Том Кланси
Оперативен център (86)

86.
СРЯДА, 9:50 Ч., ДИАМАНТЕНИТЕ ПЛАНИНИ

Най-после Роджърс успя да обясни на Ки Су, че ударният отряд е в планината, и полковникът изпрати камион да ги вземе. Повечето от американците бяха доста неспокойни, когато пристигнаха в базата, но Скуайърс се зарадва на Роджърс, а Пъкет — че отново получава любимата си радиостанция. Подполковникът му я остави, въпреки че санитарят не беше свършил с рамото му.

— Добре, че не започнахте да стреляте — каза Роджърс и отпи от манерката на Скуайърс. — Притеснявах се, че може да убиете със снайпери войниците при оръдията.

— И това можеше да стане — отвърна подполковникът, — ако не стреляха всичките едновременно. Горе-долу успях да се ориентирам какво става.

Когато Худ се обади от Оперативния център, попадна на Пъкет — Роджърс и Скуайърс стояха край джипа, на който бяха положили тялото на Мур.

— Да, сър, ето ви генерала — каза Пъкет и му подаде слушалките.

— Добро утро, Пол.

— Добър вечер, Майк. Момчета, вие направо извършихте чудо. Поздравявам ви.

— Но платихме доста скъпо, Пол — отвърна Роджърс след кратко мълчание.

— Знам, само че не искам да се обвинявате и да се питате не е ли можело иначе. Днес загинаха доста добри хора, но и събитията бяха много трагични.

— Вярно е — каза Роджърс, — ала вечер, когато си легнеш, не мислиш така. Дълго ще си спомням този ден.

— Гледай да не забравяш обаче за онези, които спасихме. Майк, имало още един ранен войник…

— Пъкет. Улучен е в рамото, но ще се оправи. Виж, Пол, полковник Ки Су иска да ни съпроводи до мястото, откъдето ще ни вземат, така че скоро ще потеглим.

— Този внезапен мир и дружба ми изглеждат малко странно — отбеляза Худ.

— Не са чак толкова странни — възрази Роджърс. — Робърт Луи Стивънсън е препоръчал на читателите си да се опитат да получат преки впечатления от начина на живот на другите нации, преди да си създадат мнение за тях. Винаги ми се е струвало, че има нещо вярно в това.

— Едва ли обаче ще успееш да убедиш Конгреса, Белия дом или което и да е правителство на земята в правотата му.

— Вярно е — съгласи се Роджърс. — Стивънсън затова е написал и „Доктор Джекил и мистър Хайд“. Изглежда, и той много-много не е вярвал, че човешката природа ще се промени. Пол, ще ти се обадя, когато потеглим от Япония към дома. Искам да разбера какво ще каже президентът след последните събития.

— И аз нямам търпение, Майк — изсмя се Худ.

Роджърс го помоли да попита Марта Макол за една фраза. После се качи с бойците в два камиона, които щяха да ги отведат сред хълмовете. Ки Су и хората му щяха да пътуват в другите два.

Откритият камион се друсаше по неравния терен.

Докато пътуваха, Роджърс не сваляше ръце от малкия, продълговат уред, който беше показал на Скуайърс на идване. На всеки двеста метра натискаше и отпускаше някакво копче отзад.

— Това е локаторът на ЕТХ, нали? — попита подполковникът.

Роджърс кимна.

— Какво правиш?

— Взривявам ги. Хубаво е да си вярваме, но човек все пак трябва да бъде предпазлив.

„Сикорски S-70 Блек Хоук“ пристигна точно в определения час и пилотът много се изненада, когато Скуайърс му каза да идва направо и да каца.

— Значи да не пускам стълбата. Няма да бързаме, така ли? — попита за всеки случай той.

— Не — отговори Скуайърс. — Кацай. Ще си тръгнем като джентълмени.

Хеликоптерът се снижи. Картечниците му мълчаха заплашително. Докато бойците се качваха, Роджърс и Ки Су се сбогуваха.

Ки Су произнесе кратка реч на корейски. Въпреки че не знаеха езика, смисълът беше съвсем ясен — благодареше им за всичко, което направиха, за да защитят страната му. Когато полковникът свърши, Роджърс се поклони и каза:

— An-nyong-hi ka-ship-shio.

— Annyong ha-simni-ka — приятно изненадан отвърна севернокореецът.

Отдадоха си чест — Ки Су придържаше превързаната ръка неподвижно към тялото си, — американецът се извърна и си тръгна. Когато се качиха, Скуайърс намина да види Пъкет, който лежеше на носилка, оставена на пода, а после се отпусна тежко на мястото си до Роджърс.

— Вие двамата какво всъщност си казахте? — поинтересува се той.

— Когато разговарях с Пол, го помолих да попита Марта Макол как се казва „Сбогом и мир на дома ви“ на корейски.

— Добре си го измислил.

— Да, но с Марта не се разбираме много. Откъде да знам, може вместо това да съм му казал, че съм алергичен към пеницилина.

— Едва ли. Отговорът му доста приличаше на твоите думи — освен ако и двамата не сте алергични.

— Не бих се изненадал. — Вратата на хеликоптера се затвори и той излетя в проясняващото се небе. — Все по-малко неща почват да ме изненадват.