Стивън Кинг
Неизживени спомени (6)

2

Хю Прийст се връщаше от ралито на Касъл Рок. Когато стигна до „Кроткия тигър“, той намали… а после отново даде газ и отмина. Прибра се у дома, паркира буика си в алеята и влезе в къщата.

Домът му се състоеше от две стаи — в едната спеше, а в другата вършеше всичко останало. В средата на многофункционалната му стая имаше очукана маса, отрупана с мръсни опаковки от полуфабрикати, пълни с вкоравели фасове. Хю отвори вратата на килера, застана на пръсти и взе да опипва последния рафт. За миг му хрумна ужасяващата идея, че лисичата опашка е изчезнала, че някой я е откраднал, и стомахът му се сви от страх. Но когато ръката му напипа копринената козина той въздъхна с облекчение.

Беше прекарал целия ден, мислейки за опашката, за това как ще я върже на антената на буика и ще й се радва. Всъщност смяташе да я сложи още сутринта, но навън валеше, а мисълта да превърне прелестната пухкава опашка в парче подгизнала кожа, съвсем не му се нравеше. Сега я извади от рафта, подритна разсеяно някаква празна консервена кутия, която се замота в краката му, и прокара пръсти по гъстата козина. Господи, колко е хубаво!

После влезе в гаража, в който от 1984 насам от боклуци нямаше място за колата му, и след известно ровене намери парче ръждясала тел. Беше си направил ясна програма: първо ще завърже опашката на антената, после ще хапне нещо за вечеря и едва след това ще отиде в Грийнспарк. Анонимните алкохолици се срещаха в залата на Американския легион в седем часа. Не знаеше дали не е прекалено късно да започне нов живот… но със сигурност не беше късно поне да опита.

Той направи примка в единия край на телта и я стегна в горната част на лисичата опашка. После започна да увива свободния край на телта около антената, но пръстите му, които в началото се движеха бързо и уверено, постепенно се забавиха. Решителността му взе да го напуска, а на нейно място неусетно се прокрадна съмнение.

Той си представи как паркира пред залата на Американския легион и отива на срещата. Дотук добре. Но после видя някакво хлапе (същото като оня заплес, който се бе изпречил пред камиона му преди няколко дни) да минава през паркинга, докато той вътре казва името си и споделя с присъстващите, че е безсилен пред алкохола. Нещо хваща окото на хлапето — ярки, ръждиво-огнени отблясъци под синкавата светлина на неоновите лампи, които осветяват паркинга. То се приближава до буика му и разглежда лисичата опашка. Опипва я, заравя пръсти в нея, а после се оглежда и необезпокоявано от никого откъсва ръждясалата тел.

Хю усети, че гърдите му се сковават от необуздан гняв, като че всичко това наистина се бе случило. Поглади лисичата опашка и се загледа в здрача, сякаш очакваше да види тълпа ловки хлапета, които само чакат да се прибере вътре при полуфабрикатната си вечеря, за да му грабнат опашката.

Не. По-добре да не ходи. Днешните деца не се спират пред нищо. Биха откраднали каквото и да е, просто така, за идеята. Ще го премятат ден-два, а после ще го захвърлят в някоя канавка или бунище. Мисълта (а тя бе силна почти като видение), че неговата прекрасна лисича опашка ще лежи забравена в някоя локва и ще подгизва на дъжда сред опаковки от хамбургер и празни бирени кутии, изпълваше Хю с яростна агония.

Би било лудост да поеме такъв риск.

Той разви телта, която прикрепяше опашката за антената, и отново прибра безценната си придобивка на последния рафт в килера. После старателно затвори вратата, но резето беше развалено.

„Трябва да купя катинар — помисли си Хю. — Дечурлигата са способни да се промъкнат навсякъде. Никой не спазва реда в днешно време. Никой.“

Сетне отиде до хладилника, извади кутия бира, погледна я замислен и отново я прибра. Бирата, пък макар и да са четири или пет, нямаше да го оправи. Не и тази вечер. Отвори един от долните шкафове, посегна навътре зад купчината пожълтели чинии и извади половин шише ром, който пазеше за краен случай. После напълни една пластмасова чаша до средата, помисли миг-два и я напълни догоре. Отпи две-три глътки, усети топлината, която се разля в стомаха му, и отново си сипа. Изведнъж се почувства по-спокоен и по-добре. Погледна към килера и се усмихна. Мястото беше сигурно и щеше да стане още по-безопасно, когато купеше катинар от „Уестърн Ауто“. Точно така — безопасно. Хубаво е да се сдобиеш с нещо, за което си мечтаеш и от което наистина имаш нужда, но ако има и къде да го прибереш, виж, това вече е прекрасно. Ала внезапно усмивката му застина. „И за това ли си я купи? Да я държиш нависоко, зад заключена врата?“ Хю отново отпи.

