Том Кланси
Оперативен център (51)

51.
СРЯДА, 11:30 Ч., ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

Контрастът между двата образа на монитора беше очебиен. Оградено с червена линия, лицето на шестдесет и три годишния министър на отбраната беше изнурено, хлътналите му очи — оградени от сенки. Ернесто Колон беше оглавявал една от големите военнопромишлени фирми и беше служил като заместник-министър на флотата. Напомняше портрета на Дориан Грей — всяко решение, което се бе налагало да взема през изминалите две години от мандата му, всяка сполука и немалкото несполуки бяха оставили своя отпечатък.

Бъгс беше четиридесет и четири годишен, с кръгло, ангелско лице и светли очи, в които не се четеше напрежението, свързано с организирането на програмата на Худ и обработката на документи. Служил бе като помощник на губернатора-републиканец на Калифорния, по времето, когато демократът Худ беше кмет, и още тогава двамата се бяха сработили доста добре. „Както двама конспиратори“ — често казваше губернаторът.

На Худ винаги му се беше виждало странно, че когато трябва да седнеш и да вземеш решения, напрежението е много по-голямо, отколкото ако щъкаш напред-назад и ги изпълняваш. Чувството за отговорност е най-убийственият надзирател.

И все пак Худ много уважаваше Бъгс, който съумяваше да се справи не само с мрачните настроения на шефа си, но и с капризите и изискванията на хора като Колон… и Боб Хърбърт, който беше почти равностоен партньор на Лоуъл Кофи по отношение на предпазливостта. С тази разлика, че адвокатът се пазеше от съдебни дела и критика, докато Хърбърт прекалено добре знаеше какво става, когато пропуснеш да предвидиш всяка възможност.

Бенет и Хърбърт почти не продумаха, докато Худ и Колон преглеждаха компютърните симулации и формулираха военните варианти, които щяха да препоръчат на президента. Сроковете и подробностите по изпълнението им щяха да бъдат уточнени от началник-щабовете, които пък от своя страна щяха да се посъветват с командирите на части. И двамата считаха, че флотата и военноморските части, потеглили вече от Индийския океан, трябва да бъдат подсилени с три бойни кораба и два самолетоносача от Тихия океан, както и да се мобилизират резервите и да се предислоцират петдесет хиляди войници от частите в Саудитска Арабия, Германия и САЩ. Щяха да поискат и незабавното прехвърляне по въздуха на шест ракетни системи „Пейтриът“ в Южна Корея. Въпреки че ракетите се бяха представили зле през Войната в Залива, изглеждаха доста зрелищно в телевизионните новини, когато си вършеха работата, а беше много важно на хората да им се разтупват сърцата и да им забива кръвта във вените. Тактическите ядрени ракети щяха да бъдат прехвърлени без много шум по въздуха от Хавай в Южна Корея. КНДР може да не беше ядрена сила, но това нямаше да ги спре да си закупят бомба от някоя друга държава.

Изчислиха предполагаемия брой на жертвите в една „кратка“ война от две-три седмици, преди ООН да е наредила сключване на примирие, и в „дълга“ война от шест или повече месеца. Очакваните загуби на САЩ бяха поне четиристотин убити и три хиляди ранени в кратката война и поне десет пъти повече в дългата.

По време на обсъждането Бъгс не каза нищо, а Хърбърт направи само три предложения. Първото — да се отклонят от Средния изток само минимален брой части, докато не получат по-точна информация за терористите. Хърбърт продължаваше да смята, че е възможно да има заговор за ангажирането на САЩ на фалшив фронт, за да бъде подхваната истинската война някъде другаде. Второто — докато сателитите не заработят отново, да му се даде време, за да анализира последните разузнавателни данни, които успеят да съберат с директора на ЦРУ Кид, преди да бъдат изпратени войските. А третото — всички подразделения да бъдат подсилени с хора от групите за борба с тероризма. И трите предложения бяха включени в доклада с военните варианти. Худ знаеше, че Хърбърт понякога се държи доста рязко, но пък нали го беше назначил заради познанията му, а не заради чара му.

Докато Бъгс сглобяваше грубия вариант на доклада, за да могат другите да го прегледат на екрана, настолният телефон на Хърбърт иззвъня. Боб натисна бутона на говорителя.

— Какво има, Рейчъл?

— Получихме съобщение от нашия агент във военната комуникационна база в Пхенян. Трудно му било да се обади, понеже властите там били също толкова изненадани от днешните събития като нас.

— Това не означава, че ръцете им са чисти.

— Така е. Според него обаче току-що били получили съобщение от тяхна агентка в Сеул. Поискала информация за евентуална кражба на военни ботуши и взрив от северно-корейска база.

— И за това пита севернокорейска агентка?

— Да.

— Изглежда, е разбрала за подозренията на КЦРУ Уведомете директора Юн Хун, че май при тях има изтичане по канала. Засекли ли сме предаването някъде другаде?

— Не. Попитах редник Ко от комуникационния център на демилитаризираната зона. Не е използвана сателитна връзка.

— Благодаря, Рейчъл. Изпрати текста на съобщението на Бъгс. — Той затвори и погледна към Худ, който му кимна. — КНДР разследва евентуална кражба на материалите, използвани при атентата. Май са ни изиграли, шефе. Някой иска да ни вкара във война.

Думите на президента изникнаха отново в главата на Худ. „Северът може да не е бил замесен досега, Пол, но вече е. До шията.“

Докато прехвърляха програмата за разполагане на военни части от файла „Военни игри“ в доклада за военните варианти, Колон подписа с кода си своята част от документа. След като той се изключи, Худ каза:

— Бъгс, искам да извадиш на челно място това съобщение и да добавиш бележката, която ще напечатам. Уведоми и Ан Ферис, моля те.

Худ се замисли. Не притежаваше дарбата на говорителката на центъра да се изразява кратко и ясно, но държеше някъде в постоянния файл на Корейската група да присъства предупредителна бележка. Отвори прозорец, който тя щеше да прочете на монитора си, и започна да трака по клавиатурата.

Хърбърт приближи количката си и се зачете над рамото му.

„Господин президент, споделям възмущението ви от нападението над нашия самолет и смъртта на члена от екипажа. Но въпреки всичко настойчиво съветвам да проявим въздържаност от позицията на силата. Ще загубим много, а ще спечелим малко, ако се бием с противник, който може да не се окаже истинският ни враг.“

— Браво, шефе — обади се Хърбърт. — Може да не изразява мнението на Корейската група, но аз съм напълно за.

— И аз — добави Ан. — Не бих могла да го напиша по-добре.

Худ запази добавката и извика лицето на Ан Ферис на екрана. Толкова умело пробутваше идеите си на журналистите по телефона, че той никога не беше сигурен какво всъщност мисли, ако не виждаше изражението й.

В случая мнението й съвпадаше с думите. За пръв път от шестте месеца, откак я познаваше, не бе внесла поправки в нещо, написано от него.

Хърбърт излезе от кабинета. Ан се върна към съвещанието си с говорителя на Белия дом. Худ дочете доклада и нареди на Бъгс да го изпрати по факса от засекретена линия. Останал сам и изненадващо спокоен за пръв път през този ден, той се обади в болницата. Новините там не бяха такива, каквито очакваше.