меканик Фолс той беше просто Джон Мерил, бивш затворник, който живееше в една барака с картонена врат и прозорци от плексиглас. В Касъл Рок беше Ейс Мерил страшилището, което се явяваше в кошмарите на цяло поколение дечурлига. В Меканик Фолс той бе нищо и никаква отрепка, която караше додж по поръчка, но нямаше гараж, в който да го прибере. В Касъл Рок поне за малко е бил нещо като крал.

Затова реши да се върне, пристигна в града, а сега какво?

Ейс не знаеше. Градът му се виждаше по-малък, по-мръсен и по-празен, отколкото го помнеше. Пангборн сигурно още се подвизаваше наоколо и съвсем скоро старият Бил Фулертън щеше да му се обади и да му каже кой се е появил в града. После шерифът щеше да го намери и да го попита какво търси тук и дали си има работа. Е, нямаше. Не можеше дори да каже, че е дошъл да навести чичо си, защото Поп бе изгорял заедно с магазина си преди време. „Добре тогава, Ейс — щеше да каже Пангборн, — я по-добре се метни на звяра си и да не съм те видял повече.“

И какво щеше да му отговори той?

Представа си нямаше. Знаеше само, че онзи лъч, който го бе събудил сутринта, все още просветваше някъде в главата му.

Мястото, където се бе издигал „Емпориум Галориум“, все още зееше празно, обрасло с треволяк, покрито с боклуци и парченца стъкло, които проблясваха на яркото слънце. Нямаше нищо за гледане, но Ейс все пак искаше да разгледа. Крачеше безцелно по Мейн Стрийт и почти беше стигнал до края на улицата, когато зелената тента над двуетажната сграда срещу празния парцел на чичо му привлече вниманието му.

„НЕИЗЖИВЕНИ СПОМЕНИ“

гласеше надписът върху тентата. Що за име беше това? Той прекоси улицата и тръгна към магазина.

Първото нещо, което грабна окото му, бе табелката:

Не й обърна особено внимание. Не знаеше защо се е върнал в Касъл Рок, но определено не бе дошъл, за да стане снабдител в някакъв си магазин.

На витрината имаше доста интересни неща — дреболийки, които Ейс без колебание би прибрал, ако беше на среднощно гости в дома на някой богаташ. Шах с фигури във формата на екзотични животни, огърлица от черни перли — изглеждаха ценни, но сигурно бяха изкуствени…

Добра имитация все пак. Направили са ги съвсем като истински. И…

Той впери поглед към книгата, която беше изправена зад огърлицата, и присви очи. На корицата се виждаха два силуета, които стояха на някакъв хълм и като че копаеха дупка. Единият държеше мотика, другият — лопата. Заглавието на книгата гласеше „Забравените съкровища на Нова Англия“. Името на автора бе напечатано с малки букви под картинката:

Реджиналд Мерил.

Застана пред вратата на магазина и хвана дръжката, Езичето хлътна без усилие. Сребърното звънче издрънча над главата му.

Ейс Мерил влезе в „Неизживени спомени“.

10

— Не — каза той, когато господин Гонт свали книгата от витрината и я сложи в ръцете му. — Не, тази. Искам другата.

— Това е единствената книга на витрината, уверявам ви — отвърна търговецът с известно учудване. — Можете сам да проверите, ако не ми вярвате.

Едва не се втурна да проверява, но после въздъхна отчаяно и каза:

— Не, няма нищо.

Книгата, която продавачът му бе дал, беше „Островът на съкровищата“ от Робърт Луис Стивънсън. Работата беше ясна — мислейки си за Поп Мерил, Ейс просто се бе объркал. Всъщност грешката му бе, че въобще, се върна в Касъл Рок. За какво, по дяволите, му беше притрябвало?

— Вижте, магазинът ви е много хубав, но наистина трябва да тръгвам. Ще се видим друг път, господин…

— Гонт — отвърна продавачът и му подаде ръка. — Лийлънд Гонт.

Ейс протегна на свой ред ръка и дланта му потъна в шепата на непознатия. В момента на допира но тялото му сякаш премина ток. Познатият лъч отново озари съзнанието му, този път силен и ослепителен.

