Стивън Кинг
Неизживени спомени (14)

2

Докато синът й си мислеше за самоубийство, а после отчаяно се наговаряше с Гонт по телефона, Кора Раск танцуваше по халат в спалнята си.

Само дето си представяше, че тази спалня не е нейната.

Когато сложеше очилата, които Гонт й бе продал, тя се пренасяше в „Грейсленд“^[1].

Тя танцуваше из просторните стаи, в които се носеха изискани аромати, и единствените звуци наоколо бяха кроткото мъркане на климатиците, шепотът на стъпките й по плътните килими и нежният, умоляващ глас на Елвис, който пееше „Мечтата ми се сбъдна“. Кора танцуваше под огромния полилей от френски кристал в столовата, прелиташе покрай изящните статуетки от тъмно стъкло, галеше богатите завеси от тъмносин велур… Мебелите бяха френски, в стил прованс. Стените — кървавочервени.

Обстановката се променяше като на забавен каданс и скоро тя се озова в приземния етаж. На една от стените бяха подредени десетки ловни трофеи, друга беше отрупана със златните плочи на Краля, огромни монитори блестяха на третата. Рафтовете зад дългия овален бар бяха заредени с напитки.

Плочата на стария й портативен фонограф се смени с глухо щракване. Поредният златен албум на Краля легна върху грамофона и Елвис запя „Синия Хавай“.

Кора отново танцуваше. Скрита зад слънчевите очила които бе купила от „Неизживени спомени“, тя пристъпваше унесено от крак на крак, представяйки си, че се носи из Грейсленд.

В същия момент в съседната стая синът й лежеше в леглото си, гледаше снимката на Санди Коуфакс и си мислеше за алибита и пушки.

3

Средното училище на Касъл Рок се издигаше между пощата и библиотеката и представляваше мрачно здание с червени тухли, останало от времето, когато е господствало мнението, че една сграда става за училище само ако прилича на затвор. Това в Касъл Рок беше построено през 1926 година и идеално отговаряше на тези изисквания. С всяка година градът все повече узряваше за идеята да се построи ново училище — с истински прозорци вместо бойници, с игрище, което да не прилича на затворнически плац, и класни стаи, в които да може да се живее през зимата.

Кабинетът, в който Сали Ратклиф провеждаше занятията си по правоговор, беше допълнително пригоден за тази цел и се намираше в сутерена между котелното и склада с неговите купища тоалетна хартия, тебешири и тетрадки. С катедра и шест чина в стаята нямаше къде да се обърнеш, но тя направи всичко възможно да създаде поне малко атмосфера. Отлично знаеше, че повечето от децата, включени в класа по правоговор — заекващи, съскащи, фъфлещи и дислексици — бяха развили у себе си сериозен комплекс заради говорните си дефекти. Връстниците им ги подиграваха, родителите непрекъснато им правеха забележки и беше крайно необходимо поне средата, където се учеха да говорят, да ги насърчава и развеселява, доколкото е възможно.

Затова Сали бе провесила цветни гирлянди по прашните тръби на тавана, стените бяха облепени със снимки на телевизионни и рокзвезди, а на вратата се мъдреше огромен плакат на Гарфийлд, от чиято уста излизаше балонче с думите: „След като такава готина котка като мен може да изговори всичките тия глупости, значи и ти можеш!“

Въпреки че учебната година бе започнала едва преди пет седмици, вече бе изостанала с дневниците и имаше намерение да прекара целия ден над тях. Но към един и петнайсет изведнъж ги събра, прибра ги в картотеката и сложи ключа. Каза си, че денят е твърде хубав, за да го прекара затворена в това мазе, нищо че котлите като никога бяха проявили милостта да замлъкнат. Това обаче не беше единствената причина: Сали имаше планове за следобеда.

Искаше да се прибере вкъщи, да седне в любимия си фотьойл до прозореца, огрявана от лъчите на следобедното слънце, и да се порадва на онова забележително парченце дърво, което бе купила от „Неизживени спомени“.

Всеки път, когато го хванеше в ръката си, се убеждаваше, че то е истинско чудо — едно от онези малки, божествени съкровища, които Господ бе пръснал по земята и които само верните Нему можеха да открият. То беше като планински извор през горещ летен ден, като храната за изгладнял странник. Когато го държеше в ръцете си, човек се чувстваше прекрасно. Чувстваше се…

Като в екстаз.

