Том Кланси
Оперативен център (22)

22.
ВТОРНИК, 7:08 Ч. СУТРИНТА, НА ГРАНИЦАТА МЕЖДУ ВИРДЖИНИЯ И КЕНТЪКИ

Роджърс притисна слушалката на радиостанцията към ухото си, но въпреки че звукът бе усилен докрай, гласът на Пол Худ едва достигаше до него.

И по-добре — когато си махна жълтите тапи за уши, за да говори с него, знаеше, че няма да го погалят с перце по главата. Така и стана.

Ако Худ викаше, поне щеше да го чува. Но директорът рядко повишаваше глас. Когато беше разгневен, говореше бавно, премервайки внимателно думите си, сякаш се страхува да не изтърве нещо в повече в яда си. Неизвестно защо в такива моменти Роджърс си го представяше с престилка на кръста и табла в ръка да пъха методично една по една пици във фурната.

— … ме остави в много неизгодно положение — довърши Худ. — Ти си ми дясната ръка, а сега мога да разчитам само на Марта.

— Нея наистина я бива, Пол — извика Роджърс в микрофона. — Реших, че мястото ми е при групата. За пръв път отиват на акция в чужбина.

— Не можеш сам да вземаш подобни решения! Длъжен беше да съгласуваш плановете си с мен!

— Знаех, че си много зает. Не исках да те притеснявам.

— Не си искал да ти откажа, Майк. Поне си признай и не ми вдигай кръвното.

— Добре де, така беше.

Роджърс погледна подполковник Скуайърс, който се преструваше, че не ги слуша. Надяваше се, че Пол няма да прекали — генералът беше не по-малък професионалист от Худ и нямаше да позволи да му дърпат ушите като на хлапак. Особено на човек, който по време на Войната в Залива се е занимавал с набиране на средства в компанията на разни знаменитости от типа на Джулия Робъртс и Том Круз, докато Роджърс е командвал мотопехотен батальон.

— Добре, Майк — каза Худ, — все едно, вече си там. Как най-ефективно да те използваме?

Значи знае докъде да спре.

— За момента само ме дръж в течение и ако се наложи да влезем в действие, нареди на моите хора да проработят ситуацията на компютъра.

— Разбрах, а колкото до събитията — президентът ни възложи да оглавим Корейската група. Смята да играе твърдо.

— Добре.

— Когато всичко приключи, ще си поговорим на пица и бира. В момента имаш заповед да продължиш към целта. Ще ви съобщим, ако настъпят някакви промени.

— Ясно.

— Освен това, Майк…

— Да?

— Вече не сме в първа младост — дай възможност на младежта да се изяви.

Прекъснаха връзката и Роджърс се облегна с усмивка назад. Само че споменаването на пицата малко го беше боднало. Може би беше просто съвпадение, но Худ притежаваше някакъв необясним усет да долавя мислите на хората. Роджърс често се питаше дали го е развил, след като се е намесил в политиката, или точно този своеобразен талант го е привлякъл към нея. Винаги когато му идваше да му тегли една, си напомняше, че Худ не случайно е бил назначен на директорското място… колкото и да му се искаше той самият да го заема.

Нямаше да е лошо и понякога да ходи с него на конните състезания, вместо да се прави на примерен семеен мъж. Сигурно с неговата интуиция щяха да спечелят цяло състояние, а и някои от познатите му дамички можеха да накарат Худ да се поотпусне… и да гони по-малко хората в центъра.

Роджърс свали слушалките, опря гръб на студеното алуминиево ребро на транспортния самолет и прокара ръка през посивяващата си коса, подстригана с машинка само преди един ден.

Знаеше, че Худ не може да избяга от характера си, нито пък той самият би могъл да се промени — и в това навярно нямаше нищо лошо. Какво беше казал Лаодам^[1] на Одисей? „Влез в игрите ни тогава и нека ти олекне на сърцето.“ Какво представлява човек без съперничеството и конкуренцията, които го пришпорват? Ако Одисей не беше спечелил състезанието по хвърляне на диск, нямаше да го поканят в двореца на Алкиной и да получи даровете, които изиграли такава важна роля по пътя му към дома.

— Сър — обади се Скуайърс, — искате ли да се заемем с плановете за операцията? Ще ни отнеме няколко часа.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Роджърс. — Ще ми олекне на сърцето.

Скуайърс му хвърли озадачен поглед. Генералът се премести по-близо по пейката и посегна към голямата папка.