Стивън Кинг
Неизживени спомени (23)

2

Заместник-шерифът Норис Риджуик, облякъл униформата, която пазеше само за паради и други официални случаи, се суетеше в бараката, прикрепена към малката къщичка, която двамата с майка му бяха споделяли до смъртта й през есента на 1986, а оттогава насам той беше обитавал сам. Беше стъпил върху стол. От една от гредите под покрива на бараката висеше дебело въже, завързано на клуп в долната си част. Той нахлузи клупа около главата си и тъкмо го пристягаше около дясното си ухо, когато светкавица огря всичко наоколо и двете електрически крушки в бараката изгаснаха.

Това не му пречеше да вижда въдицата, марка „Бейзън“, опряна на стената точно до вратата към кухнята. Страшно му се беше приискало да си купи точно тази въдица, пък и през цялото време си беше натяквал, че цената е ниска. Но в крайна сметка въдицата пак му излезе през носа. Норис не можеше да си позволи такива скъпи въдици.

Къщата му се намираше в горния край на алеята към воденицата, там, където се отбиваше по посока на хълма и Касъл Вю. Вятърът беше в нужната посока и заместник-шерифа ясно дочуваше шума от масовия бой, който продължаваше да се води в центъра на града — викове, писъци, от време на време пистолетни изстрели.

„Аз съм отговорен за всичко това — мислеше си той. — Не изцяло и не за всичко — дума да не става, — но все пак и аз имам пръст в това. И аз участвах в мръсната им игра. Аз станах причината Хенри Бофорт сега да бере душа, а може би дори вече да не е сред живите, а Хю Прийст да кисне на сянка. Аз. Човекът, който цял живот беше мечтал да стане полицай и да помага на хората, същият, който още от дете си беше избрал попрището в живота. Глупавият, смешният, нескопосаният Норис Риджуик, който си каза, че трябва да се сдобие с въдица «Бейзън», и си помисли, че я купил изгодно.“

— Съжалявам за това, което направих — изрече на глас — Знам, че това нищо не може да оправи, но поне да се знае, че съжалявам. Искрено.

Вече се готвеше да ритне стола под себе си, когато изведнъж от дълбините на съзнанието му се обади непознат глас: „Тогава защо не се опиташ поне донякъде да поправиш белите, които извърши? А, пъзливецо?“

— Защото не мога — пак на глас каза Норис. Отново светна мълния; сянката му заигра по стената на бараката, сякаш вече беше започнал въздушния си танц. — Твърде късно е.

„Тогава поне погледни за последно онова, ЗАРАДИ което извърши всичко — настояваше гневният глас в главата му. — Това поне нищо не ти коства да го направиш. — Погледни! Погледни ДОБРЕ!“

Навън отново просветна. Мъжът хвърли един поглед към въдицата… и извика от мъка и в същото време от пълно недоумение. Целият потрепери и едва не падна, без да иска от стола.

Лъскавата въдица, жилавата и здрава „Бейзън“ я нямаше. На нейно място стоеше някаква мръсна, издялана бамбукова пръчка — най-обикновената въдица, която човек можеше да си представи и на която с едно-единствено ръждясало винтче беше окачена макара, тип „Зебко“, каквато можеше да си позволи дори едно дете.

— Някой я е откраднал! — възкликна шашардисаният Норис и усети как го изпълва отново онова чувство на завист и почти параноична страст по нещата, които не притежава, която го беше съпровождала през целия му живот. Каза си, че трябва да излезе на улицата и да настигне крадеца, преди да е избягал далеч. Щеше да убие всички в града, ако се наложеше, но щеше да открие виновника, — НЯКОЙ МИ Е ОТКРАДНАЛ БЕЙЗЪНА! — изрева отново Риджуик и отново за малко да падне от стола.

„Нищо подобно — отвърна му гневният вътрешен глас. — Винаги си е била такава. Това, което сега ти откраднаха, са пердетата, които толкова упорито, и при това изцяло по собствено желание, беше държал пред очите си.“

— Не го слушай! — хванаха го за главата нечии чудовищни ръце, които с все сила започнаха да стискат черепа му. — Не го слушай, не, не, не!

Но отново мина светкавица и отново на мястото, където допреди миг стоеше бейзънът, се показа мръсната бамбукова пръчка. Норис я беше опрял на стената именно защото искаше тя да е последното нещо, което вижда през живот си. Никой не можеше да е влязъл в това време; никой не можеше да я е взел или подменил; следователно вътрешният глас беше прав.

„Нещата винаги са си били такива — повтаряше разгневеният глас. — Единственият въпрос, които сега стои пред теб, е ще направиш ли нещо, за да ги оправиш, или ще скочиш веднъж завинаги в мрака?“

Ръката му започна да напипва клупа, но в този миг Норис усети, че в бараката има и някой друг. Струваше му се, че усеща миризмата на тютюн, кафе и одеколон — навярно „Джентълменът от Юга“ или нещо такова; с други думи, миризмата на господин Гонт.

Дали просто той изгуби равновесие или нечии невидими ръце го блъснаха от стола, не стана ясно. Но единият му крак пропадна в нищото, тялото му се извъртя и другият неволно изрита стола надалеч.

Норис дори не успя да извика, защото примката мигновено се стегна около врата му. Едната му ръка обаче в последния момент докопа гредата, за която беше завързано въжето, и той с усилие успя да се повдигне, колкото въжето да не му счупи врата и да не го задуши. Другата му ръка се вкопчи в конопената примка, от чийто неприятен допир до кожата си Норис нямаше как да се отърве.

„Грешиш! — счу му се да му крясва господин Гонт. — Грешиш, и то как, проклет страхливец!“

Но него го нямаше, поне не и материално; Риджуик знаеше, че никой не го е блъснал от стола. И все пак беше повече от сигурен, че някаква част от търговеца витаеше из помещението… а господин Гонт не беше никак радостен да разбере, че нещата не се развиват така, както му се е искало. Глупаците не трябваше да видят нищо. Или поне не и докато все още можеха да попречат на плановете му.

Норис напрегна мускули и се опита да разхлаби примката, но възелът сякаш беше излят от бетон. Ръката, на която е държеше, трепереше и аха-аха да се разтвори. Краката му безпомощно ритаха във въздуха на три стъпки от земята. Трудно му беше повече да пази и неестествения ъгъл, който брадичката му беше образувала с врата му. Дори се чудеше как изобщо беше съумял да се задържи.

Най-накрая успя да провре два пръста под въжето около врата си и с цената на много усилия да поразхлаби примка. Едва беше успял да изхлузи главата си от клупа, когато ръката на която се държеше, изведнъж болезнено се схвана.

Норис тупна на земята и за известно време остана свит кълбо, притискайки схванатата ръка към гърдите си и изплаквайки на глас целия ужас, който го беше обхванал. Мълниите осветяваха оголените му зъби, които блестяха мрака като миниатюрни аркади от седеф. Той изгуби съзнание… Колко дълго беше прекарал в несвяст, не знаеше, но и когато си върна разсъдъка, навън все още се лееше порой и проблясваха светкавици.