Отдръпна ръката си. Чувстваше се замаян. Коленете му се подгъваха.

— Какво беше това? — прошепна.

— Мисля, че му викат „просветление“ — отвърна кротко и сдържано мъжът. — Ще ви се наложи да ми обърнете внимание, господин Мерил.

— Откъде знаете името ми? Не съм ви го казвал.

— О, зная кой сте — засмя се Гонт. — Очаквах ви.

— Очаквали сте ме!? Та дори самият аз не знаех, че ще дойда, докато не седнах зад волана тази сутрин.

— Извинете ме за миг.

Собственикът се върна зад витрината, наведе се и взе някакво картонче, което стоеше опряно на стената. После се пресегна към стъклото, свали табелката:

и сложи на нейно място друга, с надпис:

— Защо го правите?

Ейс се чувстваше сякаш бе попаднал в мрежа, през която протича ток.

— Обикновено махаме съобщенията за търсене на работна ръка, когато свободната длъжност се заеме — отвърна малко остро Гонт. — Бизнесът ми в Касъл Рок потръгна доста добре. Виждам, че имам нужда от здрав гръб и още един чифт ръце. Напоследък се уморявам доста лесно.

— Ей, аз не…

— Трябва ми също и шофьор — прекъсна го той. — Шофирането е основното ви умение, струва ми се. Първата ви работа, Ейс, ще бъде да отидете до Бостън. Оставил съм колата си в един гараж там. Сигурен съм, че ще ви хареса. Такър е.

— Такър ли? — За миг забрави, че не е дошъл в града, за да стане снабдител, нито пък шофьор. — Искате да кажете като в онзи филм?

— Не точно.

Господин Гонт мина зад щанда до старомодния касов апарат, взе някакъв ключ и отвори чекмеджето отдолу. Извади отвътре два плика, подаде му единия, а други остави на плота.

— Малко съм я променил. Ето ключовете.

— Ей, чакайте малко! Казах ви, че…

Очите на господин Гонт имаха странен цвят, който не можеше да определи, но щом потъмняха и започнаха д проблясват насреща му, коленете му отново омекнаха.

— Оплел си се като пиле в кълчища, Ейс, но ако не престанеш да си заравяш главата в пясъка като щраус, струва ми се, че ще изгубя интерес да ти помагам. Сътрудници мога да си намеря винаги. Повярвай ми, през годините съм наемал стотици хора. Може би дори хиляди. Затова престани да се опъваш и вземи ключовете.

Той взе пликчето. Щом пръстите му докоснаха ръката и господин Гонт, онзи странен лъч отново присветна в съзнанието му. Той простена.

— Ще отидеш с колата си до адреса, който ти давам — започна да му обяснява собственикът. — Ще я оставиш на мястото на моята и ще се върнеш тук. Най-късно до полунощ. Всъщност мисля, че ще си дойдеш къде-къде по-рано. Колата ми е много по-бърза, отколкото изглежда.

Усмихна се и зъбите му се оголиха. Ейс отново понечи да обясни:

— Вижте, господин…

— Гонт.

Той кимна и главата му се килна като на марионетка, управлявана от начинаещ кукловод.

— При други обстоятелства, бих се съгласил да остана при вас. Вие сте… интересен човек. — Това не беше най-точната дума, но засега само за толкова можеше да си извърти езика. — Но сте напълно прав — аз наистина здравата съм загазил и ако до две седмици не намеря отнякъде огромна сума пари…

— Ами книгата? — попита Гонт. Тонът му беше едновременно ведър и укорителен. — Нали затова дойдохте?

— Не е това, което…

Изведнъж осъзна, че книгата е още в ръцете му и отново я погледна. Картинката беше същата, но заглавието бе станало такова, каквото го бе видял от витрината: „Забравените съкровища на Нова Англия“ от Реджиналд Мерил.

— Това пък какво е? — попита унесено и изведнъж разбра всичко.

Изобщо не се намираше в Касъл Рок. Беше си у дома, в Меканик Фолс, лежеше в собственото си мърляво легло и всичко това бе просто един сън.

— Прилича ми на книга — отвърна Гонт. — Името на покойния ви чичо не беше ли Реджиналд Мерил? Какво съвпадение!