„Е, добре, де — помисли си, — може и да не е най-добрият вариант, но във всеки случай е по-добре, отколкото да ми я откраднат някакви хлапетии.“

— В края на краищата не сме през 1955. Сега времената са други — каза си той и кимна одобрително.

И все пак мисълта продължи да се върти в главата му. За какво му е тая опашка, ако я държи все заключена? С какво ще му е от полза?

Но две-три чашки бързо се справиха с тази мисъл. След две-три чашки да заключи опашката му се струваше най-разумната постъпка на света. Той реши да отложи вечерята. Такава зряла постъпка трябваше да бъде възнаградена с още някое и друго питие.

Хю напълни отново пластмасовата си чаша, седна на един от кухненските си столове и запали цигара. Докато си седеше и тръскаше купчинки пепел в празните опаковки от замразена храна, той забрави за лисичата опашка и започна да си мисли за Нети Коб. Лудата Нети. Ще й извърти един номер тия дни. Може би следващата или по-следващата седмица… но най-вероятно още утре или вдругиден. Господин Гонт му бе казал, че не обича да си губи времето, и Хю нямаше основание да не му вярва.

С нетърпение чакаше определения ден.

Щеше да разнообрази живота му.

Той пи, пуши и когато накрая се строполи в мръсните чаршафи на тясното си легло, на лицето му грееше усмивка.

3

Смяната на Уилма Джърсик в „Хемпхил Маркет“ свърши в седем заедно с работното време на магазина. В седем и петнадесет тя свърна в алеята пред дома си. Иззад спуснатите завеси на дневната се процеждаше мека светлина. Уилма влезе в къщата и задуши наляво-надясно. Миришеше на макарони и сирене. Всичко беше наред… поне засега.

Пийт се беше изтегнал на дивана по чорапи и гледаше „Колелото на съдбата“, а на коленете му лежеше последният брой на „Прес Хералд“.

— Прочетох бележката ти. Яденето ще бъде готово към седем и половина — каза той, изправи се бързо и я погледна с плахите си кафяви очи.

Още от самото начало на брака им Пийт Джърсик бе подложен на умела дресировка, като куче, създадено да служи на господаря си. Той все още имаше някои недостатъци, но отдавна не лягаше на дивана с обувки, не помисляше да запали лулата си в къщата и за нищо на света не би посмял да се изпикае, без да свали обратно капака на тоалетната чиния.

— Прибра ли прането?

Нещо средно между вина и притеснение помрачи кръглото му открито лице.

— Ауу! Зачетох се и забравих. Ей сега ще отида — отвърна той и вече търсеше обувките си.

— Остави! — каза тя и тръгна към кухнята.

— Чакай, Уилма, ще го събера!

— Не се притеснявай — успокои го тя. — Не бих искала да се отделяш от вестника или от Вана Уайт само защото съм стояла на крак пред касата през последните шест часа. Стой си спокойно, Питър. Забавлявай се.

Нямаше нужда да се обръща, за да види реакцията му. След седем години брак тя твърдо вярваше, че Питър Майкъл Джърсик не може с нищо да я изненада. Лицето му без съмнение щеше да излъчва безсилие и вина. Той щеше да стои насред стаята с изражението на човек, който току-що е излязъл от кенефа и не помни дали се е избърсал или не. После ще отиде в кухнята, ще сложи масата, ще измие тенджерата и ще започне да я разпитва за това, как е минал денят й в супермаркета. Ще слуша внимателно, без да я прекъсва, без да разказва за своите проблеми в агенцията за недвижими имоти, където работеше, защото за Уилма нямаше по-досадно нещо от търговията с недвижими имоти. Щеше да направи всичко това просто защото бе пропуснал да изпълни една съвсем малка част от заръките й. Всъщност за нея не представляваше кой знае каква трудност да прибере прането — напротив, дори щеше да й е приятно да усети аромата на чистите дрехи, които цял ден бяха съхнали на свежото слънце. Но нямаше намерение да се разкрива пред Пийт. Това си беше нейна тайна.

