Стивън Кинг
Неизживени спомени (4)

2

Шийла Бригъм седеше в стъклената кабинка на дежурния, четеше „Пийпъл“ и се наливаше с „Йо-Хо“. Като се изключи Норис Риджуик, в полицейския участък на Касъл Рок не беше останала жива душа.

Норис седеше зад стара електрическа IBM и се потеше над доклада си с мъчителната задълбоченост, която само той можеше да отдава на писмената работа. Гледаше втренчено в машината, а после изведнъж се превиваше като ударен в стомаха и започваше да блъска по клавишите с оглушително настървение. Оставаше наведен колкото да прочете написаното и глухо простенваше. После идваше ред на щракането на коректорната лента, която поправяше някоя и друга грешка (Норис хабеше средно по една от тях на седмица), и творецът най-сетне се изправяше. След това настъпваше тежка пауза, а после цикълът се повтаряше Час-два по-късно Норис хвърляше готовия доклад във входящата кошница на Шийла, а веднъж-дваж седмично дори се случваше докладите му да са разбираеми.

Той вдигна глава и се усмихна на Алън, който прекоси тесния коридор между бюрата.

— Здрасти, шефе, как вървят работите?

— Две-три седмици няма да мислим за Портланд. Тук нещо?

— Ами! Нищо особено. Ей, Алън, знаеш ли, че очите ти са адски зачервени? Да не би да си пушил пак от оня скапан тютюн?

— Не, бе — отвърна мрачно той. — Отбих се на по чашка с двама колеги, а после трийсет мили се блещих срещу хорските дълги по пътя за насам. Имаш ли аспирин под ръка?

— Винаги. Нали ме знаеш.

В последното чекмедже на бюрото си Норис държеше своята лична аптека. Той порови вътре, извади огромен флакон с ароматизиран спазмолитик, вторачи се в етикета, поклати глава и продължи да рови. Най-накрая измъкна шишенце прост аспирин и му го подаде.

— Има една работа за теб — каза Алън и изтръска два аспирина в шепата си.

Заедно с тях от шишенцето се посипа бяла пепел и той изведнъж се замисли защо простият аспирин винаги се троши повече от марковия, а после — дали не полудява.

— О, Алън, имам още два формуляра да попълвам и…

— Спокойно — прекъсна го той и измъкна хартиена чашка от машината за вода. — Искам само да прекосиш стаята и да отвориш вратата, през която току-що влязох.

— К’во?

— Само не си забравяй кочана с квитанциите — допълни Алън и глътна аспирините.

Норис Риджуик веднага се притесни.

— Твоят е тук на масата, до куфарчето.

— Знам. И ще си остане там, поне тази вечер — отсече колегата му.

Норис дълго се взира в него и накрая попита:

— Бъстър?

— Бъстър — кимна Алън. — Пак е паркирал на мястото за инвалиди. Онзи ден го предупредих за последен път.

Главният градски съветник на Касъл Рок Данфърд Кийтън III беше „Бъстър“ за всички, които го познаваха, но… служителите в кметството, които имаха желание да останат на работа, внимаваха да му викат Дан или господин Кийтън, когато можеше да ги чуе. Само Алън, който бе избран с гласуване, смееше да го нарича Бъстър, но дори той си бе позволил да го направи само два пъти, и то в изблик на гняв. Всъщност това със сигурност щеше да се случи пак. Дан „Бъстър“ Кийтън беше човек, който много лесно можеше да вбеси Алън Пангборн.

— Стига, де! — възмути се Норис. — Ще го направиш ти, нали, Алън?

— Не мога. Другата седмица съветниците ще одобряват бюджета.

— Но той вече ме мрази — простена мъжът. — Сто на сто.

— Бъстър мрази всички, с изключение на жена си и майка си, макар за първата да не съм съвсем сигурен. Предупредих го поне десет пъти през последния месец да не паркира на единственото ни място за инвалиди и сега не смятам да плюя на думите си.

— Да, ама аз ще плюя на работата си. Това е направо подло, Алън!

— Спокойно. Ти иди му сложи квитанция на предното стъкло, пък той утре ще дойде при мен. Ще ми нареди да те уволня…

Норис въздъхна отчаяно.

— … и аз ще откажа. После ще ми каже да скъсам квитанцията, но ще откажа и това. А към обяд, когато вече ще се е разпенил от яд, ще склоня. Така като се явя на заседанието, той има да ми връща услуга.

— Да, а на мен какво ще има да ми връща?

— Норис, искаш ли нов радар или не?

— Ами-и-и…

— А факс? Карам ги да купят факс от две години насам.

— Да! — съгласи се гласът в главата му. — Започна говориш за това, когато Ани и Тод бяха още живи, Алън! Помниш ли? Помниш ли, когато бяха живи?

— Е, щом е така… — склони най-после Норис и посегна към кочана си с мъчителна неохота.

— Браво! — похвали го Алън със сърдечност, която не почувства. — Аз съм си в кабинета.

3

Той затвори вратата и набра номера на Поли.

— Ало? — дочу се гласът й и Алън веднага осъзна, че няма да й каже за депресията, която така коварно го бе завладяла. Тази вечер тя си имаше достатъчно проблеми. Стигаше му един неин звук, за да го разбере — лепкавото „л“ в нейното „ало“. То бе сигурен знак, че е взимала перкодан (може би дори повече от един), а тя взимаше перкодан само когато болката станеше наистина непоносима. Макар Поли никога да не го бе споделяла, Алън съзнаваше, че тя живее в ужас от деня, в който обезболяващите щяха да престанат да действат.

— Как си, красавице? — попита той и сложи длан на челото си.

Аспиринът, изглежда, не беше в състояние да се справи с главоболието му.

„Може би трябва да я помоля за един перкодан“ — помисли си той.

— Добре — отвърна тя. Говореше внимателно, пристъпваше от дума на дума, както госпожица стъпва от камъче на камъче, за да прекоси поток. — А ти? Звучиш ми уморено.

— Адвокатите винаги ме изтощават. — Той отхвърли идеята да я навести. Тя щеше да каже: „Разбира се, Алън“ и наистина щеше да се радва да го види — както и той нея — но срещата им само щеше още повече да я затормози. — Мисля да се прибера и да си легна. Имаш ли нещо против да не идвам днес?

— Не, скъпи. Всъщност дори ще е по-добре да не минаваш.

— Зле ли е днес?

