Стивън Кинг
Неизживени спомени (7)

2

Не че Уилма беше забравила за Нети — нито й бе простила, нито пък имаше каквито и да било съмнения за това кой точно се е погаврил с прането й. Няма лекарство на света, което да предизвика чак такова чудо.

Скоро след като Пийт тръгна за работа, Уилма се качи в колата си и бавно тръгна по Уилоу Стрийт. На задната броня на малкото й жълто юго се мъдреше лепенка, която казваше на околните: АКО НЕ ХАРЕСВАТЕ ШОФИРАНЕТО МИ, НАБЕРЕТЕ 1–800-М.А.Й.Н.А.Т.А.-В.И. Тя зави надясно по Форд Стрийт и когато се приближи до малката спретната къщичка на Нети Коб, съвсем намали скоростта. Стори й се, че едно от пердетата леко помръдна, а това бе достатъчно като за начало… Но само за начало.

После зави по първата пряка, подмина къщата на Раск на Понд Стрийт, без дори да я погледне, мина покрай дома си на Уилоу и отново свърна по Форд Стрийт. Този път обаче свирна два пъти с клаксона, като наближи къщата на Нети, и спря отпред, без да гаси двигателя.

Пердето отново се помръдна. Този път нямаше грешка. Онази явно я гледаше. Уилма си я представи как наднича зад пердето разтреперана от тревога и страх и осъзна, че тази картина й се нрави повече от онази, с която бе заспала предишната вечер — че извива врата на лудата кучка, докато главата й увисне като на онова момиченце от „Екзорсистът“^[1].

— Е-хоо, виждам те — каза тя заплашително, когато пердето се спусна. — Не си мисли, че ще ми се скриеш.

После направи поредното кръгче по съседните улици и отново сиря пред къщата на Нети, като не пропусна да натисне клаксона, за да възвести жертвата за пристигането си. Стоя отпред почти пет минути. Пердето на два пъти се дръпна и накрая тя си тръгна удовлетворена.

„Шантавата ще прекара остатъка от деня зад пердето — помисли си докато паркираше пред тях. — Ще се страхува да направи и крачка навън.“

После влезе вътре, олекнала и телом, и духом, и седна на дивана с каталог в ръка. Не след дълго вече поръчваше три комплекта нови чаршафи — бели, жълти и карирани.

3

Райдър седеше насред килима в дневната и наблюдаваше господарката си. По едно време изскимтя притеснено, сякаш за да й напомни, че е работен ден, а тя вече закъснява с половин час. Днес Нети трябваше да пусне прахосмукачката на горния етаж при Поли, телефонният техник щеше да дойде с новите апарати, онези с големите свирещи клавиши Казваха, че били по-удобни за хора с артрит.

Но как можеше да излезе?

Онази луда полякиня сигурно беше някъде наоколо и обикаляше с малката си кола.

Нети седеше на фотьойла с лампиона в скута си. Беше го взела още щом видя полякинята да се мотае пред къщата й. После онази дойде отново, спря отпред и наду свирката. Когато си тръгна, жената си помисли, че всичко е свършило, но не — ненормалницата пак се върна. Нети беше сигурна, че следващия път ще се опита да влезе. Тя седеше във фотьойла си, стискаше лампиона в едната ръка, Райдър — в другата и се чудеше какво ще прави, ако полякинята наистина дойде. Как ще се защитава?

Накрая, когато събра достатъчно кураж да погледне през прозореца, полякинята си беше тръгнала. Първоначалното й облекчение скоро се превърна в тревога. Притесняваше се, че лудата дебне из улиците и само я чака да излезе, но най-много се плашеше, че може да влезе в къщата, докато я няма.

Ще нахлуе вътре, ще види прекрасния й лампион и ще го разбие на хиляди парчета. Райдър отново изскимтя.

— Знам — простена тя. — Знам.

Трябваше да върви. Беше поела ангажимент и не можеше да не го изпълни. Поли Чалмърс се отнасяше толкова добре с нея. Беше написала препоръката, която я измъкна от Джунипър Хил. Беше й станала поръчител на заема за къщата. Ако не беше Поли, чийто баща бе пръв приятел на баща й, тя все още щеше да живее в стая под наем от другата страна на Тин Бридж.

Но какво щеше да стане, ако лудата полякиня дойдеше в дома й след нея?

Райдър не можеше да опази лампиона и. Беше смел, но беше още малък. Ненормалницата можеше да го нарани, ако се опита да я спре.