Уилма имаше много такива тайни и ревниво ги пазеше по една и съща причина: когато човек води война, трябва да брани позициите си. Понякога се прибираше вечер и с часове триеше сол на главата на Питър, докато не постигнеше пълна победа, замествайки неговите флагчета върху въображаемото бойно поле със своите. Тази вечер той капитулира минути след като тя прекрачи прага и това много й се нравеше.

Уилма дълбоко бе убедена, че бракът е едно безкрайно нападение. А при толкова дълга атака, в която няма как да се вземат заложници, но и не трябва да се отстъпват завоюваните позиции, атака, при която от брачната територия не бива да остане нито педя незавладяна земя. Лесните победи след време можеха да изгубят вкуса си. Но това време още не бе дошло и затова тя тръгна към простора с панер под мишница и сърце, което пърхаше като птичка изпод едрия й бюст.

Когато стигна до средата на двора, изведнъж спря озадачена. Къде, по дяволите, бяха чаршафите?

Трябваше веднага да ги види — големи бели квадрати, развети в тъмнината — но тях просто ги нямаше. Дали не ги е отнесъл вятърът? Глупости?! Вярно, че подухваше през деня, но чак пък толкоз… Ами ако ги е откраднал някой?

В този момент над двора излезе вятър и в тъмнината се дочу тромаво плющене. А! Тук са… някъде. Като най-голяма дъщеря на плодовита католическа фамилия с тринадесет деца Уилма добре познаваше плющенето на проснати чаршафи, но в звука, който чуваше сега, имаше нещо странно. Беше прекалено плътен.

Тя пристъпи крачка напред и лицето й, което винаги беше като буреносен облак, стана още по-мрачно. Вече виждаше чаршафите… или поне си мислеше, че са те. Но защо бяха черни!?

Взря се в тъмнината, а над двора отново подухна вятър. Онова, което приличаше на пране, се засили към нея и преди тя да свари да се предпази с ръка, нещо плътно и лепкаво се залепи за лицето й. Някаква слуз опръска страните й, нещо гнусно и влажно се плесна на тялото й. Сякаш нечия студена и мазна ръка искаше да я сграбчи.

Не беше от жените, които пищят за щяло и нещяло, но този път извика и изпусна панера. Онова тромаво плющене отново се чу и Уилма понечи да се дръпне, за да избегне поредния допир с лепкавата повърхност пред нея. Кракът й стъпи в панера и тя се свлече на колене, като само бързият й рефлекс я спаси да не се просне по очи в калта.

Нещо тежко и мокро помете гърба й и по врата й се стекоха лепкави струи. Тя изпищя отново и запълзя като обезумяла, само и само да се махне далеч от простора. Косата й се беше изплъзнала от забрадката и висеше над лицето й на влажни кичури. Ненавиждаше това чувство, но като си помислеше за слузестата, гнусна милувка на нещото, което висеше на простора, направо я побиваха тръпки. Вратата на кухнята се отвори с трясък и разтревоженият глас на Пийт прокънтя из двора: — Уилма!? Уилма, добре ли си?

Зад нея подобието на чаршафи продължаваше лепкаво да плющи, в съседния двор псето на Хавърхил започна истерично да лае с отвратителния си пронизителен глас и това окончателно вбеси Уилма.

Тя се изправи на крака и видя Пийт, който предпазливо слизаше но стълбите.

— Уилма? Какво стана? Падна ли? Добре ли си?

— Да, паднах! — изкрещя тя като обезумяла. — И съм добре! Светни проклетата лампа!

— Да не си се ударила?

— Просто светии ЛАМПАТА, дяволите да те вземат!!! — изрева насреща му тя и прокара ръка по палтото си.

То също беше покрито със студена слуз. Уилма вече бе така побесняла, че виждаше собствения си пулс като ярки светещи точки, които се рееха пред очите й. Най-вече се вбесяваше, че се е уплашила дори за миг.

Джаф! Джаф! Джаф!

Проклетото псе от другата страна на оградата направо се скъсваше да лае. Господи, колко мразеше кучетата, особено гръмогласните!

Пийт изкачи обратно стъпалата до кухнята, пъхна ръка през вратата и прожекторът окъпа двора с ярка светлина.

Уилма се погледна и видя огромно черно петно, размазано по предницата на новото й есенно палто, Обърса лицето си с ръка и дланта й също почерня. По гърба й се стече бавна, лепкава струя.

— Кал!

От вцепенение и ярост дори не осъзна, че го казва на глас. Кой би направил такова нещо? Кой би посмял!

— Какво казваш, скъпа? — попита съпругът й и като я видя, спря на безопасно разстояние.