С мъка се изправи на крака и продължавайки да притиска болната ръка към тялото си, се приближи до въдицата опряна на стената. Ръката му започваше лека-полека да се поотпуска, но все още му беше трудно да успокои дишането си. Пръстите му сграбчиха въдицата и очите му я огледаха внимателно и продължително.

Бамбук. Мръсен, гаден бамбук! Пукната пара не струваше; за нищо не можеше да служи.

Норис пое дълбоко дъх и нададе яростен рев. В същото време изпита срам от самия себе си. Вдигна коляно и строши пръчката надве, а после и всяка от половинките. Всяко едно от парчетата му се струваше гнусно — меко и слузесто. Бамбукът се превръщаше в най-мошеническото вещество, което може да се срещне в природата. Най-накрая той ги захвърли настрана и те се струпаха около съборения стол като купчина съчки за огън.

— Ето! — извика си той сам на себе си. — Ето! Ето! ЕТО!.

Мислите му отново се върнаха към господин Гонт със сребристата коса, костюма от туид и хищната му, примамлива усмивка.

— Ще ти видя аз сметката на тебе — закани се шепнешком Норис. — Хич и не ща да знам какво ще ми се случи на мен след това, но ще те наредя така, че да ме запомниш!

Отиде до вратата на бараката, разтвори я широко и излезе на дъжда. На тротоара пред дома му стоеше паркирана зачислената му полицейска кола номер две. Той с приведе да не би да го отвее развилнелият се вятър и с насочи към нея.

— Може и да не те знам що за същество си — говореше Норис, — но все ще докопам подлия ти, измамнически задник!

Влезе в колата и потегли. Лицето му непрекъснато си сменяше изражението; какво ли не се четеше по него унижение, нещастие, мъка, гняв… Като излезе на платното, обърна по посока на „Неизживени спомени“ и наду газта.

3

Поли Чалмърс сънуваше, че влиза в „Неизживени спомени“, но зад щанда не стоеше Лийлънд Гонт, а леля Еви Чалмърс. Носеше най-хубавата си синя рокля и синия шал с червен кант. Стискаше молив между едрите си, невероятно равни изкуствени зъби.

— Лельо Еви! — извика насън младата жена. Внезапно почувства огромна радост и още по-огромно облекчение, каквито изпитваме само в приятните сънища и в момента, когато се пробудим от някакъв кошмар. — Лельо Еви, ти си жива!

Но леля й с нищо не показа, че я познава, а изрече:

— Купете всичко, което ви хареса, госпожице. Между другото, как се казвате — Поли, или Патриша? Струва ми се, че съм забравила името ви.

— Лельо Еви, казвам се Триша. Винаги си ме наричала така.

Възрастната жена не обърна внимание на думите й, а продължи:

— Няма значение как се казвате. Важното е, че днес имаме специална разпродажба. Трябва да пласираме всичко.

— Лельо Еви, какво правиш тук?

— Тук ми е мястото, госпожице Две имена. Всъщност мястото на абсолютно всеки човек е тук, тъй като всички обичат добрата сделка. Всеки харесва да получи нещо срещу нищо… дори с цената на всичко.

Внезапно чувството за благополучие изчезна и бе заменено от страх. Поли надникна в остъклените витрини и видя бутилки с кафеникава течност. Върху етикетите им пишеше: „ЕЛЕКТРИЧЕСКИ ТОНИК НА Д-Р ГОНТ“. Видя още зле направени навиващи се играчки, които при второто завъртане на ключето се разпадат и от тях се разхвърчават зъбни колела и пружини, а също и безвкусни играчки във формата на полови органи. Забеляза шишенца, пълни с прах, наподобяващ кокаин; етикетите им гласяха: „СПЕЦИАЛИТЕТ НА Д-Р ГОНТ, УСИЛВАЩ ПОТЕНТНОСТТА“. В остъклените витрини бяха подредени още много евтини стоки, претендиращи за оригиналност: зеленикави пластмасови кучешки фъшкии, прах за сърбеж, кутии за цигари с пружина, пискливи клаксони. Имаше и от „рентгеновите очила“, с които според рекламата можете да виждате през затворени врати и през дрехите на дамите, но на практика са абсолютно безполезни, само дето оставят около очите ви черни окръжности като на миеща мечка Поли видя пластмасови цветя, белязани карти за игра и шишенца с евтин парфюм, върху които се мъдреше надпис: „Любовен еликсир № 9 на д-р ГОНТ. ПРЕВРЪЩА УМОРАТА в сладострастие“.

Всички изложени стоки бяха еталон за безвкусица и безполезност.

— Ще намерите всичко, което желаете, госпожице Две имена — обади се леля й.

— Защо ме наричаш така, лельо? Не ме ли познаваш?

— Даваме гаранция за стоката. Единственото, за което не гарантираме след продажбата, е животът ти. Затова не се колебай, а купувай, купувай, купувай!

Сега тя се втренчи в Поли и младата жена усети такъв страх, сякаш нож прониза сърцето й. В очите на леля Еви прочете състрадание, но то бе някак си ужасяващо, безмилостно.

— Как се казваш, дете? Като че едно време знаех името ти.

В съня си (и в леглото си) Поли се разплака.

— Да не би и някой друг да е забравил името ти промълви старицата. — Струва ми се, че точно така е станало.

— Лельо Еви, плашиш ме!

— Ти сама се плашиш, скъпа — отвърна й тя и отново с втренчи в нея. — Запомни едно, госпожице Две имена — тук едновременно купуваш и продаваш.

— Лекарството ми е необходимо! — възкликна Поли и се разрида още по-силно. — Ръцете ми…

— Стига си циврила, госпожице Поли Фриско — спокойно изрече леля Еви и извади една от бутилките с надпис „Електрически тоник на д-р Гонт“. Постави я на тезгяха — малко тумбесто шише, пълно с кафеникава течност, напомняща размекната кал. — Естествено това няма да премахне болката ти — нищо не е в състояние да я облекчи — но може да я пренесе в друг орган от тялото ти.

— Какво искаш да кажеш? Защо ме плашиш?

— Ще промени местонахождението на твоя артрит, госпожице Две имена — вместо ръцете ти заболяването ще атакува сърцето ти.

— Не!

— Да!

— Не! Не! Не!

— О, да, да. Също и душата ти. Но поне ще ти остане гордостта. Не е ли тя най-важното за една жена? Когато загубиш всичко — сърцето и душата си, дори любимия мъж — все пак ще ти остане гордостта, малка госпожице Поли Фриско. Тя ще бъде единствената монета в кесията ти. Нека да ти бъде горчиво утешение до края на живота ти. Дано да ти послужи. Всъщност трябва да ти послужи, защото ако продължаваш по същия начин, положително не ще получиш нищо повече.

— Моля те, престани, не…

4

— Престани! — промърмори в съня си тя. — Моля те, престани. Моля те!

