Стивън Кинг
Неизживени спомени (16)

2

Алън Пангборн пристигна в кабинета си в осем и половина, а на телефона вече го чакаше съобщение. Хенри Пейтън от щатската полиция се беше обаждал в осем без петнайсет. Искал да се чуят при първа възможност. Шерифът се намести на стола, закрепи слушалката между ухото й рамото си и натисна бутона за автоматично набиране. После извади четири монети по един долар от горното си чекмедже и ги стисна в дланта си.

— Здравей, Алън — каза му Хенри. — Опасявам се, че имам лоши новини за двойното ти убийство.

— Значи така, а? Изведнъж убийството стана мое — отвърна той и разтвори дланта си. Монетите бяха три. Облегна се назад в стола и качи краката на бюрото си. — Явно новините наистина са лоши.

— Не изглеждаш изненадан.

— Не съм. — Отново стисна юмрук и внимателно побутна последната от трите монети с кутрето си. Това изискваше известна сръчност, но той обичаше предизвикателствата. Сребърният долар се плъзна от дланта му и се търкулна в ръкава при първия. Дочу се едва доловимо „Дзън“ — звук, който на едно истинско представление спокойно можеше да мине незабелязан. Алън отново разтвори юмрук. Вътре имаше само две монети.

— Ще имаш ли нещо против да ми кажеш защо? — попита Хенри.

— През последните два дни много мислих за случилото се. — Това беше доста меко казано. От мига, в който бе видял мъртвата Нети Коб, опряна на пътния знак, не бе мислил за нищо друго. Мислите му не го напускаха дори и насън, а чувството, че нещо в тази история не се връзва, постепенно се бе превърнало в увереност. Затова обаждането на колегата му не беше досадно за него. Напротив, носеше му облекчение. Просто си спестяваше усилията той да му звъни.

Алън стисна двете сребърни монети в юмрука си.

Дзън.

Остана само едната.

— Какво те притеснява? — попита Хенри.

— Всичко — отвърна той. — Като се започне от факта, че въобще се е случило. И все пак най-много ме тормози самата схема на престъплението. Просто главата ми не го побира. От два дни се мъча да си представя как Нети Коб се прибира вкъщи, намира кучето си мъртво и сяда да пише ония бележки. И знаеш ли какъв е резултатът? Нулев! Просто не го виждам! И все се чудя дали не пропускам нещо в тая проклета история.

Стисна ядосано юмрук, а после бързо го разтвори. В ръката му нямаше нищо.

— А-ха. Значи лошите ми новини може да се окажат добри. Има и трети човек, Алън. Не знаем кой е убил кучето на онази Коб, но почти сме сигурни, че не е била Уилма Джърсик.

Шерифът подскочи. Монетите се изсипаха от ръкава му, и издрънчаха върху бюрото. Една от тях се търкулна встрани, но той моментално я сграбчи.

— Я по-добре ми кажи какво сте открили, Хенри.

— Да започнем с кучето. Занесохме трупа му на Джон Пейлън, ветеринар от Портланд. Той е същински Хенри Райън, само че за животните. Той казва, че понеже тирбушонът е пробил сърцето на кучето и смъртта е настъпила мигновено, може точно да ни каже кога е станало.

— Това вече е нещо — отвърна Алън и се сети за романите на Агата Кристи, които Ани изяждаше с кориците.

В тях неизменно се появяваше някой престарял селски лекар, който спокойно констатираше, че смъртта е настъпила между четири и половина и пет без петнайсет. След двайсет години служба той знаеше, че в живота нещата стоят по-иначе — на въпроса кога е настъпила смъртта обикновено се отговаряше: някъде миналата седмица.

— Нали? Та този доктор Пейлън твърди, че кучето е умряло между десет и дванайсет на обяд. Питър Джърсик казва, че когато се е качил в спалнята си — в десет и нещо — жена му е била в банята.

— Да, знам, че времето е било кратко — отвърна Алън леко разочарован. — Пък и този Пейлън сто на сто си оставя някакъв резерв за грешка, освен ако не е Господ. Петнайсет минути са напълно достатъчни на Уилма да се вмести.

— Така ли? Ти виждаш ли го, Алън?

Той се замисли и отвърна:

— Да ти кажа честно, не. Но просто не можем да държим случая неприключен само заради доклада на някакъв си ветеринар и разминаване от петнайсет минути.

— Добре, минаваме на бележката върху тирбушона. Помниш ли я?

— Никой не може да плеска с кал прането ми. Казах ти, че ще те спипам.

— Точно. Графологът в Огъста още се мотае с нея, но Питър Джърсик ни даде възможност да сравним почерка на жена му. Имам копие и от двата документа на бюрото си. Изобщо не съвпадат. Направо са си различни, Алън.

— А стига, бе!

— Стига, не стига — това е! Тъкмо бях решил, че няма да мога да те изненадам.

— Знаех си, че нещо не е наред, но все си мислех, че заекът ще изскочи от ония камъни с бележките върху тях. Вярно е, че тук времето не съвпада, но като цяло продължавам да се съмнявам. Най-вече понеже Уилма Джърсик беше способна да извърши подобно нещо. Сигурен ли си, че не си е променила почерка нарочно?

Самият той не го вярваше — не беше в стила на Уилма да работи под прикритие. Но трябваше да предвидят и тази възможност.

— Мен ли питаш? Аз лично съм сигурен. Но не съм специалист и в съда никой няма да ме слуша какво мисля. Затова сме пратили бележката на графологична експертиза.

— И кога ще имаме резултат?

— Кой знае? А дотогава слушай какво ти приказвам, Алън. Разликата е от земята до небето.

— Добре де, щом не е била Уилма, тогава този, който го е направил, е искал Нети да си помиеш, че е тя. Но кой? Защо? Защо, за Бога?

— Не знам, приятел — това е твоят град. Междувременно имам още новини за теб.

— Давай!

Алън прибра монетите обратно в чекмеджето, вплете пръсти и отново подхвана своя театър на сенките. На отсрещната стена закрачи малко черно човече с висока шапка.

— Първо: убиецът на кучето е оставил няколко кървави отпечатъка от вътрешната страна на вратата в дома на Нети.

— А късмет де!

— Не бързай да се радваш. Доста са размазани, сигурно ги е оставил в бързината на излизане.

— Въобще ли не стават?

— Има някои фрагменти, които могат да влязат в работа, но шансът да издържат пред съда е доста малък. Изпратих ги в лабораторията на ФБР във Вирджиния. Там правят чудеса с отпечатъците — могат да изкарат пълната картина само от един незначителен фрагмент. Но са бавни като охлюви. Сигурно ще мине седмица, ако не и десет дни, докато ми се обадят с резултата. Междувременно сравних фрагментите с отпечатъците на Уилма Джърсик, които ми изпратиха от моргата.

— Не съвпадат?

— Какво да ти кажа — положението е като с почерците. Никаква прилика. Но ако се изправя пред съда с такива непотвърдени доказателства, защитата ще ме изяде с парцалите. Иначе за себе си съм сигурен — разликата е огромна. Първо, да вземем размера. Уилма Джърсик е имала малки ръчички, а отпечатъците, които имаме, са на човек с големи ръце. Доста големи, ако трябва да бъдем точни.

— Искаш да кажеш ръце на мъж?

— Абсолютно. Но пак ти казвам — не става за пред съда.

— Кой го е грижа?

Сянката на стената изведнъж доби формата на пирамида, която бавно се разтвори като цвете и постепенно се превърна в летяща птица. Алън се опита да си представи лицето на мъжа, който се бе промъкнал в дома на Нети в неделната утрин, онзи, който бе пронизал клетия Райдърс тирбушон, а после бе натопил Уилма, но пред погледа му витаеха само сенки.