Освен това я измъчваше неприятна мисъл. Беше оставила тресчицата в долното чекмедже на скрина си, под бельото си, беше заключила внимателно къщата на излизане, но имаше странното чувство, че някой ще нахлуе в дома й и ще открадне свещената реликва.

Съзнаваше, че тревогите й са глупави — кой крадец щеше да се полакоми да вземе някакво си парче дърво? Но ако случайно го докоснеше, ако онези звуци и картини изпълнеха съзнанието му, както изпълваха нейното всеки път, когато го положеше на дланта си?

Трябваше да се прибере. Щеше да си сложи къси панталонки и да прекара известно време в кротка медитация с късчето дърво в ръце. Подът под краката й отново щеше да се превърне в палуба, която бавно се полюшва нагоре-надолу, нагоре-надолу… Около нея отново щяха да замучат, заджафкат, зачуруликат хиляди животни. Лъчите на едно друго слънце щяха да я облеят с топлината си, а тя пак щеше да затаи дъх в очакване на онзи велик миг, когато килът на огромната лодка ще заседне със скърцане на върха на планината — беше сигурна, че този миг ще дойде, стига да стиска късчето дърво достатъчно дълго и да остане така притихнала, смирена и изпълнена с молитви. Не знаеше защо от всички вярващи по света Господ бе избрал да дари именно нея с това прекрасно, велико чудо, но след като име а бе волята Му, Сали твърдо вярваше, че е длъжна да го изживее докрай.

Излезе от страничната врата и прекоси игрището — стройна и красива млада жена с тъмноруса коса и дълги крака. Много се приказваше за тези крака в бръснарницата, когато Сали Ратклиф минаваше пред витрината на удобните си ниски токчета, стиснала чантата в едната си ръка и Библията, пълна с притчи — в другата.

— Боже, на тая жена краката й почват от ушите — каза веднъж Боби Дъгъс.

— Ти много не се заплесвай — охлади ентусиазма му Чарли Фортин. — Никога няма да ги усетиш около кръста си. Тя принадлежи на Исус и на Лестър Прат. Точно в този ред.

Добродушен мъжки смях огласи бръснарницата. А отвън Сали Ратклиф продължи пътя си към редовната беседа на преподобния Роуз, неподозираща и нехаеща, обвита като в пашкул от собствената си невинност и добродетел.

Никакви шеги не се пускаха за краката й или каквото и да било друго, когато Лестър Прат се случеше в бръснарницата (а той ходеше там поне веднъж на три седмици). И за слепите беше ясно: този човек твърдо вярваше, че дори физиологичните процеси у Сали дават като продукт парфюм и петунии, а по такива въпроси с него просто не можеше да се спори. Иначе беше весел и общителен младеж, но когато станеше дума за Господ или за Сали Ратклиф, винаги ставаше невероятно сериозен. А човек като него можеше без проблеми да ти обърне носа наопаки, стига да поиска.

Двамата със Сали неведнъж се бяха разгорещявали, но никога не бяха стигали до Края. В такива дни Лестър се прибираше у дома в състояние на пълно умопомрачение — душата му се пръскаше от радост, топките — от прекаленото налягане, а мислите му се понасяха към онази лелеяната нощ, когато нямаше да му се налага да спира. Понякога се чудеше дали няма да я удави, когато най-после Го Направят.

Сали също с нетърпение очакваше брака и края на сексуалното напрежение… макар че през последните няколко дни целувките на Лестър бяха отстъпили на второ място в мислите й. Тя дълго се чуди дали да му каже за късчето дърво от Свещената земя, което бе купила от „Неизживени спомени“, и накрая реши да премълчи. Впоследствие щеше да му каже, разбира се — чудесата трябва да се споделя, грехота е човек да ги пази само за себе си, — но всеки път когато си помислеше, че ще покаже реликвата на Лестър, ще му я даде да я държи, я обземаше изненадващо чувство на ревност, което почти я плашеше.

„Не! — развика се едно разсърдено дете вътре в нея, когато за пръв път си помисли за това. — То си е мое! Той не би могъл да го усети така. Не е възможно!“

Един ден тя сама щеше да му го даде, както щеше да му даде и тялото си, но този ден беше още далеч.

Горещият октомврийски следобед принадлежеше единствено и само на нея.

