Том Кланси
Оперативен център (10)

10.
ВТОРНИК, 18:13 Ч., НАГАТО, ЯПОНИЯ

Игралният салон беше умален вариант на известните увеселителни заведения в Гинза, Токио. Дълга и тясна, сградата беше колкото десет вагона, наредени един до друг. Във въздуха се носеше звън от автоматите край стените и гъст цигарен дим.

Всеки от тях представляваше кръгло вертикално игрално съоръжение, високо около метър, широко почти шейсет сантиметра и около петнадесетина сантиметра в дълбочина. Под стъкления похлупак върху цветната основа имаше хълмчета и метални перки. Когато играчът пуснеше монетата, малки метални топчета се изсипваха отгоре, отскачаха по препятствията и се отклоняваха насам-натам. Мъжете въртяха ръчките под автоматите и се мъчеха да закарат топчетата до долния край — колкото повече топчета съберяха, толкова повече билети печелеха. Когато стигнеха определена бройка, отнасяха фишовете си на входа на салона и си избираха плюшена играчка.

Въпреки че хазартът е незаконен в Япония, не бе незаконно да се продава спечелената играчка. Това ставаше в една малка задна стаичка. Мечетата носеха двадесет хиляди йени, големите зайци — два пъти повече, а плюшените тигри — шейсет хиляди йени.

Играчите харчеха средно по пет хиляди йени на вечер, а през шейсетте автомата на салона обикновено минаваха по двеста човека. Те се радваха, когато печелеха, но много малко от тях идваха заради печалбата. Имаше нещо омагьосващо в търкалянето на топчетата през сложния лабиринт, в напрегнатото очакване дали ще ти провърви, или късметът ще ти изневери. Всъщност играчът се изправяше срещу съдбата, за да определи какво е отношението на боговете към него. По всеобщо убеждение, ако успееш да обърнеш късмета си тук, ще настъпи промяна и в живота ти. Това действително се случваше много често, макар че никой не можеше да даде рационално обяснение на този факт.

Салоните бяха разпръснати из японските острови. Някои се ръководеха от семейства, които ги притежаваха от векове. Други принадлежаха на криминални организации, предимно якудза и санзоку — едните гангстери, а другите древен бандитски клан.

Салонът в Нагато на западния бряг на Хонсю беше притежание на независимата фамилия Цубурая, която се занимаваше с този бизнес повече от два века. Криминалните групировки редовно им отправяха почтителни предложения да го купят, но семейството не искаше да продава. Печалбите се инвестираха във фирми в Северна Корея — потенциално печеливши вложения, които Цубурая се надяваха да разширят, когато стане обединението.

Два пъти седмично, във вторник и петък, Ейджи Цубурая изпращаше милиони йени в Северна Корея по двама доверени куриери от Юга. Мъжете пристигаха късно следобед с ферибота, носейки два празни, съвсем обикновени куфара, отиваха право в задната стаичка на салона, напълваха ги и се връщаха на ферибота, преди да е обърнал и да е потеглил по обратния път към Пусан. Оттам парите се прекарваха контрабандно на север от членове на ПОК — Патриоти за обединена Корея, група, в която участваха както северни корейци, така и южнокорейци с най-различни професии — от бизнесмени до митнически служители или улични чистачи. Те смятаха, че възможността за високи печалби за частните предприемачи и по-голямо благоденствие за народа в Северна Корея ще принудят комунистическата върхушка да приеме свободните пазарни отношения и в крайна сметка обединението.

Мъжете излязоха както винаги от салона, качиха се на чакащото ги такси и мълчаливо пропътуваха десетминутното разстояние до ферибота. За разлика от друг ден обаче този път ги следяха.