— По-зле — отвърна тя внимателно.

— Не това попитах.

— Понася се.

„По гласа ти личи, че лъжеш, миличка“ — помисли си той.

— Добре. А какво става с онази ултразвукова терапия, за която ми спомена? Откри ли нещо?

— Ами, би било чудесно, ако можех да си позволя един месец в клиниката „Майо“, но уви! И не ми казвай, че ти ще поемеш разходите — прекалено съм уморена, за да спорим.

— Бях останал с впечатление, че става дума за болницата в Бостън…

— Там — догодина. Ще правят клиника за ултразвукова терапия. Евентуално.

Настъпи тишина и той тъкмо смяташе да й каже „довиждане“, когато тя отново проговори. Този път гласът й бе по-жизнен.

— Отбих се в новия магазин тази сутрин. Помолих Нети да направи кейк и го занесох. Абсолютен прецедент, разбира се. И децата знаят, че в такива случаи не се нося сладкиши.

— Е, и как е магазинът? Какво предлага?

— От всичко по малко. Ако трябва да измисля определение, бих казала, че е нещо средно между антиквариат и колекционерски магазин, но наистина не подлежи на описание. Трябва да го видиш.

— Запозна ли се със собственика?

— Господин Лийлънд Гонт от Акрън, Охайо — отвърни Поли и Алън съвсем ясно долови усмивка в гласа й. — За местните хитруши той ще бъде гвоздеят на програмата тази година.

— А на теб как ти се стори?

Усмивката в гласа й стана още по-забележима.

— Ами, какво да ти кажа, Алън… Ако трябва да бъда откровена, аз те обичам и се надявам, че и ти мен, но…

— И аз теб — вметна той.

Аспиринът на Норис Риджуик едва ли беше способен на чудеса, но главоболието му постепенно отминаваше.

— … но като го видях и на мен ми се разтуптя сърцето. А да ти разправям как изглеждаха Нети и Розали, като се върнаха.

— Нети! — Алън свали краката от бюрото си и се изправи на стола. — Та тя се плаши от собствената си сянка!

— Да, но Розали я накарала да отиде с нея — нали знаеш, бедната сърничка не смее да ходи никъде сама — и като се върнаха, питах Нети какво й е мнението за господин Гонт. Алън, бозавите й очички направо светнаха! „Той има кристали! — вика ми. — Прекрасни цветни кристали! Дори ме покани утре да ми покаже още от тях!“ От четири години насам за първи път я чувам да приказва толкова. „Много мило от негова страна, нали Нети? — казвам й. А тя: — О, да, и знаеш ли какво?“ Попитах какво, естествено, и Нети прошепна: „Сигурно ще отида!“

Алън гръмко и сърдечно се разсмя.

— Щом Нети иска да отиде при него без бавачка, трябва да хвърля едно око на тоз човек. Ще да е невероятен чаровник.

— Какво да ти кажа — не е красавец, поне не като по филмите, но има страхотни кафяви очи. Озаряват цялото му лице!

— Внимавай, скъпа — изръмжа Алън. — Започвам да ревнувам.

— Не се притеснявай — засмя се тя. — Всъщност има и още нещо.

— Е?

— Розали разправя, че Уилма Джърсик дошла в магазина, докато Нети била там.

— Станало ли е нещо? Сджафкали ли са се?

— Не, Нети я погледнала изпод око, онази свила устни и тя се изнизала от магазина. Уилма Джърсик обаждала ли ти се е за кучето на Нети напоследък?

— Не — отвърна Алън. — Няма защо. На няколко пъти минавам покрай къщата на Нети след десет и половина, но не се чува лай. Кутретата винаги джафкат, докато свикнат, Поли. Кученцето вече поотрасна, пък и стопанката му е добра. Нети може да не е от най-богатите, но се грижи за кучето. Как му беше името?

— Райдър.

— Е, Райдър вече е спокоен и Уилма Джърсик ще трябва да си търси друг повод за разправии. Сигурен съм, че веднага ще намери. Жени като нея винаги намират за какво да се заяждат. Всъщност проблемът изобщо не е в кучето Никой друг от квартала не се е оплаквал от него. Проблемът е в стопанката. Уилма има нюх към уязвимите, а около Нети Коб има какво да се надуши.

— Да… — мрачно и замислено отвърна Поли. — Знаеш ли, че Уилма се обадила една вечер на Нети и й казала, че ако не накара кучето да млъкне, щяла да дойде и да му пререже гърлото?

— Е, знам, че Нети ти е казала така. Разбирам, че Уилма здравата я е уплашила, но знам също, че и Нети е имала… известни проблеми. Не искам да кажа, че Уилма Джърсик не е способна да направи такова нещо, но не е изключено Нети просто да си го е въобразила.

Че Нети бе имала „известни проблеми“ бе твърде меко казано, но едва ли имаше нужда от по-силни думи — и двамата знаеха за какво става дума. След като преживя години на ад с един изверг, който я унижаваше по всякакъв начин, по който мъж може да унижава жена, тя заби двурога вилица в гърлото на съпруга си, докато спеше.

След трагедията Нети прекара пет години в „Джунипър Хил“, санаториум за душевно болни край Огъста, и работата й при Поли бе част от лечението. Алън смяташе, че тя едва ли е могла да попадне в по-подходяща среда, а все по-доброто й душевно състояние непрекъснато потвърждаваше мнението му. Преди две години жената си бе устроила собствен дом на Форд Стрийт, на шест преки от центъра.

— Нети наистина си има проблеми — съгласи се Поли, — но отношението й към господин Гонт е направо невероятно. Беше толкова въодушевена!

— Трябва да се видя с този човек — отвърна Алън.

— Да, и ми кажи какво мислиш. И обърни внимание на очите! Страхотни са.

— Съмнявам се, че ще предизвикат чак такова възхищение и у мен — засегна се той.

Поли отново се разсмя, но този път смехът й му се стори малко пресилен.

— Опитай се да поспиш малко.

— Ще опитам. Благодаря ти, че се обади, Алън.

— Няма защо… Обичам те, красавице.

— Аз също, Алън. Лека нощ.

— Лека нощ.