— Хенри, кой би могъл да направи подобно нещо, след като не е била Уилма?

— Не знам, но може би имаме свидетел на инцидента с камъните.

— Какво? Кой?

— Казах може би.

— Стига си се занасял! Кой е!

— Някакво момче. Съседката на Джърсик чула шумове и излязла да види какво става. Била помислила, че „оная кучка“ — цитирам — окончателно се е побъркала. Навън срещнала някакво момче, което препускало бясно с колело си, видимо уплашено от нещо. Попитала го какво става то казало, че сигурно господин и госпожа Джърсик се карат. Тя предположила същото и понеже шумовете престанали, се прибрала вкъщи.

— Трябва да е била Джилиън Мизлабурски — каза Алън. — Къщата от другата страна на Джърсик е празна и се продава.

— Същата — Джилиън Мизла-няква си.

— Не знам. Тя твърди, че го познава, но не можа да се сети как се казва. Сигурна е, че е от квартала, може би дори от същата улица. Ще го намерим.

— Колко е голямо?

— Според нея между единайсет- и четиринайсетгодишно.

— Хенри? Нека аз да го потърся, а? Става ли?

— Разбира се — отвърна веднага той и Алън въздъхна облекчено. — Ако питаш мен, не виждам смисъл ние да се занимаваме с разследването. Щом като в Портланд и Бангър сами си сърбат попарата, защо да не е така и в Касъл Рок? Та аз дори не знаех как се произнася името на тая жена, докато не го чух от теб!

— При нас има много поляци — каза замислено шерифът и откъсна квитанция от кочана на бюрото си.

На гърба й написа Джил Мизлабурски и момче, 11–14.

— Ако моите хора отидат да го търсят, само при вида на колите със сирените, малкият така ще се уплаши, че ще забрави и собственото си име. Тебе сигурно те познава, нали ходиш да изнасяш лекции по училищата?

— Да, говоря им за безопасността по улиците и как да се пазят от наркотици — отвърна Алън и мислено прехвърли семействата с деца, които живееха около Джърсик и Мизлабурски.

След като жената го познава, значи момчето живее съвсем наблизо — на съседната улица или най-много на Бонд Стрийт. Той надраска набързо две-три семейства с момчета на тази възраст: Делойс, Раск, Белипгъм. Може би имаше и други, но тези щяха да свършат работа на първо време. Един тегел из квартала и свидетелят щеше да излезе наяве.

— Джил каза ли в колко часа е чула шумотевицата и срещнала малкия?

— Не беше сигурна, но казва, че е било след единайсет.

— Значи не са били Джърсик, защото по онова време и двамата са били на църква.

— Точно така.

— Значи е бил злосторникът.

— Именно.

— Това вече е доста странно, Хенри.

— „Баровете“ станаха три. Още един и печелиш джакпота, Алън.

— Дали момчето е видяло извършителя?

— В такива случаи казвам „прекалено хубаво, за да е истина“, но онази Мизлабурскн твърди, че малкият е бил уплашен, така че напълно е възможно. А ако се окаже, че момчето наистина е видяло извършителя, на бас за една бира, че това не е била Нети Коб. Знаеш ли какво е моето мнение, приятел? Мисля, че някой ги е насъскал една срещу друга. И то просто ей така — за идеята.

Но за Алън, които познаваше този град къде-къде по-добре от Хенри, тази мисъл бе направо налудничава.

— Може би именно момчето е свършило цялата работа. И затова е било уплашено. Може би става дума просто за едно обикновено хулиганство.

— В свят, в който живеят хора като Майкъл Джексън и оня задник Аксел Роуз, всичко е възможно — отвърна Хенри. — Но някак си по бих приел версията „хулиганство“, ако момчето беше шестнайсет- или седемнайсетгодишно, не мислиш ли?

— Прав си — съгласи се Алън.

— Всъщност какво сме седнали да гадаем, нали ще намериш момчето?

— Сто на сто. Но предпочитам да изчакам, докато свършат часовете в училище. Ако нямаш нищо против.

— Разбира се. Както сам каза, няма да ни е от полза да го плашим.

— Какво против да имам? Жертвите никъде няма да избягат. Репортерите вече се навъртат наоколо, но не ме е грижа. Пъдя ги като мухи.

Алън погледна през прозореца точно навреме, за да види един микробус на WMTW-TV, който бавно премина по улицата и тръгна към главния вход на съда.

— И при мен ги има — каза той.

— Ще ми звъннеш ли до пет?

— И по-рано. Благодаря ти, Хенри.

— Няма за какво — отвърна той и затвори слушалката.

Първата мисъл на шерифа бе да намери Норис Риджуик и да му разкаже цялата история — ако не друго, поне ставаше за слушател. Но после се сети, че сигурно се е закотвил насред езерото, с новата си въдица в ръце.

Направи няколко фигурки на стената и стана от бюрото си. Чувстваше се неспокоен, странно напрегнат. Нямаше да е зле да се разходи до мястото, където бяха станали убийствата. Може би, като минеше по къщите, щеше да се сети за още семейства с деца на тази възраст. Пък и кой знае дали онова, което Хенри каза за децата, не се отнася и за полякините на средна възраст — нищо чудно паметта на Джил Мизлабурски да се опресни, когато пред нея застане познат човек.

Понечи да вземе фуражката си от закачалката, но после се отказа.

„По-добре да не изглеждам толкова официален — помисли си той. — Даже ще отида с моята кола.“

После излезе от кабинета си и изумя. Джон Лапоант бе превърнал бюрото си и пространството около него в бедствен район. Навсякъде бяха пръснати книжа, чекмеджетата стояха струпани едно върху друго и всеки момент щяха да паднат. А самият Джон, който иначе беше най-спокойният от всичките му подчинени, сега бе почервенял от яд и псуваше без задръжки.

— Ще ти мия устата с белина, Джони — закани му се закачливо Алън.

Той подскочи стреснат и отвърна с характерната срамежлива и малко отнесена усмивка:

— Извинявай, Алън, просто…

Но шерифът вече летеше напред. Прекоси стаята с оная, шеметна бързина, която бе изумила Поли в петък сутрин, и се спусна към Джон. Лапоант в първия момент зяпнал изумление, а после с периферното си зрение видя, че кулата от чекмеджета е на път да се срине на пода.

Алън беше достатъчно бърз, за да предотврати голямото зло, но не успя да хване най-горното чекмедже, което се стовари върху крака му, разхвърляйки наоколо хартийки кламери и телчета за телбод.

— Боже Господи! Справи се страхотно, Алън! — възкликна Джон.

— Благодаря ти, Джон, но по-добре зарежи „четките“ и махни проклетото чекмедже от крака ми — отвърна той с пресилена усмивка, опитвайки се да закрепи нестабилната кула.

— О, Боже! Да! Вярно!

Джон се втурна на помощ, но в бързината бутна Алън, наруши крехкото равновесие и останалите две чекмеджета също се сринаха върху краката му.

— Глупак! — изкрещя пострадалият и взе да се чуди, кое стъпало да хване по напред.

— Божичко, толкова съжалявам!

— Какво си наслагал вътре? Камъни ли? — викна ядосано шерифът, подскачайки от крак на крак.

— Отдавна не съм ги чистил — отвърна виновно той и започна безразборно да прибира листчета и канцеларски материали обратно в чекмеджетата.

