Стивън Кинг
Неизживени спомени (22)

2

На четвъртото общо събрание на новоучредената организация, наречена от преподобния Роуз „Баптистки Христови войни в Касъл Рок срещу хазарта“, присъстваха повече от седемдесет души. Това беше голям успех; при предишното заседание посещаемостта беше рязко спаднала, но слуховете за обидната визитна картичка, която преподобният беше получил в пощенската кутия на енорията, беше възвърнала интереса към инициативата му. Този факт от своя страна беше повод за самия него да си поотдъхне от натрупалото се напрежение, като единственият повод за ново безпокойство беше неочакваното и във всеки случи — разочароващо отсъствие на Дон Хемфил. Той изрично беше обещал, че ще дойде, а без него Роуз се чувстваше все едно са му отрязали дясната ръка.

Погледна часовника си: вече беше седем и пет и щеше да е късно да звънне на пазара и да разбере да не би Дон да е забравил за събранието. Всички поканени бяха дошли, а проповедникът трябваше да се възползва, преди възмущението и любопитството да са ги напуснали. Изчака още една минута, Хемфил не дойде и той се качи на амвона и протегна кокалестите си ръце към аудиторията си в знак за „добре дошли“. Богомолците — облечени в по-голямата си част в работните си дрехи — вече бяха насядали по дървените пейки.

— Да започнем това начинание тъй, както ъ-ъ са били започвани всички велики начинания — заговори с тих глас преподобният Роуз. — Нека склоним глава, ъ-ъ за молитва.

Всички присъстващи сведоха глави и точно тогава зад гърбовете им изтрещя тежката входна врата, която някой беше изпуснал зад себе си. Жените изпищяха уплашено, а мъжете скочиха.

Беше Дон. Той и досега работеше като главен касапин в месарницата си и този път дори не си беше направил труда да свали оплисканата в кръв бяла престилка. Лицето му бе толкова зачервено, че отдалеч приличаше на огромен домат. Гледаше като подивял около себе си, а от очите му се лееха сълзи на потоци. По носа му съхнеха неизтрити сополи, които се спускаха надолу по горната му устна и дори слепяха крайчетата на устата му.

Освен това вонеше.

Дон миришеше като цяло стадо скунксове, които първо са били овъргаляни в сяра, след това са били напръскани с пресни говежди фъшкии и най-накрая са били пуснати в някое затворено и тясно помещение, където да се попият до костите със собствената си смрад. При преминаването му покрай тях жените в църквата изваждаха носните си кърпи и се отдръпваха надалеч от бялата му престилка, която се вееше пред корема му, и разкопчаната му риза, развяваща се зад гърба му. Малкото деца, които присъстваха на събирането, чак се разплакаха от неприятната миризма. Мъжете от своя страна трудно се сдържаха да не изразят на глас отвращението и удивлението си.

— Дон! — възкликна изненадан преподобният Роуз с тънкия си гласец. Ръцете му бяха останали протегнати към богомолците, но щом Дон Хемфил се приближи до амвона, едната неволно се прибра към лицето му и закри носа и устата. На проповедника чак му се повръщаше. През живота си не беше подушвал такава воня. — Какво… какво се е случило?

— Какво се е случило ли? — изрева месарят. — Какво се е случило! Ще ви кажа какво се случи! Ще ви кажа на всички какво се случи!

Той се извъртя към аудиторията и въпреки цялата смрад, която се носеше от него, пред обезумелия му поглед всички застинаха по местата си.

— Копелетата хвърлиха бомба-смрадливка в месарницата ми, ето какво се случи! Имах не повече от пет-шест клиенти, защото предварително бях сложил табелка, че ще затварям по-рано; и слава Богу, че не бяха повече, но тъй или иначе цялата ми стока отиде по дяволите! Цялата! А струваше четиридесет хиляди долара! И всичко това на вятъра! Не знам какво са използвали тия копелета за бомбата си, но ще има да вони с дни!

— Кой? — попита преподобният Роуз. — Кой го е направил, Дон?

Мъжът бръкна в джоба на престилката си и извади оттам някаква черна яка с бяла вдлъбната линия в средата и цяла, пачка дипляни. Яката беше такава, каквато носят католическите свещеници. Дон я вдигна високо, така че всички да могат да я видят.

— А КОЙ ПО ДЯВОЛИТЕ СИ МИСЛИТЕ, ЧЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ? — изкрещя той. — Моята месарница! Моята стока! Всичко пратено по дяволите и от кого според вас?

Размаха ръката, в която държеше дипляните, и те всички се разпръснаха над главите на изумените баптистки Христови войни срещу хазарта. Дипляните полетяха на всички посоки като конфети и бавно започнаха да кръжат из църквата. Някои от присъстващите се протегнаха и награбиха по две, по три. Всички бяха еднакви; на всяка от тях имаше снимка на голяма група смеещи се мъже и жени, които са наобиколили маса за рулетка.

Над снимката пишеше:

А под нея:

— Къде откри тези памфлетчета, Дон? — попита Лен Миликен с гръмовния си глас. — И тази яка?