Обърна се на една страна, ашхата тихо издрънча на верижката си. Мълния проряза небето, удари бряста, издигащ се на брега на потока и дървото рухна в разпенените води, докато Алън Пангборн, стиснал волана на своето комби, беше заслепен от яркия проблясък.

Последвалият гръм събуди Поли, тя стреснато отвори очи. Бавно протегна ръка към талисмана и го сграбчи, сякаш за да я защити. Ръката й вече не беше скована — като че ставите бяха добре смазани сачмени лагери.

„Госпожица Две имена… малка госпожице Поли Фриско“

— Какво… — Гласът й бе прегракнал, но съзнанието беше напълно ясно, сякаш изобщо не бе заспивала, а беше изпаднала в дълбок размисъл, подобен на транс. Започваше да я терзае някаква мисъл, натрапчива и от огромно значение. Навън светкавиците прорязваха небето като ярки ракети.

„Да не би някой друг да е забравил името ти?… Струваш се, че точно така е станало.“

Тя протегна ръка към нощното шкафче и запали лампата. Редом с телефона, оборудван с огромни подложки върху бутоните, от които Поли вече нямаше нужда, лежеше пликът, който бе открила сред останалата поща, когато следобед се беше прибрала у дома. Беше сгънала ужасното писмо и го беше прибрала обратно.

Стори й се, че в паузите между оглушителните гръмотевици дочува виковете на хора. Но младата жена не им обърна внимание; мислеше си за кукувиците, които снасят яйцата си в чужди гнезда. Нима при завръщането си бъдещата майка забелязва, че има едно яйце повече? Не, разбира се. Просто го приема за свое. Както Поли бе приела проклетото писмо само защото го бе открила на пода в коридора заедно с два каталога и покана да се включи в кабелната телевизия на Западен Мейн.

Но нали всеки може да пусне писмо в пощенската ти кутия?

— Госпожица Две имена — озадачено промърмори тя. — Малката госпожица Поли Фриско.

Ах, ето го разковничето! Онази мисъл, която подсъзнанието й бе запомнило и накарало леля Еви да изрече. Защото някога тя действително се бе казвала госпожица Поли Фриско.

Посегна към плика.

— Недей! — заповяда й добре познат глас. — Не го докосвай, Поли, ако не искаш да ти се случи нещо неприятно!

Ръцете й се сгърчиха от болка, силна като престояло кафе.

„Няма да премахне болката ти… но може да я пренесе на друго място.“

Натрапчивата мисъл ясно се оформяше в съзнанието и. Нито гласът на господин Гонт, нито каквото и да било друго можеше да й попречи.

„Само ти можеш да й попречиш, Поли — промълви търговецът. — Повярвай ми, трябва да го направиш.“

Поли отдръпна ръка, преди да докосне писмото, и стисна в юмрук ашхата. Усети как нещо, затоплено от трескавото й тяло, забързано се движи в сребърния амулет; стомахът й се сви от отвращение, вътрешностите й сякаш се разлагаха.

Пусна амулета и отново посегна към писмото.

„Предупреждавам те за последен път, Поли“ — прошепна й мистър Гонт.

„Да — отвърна леля Еви. — Мисля, че говори сериозно, Триша. Винаги е имал слабост към горделивите жени, но знай, че сега е по-различно. Струва ми се, че не си пада по онези, които му се съпротивляват. Настъпи моментът веднъж завинаги да решиш как всъщност се казваш.“

Сграбчи плика, без да обръща внимание на новия пристъп на болка, сковаващ пръстите й, и погледна написания на машина адрес. Това писмо — препоръчано писмо — беше изпратено до мис Патриша Чалмърс.

— Не — прошепна тя. — Името е грешно. — Грабна писмото и бавно и уверено го смачка на топка, без да забелязва тъпата болка, пулсираща в ставите й. Очите й трескаво блестяха. — В Сан Франциско всички ме познаваха като Поли, дори хората от социалната служба!

Промяната на името беше свързана с опитите й напълно да забрави миналото и предишния си живот, които смяташе, че са й причинили болка, без да допуска нито за миг еретичната мисъл, че в повечето случаи сама е виновна за страданията си. В Сан Франциско никой не я познаваше като Триша или Патриша, само като Поли. Бе вписала това в трите формуляра за постъпване на работа, дори се беше като Поли Чалмърс, без инициал за бащино име.

Ако Алън действително е писал на социалните служби Сан Франциско, навярно е дал името й като Патриша. В такъв случай положително е получен отрицателен отговор. Да, разбира се. Дори адресите няма да съвпаднат, тъй като преди години тя бе вписала в графата „Последно местожителство“ адреса на родителите си, чиято къща се намираше в другия край на града.

Ами ако Алън е дал две имена? Поли и Патриша?

Какво ще се случи тогава? Поли познаваше добре бюрокрацията на държавните чиновници и смяташе, че изобщо няма значение какво име е дал Алън; в случай, че й пишеха, писмото щеше да бъде адресирано до човека, чието име фигурираше в тяхната картотека. Поли имаше приятелка в Оксфорд, чиято кореспонденция от университета в Мейн все още бе адресирана с моминското й име, въпреки че бе омъжена от двайсет години.

Но на този плик пишеше Патриша Чалмърс, не Поли Чалмърс. А кой тъкмо днес я бе нарекъл Патриша?

Същият човек, който знаеше, че истинското име на Нети Коб всъщност е Нетиша. Нейният добър приятел Лийлънд Гонт.

Внезапно дочу гласа на леля Еви: „Всичко дето си го мислиш за имената, е много любопитно, но в действителност не е най-важното. Важен е мъжът, твоят мъж. Не греша, като го наричам «твой», нали? Това важи дори и сега. Много добре знаеш, че не би сторил нищо зад гърба ти, както се твърди в писмото. Няма значение до кого е адресирано, нито че звучи страшно убедително… Но ти добре го знаеш, нали?“

— Да — прошепна тя. — Знам го.

Нима действително бе повярвала на абсурдното, невероятно писмо, или беше предпочела да не се усъмни в написаното, тъй като се страхуваше — не, изпитваше ужас — че Алън ще прозре гнусната истина за ашхата и ще я принуди да избира между него и амулета.

— О, не се самозалъгвай — прошепна. — Разбира се, че отначало повярва на писмото. Само за няколко часа, но му повярва. Господи! Господи, какво направих!

Захвърли смачканото писмо на пода с отвращението на жена, току-що осъзнала, че държи мъртъв плъх.

„Не му казах защо съм ядосана, не му дадох възможност да обясни… просто… просто повярвах на писмото. Но защо? Господи, защо?“

Разбира се, тя много добре знаеше отговора. Внезапно я бе обзел панически страх, че лъжите й около обстоятелствата, свързани със смъртта на Келтън, са разобличени; че някой подозира колко е страдала през годините, прекарани в Сан Франциско; че някой я обвинява за смъртта на детето й… И този някой е единственият човек на света, на когото тя държи и от чието мнение се интересува.