На паркинга имаше малко коли, но мустангът на Лестър бе най-лъскавата и най-хубавата от всички. Нейната напоследък непрекъснато се разваляше — нещо в кормилната уредба не беше наред — но това не я тревожеше кой знае колко. Когато му се обади тази сутрин и го помоли да й даде колата си, след като едва предишния ден му я бе върнала, той веднага се съгласи да я докара на паркинга. Щял да си направи кроса на връщане, а после щял да играе футбол с момчетата. Сали знаеше, че той би настоявал тя да вземе колата дори наистина да се нуждае от нея и това й се виждаше съвсем нормално. Смътно и неясно, по-скоро по интуиция, отколкото от личен опит, съзнаваше, че Лестър би минал и през огъня, стига тя да пожелае. Това създаваше помежду им отношения на взаимно обожание, които тя приемаше с наивно самодоволство. Той се прекланяше пред нея, двамата се прекланяха пред Господа и всичко беше, както пише по книгите: „Докато свят светува. Амин.“

Тя се пъхна в мустанга и тъкмо се обърна да остави чантата си, когато погледът й попадна на нещо, което се подаваше изпод седалката до шофьора. Приличаше на пик за писмо.

Наведе се да го вземе, мислейки си колко е странно да намери подобно нещо в мустанга: Лес поддържаше колата безупречно чиста като самия себе си. Върху плика имаше една-единствена дума, но тя накара сърцето й да се обърне.

Думата беше „Милото“, написана с красив, заоблен почерк.

Дамски почерк.

Сали обърна плика. Беше запечатан, а на гърба му не пишеше нищо.

— Милото? — промълви замислено тя и изведнъж осъзна, че седи в колата на Лестър, а всички прозорци са затворени и от челото й се стича пот.

Запали двигателя, свали стъклото на прозореца откъм страната на шофьора, а после се пресегна през седалката и отвори и другия прозорец.

Изведнъж я лъхна миризма на парфюм. Не беше неин — тя не слагаше парфюми, нито грим. Религията й я учеше, че с подобни неща си служат само блудниците. Освен това нямаше нужда от тях.

„Какъв ти парфюм? Ухаят последните глухарчета край оградата.“

— Милото? — прошепна отново тя и огледа плика.

Той нищо не й говореше. Просто стърчеше самодоволно в ръцете й.

Опипа го внимателно и се замисли. Вътре имаше лист, поне един, и нещо друго. Нещо по-твърдо, може би снимка.

Вдигна го срещу предното стъкло, но напразно — слънцето вече клонеше в другата посока. След известно колебание тя излезе от колата и огледа плика. Успя да различи само едно светло квадратче — вероятно писмо, и друго, по-тъмно — снимка от

(Милото)

онзи, който бе изпратил на Лес писмото.

Само дето то въобще не беше пращано — поне не по пощата. Нямаше, марка, нито адрес. Само една тревожна дума. Не беше и отваряно, тоест… Какво? Може би някой го е пъхнал в колата, докато тя се е занимавала с дневниците?

Възможно е. Може да са го подхвърлили дори снощи или вчера през деня, а Лестър да не го е забелязал. В края на краищата подаваше се само едно ъгълче от него. Може би се е плъзнало изпод седалката по пътя за насам.

— Здравейте, мис Ратклиф! — извика някой.

Сали бързо свали ръката си и скри плика в плисетата на полата си. Сърцето й виновно затуптя.

Беше Били Мърчант, тръгнал напряко през игрището със скейтборд под мишницата. Тя му махна и бързо си прибра в колата. Лицето й гореше. Беше се изчервила! Глупаво или не, държеше се сякаш Били я бе хванал да върши нещо нередно.

„А не е ли така? Не се ли опитваше да надникнеш в писмо, което не е за теб?“

Обхванаха я първите пристъпи на ревност. Може пък да е за нея в края на краищата. Много хора в Касъл Рок знаеха, че тя кара колата на Лестър напоследък. А дори и писмото да не беше нейно, Лестър Прат — беше. Та нали само преди малко си мислеше с онова приятно самодоволство, което само млада и красива християнка може да изпита, че той би скочил и в огъня за нея?

Милото.

Не, писмото не беше за нея. Тя нямаше приятелки, които да я наричат „скъпа“ или „мила“. Пликът бе оставен за Лестър. И…

Изведнъж всичко й стана ясно. Тя се отпусна в меката седалка и въздъхна с облекчение. Той водеше часовете по физическо в гимназията на Касъл Рок. Преподаваше само на момчетата естествено, но много момичета — млади и красиви — го виждаха всеки ден. А беше хубав мъж.

