Стивън Кинг
Неизживени спомени (20)

1

Към шест без петнайсет странен здрач пропълзя над Касъл Рок. Буреносни купести облаци се напластиха по хоризонта на юг. От горите и поляните се разнесе нисък и далечен тътен. Облаците прииждаха към града и непрекъснато растяха. Уличните лампи, които се задействаха с фотоклетка, светнаха половин час по-рано от обикновено за този период на годината.

На Мейн Стрийт цареше истинска суматоха. Полицейски и репортерски автомобили си пробиваха път през тълпата. Радиотелефоните пращяха и преплитаха връзките в задушния, неподвижен въздух. Телевизионни техници размотаваха кабели и крещяха по хората — главно деца — които се спъваха в тях и им пречеха да ги закрепят за тротоара. Фотографи от четири всекидневника стояха на барикадите пред Кметството и правеха снимки, които на следващия ден щяха да се появят на първа страница. Няколко заведения — учудващо малко, ако някой изобщо си даваше труд да го забележи — стояха отворени. Един телевизионен репортер стоеше под ярката светлина на лампата и подготвяше репортажа си на фона на Кметството.

— Безумна вълна от насилие разтърси Касъл Рок днес следобед — подхвана той. — Разтърси ли? Глупости, давай отначало!

От лявата му страна надут колега от друга станция наблюдаваше как екипът му за по-малко от двайсет минути подготвя директно включване от мястото на събитието.

Зяпачите бяха привлечени по-скоро от известните лица на телевизионните журналисти, отколкото от онова, което ставаше на барикадите, където и без друго вече нямаше нищо за гледане. Санитарите от Бърза помощ отдавна бяха изнесли трупа на злочестия Лестър Прат, увит в найлонов чувал, бяха го натоварили на линейката и заминали.

Другият край на улицата, отдалечен от сините буркани и ярките прожектори на щатската полиция, беше почти безлюден.

Почти.

От време на време някоя кола или пикап спираше на паркинга пред „Неизживени спомени“, друг път самотен пешеходец се спираше пред спуснатите щори на тъмния Магазин. Час по час някой любопитен се откъсваше от затягащия се възел зяпачи в другия край на Мейн Стрийт и тръгваше нагоре по улицата. Минаваше покрай празния парцел, където някога бе стоял „Емпориум Галориум“, покрай „Ти шиеш и шиеш“, който също бе затворен и тъмен, и отиваше до новия магазин.

Никой не забелязваше тези редки и небрежни посетители — нито полицията, нито журналистите, нито множеството зяпачи. Всички бяха вперили поглед в СЦЕНАТА НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО, обърнали гръб на мястото, където то продължаваше да се извършва.

Ако поне един от зяпачите се бе обърнал да погледне към „Неизживени спомени“, той несъмнено щеше да забележи колко еднакво е поведението на онези, които се спираха пред магазина. Те идваха, виждаха табелата на вратата:

след което отстъпваха назад с едно и също изражение на безсилие и страх — като гладни наркомани, които току-що са разбрали, че пласьорът им не е там, където е обещал да бъде.

„Ами сега?“ — питаха се те и отново пристъпяха към табелата, сякаш ако погледнат по-внимателно, съдържанието й би се променило.

Някои се качваха на колите си, замаяни и разочаровани, и тръгваха безцелно към Кметството да позяпат още малко безплатно шоу.

Но повечето веднага схващаха за какво става дума и лицата им добиваха изражението на хора, които току-що са разбрали някакво основно правило — например как се прави разбор на просто изречение или как се привеждат дроби под общ знаменател.

Те завиваха зад ъгъла по малката уличка, която минаваше зад административните сгради на Мейн Стрийт — същата, на която Ейс бе паркирал тъкъра предишната вечер. Десетина метра по-надолу лъч светлина от отворена врата осветяваше закърмения паваж. С настъпването на нощта светлината ставаше все по-ярка. В нея като силует, изрязан от траурен креп, стоеше сянка. Тази сянка, разбира се, принадлежеше на Лийлънд Гонт.

Насред коридора той бе сложил маса, а върху нея кутия за пури, в която прибираше парите и от която връщаше ресто. Купувачите пристъпяха плахо, понякога дори уплашено, но в едно нещо те досущ си приличаха — всички бяха изпълнени с невероятна злоба. Някои от тях — единици, разбира се — си тръгваха още преди да стигнат до импровизирания щанд на господин Гонт. Други пък хукваха да бягат, сякаш бяха видели самият дявол да си точи зъбите в мрака. Но повечето от посетителите оставаха и сключваха сделките си. И неусетно, докато Лийлънд Гонт ги задяваше, приел тази задкулисна търговия като забавно развлечение в края на деня, те постепенно се отпускаха.

Той бе харесвал магазина си, но зад щанда, под солидния покрив, той никога не се бе чувствал така удобно както тук, на открито, при първите пориви на вятъра, които разрошваха косите му и вещаеха буря. Магазинът със съвременните си спот-лампи беше добър, но… тук беше по-хубаво. Тук винаги беше по-хубаво.

Бе започнал бизнеса си преди много години като амбулантен търговец от далечна страна, търговец, който носеше стоката на гърба си, пристигаше с настъпването на нощта и изчезваше на зазоряване, оставяйки след себе си кръвопролития, ужас и нещастие. Години по-късно, в Европа, когато чумата бе в разгара си и катафалките не спираха, той обикаляше от град на град, от страна на страна с каруца, теглена от хърбав бял кон със страшни огнени очи и език, черен като сърцето на убиец. Продаваше стоката си направо от каруцата… и си тръгваше, преди клиентите му, които плащаха с дребни, нищожни монети, а понякога и със стока, да успеят да разберат какво всъщност купуват.

Времената се променяха, методите се променяха, хората — също. Но когато се нуждаеха от нещо, те винаги бяха еднакви — заблудени и отнесени като овце, загубили пастира си. Именно с този вид търговия Гонт се чувстваше най-добре, като онзи амбулантен търговец от едно време, който не стоеше зад луксозен щанд със скъп касов апарат до него, а предлагаше стоката си от прост дървен тезгях, връщаше ресто от кутия за пури и продаваше едно и също нещо отново и отново.

Стоките, впечатлили жителите на Касъл Рок — черните перли, свещените реликви, цветния кристал, лулите, старите комикси, картичките на бейзболни величия, старинните калейдоскопи — бяха свършили. Господин Гонт се бе заел с истинската търговия, а в края на краищата в истинския бизнес нещата никога не се променяха. Основният предмет се изменяше с годините, както и всичко останало, но тези промени бяха само повърхностни — като глазура от различни кремове върху все същата черна и горчива торта.