Той затвори телефона, изви настолната лампа така, че да хвърля кръг светлина на стената, сложи крака на бюрото и сви длани като за молитва. После изпъна показалците си и на стената се появи зайче с щръкнали уши. Алън пъхна палци между изпънатите си пръсти и зайчето размърда носле. После заподскача по светлата полянка, скри се и се върна като слон с дълъг навирен хобот. Ръцете на Алън се движеха ловко и с лекота. Той почти не забелязваше животните, които пръстите му създаваха.

Мислеше си за Поли — Поли и нейните болни ръце. Какво да направи, за да й помогне?

Ако беше само въпрос на пари, той щеше да я настани в клиниката „Майо“ още на следващия ден. Щеше да го направи дори ако трябваше да я завърже в усмирителна риза и да я натъпче с успокоителни, за да я закара дотам.

Но не беше въпрос на пари. Лекуването на хроничен артрит с ултразвук все още се експериментираше. След време можеше да се окаже ефикасно колкото ваксината на Салк^[1] или безсмислено колкото френологията^[2], но сега това нямаше никакво значение. Алън не се притесняваше, че ще хвърли парите си на вятъра, но шансовете за избавление бяха едно на хиляда, а неуспехът щеше да сломи и последната надежда на Поли.

Врана, гъвкава и одухотворена като от филмче на Дисни, прелетя бавно над дипломата му от Полицейската академия в Албани. Крилата й се удължиха и тя се превърна, в праисторически птеродактил, който се стрелна към картотеката, вирнал триъгълната си глава.

Вратата се отвори. Тъжната дакелска муцуна на Норис Риджуик надникна в стаята.

— Направих го, Алън — заяви той с вид на човек, който си признава, че е убил няколко невръстни дечица.

— Браво, Норис — похвали го Алън. — Обещавам ти, че няма да пострадаш.

Норис го загледа с влажните си очи и кимна неуверено. После погледна към кръгчето светлина на стената и каза:

— Направи Бъстър.

Алън се засмя, поклати глава и посегна към лампата.

— Хайде, де — взе да се умилква Норис. — Сложих квитанция на колата му! Заслужавам. Моля те, Алън, направи го. Така ме разтоварва!

Той хвърли поглед през рамото на Норис, увери се, че в канцеларията няма никой, и сви едната ръка върху другата. На стената се появи набит мъж, който важно прекоси кръгчето светлина, клатейки дебелия си корем. Поспря да вдигне панталоните си на кръста и отново продължи въртейки надменно глава.

Мъжът се разсмя звънко и щастливо като дете. За миг смехът му натрапчиво напомни на Алън за Тод, но той бързо изби тази мисъл от главата си. За днес му стигаше.

— О, Боже, това направо ме побърква! — каза Норис през смях. — Късно си се родил, Алън. Можеше да направиш кариера в шоуто на Ед Съливан.

— Хайде — подкани го Алън. — Изчезвай.

Смеейки се, той затвори вратата зад себе си.

Алън сви ръце и на стената се появи Норис — кльощав и малко надут. Той го разходи из осветения кръг, а после угаси лампата и извади омачкания си тефтер от задния джоб. Разлисти го набързо, докато намери празна страниизр и записа „Неизживени спомени“, а отдолу — Лийлънд Гонт, Клийвлънд, Охайо. Така ли беше? Не. Задраска Клийвлънд написа Акрън. „Може би наистина съм си изгубил ума“ — помисли си. На третия ред добави: Да се провери!

После прибра тефтерчето обратно в джоба си, помисли си, че е време да си върви, но отново запали лампата. Не след дълго сенките отново дефилираха по стената — лъвове, тигри, мечки… Като лондонска мъгла депресията се спусна над него и пропълзя в душата му с малки котешки стъпки. Вътрешният глас отново му заговори за Ани и Тод и скоро Алън Пангборн започна да го слуша. Против волята си… но с все по-голямо себеотдаване.

4

Поли лежеше на леглото си и когато свърши разговора с Алън, се обърна на една страна да затвори слушалката. Но тя се плъзна от ръката й и падна на земята. Самият апарат бавно се спусна по нощното шкафче с явното намерение да се присъедини към половинката си. Жената посегна да го хване, но удари ръката си в ръба на шкафчето. Жестока болка разкъса тънката паяжина, която обезболяващите бяха опънали върху нервите й, и пробяга като стрела към рамото. Поли прехапа устни, за да не изплаче.

Телефонът стигна края на нощното шкафче и падна на пода с отчетливо „дзън“ на звънчето вътре. Наоколо се разнесе идиотският непрекъснат сигнал на централата, който звучеше като жужене на насекоми, предавано на къси вълни.

Помисли си да вдигне телефона с подобието на ръце, което сега лежеше на гърдите й, и въпреки че едва ли щеше да успее да го хване — тази вечер пръстите й изобщо не искаха да се свият, можеше поне да го придърпа към себе си, както се свири на акордеон. Ала изведнъж това й се стори безкрайно трудно. Нещо толкова просто, като да се вдигне от пода паднал телефон, бе за нея изтезание. И тя започна да плаче.

Болката вече се бе събудила напълно и отново вилнееше, превръщайки ръцете й — особено тази, която бе ударила — в язви. Тя се отпусна на леглото, вперила замъглен поглед в тавана, и заплака.

„Господи, бих дала всичко, за да се отърва от това. Всичко. Всичко!“

5

Към десет часа в една есенна делнична вечер главната улица на Касъл Рок бе пуста и безлюдна. Уличните лампи хвърляха кръгове бяла светлина по тротоара и някак си смаляваха търговските сгради, превръщайки центъра в стар декор, на който сякаш всеки момент ще се появи самота фигура с фрак и цилиндър — Фред Астер или може би Джийн Кели — и ще премине с танцувална стъпка от едната лампа до другата, пеейки за това колко нещастен може да бъде човек, когато го зареже най-прекрасното момиче и всички барове са затворени. А после от другата страна на улицата ще излезе друга фигура — Джинджър Роджърс или може би Сид Чарис — облечена във вечерна рокля. Тя ще пристъпи елегантно към Фред (или Джийн), пеейки колко самотно може да бъде едно изоставено момиче. Двамата ще се видят, ще спрат артистично, а после заедно ще затанцуват пред банката или пред „Ти шиеш и шиеш“.

Вместо това по улицата се затътри Хю Прийст.