— Чичо ми през целия си живот не е писал нищо друго освен разписки и квитанции — отвърна Ейс със същия бавен и унесен глас.

После погледна към Гонт и установи, че не може да откъсне очи от неговите. А те непрекъснато се променяха — сини… сиви… кехлибарени… кафяви… черни.

— Е, нищо чудно да е псевдоним — съгласи се търговецът. — Може дори самият аз да съм я писал.

— Вие?

Господин Гонт силете пръсти под брадата си.

— А може би това изобщо не е книга. Може би всичките неща, които продавам, не са такива, каквито изглеждат. Може би са най-обикновени предмети с едно-единствено свойство — да приемат образа на онова, което изпълва хорските сънища. — Замълча за миг, а сетне добави замислено: — Всъщност може би самите те си един сън.

— Нищо не разбирам.

Гонт се усмихна.

— Знам, но това няма значение. Ако чичо ви беше написал книга, Ейс, възможно ли е тя да се отнася до заровени съкровища? Бихте ли казали, че богатството — било то заровено в земята, или скрито в джоба на ближния — би представлявало интерес за него?

— Той обичаше парите, наистина — отвърна умислен Ейс.

— И какво направи с тях след смъртта си? Не ги ли завеща на вас? Сигурно. Не сте ли единственият му жив роднина?

— Не ми остави пукнат грош! — изкрещя ядосан мъжът. — Всички в града приказваха, че това дърто копеле цял живот е кътало и последния цент, който е минал през ръцете му, но когато умря, в сметката му имаше по-малко от четири хиляди долара. Всичките отидоха за погребението и за да се разчисти оная кочина, която остави малко по-надолу. А когато отвориха сейфа му, знаете ли какво откриха?

— Знам — отвърна Гонт. Изражението му беше напълно сериозно, почти състрадателно, но очите му се смееха. — Облигации. Шест на „Плейд“ и четиринайсет на „Голд Бонд“.

— Точно така! — възкликна Ейс и хвърли злобен поглед към книгата. Тревогата и неосъзнатото чувство на замаяност за миг бяха погълнати от истински гняв. — А знаете ли още какво? Вече дори няма кой да ми изплати облигации: на „Голд Бонд“. Фирмата фалира. Всички в Касъл Рок се бояха от него — дори аз — и всички си мислеха, че е богат като Чичо Скруч, но той умря разорен.

— Може би не е имал доверие на банките — предположа търговецът. — Представете си, че е заровил имането си. Според вас възможно ли е това, Ейс?

Той зяпна. После затвори уста, пак зяпна, пак я затвори.

— Престанете! Приличате на риба в аквариум.

Ейс погледна към книгата в ръката си, а после я сложи на тезгяха и започна да прелиства ситно изписаните страници Изведнъж отвътре изпадна голям, разпокъсан лист амбалажна хартия, нагъната грубо и неравномерно. Веднага го позна — беше част от пазарска торба, каквито даваха в „Хемпхил Маркет“. Колко пъти като момче беше виждал чичо си да вади такива пликове изпод разнебитения си касов апарат и да къса парчета от тях, за да си смята или да напише поредната разписка?

Той разгъна листа с разтреперани пръсти. Беше карта — поне това бе ясно от пръв поглед. Но в първия момент нищо не можа разбере от нея — виждаше само линии, кръстчета и разкривени кръгове.

— Това пък какво е?

— Просто ти трябва нещо, което да те съсредоточи — каза му Гонт. — Мисля, че това ще помогне.

Той извади едно малко огледалце с изящна сребърна рамка и го сложи на стъкления плот пред себе си. После отвори втората опаковка, която бе извадил от чекмеджето, и посипа щедри количества кокаин върху огледалото. Дори за опитното око на Ейс кокаинът изглеждаше изключително качествен — прожекторът над витрината проблясваше в чистите прашинки, като слънце в девствен сняг.

— Божичко, господине! — Носът му започна да потръпва в очакване. — Колумбийски ли е?

— Не, това е специален хибрид. Идва от долините на Ленг.