— Някой ги беше сложил до вратата малко преди всичко да отиде по дя…

Входната врата отново се затръшна и хората отново наскачаха по местата си, само че този път някой беше влязъл и излязъл.

— Дано ви се хареса миризмата, баптистки педерасти! — извика някой отвън, след което избухна в пронизителен, гнусен смях.

Присъстващите се обърнаха с уплашен поглед към преподобния Уилям Роуз. Но и той ги изгледа всички не по-малко уплашен от тях. В този миг кутията, скрита пред олтара, започна тревожно да свисти. Както онази, която покойната Миртъл Кийтън беше сложила в залата на Сестрите на Изабела, така и тази (поставена от също вече покойния Сони Джакет) беше свързана с часовников механизъм, който цял следобед тържествено си беше тиктакал.

През решетките на прозорците започнаха да излизат облаци тежка миризма.

В Обединената баптистка църква в Касъл Рок забавата тепърва започваше.

3

Бабс Милър се беше спотаила близо до входа на залата на Сестрите на Изабела и примираше от страх всеки път, когато някоя синкавобяла светкавица прорежеше небето. В едната си ръка държеше лост, а в другата стискаше един от автоматичните пистолети на господин Гонт. Латерничката, купена от „Неизживени спомени“, стоеше прибрана дълбоко в джоба на мъжкия шлифер, който си беше облякла, и ако случайно на някого му хрумнеше да я открадне, щеше да погълне цял пълнител олово.

Но пък и кой щеше да иска да постъпи толкова долно, толкова подло й нечестно? Кой би искал да открадне латерничката, преди Бабс дори да е разбрала коя точно мелодийка свири тя?

„Е — помисли си, — нека представим нещата така: надявам се тази вечер Синди Роуз Мартин да не си показва тъпата мутра пред очите ми. Ако го направи, повече няма да може да си я покаже никъде другаде, освен в ада. Тя за каква ме има… за глупачка?“

Но междувременно жената трябваше да изиграе един малък номер. Една дребна лудорийка. По молба на господин Гонт, разбира се.

„Познаваш ли Бетси Виг? — беше я попитал господин Гонт. — Познаваш я, нали?“

Разбира се, че я познаваше. Двете се знаеха още от началното училище, където винаги ги назначаваха заедно за отговорнички, понеже всеки учител знаеше, че са приятелки.

„Добре. Ще погледнеш през прозореца. Тя ще седне на масата си. Ще повдигне лист хартия и ще види нещо отдолу.“

„Какво?“ — беше попитала Бабс, която ставаше все по-любопитна.

„Не е важно какво. Ако наистина искаш да откриеш ключа за латерничката, най-добре си затваряй устата и вместо нея си отваряй ушите — разбираш ли ме, скъпа?“

Тя го беше разбрала, и то много добре. Беше разбрала и нещо друго. Понякога господин Гонт ставаше опасен човек. Много опасен!

„Тя ще вземе това, което е видяла. Ще го погледне много внимателно. Ще започне да го отваря. По това време ти трябва вече да си пред вратата на сградата. Ще изчакаш всички да погледнат към левия край на залата.“

Естествено на Бабс й се прииска да го попита защо всички ще гледат към левия край на залата, но реши, че ще е по-безопасно, ако си замълчи.

„Когато се обърнат, ти ще пъхнеш тънкия край на лоста под дръжката на вратата. Ще го закрепиш здраво, така че да не мърда.“

„Кога трябва да извикам?“ — беше попитала Бабс.

„Ще разбереш сама. В един момент всички ще заприличат на герои от анимационните филмчета, които са нагълтали цяло кило червен пипер. Спомняш ли си какво точно трябва да извикаш, Бабс?“

Спомняше си. Струваше й се, че се готви да свие доста мръсен номер на Бетси Виг, с която в училище бяха ходили вечно хванати за ръце, но пък и шегата изглеждаше безобидна (е сравнително безобидна), а двете вече не бяха деца; самата Бетси отдавна не беше онова момиченце, което кой знае защо Бабс винаги наричаше Бетси Ла-Ла; всичко това беше минало. А и както господин Гонт й беше напомнил, никой нямаше да се сети да свърже тъпата шегичка с нея. Защо? В крайна сметка тя и съпругът й бяха адвентисти от седмия ден и доколкото това изобщо я интересуваше, и католиците, и баптистите си го заслужаваха… включително и Бетси Ла-Ла.

Отново проблесна светкавица. Бабс се сгуши до стената, после притича до един от прозорците в близост до вратата и погледна, за да се увери, че Бетси още не е седнала на мястото си.

Около нея започнаха колебливо да потропват първите дъждовни капки на приближаващата буря.

4

Вонята, която се разнесе в баптистката църква, беше подобна на онази, която беше донесъл със себе си Дон Хемфил… с тази разлика, че беше хиляда пъти по-силна.

— О, не, мамка му стара! — изрева отново Дон. Съвсем беше забравил къде се намира, пък и да си спомняше, едва ли би използвал друг език. — Поставили са и тук! Навън! Навън! Всички да излязат!