Лицето на Уилма се изменяше по начин, който се стори на Пийт Джърсик особено опасен — сякаш гнездо змийски яйца се излюпваха под кожата й.

— Кал! — изкрещя тя и вдигна ръце към него… срещу него. От пръстите й плисна тиня. — Казвам кал! КАЛ!

Той погледна зад гърба й и най-после разбра какво се е случило. Устата му увисна отворена. Прожекторът, монтиран над кухненската врата, осветяваше простора и двора с ярка безпощадност, разкривайки всичко, което можеше да се види. Чаршафите, които Уилма бе простряла бели и чисти сутринта, сега висяха на щипките си като прогизнали парцали. Не бяха просто опръскани с кал. Те бяха напластени с нея.

Жената погледна към градината и видя дълбоките ями, от които бе изгребана калта. По тревата имаше мръсна, отъпкана пътека, по която злосторникът бе пренасял калта, за да я размаже на чистото й пране.

— Дяволите да го вземат! — изрева тя.

— Уилма… ела, скъпа, прибери се. Ще… ще… — взе да заеква Пийт, дано се сети с какво да я укроти. — Ще направя чай.

— Майната му на чая!

Уилма крещеше с пълната мощ на бездънното си гърло, а зад оградата кучето на Хавърхил се съдираше да лае. Джаф! Джаф-джаф! Джаф! Господи, колко мразеше кучетата! Направо я побъркваха! Проклето гръмогласно псе!

Яростта я заслепи. Тя се спусна срещу чаршафите, заби нокти и задърпа като обезумяла. Пръстите й закачиха първия ред и въжето затрептя като струна. Прането се стовари на земята в прогизнала, лепкава купчина. Стиснала юмруци, затворила очи като дете, което се кани да направи кълбо напред, Уилма скочи и се стовари жабешката върху калния куп. Пръски мръсна вода се разхвърчаха наоколо с плясък, кал оплиска чорапите й. Чашата преля! Уилма отвори уста и запищя с цяло гърло. О, ще пипне това копеле! Непременно ще го пипне! И тогава…

— Случило ли се е нещо, госпожо Джърсик? — дочу се притесненият глас на госпожа Хавърхил.

— Не, по дяволите, нищо не се е случило. Пием си бирата и зяпаме телевизия. Не можете ли да накарате проклетото си псе да млъкне!? — изрева тя и се изправи задъхана.

Косата й висеше на мръсни кичури върху месестото й, зачервено лице. Кучето, майка му стара, продължаваше да се дере. Проклето да е! Проклето гръмогласно пс…

Мислите й почти видимо се групираха в главата.

Кучета.

Проклети, гръмогласни кучета! Кой живееше на съседния ъгъл?

Не! Коя беше ненормалницата, която живееше през две къщи и имаше куче на име Райдър? Нети. Нети Коб.

Псето й се дра цяла пролет. Цяла пролет й лазеше но нервите с тънкия си палешки лай и накрая Уилма се обади на Нети и й каза, че ако не може да накара псето си да млъкне, то тогава трябва да се отърве от него час по-скоро. Една седмица по-късно, след като положението с нищо не се бе променило (или поне не дотолкова, че да задоволи Уилма), тя отново се обади на Нети и й каза, че ако не затвори устата на псето си, ще се обади в полицията. И още щом чу пискливия му глас, наистина го направи.

Десетина дни след това обаждане Нети се появи в магазина. (За разлика от Уилма, тя обмисляше всичко по три пъти, преди да се реши да направи каквото и да било.) И макар че не беше купила нищо, се нареди на опашката пред касата на Уилма. Когато й дойде редът, тя се изправи и изскимтя с пискливия си гласец: „Престани да създаваш проблеми на мен и моя Райдър, Джърсик. Кученцето е добро и на никого не пречи.“

Уилма, винаги готова за скандали, изобщо не се трогна от факта, че я нападат на работното й място. Всъщност това дори й харесваше.

— Тебе сигурно не ти е ясно какво значи да имаш проблеми, но ако не затвориш устата на проклетото си куче, обещавам ти, че ще разбереш!

Нети беше бледа като платно, но се стегна, стисна чантата си така здраво, че жилите на ръката й изпъкнаха, и спокойно каза:

— Предупреждавам те!

— Аууу, ще припадна от страх! — викна възторжено Уилма след нея (свадите винаги оправяха настроението й), но жената не се обърна.