„Някоя влюбена девойка му е подхвърлила бележчица в колата. Това е. Дори не е посмяла да я остави на таблото, та да не я види веднага.“

— Той няма да има нищо против да го отворя — каза на глас Сали и откъсна края на плика в тънка, равна лентичка, която изхвърли в пепелника, невидял никога фасове. — Добре ще се посмеем довечера.

После наклони плика на една страна и отвътре изпадна моментална снимка. Младата жена я видя и сърцето й за миг спря. Кръв нахлу в главата й, страните й пламнаха. Сложи ръка на зяпналата си уста и се вцепени.

Никога не беше ходила в „Кроткия тигър“ и нямаше представа каква е обстановката там, но беше гледала достатъчно телевизия, та да знае какво представлява един бар. На снимката се виждаха мъж и жена, седнали на една маса в ъгъла (уютния ъгъл) на просторен салон. На масата имаше шише бира и две халби. Около тях на други маси седяха хора. В далечината се виждаше дансинг.

Мъжът и жената се целуваха.

Тя беше облечена в лъскаво бюстие, което разкриваше голия й корем, и бяла, изключително къса, ленена пола. Едната ръка на мъжа свойски обгръщаше кръста на момичето, а другата бе повдигнала нагоре полата й, та чак бикините й се виждаха.

„Тая мръсница!“ — помисли си ядосано Сали.

Мъжът беше с гръб и тя можеше да види само брадичката и ухото му. Беше мускулест, с черна педантично подкъсена коса. Носеше синя фланелка — „с мускули“, както им викаха учениците — и син шушляков анцуг с бял ръб.

Лестър.

Лестър бърка под полата на тая малка мръсница!

„Не! — панически крещеше разумът й. — Не може да е той! Лестър не ходи по барове! Та той дори не пие! Не е целувал друга жена, защото ме обича! Сигурна съм, защото…“

— Защото той така казва.

Гласът й, глух и безизразен, шокира дори собствения й слух. Искаше й се да смачка снимката и да я хвърли през прозореца, но не можеше да го направи. Някой щеше да я намери и какво щеше да си помисли?

Тя отново се надвеси над снимката и внимателно я разгледа с ревниви, трескави очи.

Лицето на мъжа почти напълно скриваше това на жената, но Сали можеше да види овала на брадичката, ъгълчето на едното й око, лявата й буза и извивката на челюстта й, най-вече прическата. Косата й беше тъмна, подстригана, на етажи, с изтънен бретон.

Джуди Либи имаше тъмна коса. И беше подстригана на етажи, с изтънен бретон.

„Грешиш. Не, по-лошо — ти си луда. Лес скъса с Джуди още когато тя се отказа от църквата. Плюс това тя отдавна не е в Касъл Рок. Замина за Портланд или Бостън. Това някаква дебелашка шега. Нали знаеш, че Лес никога не би…“

Но знаеше ли наистина? Знаеше ли?

Цялото й предишно самодоволство се върна в съзнанието й като подигравка. Някакъв глас, който никога преди не бе чувала, проговори от дълбините на сърцето й: „Доверието на невинния е основен инструмент за лъжеца.“

Защо пък трябва да е Джуди, защо пък Лестър? В края на краищата човек не може да познае двама души, когато се целуват, нали? Дори по филмите не се разбира кой кой е докато не ги покаже камерата. Даже и да са прочути звезди пак не можеш да ги познаеш.

„Това не е филм — обади се пак гласът. — Това е самият живот. А ако не са те, тогава какво прави пликът в колаи му?“

Този път погледът й попадна върху дясната ръка на жената, която бе обгърнала врата на

(Лестър)

мъжа. Ноктите й бяха дълги, оформени, лакирани тъмен лак. Джуди Либи имаше такива нокти. Сали си спомни, че изобщо не се бе изненадала, когато тя престана да идва в църквата. Момиче с такива нокти има в главата си къде-къде по-различни неща от преклонението пред Господа.

Добре, сигурно е Джуди Либи. Но това не значи, че мъжът с нея е Лестър. Може би иска да си отмъсти загдето той я остави, като разбра, че Юда Искариотски е по-християнин от нея. В края на краищата много мъже се подстригват късо, пък и всеки може да облече синя тениска и анцуг на бели черти.