— Движение! — на свой ред поде със заповедническия си баритон Нан Робъртс. — Движение! По-живо, мърдайте към изхода, заспали тикви!

Всички много добре виждаха откъде идва смрадта — над корниза пред олтара, както и през квадратните процепи в завесите се издигаха кълбета жълтеникавобял пушек. Страничният вход се намираше точно под балкона за хора, но никой дори и не помисли да го използва, защото миризмата по пътя можеше да те убие на място… първо щяха да ти изскочат очите, след това да ти опада косата и накрая ужас щеше да ти се свие за цял живот дупката на задника.

За по-малко от пет секунди баптистките Христови воини на Касъл Рок против хазарта се превърнаха в безредна, отстъпваща армия. Всички до един се блъскаха към входа в дъното на църквата, надвикваха се и се мъчеха всеки, ако може, да изпревари другия. Една от пейките беше преобърната и шумно се стовари на пода. Кракът на Дебора Джонстоун остана заклещен под нея и докато тя отчаяно се опитваше да го измъкне, Норман Харпър я блъсна с все сила. Жената падна на земята и в същия миг ясно се чу как изпращява счупеният й глезен. Тя изпищя неистово от болка, защото кракът й продължаваше да стои затиснат от пейката, но сред толкова други крясъци никой не й обърна внимание.

Преподобният Роуз беше останал най-близо до източника на вонята, която се насъбираше на облак около главата му и го обгръщаше в огромна, миризлива маска. „Така ще миришат католиците, като отидат да се пържат в ада“ — мина му през обърканото съзнание и в следващия момент той скочи от амвона. Приземи се с двата крака върху корема на Дебора Джонстоун, чиито писъци се превърнаха в продължително и болезнено хриптене, което скоро престана, защото тя припадна. Преподобният Роуз, без дори да забележи, че току-що е пратил в безсъзнание една от най-верните богомолки в енорията си, я прескочи и с лакти си запроправя път към дъното на църквата.

Но онези, които все пак успяха да излязат в преддверието, трябваше да се уверят, че пътят им е преграден; някои беше успял да залости вратите отвън. Преди дори да успеят да се обърнат на другата страна, злощастните водачи на този обречен опит за бягство от Египет бяха притиснати към залостените врати от прииждащото множество зад тях. Разнесоха се викове, крясъци, закани и най-жестоки клетви. И в мига, когато навън започна да вали, вътре започнаха да повръщат.

5

Бетси Виг зае мястото си на председателската маса между американското флагче и знамето на Пражката инфанта. Потропа с ръка по масата, с което призова всички присъстващи — все жени, около четиридесет на брой — да заемат и те местата си. Навън продължаваше да гърми. При всяка мълния, появила се на небето, някоя от събралите си тихо пропищяваше, а друга се задавяше в нервен смях.

— Подканвам Сестрите на Изабела да установят ред и спокойствие и заседанието ни да започне — даде знак на останалите Бетси и взе бележника си. — Както обикновено ще започнем с прочитането…

Тя се спря насред изречението си. На масата беше оставен бял плик за документи. Беше стоял под бележника и затова досега тя не го беше видяла. Върху плика бяха напечатани с големи заплашителни слова, които сякаш я гледаха в очите:

„ДА ГО ПРОЧЕТЕШ ВЕДНАГА, ПАПСКА КУРВО!“

„Пак тия — помисли си Бетси. — Тия баптисти. Тия грозни, ограничени хора.“

— Бетси? — обади се Наоми Джесъп. — Има ли нещо?

— Не знам — отговори и тя. — Мисля, че да.

Скъса плика и отвътре извади бял лист, на който беше напечатано следното послание:

„ТАКА МИРИШАТ КАТОЛИШКИТЕ ПУТКИ!“

Изведнъж откъм далечния ляв ъгъл на залата се разнесе някакво злокобно съскане, сякаш се беше спукала тръбата на парното. Някои от жените подскочиха от изненада и се обърнаха по посока на шума. Над главите им се разнесе мощен гръм и след него всички в един глас започнаха да надават писъци.

От някакъв отвор в ъгъла започна да се изпуска жълтеникава пара. Изведнъж малката сграда, в която друго помещение освен залата нямаше, се изпълни с най-ужасната миризма, на която някоя от присъстващите се беше натъквала през живота си.

Бетси скочи на крака, събаряйки стола си на земята. Тъкмо беше отворила уста да каже нещо — какво, сама не знаеше, — когато от улицата женски глас изкрещя:

— Това е заради „Вечер в казиното“, кучки такива! Покайте се! Покайте се!

Пред входната врата се мерна нечия фигура, но почти веднага след това облакът, надигнал се от ъгъла, замъгли прозореца на входната врата… а пък и на Бетси повече не й пукаше изобщо кой и защо е викал. Просто миризмата беше станала непоносима и това беше всичко.

Сякаш някой беше пуснал дяволите от ада на свобода — такъв невъобразим хаос настъпи в залата. Като подплашено стадо овце Сестрите на Изабела се лутаха из смрадливата мъгла, изпълнила вече цялото помещение. Паниката беше толкова всеобща, че дори когато Антония Бисет беше блъсната назад и си разби главата в стоманения ръб на председателската маса, никой не забеляза.