Накрая Лийлънд Гонт винаги им продаваше оръжие… и те винаги купуваха.

— О, благодаря ви, господин Уорбъртън! — казваше той, прибираше петдоларовата банкнота от ръцете на чернокожия портиер. Връщаше му един долар ресто и Еди си тръгваше с една от автоматичните пушки, които Ейс бе донесъл от Бостън.

— Благодаря ви, мис Миликън! — Прибираше десет долара, връщаше осем.

Взимаше им точно толкова, колкото можеха да си позволят — нито цент повече или по-малко. Всекиму според възможностите — това беше мотото на господин Гонт. Потребностите нямаха значение, защото всичко, което той продаваше, беше необходимо. Затова и бе дошъл — да запълни празнотите и да сложи край на мъките им.

— Радвам се да ви видя, господин Емерсън!

Винаги беше приятно, толкова приятно отново да въртиш търговия както едно време! А бизнесът никога не бе вървял така добре!

2

Алън Пангборн не беше в Касъл Рок. Докато журналистите и щатската полиция се тълпяха в единия край на Мейн Стрийт, а Лийлънд Гонт довършваше последната си разпродажба в другия, той седеше в сестринската стая на Детското отделение в болницата „Нодърн Къмбърленд“ в Бриджтън.

Отделението беше малко — само с четиринайсет стаи — но онова, което не му достигаше като простор, то наваксваше с колорит. Стените в болничните стаи бяха боядисани в ярки тонове, а в стаята на сестрите висеше клетка с птици, които се люлееха и грациозно прехвърчаха около пилона в средата.

Алън седеше пред огромен стенопис, на който бяха изобразени разни нравоучителни и предразполагащи картинки. От едната страна се виждаше възрастен мъж, който стоеше зад някакъв тезгях и подаваше нещо на малко момче, явно селянче, което изглеждаше едновременно въодушевено и уплашено. Нещо в тази картина го вцепени и в съзнанието му зазвуча стих от детска песничка:

Веднъж на пазара

Саймън срещна сладкаря.

„Заповядай, скъпи Саймън,

сладкарят му рече,

ела и опитай стоката, човече!“

По гърба му изби ледена пот. Кой знае защо, но това му се стори напълно естествено. Никога през живота си не се бе чувствал така притеснен, уплашен и объркан, както през последните няколко дни. Нещо странно ставаше в Касъл Рок и той не беше в състояние да го проумее. Последиците се усетиха едва този следобед, когато всичко сякаш хвръкна във въздуха, но началото бе сложено отдавна — преди дни, може би дори преди седмица. Алън не можеше да разбере какво всъщност е то, но беше сигурен, че Нети Коб и Уилма Джърсик са били първият му явен признак.

Той стоеше тук със сладкаря и скъпия му Саймън, а отвътре непрекъснато го глождеше страхът, че опасността още не е преминала.

Една от сестрите — госпожица Хендри, ако се съди по табелката на ревера й — пристъпяше по коридора, поскърцвайки леко с гумените си подметки, и грациозно си проправяше път сред играчките, разхвърляни по пода. Когато шерифът пристигна в отделението половин дузина деца — гипсирани, превързани или частично оплешивели от химиотерапията — играеха в преддверието, разменяха си кубчета и колички и приятелски си подвикваха едно на друго. Но сега бе време за вечеря и те или бяха слезли в стола, или се бяха изпокрили по стаите си.

— Как е той? — попита Алън, когато госпожица Хендри влезе в стаята.

— Няма промяна — отвърна тя и го погледна с известна враждебност. — Спи. Трябва да поспи. Изживял е истински шок.

— Някакви новини за родителите му?

— Обадихме се в работата на баща му в Саут Перис. Ходил е да инсталира нещо в Ню Хемпшър този следобед и доколкото разбрах, оттам е тръгнал направо за вкъщи. Ще го уведомят, щом се прибере. Трябва да се появи до към девет.

— А майката?

— За нея нищо не знам — отвърна госпожица Хендри. Враждебността бе станала по-осезаема, но вече не беше насочена към Алън. — Не съм й се обаждала аз, но това, което виждам, ми е достатъчно — тя не е тук. Това момченце е видяло как брат му се самоубива с пушка в родния им дом, а майката още я няма. Извинете ме, но трябва да заредя количката с лекарства.

— Разбира се — смутолеви Алън.

Сестрата понечи да си тръгне, но той стана от стола и я спря.

— Госпожице Хендри?

Тя се обърна. Погледът й бе все така спокоен, но повдигнатите й вежди изразяваха възмущение.

— Госпожице Хендри, наистина трябва да говоря с Шон Раск. Изключително важно е.

— Така ли? — Гласът й беше хладен.

— Нещо… — Алън изведнъж се сети за Поли и нещо заседна в гърлото му. Той се прокашля и продължи: — Нещо става в града ми, госпожице Хендри. И самоубийството на Брайън Раск е само част от трагедията. Искрено се надявам, че разговорът с Шон Раск ще ми даде ключ към останалото.

— Шериф Пангборн, Шон Раск е само едно седемгодишно дете. И ако той наистина знае нещо, защо тук няма и други полицаи?

„Други полицаи — помисли си Алън. — Може би има предвид компетентни полицаи. Полицаи, които разпитват единайсетгодишно момче насред улицата, а после го пращат у дома да се самоубие.“

— Защото са претрупани с работа — отвърна той, — и не познават града колкото мен.

— Разбирам — каза тя и понечи да си тръгне.

— Госпожице Хендри.

— Шерифе, закъснявам със задълженията си и съм много зае…

— Самоубийството на Брайън Раск не беше единственият нещастен случай в Касъл Рок днес. Жертвите са поне три. Един мъж, собственик на местната кръчма, е бил откаран в болницата в Норуей с огнестрелни рани. Може и да оживее, но през следващите трийсет и шест часа животът му ще виси на косъм. А имам лошото предчувствие, че убийствата още не са свършили.

Най-после бе успял да привлече вниманието й.

— И смятате, че Шон Раск знае нещо за това?

— Достатъчно е да знае защо се е самоубил брат му. Това ще ни помогне да сглобим останалото. Така че ако се събуди, моля ви, уведомете ме!

Тя се поколеба за миг, а после отвърна:

— Зависи от състоянието му, шерифе. Няма да позволя да въздействате на и без това разклатената психика на детето. Каквото и да става в града ви.

— Разбирам.

— Така ли? Радвам се — отвърна тя и го стрелна с поглед, който сякаш казваше: „Тогава си стой тук и не ми създавай проблеми.“

После мина зад висок плот, седна и се скри от погледа му. Миг по-късно шишенцата с лекарства затракаха по количката.