Той извади златен нож за писма от вътрешния джоб на пъстрото си сако и започна да подрежда купчината в дълги, заоблени редици.

— Къде е това? — попита Ейс.

— Далече отвъд планините — отвърна Гонт, без да вдига поглед от огледалцето. — Не задавай въпроси, Ейс. Когато човек дължи пари на някого, трябва просто да се радва на малкото хубави неща, които му се предлагат.

Прибра ножа, извади къса стъклена тръбичка от същия джоб и му я подаде.

— Заповядай, почерпи се.

Тръбичката беше изумително тежка — не стъкло, а някакъв планински кристал може би, предположи Ейс. Той се наведе над огледалцето и изведнъж се поколеба. Ами ако тоя старец беше болен от СПИН или нещо такова?

„Не задавай въпроси. Ейс. Когато човек дължи пари на някого, трябва просто да се радва на малкото хубави неща, които му се предлагат.“

— Амин — промълви на глас и смръкна дълбоко.

Главата му се изпълни с онзи неопределен бананово-лимонен вкус, който само добрият кокаин можеше да има. Беше мек, но и доста силен. Усети, че сърцето му започва да бие по-силно. Мислите му изведнъж станаха по-ясни, почти кристални. Навремето един стар наркоман му беше каза, „Когато си дрогиран, нещата имат повече имена.“

Едва сега започваше да го разбира.

Подаде тръбичката на Гонт, но той поклати глава.

— Никога преди пет, Ейс. Но ти не се притеснявай.

— Благодаря — отвърна той и отново погледна към картата.

Сега всичко му беше ясно. Двете успоредни линии с кръстчето между тях бяха Тин Бридж, а щом веднъж бе успял да разшифрова това, всичко останало си идваше и мястото. Чертата, която криволичеше между двете линии нагоре към края на листа, беше шосе 117. Двете кръгчета по-горе представляваха оборът и мандрата на Гавино. Всичко беше напълно ясно. Кристално и чисто като коката, която този толкова сладък старец бе извадил от чекмеджето си.

Отново се наведе над огледалото.

— Готови… Старт! — измънка той и дръпна още две линии. — Майко-о, таз вкусотийка наистина е бая силничка!

— Така си е — съгласи се търговецът.

Ейс вдигна глава да го погледне. Беше сигурен, че старецът му се присмива, но лицето му бе ясно и спокойно. Отново впери поглед в картата.

Този път кръстчетата привлякоха вниманието му. Бях седем, не осем на брой. Едно от тях, изглежда, се намираш в запустялото, заблатено място, притежавано някога от стария Требълхорн. Но той беше покойник от години. Не се ли говореше по едно време, че чичо му Реджиналд е получил голяма част от този имот като обезщетение за някакъв дълг?

Имаше и друго, в края на Ботаническата градина отвъд Касъл Рок, ако правилно разчиташе картата. И още две на шосе № 3 до кръгчето, което сигурно представляваше старата ферма на Джо Кембър. И още две на запад от езерото, в парцела, който уж бил собственост на „Даймънд Мач“.

Ейс погледна към Гонт с озверели, кръвясали очи.

— Да не би да е заровил парите си? Това ли значат кръстчетата? Там ли е закопал имането си?

Господин Гонт сви елегантно рамене.

— Не мога да ви кажа. Изглежда логично, но хорските действия рядко се подчиняват на чистата логика.

— Но е възможно, нали?

Ейс беше обезумял от възбуда и предозиране. Жилите му — здрави корабни въжета — изпъкваха в силните мускули на ръцете и корема му. Жълтеникавото му лице, надупчено от младежко акне, бе добило морав оттенък.

— Възможно е! Всичките тези кръстчета… всичките места до едно са собственост на Поп! Схващате ли? Сигурно е оставил цялата тази земя на отговорно пазене, или както там му викат… та да не може никой да я купи… та никой да не разбере какво е скрил там!

Смръкна и останалия кокаин от огледалцето и се надвеси през тезгяха. Изцъклените му, кръвясали очи всеки момент щяха да изскочат от орбитите си.

— Мога не само да изскоча от трапа — прошепна с треперещ глас той. — Мога да стана богат, мамка му!