Тривиално красивото му лице пламна от неудобство. Лазеше на колене и усърдно събираше кламери и телчета изпод бюрата. На едно от завъртанията кракът му закачи купчината формуляри и документи, натрупани до бюрото му, и те се разпиляха по пода. Канцеларията вече приличаше на Филипините след ураган.

— Аууу! — възкликна Джон.

— Ау!? — повтори изнервено Алън, опитвайки се да масажира крака си през твърдата полицейска обувка. — Добре го каза, Джон. „Ау“ идеално пасва на ситуацията. Ако това не е „ау“ — здраве му кажи.

— Съжалявам — смутолеви той и направо се шмугна под бюрото да оправя бъркотията.

Докато се мъчеше с две ръце да замете към себе си кламерите по йода, краката му се мяткаха напред-назад и още повече разпиляваха книжата зад гърба му. Алън се чудеше да се смее ли или да плаче.

— Джон! Излез веднага оттам! — викна му накрая, опитвайки се да сдържи смеха си.

Лапоант подскочи, удари главата си в бюрото и поредният куп книжа се стовари на пода. Част от документите се разхвърчаха из стаята като пеперуди.

„Ще подрежда цял ден. Може би дори цяла седмица“ — помисли си шефът му и прихна да се смее.

Анди Клатърбък, който стоеше на централата, дотърча да види какво става.

— Шерифе? Всичко наред ли е?

— Да — отвърна той, хвърли поглед наоколо и отново се разсмя. — Просто Джон прилага творчество в деловодството.

Джон изпълзя изпод бюрото и се изправи. Имаше вид на човек, който жадува някой да го накара да застане мирно и да направи четиридесет лицеви опори. Доскоро безупречната му униформа сега бе покрита с прах и въпреки доброто си настроение, Алън не пропусна да отбележи, че Еди Уорбъртън отдавна не е чистил под бюрата. После отново се засмя. Просто не можеше да се сдържи. Клат гледаше учудено ту единия, ту другия и недоумяваше.

— Добре — каза най-после шерифът. — Какво всъщност търсиш, Джон? Свещения Граал? Изчезналия Кивот? Какво?

— Портфейла си — отвърна той, четкайки безуспешно Униформата си. — Не мога да си намеря проклетия портфейл!

— Провери ли в колата?

— И в двете — каза Джон и хвърли отвратен поглед наоколо. — И в служебната, която карах снощи, и в личната. Понякога го оставям в чекмеджето, защото ми убива на задника като седна, та реших да проверя.

— Ще ти убива, я! Нали си наблъскал целия си живот вътре — обади се като черна станция Анди Клатърбък.

— Клат, би ли отишъл да лепнеш някоя глоба?

— А?

— Намери си работа. Мисля, че двамата с Джон ще се справим и сами — нали уж сме следователи. Ако нещо се закучи, ще те викнем.

— А, добре, няма проблеми. Просто исках да помогна. Виждал съм портфейла му — прилича на Националната библиотека. Всъщност…

— Благодаря ти за помощта, Клат. Доскоро.

— Доскоро, сладурчета. Радвам се, че ви бях от полза.

Алън обърна очи. Идеше му пак да се засмее, но този пък се сдържа. Джон изглеждаше толкова нещастен, че явно не му беше до смях. Беше притеснен, но с това не се изчерпваше всичко. Шерифът също бе губил портфейла си веднъж или два пъти и отлично го разбираше. Изгубените пари и разправията по анулирането на кредитните карти бяха само част от неприятностите. При това по-добрата част. В портфейла си човек винаги слагаше и други неща. Неща, незначителни задругите, но незаменими за собственика.

Джон клечеше на пода и сортираше разпилените документи, а Алън му помагаше.

— Много ли се удари, Алън?

— Не. Нали ги знаеш тия обувки. Все едно си с танкове на краката. Колко пари имаше в портфейла ти, Джон?

— Не повече от двайсет долара, но не е там работата. Вътре беше ловният ми билет — извадих го едва миналата седмица — а също и кредитната карта. Ще трябва да се обадя до банката и да я анулирам, ако не се намери проклетият портфейл. Но най ме е яд за снимките. Майка, татко, сестрите ми…

Всъщност не за това се тревожеше той. За него най-важното нещо в този портфейл бе снимката му със Сали Ратклиф. Онази, която Клат им бе направил на панаира във Фрайбург около три месеца преди Сали да скъса с Джон и да тръгне с оня твърдоглавец Лестър Прат.

— Не се притеснявай. Все ще излязат от някъде. Парите и картата може и да ги няма, но портфейлът и снимките ще се появят, Джон. Винаги така става, нали знаеш?

— Да — отвърна с въздишка. — Само дето… Дяволите да го вземат, мъча се да се сетя дали дойдох с него сутринта и не мога.

— Е, надявам се да го намериш. Защо не сложиш бележка на таблото с бюлетина?

— Ще сложа. Ще оправя и тая бъркотия.

— Сигурен съм, Джон. И по-спокойно — каза шерифът и тръгна към паркинга, клатейки глава.

3

Сребърното звънче над вратата на „Неизживени спомени“ издрънча и Бабс Милър, почетен член на Брижд клуба, смутено прекрачи прага.

— Госпожо Милър! — посрещна я господин Гонт, поглеждайки списъка, който лежеше до касовия му апарат, и внимателно отметна нещо в него. — Толкова се радвам, че успяхте да дойдете! И то така навреме! Интересувахте се от музикалната кутия, ако не се лъжа? Прекрасна е.

— Да, исках да говоря с вас за нея — отвърна жената. — Но предполагам, че е продадена вече.

Тя просто не можеше да си представи, че нещо толкова красиво ще остане непродадено. Но дори самата мисъл за това караше сърцето й да спира. Мелодията, която тази музикална кутия свиреше, същата онази, която господин Гонт твърдеше, че не познава… бе толкова близка на Бабс. Някога тя бе танцувала на нея с капитана на футболния отбор, а малко по-късно му бе подарила девствеността си под нежната майска луна. Той от своя страна я бе дарил с първия и единствен оргазъм в живота и, а докато той бушуваше във вените й, в съзнанието й звучеше същата тази нежна мелодия.

— Не, тук е — отвърна Гонт, извади музикалната кутия от стъклената витрина и я положи на плота.

Лицето на Бабс Милър светна.

— Сигурна съм, че не ще мога да си я позволя — каза тя притеснено. — Поне не веднага, но тя наистина ми харесва, господин Гонт. И ако има начин да я платя на вноски, бих…

Той се усмихна любезно и предразполагащо.

— Притеснявате се излишно, госпожо Милър. Ще останете изненадана от разумната цена на тази прекрасна вещ. Много изненадана. Седнете. Нека поговорим.

Тя седна.

Той се приближи до нея.

Очите му я плениха. Онази мелодия отново засвири в главата й и Бабс Милър се изгуби в спомените си.

4

— Сега си спомням — каза Джилиън Мизлабурски на Алън. — Беше момчето на Раск. Май се казваше Били или Брус.

Двамата стояха в средата на хола й, в който преобладаваха голямо „Сони“ и гигантско гипсово разпятие, окачено на стената зад него. Опра плещеше нещо в ефир. Съдейки по начина, по който Исус бе обърнал очи изпод венеца от тръни, Алън заключи, че сигурно би предпочел Бил Козби. Госпожа Мизлабурски бе предложила на шерифа кафе, но той бе отказал.

— Брайън — подсказа й той.

— Точно така! Брайън! — възкликна тя.

Беше облечена в отровнозеления си халат, но бе махнала червената забрадка. Къдрици с големината на картонените ролки, около които навиват тоалетната хартия, се виеха около главата й като странен ореол.

— Сигурна ли сте, госпожо Мизлабурски?