Изведнъж Сали забеляза нещо друго и сърцето й сякаш се напълни с олово. Мъжът носеше дигитален часовник. Позна го от пръв поглед, въпреки че не беше на фокус. Нямаше начин да не го познае — та нали тя го бе подарила на Лестър за рождения му ден миналия месец?

„Може да е съвпадение — плахо се обади разумът й. — Та това е просто «Сейко». Толкова можех да си позволя. Всеки би могъл да има такъв часовник.“

Новият глас се изсмя дрезгаво и надменно. Новият глас искаше да разбере кого си мисли, че залъгва тя.

Но имаше и друго. Китката под полата на момичето не се виждаше (Слава Богу поне това й бе спестено!), но ръката беше ясна и на фокус. На тази ръка, точно на лакътя, имаше две големи бенки, които почти се допираха в осмица.

Колко пъти беше прокарвала с обич пръсти по същите тези бенки, когато двамата с Лестър седяха на верандата? Колко пъти ги бе целувала, докато той галеше гърдите й (бронирани в плътен сутиен, подбран специално за такива случаи) и шепнеше нежни слова и обещания за вечна вярност в ушите й?

Беше Лестър. Часовници се свалят и слагат, бенките — не.

— Мръсница. Мръсница! Мръсница! — злобно просъска тя срещу снимката. — Как е могъл да се върне при нея!? Защо?

„Може би, защото му дава да прави онова, което ти не му позволяваш“ — отговори й гласът.

Изведнъж дъхът й спря. Кратка въздишка се откъсна от гърлото й.

Но те са в бар! Лестър не…

И в този момент Сали осъзна, че това е съвсем второстепенен въпрос. Ако той се виждаше с Джуди и я мамеше, какво му пречеше да я излъже, че не пие?

Остави снимката и с разтреперани пръсти извади придружителната бележка. Листът беше светлооранжев, с назъбени краища. Лек аромат, сух и сладникав, се разнесе от писмото. Сали се наведе да го подуши по-добре.

— Мръсница! — извика тя с дрезгав, агонизиращ глас.

Ако в този момент Джуди Либи се бе изпречила насреща й, щеше жива да я одере с ноктите си, нищо че бяха ниско изрязани и тъпи. А така й се искаше да я спипа. И нея и Лестър. Скоро нямаше да може да играе футбол, ако й паднеше в ръцете.

Тя разгъна бележката. Беше кратка, написана със същия заоблен, ученически почерк.

Лес, миличък,

Фелисия е щракнала това, докато бяхме в „Тигьра“ оная вечер. Каза, че мислела да ни шантажира! Шегува се, разбира се. Даде ми я, а аз ти я за спомен от нашата ВЕЛИКА НОЩ. Направо е СРАМОТА да ме обарваш така „пред толкова хора“, но пък КАК МЕ ВЪЗБУДИ. Освен това си ТОЛКОВА СИЛЕН. И сега, като гледам снимката, пак ми се приисква. Ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш бельото ми! Добре, че Фелисия я нямаше после, когато вече бях и без него!!!

Ще се видим скоро. Междувременно пази снимката и „ме поменувай“. Мисля за теб и ГОЛЯМОТО ТИ НЕЩО. Но по-добре да престана, преди да се разгорещя дотолкова, че да направя някоя глупост. И моля те престани да се притесняваш за ЗНАЕШ КОГО. Тя си ходи сериозно с Исус и хич няма да й направи впечетление.

Твоя Джуди.

Почти половин час Сали седя зад волана на мустанга, препрочита бележката отново и отново, а в душата й се бореха гняв, ревност и болка. Някъде дълбоко в мислите й имаше и елемент на сексуална възбуда, но това тя не би признала пред никого, а още по-малко пред себе си.

„Тази глупачки дори не знае как се пише «впечатление»“ — помисли си Сали.

Погледът й продължаваше да търся думи, за които да се захване. Повечето от тях така или иначе бяха написани с главни букви.

Нашата ВЕЛИКА НОЩ

СРАМОТА

КАК МЕ ВЪЗБУДИ

ТОЛКОВА СИЛЕН

ГОЛЯМОТО ТИ НЕЩО

Но фразата, към която непрекъснато се връщаше, тази, която най-силно подхранваше гнева й, бе онова богохулствено извращение на ритуала на Първото причастие: пази снимката и „ме поменувай“^[2].