Но това не беше всичко, съвсем не. Реакцията й бе продиктувана най-вече от гордост — наранена, оскърбена, пулсираща като възпалена рана гордост. Гордостта — единствената монета в празното й портмоне. Беше повярвала на писмото, подтиквана от паника и срам, срам, породен от гордостта й.

„Винаги съм харесвал горделивите жени.“

Ръцете й се сгърчиха от неописуема болка; Поли изстена и ги притисна към гърдите си.

„Все още не е прекалено късно, Поли — промълви господин Гонт. — Дори сега все още не е прекалено късно.“

— О, майната й на гордостта! — ненадейно изкрещя младата жена, обгърната от мрака на задушната спалня, и дръпна амулета от шията си. Стисна го в юмрука си и понечи да го захвърли, но тънката сребърна верижка се оплете в пръстите й.

Внезапно ашхата се пропука като черупка на яйце. „МАЙНАТА Й НА ГОРДОСТТА!“

Моментално болката загриза ръцете й като гладно животинче… но в този момент Поли осъзна, че не е толкова непоносима, че страховете й са били напразни. Разбра още, че Алън изобщо не е писал на социалните служби в Сан Франциско.

— Майната й на гордостта! Майната й! Майната й! — изкрещя младата жена и запрати медальона в отсрещната стена. Той отскочи, падна на пода и се разцепи на две. Навън проблесна мълния; Поли видя как два космати крака се подават от цепнатината, която се разшири. От нея изпълзя малък паяк и бързо запълзя към банята. На бледата светлина на проблясващите светкавици тялото му хвърляше удължена сянка на пода.

Поли скочи от леглото и се втурна да го хване. Трябваше да го убие, и то незабавно… защото той се уголемяваше пред очите й.

Досега се бе хранил с отровите, изсмуквани от тялото й и след като вече не беше затворен в амулета, можеше да придобие гигантски размери.

Поли натисна бутона в банята, флуоресцентната лампа над мивката примигна и се запали. Паякът бързо пълзеше към ваната. Когато се бе пъхнал под вратата, беше голям колкото бръмбар, но сега бе достигнал размерите на мишка.

Щом младата жена влезе в банята, отвратителното насекомо се обърна и запълзя към нея — косматите му крака издаваха лек шум, плъзгайки се по плочките. Докато ужасено го наблюдаваше, Поли си помисли: „През цялото време съм го носела на шията си, притискала съм го между гърдите си ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ!“

Тъмнокафявото тяло на паяка беше покрито с бодлички, косъмчета стърчаха от краката му. Помътнели очи, подобни на фалшиви рубини, се взираха в нея… Тя видя, че от устата му се подават два кучешки зъба, подобни на извитите зъби на вампир. От тях се процеждаше бистра течност; щом капките попаднеха на плочките, на мястото им зейваха малки кратери, от които се издигаше дим.

Младата жена изпищя и сграбчи вакуумната помпа за отпушване на канали, поставена до тоалетната чиния. Болката скова ръцете й, но тя здраво стисна дървената дръжка на помпата и удари паяка с нея. Той запълзя обратно към ваната, единият му крак беше счупен. Поли изтича след него.

Въпреки че беше ранен, той продължаваше да се уголемява. Сега беше голям колкото плъх, издутият му корем се влачеше по пода, но въпреки това изпълзя по завесата на душа с учудваща бързина. Докато пълзеше по найлоновата тъкан, краката му издаваха звук, подобен на барабаненето на дъждовни капки. Металните халки, придържащи завесата затракаха.

Жената замахна с помпата като с бейзболна бухалка (тежката каучукова чашка изсвистя във въздуха) и я стовари върху отвратителното създание. За съжаление помпата не беше предназначена за подобна употреба. Завесата се изду и паякът тупна във ваната, издавайки неприятен звук.

В този миг електричеството изгасна.

Здраво стиснала помпата, Поли стоеше в мрака и се ослушваше. Сетне отново проблесна мълния и тя видя косматото тяло на паяка да се подава над ръба на ваната. Съществото, излязло от голямата колкото напръстник ашха, сега беше с размерите на котка; съществото, което бе изсмуквало кръвта й, докато беше премахвало болката в ръцете й.

„Пликът, който оставих в апартамента на стария Кембър… защо беше толкова важен?“

Ала след като амулетът вече не беше на шията й, страхотна болка сковаваше ръцете й и замъгляваше съзнанието й — в този момент не беше толкова сигурна, че Алън е невинен.

Извитите зъби на паяка потропваха по порцелана, сякаш някой чукаше с монета по масата, за да привлече вниманието на околните. Безжизнените, стъклени очи на насекомото е взираха в нея над ръба на ваната, сякаш искаха да й кажат: „Прекалено късно е. Прекалено късно е за Алън, за теб. Прекалено късно е за всички.“

Младата жена се спусна към него и изкрещя:

— Какво ме накара да сторя? Какво ме накара да сторя? О, чудовище такова, КАКВО МЕ НАКАРА ДА СТОРЯ?

Паякът се изправи на задните си крака, трескаво търсейки в завесата опора, готов да се съпротивлява.

5

Ейс Мерил изпита мъничко уважение към Кийтън, когато старият глупак извади ключ и отвори бараката, върху вратата на която с огромни червени букви бе написано „ЕКСПЛОЗИВИ“. Започна да го уважава още повече, когато усети мразовития въздух, дочу жуженето на климатичната инсталация и видя подредените една върху друга дървени каси. Динамит, купища динамит, предназначен за пътното строителство. Е, не беше като да разполагащ с арсенал от самонаправляващи се ракети „Стингър“, Но щеше да е достатъчно за прекрасно увеселение. Да, точно така.

В кутията между предните седалки на камионетката заедно с различни полезни инструменти беше открил мощно електрическо фенерче.

Сега, докато Алън наближаваше Касъл Рок с комбито си, докато Норис Риджуик седеше в кухнята си и майстореше примка за бесене от здраво въже, докато Поли Чалмърс разговаряше насън с леля Еви — Ейс освети с фенерчето една подир друга дървените каси. Дъждът барабанеше по покрива на бараката. За миг му се стори, че стои под душа в затвора.

— Да се хващаме на работа — прегракнало прошепна Бъстър.

— Само минутка, татенце — отвърна той. — Малка почивка. — Подаде на спътника си фенерчето и извади найлоновото пликче, което беше получил от господин Гонт. Изсипа малко кокаин върху дланта си и жадно го засмърка.

— Това пък какво е? — подозрително попита съветникът.

— Южноамерикански звезден прах — страхотен е!

— Пфу! — изсумтя Кийтън. — Сигурно е кокаин. Онези продават кокаин.

Не бе необходимо да го пита кои са „онези“. Докато пътуваха насам, мухльото дрънкаше само за тях и Ейс подозираше, че цяла нощ ще продължава в същия дух. Затова възрази:

— Не е вярно, татенце. Не го продават. Те са хората, които искат всичко за себе си. — Изсипа още малко кокаин в трапчинката в основата на палеца си и протегне ръка. — Айде, опитай и признай, че съм прав.