Нети усети, че мислите й, уловени в лабиринта на тази ужасна дилема, започват да й убягват. Тя въздъхна отново и неочаквано, сякаш за да оправдае опасенията й, в главата й се зароди план.

Тя се изправи, стискайки лампата в ръце, и прекоси затъмнената стая. После мина през кухнята, отвори вратата в ъгъла и се озова пред навеса, долепен до стената на къщата. Купчина дърва и десетки складирани предмети издигаха тъмни сенки в сумрака.

От тавана висеше самотна крушка. За нея нямаше ключ, нито връвчица — просто я завинтваш във фасонката и светва. Нети посегна да я запали и почти веднага се разколеба. Ако лудата полякиня дебнеше някъде в задния двор, тя щеше да види светлината и веднага щеше да разбере къде крие лампиона си.

— Не-е, няма да ти се дам толкова лесно — каза си шепнешком Нети и опипом си проправи път между стария бюфет на майка си и грохналата семейна библиотека. — Дори не си и въобразявай, Уилма Джърсик. Не съм чак толкова глупава. Имай го предвид.

Притиснала лампата към себе си, разчисти плетеницата стари, прашни паяжини и разкри единствения прозорец на навеса. Надникна навън и очите й бързо огледаха двора. Не забеляза никакво движение. Всъщност за миг и се стори, че полякинята се спотайва някъде в далечината, но после осъзна, че това е просто сянката на стария дъб на семейство Фийрън, който спускаше клони над оградата й.

Райдър изскимтя зад гърба й. Беше застанал на вратата към навеса, наклонил въпросително черната си глава.

— Знам. Знам, момчето ми — каза му тя. — Но ние ще я измамим. Тя си мисли, че съм глупава? Е, ще й дадем да се разбере.

После се дръпна от прозореца и тръгна опипом навътре. Очите й постепенно свикваха с тъмнината. Щеше да се справи и без да пали лампата. Изправи се на пръсти и опипа горния ръб на бюфета, докато намери ключа за единствения достатъчно голям шкаф. Ключовете за чекмеджетата липсваха от години, но какво от това — Нети имаше този, който й бе нужен.

Тя отвори вратичката и сложи кристалния лампион сред купчинки прах и миши изпражнения.

— Знам, че не му е там мястото, но така е в безопасност, а това е най-важното.

После завъртя ключа и дръпна вратичката за проверка. Беше залостена — здраво и сигурно. Изведнъж сякаш камък й падна от сърцето. Отново дръпна, кимна решително и пъхна ключа в джоба на пеньоара си. Щом отидеше в шивачницата, първата й работа щеше да бъде да го наниже на връв и да си го окачи на врата.

— Готово! — каза тя на Райдър, който вече махаше с опашка, сякаш усещаше, че кризата е преминала. — Всичко е наред, малкия, а сега тръгвам за работа, че вече съм закъсняла.

Тъкмо обличаше палтото си, когато телефонът иззвъня. Тя направи крачка напред и застина. Райдър излая кратко и гърлено и я погледна.

„Не знаеш ли какво трябва да направиш, когато звъни телефон? — питаха очите му. — Дори аз, кучето, знам.“

— Няма да го вдигна — каза на глас Нети.

„Знам какво си направила, ненормалнице! Знам какво си направила. ЩЕ ТИ ГО ВЪРНА!“

— Няма да го вдигна. Отивам на работа. Тя е ненормална, а не аз. Не съм й направила нищо! Нищичко!

Кучето изджавка в знак на съгласие. Телефонът спря да звъни.

Нети се поуспокои, но сърцето й продължаваше да бие в ушите й.

— Бъди добро момче — каза тя на Райдър и го погали. — Ще се върна късно, защото й излизам късно, но те обичам и затова ще се държиш прилично през целия ден, нали?

Това беше обичайният й репертоар преди излизане и Райдър, който го знаеше наизуст, махна с опашка. Нети отвори входната врата и се огледа в двете посоки, преди да излезе. В дъното на улицата се мярна някакво жълто возило, но то, слава Богу, не беше колата на лудата полякиня.

Заключи вратата след себе си и обиколи към задния двор да провери дали е залостила навеса. Всичко беше наред и тя тръгна към дома на Поли, преметнала чантата си през рамо, ококорила очи в очакване да види колата на шантавата Джърсик. Чудеше се, ако се срещнат, дали да се скрие зад някоя ограда, или да се изправи на пътя й.

Беше стигнала почти до края на улицата, когато изведнъж й хрумна, че не е проверила входната врата достатъчно внимателно. Погледна притеснено часовника си и се върна. Вратата естествено беше заключена. Нети си отдъхна облекчено и реши, че след като е стигнала дотук, не е зле да погледне и отзад, просто за свое успокоение.