След този случай кучето престана да лае. Всъщност Уилма беше почти разочарована, защото без него дните й минаваха скучно. Пийт не показваше никакви признаци на съпротива и тя изпадаше в пролетна скука, която раззеленените поля не можеха да разсеят. Онова, от което наистина имаше нужда, за да вкара малко цвят и вкус в тъпото си ежедневие, бе един голям скандал. По едно време си мислеше, че лудата Нети Коб ще запълни идеално тази празнота, но кучето й взе да се държи прилично и на Уилма май щеше да й се наложи да си търси друг повод за забавление.

Ала в една майска вечер кучето отново залая. Всъщност паленцето просто изджафка веднъж-дваж, но Уилма веднага хукна към телефона и се обади на Нети. (Беше си записала номера в тефтера в очакване на подходящ случай.)

Не си губи времето в учтивости, а захвана направо по въпроса.

— Обажда се Уилма Джърсик. Искам да ти кажа, че ако не накараш псето си да млъкне, аз ще го направя!

— Но той вече спря! — проплака жената. — Внесох го в къщата веднага щом се прибрах и го чух да лае! Остави ни на мира, Уилма! Предупредих те! Престани или ще съжаляваш!

— Помни какво ти казвам. Търпението ми се изчерпа. Ако още веднъж чуя пискливия му гласец, няма да си правя труда да викам ченгетата. Направо ще дойда и ще му прережа гърлото! — заяви Уилма и затвори, преди Нети да успее да отговори.

Основното правило при схватка с противника (роднина, съсед, съпруг) бе агресорът да има последната дума.

Кучето не се беше обаждало от тогава. Е, може би бе джафкало, но Уилма не бе обърнала внимание. Всъщност лаенето му изобщо не беше чак толкова досадно, пък и тя си бе намерила къде-къде по-интересна жертва в лицето на жената, която държеше фризьорския салон в Касъл Вю. И почти бе забравила за Нети и Райдър.

Но може би Нети не беше я забравила. Бяха се видели предишния ден в новия магазин и Уилма си бе помислила, че ако погледите можеха да убиват, тя със сигурност щеше да лежи мъртва на пода.

Докато стоеше сега пред калните, съсипани чаршафи, си спомни за смесицата от страх и предизвикателство, изписани на лицето на тая кучка, спомни си свитите й устни и особения й поглед. Уилма прекрасно знаеше какво е омраза и безпогрешно я разпозна върху лицето на Нети.

Предупредих те… ще съжаляваш.

— Уилма, ела, прибери се — подхвана пак Пийт и сложи грижовно ръка на рамото й.

Тя рязко се дръпна и просъска:

— Остави ме на мира!

Съпругът й отстъпи крачка назад. Сякаш искаше да скърши ръце от отчаяние, но не смееше.

„Може би и тя ме беше забравила — помисли си Уилма. — Поне докато не ме видя в тоя магазин. Или пък го е планирала отдавна в побърканата си глава.“

(Предупредих те!)

И срещата й е дала кураж да го направи.

Някъде в края на разсъжденията си окончателно се убеди, че Нети има пръст в тая работа. Кой друг й имаше зъб? Много хора в града я мразеха, но този номер — този гнусен, подъл номер — най-много пасваше на вчерашното изражение на Нети — смесица от страх и омраза.

(ще съжаляваш)

Нети самата бе приличала на куче. Куче, което има смелост да захапе едва когато жертвата му е обърнала гръб.

Да, тя е! Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че просто не може да е друг. А това вече беше непростимо. Не защото чаршафите бяха съсипани. Не защото номерът бе подъл. Дори не защото го бе извършил луд човек.

Беше непростимо, защото Уилма се бе уплашила.

Вярно, само за миг — мигът, в който лепкавата материя се бе залепила за лицето й и бе обгърнала тялото й като пипала на някакво чудовище… — но дори и един-единствен миг на страх бе вече твърде много.

— Уилма? — прошепна Пийт, когато тя обърна плоското си лице към него. Изражението, което виждаше пред себе си, съвсем не му се нравеше. Погледът в очите й — още по-малко. — Скъпа? Добре ли си?

Тя мина покрай него, без въобще да му обръща внимание, и Пийт заситни след нея към… телефона.

4

Нети седеше в дневната си с Райдър в краката и новата кристална лампа в скута, когато телефонът иззвъня. Беше осем и двадесет. Тя подскочи, стисна здраво лампата и погледна към телефона с недоверие. Изведнъж си помисли — глупаво, разбира се, но не можеше да се отърве от тези си страхове — че се обажда Някой От Горе, за да й каже, че трябва да се раздели с прекрасния си лампион, защото той принадлежи на друг човек и че такъв прекрасен предмет въобще не може да има място сред личните вещи на Нети. Естествено, това бяха пълни глупости.