— Да. Спомних си кой е едва тази сутрин. Баща му сложи алуминиеви щори на къщата ни преди две години. Момчето идваше да му помага. Стори ми се свястно дете.

— Имате ли представа какво може да е правил тук?

— Каза ми, че искал да попита Джърсик дали имат намерение да наемат някой да им чисти снега през зимата. Мисля, че така беше. Спомена, че щял да мине по-късно, като свършела кавгата. Горкото дете! Изглеждаше уплашено до смърт и напълно го разбирам. — Поклати глава. Големите къдрици леко подскочиха над челото й. — Съжалявам, че тя умря по такъв начин — Джил Мизлабурски съзаклятнически сниши глас, — но се радвам за Пийт. Само Господ знае през какви мъки е минал с такава жена.

Хвърли многозначителен поглед към Исус на стената.

— Да, да — съгласи се разсеяно Алън. — Госпожо Мизлабурски, да сте забелязали нещо друго? Нещо около къщата или пък в момчето?

Тя сложи пръст на носа си и вирна глава.

— Ами-и, нищо особено. Сещам се, че момчето носеше кошница за пикник на колелото си, но това едва ли…

— Момент, момент — вдигна ръка шерифът. Една червена лампа за миг светна в съзнанието му. — Кошница ли казвате?

— Да, от ония дето ги носят по поляните. Направи ми впечатление, защото беше твърде голяма за колелото му. Стърчеше в багажника сякаш всеки момент ще падне.

— Благодаря ви, госпожо Мизлабурски — каза бавно Алън. — Много ви благодаря.

— Това значи ли нещо? Да не би да е някаква улика?

— Съмнявам се — отвърна той, но всъщност се замисли.

„Бих приел версията «хулиганство», ако момчето беше шестнайсет- или седемнайсетгодишно“, бе казал Хенри Пейтън. Алън също мислеше така… но бе виждал и дванайсетгодишни хулигани, а в кошница за пикник човек може да побере доста камъни.

Разговорът с младия Брайън Раск се очертаваше доста интересен.

5

Сребърното звънче оповести пристигането на поредния клиент. Сони Джакет влезе бавно и уморено в „Неизживени спомени“, стискайки омърляния си каскет. Имаше вид на човек, който съзнава, че всеки момент ще потроши де що скъпо има. Не че го искаше. Просто такава му беше съдбата.

— Господин Джакет! — възкликна с обичайното си въодушевление Гонт и сложи поредната отметка в списъка. — Толкова се радвам, че дойдохте!

Клиентът пристъпи още три крачки напред и притеснено надникна зад стъклените витрини.

— Ъ-ъъ, от с’а да ви кажа — не съм дошъл нищо да купу’ам. Хари Самюълс ми каза, че искате да дойда тая сутрин, ако мога. Каза, че имате някво гедоре дето било хубаво. Верно, че си търса такова нещо, но тия магазини не са за мене. Идвам само да не ви обида… сър.

— Оценявам откровеността ви, господин Джакет, но не бързайте да се заричате. Гедорето наистина е добро — универсално.

— Верно? — вдигна вежди Сони.

Беше чувал, че има и такива благини — да поправяш и чужди, и местни коли с едни и същи ключове — но никога не беше виждал такова нещо.

— Да, господин Джакет. Прибрах го в склада, като научих, че имате нужда от подобно нещо. Иначе щеше веднага да замине. Просто исках да го погледнете, преди да го продам.

Сони Джакет реагира на тази новина с типичното американско подозрение.

— Брей! И що ше ми пра’ите такава услуга?

— Защото карам класически автомобил, а те често се развалят. Пък научих, че от тази страна на Дери от вас по-добър монтьор няма.

— Аха! — Той веднага се успокои. — Е, може и така да е. Ква ви е колата?

— Тъкър.

Сони зяпна от изненада и погледна към търговеца с още по-голямо уважение.

— Торпедо! Чудна колица!

— Не, моята е „Талисман“.

— А? Никога не съм чувал за „Тъкър Талисман“.

— Те са само две — прототипът и моята. Произведена е през петдесет и трета. Малко след това господин Тъкър се премести в Бразилия, където и почина. — Лийлънд Гонт се усмихна загадъчно. — Престън беше симпатяга, магьосник що се отнася до автомобилите… но не ставаше за търговец.

— А-ха.

— Минали работи! — Мъглата в очите на Гонт се разсея. — Прочетена страница, нали така, господин Джакет? Винаги казвам — обръщай страницата, карай бодро към бъдещето и никога не поглеждай назад!

Мъжът не отговори, просто стоеше и го наблюдаваше смутено.

— Елате да ви покажа гедорето.

Сони не се съгласи веднага. Хвърли колеблив поглед към витрините и каза:

— Не мога да си позволя прекалено хубави работи. Имам цяла камара сметки да плащам. Някой път си мисля да зарежа бизнеса и да чакам на социалните помощи.

— Напълно ви разбирам. Всичко е заради проклетите републиканци!

Скованото и недружелюбно лице на Сони веднага се разведри.

— Тука познахте! — възкликна той. — Джордж Буш направо разсипа тая държава… той и проклетата му война! Но к’во ше кажете — има ли кой да турят демократите срещу него догодина?

— Съмнявам се.

— Е го Джеси Джексън — негър.

Той хвърли бабаитскн поглед към Гонт, който леко склони глава, сякаш за да каже: „Да, приятелю, говори спокойно. И двамата сме граждани на света, които не се страхуват да нарекат черното — черно.“

— Нищо ня’ам против негрите, р’збираш ли, но само кат’ си помисля, че може „печка“ да седне в Белия дом — Белия дом — косата ми се изправя.

— Естествено — съгласи си собственикът на магазина.

— Ами оня жабар от Ню Йорк — Ма-ри-о Ку-а-мо! Може ли човек с такова име да се пребори с тоя тарикат дето е в Белия дом!?

— Не — отвърна Гонт. — Освен това нямам доверие на хора с малки глави.

Мъжът зяпна за миг, а после се плесна по крака и тихичко се изкикоти.

— Я пак — нямам доверие на хора с малки глави! Добре го казахте, мистър! Мно’о добре даже!

Гонт също се ухили и извади гедорето. Лъскавите хромирани ключове бяха подредени в кожен куфар, подплатен с велур. По-красиво гедоре клиентът не беше виждал през живота си.

Двамата стояха и се хилеха над куфарчето, оголили зъби като маймуни, които всеки момент ще се сбият.

Сони естествено купи гедорето. Цената беше невероятно ниска — сто и седемдесет долара плюс два страшно забавни номера, които трябваше да изиграе на Дон Хемпхил и преподобния Роуз. Той каза на Гонт, че ще му бъде приятно — какво по-хубаво от това да отрови живота на тия републикански лигльовци!?

Двамата дълго се хилеха на номерата, които щяха да извъртят на Парахода Уили и Дон Хемпхил.

Сони Джакет и Лийлънд Гонт — двама хилещи се граждани на света.

А над вратата сребърното звънче издрънча.

6

Хенри Бофорт, собственик и съдържател на „Кроткия тигър“, живееше на около четвърт миля от заведението си. Майра Ивънс спря на паркинга пред „Тигъра“ — пуст в ненормално горещата утрин — и тръгна към къщата. Като се има предвид естеството на задачата й, подобна предпазливост е напълно разбираема, но жената едва ли имаше повод за притеснение. „Тигърът“ не затваряше преди един през нощта, а Хенри рядко ставаше от леглото си преди съшия час, само че през деня. Всички щори — и на долния, и на горния етаж — бяха спуснати. Колата му, идеално поддържан „Тъндърбърд“ 1960 — негова радост и гордост — беше паркирана пред входа.