— Да — отвърна търговецът. — Възможно е. Но не забравяйте това, Ейс. — Той махна с ръка към табелата на стената:

— Какво значи това?

— Че не сте първият, който смята, че е намерил тайната на бързото забогатяване в една стара книга — отвърна Гонт. — Освен това означава, че още имам нужда от снабдител и шофьор.

Ейс го зяпна изумен.

— Шегувате се! — изсмя се той. — Знаете ли колко работа ме чака.

Господин Гонт въздъхна със съжаление, сгъна внимателно картата, сложи я обратно в книгата и с невероятна сръчност прибра безценната вещ в чекмеджето си.

— Ей! — викна Ейс. — Какво правиш!

— Току-що си спомних, че съм обещал тази книга друг клиент, господин Мерил. Съжалявам. Освен това днес наистина е затворено. Ден на Колумб, нали знаете?

— Чакайте малко!

— С удоволствие, стига да сте размислили за работата. Но виждам, че сте много зает. Сигурно искате да си уредите нещата, преди братята Корсън да ви накълцат на парчета.

Мъжът отново зяпна като риба. Опитваше се да спомни къде бяха разположени кръстчетата, но в глава му те сякаш се сливаха в един огромен кръст. Кръст, какъвто слагаха над гробовете.

— Добре! — викна. — Ще приема тая проклета работа.

— В такъв случай мисля, че книгата все още се продава — отвърна търговецът, отвори чекмеджето и погледна ценоразписа си. — Струва долар и половина. — Грозните му, криви зъби се оголиха в хищна усмивка. — Тоест, долар и трийсет и пет, с отстъпката за служители.

Клиентът извади портфейла си от задния джоб, изпусна го и когато се наведе да го вземе, едва не си разби главата ръба на стъкления плот.

— Но трябва да ми дадете малко отпуска — каза той на Гонт.

— Така ли?

— Аз наистина имам много работа. Трябва да копая.

— Разбира се.

— Времето е кратко.

— Радвам се, че го съзнавате.

— Какво ще кажете, като се върна от Бостън?

— Няма ли да бъдете уморен?

— Господин Гонт, аз не мога да си позволя да се уморявам.

— Мога да ви помогна — каза Гонт и усмивката му стана още по-широка. Огромните му зъби се издадоха напред, оголени като на череп. — Искам да кажа, че бих могъл да ви дам нещо ободрително.

— Какво? — ококори се Ейс. — Какво казахте?

— Моля?

— Нищо. Няма нищо.

— И така. У вас ли са ключовете, които ви дадох?

Той с изненада установи, че е пъхнал плика с ключовете в задния си джоб.

— Добре.

Господин Гонт чукна долар и трийсет и пет на стария си касов апарат, взе петдоларовата банкнота, която Ейс бе оставил на тезгяха, и му върна три и седемдесет и пет. Младият мъж прибра парите като в просъница.

— А сега, нека ви дам малко инструкции, Ейс. И запомнете: искам ви тук преди полунощ. Ако закъснеете, ще се ядосам, а когато съм ядосан, понякога ставам невъздържан. Не ви съветвам да се мяркате пред очите ми в такъв момент.

— Биете ли? — пошегува се Ейс.

Собственикът на магазина му се усмихна с такава жестокост, че той отстъпи крачка назад.

— Да. Точно така, Ейс. Бия. А сега слушайте внимателно.

И той заслуша.

11

Часът беше единайсет и петнайсет и Алън тъкмо се готвеше да слезе в „При Нан“ за чашка бързо кафе, когато Шийла Бригъм му се обади по вътрешния. Сони Джакет бил на първа линия и настоявал да говори единствено и само с него.

Той вдигна телефона.

— Ало, Сони? Какво мога да направя за теб?

— Ами-и-и — подхвана той с провлачения си южняшки акцент. — Хич не ми се ще да те занимавам с глупости след вчерашните случки, шерифе, но мисля, че един твой стар познайник се е върнал в града.

— Кой?

— Ейс Мерил. Видях колата му малко по-нагоре.

„По дяволите, пак ли?“ — помисли си Алън.

— Видя ли го?

— Не, но човек не може да пропусне колата му. Светло зелен „Додж Челънджър“ — изтребител, както им вика дечурлигата.