Алън стана, отиде до телефонния апарат в коридора и отново набра номера на Поли. Пак никой. Звънна и в ателието. Отговори му телефонният секретар и той затвори слушалката. После се върна обратно на стола си и отново се загледа в паното на стената.

„Забрави да ме питаш нещо, госпожице Хендри — мислеше си. — Забрави да ме питаш защо съм тук, след като толкова много неща се случват в центъра на областта, която съм избран да «защитавам и пазя». Забрави да ме попиташ защо не аз водя разследването. Защо тук не седи някой по-маловажен служител, като стария Пийт Томас например. Не ме попита, защото просто забрави, госпожице Хендри. И знаеш ли какво? Радвам се, че забрави.“ Причината бе толкова проста, колкото и унизителна. Освен в Портланд и Бангор убийствата се разследваха не от шерифа, а от щатската полиция. За дуела между Уилма и Нети Хенри Пейтън бе затворил очи, но вече не можеше да си позволи. Журналисти от всеки един вестник, репортери от всяка телевизионна станция в Южен Мейн вече бяха пристигнали в Касъл Рок или пътуваха за там. Много скоро към тях щяха да се присъединят техни колеги от целия щат… и ако нещата наистина не бяха приключили, както подозираше Алън, не след дълго от всички части на страната щяха да се стекат журналисти.

Такова беше положението. Но това, че го съзнаваше, съвсем не променяше нещата. Той продължаваше да се чувства като калпав прихващач, който не може да си свърши работата като хората и бива изхвърлен сред резервите. Беше му страшно криво, но не можеше нищо да направи. Затова седеше пред Саймън и сладкаря и за пореден път правеше равносметка на случилото се.

Лестър Прат беше мъртъв. Бе дошъл подивял от ревност в офиса на шерифа и без причина бе нападнал Джон Лапоант. Явно ставаше въпрос за приятелката му, макар че, докато чакаха линейката, Джон каза на Алън, че повече от година не се е срещал със Сали Ратклиф.

— Шамо от време на време ше оглешдах да я видя на улисата да ши поговорим, но тя и тогава ме гледаше кат’ше ли шъм ш единия крак в ада — проплака той и опипа счупения си нос. — Шега наиштина се чуштвам така.

В момента Джон бе хоспитализиран в Норуей със счупен нос, фрактура на челюстта и съмнение за вътрешни травми.

Шийла Бригъм също беше в болница. В шок.

Хю Прийст и Били Тъпър също бяха мъртви. Новината пристигна минути преди Шийла окончателно да се срине психически. Обади се някакъв доставчик на бира, който бе имал благоразумието да звънне първо на Бърза помощ и после на шерифа. Човекът беше почти толкова шашнат колкото и Шийла Бригъм, и Алън не можеше да го вини Самият той също почти бе изпаднал в истерия.

Хенри Бофорт се намираше в критично състояние вследствие на множеството огнестрелни рани.

Норис Риджуик бе изчезнал… и това най-много го тревожеше.

Беше го търсил след обаждането на бираджията, но от него нямаше и следа. Алън реши, че е отишъл да арестува Данфърд и скоро ще го докара в белезници, но впоследствие стана ясно, че никой не е арестувал Кийтън. Той предположи, че ония от щатската ще приберат съветника, но само при положение, че попаднат на него, докато си водят следствието. Иначе не биха си правили труда. Имаха по-важна работа. А Норис просто беше изчезнал. Където и да бе отишъл, беше го направил пеша, защото, когато Алън напусна града, „костенурката“ му все още стоеше, килната на една страна насред улицата.

Очевидци разказваха, че Бъстър изпълзял в кадилака си през прозореца и отпрашил нанякъде. Единственият човек, който се бе опитал да го спре, бе платил много висока цена. Скот Гарсън лежеше тук в болницата „Нодърн Къмбърленд“ с разбита челюст, счупена ябълчна кост, натрошена китка и четири премазани пръста. Можеше да бъде и по-лошо: свидетели твърдяха, че Бъстър упорито се е опитвал да прегази горкия човечец, проснат безпомощно на улицата.

Лени Партридж също бе настанен някъде със счупена ключица и Бог знае колко изпотрошени ребра. Когато Анди Клатърбък го информира за последната трагедия, още не бе имал време да осъзнае как точно главният градски съветник бе успял да избяга от полицията, при това заключен с белезници за огромен, червен кадилак. Явно Хю Прийст бе спрял Лени насред път, беше го изхвърлил навън и бе запрашил нанякъде с колата му. Алън предполагаше, че ще намерят колата на стареца на паркинга пред „Кроткия тигър“, където Хю бе хвърлил топа.

И разбира се, оставаше Брайън Раск, който бе глътнал дулото на зрялата възраст единайсет години. Клат едва бе почнал разказа си за случката с Лени, когато телефонът отново иззвъня. Шийла вече беше сдала багажа и Алън сам отговаряше на обажданията. Отсреща се чу истеричният писък на дете — Шон Раск бе набрал номера от яркожълтата лепенка до телефона в кухнята.

В края на краищата линейки на Бърза помощ и спасителни отряди от четири различни града цял следобед летяха из Касъл Рок.

Сега, обърнал гръб на Саймън и сладкаря, вперил поглед в изкуствените птици в клетката, шерифът за пореден път се върна към Хю и Лени Партридж. Сблъсъкът между тях едва ли беше най-сериозният, който се бе състоял в Касъл Рок този следобед, но определено бе един от най-странните. Алън предчувстваше, че ключът към цялата загадка може би се крие именно в тази странност.

— Защо, по дяволите, Хю не е взел колата си, след като е имал намерение да се разправя с Хенри Бофорт? — бе попитал Алън, прокарвайки пръсти по и без това разрешената си коса. — Защо му е притрябвала старата таратайка на Лени?

— Защото буикът на Хю е бил на джанти. Някой здравата е накълцал гумите му — сви рамене Клат и неловко огледа хаоса, който бе настъпил в офиса на шерифа. — Хю сигурно е решил, че Хенри Бофорт го е направил.

„Да, разбира се — мислеше си Алън, седнал в сестринската стая на болницата «Нодърн Къмбърленд». — Защо пък не? Вярно, звучи налудничаво, но не по-налудничаво от това Уилма Джърсик да си помисли, че Нети Коб е оплескала чаршафите й с кал, а после, като капак, е изпочупила прозорците й с камъни. Нито пък от това Нети да реши, че именно Уилма е убила кучето й.“

Преди Алън да успее да разпита Клат като хората, в офиса пристигна Хенри Пейтън и възможно най-любезно заяви, че поема случая. Шерифът кимна.