Майра бе облечена с дънки и една от сините работни ризи на мъжа си, чийто край се провесваше почти до коленете й и скриваше колана и ножницата отдолу. Чък Ивънс колекционираше реликви от Втората световна война (макар жена му да не знаеше, той вече бе направил своята си покупка в новия магазин) и в ножницата се мъдреше японски щик. Майра го бе взела само преди половин час от стената в приземното царство на Чък. Оръжието тежеше на кръста й и се удряше в дясното й бедро на всяка крачка.

Тя бързаше да си свърши работата, за да може час по-скоро да се върне при снимката на Елвис. Както бе имала възможност да се увери, тази снимка беше направо страхотна. Създаваше цяла една история. Вярно, не истинска, но в известен смисъл Майра я предпочиташе пред всичко, което й се бе случвало в реалния живот. Първо действие бе „Концертът“, на който Кралят придърпваше на сцената, за да танцува с нея. Действие второ се казваше „Зелената стая след шоуто“, а действие трето — „В лимузината“. Един от приближените на Елвис караше колата по пътя към летището, а Кралят дори не си направи труда да вдигне затъмненото стъкло между тях и шофьора, преди да направи с нея онези прекрасни неща на задната седалка.

Четвърто действие бе озаглавено „В самолета“. Сцената се разиграваше в „Лайза Мари“ — частния самолет на Елвис. Или по-точно в огромното двойно легло в сепарето зад кабината. Именно на това действие Майра се бе наслаждавала вчера и днес сутринта: пътешествие на десет хиляди метра височина, пътешествие в едно легло с Краля. Тя нямаше нищо против двамата да останат така завинаги, но знаеше, че това е невъзможно. Вече се бяха запътили към действие пето: „Грейсланд“. А там нещата можеха да станат само по-хубави.

Но най-напред трябваше да свърши една малка работа.

Сутринта, след като мъжът й тръгна за работа, Майра се пъхна в леглото само по жартиери (Кралят изрично бе подчертал, че настоява да не ги маха), прегърна снимката и започна да стене и да се гъне бавно под завивките.

И изведнъж, двойното легло изчезна. Приспивното мъркане на двигателя на „Лайза Мари“ утихна. Ароматът на кожения костюм на Краля се разсея.

На мястото на тези прекрасни неща се появи лицето на господин Гонт. Но то вече не изглеждаше така, както бе изглеждало в магазина. Кожата му, набраздена и размекната от някаква странна топлина, пулсираше и се гънеше сякаш нещо отдолу напираше да излезе. Той се усмихна и големите му квадратни зъби се превърнаха в свирепи резци.

— Време е, Майра.

— Искам да бъда с Елвис — простена тя. — Ще го направя, но не сега. Моля ви, не сега.

— Не, Майра, точно сега. Обеща ми и ще изпълниш обещанието си. Иначе горко ще съжаляваш.

Дочу се рязко пукане. Жената погледна към снимката и с ужас видя, че на стъклото, точно върху лицето на Елвис, зееше грозна пукнатина.

— Не! — извика. — Не правете това!

— Не аз го правя — отвърна Гонт през смях. — Ти си виновна — държиш се като глупава малка мръсница. Това е Америка, Майра. Тук само курвите могат да работят легнали. В Америка почтените люде или стават от леглото и полагат усилия за онова, от което имат нужда, или го губят завинаги. Мисля, че си забравила това. Аз, разбира се, винаги мога да намеря кой да извърти номер на господин Бофорт, но що се отнася до прекрасната ти „афера“ с Краля…

Още една пукнатина пробяга като светкавица през стъклото и Майра с ужас забеляза, че от отровния въздух, който се процеждаше през нея, лицето отдолу започна бързо да се състарява и сбръчква.

— Не! Ще го направя! Ставам веднага, ето! Само спрете това! СПРЕТЕ ГО!

Тя скочи от леглото сякаш бе видяла гнездо скорпиони до себе си.

— Когато изпълниш обещанието си, Майра — каза й той. Сега гласът му звучеше някъде дълбоко в съзнанието й.

— Нали знаеш?

— Да, да!

Майра погледна отчаяно към снимката — от нея я гледаше един стар и болен човек, с лице, подпухнало от разгулен живот и презадоволеност. Ръката, която държеше микрофона, се бе превърнала в нокти на лешояд.

— Когато изпълниш мисията си, снимката ще бъде наред. Само внимавай да не те види някой, Майра. Иначе повече няма да видиш Краля.

— Няма! Няма! — смутолеви припряно тя.

Сега, застанала пред дома на Хенри Бофорт, Майра си спомни за това предупреждение и внимателно се огледа в двете посоки, за да се увери, че никой няма да я забележи. По пътя не се виждаше жив човек. Самотна врана грачеше монотонно в нечий запустял парцел. Денят пулсираше като жив. Земята дремеше, унесена от бавния ритъм на собственото си сърце.

Закрачи към къщата с ръка на ножницата. По гърба й се стичаше пот. Макар да не го съзнаваше, а и да не би повярвала, ако й кажеха, на фона на този пасторален пейзаж тя за миг бе постигнала истинска красота. Бледото й, безизразно лице бе изпълнено с целенасоченост и решителност, каквито до този момент не бе познавала. Скулите й се открояваха за пръв път, откакто бе решила, че призванието в живота й е да си похапва на воля. През последните четири дни тя бе толкова ангажирана да експериментира все по-странен секс с Краля, че дори не бе помислила за ядене. Косата й, която обикновено висеше около лицето й като парцал, сега бе опъната назад в стегната опашка. Вероятно потресени от изненадващата свръхдоза хормони или пък от внезапния спад в консумацията на захар след години на пресищане, пъпките, които откакто се помнеше, избухваха по лицето й като досадни вулкани, сега се бяха изпокрили някъде. Но най-забележителни бяха очите й — огромни, сини, почти диви. Това не бяха очите на Майра Ивънс, а на някакъв свиреп звяр, който всеки момент щеше да нападне.

Тя стигна до колата на Хенри. Сега вече нещо се задаваше по шосе 117 — един стар, разнебитен пикап се тътреше към града. Тя се шмугна към предницата на тъндърбърда и приклекна до решетката. Когато колата отмина, се изправи, извади някакво листче от горния джоб на ризата си, приглади го внимателно и го пъхна под чистачката на колата. Текстът на него гласеше:

Дойде ред и на щика.

Майра отново хвърли бърз поглед наоколо, но единственото живо същество в този опустял район бе една самотна врана — може би същата, която допреди малко се бе провиквала от ливадите. Тя бе кацнала на един телеграфен стълб точно срещу дома на Хенри и сякаш я наблюдаваше.

Жената извади щика, стисна го с две ръце, замахна и го заби до дръжката в предната гума на колата. Лицето й застина в тревожно предчувствие — очакваше да чуе оглушителен трясък, но гумата издаде само кратък, бездиханен стон и тъндърбърдът се килна безпомощно на една страна. Тя измъкна щика, доволна, че Чък винаги държеше играчките си добре наострени.

После мина от другата страна и раздра и втората гума. Нямаше търпение да се върне при снимката, но в известен смисъл беше доволна, че дойде. Беше й забавно. Мисълта за това как щеше да реагира Хенри при вида на любимия си тъндърбърд направо я възбуждаше. Бог знае защо, но бе напълно сигурна, че когато отново се върне на борда на „Лайза Мари“, ще има какво да покаже на Краля.

Оставаха й задните гуми. Щикът вече не режеше така лесно, но тя компенсираше със собствения си ентусиазъм.