Кийтън го изгледа, по лицето му бяха изписани едновременно колебание, любопитство и съмнение.

— Защо непрекъснато ме наричаш „татенце“? Не съм толкова стар, че да ти бъда баща.

— Предполагам, че не се интересуваш от комикси, ама там има един тип на име Р. Кръмб — отвърна Ейс. Наркотикът вече му действаше, беше напрегнат като навита пружина. — Та той рисува комикси, в които главният герой е някой си Зипи. А ти си досущ като бащата на Зипи.

— Това комплимент ли е? — несигурно попита Бъстър.

— И то страхотен. Но ако искаш, ще ти викам господин Кийтън. — Замълча, сетне добави, като подчертаваше всяка дума: — Както те наричат Те.

— А, не — моментално възрази съветникът. — Викай ми както искаш, само да не е нещо обидно.

— Разбира се, че не е. Хайде, опитай малко от прашеца и ти гарантирам, че ще запееш: „Давай, за работа се залавяй и се труди, дорде навън се зазори.“

Бъстър отново го изгледа недоверчиво, сетне смръкна от кокаина. Закашля се, кихна и стисна носа си. Насълзените му очи обвинително се втренчиха в Ейс.

— Пари.

— Само първия път — усмихнато отвърна той.

— Освен това не усещам нищо. Престани да се лигавиш и ми помогни да натоварим сандъците в камионетката.

— Готово, татенце.

Работата им отне по-малко от десет минути. След като натовариха последната каса, Бъстър заяви:

— Май че все пак това чудо действа. Дай да си смръкна още малко.

— Разбира се, татенце. И аз ще последвам примера ти.

Качиха се в камионетката и потеглиха обратно към града. Кийтън караше и вече не приличаше на бащата на Зипи, а на господин Жабок от анимационния филм на Уолт Дисни „Шумът на върбите“. Очите на главния съвети проблясваха фанатично. Учудващо бе как съзнанието му се бе прояснило; чувстваше, че всичко му е ясно. Бърбореше неспирно, разкри на Ейс всеки техен план и заговор, машинациите им. През това време той седеше със скръстен крака в задната част на камионетката и прикачваше часовникови механизми към капсула-детонатор. В този момент Бъстър напълно бе забравил за Алън Пангборн, който беше Техният главатар. Беше изцяло завладян от идеята да взриви целия Касъл Рок — или по-голяма част от него — и да изпрати враговете си на онзи свят.

Уважението на Ейс прерасна във възхищение. Старият пръдльо беше луд, а той винаги си бе падал по откачените. Чувстваше се добре сред тях. При това „татенцето“ за пръв път опитваше кокаин и умът му витаеше из космоса. Бърбореше непрекъснато, а Ейс само повтаряше: „ъ-хъ“, и „точно така“ и „абсолютно си прав, татенце“.

Няколко пъти едва не го нарече „господин Жабок“, но навреме се усети. В противен случай можеше да си изпати.

Преминаха по моста, докато Алън все още се намираше на пет километра от него, и излязоха от камионетката под проливния дъжд. Ейс откри одеяло в задната част на фургона и зави с него пакет динамит, снабден с часовников механизъм.

— Имаш ли нужда от помощ? — неспокойно попита Бъстър.

— По-добре сам да се оправям, татенце. Може да паднеш в проклетия поток и ще изгубя време, докато те измъкна. Бъди нащрек, това е всичко.

— Добре, Ейс… защо първо не си смръкнем още малко кокаин?

— Не сега — отвърна му и го потупа по набитото рамо. — Това чудо е почти чисто. Да не би да искаш да гръмнеш?

— Не. Всичко може да гръмне, но не и аз. — Той се засмя лудешки и Ейс го последва.

— Добре се забавляваш, а, татенце?

Бъстър с учудване установи, че спътникът му има право. Депресията, последвала… нещастния случай с Миртъл… сега изглеждаше отдавна забравена. Чувстваше, че заедно с добрия си приятел Ейс Мерил най-сетне са натикали врагове където им е мястото и вече ги стискат в юмрука си.

— Точно така — отвърна той, докато го наблюдаваше как се плъзва на мокрия, тревист бряг, притиснал към корема си увития в одеяло динамит.

Под моста не валеше толкова силно, но това нямаше значение — динамитът и капсул-детонаторите бяха непромокаеми. Ейс закрепи пакета между две подпори, сетне прикрепи капсул-детонатора към динамита, като долепи предварително оголените краища на жиците към една от пръчките. Нагласи стрелката на 40 — часовникът затиктака.

Ейс изпълзя изпод моста и се покатери по хлъзгавия бряг.

— Е? — нетърпеливо попита Бъстър. — Смяташ ли, че ще гръмне?

— Няма начин — успокои го той и се качи в камионетката, без да обръща внимание, че е мокър до кости.

— Какво ще стане, ако Те го открият и обезвредят, преди да…

— Татенце — прекъсна го Ейс, — замълчи за миг. Покажи си главата навън и се ослушай.

Кийтън се подчини. Стори му се, че някъде в далечината дочува викове и писъци, от време на време заглушавани от гръмотевиците. Сетне съвсем отчетливо прозвуча изстрел от пистолет.

— Господин Гонт им създава работа! — възкликна Мерил. — Умник е, кучият му син. — Отново изсипа кокаин в трапчинката на дланта си, смръкна и поднесе ръката си под носа на Бъстър. — Почерпи се, татенце. Забавлението започва.

Той отново се подчини.

Камионетката им се отдалечи от моста приблизително седем минути преди Алън Пангборн да премине по него. Стрелката на скрития отдолу часовников механизъм беше изминала десет деления и сега показваше 30.

6

Ейс Мерил и Данфърд Кийтън — наричан още бащата на Зипи или господин Жабок — караха бавно по Мейн Стрийт сред проливния дъжд и подобно на Дядо Коледа и неговия помощник оставяха по пътя си малки пакети. Два пъти покрай тях профучаха полицейски коли, но полицаите не проявиха интерес към камионетката, която приличаше на фургоните, използвани от телевизията. Както Ейс бе отбелязал, господин Гонт Им създаваше доста работа.

Оставиха пет пръчки динамит с часовников механизъм на прага на погребалното бюро, в съседство с което се намираше бръснарницата. Ейс уви ръката си с одеяло и с лакът счупи стъклената врата. Съмняваше се, че заведението е оборудвано с алармена инсталация… пък и дори да имаше, полицаите едва ли щяха да се отзоват. Бъстър му подаде току-що приготвена бомба — използваха тел, за да привържат здраво часовниковите механизми и капсул-детонаторите към динамита — и Ейс я пусна през дупката във вратата. Двамата я наблюдаваха как се търкулна, спря до първия стол и часовникът, нагласен на 25, се задейства.

— Май че известно време никой няма да се бръсне тук, татенце — пошепна Ейс и Бъстър се изкикоти.

