Том Кланси
Оперативен център (8)

8.
ВТОРНИК, 4:08 Ч. СУТРИНТА, ЧЕВИ ЧЕЙС, МЕРИЛЕНД

Пол Худ внимателно затвори вратата на спалнята, отиде до леглото на сина си, прикри очите му с ръка и включи нощната лампа.

— Тате… — изхърхори момчето.

— Знам — тихо се обади Худ. Бавно пропусна светлината през пръстите си, а после извади изпод нощното шкафче дихателния апарат. Отметна капака на неголямата кутия, разви тръбичката и я подаде на Александър. Момчето пъхна края й в устата си, а баща му започна да накапва разтвора през процепа.

— Сигурно няма да откажеш да ме понатупаш, докато се занимавам с това.

Момчето кимна сериозно.

— Трябва да те науча да играеш шах.

Александър сви рамене.

— В тази игра можеш да отупаш когото си искаш, но с ума си. Доста по-приятно е.

Александър направи гримаса.

Худ включи уреда, отиде при малкия телевизор „Тринитрон“ в ъгъла, пусна „Дженезис“, върна се с два джойстика, а на екрана проблесна надписът на „Смъртоносна схватка“.

— И да не вземеш да вкараш кода за кървавата версия — подметна Худ, преди да предаде единия джойстик на момчето. — Нямам никакво желание да ми изтръгват сърцето тази вечер.

Очите на сина му се ококориха.

— Точно така. Много добре знам за поредицата от А, В, А, С, А, В, В на екрана „Код на честта“. Видях те последния път и накарах Мат Стол да ми разясни всичко.

Очите на момчето още приличаха на понички, когато баща му приседна на крайчеца на леглото.

— Тъй я… с най-печения компютърджия на Оперативния център шега няма, мойто момче. Нито пък с шефа му.

Хванал здраво маската пред устата си, Александър демонстративно натисна само копчето за начало. Скоро из стаята се разнесе пъшкане и отчетливи плесници — Лю Кан и Джони Кейдж се бореха за надмощие на екрана.

По-големият Худ тъкмо за пръв път бе взел да надвива, когато телефонът иззвъня. Обаждане по това време можеше да означава само грешен номер или извънредна ситуация.

Дъските на пода изскърцаха и след секунда Шарън провря глава през вратата.

— Стив Бъркоф се обажда.

Худ усети внезапен прилив на енергия. Щом звъни през нощта, значи става въпрос за нещо голямо.

Александър използва момента и нанесе на героя на баща си два светкавични удара с крак. Със ставането на Худ Джони Кейдж се просна мъртъв по гръб.

— Е, поне не ми изтръгна сърцето — каза Худ, остави джойстика и тръгна към вратата.

Сега пък очите на жена му се ококориха.

— Мъжки работи — поясни той, докато минаваше край нея, и я потупа с обич по гърба на излизане.

Телефонът в спалнята не беше преносим и линията бе засекретена. Разговорът бе кратък — съветникът по националната сигурност само му съобщи за експлозията и за съвещанието в Кабинета за извънредни ситуации.

Шарън влезе. В спалнята долитаха шумове от битката между Александър и компютъра.

— Извинявай, не го чух — обади се жена му.

Худ събу долнището на пижамата си и си нахлузи панталоните.

— Няма нищо. Бях буден.

Тя посочи с глава телефона.

— Нещо сериозно ли е?

— Терористичен акт в Сеул, бомбена експлозия. Нищо повече не знам.

Шарън разтърка голите си ръце.

— Между другото, случайно да си ме докосвал, докато спях?

Худ свали бялата риза от дръжката на гардероба и се подсмихна.

— Имах нещо такова наум.

— Хмм… сигурно съм го усетила в съня си. Беше съвсем като истинско.

Седнал на леглото, Худ си обу обувките.

Шарън приседна до него и го погали по гърба, докато той си завързваше връзките.

— Пол, знаеш ли какво ни трябва?

— Почивка — отвърна той.

— Не само. Да сме някъде насаме.

Той се изправи и събра часовника, портфейла, ключовете и пропуска си от нощното шкафче.

— И аз, докато лежах, си мислех същото.

Шарън замълча — изражението й бе достатъчно красноречиво.

— Обещавам ти, че ще го направим. — Худ я целуна нежно по главата. — Обичам те и веднага щом спася света, ще заминем и ще поскитаме някъде из него.

— Да се обадиш — поръча Шарън и тръгна след него към вратата.

— Непременно — отвърна Худ, затича се по коридора, взе стъпалата през две и изскочи през входната врата.

Докато изкарваше волвото на заден ход, Худ набра номера на Майк Роджърс и пусна гласа му по говорителя.

— Майк?

— Да, Пол, разбрах вече.

Разбрал ли? Худ се намръщи. Харесваше Роджърс и много го уважаваше, а още повече разчиташе на него. Но си бе обещал, че в деня, когато хване генерала по бели гащи, ще се пенсионира. Просто защото нямаше да има какво повече да постигне в професията си.

— Кой ти каза? — поинтересува се Худ. — Някой от базата в Сеул ли?

— Не. Гледах Си Ен Ен — поясни Роджърс.

Бръчката между веждите на Худ се задълбочи. Той самият че не може да спи — не може, но започваше да му се струва, че Роджърс въобще не се нуждае от сън. Навярно ергените са по-енергични или пък си е продал душата на дявола. Щеше да научи отговора само ако някоя от двадесетгодишните приятелки на Роджърс го свали или когато изминат още шест години и половина — както се случи.

Тъй като линията в колата не беше засекретена, се налагаше да внимава как дава нарежданията си.

— Майк, тръгнал съм да се видя с шефа. Не знам за какво става въпрос, но искам да подготвиш един ударен отряд.

— Няма да е зле. Дали най-после ще ни остави да се поразшетаме зад граница?

— Не — отряза Худ. — Но ако реши да показва мускули на някого, поне ще сме подготвени.

— Харесва ми. Както е казал лорд Нелсън преди битката при Копенхаген: „И забележете! Пари да ми дават, не бих се съгласил да се намирам някъде другаде.“

Худ затвори, странно притеснен от репликата на Роджърс. Но я изтика от мислите си и се обади на нощния дежурен помощник-директор Кърт Хардауей и му нареди да събере основния екип в кабинета му в пет и тридесет. Помоли го и да издири поканения на церемонията Грегъри Доналд. Надяваше се, че не е пострадал.