— Благодаря ти, Сони.

— Няма за какво. Защо мислиш, че се е върнал, Алън?

— Не знам — отвърна шерифът, а вътрешно си каза: „Но ще трябва час по-скоро да разбера.“

12

До зеления челънджър имаше свободно място и Алън паркира полицейска кола номер 1 именно там. Отсреща Бил Фулертън и Хенри Джендрън зяпаха през витрината на бръснарницата с нескрит интерес. Той вдигна ръка за поздрав и Хенри започна да му сочи нещо от другата страна на улицата. Алън кимна и пресече на отсрещния тротоар.

„Вчера Уилма Джърсик и Нети Коб се колят на улицата посред бял ден, днес се появява Ейс Мерил. Изобщо този град се превръща в цирк «Буш».“ — помисли си той.

Не беше направил и три крачки, когато видя Ейс да излиза от сянката на зелената тента над „Неизживени спомени“. В ръцете му имаше нещо. В първия момент не можа да разбери какво е то, а когато мъжът се приближи, шерифът просто не можа да повярва на очите си. Ейс Мерил изобщо не беше от хората, които можеш да видиш с книга в ръка.

Пътищата им се срещнаха пред празното място, където някога се бе издигал „Емпоруим Галориум“.

— Здравей, Ейс — каза Алън.

Той не изглеждаше ни най-малко изненадан, че го вижда Извади очилата от пазвата си, разгъна ги с една ръка и демонстративно си ги сложи.

— Я виж ти! Как я караш, шефе?

— Какво правиш в Касъл Рок, Ейс? — попита направи шерифът.

Ейс погледна към небето с пресилен интерес. Малки слънчеви зайчета заиграха по стъклата на очилата му.

— Денят е хубав за разходки. Почти летен.

— Да, прекрасен е — съгласи се Алън. — Имаш ли книжка, Ейс?

Той го погледна невинно.

— Щях ли да шофирам, ако нямах? Едва ли би било редно, нали?

— Не мисля, че това е отговор.

— Минах на проверовъчен веднага щом ме освободиха. Редовен съм. Какво ще кажеш за това, шефе? Приемаш ли го за отговор?

— Май ще е по-добре сам да се уверя — отвърна Алън и подаде ръка в очакване.

— Не ми вярваш, така ли?

Говореше със същия подигравателен, заядлив тон, но Алън долови гняв.

— Да речем, че такава ми е природата.

Ейс премести книгата от едната ръка в другата, за да измъкне портфейла от задния си джоб, и той успя да види корицата. „Островът на съкровищата“ от Робърт Луис Стивънсън.

После провери документите. Бяха напълно редовни.

— Талонът на колата е в жабката, ако искаш и него да видиш — каза Ейс. Гневът в гласа му вече се усещаше по-ясно. Старата наглост — също.

— Мисля този път да ти повярвам, Ейс. Защо не ми кажеш за какво наистина си дошъл?

— Дойдох да видя това — отвърна той и посочи празния парцел. — Не знам защо. Съмнявам се, че ще ми повярваш, но това е самата истина.

Колкото и странно да е, шерифът наистина му вярваше.

— Виждам, че си си купил и книга.

— Мога да чета. Въпреки че и за това едва ли ще ми повярваш.

— Значи така, а? — Алън пъхна пръсти в гайките на колана си. — Промъкнал се като мишка, купил си книжка. „Ти си бил и поет!“

— Бил съм я. Радвам се, че го забелязваш.

— А сега сигурно си тръгваш, а, Ейс?

— Ами, ако реша да остана? Сигурно ще намериш за какво да се заядеш, нали? Думата „реабилитация“ съществува ли в твоя речник, шериф Пангборн?

— Да. Но срещу нея не пише „Ейс Мерил“.

— Ти сега какво? Притискаш ли ме?

— Не. То ще се чуе.

Ейс свали очилата си.

— Такива като тебе никога не се отказват, нали? Не ви ли писва, мамка му?

Алън не му отговори.

След малко самообладанието на Ейс, изглежда, се върна. Той сложи отново очилата си и каза:

— Знаеш ли? Мисля, че наистина ще си тръгна. Имам работа за вършене.

