Том Кланси
Оперативен център (16)

16.
ВТОРНИК, 20:00 Ч., ЯПОНСКО МОРЕ

Корабчето беше отпреди Втората световна война — ферибот, който бил превърнат във военен транспортен кораб, а после отново станал ферибот.

Над морето започваше да се разстила мрак. Седнали на пейките на предната палуба, двамата севернокорейци играеха дама върху магнитна дъска с метални пешки. Бяха сложили куфарите с парите на коленете си и ги използваха вместо масичка.

Откъм морето излезе силен вятър и посипа пръски солена вода по палубата. Повечето от пътниците се прибраха вътре на топло, сухо и светло. Единият от двамата мъже се огледа.

— Май трябва да се прибираме, Им — каза той. Не беше желателно да остават сами. Сред други хора по-трудно щяха да ги окрадат.

Без да довършват играта, единият започна да я прибира, а другият чакаше с куфарите в ръце.

— Добре да запомниш как бяха, Юн, че иначе…

По куфарите плисна нещо червено. Юн вдигна глава и видя някакъв тъмен силует, застанал зад партньора му. От гърлото на Им стърчеше лъскаво острие.

Юн отвори уста да изкрещи, но викът заседна в гърдите му и от неговото гърло също изскочи върхът на нож. Той се хвана за шията, през драскащите му пръсти потече кръв и се смеси с тази на спътника му. Пръските от морето затупкаха в локвичките кръв, накъдрени от вятъра.

Двамата убийци извадиха ножовете си. Единият се надвеси над умиращите куриери, а другият отиде към кърмата. Започна да святка с фенерчето си на десет секунди, а вторият мъж отряза малките пръстчета на жертвите. Само Юн издаде някакъв гъргорещ стон, когато острието преряза плътта му.

Убиецът застана до перилата с развяващо се палто и изхвърли пръстите в морето — куриерите бяха белязани със знака на якудза и властите с месеци имаше да търсят извършителите. Докато се усетят, че гонят вятъра, щеше да е късно.

Мъжът с палтото отиде да вземе куфарите и пътем погледна към каюткомпанията. По кръглите илюминатори нямаше накацали лица, пък и в тъмнината и пръските едва ли някой щеше да ги разпознае. Мостикът беше доста далеч — над каюткомпанията — и екипажът не виждаше добре палубата. С малко късмет никой нямаше да излезе навън и нямаше да има повече убийства.

Другият продължаваше да святка с фенерчето. Когато мъжът с палтото се върна при него, в далечината вече се чуваше шум на мотори и се виждаха смътните очертания на самолета амфибия. Само сигналните му светлини бяха запалени. „Бюканиър ЛА-4-200“ се изравни със задната рампа, задържа се край ферибота, а перките му разбиха водните пръски на малки стрелички. Убиецът светна с фенерчето си към пилотската кабина. Пилотът вдигна нагоре и отвори вратата на самолета, изхвърли една надуваема лодка, вързана през халка за носа със стоманено въже. Тя пльосна тежко във водата, подскачайки срещу вятъра.

На мостика настъпи оживление — екипажът забеляза самолета.

— Бързо — каза мъжът с фенерчето на другия.

Той остави куфарчетата и скочи. Падна във водата до надуваемата лодка, хвана се за въжето и се издърпа, после се обърна с лице към ферибота. Мъжът на ферибота взе едното от куфарчетата и го метна надолу. Този в лодката го хвана и отново протегна ръце да поеме второто. После издърпа колегата си в нея след скока му от ферибота.

Докато членовете на екипажа слязат на палубата и открият телата, пилотът вече прибираше лодката в самолета. След секунди мъжете се озоваха на борда му, светлините на амфибията се запалиха и самолетът с парите полетя на север. Щеше да завие на запад чак когато се отдалечи от корабчето — не към Япония и якудза, а към Северна Корея.