— Има едно нещо, което трябва час по-скоро да разкриеш, Хенри — каза му той.

— И какво е то? — попита Хенри, но колкото и да му беше неприятно, Алън не можа да не забележи, че старият му приятел го слуша с половин ухо. Първият истински приятел, с когото бе успял да се сдружи, след като спечели шерифското място, и който се бе оказал толкова ценен работата му, вече мислеше за други неща. Как да разпредели хората си при толкова много престъпления, бе може би най-важното от тях.

— Трябва да разбереш дали Хенри Бофорт е имал причина да се сбие с Хю Прийст, или всичко е станало само по вина на Прийст? Сега няма да можеш да го питаш, разбрах, че е в безсъзнание, но като се събуди…

— Не се притеснявай — каза Хенри и го потупа по рамото. — Ще го направя! — После се огледа наоколо и викна: — Брукс! Морисън! При мен!

Хенри излезе, а на Алън изведнъж му се прииска да тръгне след него, да го хване за яката и да го накара да се вслуша в думите му. Но не го направи. Поради някаква странна причина Хенри и Хю, Лестър и Джон, дори Уилма и Нети вече не го интересуваха толкова. Мъртвите бяха мъртви, за ранените се грижеха специалисти, а престъпленията просто бяха извършени.

Но вътрешно продължаваше да го гложди ужасното предчувствие, че истинската трагедия тепърва предстои.

Когато Хенри замина да инструктира колегите си, той отново привика Хю. Заместникът влезе навъсен, с ръце в джобовете.

— Изшиткаха ни, а, Алън? Изхвърлиха ни от играта. Мама му стара!

— Не съвсем — отвърна Алън, стараейки се гласът му да звучи колкото е възможно по-убедително. — Ти ще ми бъдеш свръзката тук, Клат.

— Къде отиваш?

— В дома на Раск.

Но когато пристигна там, не завари никого. Линейката, която се бе погрижила за злочестия Скот Гарсън, бе минала да прибере и Шон. Една от катафалките на Хари Самюълс, стар открит линкълн, бе откарала трупа на Брайън Раск в Оксфорд за аутопсия. Другата кола на Хари — по-добрата, или „фирмената“, както той я наричаше — вече бе заминала за същото място с труповете на Хю и Били Тъкър.

„Ще ги наблъскат като сардели в оная тясна морга“ — помисли си Алън.

Едва когато отиде в дома на Брайън Раск, осъзна, колко е вън от играта. Двама от подчинените на Хенри бяха пристигнали преди него и му дадоха ясно да разбере, че може да се навърта наоколо само ако не им се бърка в работата. Алън застана на прага на кухнята, чувствайки се ненужен като пето колело, и проследи част от разпита на ония от криминалното. Кора Раск отговаряше бавно и несвързано, почти като дрогирана. Той си помисли, че това се дължи на шока, който бе изпитала, или пък на успокоителното, което някой от санитарите, отвели живия й син в болницата, й бе дал. Като я гледаше, си помисли, че и Норис бе изглеждал по същия начин, когато изпълзя от обърнатия фолксваген. Каквато и да бе причината за неадекватното й състояние, тя изобщо не беше от полза за детективите. Не можеше да се каже, че плачеше, но определено не бе в състояние да се концентрира върху въпросите им дотолкова, че да отговаря свързано. Повтаряше, че нищо не знае; че е била горе и си почивала и непрекъснато хленчеше: „Бедният Брайън! Горкичкият ми Брайън!“

Опяваше отнесено и монотонно и не спираше да премята в ръцете си стари слънчеви очила с подлепена рамка и пукнато стъкло. Като я гледаше, Алън го побиваха тръпки.

Той си тръгна отвратен и дойде тук, в болницата.

А сега за пореден път стана и отиде до телефонния апарат в коридора. Отново опита да се свърже с Поли, не успя и набра номера на шерифския офис.

— Щатска полиция — изръмжа глас отсреща.

Алън изпита прилив на детинска ревност. Представи се и помоли да повикат Клат. След като чака близо пет минути, подчиненият му най-после вдигна слушалката.

— Извинявай, Алън. Бяха зарязали слушалката на бюрото. Добре, че дойдох да проверя, иначе още щеше да си чакаш. Тъпанарите за нищо ни нямат.

— Да не ти пука, Клат. Арестуваха ли Кийтън?

— Амии… Не знам как да ти кажа, Алън…

Той усети, че стомахът му се свива, и затвори очи. Значи наистина бе прав: още не беше приключило.

— Просто говори, Клат! Зарежи официалностите!

— Бъстър — искам да кажа Данфърд — се прибрал вкъщи, свалил дръжката на кадилака си, нали знаеш, където бяха вързали с белезниците?

— Да. И?

— Ами… убил жена си, Алън. С чук. Намерили са я не ония от щатската, защото те допреди двайсет минути и пет пари не даваха за Бъстър. Намерил я Сийт Томас. Минал през дома на Бъстър на повторна проверка. Върна се преди няма и пет минути. Казва, че го свивало сърцето — изобщо не се учудвам. Бъстър направо й е размазал физиономията, навсякъде било само мозък и косми. Сега горе има цял взвод от въздухарите на Пейтън. Сложих Сийт в кабинета ти. Реших, че е по-добре да приседне, преди да припадне.

— Господи, Клат! Заведи го веднага при Рей ван Ален. Той е на шейсет и две и пуши „Кемъл“, откакто се помни.

— Рей е в Оксфорд, Алън. Отиде да помага на докторите да закърпят Хенри Пейтън.

— Тогава иди при помощника му. Как се казваше?

— Франкъл. Еверет Франкъл.

— Няма го. Звънях и в кабинета, и у тях.

— Какво каза жена му?

— Еверет е ерген, Алън.

— Боже Господи!

„Свиркай си!“ — бе надраскал някой на телефонния апарат. Алън горчиво се замисли над тази възможност.

— Мога да го закарам до болницата — предложи Клат.

— Не, трябваш ми там, където си. Има ли журналисти вече?

— Пълно е.

— Добре. Чуй какво ще направиш: като свършим с разговора, отиваш при Сийт. Ако не се чувства добре, излизаш навън, хващаш първия репортер, който ти се види що-годе нормален, омайваш го и го пращаш да докара Сийт тук, при мен.

— Ясно — отвърна Клат. После се поколеба за миг и добави: — Исках да отида в дома на Кийтън, но ония от щатската… не ме допуснаха на местопрестъплението! Какво ще кажеш, а, Алън! Как може да не ме пускат тия копелета! Та аз съм заместник-шериф!