Райдър я погледна за миг, сякаш искаше да я попита дали ще се обади или не, а после отново положи муцуна върху лапите си.

Тя остави внимателно лампата и вдигна телефона. Сигурно е просто Поли. Обажда се да пита дали може да й купи нещо на път за работа утре.

— Ало, дом Коб — каза тържествено Нети.

През целия си живот бе изпитвала ужас от Властниците и бе установила, че най-добрият начин да се справи с този страх, бе самата тя да се държи началнически. Е, това не й помагаше кой знае колко, но поне не задълбочаваше притесненията й.

— Знам какво си направила, ненормалнице! — изкрещя й някой отсреща.

Атаката бе толкова неочаквана, че подейства като удар с нож.

Дъхът й секна, лицето й се смрази от ужас, а сърцето й сякаш се опитваше да излезе през гърлото. Райдър отново вдигна глава и я погледна въпросително.

— К-кой… к-кой…

— Знаеш много добре кой — отвърна гласът и тя естествено разбра.

Беше Уилма Джърсик. Тази злобна, зла жена.

— Той не е джафкал! — Гласът на Нети беше тънък и писклив, сякаш бе погълнала съдържанието на хелиев балон. — Той вече е голям и не лае! Цяла вечер си лежи в краката ми!

— Добре ли ти беше да хвърляш кал по чаршафите ми, а, идиотка такава!

Уилма беше бясна.

— Чаршафи? Какви чаршафи? Аз… аз… — Погледна към кристалния лампион и сякаш извлече сила от него. — Остави ме на мира! Ти си луда, а не аз!

— Ще ти го върна! Никой не може да влиза просто така в двора ми и да плеска прането ми с кал. Ясно ли ти е! Никой! Н-И-К-О-Й! Разбираш ли? Стига ли това до побъркания ти мозък!? Няма да разбереш кога, къде, още по-малко как, но ще ти го върна!

Нети притискаше слушалката до ухото си. Лицето й бе мъртвешки бяло, като се изключи ярката червена бразда, която разделяше челото й. Челюстите й трепереха от стискане.

— Остави ме на мира или ще съжаляваш! — пищеше тя с тънкия си, хелиев глас.

Райдър вече беше на крака, наострил уши, ококорил големи, тревожни очи. Усещаше заплаха. Излая веднъж, но Нети не го чу.

— Горко ще съжаляваш! Познавам хора! Хора с власт! Познавам ги много добре! Само да си посмяла да ми направиш нещо!

Бавно, с нисък и разтреперан от гняв глас Уилма отвърна:

— Да се подиграваш с мен е най-голямата грешка, която си правила през живота си! Ще ти го върна тъпкано!

Телефонът изщрака.

— Само да си посмяла! — запищя Нети. По страните й течаха сълзи, сълзи на ужас, ярост и безсилие. — Само да си посмяла, мръснице! Ще… ще…

Телефонът отново прищрака и в слушалката се чу непрекъснатият сигнал на отворена линия.

Тя затвори телефона и пет минути седя изпъната като струна, вперила невиждащ поглед напред. После започна да плаче. Райдър отново изджафка и сложи лапи в края на фотьойла й. Жената го прегърна и зарони сълзи по меката му козина. Кучето я близна съчувствено.

— Няма да й позволя да те нарани, Райдър — каза и вдъхна сладникавата му, кучешка топлина, опитвайки се да намери утеха в нея. — Няма да позволя на тази проклета, зла жена да те нарани. Не се плаши. Тя е просто една злобна вещица и ако се опита да направи нещо лошо на теб или на мен… ще съжалява.

След това се изправи, намери кърпичката си, пъхната между възглавницата и облегалката на фотьойла, и започна да бърше сълзите си. Беше скована от страх, но усещаше и гняв. Гняв, който пълзеше и пропиваше в тялото й като влага. Беше изпитвала това чувство и преди — когато посегна за вилицата и я заби в гърлото на мъжа си.

Взе кристалния лампион от масичката и нежно го притисна до себе си.

— Ако посмее да направи каквото и да било — наистина ще съжалява — каза си на глас тя.

После дълго седя така с Райдър в краката и лампиона на коленете.