Той далеч не приличаше нито на Фред Астер, нито на Джийн Кели, в края на улицата нямаше момиче, с което да се срещнат по романтична случайност, и най-вече той определено не танцуваше. Но пък здравата се наливаше, както бе правил от четири следобед. На този стадий обикновеното ходене си беше направо изкуство, какво остава за танците. Той вървеше бавно, придвижваше се от лампа на лампа и дългата му сянка пробягваше по витрините. От време на време се олюляваше, вперил кръвясалите си очи напред, а големият му провиснал корем издуваше потната синя фланелка, на която се мъдреше огромен комар с надпис ПТИЦАТА НА ЩАТА МЕЙН.

Боклукчийският камион на Касъл Рок, който Хю караше, беше останал на мръсния паркинг зад „Кроткия тигър“. Водачът му бе не дотам горд собственик на множество актове за пътни нарушения, а при последното, което доведе до шестмесечно лишаване от правото да шофира, онова копеле Кийтън, неговите колеги Фалертън и Самюелс и кучката Уилямс му бяха дали да разбере, че търпението им е изчерпано. Следващото нарушение щеше завинаги да го лиши от шофьорска книжка, а оттам — и от работа.

Това не накара Хю да се откаже от алкохола — нямаше сила на тази земя, която бе способна на това — но оформи главата му твърдото решение да не кара, когато е пил. Беше на петдесет и една — малко късно да смени човек работата си особено ако списъкът с пиянските прегрешения го следва като тенекия, вързана за опашката на куче. Та затова Хю се прибираше вкъщи пеша, а пътят, мамка му, беше доста дълъг. Но имаше един боклукчия, Боби Дъгъс, на когото щеше да му се наложи дълго да обяснява на сутринта, освен ако не искаше да се прибере вкъщи с по-малко зъби, отколкото е излязъл.

Когато Хю подмина ресторанта „При Нан“, започна да ръми ситен дъждец. Това далеч не подобри настроението му.

Беше попитал Боби, който всяка вечер минаваше край тях на път за вкъщи, дали ще намине през кръчмата тази вечер. Той му беше казал: „Че що не, Хюбърт“ — винаги му викаше Хюбърт, а той въобще не се казваше така и за тая работа също щяха да се разправят. При това много скоро. „Ще дода към седем, като винаги.“

И така Хю, разчитайки на транспорт, в случай че си пийне повече, се закотви в „Тигъра“ точно в четири часа. Беше се спасил от службата малко по-рано (Всъщност час и половина по-рано, но пък какво от това. Нали го нямаше Дийк Брадфорд.) и се бе довлякъл направо в кръчмата. А като стана седем часът, познай какво? Ни Боби Дъгъс, ни дявол! Стана осем, девет, девет и половина и какво? Все същото, мамка му!

А в десет без десет Хенри Бофорт, барман и съдържател на „Кроткия тигър“, покани Хю да си вдига чукалата, да си обира крушите, да вдига гълъбите — с една дума да се разкара. Той побесня. Вярно, че беше ритнал джубокса, но проклетата плоча на Родни Кроуел пак прескачаше.

— И к’во? Да си седя така и да я слушам, ли? — изрепчи се на Хенри. — Просто я махни оттам и толкоз. Ще рече, че го е хванала епилепсия човека!

— Ясно ми е, че не си си допил — отвърна му Хенри, но за днес повече не давам. Останалото ще трябва да си го вземеш от собствения хладилник.

— А ако кажа не?

— Ще викна шериф Пангборн — каза спокойно съдържателят.

Останалите клиенти на „Тигъра“, които не бяха кой знае колко в този делничен ден, наблюдаваха с интерес малката словесна схватка. Мъжете гледаха да се държат учтиво с Хю Прийст, особено когато си беше пийнал, но той не можем и да се надява, че някой ден ще спечели конкурса „Най-обичания човек в Касъл Рок“.

— Не ми се ще — продължи Хенри, — но ще го направя, Хю. Писна ми непрекъснато да ми риташ техниката.

„Що не те заритам тебе, кучи сине“ — понечи дай отвърне, но после си помисли как онова тлъсто копеле Кийтън ще му връчи уволнението, загдето е ритал задници в местната кръчма. Естествено, ако наистина се стигнеш дотам, заповедта както винаги щеше да дойде по пощата. Свине като Кийтън никога не си цапаха ръцете (и не рискуваха да си тръгнат посинени) за такива работи. Но на Хю тази мисъл му се отразяваше добре. Поохлаждаше малко страстите му. Пък и у тях наистина имаше два стека бира — един в хладилника и един на рафта.

— Добре, де — махна той. — Тръгвам. Върни ми ключовете.

За всеки случай ги беше дал на Хенри, когато седна на бара преди шест часа и осемнадесет бири.

— Тцъ.

Хенри избърса ръцете си в някакъв парцал и го погледна невъзмутимо.

— К’во значи „тцъ“?

— Значи, че си прекалено пиян да караш. Сигурен съм, че като се събудиш утре сутринта, ще го разбереш и ти.

— Слушай — подхвана Хю на ръба на търпението. — Като ти дадох проклетите ключове, си мислех, че ще има кой да ме закара. Боби Дъгъс каза, че ще мине на по бира. Да не съм виновен аз, че тоя тъпанар не дойде?

Мъжът въздъхна.

— Разбирам те напълно, но това не е мой проблем. Ако претрепеш някого, направо ще ме опандизят. Съмнявам се, че те е грижа, но аз трябва да си пазя задника, приятел. В тоя свят няма кой друг да ми го пази.

Хю усети обида, самосъжаление и странно омерзение, които избиха по повърхността на съзнанието му като някаква отвратителна течност, която се просмуква от отдавна заровен варел с токсични отпадъци. Той отмести очи от ключовете си, които висяха зад бара до табелка, на която пишеше: АКО НЕ ХАРЕСВАТЕ НАШИЯ ГРАД, ТЪРСЕТЕ РАЗПИСАНИЕТО НА ВЛАКОВЕТЕ, погледна към Хенри и с ужас установи, че е готов да се разплаче.

Съдържателят хвърли поглед през рамото му към останалите клиенти и викна:

— Ей! Има ли някой път към Касъл Хил?

Мъжете сведоха очи към масите, двама-трима изпукаха с пръсти, Чарли Фортен се понесе към тоалетната с отрепетирана походка, но никой не отговори.

— Видя ли? — възползва се Хю. — Хайде, Хенри, дай ми ключовете.

Той бавно и категорично поклати глава.

— Ако искаш пак да идваш тук и да си пиеш пиенето, ще трябва да си вървиш на стоп.