— Разбирам те напълно, Клат. И на мен не ми харесва, но те просто си вършат работата. Виждаш ли Сийт оттам?

— А-ха.

— Е? Жив ли е?

— Седи зад бюрото ти, пафка и чете последния брой на „Провинциален полицай“.

— Добре — отвърна Алън. Идеше му да се разсмее и да заплаче едновременно. — Така става. Обаждала ли се е Поли Чалмърс, Клат?

— Не. Всъщност чакай. Ето справката. Мислех си, че е изчезнала. Звъняла е, Алън. Малко преди три и половина.

— Това го знам — отвърна той с гримаса. — А по-късно?

— Тук не пише, но това нищо не значи. Шийла я няма, а тия проклетници от щатската са навсякъде — как да ти кажа кой се е обаждал?

— Благодаря ти, Клат. Нещо друго?

— Да, има.

— Казвай!

— Намерили са пистолета, с който Хю е стрелял по Хенри, но Дейвид Фридмън от лабораторията не може да разбере какъв е. Бил автоматичен, но човекът твърди, че за пръв път вижда такъв пистолет.

— Сигурен ли си, че става въпрос за Дейвид Фридмън? — попита Алън.

— Да, Фридмън. Точно така му беше името.

— Дейвид Фридмън не може да не знае. Та той е „подвижна енциклопедия“ за оръжията!

— Да, ама не знае. Чух го с ушите си, докато разговаряше с приятеля ти Пейтън. Каза, че пистолетът малко приличал на немски „Маузер“, но липсвала обичайната маркировка и спусъкът бил по-различен. Мисля, че го пратиха в Огъста с куп други доказателства.

— Друго?

— В двора на Хенри Бофорт са намерили анонимна бележка. Била смачкана на топка и хвърлена до колата му — нали го знаеш тъндърбърда? И той е направен на нищо — също като колата на Хю.

Това подейства на Алън като плесница.

— Какво пишеше на бележката, Клат?

— Чакай малко — отвърна той и прелисти тефтерчето си. — А, ето я. „Да не си посмял втори път да ме напиваш, а после да ми криеш ключовете, лалугер такъв!“

— Лалугер ли?

— Да, точно така пише — изсмя се нервно Клат. — „Да не си посмял“ и „лалугер“ са подчертани.

— Казваш, че колата била направена на нищо?

— Да. Срязали са й гумите, като на Хю. Има и жестока драскотина по цялата дължина отдясно.

— Добре — каза шерифът. — Ето ти още една задачка: иди до бръснарницата, а после и до билярдната зала, ако се наложи, и разбери на кого е отказвал пиене Хенри през последните една-две седмици.

— А щатската полиция?

— Майната й на щатската полиция! — разпалено викна Алън. — Това е нашият град. Да не би да искаш да ми кажеш, че до пет минути няма да си намерил някой, който да знае нещо по този въпрос?

— Не, разбира се. Като идвах насам, видях Чарли Фортин пред „Уестърн Ауто“ с още двама-трима образи. Ако Хенри е имал зъб на някого, Чарли няма начин да не знае.

— Добре. Ония от щатската разпитваха ли го?

— Май не са.

— Значи ти ще го разпиташ. Но не мислиш ли, че и двамата знаем отговора, а?

— Хю Прийст — отвърна веднага той.

— Точно той.

„В края на краищата май не е е кой знае колко различно от първото предположение на Хенри Пейтън“ — помисли си.

— Добре, Алън. Ще се заема със задачата.

— И ми се обади веднага щом получиш еднозначен отговор. Моментално.

Той му даде номера, а после го накара да му го повтори, за да се увери, че е записал правилно.

— Ще се обадя — каза Клат и изведнъж избухна: — Какво става тук, Алън? Какво, по дяволите, става тук?

— Не знам.

Алън се почувства стар, много уморен и… ядосан. Вече не на Пейтън за това, че го изрита от следствието, а на онзи, който беше отговорен за всичките тия фойерверки. И колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че когато разплете цялата история, в дъното й ще се окаже един-единствен човек. Като пръчки динамит в адска машина нечия зловеща ръка бе свързала Уилма за Нети, Хенри за Хю, Лестър за Джон…

— Не знам, Клат, но скоро ще разберем.

Затвори и отново набра номера на Поли. Желанието му да се сдобри с нея постепенно отслабваше. На негово място се прокрадваше смътна, но силна тревога, почти панически страх, че тя е в опасност.

Телефонът звънеше ли звънеше, но… напразно.

„Поли, обичам те. Трябва да си поговорим. Моля те, вдигни слушалката. Трябва да поговорим, Поли. Обичам те. Моля те, обади се.“

Мислите се повтаряха в главата му като в латерна. Искаше му се да се обади на Клат и да го прати да я потърси незабавно, но не можеше да го направи. Нямаше да е редно — адската машина в Касъл Рок може би всеки момент щеше да избухне.

Но Алън… представи си, че Поли е една от брънките й?

Тази мисъл извика в съзнанието му смътна асоциация, но той не успя да я улови.

А телефонът отсреща, продължаваше да звъни. Алън остави слушалката във вилката и се върна на мястото си.

3

Поли не можеше да издържа повече. Обърна се и посегна към слушалката, но… телефонът спря да звъни.

„Още по-добре“ — помисли си тя.

Но така ли беше наистина?

В спалнята беше горещо като през юли, но нямаше как да отвори прозорците — миналата седмица беше накарала Дейв Филипс, местен занаятчия, да ги укрепи за зимата. Затова лежеше в леглото си по бельо и слушаше тътена на приближаваща буря. Искаше й се малко да подремне преди да стане и да се изкъпе, но не можеше да заспи.

Може би заради сирените, които виеха из града, но най-вече заради Алън. Или по-точно заради онова, което бе станало между тях. Не беше по силите й да приеме това гротескно предателство спрямо всичко, в което бе вярвала и на което се бе доверила, но не можеше и да го забрави. Мисълта й за миг политаше към нещо друго (сирените например, които виеха сякаш настъпваше краят на света), но после отново се връщаше към Алън. Нещо в тази история я глождеше отвътре, дразнеше я като песъчинка в окото.

„О, Алън, как можа?“ — питаше се отново и отново тя:

Гласът, който й отговори, я изненада. Беше гласът на леля Еви и зад хладния, лишен от емоции тон, с който старата дама винаги бе говорила, Поли почувства силен и тревожен гняв.