5

Норис Риджуик караше бавно по Мейн Стрийт с полицейския автомобил и вяло оглеждаше сградите по източната страна на улицата. Смяната му скоро свършваше и той беше доволен. Спомни си колко добре се бе чувствал тази сутрин, преди онзи идиот да го нападне, как бе застанал пред огледалото в съблекалнята да нагласи фуражката си, мислейки си със задоволство, че прилича на образцов полицай. Помнеше онова настроение, но споменът му изглеждаше стар и пожълтял като снимка от деветнадесети век. От мига, в който онзи кретен Кийтън го бе сграбчил, всичко бе тръгнало наопаки.

На обяд бе хапнал миди в „Клъв-клъв“ на 119 улица. Храната там обикновено беше хубава, но този път му предизвика отвратителни киселини и още по-досадно разстройство. Към три часа сгази някакъв пирон на Седма улица и му се наложи да сменя гума. Вентилът непрекъснато му се изплъзваше и той си обърса пръстите в току-що изпраната униформа, без дори да се замисли какво върши. Четири черни бразди останаха от двете страни на ризата му. Докато ги гледаше с отвращение, разстройството отново превърна червата му във врящ котел и той хукна да търси тоалетна. Едва успя да си свали гащите, преди да ги напълни.

Въобще целият му ден вървеше наопаки. Сега пълзеше по улицата покрай сградите, които оформяха центъра на Касъл Рок, и чакаше смяната му да свърши. Подмина „Норуей Банк енд Тръст“, „Уестърн Ауто“, ресторанта на Нан, черната дупка, където се бе издигал палатът на Поп Мерил, шивачницата на Поли, „Неизживени спомени“, железарията…

Норис изведнъж натисна спирачки и спря. Беше видял нещо невероятно на витрината на „Неизживени спомени“ — или поне му се струваше, че го е видял.

Погледна назад в огледалото. На Мейн Стрийт нямаше жив човек. Светофарът в долния край на улицата изгасна за секунди. Релетата вътре прищракаха замислено и жълтото в средата започна да мига. Беше точно девет часът.

Полицаят се върна на заден ход и спря до тротоара. Погледна към радиостанцията, помисли си да набере 10–22 — дежурният напуска автомобила — но реши, че няма смисъл. Просто щеше да погледне на витрината. Увеличи предавателя, отвори прозореца и излезе. Това беше достатъчно.

„Заблудил си се — предупреди се той, докато вървеше по тротоара. — Няма начин да е това. Днес не ти върви на открития. Сигурно е някое старо «Зебко» с макара.“

Само дето не беше. Въдицата на витрината на „Неизживени спомени“ бе чудесно аранжирана с мрежа и чифт ярко жълти гумени ботуши и определено не беше „Зебко“. Беше си истинска „Бейзън“, каквато не беше виждал, откакто баща му умря. Тогава Норис бе на четиринадесет и бе обикнал бейзъна по две причини — заради това, което беше, и заради това, което представляваше за него.

А „Бейзън“ просто бе най-добрата въдица за речен риболов в света.

За него тя бе символ на добрите стари времена. На прекрасните часове, които малкото хилаво момче на име Норис Риджуик бе прекарало с баща си. Часове, в които двамата обикаляха между дърветата по течението на някой поток край града или седяха в малката си лодка насред Касъл Лейк, а всичко наоколо бе побеляло от мъглата, която се издигаше над езерото на плътни, млечни талази и ги затваряше в един техен свят. Свят, създаден само за мъже. Някъде другаде майки може би приготвяха закуската и това също бе прекрасно, но не колкото там. Никой свят, нито преди, нито след това, не бе така хубав.

След фаталния инфаркт на баща му въдицата изчезна. Норис си спомняше, че след погребението бе погледнал в гаража, но въдицата просто я нямаше. Беше я търсил и в мазето, и в килера до спалнята на родителите си (макар да знаеше, че майка му по-скоро би позволила на Хенри Риджуик да прибере слон там, отколкото въдиците си), но тя беше изчезнала. Норис веднага се бе усъмнил в чичо си Фил. На няколко пъти набираше смелост да постави въпроса, но като се стигнеше до разговор, просто се отказваше.

Сега, докато гледаше тази въдица, която може би дори бе същата, той за пръв път престана да мисли за Бъстър Кийтън и изцяло се отдаде на спомена.

Видя баща си да седи на кърмата, стиснал кутията с такъмите между краката си, и да му подава въдицата, за да си налее чаша кафе от големия червен термос на сиви черти. Долови аромата на горещото кафе и миризмата на мъжки одеколон и познатата скръб отново го притисна в сивите си прегръдки.