После се разделиха; Мерил хвърли една бомба в „Галакси“, докато съучастникът му напъха друга през процепа за нощни депозити в банката. Докато се връщаха към камионетката под безмилостно плющящия дъжд, мълния проряза небето. С оглушителен трясък брястът рухна в потока. За миг двамата останаха неподвижни, взирайки се в тази посока; хрумна им, че бомбата под моста е избухнала двайсетина минути по-рано, но не забелязаха буен пламък.

— Май беше мълния — промълви Ейс. — Сигурно е ударила някое дърво. Да тръгваме.

Той седна зад волана. Когато камионетката потегли, покрай нея мина комбито на Алън. Поради проливния дъжд нито един от шофьорите не забеляза другия.

Двамата терористи спряха пред ресторанта на Нан. Ейс отново счупи стъклената врата с лакът и остави бомбата с тиктакащия часовник, този път нагласен на 20, до касовия апарат. Когато излизаха, навън проблесна невероятно ярка мълния и уличните лампи изгаснаха.

— Електростанцията е! — щастливо възкликна Бъстър. Ликвидирахме я! Фантастично! А сега — към сградата на общината. Да я направим на пух и прах!

— Татенце, градът гъмжи от ченгета. Не ги ли видя?

— Няма страшно, те са като куче, което гони опашката си — нетърпеливо отвърна съучастникът му. — А когато бомбите започнат да избухват, онези глупаци напълно ще се шашнат. Освен това в тъмнината спокойно ще влезем през сградата на съда, съседна на общината. Шперцът отваря всички врати.

— Знаеш ли, татенце, смел си като лъв.

Бъстър се поусмихна.

— Ти също, Ейс.

7

Алън паркира комбито пред „Неизживени спомени“, изключи мотора и за момент остана неподвижен, взирайки се в магазина на господин Гонт. Сега на табелата, окачена на витрината, беше написано:

Мълниите проблясваха и угасваха като гигантски неонови-лампи и под светлината им витрината напомняше изцъклено, мъртво око.

Все пак инстинктът подсказваше на шерифа, че макар магазинът да е затворен и потънал в тишина, вътре има някого. Твърде вероятно в суматохата господин Гонт да е напуснал града, подпомогнат от вилнеещата буря и от факта, че полицаите се щураха напред-назад като пилета с откъснати глави. Но докато караше с безумна скорост обратния път от болницата в Брайтън, в съзнанието Алън бе възникнала съвсем ясна представа за господин Гонт в ролята на Шегобиеца, заклетия враг на Батман. Очевидно си имаше работа с човек, който смята за висша проява на чувство за хумор да инсталира в тоалетната на някой приятел клапа, връщаща с мощна струя водата. Подобен човек — човек, който поставя кабърче на стола ти или на шега пъха в обувката ти запалена клечка кибрит, никога не би си тръгнал, преди да седнеш на стола или да забележиш, че чорапите ти горят и пламъкът обхваща маншетите на панталоните ти. Разбира се, че за нищо на света не би пропуснал да се позабавлява за твоя сметка.

„Струва ми се, че все още си тук — помисли си Алън. — Не искаш да пропуснеш нито миг от забавлението, нали, мръснико?“

Седеше неподвижно, взираше се в магазина със зелената тента, опитвайки се да предвиди ходовете на човека, привел в действие сложния си и злокобен план. Толкова се бе задълбочил в размисъл, че не забеляза старата кола с аеродинамични форми, паркирана до неговата. Всъщност това беше прословутият „Тъкър Талисман“ на господин Гонт.

„Как го направи? Има куп неща, които жадувам да науча, но едно ми е достатъчно засега. Как успя да го сториш? Как успя за толкова кратко време да научиш толкова много за нас?“

„Брайън твърдеше, че всъщност господин Гонт не е човек.“

По принцип Алън би се изсмял на подобно предположение, както и на мисълта, че амулетът на Поли притежава свръхестествена лечебна сила. Ала сега, сгушен в мрака, докато наоколо вилнееше страховитата буря, а витрината на магазина го наблюдаваше като изцъклено, мъртво око, предположението на Брайън му се стори ужасяващо, и съвършено логично. Спомни си деня, когато бе спрял пред „Неизживени спомени“ с намерението да се запознае и да разговаря с господин Гонт; спомни си и обзелото го странно чувство, докато надничаше през витрината, поставил длани на слепоочията си, за да вижда по-добре. Имаше чувството, че го наблюдават, въпреки че в магазина нямаше никого. И не само това — бе усетил, че онзи, който го наблюдава, е изпълнен със злонамереност и омраза. Чувството беше толкова натрапчиво, че за миг се изплаши — беше взел собственото си отражение за грозното (и полупрозрачно) лице на непознат.

Да, усещането беше натрапчиво… много натрапчиво. Спомни си и още нещо — думите, които баба му често му повтаряше, когато беше малък: „Гласът на дявола гали слуха.“

„Брайън твърдеше, че…“

По какъв начин господин Гонт бе научил всички тайни на хората в градчето? И защо, за Бога, ще си прави труда с Касъл Рок, чието име дори го няма на картата?

„… всъщност господин Гонт не е човек.“

Алън рязко се наведе и заопипва под дясната седалка. За миг си помисли, че това, което търси, е изчезнало — може би се е изтърколило през отворената врата — сетне пръстите му докоснаха метална повърхност. Просто се беше изтъркаляло под седалката. Той го измъкна, загледа го… и угнетяващият глас, който бе замлъкнал, откакто беше излязъл от болничната стая на Шон Раск (или пък шерифът бе прекалено зает, за да му обърне внимание), проговори високо, с неприятни жизнерадостни нотки:

„Здрасти, Алън! Съжалявам, че ми се наложи да замина, но сега отново съм тук. Я да видя какво държиш? Ламаринена кутия с фъстъци? Не — само прилича на кутия, но всъщност е нещо друго, нали? Това е последният майтапчийски предмет, който Тод купи от магазина в Обърн. Кутия, която на пръв поглед е пълна с фъстъци, но вътре е скрита зелена змия — пружина, обвита с разтегателна хартия. Когато ти я поднесе с блеснали очи и широка, тъпа усмивка, ти му каза да си вземе обратно тази глупост. А когато лицето му помръкна, ти се престори, че не забелязваш — каза му… чакай да си помисля. Всъщност какво му каза?“

— Че само глупците си пръскат парите за щяло и нещяло — промълви Алън. Неспирно премяташе кутията в ръцете си, взираше се в нея, но пред очите му беше лицето на Тод — Ето какво му казах.

„О-о-о, д-а-а-а — съгласи се гласът. — Как можах до забравя? Искаш ли да си поговорим за човешката злоба? Божичко, Луис. Добре, че ми напомни! Добре, че напомни и на ДВАМА НИ! Само дето Ани спаси положението — каза на Тод да задържи играчката. Каза още… Всъщност какво каза?“

— Че играчката е забавна, че Тод е същият като мен и че човек само веднъж в живота си е дете. — Прегракналият глас на Алън трепереше. Отново се разплака, защо пък не? По дяволите, имаше достатъчно причини да плаче. Отново усети как познатата болка дълбае сърцето му като свредел.