— Добре, де! — отвърна Хю като раздразнено дете, което всеки момент ще избухне в плач.

После прекоси салона с наведена глава и ръце свити в юмруци Чакаше някой да се разсмее. Почти се надяваше на това. Тогава щеше да изпотрепе когото свари, пък майната й на работата. Но в кръчмата цареше пълна тишина, като се изключи Рийба Макентайр, която извиваше нещо за Алабама.

— Утре ела за ключовете! — провикна се Хенри след него.

Той не отвърна. С невероятно усилие се сдържа да не забие оръфаната си жълта обувка в проклетата машинка на Хенри Бофорт и излезе с наведена глава.

6

Ситният дъждец се превърна в истински дъжд и Хю си помисли, че докато стигне до къщи, сигурно от небето ще се изсипе порой. Просто такъв му беше късметът. Продължи да върви, вече без да се олюлява така често (свежият въздух го отрезвяваше), и непрекъснато шареше с поглед насам-натам. Беше изнервен и жадуваше някой да му каже макар една дума. Тази вечер това щеше да му е достатъчно. Помисли си за момчето, което се бе изпречило пред камиона му предишния ден, и изведнъж съжали, че не го размазал на улицата. Нямаше да го обвинят в нищо. По негово време децата гледаха къде вървят.

Той мина покрай мястото, където бе стоял „Емпориум Галориум“, преди да изгори, после покрай „Ти шиеш и шиеш“ и железарията на Касъл Рок и… стигна до „Неизживени спомени“. Хвърли бегъл поглед към витрината, без да се спира, и отново впери очи напред по Мейн Стрит. Оставаше му още миля и половина и може би щеше да успя да изпревари дъжда все пак.

Но изведнъж се закова. Краката му го бяха отвели пред новия магазин и той просто трябваше да се върне.

Самотна лампа над витрината хвърляше мека светлина върху трите изложени предмета. Лъчите й пробягваха към лицето на Хю и го променяха като в приказка. Изведнъж той заприлича на уморено малко момче, което отдавна е трябвало да си легне, малко момче, току-що видяло онова, което иска за Коледа, което трябва да получи за Коледа, защото нищо друго на този Божи свят не би му се харесало. Предметът в центъра на витрината беше поставен между две тумбести вази (любимия кристал на Нети Коб, макар че Хю не знаеше това, пък и да го знаеше, едва ли щеше да го е грижа).

Този предмет бе една лисича опашка. Изведнъж отново стана 1955, той току-що бе получил книжката си и пътуваше към финала на ученическия шампионат на Уестърн Мейн — Касъл Рок срещу Грийнс Парк — с двегодишния форд-кабрио на баща си. Беше необичайно топъл ноемврийски ден. Достатъчно топъл, че да свалиш стария гюрук и да закопчаеш брезента отгоре му (особено ако си част от банда диви тийнейджъри, готови и жадни за лудории). Бяха шестима в колата. Питър Дойън беше понесъл шишенце уиски. Пери Комо въртеше радиото, Хю Прийст седеше гордо зад белия волан, а на антената се вееше дълга, луксозна лисича опашка, точно като тази, която виждаше сега във витрината.

Той си спомни как бе гледал тази развята лисича опашка и си бе казвал, че един ден, когато си купи собствена кола, ще сложи точно такава опашка на антената.

Спомни си, че отказа да пие от шишето, когато му дойде редът. Караше, а човек не пие, когато кара, защото е отговорен за живота на останалите.

Спомни си и още нещо: увереността, че в онзи момент изживяваше най-прекрасния час от най-прекрасния ден в своя живот.

Споменът го учуди и нарани с яснотата и почти осезаемата си жизненост — димният аромат на запалени листа, ноемврийското слънце, което проблясва в огледалата. А сега, като гледаше лисичата опашка във витрината на „Неизживени спомени“, Хю изведнъж осъзна, че това наистина е бил най-прекрасният ден от живота му. Един от последните дни, преди алкохолът да го оплете здраво в лепкавата си, жилава паяжина и да го превърне в изопачено подобие на цар Мидас^[3] — всичко, до което се бе докосвал оттогава, неизменно се превръщаше в боклук.

„Бих могъл да се променя“ — помисли си изведнъж той.

Мисълта бе по своему омайваща.

„Бих могъл да започна отново.“

Възможни ли са такива неща?

„Да, мисля, че понякога са възможни. — Мога да купя тази лисича опашка и да я завържа за антената на буика. Но ще ми се смеят. Момчетата ще се смеят. Кои момчета? Хенри Бофорт? Или оня никаквец Бил Дъгас? Какво от това? Майната им! Купи си опашката, вържи я на антената и карай…

Накъде?

Ами например към Грийнс Парк на срещата на Анонимните алкохолици като за начало.“

За миг тази възможност едновременно го уплаши и въодушеви, като затворник, осъден до живот, който вижда ключ, забравен в ключалката на килията му от разсеян надзирател. За миг той почти се видя как го прави, как получава бяла точка, после червена, синя, как става все по-трезвен с всеки изминат ден, с всеки изминат месец. Край на „Кроткия тигър“. Лошо. Но край и на ужаса, че при раздаване на заплатите ще му дадат и заповедта за уволнение заедно с чека. А това съвсем не беше лошо.

В този миг, застанал пред витрината на „Неизживени спомени“, вперил поглед в лисичата опашка, Хю виждаше бъдеще. За пръв път от години насам той виждаше бъдеще и тази красива оранжева опашка с пухкавия си бял връх се вееше в него като бойно знаме.

И тогава действителността се върна с трясък. А действителността миришеше на дъжд, на влага и мръсни дрехи. Нямаше да има лисича опашка за него, нито срещи на Анонимните алкохолици, нито точки, нито бъдеще. Той беше на петдесет и една проклети години, а на петдесет и една е прекалено късно да се мечтае за бъдеще. На петдесет и една човек трябва непрекъснато да тича, за да избегне лавината на собственото си минало.

И все пак, ако магазинът работеше, той щеше да надникне в него. Естествено, че щеше да го направи. Щеше да влезе и да попита колко струва лисичата опашка на витрината. Но часът беше десет, магазините на Мейн Стрийт бяха залостени като банков трезор, а когато се събудеше утре, чувствайки се сякаш някой е забил ледена висулка между очите му, Хю щеше да е забравил красивата лисича опашка и нейният яркоръждив цвят.