Перверзни сцени изникнаха в съзнанието на Сали, нежелани и нетърсени — Лестьр обхваща с устни едно от зърната на Джуди Либи, а тя скимти: „Поеми го и ме поменувай“; Той коленичи между краката й, а тя стене: „Поеми, изпий го и ме поменувай.“

Младата жена смачка светлооранжевия лист на топка, хвърли го на пода в колата и се изпъна като струна на седалката. Косата й висеше около лицето на мокри кичури, гърдите й хриптяха от учестеното дишане. Наведе се, отново взе листа, приглади го и заедно със снимката го прибра в плика. Ръцете й трепереха. Накъса плика на парчета и избухна в сълзи.

— Мръсница! — Сълзите пареха, прогаряха лицето й като киселина. — Кучка! А ти! Ти! Лъжец проклет!

Тя завъртя бясно ключа. Мустангът запали с рев — звучеше почти толкова ядосан, колкото и тя. Сали включи на скорост и излетя от паркинга сред облак син пушек и пронизително свирене на гумите.

Били Мърчант се втрещи от изумление.

4

Петнайсет минути по-късно Сали вече беше в спалнята си и ровеше в бельото. Търсеше вълшебното късче дърво не го намираше. Гневът й срещу Джуди и онзи лъжец, приятеля й, бе подтиснат от многократно по-силен ужас: реликвата беше изчезнала! Някой я беше откраднал!

Беше взела разкъсания илик със себе си и едва сега осъзна, че още го стиска в ръка. Пречеше й. Захвърли го на пода и започна с две ръце да вади целомъдреното си памучно бельо от шкафа. Беше готова да изпищи от ужас, гняв и тревога, когато най-после видя свещено късче дърво, забутано в най-далечния ъгъл на чекмеджето.

Сграбчи го и в същия миг усети облекчение. Тя взе разкъсания плик в другата си ръка и погледна ръцете си: добра и лоша, свещена и скверна, алфа и омега. После метна плика в чекмеджето, нахвърли бельото си отгоре и седна на пода с кръстосани крака.

Наведе глава над свещената реликва, затвори очи и зачака подът под краката й да се залюлее, копнеейки за онзи покой, който обземаше душата й, когато дочуеше гласовете на животните — клетите нещастни животни, спасени от явна гибел благодарение на Божията милост.

Но вместо това чу гласа на мъжа, конто й бе продал реликвата.

— Наистина трябва да се погрижиш за това — проговори й господин Гонт някъде от дълбините на свещеното късче дърво. — Просто се налага да се заемеш с тази отвратителна работа.

— Да — отвърна Сал и Ратклиф. — Знам.

Цял следобед седя в горещата си моминска стая, замислена и замечтана, обгърната от тъмния кръг, който реликвата описваше около нея. Кръг, надвиснал над главата й като качулката на кобра.

5

„Виж го моя крал любим… айко-айко… не мъж е това… айко-айко… а машина за любов.“

Докато Сали Ратклиф медитираше в мрака, Поли Чалмърс седеше окъпана в ярко слънце до отворения прозорец, през който влизаше и малко от необичайно топлия октомврийски следобед. Тя въртеше сингера и пееше „Айко-айко“ с приятния си алт.

— Някои хора се чувстват добре днес — изкоментира е с влизането Розали Дрейк. — Много добре, ако се съди по гласа.

Поли вдигна глава и отвърна със странна усмивка:

— И да, и не.

— Искаш да кажеш „да“, въпреки че не е редно.

Тя се замисли за миг и кимна. Това едва ли беше най-точната формулировка, но и така можеше да се каже.

Двете жени, които бяха намерили смъртта си заедно предишния ден, отново бяха заедно и днес, само че в Ритуалната зала на гробището. Утре сутрин щяха да ги опеят от две различни църкви, но по обяд Нети и Уилма отново щяха да бъдат съседки, този път в гробището „Хоумланд“. Поли се смяташе отчасти виновна за смъртта им — в края на краищата, ако не беше тя, Нети никога нямаше да се върне в Касъл Рок. Именно тя бе написала необходимите писма, бе се срещнала с подходящите хора, дори бе намерила дом за Нетиция Коб. И защо? Вече не си спомняше — просто бе проявила християнско милосърдие и чувство за отговорност към една стара приятелка.