„Боли те, нали? — съчувствено попита виновният, изпълнен с омраза към себе си глас, но Алън (или тази част от разума му, способна все още да разсъждава логично) бе сигурен, че съчувствието е престорено. — Причинява ти прекалено голямо страдание, като кънтри-песен, в която красивата любов се оказва фалшива, или добрите деца без време загиват. Знай, че нямаш нужда от предмети, които ти причиняват такава мъка. Скрий кутията в жабката на колата, приятел, забрави за нея. А следващата седмица, когато тази лудост приключи, по-добре размени комбито за нова кола и остави кутията в него. Защо не? Защо не? Змията, скрита в кутия от фъстъци, е идеален пример за лоша шега, която може да допадне само на дете или на човек като Гонт. Забрави я. Забрави…“

Той прекъсна натрапчивия глас. До този момент не съзнаваше, че е способен да го стори, и сега се почувства горд; при това осъзнаването на собствената му сила можеше да му послужи в бъдеще… ако изобщо оцелееше. Вгледа се в ламаринената кутия, преобръщайки я в ръцете си, и като че ли за пръв път разбра какво представлява. Сега не беше мъчителен спомен от мъртвия му син, а средство за измама, подобно на неговия кух магически жезъл, на копринения му цилиндър с двойно дъно или на магическите цветя, все още пъхнати под каишката на часовника му.

Илюзия — така можеше да нарече всичко случило се напоследък в Касъл Рок. Разбира се, то бе дело на зъл илюзионист, чиято цел не бе да разсмее зрителите, а да ги превърне в разярени бикове, но все пак беше илюзия. А какъв е основният принцип на илюзионизма? Измамата. Например двуметрова змия, скрита в кутия от фъстъци… или както в случая с Поли — отрова, която минава за лекарство.

Той отвори вратата на колата и излезе навън под проливния дъжд. Все още държеше ламаринената кутия. Сега, след като донякъде се бе отърсил от смразяващото чувство за вина, с учудване си спомни как бе нахокал Тод заради желанието да купи играчката, обвинявайки го, че си пръска парите за глупости. Винаги бе харесвал триковете на илюзионистите и в детството си положително би бил запленен от номера със змията в кутията от фъстъци. Тогава защо се бе нахвърлил върху сина си, а сетне се бе престорил, че не забелязва колко го е наскърбил? Дали е завиждал на ентусиазма и на младостта му? Или пък бе забравил какво е да се радваш на обикновените неща? Защо го бе направил? Нямаше отговор на този въпрос. Единственото, което знаеше, бе, че номерът със змията ужасно би допаднал на господин Гонт и беше твърдо решен да му го покаже.

Пъхна се обратно в колата, извади фенерче от кутията с безразборно нахвърляни инструменти, после мина покрай колата на търговеца (и отново не я забеляза) и се озова под тъмнозелената тента над вратата на „Неизживени спомени“.

8

„Ето че влязох. Най-сетне влязох.“

Сърцето на Алън биеше силно, но ритмично.

В съзнанието му образите на сина му, на жена му и на Шон Раск сякаш се сливаха. Отново погледна табелката на витрината и натисна дръжката на вратата. Беше заключено. Над него тентата се издуваше и плющеше от ураганния вятър.

Беше пъхнал ламаринената кутия в ризата си. Докосна я и тя сякаш му вдъхна смелост.

— Добре — промълви. — Ето ме, идвам, въпреки че не съм съвсем подготвен за схватката с теб.

Обърна фенерчето и със задната му част счупи стъклената врата. Очакваше да чуе воя на алармена инсталация, но остана излъган. Гонт я беше изключил, или изобщо нямаше такава. Шерифът пъхна ръка през дупката в стъклото и опита топката от вътрешната страна на вратата. Тя се завъртя и Алън Пангборн за пръв път влезе в „Неизживени спомени“.

Първо усети миризмата на застояло и на прах, сякаш не се намираше в новооткрит магазин, а в някой, в който месеци, дори години не е стъпвал човешки крак. Премести пистолета в дясната си ръка, взе фенерчето с лявата и освети помещението. Видя гол дървен под, голи стени, няколко остъклени витрини. Те бяха празни, стоката беше изчезнала. Всичко беше покрито с дебел, равномерен слой прах.

„Отдавна, много отдавна никой не е стъпвал тук.“

Но как бе възможно, след като през цялата седмица бе виждал хора да влизат и да излизат от магазина?

„Защото той изобщо не е човек. Защото гласът на дявола гали слуха.“

Мъжът пристъпи още две крачки напред, като използваше фенерчето да огледа на части помещението. Белите му дробове се напълниха с праха, който покриваше всичко като в музей. Погледна зад себе си и на светлината на проблясваща мълния забеляза собствените си следи в праха. Отново насочи фенерчето към вътрешността на магазина, плъзна лъча му по шкафа, който господин Гонт използваше като тезгях, и се вцепени…

Върху шкафа стояха видеокасетофон и портативен телевизор „Сони“, кутията му не беше четвъртита, а заоблена и беше яркочервена, като пожарна кола. Върху телевизора беше преметната жица, а върху видеото имаше някакъв предмет. В полумрака приличаше на книга, но това се стори невероятно на Алън.

Той се приближи и насочи фенерчето първо към телевизора. Повърхността му също беше покрита с дебел слой прах както пода и остъклените витрини. Преметнатата върху него жица се оказа къс коаксиален кабел с куплунги от двете страни. Освети предмета върху видеото и установи, че не е книга, а видеокасета в черна пластмасова кутия без надпис. По нея лежеше прашен бял плик, а отгоре му бе напечатано:

Той остави пистолета и фенерчето върху стъкления шкаф, взе плика, отвори го и извади един-единствен лист. Сетне отново взе фенерчето и го насочи към краткото писмо, написано на машина.

„Драги шериф Пангборн,

Навярно вече сте разбрали, че съм доста особен търговец — аз съм от рядко срещаните, които се опитват да имат «за всекиго по нещо». Съжалявам, че не успяхме да се запознаем, но се надявам да разберете, че подобно запознанство би било крайно неразумно — поне от моя гледна точка. Ха-ха! Все пак ви оставих нещичко, което смятам, че много ще ви заинтересува. Не е подарък — сигурно сте разбрали, че не съм от хората, които обичат да правят подаръци — но всички в града ме уверяваха, че сте почтен човек, затова вярвам, че ще заплатите цената, която ще поискам. В нея е включена дребна услуга… която във вашия случай ще бъде по-скоро добро дело, отколкото шега. Мисля, че ще се съгласите с мен, сър.

Зная, че все още се питате какво се е случило през последните мигове от живота на жена ви и на по-малкия ви син. Смятам, че скоро ще научите всичко.

Моля да ми повярвате, че ви желая всичко най-хубаво и че оставам

 

Ваш верен и покорен слуга

Лийлънд Гонт“

Алън бавно остави листа и промърмори:

— Мръсник!