Когато задачата бе изпълнена и четирите гуми на колата бяха надлежно разпрани, Майра отстъпи крачка назад да се наслади на творението си. Дишането й бе учестено, по слепоочията й се стичаше пот. Обърса челото си припряно и грубо като мъж и огледа колата. Тъндърбърдът беше клекнал почти до земята, опрян на хромираните си джанти, а скъпите радиални гуми висяха по тях като разтопени.

И изведнъж, макар никой да не я бе молил за това, Майра Ивънс реши да даде нещо от себе си — опря върха на щика в лъскавата каросерия на колата и издра дълга, плътна драскотина.

Щикът протяжно изскърца по гладкия метал и тя се скова от страх, сигурна, че Хенри Бофорт я е чул и всеки момент ще вдигне някоя от щорите.

Това, разбира се, не се случи, но Майра осъзна, че е време да си върви. Беше стояла достатъчно дълго, пък и в спалнята й Кралят чакаше. Тя прибра щика в ножницата, пусна отгоре ризата на Чък и забърза към колата си. Преди да стигне до „Кроткия тигър“, някакъв автомобил я задмина, но той се движеше в обратна посока, така че шофьорът можеше да види само гърба й, стига да нямаше навика да оглежда жените в огледалото за обратно виждане.

Тя се пъхна в колата си, свали ластика от главата, спусна косата си около лицето и тръгна обратно към града. Всичко това бе извършено с една ръка. Другата си имаше работа между краката й.

Когато пристигна у дома, бързо се втурна към спалнята, изкачвайки стъпалата две по две. Снимката беше там, където я бе оставила. Тя хвърли обувките си, изхлузи дънките, грабна снимката и скочи в леглото с нея. Пукнатините по стъклото бяха изчезнали. Елвис отново бе станал млад и красив.

Същото можеше да се каже и за Майра Ивънс… макар и временно.

7

Сребърното звънче над вратата изчурулика веселата си мелодия.

— Здравейте, госпожо Потър, каза ведро Гонт и сложи поредната отметка в списъка си. — Вече бях решил, че няма да дойдете!

— За малко да стане точно така — отвърна Ленор Потър.

Изглеждаше притеснена и разсеяна. Сребристата й коса, обикновено коафирана до съвършенство, сега бе прибрана в стегнат кок. Комбинезонът й висеше под скъпата пола. Около очите й имаше тъмни кръгове, а самите те неспокойно се стрелкаха напред-назад с безпощадно подозрение.

— Доколкото си спомням, искахте да видите плюшените играчки. Разбрах, че имате колекция от детски…

— Да ви кажа честно, не мисля, че днес съм в състояние да гледам такива изящни предмети. — Тя беше съпруга на най-богатия адвокат в Касъл Рок и говореше с рязък, типично адвокатски тон. — Изпаднала съм в такъв душевен дискомфорт! Денят ми е направо пурпурен. Не просто червен, а пурпурен!

Търговецът мина пред щанда, приближи се до нея и лицето му веднага се изпълни със съчувствие и загриженост.

— Какво се е случило, мила госпожо! Изглеждате притеснена!

— Разбира се, че съм притеснена — сопна се тя. — Естественият поток на психическата ми аура е разстроен. Сериозно разстроен! Вместо синя — цвета на мира и спокойствието — цялата ми калава сега е ярко пурпурна! И всичко е заради тая кучка отсреща! Тая проклетница!

Господин Гонт направи няколко странни успокоителни жеста, без всъщност да докосва която и да било част от тялото на жената.

— И коя е тази кучка, госпожо Потър? — попита, макар да знаеше отговора.

— Бонсейнт, разбира се! Бонсейнт! Онази проклета лъжкиня Стефани Бонсейнт! Аурата ми никога не е била пурпурна, господин Гонт! Тъмнорозова — да. А веднъж, когато един пияница едва не ме сгази, може би стана и червена за минута-две, но никога не е била пурпурна! Просто не мога да живея така!

— Разбира се, че не можете — успокояваше я той. — Никой не очаква това от вас, скъпа.

Очите му най-после успяха да уловят погледа й. Не беше лесно — тя непрекъснато се стрелкаше ту наляво, ту надясно — но в края на краищата Гонт успя и Ленор Потър почти мигновено се успокои. Като гледаше очите му, тя сякаш виждаше собствената си аура след всички необходими упражнения, след диетата (предимно варива и тофю^[1]) и след задължителния час медитация сутрин и вечер за поддържане на калавата. Очите му бяха ясни, спокойни и сини като небе в пустиня.

— Хайде, елате — каза и той и я отведе до трите плюшени фотьойла, в които през последната седмица бяха присядали много от жителите на Касъл Рок. — Разкажете ми всичко.

— Тя винаги ме е мразила — започна жената. — Все си мисли, че мъжът й не се издига във фирмата, понеже моят му подлива вода. И то защото аз го карам. Това е жена с малко ум, много плът и мръсносива аура. Нали ги знаете тия?

— Разбира се.

— Но едва тази сутрин разбрах колко ме мрази! — Ленор Потър отново започваше да се тресе от нерви въпреки успокояващото въздействие на господин Гонт. — Ставам сутринта и намирам цветните си лехи съсипани! Направо унищожени! Цветята, които до вчера бяха така красиви и нежни, днес умират! Онова, което успокояваше аурата и подхранваше калавата ми, е мъртво! Заради тая кучка! Тая проклета Бонсейнт!

Ленор сви юмруци, скривайки добре поддържания си маникюр, и удари по тапицираните облегалки на фотьойла.

— Хризантеми, астри, невени… унищожила ги е до корен! Горките цветенца, лежат навсякъде мз двора! А знаете ли къде намерих брюкселското си зеле, господин Гонт!

— Къде? — попита тихо той и продължи да прави онези странни успокояващи движения над тялото й.

А всъщност прекрасно знаеше къде е зелето, както и кой бе истинският виновник за този унищожаващ калавата инцидент. Мелиса Клатърбък. Ленор Потър изобщо не подозираше жената на заместник-шерифа, защото просто не я познаваше. Мелиса пък я познаваше, колкото да я поздрави на улицата. В действията на госпожа Клатърбък всъщност нямаше никаква злонамереност. („Като се изключи садистичното удоволствие, което човек изпитва, когато унищожава любимите неща на някой друг“ — помисли си Гонт.) Тя бе изкоренила цветната градина, за да изплати комплект китайски порцелан. Формално погледнато, това си беше просто бизнес. „Приятен, разбира се — помисли си господин Гонт, — но къде пише, че бизнесът трябва задължително да е досаден.“

— Цветята ми са на улицата! — крякаше жената. — Насред „Касъл Вю“! Едно стръкче не е пропуснала! Дори африканските маргарити са унищожени! До една! До… една!

— Вие видяхте ли я?

— Хич не ми трябва да я виждам! Тя е единственият човек, който ме мрази дотолкова, че да ми направи подобно нещо! Плюс това лехите целите са надупчени от високите й токове! Тая мръсница и в кревата ляга с токчета! О, господин Гонт — взе да извива тя, — като затворя очи, всичко ми става пурпурно! Какво ще правя!

Господин Гонт не отвърна. Просто стоеше и я гледаше, докато не стана кротка като агънце.

— Така по-добре ли е? — попита накрая той.

— Да! — прошепна тя с облекчение. — Мисля, че пак виждам синьото…

— Но сте твърде притеснена, за да мислите за пазаруване, нали?

— Да…

— Като се има предвид какво ви е сторила онази кучка.

— Да…

— Тя трябва да си плати.