Старецът му липсваше. След всичките тези години позабравената болка отново сковаваше душата му, силна и ненаситна, както в онзи ден, когато майка му дойде от болницата, хвана ръцете му и каза: „Трябва да бъдем много силни, Норис.“

Прожекторът над витрината блестеше в стоманения корпус на макарата и онази стара любов, онази топла и вечна любов отново изпълни сърцето му. Норис гледаше въдицата и си мислеше за спокойните води на езерото, за аромата на прясно кафе, налято в голям червен термос на сиви черти. Дланите му отново почувстваха грапавата повърхност на корковата дръжка и той вдигна ръка да изтрие сълзите си.

— Г-н полицай? — тихо каза някой.

Норис инстинктивно извика и отскочи назад от витрината. В първия миг си помисли, че този път вече ще напълни гащите — чудесен завършек за ден като днешния. Но спазмите, слава Богу, преминаха и той се огледа. Един висок мъж с карирано сако стоеше пред отворената врата на магазина и го гледаше с усмивка.

— Стреснах ли ви? — попита той. — Много съжалявам.

— О, не — отвърна полицаят и с усилие се усмихна. Сърцето му още биеше като обезумяло. — Всъщност… може би съвсем малко. Гледах въдицата и се бях замислил.

— Днес я получих — каза мъжът. — Стара е, но е в отлично състояние. Истинска „Бейзън“. Марката не е много известна, но сериозните рибари я тачат. Произведена е…

— … в Япония — вметна Норис. — Знам. Баща ми имаше такава.

— Наистина ли? — Усмивката на мъжа стана още по-широка. Зъбите му бяха разкривени, но той не намери това за неприятно. — Какво съвпадение!

— Вярно — съгласи се Норис.

— Аз съм Лийлънд Гонт. Съдържател на магазина — представи се мъжът и подаде ръка.

Норис изпита моментно отвращение, когато дългите пръсти обвиха дланта му, но ръкостискането на господин Гонт бе кратко и неприятното усещане веднага премина. „Сигурно е от развалените миди, дето ги ядох на обяд — помисли си той. — Друг път ще ям само пиле, все пак е специалитет на заведението.“

— Мога да ви продам тази въдица на изключително добра цена — предложи собственикът. — Защо не влезете да го обсъдим, полицай Риджуик?

Норис се стресна. Беше сигурен, че не е казал на тая стара лисица как се казва. Понечи да го попита откъде е разбрал, но замълча. Ясно откъде. Над значката му имаше табелка с името.

— Не е редно — отвърна и махна към колата. Продължаваше да чува пукането на нямата станция. Не го бяха търсили цяла вечер. — Дежурен съм, нали разбирате. Всъщност смяната ми свърши в девет, но де факто, докато предам колата…

— Но това ще ни отнеме само минутка — подкани го Гонт с весел поглед. — Когато се пазаря с някого, не обичам да си губя времето, полицай Риджуик. Особено когато става дума за човек, който бодърства по нощите, за да ме пази.

Норис си помисли да му каже, че девет часът вечерта едва ли може да се нарече нощ, а в затънтено градче като Касъл Рок човек просто няма от кого да се пази, но се отказа. После погледна въдицата и онзи стар копнеж, толкова жив и осезаем, отново го завладя. Представи си как ще я вземе и ще отиде на езерото през уикенда с кутийка червеи и термос прясно кафе от „При Нан“. Ще бъде почти като едно време.

— Амии…

— О, хайде, полицай Риджуик — подкани го отново Гонт. — Щом аз мога да продавам в извънработно време, защо пък вие да не си купите нещо в работно. Освен това, да ви кажа честно, много се съмнявам, че някой е решил да обере банката точно тази вечер.

Норис погледна към банката, която от време на време проблясваше в жълто в такт с релето на светофара, и се разсмя.

— И аз.

— Е?

— Добре, но ако ще свършим за две-три минути. Наистина трябва да вървя.

Лийлънд Гонт изръмжа и се засмя едновременно.

— Усещам как ми вадите душата с памук. Добре, полицай Риджуик, няма да ви задържам повече от две-три минути.

— Наистина бих искал да имам тази въдица — смутолеви Норис.

Това беше най-неподходящият начин да се започне пазарлък и той го знаеше, но просто не се сдържа.

— Ще я имате — отвърна собственикът. — Гарантирам ви, че ще сключите сделката на живота си, полицай Риджуик.

Той въведе Норис в „Неизживени спомени“ и затвори вратата.