Том Кланси
Оперативен център (37)

37.
ВТОРНИК, 9:10 Ч., ВАШИНГТОН

Прибрал и разпечатката, и дискетата с доклада за възможните варианти в куфарчето си, Пол Худ забързано крачеше през подземния гараж на Оперативния център към колата си. Още щом седна, закачи с белезници дръжката на куфарчето за колана си и заключи вратите. Когато носеше секретни документи, винаги си слагаше и кобура с тридесет и осмицата под мишницата. Натисна бутоните на таблото до изхода, за да се запише, че напуска Центъра, постовият провери значката му и отбеляза часа на излизането му в отделен компютър. Процедурата беше абсолютно същата като тази, през която минаваше всеки служител на горния етаж. Единствено кодът горе беше различен. Водеха се от принципа, че в охраната може да се получи издънка само на едно място, много рядко на две.

Което едва ли е голямо успокоение, помисли си Худ, ако някой си шари из компютрите ни, без даже да припарва наоколо.

Худ се отнасяше с недоверие към постиженията на техниката, пък и познанията му не бяха кой знае какви. Но любопитството му беше силно раздразнено от сутрешната случка — Стол беше един от най-добрите в областта си и ако някой го е надхитрил, той трябва да е гений.

Докато излизаше от сградата и се насочваше към портала на базата „Андрюс“ — трети и последен пост за проверка само на пропуските, — вдигна слушалката на телефона. Обади се на „Справки“, взе номера на болницата и го набра. Свързаха го със стаята на сина му.

— Ало?

— Здравей, Шарън. Той как е?

— Чаках да се обадиш — отвърна след кратко мълчание тя.

— Извинявай. Положението е малко… напечено. — Телефонната линия не беше засекретена и не можеше да й обясни по-подробно. — Какво става с Алекс?

— Сложиха го под кислородна палатка.

— А инжекциите?

— Не подействаха. В дробовете му се насъбрала твърде много течност. Ще трябва да му помагат да диша, докато… докато не се изчистят.

— Състоянието му тревожи ли ги?

— Аз се тревожа.

— И аз. Но какво казват лекарите, мила?

— Било характерно за болестта му. Но и лечението с инжекциите е най-често прилаганото, а пък не даде резултат.

Худ погледна часовника си и изруга мислено Роджърс, че не остана тук. Що за отвратителна работа е тази неговата — да трябва да избира дали да бди край леглото на болния си син, или да докладва на президента, и в края на краищата все пак да отива при президента. Помисли си колко маловажно ще му се стори всичко, ако нещо се случи с Александър. Ала действията му днес щяха да повлияят на живота на хиляди, може би десетки хиляди хора. Нямаше друг избор, длъжен бе да изведе нещата докрай.

— Ще се обадя на доктор Трайъс в „Уолтър Рийд“ и ще го помоля да дойде. Той ще се погрижи да направят всичко възможно.

— А ще ме държи ли за ръката, Пол? — попита Шарън и затвори.

— Не — отвърна Худ на сигнала в слушалката. — Няма да държи ръката ти.

Остави телефона и стисна волана така силно, че мускулите го заболяха. Ядосваше се на себе си, че не може да отиде там, но и го болеше, понеже Шарън нарочно го жегна. Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че колкото и да ги обича и да иска да е с тях в болницата, той няма кой знае колко да им помогне. Ще поседи, ще подържи ръката й, после ще се мотае наоколо без никаква полза… точно както когато се родиха децата му. В момента, когато се опита да й помогне с дишането при първата контракция, тя му изкрещя да се пръждосва и да докара сестрата и Худ получи важен урок: има разлика между това една жена да те иска и да има нужда от теб.

Само да не се чувстваше толкова виновен. Изруга и като натисна копчето на говорителя, нареди на Бъгс да го свърже с доктор Орлито Трайъс в болницата „Уолтър Рийд“.