— Чудесно. Залудо работи, залудо не стой!

— Но ако река да се върна, ще го направя. Ясно ли ти е?

— Ясно ми е, Ейс. Но искам да те предупредя, че това едва ли ще е разумно. Схващаш ли?

— Знаеш ли колко ми дреме?

— Щом е така, значи си по-тъп, отколкото те мислех.

Той го погледна през тъмните си очила и се разсмя.

Шерифът пет пари не даваше за този смях — ехиден, злобен и пресилен. Той стоеше и наблюдаваше Ейс, който прекоси улицата с характерната си походка, отключи колата си седна зад волана. Миг по-късно двигателят изръмжа. Изгорелите газове загърмяха в ауспуха и хората по улицата се обърнаха да видят какво става.

„Тия заглушители са забранени — помисли си Алън. Мога да го глобя за това.“

Но имаше ли смисъл? Предстоеше му да лови къде-къде по-едри риби от Ейс Мерил, който и без това напускаше града. Шерифът се надяваше този път да е завинаги.

Той проследи с поглед зеления челънджър, който направи забранен обратен завой на Мейн Стрийт и тръгна към изхода на града, а после се обърна, погледна зелената тента и се замисли. Ейс се бе върнал в родния си град, за да си купи книга — по-точно „Островът на съкровищата“. И то от „Неизживени спомени“.

„Бях останал с впечатление, че магазинът е затворен днес — помисли си Алън. — Не пишеше ли така на табелката.“ Той тръгна по улицата към „Неизживени спомени“. Не беше сбъркал. На вратата пишеше:

„Щом е приел Ейс, ще приеме и мен“ — помисли си Алън и вдигна ръка да почука. Но преди да го направи, пейджърът на колана му започна да писка. Натисна бутона, с който се изключваше омразното приспособление, и за миг се поколеба. Всъщност нямаше място за колебание. Ако е адвокат или бизнесмен, човек може да си позволи поне веднъж да не обръща внимание на позивните, но за един областен шериф, особено такъв на изборна длъжност, приоритетите са съвсем ясни.

Алън прекоси улицата, а после изведнъж спря и рязко се обърна. Чувстваше се като „пиян морков“ — трябваше да грабне топката от ръцете на някой играч, за да може да излезе от въртележката. Отново имаше усещането, че някой го наблюдава, но този път беше почти сигурен, че ще види издайническа пролука в щорите на „Неизживени спомени“.

Но там нямаше никой. Магазинът дремеше под неестествено горещото октомврийско слънце и ако не беше видял Ейс да излиза оттам, Алън би се заклел, че вътре няма жив човек.

Стигна до колата си, грабна микрофона и се свърза с участъка.

— Хенри Пейтън се обади — каза му Шийла. — Взел е предварителния доклад на Хенри Райън по случая Коб-Джърсик. Приемам.

— Давай нататък. Приемам.

— Хенри каза, че ако искаш да те осветли по основните моменти, ще бъде в кабинета си до обяд. Приемам.

— Ясно. Намирам се на Мейн Стрийт. Идвам веднага. Приемам.

— Ъ-ъ, Алън?

— Да?

— Той пита също, дали ще си купим факс до края на века, за да може да ни изпраща документацията, вместо да ти ги чете по телефона. Приемам.

— Кажи му да напише писмо на Градската управа — отвърна ядосано шерифът. — Не аз определям бюджета и той го знае.

— Просто ти предавам какво е казал. Защо се сърдиш. Приемам.

Алън си помисли, че по-скоро Шийла говори сърдито.

— Край.

Той влезе в колата и закачи микрофона на таблото.

Дигиталният часовник над банката отчете, че часът е десет и петдесет, а температурата — двайсет и осем градуса.

„Господи, кому е нужно! Всички и без това достатъчно сме се разгорещили“ — помисли си Алън и бавно подкара към Кметството, унесен в мисли.

Не можеше да се отърве от чувството, че нещо става Касъл Рок. Нещо, което всеки момент щеше да излезе извън контрол. Подобна мисъл беше глупава, разбира се, но той просто не можеше да си я избие от главата.