Ала той не си тръгна. Остана пред витрината още миг, прокара мръсни, мазолести пръсти по стъклото като дете пред магазин за играчки и в ъгълчетата на устните му заигра усмивка. Тя беше нежна и изглеждаше съвсем не на място върху лицето на Хю.

Някъде на Касъл Вю изръмжа кола, звукът разцепи влажния въздух като стрелба и изтръгна Хю от унеса.

„Мамка му! Какво, по дяволите, мислиш?“

Той извърна лице от витрината и отново впери поглед по пътя към къщи — ако изобщо можеше да се нарече къща двустайната дървена барака, в която живееше. Докато минаваше под тентата, той погледна към вратата и… отново се закова.

Табелката там естествено гласеше:

Като насън Хю сложи ръка на дръжката и завъртя. Вратата без усилие се отвори. Малко сребърно звънче дрънна отгоре, а звънът му се чу сякаш от безкрая.

В средата на магазина стоеше мъж. Той избърсваше праха по една витрина с четка с пера и си тананикаше. Когато чу звънчето, се обърна към Хю. Не изглеждаше ни най-малко учуден от това, че вижда посетител в десет и десет вечерта в делничен ден. Единственото нещо у този мъж, което направи впечатление на Хю в тези първи секунди, бяха очите му — черни като на индиец.

— Забравил си да обърнеш табелката, приятел — чу се да казва.

— Не съвсем — отвърна учтиво мъжът. — Не мога да спя добре и понякога ми е приятно да работя до късно. Човек не знае кога някой, като вас например, може да се отбие… и да си хареса нещо. Ще влезете ли да разгледате?

Хю Прийст влезе и затвори вратата след себе си.

7

— Има една лисича опашка… — подхвана Хю, Но се наложи да спре и да прочисти гърлото си, защото думите му прозвучаха като дрезгаво, нечленоразделно мънкане. — Има една лисича опашка на витрината.

— Да — каза собственикът. — Хубава е, нали?

Той държеше четката пред себе си и индийско черните очи го гледаха с нескрит интерес зад букета от пера. Хю не виждаше устните му, но почти беше сигурен, че мъжът се усмихва. Обикновено се чувстваше неловко, когато му се усмихваха — особено хора, които не познаваше. Избиваше го на бой. Тази вечер обаче това изобщо не го подразни. Може би защото още беше полупиян.

— Хубава е — съгласи се той. — Баща ми имаше такава едно време, когато бях дете. Много хора в този гнусен град не вярват, че някога съм бил дете, но бях. Както всички.

— Разбира се.

Очите на мъжа останаха приковани в Хю и странно, но всеки миг като че ли се уголемяваха. Той просто не можеше да откъсне поглед от тях. Прекаленото вглеждане беше второто нещо, което обикновено го изнервяше, но тази вечер и то не му направи впечатление.

— Навремето смятах тази лисича опашка за най-готиното нещо на света.

— Разбира се.

— Готино — така му казвахме тогава. Нямаше ги тия „убиец“ и „трепач“, дето въобще не разбирам какво значат! А вие?

Собственикът на „Неизживени спомени“ не отговори. Просто стоеше и го гледаше с черните си индийски очи зад перата на четката.

— Както и да е, искам да я купя. Ще ми я продадете ли?

— Разбира се — каза за трети път Лийлънд Гонт.

Хю усети облекчение и внезапно завладяващо щастие. Изведнъж се почувства сигурен, че всичко ще бъде наред. Всичко! Това беше направо ненормално, като се има пред вид, че дължеше пари на почти всеки в Касъл Рок и трите съседни града, че от шест месеца насам непрекъснато беше на ръба да изгуби работата си, че буикът му вървеше само благодарение на Божията милост. Но беше и неоспоримо.

— Колко? — попита той и изведнъж се уплаши, че няма да може да си позволи нещо толкова красиво.

Ами ако не му стигнеха парите? Или още по-зле, ако ги намереше отнякъде утре или вдругиден, а се окажеше, че опашката вече е продадена?

— Ами зависи.

— Зависи? От какво зависи?

— От това колко бихте платили за нея.

Като насън Хю извади омачкания портфейл от задния си джоб.

— Прибери това, Хю!

Споменах ли как се казвам?

Не си спомни, но прибра портфейла.

— Обърни си джобовете. Ето тук, на този щанд.

Той започна да изважда съдържанието на джобовете си — ножче, цигари, „Зиппо“^[4], долар и петдесет на полепнали с тютюн монети.

Мъжът се наведе и разгледа купчинката.

— Добре — отбеляза той и прокара перата по скромното имущество.

Когато свърши, ножчето, запалката и цигарите бяха на местата си, но парите ги нямаше.

Хю наблюдаваше всичко това без изненада. Той стоеше безмълвен като играчка с изтощени батерии, а високият мъж отиде до витрината, взе лисичата опашка и я остави на щанда до изваденото от джоба.

Бавно и съсредоточено Хю вдигна ръка и погали козината. Беше хладна и гъста и заискри от статично електричество. Допирът с нея бе като допир с ясна есенна нощ.

— Хубава е, а? — каза високият мъж.

— Наистина… — отвърна отнесено и понечи да вземе опашката.

— Не! Недей! — спря го рязко мъжът.

Хю веднага дръпна ръката си и погледна към господин Гонт с неистова болка.

— Още не сме се спазарили.

— Не сме — съгласи се Хю.

„Аз съм хипнотизиран — помисли си. — Проклет да съм ако този човек не ме е хипнотизирал.“

Но това нямаше значение. Всъщност дори беше… приятно.

Посегна към портфейла си отново, движейки се бавно, като под вода.

— Остави това, глупако — каза ядосано собственикът и захвърли перата.

Хю веднага се подчини.

— Защо толкова много хора смятат, че всички решения се намират в портфейлите им? — попита нервно мъжът.

— Не знам — отвърна Хю. Никога не се бе замислял за това преди. — Наистина е малко глупаво.

— По-лошо! — викна Гонт. Гласът му бе станал заядлив и треперещ, като на човек, или много уморен, или много ядосан. Беше уморен — денят бе дълъг и изнурителен. Беше свършил много неща, но работата едва започваше. — Много по-лошо! Направо престъпно! Знаеш ли какво, Хю! Светът е пълен с петимни хора, които не разбират, че всичко, всичко се продава… стига да си готов да заплатиш подходящата цена. Иначе знаят да го повтарят като папагали, колкото да се перчат със здравословния си непукизъм. Да, ама не повтарянето му е майката.