Навън гърмеше и проблясваха мълнии.

6

Католиците, които се бяха събрали в залата „Рицарите на Колумб“, съвсем естествено се бяха скупчили около Албърт Джендрън. Използвайки за отправна точка бележката, която беше открил закована на вратата на кабинета си („О, ама това нищо не е — да бяхте видели, когато…“), той ги забавляваше с ужасните, но иначе твърде занимателни истории за това, как по времето на Луистън през трийсетте католиците пак били предизвиквани и как си го били върнали тъпкано.

— И само като видял как някаква банда заблудени протестанти са измазали краката на Благословената Девица с говежди тор, той скочил в колата и потеглил…

Албърт се спря насред изречението си, ослуша се и попита:

— Какво е това?

— Гръмотевица — отговори му Джейк Пуласки. — Задава се голяма буря.

— Не… това какво е? — скочи на крака Албърт. — Струва ми се, че са писъци.

За миг бурята поутихна и сред недоволните мърморения на далечните гръмотевици много ясно се дочуха женски гласове. По-скоро женски писъци.

Всички се обърнаха към отец Бригъм, който също се беше надигнал от стола си.

— Хайде, хора! — подкани ги той. — Да видим…

Но в същия миг нещо започна да свисти и от дъното на залата започна да се разнася ужасна воня. Секунда по-късно един от прозорците беше строшен отвън и в помещението влетя камък, който заподскача по излъскания от краката на поколения танцьори под. Някои от мъжете неволно извикаха и се отдръпнаха назад да не би камъкът да ги удари. Той стигна до отсрещната стена, подскочи още веднъж и застана неподвижен.

— Това са адските пламъци, с които ще ви горят баптистите — извика някой от улицата. — Никакъв хазарт в Касъл Рок! И да кажете и на другите, ебачи на монахини нещастни!

Вратата към фоайето също се оказа предвидливо залостена. Мъжете започнаха да я блъскат и да се трупат около нея.

— Не! — изрева насред настаналата суматоха отец Бригъм и право през смрадта хукна към малката странична врата. Тя се оказа отключена. — Оттук! ОТТУК!

В началото никой не му обръщаше внимание; в обзелата ги паника всички продължаваха да се тълпят около главния ход на залата, където вратата така и не искаше да поддаде, най-накрая Албърт Джендрън протегна огромните си ръчища, хвана две глави и като ги удари здраво една о друга, на свой ред изкрещя:

— Правете, както ви казва пасторът! Убиват жените ни!

Той със сила си запроправя път сред тълпата и другите го последваха. Бяха се наредили в нестройна колона, в която постоянно някой се препъваше, а другите зад него го ругаеха насред задавянията си, опитвайки се възможно най-бързо да се измъкнат от вонящия облак, в който бяха попаднали. Мийд Росиньол повече не можа да се сдържи отвори уста и повърна цялата си вечеря върху гърба на Албърт Джендрън. Той дори не усети.

Отец Бригъм вече тичаше надолу по стълбите към улицата и бързаше да излезе на паркинга, за да погледне в другия му край какво става със Сестрите на Изабела. На всеки няколко крачки се спираше, за да се уригне и да си поеме отново дъх. Миризмата се беше налепила по него, сякаш някой го беше превърнал в огромна мухоловка. Зад гърба му се понесе жалното шествие на останалите, които почти не обръщаха внимание на дъжда, изливащ се като из ведро навън.

Насред стълбите той се спря да погледне към отсрещната сграда и точно в този миг проблесна мълния, за да освети лоста, затиснал вратата на залата. Само секунда по-късно един от прозорците от дясната страна на едноетажната постройка се разтвори с трясък и една след друга из отвора му наизскачаха жените, които падаха на ливадата като огромни парцалени кукли — само дето за разлика от истинските кукли можеха и да повръщат.

7

Преподобният Роуз така и не успя да се добере до преддверието; бяха го изпреварили, а множеството беше толкова голямо, че не се побираше между двете врати. Затова трябваше да се обърне назад и като запуши нос с ръка, се върна в църквата. Опита се да извика нещо на останалите, но щом отвори уста, започна да повръща. Спъна се и падна по очи, удряйки главата си в ръба на една от пейките. Опита се да се изправи, но не му достигнаха сили. Нечии силни ръце го подхванаха под мишниците и го вдигнаха.

— През прозореца, преподобни! — изкрещя му в ухото Нан Робъртс. — По-бързо, мърдайте!

— Стъклото…

— Голяма работа стъклото! Ще се издушим вътре!

С нейна помощ преподобният Роуз литна с главата напред към един от прозорците от рисувано стъкло, на което беше изобразен Христос да води стадото Си надолу по хълм, с цвят на земна кал, и имаше време само колкото да закрие очите си с ръка. Приземяването върху тревните площи пред църквата се оказа сравнително благополучно, като се изключи неприятната подробност, че от удара горната изкуствена челюст на проповедника излетя от устата му.