Нямаше да се пребори с чувството си за вина, а и никой не беше в състояние да я разубеди (Алън дори не се бе и опитал). И въпреки това съзнаваше, че едва ли е била в състояние да промени каквото и да било. Не беше по силите и нито да контролира, нито да промени състоянието на Нети, но тя все пак бе прекарала три щастливи години в Касъл Рок. Може би три такива години бяха за предпочитане пред безкрайните сиви десетилетия, които иначе би прекарала в лудницата, преди да си отиде от този свят от старост или пък от нежелание за живот. И ако Поли с действията си бе подписала смъртната присъда на Уилма Джърсик, не беше ли самата Уилма съставител на текста преди подписа? В крайна сметка не тя, а именно Уилма бе умъртвила по такъв жесток начин веселото и безобидно паленце на Нети Коб.

Една част от нея, част по-малко склонна към размисли и задълбочаване, просто тъгуваше загубата на близък приятел и не можеше да проумее как е могла Нети да направи такова нещо, след като бе започнала видимо да се оправя.

Цяла сутрин се бе занимавала с погребението, бе позвънила на малкото роднини на Нети (които, както се очакваше, не изразиха особено желание да дойдат да я изпратят), всичките тези грижи около смъртта й бяха помогнали да забрави за скръбта си, каквото без съмнение е предназначението на всички ритуали по погребване на мъртвите.

Но имаше неща, за които просто не можеше да престане да мисли.

Лазанята например — тя още стоеше в хладилника, покрита с фолио, за да не изсъхва. Ако Алън дойдеше тази вечер у тях, двамата може би щяха да я изядат за вечеря. Иначе нямаше да има сили дори да я докосне.

Непрекъснато си мислеше за това колко бързо Нети бе усетила болката й, как се бе втурнала да й слага загряващите ръкавици, настоявайки, че този път наистина ще помогнат. И разбира се, последното, което й бе казала: „Обичам те, Поли.“

— Земята вика Поли, Земята вика Поли, ало, Поли, обади се! — изчурулика Розали.

Сутринта двете си бяха спомнили за Нети, бяха си поплакали в склада сред топовете плат, а сега Розали също изглеждаше щастлива — може би защото бе чула Поли да пее.

„Или пък защото никой от нас не беше в състояние да я възприеме напълно — помисли си Поли. — Сякаш над нас бе легнала някаква сянка, не плътна и черна, но достатъчна, за да ни попречи да я видим добре. Затова и скръбта ни е толкова крехка.“

— Чувам те. Добре съм, въпреки че не е редно, и благодаря на Бога, че е така. Това устройва ли те като отговор.

— Горе-долу — съгласи се Розали. — Не знам кое ме изуми повече, като влязох — това, че пееш, или това, че шиеш на машина. Я си вдигни ръцете!

Поли се подчини. С изкривените си пръсти и гротескно уголемените си стави ръцете й не бяха като на манекен, но жената веднага забеляза, че от отоците няма и следа.

— Браво! Болят ли те изобщо?

— Да, но се чувствам по-добре от когато и да било. Виж.

Тя бавно сви пръсти в юмрук, а после със същото внимание ги разтвори.

— Сигурно има месец, откакто не съм го правила.

Истината беше малко по-друга — от април насам не беше в състояние да свива пръстите си, без да я заболи.

— Супер! — искрено се зарадва Розали.

— Така че наистина се чувствам добре. А ако и Нети беше сред нас да го види, нещата щяха да бъдат направо идеални.

Вратата в търговската част на ателието се отвори.

— Ще видиш ли кой е? — попита Поли. — Искам да свърша този ръкав.

— Разбира се — отвърна Розали и тръгна към вратата. После се спря за миг, погледна я и каза: — Нети не би имала нищо против да се чувстваш добре.

— Знам — кимна натъжено Поли.

Другата жена излезе да посрещне клиента. Щом вратата се затвори зад гърба й, тя напипа малкия напръстник, които висеше между гърдите й, скрит под розовия пуловер. Ашха, каква прекрасна дума, помисли си и отново завъртя машината. Плата на роклята — първата, която шиеше от година насам — се виеше под пъргавата игла.

За миг се замисли колко ли ще поиска господин Гонт за амулета.

„Каквото и да поиска, няма да е достатъчно — помисли тя. — Като се стигне до пазарлък, сигурно няма да мисля така, но това е самата истина. Каквото и да поиска, ще е малко.“