Том Кланси
Оперативен център (73)

73.
СРЯДА, 7:53 Ч. СУТРИНТА, СЕУЛ

Бяха изминали едва пет часа, след като го вкараха в операционната, но Ким Хван вече беше в пълно съзнание. Той се огледа около себе си и изведнъж си припомни събитията в къщичката. Както и обратния път… Ким… пристигането в болницата.

Извърна се на лявата си страна. До стойката на системата видя бяла жица и червения бутон за повикване. Внимателно вдигна ръка и го натисна.

На вратата се появи не някоя сестра, а Чой Хонтак, агент от отдела за вътрешна сигурност на КЦРУ Беше облечен в добре ушит черен костюм с жилетка. Млад, умен кариерист, той беше приближен на директора Юн Хун. Можеше да му се има доверие само ако го заплашиш с понижение.

Хонтак взе един стол и го премести до леглото.

— Как се чувствате, господин Хван?

— Като намушкан с нож.

— Така си е. Прободен сте на две места. Десният ви бял дроб и червата — също отдясно — са разкъсани. Хирурзите едва ви спасиха.

— Къде е… госпожица Чон?

— Оставила колата ви на паркинга, откраднала друга, а сега вече се вози в трета. Още не е постъпило оплакване за откраднат автомобил в тази част на града, така че нямаме представа нито каква кола кара, нито накъде е тръгнала.

— Добре. — Хван се усмихна.

— Моля? — изгледа го учудено Хонтак.

— Казах… че е добре. Тя ми спаси живота. А мъжът… който ме нападна?

— Служещ от нашата армия. В момента издирваме предполагаемите му началници.

Хван кимна немощно.

— Шофьорът ви, Чо, още не се е прибрал.

— Мисля… че е мъртъв. Вървете в къщичката… Село Янгю. Домът на Ким.

Хонтак извади бележник от вътрешния джоб на сакото си.

— Село Янгю — записа той. — Дали не се е върнала там?

— Не. Нямам представа къде… може да е отишла.

Това не беше съвсем вярно, но нямаше нужда Хонтак да го знае. Ким сигурно ще се опита да се добере до Япония, при брат си. От сърце й желаеше успех. Само че можеше да срещне доста препятствия по пътя си, а нейното благополучие беше най-важното нещо в момента… Та тя беше поставила спасяването на живота му над всичко останало и го бе докарала в болницата.

— Ако я намерите… не я арестувайте.

— Моля?

— Оставете я да отиде където пожелае. — Хван се пресегна и хвана Хонтак за ръкава. — Разбрахте ли? Не я задържайте.

В острия като на ястреб поглед на Хонтак проблесна някакво пламъче. Хван не можеше да определи кое притеснява младия служител повече — заповедта или това, че му пипат костюма.

— Р-разбрано, господин Хван. Но ако я открием, ще я проследим, нали?

— Не.

Пейджърът на Хонтак изпиука. Той погледна кой е номерът.

— Но тогава… какво да кажа на директора?

— Нищо. — Хван пусна ръкава му и го хвана за ревера. — И да не объркате нещо, Хонтак.

— Добре, господин Хван. А сега ме извинете, но трябва да се обадя в управлението.

— Не забравяйте какво ви казах.

— Няма, господин Хван.

В коридора Хонтак си издърпа ръкава, а после извади малък клетъчен телефон от вътрешния джоб на сакото си.

— Изкукуригал дърдорко — измърмори той, докато отиваше към машината за безалкохолни напитки в ъгъла. Набра номера от пейджъра си и се обади в кабинета на директора Юн Хун.

— Как е той? — попита шефът му. — Гледат ли го добре?

Хонтак се обърна с гръб към коридора и покри с длан устата си.

— Вече е в съзнание. Лекарите казват, че бързо ще се възстанови. Сър, той иска да закриляме шпионката.

— Какво?

— Да закриляме шпионката. Нареди ми да не я задържаме.

— Дай ми да говоря с него.

— Той спи, сър.

— Да не мисли, че ще я оставим да си отиде на север, след като е видяла и него, и няколко от агентите ни?

— Очевидно така иска. — Хищните му очи се присвиха. — Точно това каза.

— А поне обясни ли защо?

— Не. Нареди ми само да не я арестуваме и ми поръча да внимавам.

— Аха. За съжаление ще бъде трудно да изпълним искането му. Намерихме откраднатата кола, изоставена край един автомобилен магазин, и обявихме всеобщо издирване. Градската и пътната полиция също се включиха, а пътищата, водещи вън от града, се наблюдават от хеликоптери. Едва ли ще успеем да върнем всички.

— Добре, какво да предам на господин Хван?

— Фактите. Сигурен съм, че когато започне да мисли по-трезво, ще ни разбере.

— Естествено.

— Обади ми се пак след един час — поръча директорът. — Искам да знам какво е състоянието му.

— Добре. — Хонтак се върна на стола си пред вратата на Хван. На аскетичното му лице грееше усмивка.