— Да.

— Само да посмее втори път да се отнесе така с вас, тежко й.

— Да!

— Мисля, че знам какво ви трябва. Извинете ме за секунда, госпожо Потър. Веднага се връщам. Междувременно, мислете в синьо!

— Синьо — повтори отнесено тя.

Лийлънд Гонт се върна с един от автоматичните пистолети, които Ейс бе донесъл от Кембридж, и го положи в ръцете й. Оръжието беше заредено и лъскавата му синьо-черна повърхност отразяваше светлината на лампите.

Ленор го вдигна на нивото на очите си и го загледа с удоволствие и още по-голямо облекчение.

— Не бих подстрекавал никого да стреля по ближния си — каза той. — Поне не без уважителна причина. Но като ви слушам, струва ми се, че вие имате такива причина, госпожо Потър. Не става въпрос за цветята — и двамата знаем, че не те са основният проблем. Цветя пак можете да си посадите. Но аурата… калавата ви… без тях какво всъщност ни остава?

— Нищо — съгласи се тя и насочи пистолета към стената. — Бум! Бум! Бум! Така ти се пада, мръсна злобарке. Дано мъжът ти свърши на градското сметище! И двамата това заслужавате!

— Виждате ли това малко езиче тук, госпожо Потър? — попита той и посочи нещо на пистолета.

— Да.

— Това е предпазителят. Ако онази кучка дойде да ви тормози отново, трябва първо да бутнете тук. Разбирате ли?

— О, да — отвърна като насън Ленор. — Напълно ви разбирам.

— Никой не би ви обвинил. В края на краищата една жена трябва да пази собствеността си. Една жена има право да брани аурата си. Онова животно Бонсейнт може би няма да се появи отново, но ако все пак дойде… — Погледна я многозначително.

— Ще й бъде за последно — продължи мисълта му тя и нежно целуна късата цев на пистолета.

— А сега приберете това в чантата си и си вървете у дома. Защото знае ли човек? Тя може пак да е в градината ви. Дори в дома ви.

Като чу това, Ленор изведнъж се притесни. Тънки ивици злокобно пурпурно се прокраднаха в синята й аура. Тя се изправи и бързо прибра пистолета в чантата си. Гонт извърна поглед от очите й и жената веднага премигна два-три пъти.

— Съжалявам, но ще дойда да видя плюшените играчки друг път, господин Гонт. Мисля, че е по-добре да се прибирам вкъщи. Знае ли човек дали тая кучка Бонсейнт не се е намъкнала пак в градината ми? Дори в дома ми!

— Колко ужасно! — възкликна той.

— Да, но всяка собственост е и отговорност — трябва да се пази. Какво да се прави — така е, господин Гонт. Какво ви дължа за… за…

Тя просто не можеше да си спомни какво бе купила, макар да бе сигурна, че то скоро ще й потрябва.

— Нищо. Това е специална оферта. Приемете го като… — усмивката му стана още по-широка — … личен подарък.

— Благодаря ви — каза Ленор. — Чувствам се толкова по-добре.

— Както винаги на вашите услуги — отвърна Гонт с лек поклон.

8

Норис Риджуик не беше за риба.

Той надзърташе през прозореца в спалнята на Хю Прийст.

Хю се бе проснал на леглото и хъркаше. Беше обут само в окапани с урина шорти. Огромните му, възлести ръце стискаха парче сплъстена козина. Норис не можеше да види добре — ръцете на Хю бяха големи, пък и прозорецът беше доста мръсен — но му се стори, че той държи някаква стара, проядена от молци лисича опашка. Всъщност това нямаше никакво значение. Важното бе, че Хю Прийст спеше.

Норис се върна на поляната при колата си, която го чакаше, паркирана зад буика на Хю, отвори вратата и се навря вътре. Кошницата му стоеше на пода. Новата му въдица лежеше на задната седалка — бе решил, че е по-сигурно да я носи със себе си.

Все още не я беше използвал. Беше го страх да я използва — това бе простата истина. Предния ден бе излязъл навътре в езерото, бе подготвил всичко, но миг преди да хвърли въдицата, изведнъж се бе разколебал.

„Ами ако хвана някоя голяма риба? — помисли си той. — Смоки, например.“

Смоки беше стара кафява пъстърва — легенда сред местните рибари. Говореше се, че е дълга над шейсет сантиметра, пъргава като лалугер, силна като бик, твърда като стомана. Старците разправяха, че по устата й стърчали кукичките, с които я бяха закачали през годините, но… никой не бе успял да я хване досега.

„Ами ако счупи пръчката?“

Беше си чиста лудост човек да мисли, че някаква си пъстърва, пък макар и огромна като Смоки (ако Смоки наистина съществуваше), може да счупи такава първокачествена въдица, но той смяташе, че е възможно. Както му бе тръгнало напоследък, всичко беше възможно. Почти чуваше трясъка, чувстваше агонията при вида на скъпоценната си въдица, унищожена, пречупена на две. А после — след дъжд качулка… И да му мислиш и да не — все тая. Счупената въдица става само за подпалки.

Затова в края на краищата бе ловил риба със старата си пръчка. Е, не видя риба за вечеря, но… видя господин Гонт. В съня си.

Той носеше високи гумени ботуши и стара шапка с пера, които весело подхвърчаха над периферията. Седеше в лодка на десет метра навътре в езерото, а Норис стоеше на източния бряг пред старата барака на баща си, която бе изгоряла преди сума ти години. Господин Гонт говореше, а той слушаше. Търговецът му напомни за обещанието и Норис се оживи — значи правилно бе постъпил вчера, като предпочете старата си пръчка пред прелестния „Бейзън“. Беше твърде хубав, за да го рискува човек. Направо си беше престъпление да се използва за риболов.

Сега, пред дома на Хю Прийст. Норис отвори кошницата си, извади дълъг нож за кормене на риба и отиде до буика.

„Заслужава си го тоя пияница“ — каза си, но част от съзнанието му не беше на това мнение. Част от съзнанието му подсказваше, че прави жестока, непростима грешка, от която никога не ще може да се отърве. Той беше полицай — работата му бе да арестува хора, които вършеха онова, което се готвеше да извърши. Това си беше чиста проба хулиганство, а хулиганите бяха престъпници.

"Ти решаваш, Норис — заговори му изведнъж господин Гонт. — Въдицата си е твоя. Правото да взимаш решения — също. Имаш избор. Човек винаги има извор. Но…"

Гласът не довърши мисълта си. Нямаше и нужда. Норис прекрасно знаеше какви щяха да бъдат последиците, ако се откажеше сега. Щеше да се върне в колата и да завари въдицата си счупена на две. Защото всяко решение си има последствия. Защото в Америка човек може да има всичко, което поиска, стига да си плати. А ако не може или откаже да го направи, остава петимен завинаги.

„Той също би го направил — помисли си изнервено Норис. — И то не заради такава хубава въдица като «Бейзън». Хю Прийст би прерязал и гърлото на майка си за шише уиски и пакет цигари.“

Чувството му за вина бе притъпено. А когато нещо вътре в него отново започнеше да протестира, да му казва „моля те, помисли, помисли“, той бързо го заглушаваше. Наведе се и започна да реже гумите на буика. Ентусиазмът му, също като този на Майра Ивънс, растеше с всяка минута. Накрая дори счупи фаровете и стоповете на колата. После остави на предното стъкло следната бележка:

Отново притича до прозореца, а сърцето биеше силно в тесните му гърди. Хю Прийст продължаваше да спи сладък сън, стиснал мърлявото парче козина в ръцете си.