Докато чакаше и се провираше след следобедното стълпотворение от коли, Худ отново се ядоса на Роджърс, въпреки че всъщност нямаше за какво. В края на краищата президентът защо го беше назначил? Не само защото Роджърс беше играч от втората линия, който може ненадейно да спечели играта. А понеже беше опитен воин, който ще внася разум и предпазливост в подобни ситуации, ветеран от войната и историк, питаещ дълбоко уважение към битките, бойците и военната стратегия. Поддържа формата си всеки следобед по един час на механичната пътечка и рецитира поемата „Сид“ на староиспански, когато не е зает с работа. А понякога и когато е. Нормално е подобен човек да иска да замине с хората си — воинът си е воин. Пък и самият Худ не насърчава ли подчинените си да разсъждават самостоятелно? Ако Роджърс не беше такъв авантюрист, той просто щеше да стане помощник-министър на отбраната — длъжност, която доста го привличаше, вместо да приеме утешителната награда — вторият в йерархията пост в Оперативния център.

— Добро утро. Тук е кабинетът на доктор Трайъс.

Худ увеличи звука.

— Добро утро, Кат. Обажда се Пол Худ.

— Аа, вие ли сте, господин Худ. Докторът ви търсеше вчера на сбирката на Националното космическо дружество.

— Шарън беше взела „Четири сватби и едно погребение“ от видеотеката. Нямах избор. Той там ли е?

— За съжаление отиде да изнесе лекция в Джорджтаун сутринта. Нещо да предам?

— Да. Кажете му, че синът ми Александър получи астматичен пристъп и се намира в педиатричното отделение. Искам да го помоля да се отбие при него, ако разполага с време.

— Непременно ще отиде. Прегърнете момченцето си от мен, когато го видите — голям сладур е.

Худ благодари и затвори.

Страхотно. Направо страхотно. Даже доктор не можа да осигури.

Мина му през ум мисълта да изпрати Марта Макол в Белия дом вместо себе си, но веднага я отхвърли. Уважаваше способностите й, но не можеше да бъде сигурен дали ще застъпва неговите становища и тези на Оперативния център, или ще използва случая в името на кариерата и личните си интереси. Беше се измъкнала от Харлем с огромни усилия — научила бе испански, корейски, италиански и иврит като същевременно се бе издържала, рисувайки на ръка табели за куп магазини из Манхатън. После бе овладяла японски, немски и руски в колежа, където бе защитила магистърска степен по икономика на пълна стипендия. Както каза на Худ, когато разговаряха, преди да я назначи, на четиридесет и девет годишна възраст вече искала да се измъкне от кабинета на генералния секретар на ООН и да продължи да се занимава пряко с испанците, корейците, италианците и евреите, но този път като участва в политиката, а не само като нечий говорител. Ако я вземел да събира, поддържа и анализира база данни за икономиката и ключовите политически фигури в страните по света, трябвало да не й се пречка и да я остави да си върши работата. Беше я назначил, понеже имаше нужда от подобен самостоятелно мислещ човек до себе си в атаките, но не би й поверил битката, докато не се убеди, че собствената й програма не е по-важна за нея от Оперативния център.

Худ зави по авеню „Пенсилвания“. Притесняваше го фактът, че е готов по-скоро да си затвори очите за недостатъците на Майк, отколкото за тези на Марта Макол… или Шарън дори. Марта би го отдала на неравноправното положение на жените, но за Худ това бе най-вече въпрос на самоотверженост. Ако сега даде зор на Майк и му каже да скочи от самолета над Литъл Рок, а после да хване първата срещната кола за Вашингтон, за да го замести, той щеше да го направи без излишни въпроси. Ако се свърже с Орли, докторът щеше да зареже лекцията си по средата. При жените винаги беше по-сложно.

Худ наближи входа на Белия дом и една от двете порти, които препречваха тесния път, разделящ Овалния кабинет и Западното крило от старата административна сграда, с чувството, че не си усеща краката. Показа пропуска си, паркира сред другите коли и велосипеди и с куфарче в ръка забърза към срещата си с президента.