„Ако му беше казала цялата истина, момичето ми, никога нямаше да се стигне дотук.“

Тя подскочи в леглото. Гласът наистина беше тревожен, но най-тревожното бе, че беше неин. Леля Еви беше мъртва от години. Говореше й не тя, а собствената й съвест, използвайки гласа на леля Еви, както срамежлив вентрилок би прибягнал до уменията си, за да покани хубаво момиче на среща.

„Престани, момичето ми. Нали ти казах навремето, че този град е пълен с духове? Може би наистина съм аз. Наистина.“

Поли проплака уплашено и сложи длан на устата си.

„А може би не съм аз. В края на краищата има ли значение кой е? Важното, Триша, е друго: Кой пръв е прегрешил? Кой е лъгал пръв? Кой пръв е премълчал истината? Кой е хвърлил първия камък?“

— Не е честно! — извика в празната, гореща стая и се ужаси при вида на лицето си, отразено в огледалото отсреща.

Очакваше гласът на леля Еви отново да и опонира, но той не се обади и тя се отпусна бавно в леглото.

Може би наистина бе сторила първото прегрешение — ако премълчаването на част от истината и казването на две-три благородни лъжи може да се нарече грях. Но нима това даваше право на Алън да започне да я разследва като съвестен следовател, който издирва опасен рецидивист? Нима му даваше право да пусне името й в някаква междущатска компютърна система… или да й прати „опашка“, или както там го наричаха?

„Стига, Поли — прошепна й познат глас. — Престани да се измъчваш. В края на краищата постъпила си правилно. Не го ли видя, че и той се чувства виновен?“

— Естествено! — викна ядосано тя. — Видях го, разбира се. Какво ще кажеш за това, лельо Еви?

Нямаше отговор… само някаква плаха, едва доловима тревога дълбоко в подсъзнанието й. Сякаш изпускаше нещо от уравнението.

Жената се обърна неспокойно в леглото и амулетът се търкулна по гърдите й. Нещото вътре тихо зачовърка по стените на сребърния си затвор.

„Глупости — помисли си Пали. — Просто нещо се мести насам-натам от движението. Нещо инертно. Въобразяваш си, че е живо.“

Скръц-скръц.

Сребърната топчица едва забележимо се поклащаше между чаршафа й памучната чашка на сутиена й.

Скръц-скръц.

„Това нещо е живо, Триша — каза й леля Еви. — Живо и ти го знаеш.“

„Не ставай глупава — отвърна й Поли и се обърна на другата страна. — Как може да има живо същество там? Хайде, ще диша през всичките тия дупчици, но какво, За Бога, ще яде?“

„Може би ТЕБ, Триша.“

— Поли. Казвам се Поли.

Подсъзнателната й тревога бе станала по-силна и толкова осезаема, че имаше чувството, че може с ръка да я улови.

Телефонът отново зазвъня. Тя се изправи и го погледна уморено. Гордост и копнеж водеха битка в душата й.

„Поговори с него, Триша — какво ти пречи? Или още по-добре, изслушай го! Не си го правила преди, нали?“

„Не искам да говоря с него. Не и след това, което ми причини.“

„Но продължаваш да го обичаш.“

„Да, така е. Само дето сега и го мразя.“

Гласът на леля Еви зазвуча гневно:

„Нима искаш да останеш привидение за цял живот, Триша!? Какво ти става, момичето ми?“

Поли посегна към телефона с демонстративна решителност. Но ръката й — осакатената й, освободена от болките ръка — увисна във въздуха миг преди да хване слушалката. Ами ако не беше Алън? Ако беше господин Гонт? Ако се обаждаше, за да й каже, че още не са квит, че още не му се е издължила?

Тя отново посегна към слушалката, но пак не се обади. Ръцете й се свиха на нервна топка в скута. Страхуваше се от мъртвешкия глас на леля Еви, от това, което бе направила този следобед, от онова, което господин Гонт (или пък Алън!) можеха да разкажат за загиналия й син, от сирените, от фучащите автомобили и от онова, което те вещаеха.

Но най-вече я плашеше самият Лийлънд Гонт. Чувстваше се като завързана за езика на огромна желязна камбана. Камбана, която в един миг щеше да я оглуши, побърка и премаже, ако започнеше да бие.

Телефонът замлъкна.

Навън засвири поредната сирена. Писъкът й постепенно отслабна и заглъхна по посока на Тин Бридж. Бурята отново затрещя. По-близо от когато и да било.

„Свали го — прошепна леля Еви, — Свали го, скъпа. Можеш да го направиш. То има власт над болката, не над волята. Свали го! Не му позволявай да те направи свой роб.“

Но Поли се взираше в телефона и си мислеше за онази вечер преди по-малко от седмица, когато посегна към апарата, но ръцете просто не я слушаха. Мислеше си за болката, която прегриза ставите й като изгладнял плъх с изтъпени, но силни зъби. Не можеше да се върне към това. Просто не можеше.

Нима?

„Нещо зловещо става в Касъл Рок тази вечер — каза й леля Еви. — Нима искаш да се събудиш утре с мисълта, колко от станалото е по твоя вина? Наистина ли искаш да сложиш на съвестта си и това, Триша?“

— Ти не разбираш — простена жената. — Не става дума за Алън. Шегата беше предназначена за Ейс! Ейс Мерил! А той си го заслужава!

Непоколебимият глас на леля Еви отвърна:

„Ти също, скъпа. Ти също.“

4

В шест и двайсет същата вечер, когато буреносните облаци прииждаха и тъмнината бе започнала да измества полумрака, щатският полицай, който бе заел мястото на Шийла Бригъм, влезе в канцеларията на шерифството, заобиколи трапецовидния отсек, маркиран с полицейска лента, и тръгна към Хенри Пейтън.

Пейтън изглеждаше раздърпан и нещастен. Беше прекарал последните пет минути с дамите и господата от пресата и се чувстваше както винаги след такива срещи като овалян в мед, после в катран. Декларацията му не беше толкова добре подготвена — или толкова неуязвимо мъглява — колкото му се искаше. Онези от телевизията го бяха притиснали до стената. Искаха да правят директни включвания между шест и шест и половина, когато се излъчваха вътрешните новини, и ако не им беше подхвърлил някакъв кокал щяха да го разнищят в единайсет. Всъщност вече почти го бяха разнищили. За пръв път в кариерата си се намираше толкова близо до това да признае, че няма абсолютно никакви улики. Той не напусна тази импровизирана пресконференция, той избяга от нея.