„За какво, по дяволите, му е тоя боклук? — помисли си Норис — Прегърнал го като че ли му е плюшено мече.“

После се метна на колата си, изключи от скорост и бавно и безшумно пусна „костенурката“ по наклона. Запали двигателя едва след като излезе на пътя и натисна педала на газта. Болеше го глава. Стомахът му се свиваше на топка. Той си повтаряше, че няма значение, че се чувства добре. Добре, по дяволите. Добре!

Нямаше ефект, докато не се протегна между седалките и не стисна дръжката на въдицата в левия си юмрук. Едва тогава започна наистина да се чувства по-спокоен.

9

Сребърното звънче издрънча.

Слоупи Дод влезе в „Неизживени спомени“.

— Здравей, Слоупи — посрещна го господин Гонт.

— Зъ-зъ-здра-въ-вейте, гъ-гъ-господ-дин Гъ-гъ-гъ…

— Не се мъчи, Слоупи — каза търговецът и вдигна два пръста срещу простоватото му лице.

Момчето изведнъж усети как някакъв възел в главата му се развързва като с магическа пръчка и устата му увисна отворена.

— Какво ми направихте? — попита той стреснат. Думите се изляха от устата му като по вода.

— Един трик, който госпожица Ратклиф с удоволствие би усвоила — отвърна с усмивка мъжът и сложи отметка до името на Слоупи в списъка.

После погледна старинния часовник, който доволно тиктакаше в ъгъла. Часът бе един без петнайсет.

— Как успя да излезеш по-рано от училище? Няма ли някой да се усъмни?

— Няма. — Момчето продължаваше да стои като треснато и усилено се мъчеше да погледне към устата си, сякаш можеше да види как думите му излизат от нея с такава невиждана досега лекота. — Казах на госпожа Диуийзи, че ме боли корем. Тя ме прати при сестрата. На нея казах, че се чувствам по-добре, но още ми се гади. Тя ме пита дали мога да стигна до къщи, казах „да“ и тя ме пусна. — Млъкна за миг. — Дойдох, защото бяха заспал в читалнята. Сънувах, че ме викате.

— Вярно е — каза Гонт и му се усмихна. — Кажи ми — майката ти хареса ли чайника, който и купи оттук?

Лицето на Слоупи пламна от неудобство. Той понечи да каже нещо, но се отказа и впери поглед в обувките си. С най-кроткия си и нежен глас търговецът попита:

— Задържа го за себе си, нали?

Детето кимна, без да вдига поглед от обувките си. Чувстваше се засрамен и сконфузен. На всичкото отгоре му идваше да ревне от яд — собственикът на магазина бе успял по някакъв вълшебен начин да разплете онзи отвратителен възел в главата му, той вече можеше да говори като всички останали… и каква полза? Беше толкова притеснен, че не можеше и дума да обели.

— Я ми кажи — за какво може да му е притрябвал чайник на едно дванайсетгодишно момче?

Перчемът на Слоупи, който само преди секунди бе подскачал нагоре-надолу, сега се мяташе наляво-надясно заедно с главата му. Той не знаеше за какво му е притрябвал чайник. Знае само, че иска да си го има. Харесваше го. Наистина… го харесваше.

— Имам чувството… — смутолеви момчето накрая.

— Моля? — попита господин Гонт и вирна сключените си вежди.

— Казвам, че ми е приятно да го имам!

— Слоупи, Слоупи — подхвана мъжът и мина пред щанда, — не е нужно да ми обясняваш. Чувството на гордост от придобивките ми е добре познато. Направил съм го крайъгълен камък на кариерата си.

Слоупи Дод подскочи уплашено назад.

— Не ме докосвайте! Моля ви, не ме докосвайте!

— Слоупи, изобщо нямам намерение да те докосвам. Както нямам и намерение да те карам да дадеш чайника на майка си. Той си е твой. Можеш да правиш с него каквото поискаш. Честно казано, дори приветствам решението ти да го задържиш.

— Наистина ли?

— Наистина! Наистина, Слоупи! Егоистите са щастливци. Вярвам в това от дъното на душата си. Но, Слоупи…

Момчето леко повдигна глава и погледна уплашено през рижавия си перчем.

— Дойде време да изплатиш покупката си.

— А! — Внезапно облекчение се изписа на лицето му. — Затова ли ме повикахте? Помислих си, че… — Момчето или не можеше, или не смееше да продължи. Не беше сигурен за какво точно го вика господин Гонт.

— Затова. Помниш ли на кого трябваше да направиш номер?

— Да, на треньора Прат.

— Точно така. Номерът е от две части — първо, трябва да сложиш нещо на едно място и второ, трябва да кажеш на треньора нещо. И ако спазиш инструкциите ми точно, чайникът е твои завинаги.

— Ще може ли и говорът ми да си остане така? — попита с надежда детето. — Ще може ли винаги да приказвам така?

Търговецът въздъхна със съжаление.

— Опасявам се, че предишното ти състояние ще се възстанови още щом излезеш от магазина, Слоупи. Мисля, че имам лекарство против заекване, но…

— Моля ви! Моля ви, господин Гонт! Ще направя всичко! Всичко на всеки! Не искам да заеквам!

— Знам, Слоупи, но не в това е проблемът. Вече почти няма номера, които трябва да бъдат изиграни. Лимитът ми е изпълнен, както се казва. Тоест няма да можеш да ми платиш.

Слоупи дълго се колеба, преди да продума отново. Когато най-после набра смелост, гласът му бе плах и несигурен.

— Не може ли… искам да кажа никога ли не ви се е случвало… просто да подарите нещо, господин Гонт.

Лицето на търговеца изведнъж стана печално.

— О, Слоупи, знаеш ли колко пъти съм мислил за това, и то с такъв копнеж! В сърцето ми има дълбок непресъхващ извор на щедрост. Но…

— Но?

— Просто не би било търговия — довърши мисълта си той и го дари с усмивка на съчувствие. Ала очите му така хищно проблясваха, че Слоупи инстинктивно отстъпи крачка назад. — Разбираш ме, нали?

— Ъ-ъ-ъ… Да! Разбирам.

— Освен това следващите няколко часа са от особено значение за мен. Когато нещата тръгнат по нанадолнището, трудно можеш да ги спреш… Но на този етап трябва да бъда предпазлив. Ако изведнъж спреш да заекваш, това ще предизвика много въпроси. Което вече е лошо. Шерифът вече се интересува от това, което не му е работа. — Очите му за миг притъмняха, а после на лицето му отново лъсна грозната, зъбата усмивка. — Но аз ще се погрижа за него, Слоупи. Ах, как ще се погрижа!

— Шериф Пангборн ли имате предвид?

— Да, точно него. — Той вдигна два дълги пръста и отново ги прокара пред лицето му. — Но не сме говорили за това, нали така?

— За кое? — попита Слоупи объркан.

— Правилно.

Лийлънд Гонт извади черен кожен портфейл от джоба на тъмносивото си сако и му го подаде. Момчето предпазливо го пое, внимавайки да не докосне пръстите на мъжа.

— Нали познаваш колата на треньора Прат?

— Мустанга ли? Естествено.

— Сложи това вътре! Под седалката до шофьора, но така, че да се подава малко. Върви в гимназията веднага, трябва да стигнеш преди последния звънец. Разбираш ли?

— Да.

— После изчакай треньора да излезе и…

Господин Гонт продължи да говори с тих, гърлен глас. Детето го гледаше със зяпнала уста и ококорени очи и от време на време кимаше отнесено.

Пет минути по-късно Слоупи Дод напусна „Неизживени спомени“ с портфейла на Джон Лапоант под ризата си.