Когато застана пред вратата на навеса, краката й изведнъж се подкосиха.

Телефонът отново звънеше.

— Тя е луда! — простена Нети. — Не съм й направила нищо!

Вратата на навеса беше залостена, но тя остана там, докато телефонът спря да звъни. После отново пое пътя към Поли, преметнала чанта през рамо.

4

Този път съмнението, че не е подсигурила достатъчно добре дома си, я загриза почти на средата на пътя. Знаеше, че е проверила всяка врата, всяка ключалка, но същевременно се страхуваше, че не е.

Стоеше пред синята пощенска кутия на ъгъла на „Форд“ и „Дийкънс Уей“ и не можеше да се реши какво да нрави. Тъкмо събра сили да продължи пътя си и в дъното на улицата отсреща се мярна някакъв жълт автомобил. Не беше колата на Джърсик, беше някакъв форд, но Нети реши, че това е лош знак, и забърза обратно към къщи. Провери за пореден път и двете врати и когато понечи да излезе, си помисли, че може би шкафът не е заключен.

Знаеше, че е, но я беше страх да не би да греши.

Отключи входната врата и влезе. Райдър заскача радостно и започна да върти опашка. Тя го погали разсеяно и побърза да затвори вратата. Лудата полякиня можеше да се появи по всяко време.

Нети превъртя резето и тръгна към навеса. Шкафът естествено беше заключен. Ала още не се бе върнала в кухнята и старите притеснения отново я обзеха. Отново започна да си мисли, че шкафчето всъщност не е заключено, че не е дръпнала достатъчно силно, че вратичката просто е заяла…

Върна се пак и докато проверяваше, телефонът иззвъня.

Тя хукна към къщата, стиснала ключа в потната си длан, удари се в нещо и извика от болка.

Когато стигна до дневната, телефонът бе спрял да звъни.

— Не мога да отида на работа — промълви тя. — Трябва да… да…

остана на пост.

Да, това беше! Трябваше да стои на пост.

Тя грабна слушалката и започна бързо да набира, преди съвестта да я загризе, както Райдър гризеше изкуствените си кокали.

— Ало, шивачница „Ти шиеш и шиеш“ — дочу се гласът на Поли.

— Здравей, Поли, аз съм.

— Нети? Наред ли е всичко?

— Да, но ти се обаждам от къщи, Поли. Стомахът ми нещо не е добре. — В този момент това вече не беше лъжа. — Чудя се дали ще е възможно да си взема един ден отпуска. Знам, че трябва да пусна прахосмукачка… и че телефонният техник ще дойде… но…

— Не се притеснявай — отвърна веднага Поли. — Техникът няма да дойде преди два часа, а аз и без това смятам да се прибера по-рано. Ръцете пак ме болят, та не ставам много за работа. Аз ще го посрещна.

— Ако ти трябвам нещо, бих могла…

— Няма нужда — увери я любезно жената и Нети усети, че в очите й парят сълзи. Поли беше толкова мила!

— Ти как си, Нети? Силни ли са болките? Да ти изпратя ли д-р Ван Ален?

— Не, благодаря, не е нищо особено. Просто ми е лошо. Ще се оправя. Може даже да дойда следобед.

— Глупости! — прекъсна я Поли рязко. — Не си си взимала отпуск, откакто работиш при мен. Я си лягай на топло и заспивай! Предупреждавам те: ако се появиш, ще те пратя обратно вкъщи.

— Благодаря ти, Поли — отвърна и едва не се разплака. — Толкова си мила с мен!

— Заслужаваш го. Трябва да свършваме, Нети. Имам клиенти. Лягай си, ще ти се обадя следобед да разбера как си.

— Благодаря.

— Няма защо. Доскоро.

— Доскоро — отвърна Нети, затвори телефона и веднага отиде до прозореца да надникне навън.

На улицата нямаше жив човек. Засега. Тя се върна в навеса, отвори майчиния си бюфет и извади лампиона. Щом го прегърна, изведнъж се почувства спокойна и уверена. Занесе го в кухнята, изми го с топла вода и сапун, изплакна го и внимателно го подсуши.

После отвори едно от кухненските чекмеджета, извади касапския си нож и отиде в дневната. Цяла сутрин седя изпъната като струна във фотьойла си, прегърнала лампата, стиснала ножа в дясната си ръка.

Телефонът звъня на два пъти, но тя не се обади.