Той изруга, надигна глава от земята и видя, че е тъмно и вали… и че да си на чист въздух е самото блаженство. Но нямаше време да се наслади на ароматите, които му поднасяше природата; Нан Робъртс го хвана за косите и отново го изправи на крака.

— Хайде, преподобни! — кресна му тя. Лицето й, озарено за миг от синкавобялата светлина на мълниите, напомняше на агонизираща харния. Още носеше бялата си униформа от изкуствена коприна — открай време й беше навик да се облича така, както държеше да се обличат и сервитьорките й, — но на гърдите й сега лъщеше част от повърнатата й вечеря.

Преподобният Роуз се затътри след нея с наведена глава. Искаше му се тя да пусне косите му, защото го скубеше, но всеки път, щом отвореше уста, за да й го каже, гръмотевица заглушаваше гласа му.

Още няколко от хората в църквата се бяха възползвали от счупения прозорец и ги бяха последвали навън, но повечето си оставаха натъпкани в преддверието и отчаяно се опитваха да отворят вратата. Нан веднага забеляза в какво се състоеше цялата работа: под двете дръжки на вратата имаше подбутнати два лоста. С един ритник отмести и двата и в същия миг светкавица удари естрадата в градската градина — точно там, където преди години един нещастен младеж на име Джони Смит беше открил написано името на търсен от полицията убиец, — превръщайки я в разпалена клада. Вятърът се засилваше и клоните на дърветата започваха да танцуват в мрака.

В мига, в който лостовете бяха свалени, вратите широко се разтвориха — всъщност едното им крило буквално изхвърча по стълбите, избито от пантите си, за да смачка цветната леха пред сградата. Навън се понесоха обезумелите баптисти, които се препъваха по стълбата пред църквата и падаха по тротоара. Всички воняха непоносимо, плачеха, кашляха и повръщаха.

И всички бяха обезумели от ярост.

8

Рицарите на Колумб, водени от отец Бригъм, и Сестрите на Изабела, начело с Бетси Виг, се срещнаха на средата на паркинга и в същия миг небесата сякаш се разтвориха и настана истински потоп. Бетси сграбчи отеца за раменете, от зачервените й очи се лееха на потоци сълзи, а косата й бе залепнала като мокра, блестяща на светлината от мълниите качулка.

— Някои останаха вътре! — извика тя. — Наоми Джесъп… Тоня Бисет… И не знам още коя!

— Кой го направи? — ревеше Албърт Джендрън. — Кой, по дяволите, го направи?

— Кой може да го е направил? Единствено баптистите, разбира се! — на свой ред изкрещя жената. В небето блесна светкавица и тя зарида отново с глас. — Нарекоха ме папска курва! Бяха баптистите, няма кой друг! Баптистите — те бяха, проклети да бъдат от Бога!

Но междувременно отец Бригъм се беше откопчил от Бетси и беше хукнал към вратата на залата. От удара му лостът излетя на няколко крачки встрани — от напора на задушаващите се жени отвътре единият му край се беше забил дълбоко във вратата, която сега пасторът широко я разтвори. Отвътре излязоха замаяни и повръщащи жени, а заедно с тях и огромен, вонящ облак.

Някъде в мъглата отец Бригъм забеляза Антония Бисет, хубавичката Тоня, която работеше толкова бързо с иглата винаги с готовност подкрепяше всеки нов проект за бъдещето на църквата. Сега тя лежеше в краката на председателската маса, наполовина скрита от знамето на Пражката инфанта. Наоми Джесъп клечеше над нея и ревеше с пълно гърло. Главата на Тоня беше извъртяна под някакъв необичаен, невъзможен ъгъл. Изцъклените й очи гледаха празно към тавана. Вонята повече не притесняваше Антония Бисет, която не си беше купила абсолютно нищо от магазина на господин Гонт и не участваше в малките му игрички.

Наоми видя застаналия на вратата отец, стана на крака и бавно се дотътри до него. След преживения шок като че ли и нея повече не я мъчеше непоносимата смрад в опразнената зала.

— Защо, отче? Защо го направиха? Искахме само малко да се позабавляваме… нали за това беше цялата работа. Защо?

— Защото онзи е луд — отговори й отец Бригъм и я прегърна.

Зад него се дочу тихият, но злокобен глас на Албърт Джендрън:

— Да отидем при тях, пък ще видим кой кого.

9

Предвождани от Дон Хемфил, Нан Робъртс, Норман Харпър и Уилям Роуз, баптистките Христови войни срещу хазарта вече бяха потеглили от баптистката църква на Харингтън Стрийт, без да обръщат внимание на изливащия се над главите им порой. Всички до един бяха с кръвясали очи, които като някакви метални топчета се въртяха в безкрайна орбита из възпалените си кухини. Повечето от Христовите войни имаха повръщано по панталоните, ризите или обувките си, някои — и по трите едновременно. Миризмата на развалени яйца, с която ги беше облъхнала бомбата-смрадливка, така и не се разсейваше, независимо от леещия се дъжд.

На пресечката на Харингтън Стрийт и Касъл Авеню което около километър по-нататък се прекръстваше на Касъл Вю, ги пресрещна полицейска кола, която спря на пътя им. Отвътре излезе човек от специалните части, който като видя задаващата се тълпа, зяпна от недоумение.