— Не! — съгласи се механично Хю.

— За нещата, от които хората наистина се нуждаят, Хю, парите не са решение. И най-дебелият портфейл в този град не струва колкото потта от челото на един работник. Ами душите? Ако бях взимал по една монета всеки път, когато чуя някой да казва: „Бих продал душата си за това и това“, щях да си купя Емпайър Стейт Билдинг, Хю!

Той се наведе напред и устните му се отдръпнаха от неравните му зъби в зловеща усмивка.

— Кажи ми, Хю, за какво, по дяволите, може да ми послужи твоята душа?

— Най-вероятно за нищо — отвърна той и гласът му прозвуча далечен, сякаш идваше от дълбините на тъмна пещера. — Не мисля, че е във форма напоследък.

Господин Гонт изведнъж се успокои.

— Стига лъжи и полуистини! Познаваш ли една жена на име Нети Коб?

— Лудата Нети? Всички в града я знаят. Тя уби мъжа си.

— Да, така разправят. Сега ме чуй, Хю. Слушай ме много внимателно. А после можеш да вземеш лисичата опашка и да си вървиш у дома.

Хю Прийст слушаше.

Навън вече валеше като из ведро. Беше се появил и вятър.

8

„Брайън! — извика мис Ратклиф. — Защо, Брайън Раск! Не съм очаквала това от теб! Ела тук! Веднага!“

Той седеше на последния чин в подземната стая, където се провеждаха часовете по изговор и ако се съдеше по гласа на мис Ратклиф, бе направил нещо непростимо. Не съзнаваше какво точно, докато не се изправи. Едва тогава разбра, че е съвсем гол. Обзе го срам, но същевременно му стана и забавно. Когато погледна надолу към пениса си и го видя да се надига, изведнъж почувства и страх, и въодушевление.

— Казах да дойдеш веднага!

Той тръгна бавно към дъската, а останалите — Сали Майерс, Дони Франкъл, Нони Мартин и малоумният Слоупи Дод — започнаха да се кискат зад гърба му.

Учителката стоеше пред катедрата с ръце на хълбоците, с блеснали очи и облак ръждиво-руса коса, която се рееше около главата й като ореол.

— Ти си лошо момче, Брайън. Много лошо!

Той наведе засрамено глава, а пенисът му вирна своята. Е, поне една част от тялото му съвсем не се притесняваше от лошотията си. Напротив, ЖАДУВАШЕ да бъде лоша.

Тя сложи парче тебешир в ръката му и Брайън се наелектризира при допира.

— Сега — подхвана строго мис Ратклиф — напиши петстотин пъти на дъската: ЩЕ ИЗПЛАТЯ СНИМКАТА НА САНДИ КОУФАКС ДОКРАЙ.

— Да, мис Ратклиф.

Започна да пише изправен на пръсти, за да достига горния край на дъската, усещайки топли талази по голите си бедра. Тъкмо бе изписал: ЩЕ ИЗПЛАТЯ СНИМКАТА, когато почувства меката, нежна ръка на мис Ратклиф да обгръща втвърдения му пенис и бавно да го гали. За миг си помисли, че ще припадне — удоволствието беше неописуемо.

— Продължавай да пишеш — нареди зад гърба му, — а аз ще продължавам да правя това.

— М-мис Р-р-ратклиф, а у-у-роците п-п-по изговор! — попита Слоупи Дод.

— Млъкни или ще те прегазя на паркинга, Слоупи — отвърна учителката. — Направо ще те размажа, малкия.

Докато говореше, тя непрекъснато галеше члена на Брайън. Момчето вече стенеше. Съзнаваше, че това е грешно, но беше толкова хубаво. Просто страхотно. Точно от такова нещо имаше нужда. Точно от това.

Той бавно се извърна. Зад него не стоеше мис Ратклиф, а Уилма Джърсик с огромното си бледо и кръгло лице, с хлътналите си кафяви очи, които приличаха на две стафиди, боднати в бухнало тесто.

— Той ще си я вземе, ако не я платиш — каза Уилма. — И не само това, малкия. Ще те…

9

Брайън Раск се събуди с такъв скок, че едва не падна от леглото. Тялото му лепнеше от пот, сърцето му удряше като парен чук, а пенисът му бе малка, изсъхнала съчка в пижамата му.

Той се изправи разтреперан. Първото, което му мина през главата, бе да отвори уста и да изпищи за майка си, както бе правил като дете, когато го спохождаха кошмари. Но после осъзна, че вече не беше малък, беше на единадесет, пък и такъв сън едва ли можеше да се разкаже на една майка.

Отпусна се в леглото и впери ококорени очи в тъмнината. После погледна към часовника на масичката до него и видя, че току-що е минало полунощ. Чуваше поройния дъжд, който плющеше по прозорците на спалнята, блъскан от свиреп, виещ вятър. Звучеше почти като градушка.

Снимката ми. Снимката на Санди Коуфакс е изчезнала.

Не беше. Съзнаваше, че не може да изчезне просто така, но знаеше и че няма да може да заспи, преди да се увери, че е на мястото си — в класьора, където събираше нарастващата си колекция. Беше проверил веднъж, преди да тръгне на училище вчера, втори път — когато се върна вкъщи, а вечерта, след вечеря, се бе измъкнал от игра, за да я провери за трети път. Накрая, преди да се пъхне в леглото и да загаси лампата, отново бе погледнал в класьора. Разбираше, че това постепенно се бе превърнало в нещо като мания за него, но разбирането не променяше нещата.

Той стана от леглото, без да обръща внимание на студа, който накара кожата му да настръхне и членът му да клюмне. Напусна потния отпечатък, който трескавото му тяло бе оставило върху чаршафа, и тихо пристъпи към шкафчето си. Големият класьор лежеше отгоре в облак бяла светлина, хвърляна от уличната лампа навън.

Той го взе, отвори го с треперещи пръсти и бързо запрелиства страниците от прозрачна пластмаса. Подмина набързо Мел Парнъл, Уитни Форд и Уорън Спаан — съкровища, с които навремето се бе гордял, и когато стигна все още празните страници в края на класьора, без да види Санди Коуфакс, за миг го обзе паника. После осъзна, че в бързината е прелистил няколко страници наведнъж и отново започна да разлиства. Да! Ето го! Това тясно лице, тези леко усмихнати, въодушевени очи, които гледаха изпод козирката на шапката.