Пейтън започваше да съжалява, че не се бе вслушал по-внимателно в думите на Алън. Пристигна да установи размера на щетите и да приключи, но се оказа, че трябва да разследва и ново убийство — на някаква жена на име Миртъл Кийтън. Мъжът й още беше на свобода. Сигурно вече бе изчезнал далече зад хълмовете, но нищо чудно още да се мотаеше из това странно градче. От човек, който бе размазал черепа на жена си с чук, всичко можеше да се очаква.

Проблемът му бе, че не познаваше хората тук. Алън и заместниците му ги познаваха, но не можеха да му помогнат. Двамата с Риджуик бяха изчезнали някъде, Лапоант беше в болница с надеждата, че докторите ще успеят да възстановят предишната форма на носа му. Пейтън се огледа за Клатърбък и изобщо не се изненада, че и той се бе изпарил.

„Искаш делото, Хенри? — звучеше гласът на Алън в главата му. — Е, добре. Вземи го. А що се отнася до заподозрените, защо не пробваш с телефония указател?“

— Лейтенант Пейтън? Лейтенант Пейтън!

Беше полицаят от централата.

— Какво? — изръмжа Хенри.

— Доктор Ван Ален е на линия. Иска да говори с вас.

— Защо?

— Не каза. Каза само, че трябва да говори с вас.

Той тръгна към централата. Чувстваше се като дете, което кара колело без спирачки по стръмен наклон, с пропаст от едната страна, висока скала от другата и глутница гладни вълци с лица на репортери зад гърба.

— Пейтън, слушам?

— Лейтенант Пейтън, обажда се доктор Ван Ален, местният лекар.

Гласът беше глух и далечен, прекъсван на моменти от силно пращене.

„От бурята е — помисли си Пейтън. — Само това ни липсваше.“

— Да, зная кой сте — отвърна Хенри. — Закарахте господин Бофорт до Оксфорд. Как е той? Приемам.

— Той, е…

Пращене, пукане, шум.

— Губите се, докторе — провикна се Хенри нетърпеливо. — Тук всеки момент ще започне страшна буря. Моля, повторете. Приемам.

— Мъртъв! — изкрещя Ван Алън между две пукания. — Почина в линейката, но не смятаме, че е от раните. Разбирате ли? Не смятаме, че пациентът е починал от огнестрелните рани! Мозъкът му претърпя странна… и се пръсна. Най-вероятната диагноза е натравяне. Някакво изключително силно токсично вещество е било вкарано в кръвта му при престрелката. Изглежда, сърцето му буквално се е пръснало. Моля потвърдете.

„Господи!“ — помисли си Пейтън. Разхлаби вратовръзката, откопча горното копче на ризата си и отново натисна бутона за предаване.

— Потвърждавам съобщението ви, доктор Ван Ален, но да пукна, ако разбирам нещо. Приемам.

— Отровата най-вероятно е била по куршумите, с които е поразен. Инфекцията е започнала бавно в началото, но после се е разпростряла по цялото тяло. Имаме две ясни ветрилоподобни огнища на зараза на лицето и на гърдите. Спешно трябва да…

Пращеше, пукане, шум.

— … оръжието. Приемам.

— Повторете, доктор Ван Ален. — Той даваше две години от живота си, докторът да се беше обадил по телефона. — Моля, повторете! Приемам.

— У кого е оръжието! — изкрещя Ван Ален. — Приемам!

— У Дейвид Фридмън от лабораторията в Огъста. Приемам.

— Ще извадят ли патроните, преди да го изследват? Приемам.

— Обикновено така се процедира. Приемам.

— Револвер ли е или пистолет, лейтенант Пейтън? Това е изключително важно. Приемам.

— Пистолет.

— Ще изпразнят ли пълнителя? Приемам.

— Да, в Огъста, да. — Пейтън тежко седна на мястото на дежурния. Чувстваше нужда да изпие нещо силно.

— Не! Не трябва! В никакъв случай не трябва да правят това! Чувате ли ме?

— Чувам. Ще се обадя в лабораторията да му предадат да остави проклетите куршуми в тъпия пълнител, докато не се ориентираме в тая дивотия, дяволите да я вземат! — Изпита детинско удоволствие при мисълта, че всичко това върви в ефир. А после си помисли колко ли репортери са се включили на честотата и записват всяка негова дума? — Чуйте ме, докторе, не си е работа да приказваме за това по радиото.

— Зарежете социалния аспект, лейтенанте! — отвърна ядосано Ван Ален. — Става дума за човешки живот! Опитах да ви се обадя по телефона, но не можах да се свържа. Кажете на този Фридмън да прегледа внимателно ръцете си за драскотини, резки, дори цепнати кожички около ноктите. Ако забележи каквато и да е драскотина по кожата си, незабавно да отиде на лекар. Не се знае дали няма отрова и по пълнителя. В никакъв случай да не рискува да го пипа! Това чудо е смъртоносно. Приемам.

— Ясно — изрече като насън Хенри. Изпитваше невероятно желание да се намира където и да било другаде, само не и в Касъл Рок. Но тъй като така или иначе беше там, молеше се поне Алън Пангборн да е с него. — Знаем ли какво е?

— Още не. Не е кураре, защото парализата настъпи накрая. Освен това курарето е сравнително безболезнено, а господин Бофорт имаше страхотни болки. Засега знаем само, че поразява в началото бавно, а после с шеметна бързина. Приемам.

— Това ли е всичко? Приемам.

— Боже Господи! — избухна Рей ван Ален. — Не ви ли стига? Радвайте се, че…

Прашеше, пукане, шум.

— Не Ви чувам, докторе. Повторете!

— Радвайте се, че оръжието е в сигурни ръце. Иначе един Господ знае, какви последици можеше да настъпят.

5

Кора Раск зави по Мейн Стрийт и тръгна бавно към „Неизживени спомени“. По пътя подмина яркожълт микробус „Форд“ с надпис „WPTD — КАНАЛ 5 — НОВИНИТЕ НА ЖИВО“, но не видя Данфърд „Бъстър“ Кийтън, който се звереше в нея с немигащи очи. И да го беше забелязала, тя едва ли щеше да го познае. Той в известен смисъл бе станал нов човек. А дори да го беше познала, тя просто нямаше да му обърне внимание. Имаше си свои проблеми и тревоги. А най-вече, имаше си ядове. И всичко това нямаше никаква връзка с мъртвия й син.

В едната си ръка Кора Раск държеше счупени очила.

Беше решила, че полицията ще я разпитва до второ пришествие… или поне докато не се побърка.