— Хей! — извика им. — Къде си мислите, че отивате?

— Отиваме да сритаме някой папоблизки задник, а ако не искаш да ти се случи нещо и на теб, разкарай се от пътя ни! — изкрещя му в отговор Нан Робъртс.

Изведнъж Дон Хемфил отвори уста и запя с плътния си баритон:

„Напред вий, войни на Христа, вървете смело в бой…“

Един по един към него се присъединиха и гласовете на останалите. Скоро песента се поде от цялата група, която се подреди така, че да марширува в ритъм с мелодията. Пребледнелите лица на богомолците бяха изгубили всякакво друго изражение, освен това на дълбок и непреодолим гняв, който ги завладяваше все повече и повече заедно с текста на бойния им марш. Самият преподобен Роуз също припяваше, колкото и да му беше трудно заради липсващата зъбна протеза.

„Христос, божественият господар, ни води срещу тях,

ще ги помете от пътя ни с величествен размах!“

Вече почти тичаха.

10

Полицаят от специалните части стоеше до вратата на колата си и стиснал здраво микрофона в ръка, наблюдаваше отминаващите баптисти. Беше си сложил върху шапката качулката на мушамата и образувалите се по нея поточета дъждовна вода се превръщаха в живописни каскади, закриващи лицето му.

— Кола шестнайсет, обадете се — стържеше гласът на Хенри Пейтън в слушалката.

— По-добре доведете хора насам, и то веднага! — отвърна му Морис. Гласът му издаваше едновременно тревога и вълнение. Беше в специалните части по-малко от година. — Нещо се готви! Нещо лошо! Току-що ме задмина тълпа от около седемдесет души! Край!

— Какво правеха? — попита шефът му. — Край.

— Пееха: „Напред вий, войни на Христа!“ Край!

— Ти ли си, Морис? Край.

— Тъй вярно, сър, аз съм! Край!

— Защото, доколкото знам, полицай Морис, още не е приет закон, забраняващ пеенето на религиозни химни дори и по време на порой. Може и да е глупаво, но в никакъв случай не е незаконно. А сега искам да ти кажа следното: в момента се занимавам с четири различни случая едновременно, нямам и най-малката представа къде са се дянали шерифът и заместниците му и не искам да ми губят времето с дреболии! Записа ли си го някъде? Край!

Младият полицай преглътна с усилие и колебливо добави:

— Ъ-ъ, тъй вярно, сър, записах си го, но някой от тълпата — мисля, че беше жена, — каза, че щели, ъ-ъ, не знам дали цитирам правилно, щели да „сритат някой папоблизки задник“. Знам, че не става много ясно точно какво е имала предвид, но по тона й реших, че няма да е нещо добро. Край.

От другата страна известно време никой не отвърна нищо и Морис вече се готвеше да набере Пейтън отново — магнитните вълни във въздуха правеха радиовръзките на далечно разстояние напълно невъзможни, а смущаваха и разговорите в рамките на самия град, — когато най-сетне се чу умореният и уплашен глас на Пейтън.

— Исусе Христе! Какво става тук?

— Ами жената каза, че щели да…

— Чух те много добре какво е казала! — кресна му в слушалката той толкова силно, че чак си изгуби гласа за миг. — Ще отидеш до католическата църква! Ако наистина започне нещо, опитай се да го спреш, но се пази някой да не те удари. Повтарям: някой да не те удари. Ще ти пратя подкрепления веднага щом успея… ако изобщо могат да се намерят някакви подкрепления. Тръгвай! Край!

— Ъ-ъ, лейтенант Пейтън, а къде се намира католическата църква?

— Откъде, по дяволите, ще знам? — изкрещя Пейтън. — Да не би да се моля в нея? Просто ще следваш тълпата! Край!

Морис остави радиостанцията на мястото й. Вече беше изпуснал тълпата от поглед, но можеше добре да различи песента им между две гръмотевици. Потегли по посока на шума.

11

Пътеката, която водеше към кухнята на Майра Евънс, беше с бордюр от камъни, боядисани в пастелни цветове.

Кора Раск си подбра един син и го подхвърли със свободната си ръка — в другата държеше пистолета, — за да провери достатъчно ли е тежък. После опита вратата на кухнята. Както можеше да се очаква, беше заключена. Жената метна камъка срещу прозореца, а след това с дулото на пистолета си разчисти останалите по рамката стъкълца. Пъхна ръката си, напипа бравата, отвори вратата и влезе вътре. Беше мокра и косата й лепнеше по бузите. Роклята й продължаваше да стои разкопчана и капчици дъждовна вода се спускаха но набъбналите зърна на гърдите й.

Чък Евънс не беше у дома, но Гарфийлд, ангорският котарак на Чък и Майра си стоеше тук и сега се домъкна в кухнята, за да изпроси с жално мяукане нещо за хапване. Тя не остана безучастна към тъжната му съдба и му напълни гушата догоре с олово. „На, яж, Гарфийлд!“ — усмихна се благо на кървавите му останки, които се видяха под облака дим, излязъл от пистолета. Влезе в хола и заизкачва стъпалата към горния етаж. Знаеше къде щеше да намери оная мръсница. Щеше да я намери в леглото. В това можеше да бъде също толкова сигурна, колкото и че името й е Кора.