Отново освети наоколо с фенерчето и забеляза, че шнурът на видеото е спуснат от задната част на шкафа завършва с щепсел, който лежи на пода на няколко метра от най-близкия контакт. Но това не беше проблем, тъй като без друго нямаше ток.

„Знаеш ли какво? — каза си той. — Мисля, че това няма никакво, абсолютно никакво значение. Смятам, че щом свържа кабелите и поставя касетата във видеото, всичко ще заработи. Защото, ако е човек, Гонт не може да направи онова, което стори, или да знае подробностите, които са му известни… Гласът на дявола гали слуха и съблазнява, Алън — в никакъв случай не бива да поглеждаш онова, което ти е оставил.“

Пренебрегвайки гласа на разума, той остави фенерчето и взе кабела. За миг го разгледа, сетне се наведе и го включи в телевизора. Ламаринената кутия едва не изпадна от ризата му. Успя да я хване, преди да падне на пода, и я постави на шкафа до видеото.

9

Докато караше към „Неизживени спомени“, на Норис Риджуик внезапно му хрумна, че трябва да е полудял — много повече от преди, а това би означавало, че изобщо не е с всичкия си — ако възнамерява сам да се справи с Лийлънд Гонт.

Свали микрофона от поставката му и каза:

— Кола № 2 вика базата. Тук Норис, шерифе, върна ли се?

Освободи бутона, но дочу само оглушително пиукане и пращене. Сега епицентърът на бурята се намираше точно над Касъл Рок.

— Майната ти! — процеди той и насочи колата към сградата на общината.

Може би Алън е там или пък някой ще му каже къде да го открие. Шерифът положително е наясно какво трябва да се направи… но дори да не знае, ще му се наложи да изслуша изповедта на Норис: той, Норис Риджуик, беше разрязал гумите на Хю Прийст и бе причинил смъртта му само защото искаше да притежава същата като на своя стар баща въдица.

Пристигна пред общината, когато стрелката на часовника под моста беше на 5, и паркира зад някакъв яркожълт фургон — навярно на хората от телевизията.

Изскочи навън под проливния дъжд и се втурна в канцеларията на шерифа с надеждата да открие Алън.

10

Поли замахна с чашката на вакуумпомпата към паяка, изправен на задните си крака, и този път той не се отдръпна, а сграбчи с косматите си предни крака дървената дръжка. Ръцете на Поли се сгърчиха от болка, когато отвратителното насекомо намести пихтиестото си тяло върху гумената чашка. Тя отслаби хватката си и в следващия миг паякът запълзя по дръжката като шишкав акробат по опънато въже.

Точно когато младата жена си пое дъх да изкрещи, усети върху раменете си предните крака на насекомото, като че я прегръщаше нахален донжуан. Безжизнените му тъмночервени очи бяха вперени в нейните. Устата му, от която се подаваха извитите кучешки зъби, се отвори и тя усети дъха му, вонящ на горчиви подправки и на разлагаща се плът.

Отвори уста да изкрещи. В този миг паякът вкара вътре крака си. Бодливи, четинести косъмчета издраскаха езика й. Насекомото издаде звук, подобен на мяукане.

Поли превъзмогна инстинктивното желание да изплюе отвратителния, пулсиращ крайник. Вместо това захвърли помпата и сграбчи крака на паяка. Същевременно здраво стисна зъби. Нещо изхруска, все едно бе сдъвкала няколко таблети, устата й се изпълни със студена, горчива течност, подобна на престоял чай. Паякът изпищя от болка и се опита да измъкне крака си. Бодливата му четина издраска до кръв дланите й, но тя отново вкопчи изкривените си от болка ръце в крака на чудовището, за да не му позволи да избяга, и започна да го извива, както се къса пуешко бутче Разнесе се силен, режещ звук. Паякът отново изпищя от болка.

Сетне се опита да се изплъзне. Поли го дръпна обратно и изплю горчивата, тъмна течност, изпълнила устата й — знаеше, че доста дълго време не ще се отърве от отвратителния й вкус. Малко беше учудена от този прилив на сили, но все пак го разбираше. Вярно, че беше изплашена до смърт и отвратена, но най-вече беше вбесена.

„Използваха ме — несвързано си помисли тя. — Продадох живота на Алън, за това… за това чудовище!“

Паякът се опита да я ухапе с извитите си зъби, но задните му крака загубиха нестабилната си опора върху дръжката и той щеше да падне… ако Поли не се беше намесила. Тя с всичка сила притисна с лакти горещото му, издуто тяло, сетне го повдигна; гърчещите се крака на насекомото издраскаха лицето й. От тялото му рукна черна кръв и се стече по ръцете й като ручейчета, които изгаряха кожата й.

— Стига толкова! — изкрещя жената и захвърли надалеч чудовищния паяк. Той се удари в стената зад ваната и тялото му се разцепи; бликна фонтан от черна кръв. За миг остана там, тъй като вътрешностите му бяха прилепнали към плочките, сетне тупна във ваната. Поли отново грабна помпата, втурна се към него и го заудря, все едно че с метла удряше мишка. Но паякът само потръпна и се опита да изпълзи встрани, краката му търсеха опора в гуменото килимче на жълти маргаритки.

Младата жена сграбчи помпата за гумената чашка, сетне я заби в тялото на паяка, използвайки дръжката като копие.

Прободе отвратителното създание, което нададе писък, сетне коремът му се разцепи и вонящите му вътрешности се изсипаха върху гуменото килимче. Паякът се загърми с последни сили, докато напразно се опитваше да обвие с пипалата си кола, който Поли беше забила в сърцето му. Най-сетне престана да се движи.

Младата жена направи крачка назад и затвори очи, чувства, че й се завива свят. Вече й причерняваше и всеки миг щеше да рухне на земята, когато името на Алън блесна като фойерверк в съзнанието й. Тя сви длани в юмруци и ги удари една в друга. Внезапната болка в ставите бе беше неописуема, но й помогна да дойде на себе си. Отвори очи, приближи се до ваната и погледна вътре. Отначало й се стори, че не вижда нищо, после забеляза паяка. Беше голям колкото нокътя на кутрето й и със сигурност бе мъртъв.

„Останалото въобще не се е случвало.“

— Как ли пък не! — изрече Поли с писклив, треперещ глас.

Но сега нямаше време да мисли за паяка. Алън беше много по-важен, той се намираше в смъртна опасност, и то заради нея. Трябва да го намери и да му помогне, преди да е станало прекалено късно.

А може би непоправимото вече се е случило!

Ще отиде в службата му. Все някой ще знае къде…

Внезапно й се стори, че чува гласа на леля Еви: „Не, не отивай там. Ако го сториш, действително ще се случи най-лошото. Знаеш къде трябва да отидеш. Знаеш къде е Алън.“

Да.

Разбира се, че знае.

Втурна се към вратата, в главата й се въртеше една и съща натрапчива мисъл, сякаш нощна пеперуда се блъскаше в абажура на запалена лампа: „Моля те. Боже, дано не купи нищо. О, Боже, моля те, моля те, моля те, дано не купи нищо!“