„Махнете се! — идеше й да им изкрещи тя. — Престанете да ми задавате всичките тия тъпи въпроси за Брайън! Арестувайте го, ако е направил нещо — баща му ще оправи работата, цял живот само за това го е бивало, да поправя разни неща, но ме оставете на мира! Имам среща с Краля и не мога да го карам да чака!“

По едно време забеляза шериф Пангборн да наднича през вратата и едва не изприказва всичко това с надеждата, че поне той ще я разбере. Той не беше като останалите — живееше в града, сигурно знаеше за „Неизживени спомени“, сто на сто си беше купил нещо от там. Тоест, нямаше начин да не я разбере.

Само дето в главата й изведнъж прозвуча спокойният и Разумен глас на господин Гонт: „Не, Кора. Недей да говориш с него. Той няма да те разбере. Той не е като теб. Изобщо не знае да пазарува. Кажи им, че искаш да отидеш в болницата при другия си син. Това ще ги разкара поне за известно време След това няма да има никакво значение.“

И тя им каза. Дори успя да пророни някоя и друга сълза като не мислеше за Брайън, а за това колко ли е нещастен Кралят без нея. Горкия Елвис!

Полицаите се хванаха на секундата и си отидоха. Само ония в гаража останаха. Кора не знаеше какво търсят там но хич не я беше грижа. Тя грабна вълшебните си очила от масата й хукна към спалнята. Затвори се вътре, свали халата си; легна на леглото и си сложи очилата.

Миг по-късно вече беше в Грейсленд. Облекчение, очакване и невероятна възбуда изпълниха душата й.

Тя се спусна, гола и красива, по извитото стълбище към втория етаж. Коридорът, украсен с екзотични пана, беше широк като магистрала. Тръгна към двойната врата в дъното, а босите й крака нежно зашумоляха в дебелия килим. Ръката й посегна към дръжката и вратата се отвори. Спалнята на Краля бе обзаведена изцяло в черно и бяло — черни стени, бял, пухкав килим на пода, черни завеси на прозорците, бял волан на черната кувертюра върху леглото. Единствено таванът не беше нито черен, нито бял, а полунощно син с хиляди електрически звездици по него.

Кора погледна към леглото и се вцепени.

Кралят наистина лежеше там, но не беше сам.

Върху него, като на конче, седеше Майра Ивънс. При шума от отварянето на вратата тя се обърна и погледна към Кора. Кралят изобщо не се помръдна. Той продължаваше да гледа към Майра, примигвайки с прекрасните си, сини очи.

— Майра! — извика Кора. — Какво правиш тук?

— Ами-и… — отвърна самодоволно тя — … определено не мия чинии.

Кора зяпна като риба в усилието си да поеме глътка въздух и извика:

— Ще… ще… ще припадна!

— Ами върви да припадаш тогава — отвърна Майра и усили темпото, с което яздеше Краля. — И свали тия тъпи очила. Изглеждат ужасно. Махай се оттук. Върви си в Касъл Рок. Ние с Елвис сме заети… нали, скъпи?

— Да, сладурче — отвърна той. — Като дървеници в дъбов паркет.

Изненадата отстъпи пред обзелата я ярост и вцепенението напусна Кора. Тя се хвърли срещу така наречената си приятелка с намерението да изчовърка подлите й очички. Но когато посегна, Майра замахна — без да пропуска нито един такт от ездата си — и свали очилата от лицето й.

Кора стисна очи от изненада… а когато ги отвори отново, вече лежеше в собственото си легло. Очилата се търкаляха счупени на пода.

— Не — простена тя и се смъкна от леглото.

Идеше й да завие, но някакъв вътрешен глас — не нейния, разбира се — я подсети, че полицаите в гаража ще чуят и ще дотърчат да видят какво става.

— Не! Майчице, нееее!

Опита се да постави парчетата върху изящните златни рамки, но напразно. Очилата бяха счупени. Счупени от тая долна развратница Майра Ивънс. От приятелката й Майра Ивънс, която незнайно как се бе озовала в Грейсленд и която дори в момента — докато Кора правеше отчаяни опити да сглоби безценните си очила — се любеше с Краля.

Жената вдигна глава. Очите й бяха две черни, бляскави цепнатини.

— Ще я убия! — прошепна дрезгаво тя. — Да пукна, ако не го направя!

Тя прочете табелката на вратата на „Неизживени спомени“, спря се за миг, замисли се и след като реши какво да прави, тръгна към задния вход. На ъгъла едва не се сблъска с Франсин Пелтие, която тъкмо излизаше от вратата и бързо скри нещо в чантичката си. Но Кора дори не я удостои с поглед.

На средата на тесния проход, зад една дървена маса, която изпълняваше ролята на своего рода барикада пред задния вход на магазина, седеше самият господин Гонт.

— А, Кора! — възкликна той. — Тъкмо се чудех дали не си забравила да наминеш насам.

— Тази кучка! — просъска жената вместо поздрав. — Тази двуличница, тази измамница!

— Извини ме, Кора — прекъсна я мъжът с присъщата си любезност на продавач, — но като че ли си пропуснала да се закопчаеш — посочи той с един от дългите си пръсти, които всеки запомняше, роклята й.

Тя беше навлякла върху голото си тяло първата попаднала й дреха и в бързината бе успяла да закопчае само най-горното копче. Но надолу, точно там, където се намираха скритите й прелести, роклята широко се разтваряше и гъстите й къдрици се показваха. Коремът й, закръглен добре от многото кифлички, понички и пияни вишни, които си похапваше по време на „Санта Барбара“ (и другите й любими предавания), стърчеше бял и гладък.

— На кого му пука? — тросна му се Кора.

— Във всеки случай не и на мен — отвърна спокойно господин Гонт. — С какво мога да ти бъда полезен?

— Тая кучка се чука с Краля. Счупи ми тъмните очила. Искам да я убия.

— Наистина ли? — сбърчи вежди търговецът. — Е, не мога да кажа, че не ти съчувствам, Кора, защото всъщност напълно ти влизам в положението. Не знам дали жена, отнела мъжа на приятелката си, заслужава да живее. Всъщност спокойно бих могъл да кажа и обратното, тъй като цял живот съм бил най-вече търговец и нещата, свързани с душата, малко или много са ми убягвали. Но пък, от друга страна, когато една жена умишлено отнеме на друга богатството, на което тя най-много държи… тогава като че ли нещата стават доста по-сериозни. Не мислиш ли?

Леко се усмихна. Усмивката й беше жестока, безмилостна, усмивка на обезумяла жена. С други думи това беше усмивката на човек, който определено е загубил способността да разсъждава нормално.

— Прав си, по дяволите — съгласи се Кора Раск.

Господин Гонт се извърна за миг на другата страна. Когато се обърна отново към нея, в ръката си държеше автоматичен пистолет.

— Да не би случайно да ти трябва нещо такова? — попита я той.