— Време е за лягане — каза си тя по пътя. — Нали, скъпа ми Майра, направо не е за вярване, че е станало толкова късно.

Кора се усмихваше.

12

Отец Бригъм и Албърт Джендрън вървяха начело на цял взвод войнолюбиви католици, които слизаха по Касъл Авеню по посока на Харингтън Стрийт. Някъде по средата на пътя дочуха насреща си пеещи гласове. Двамата се спогледаха.

— Мислиш ли, че ще успеем да ги научим на някоя друга мелодия, Албърт? — попита отецът с напевния си глас.

— Убеден съм, отче — отвърна му той.

— Аз мисля да ги научим на „Тръгнал като аслан, върнал се насран“, ти какво мислиш?

— Много хубава песен, отче. Според мен дори и такива дебели тикви като техните ще могат да я запомнят.

Небето отново беше раздрано от светкавица, която за миг огря Касъл Авеню и показа на двамата предводители вражеския отряд, който се изкачваше по отсрещния хълм. На светлината на мълнията погледите на приближаващите баптисти изглеждаха толкова празни, че заприличаха на движещи се статуи.

— Ето ги! — извика някой от тях и женски глас допълни: — Ще им размажем тъпите ирландски мутри!

— Да им сменим физиономиите! — отвърна на предизвикателството отец Бригъм и се завтече срещу баптистите.

— Амин — заключи Албърт и хукна с него.

Всъщност всички хукнаха с пастора.

Колата на полицая Морис зави зад ъгъла и точно тогава поредната мълния се показа из облаците, за да удари и разцепи на две един от старите брястове край Касъл Стрийм. Полицаят успя лесно да различи две групи хора, устремени едни срещу други. Едната тълпа тичешком се изкачваше по хълма, а другата се спускаше надолу, но и у първите, и у вторите се усещаше жажда за кръв. Изведнъж Морис усети, че е сгрешил, задето точно този ден не се е престорил на болен.

13

Кора отвори вратата на спалнята на Чък и Майра и пред очите й се разкри гледката, на която беше очаквала да попадне: кучката лежеше гола на разхвърленото двойно легло, което явно не е било напускано от доста време, едната й ръка бе пъхната под възглавницата, а другата държеше някаква снимка в стъклена рамка. Снимката се намираше между дебелите бедра на Майра, която явно си представяше, че се чука с нея. Очите й бяха полузатворени в блажен екстаз.

— Ооох, Е! — стенеше тя. — Оооох, Е! ОООООО-ООХХХ, ЕЕЕЕ-ЕЕЕЕЕЕЕ!

Ревност и ужас завладяха едновременно сърцето на Кора, което сякаш се беше покачило в гърлото й — струваше й се, че усеща горчивия му вкус.

— Ах, ти, гаднярка — просъска тя и вдигна пистолета си.

В този миг Майра погледна към нея и се усмихна. Извади изпод възглавницата ръката си, която се оказа, че също държи автоматичен пистолет.

— Господин Гонт ме предупреди, че ще дойдеш, Кора — поздрави тя гостенката си и натисна спусъка. Жената усети как куршумът изсвистява покрай бузата й и се удря в мазилката вляво от вратата. На свой ред стреля, улучвайки снимката между краката на Майра. Стъклото се разби на парчета, а куршумът прониза бедрото на Майра.

Но преди това беше пронизал и Елвис Пресли точно в средата на челото.

— Виж какво направи! — изпищя Майра. — Застреля Краля, тъпа гъска!

И стреля три пъти последователно по приятелката си. Два от куршумите пак не я уцелиха, но третият се заби в челото й и я блъсна в стената, оплисквайки я с голямо розово петно кръв. Ранената жена се свлече на колене, но успя в последния момент да натисне спусъка на своя пистолет. Оловото удари Майра точно в капачката на коляното и я събори от леглото. Но Кора вече се беше проснала по очи на пода и пистолетът се беше изплъзнал от ръката й.

„Идвам при теб, Елвис!“ — помъчи се да изрече, но бе обзета от мисълта, че нищо не е така, както би трябвало да бъде. Около нея беше само мрак, а в този мрак тя бе съвсем сама.

14

Баптистите, предвождани от преподобния Уилям Роуз, и католиците, начело с отец Джон Бригъм, се срещнаха в подножието на хълма Касъл и мигом улицата се изпълни със зловещи звуци. Никой нямаше намерение да се бие по правилата — само с юмруци, както например би постъпил един маркиз Куинсбери; не, всички се бяха събрали, за да си вадят очите и да си късат носовете, дори и да се избият едни други.