На моя добър приятел Брайън, с най-сърдечни пожелания. Санди Коуфакс.

Пръстите му пропълзяха по наклонените букви на посвещението. Устните му се размърдаха. Той отново се почувства спокоен… или почти спокоен. Снимката всъщност още не беше напълно негова. Течеше нещо като… пробен период. Трябваше да направи нещо, преди да я притежава изцяло. Брайън не беше съвсем сигурен какво точно, но знаеше, че то има нещо общо със съня, който току-що го бе събудил и че ще разбере, когато часът

(утре или може би още днес?)

настъпи.

Той затвори класьора със старателно изписания надпис КОЛЕКЦИЯ НА БРАЙЪН — ДА НЕ СЕ ПИПА!, остави го върху шкафчето и се върна в леглото.

Имаше само едно неприятно нещо в това да притежава снимката на Санди Коуфакс. Искаше да я покаже на баща си още веднага. На връщане от „Неизживени спомени“ си бе представял как точно ще му каже за нея.

Брайън, старателно прикривайки вълнението си: „Ей, тате, купих си една 56-ица от повия магазин. Искаш ли да я видиш?“

Баща му щеше да каже „добре“ без особен интерес, щеше да тръгне с Брайън към стаята му просто колкото да не го обиди, но как щяха да светнат очите му, когато видеше на какво е попаднал синът му!

Е, да, той наистина щеше да се учуди и зарадва. Може би дори щеше да потупа доволно Брайън по гърба.

А после?

После щяха да започнат въпросите, а точно в това беше какво? Проблемът. Баща му най-напред щеше да попита откъде е купил находката, после щеше да се поинтересува откъде има пари за снимка, която е: а) рядка, б) в отлично състояние, в) с автограф. Отпечатаният подпис на снимката гласеше Санфърд Коуфакс, което беше истинското име на знаменития бейзболен питчър Автографът обаче беше на Санди Коуфакс, а в чудатия и понякога твърде разточителен свят на колекционерите на бейзболни снимки това означаваше пазарна цена сто и петдесет долара.

Мислено Брайън разигра единствения възможен отговор:

— Взех я от новия магазин, тате. „Неизживени спомени“. Човекът ми я продаде с НЕВЕРОЯТНА отстъпка… каза, че хората щели да се заинтригуват от магазина, ако знаят, че цените му са ниски.

Дотук всичко изглеждаше нормално, но дори дете, което все още влиза с намаление в киното, би разбрало, че обяснението няма да мине. Когато станеше дума за отстъпки, хората винаги проявяваха интерес. Особен интерес.

— Така ли? Колко ти намали? Тридесет процента? Четиридесет? На половин цена ли ти я даде? Но това прави шестдесет или седемдесет долара, Брайън, а на мен ми е пределно ясно, че ти нямаш толкова пари в касичката си.

— Ами-и-и… всъщност цената беше малко по-ниска, тате.

— Добре, колко?

— Ами-и-и… осемдесет и пет цента.

— Продал ти е снимка на Санди Коуфакс от 1956 с автограф и в невероятно състояние за осемдесет и пет цента!?

Да, и точно тук щеше да стане страшно.

Какво точно Брайън не знаеше, но беше сигурен, че ще е страшно. Някак щяха да го изкарат виновен — ако не баща му, то майка му със сигурност.

Може би дори щяха да го накарат да я върне, а това той нямаше да направи за нищо на света. Тази снимка беше с посвещение. С посвещение за Брайън.

Нямаше да я върне никога.

По дяволите, дори не можа да я покаже на Стан Доусън, когато дойде да играят карти. А толкова му се искаше. Но Стан щеше да остане да спи у тях в петък вечер и Брайън можеше да си представи какво би станало, ако той каже на баща му: „Харесва ли ви снимката на Брайън, господин Раск? Страхотна е, а?“ Същото се отнасяше и за останалите му приятели. Той бе установил една от най-великите истини — много тайни, всъщност всички наистина важни тайни, не могат да бъдат споделени. Защото винаги успяват някак си да се разпространят. И то много бързо.

Изведнъж момчето осъзна, че се е озовало в странно и неприятно положение. Беше се сдобил с велика находка, а не можеше да я покаже на никого. Това трябваше да унищожи удоволствието от новата придобивка и в известен смисъл така и стана, но също му даде възможност да изпита потайното задоволство на скъперник. Той си даде сметка, че не се радва на снимката, а по-скоро злорадства за нея, и така откри друга важна истина — че злорадстването доставя странно, екзотично удоволствие. Сякаш част от неговото открито и добродушно сърце бе зазидана, а после осветена от необикновена черна светлина, която едновременно изкривяваше и подчертаваше онова, което бе останало вътре.

А от това той никога нямаше да се откаже.

Никога.

„Тогава плати снимката докрай“ — прошепна му глас от дълбините на съзнанието.

Ще си плати. Няма проблеми. Не мислеше, че нещото, което трябва да направи, е твърде прилично, но беше сигурен, че не е кой знае колко лошо. Беше просто…

„Просто един номер — обади се отново гласът и Брайън видя очите на господин Гонт — тъмносини, като море в ясен ден, и толкова успокояващи. — Един малък номер и толкоз.“

Да бе, номер! Няма проблеми.

Той се сгуши под меката си завивка, обърна се на една страна, затвори очи и веднага започна да се унася.

Докато заспиваше дълбоко, се сети за нещо. Нещо, което господин Гонт бе казал. „Местният вестник може само да се надява, че ще постигне такава върза реклама“ Само дето Брайън не можеше на никого да покаже прекрасната снимка, която си бе купил. След като той — единадесетгодишен хлапак, който нямаше достатъчно акъл да не се пречка пред Хю Прийст, когато пресича улицата, бързо стигна до този очевиден извод, как зрял и мъдър човек като господин Гонт не го беше осъзнал?

Е, може би го съзнаваше. Или пък не. Възрастните не мислят като нормалните хора, пък и снимката беше у него, нали? Лежеше в класьора му, там където й беше мястото.

Това обяснение беше съвсем задоволително и Брайън отново се отдаде на съня. Дъждът продължаваше да блъска по прозорците, а неуморният есенен вятър пищеше в ъглите под стряхата.