Албърт Джендрън, огромният зъболекар, който бавно се ядосваше, но в яростта си не можеше да се спре пред нищо, грабна Норман Харпър за ушите, придърпа му главата напред, наведе и своята и го удари с все сила. При сблъсъка двата черепа изкънтяха, сякаш някой беше изпуснал глинен съд на пода. Норман безпомощно се свлече на земята. Албърт го блъсна настрана, сякаш беше кош с пране, и се хвана за Бил Сейърс, който си изкарваше хляба с търговия с работни инструменти. Отначало Бил успя да се изплъзне от ръцете му и с добре премерен удар в устата да му избие някой и друг зъб. Зъболекарят обаче го сграбчи повторно и го стисна толкова силно, че едно ребро на противника му изпука. Мъжът закрещя от болка, а Албърт го вдигна на ръце и го прати на средата на платното, където полицай Морис за малко не го сгази с колата си.

На улицата бе настъпил невъобразим хаос: разни крещящи хора се блъскаха, удряха и хващаха за гушите. Спъваха се един в друг, хлъзгаха се по мокрия асфалт, скачаха отново на крака и се залавяха да раздават юмруци във всички посоки. При проблясъците на мълниите човек можеше да си помисли, че има срещу себе си някакво странно балетно представление, в което кавалерът вместо да се увърта с галантни жестове около любимата си, се опитва да я сграбчи и да я запрати в най-близкото дърво, а в замяна тя прави всичко възможно да успее да го ритне с коляно в слабините.

Нан Робъртс сграбчи Бетси Виг за роклята й тъкмо в момента, когато тя се опитваше да татуира с ноктите си бузите на Люсил Дънам. Съдържателната на ресторанта придърпа жената към себе си, завъртя я с все сила и навря два пръста в ноздрите й. От болка Бетси извика пронизително, а Нан, без да си изважда пръстите от носа й, започна безпощадно да я лашка напред-назад.

Увлечена от заниманието си, не забеляза Фрида Пуласки, която я обгърна с две ръце талията й и я свали на земята. Пръстите на Нан изскочиха като тапа от бутилка от ноздрите на Бетси, която, преди мъчителната й да е успяла да се изправи, с точен шут я изпрати да се въргаля в локвите.

— Гуджга дагава, бовреди ми доза! — изпищя Бетси. — Бовреди ми доза!

Опита се да ритне повторно Нан — този път в корема, — но тя я изпревари, хвана й крака, извъртя го и повали някогашната Бети Ла-Ла по очи върху асфалта. Опита се да се покачи върху жертвата си, но тя само това чакаше — в следващия миг двете се завъргаляха по улицата и започнаха да се хапят и дерат.

изрева полицай Морис, но гласът му се изгуби сред грохота на гръмотевицата.

Той извади пистолета си, вдигна го високо над главата си… но преди да успее да стреля, някой — Бог знае кой — го простреля него самия в слабините с поредната бройка от специалната стока, която Лийлънд Гонт се беше заловил да продава през деня. Полицаят политна назад, удари се в капака на мотора на колата си и, притиснал ръце към жалките останки от половите си органи, се претърколи на платното.

Беше невъзможно да се определи колко от сражаващите се прибягнаха до пистолетите, които бяха закупили същия ден от господин Гонт. Навярно броят им не беше голям, като при това повечето от онези, които се бяха въоръжили за случая, бяха изпуснали пистолетите си в суматохата около бомбите-смрадливки и последвалото паническо бягство. Със сигурност скоро след първия изстрел се разнесоха поне още четири, на които обаче никой не обърна внимание, тъй като крясъците на биещите се и гръмотевиците над главите им ги заглушиха.

Лен Миликен забеляза Джейк Пуласки тъкмо в мига, когато той се прицелваше в Нан, откопчила се от схватката си с Бетси и опитваща се да удуши Мийд Росиньол. Лен сграбчи Джей за китката и секунда, преди последният да е натиснал спусъка, насочи пистолета му нагоре, към небето. После свали надолу ръката на Джейк и я строши о коляното си, сякаш беше някаква суха тресчица. Пистолетът се изпързаля по асфалта, а Джейк закрещя от болка. Лен пристъпи крачка назад и заканително му рече: „Това ще ти е за урок да не…“, но не можа да довърши, защото в същия миг някой заби джобното си ножче във врата му и преряза шийните му прешлени точно под черепа.

Появиха се нови полицейски коли, включили до една сините си светлини, които като обезумели се бореха с мрака и пелената от дъжд. Сражаващите се не удостоиха с капка внимание виковете по мегафона да престанат незабавно и когато специалните части се втурнаха насред бойното поле, за да ги разтървават, те сами се оказаха въвлечени във военните действия.

Нан Робъртс мерна отец Бригъм, на когото някой беше разпрал гърба на черната му риза. Тъкмо беше докопал с лявата си ръка врата на преподобния Роуз, а с другата, стисната здраво в юмрук, му налагаше равномерни удари в носа. Лявата му ръка ритмично повдигаше главата на преподобния Роуз, килваше я леко настрани, после идваше ред на дясната да нанесе поредното кроше и така нататък — до безкрай.

Но като нададе с пълни гърди яростния си рев и като обърна гръб на объркания полицай, който я убеждаваше — едва ли не я молеше да престане и да престане веднага, Нан тегли един шут на Мийд Росиньол и се нахвърли върху отец Бригъм.