Том Кланси
Оперативен център (79)

79.
СРЯДА, 18:17 Ч., ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

— Боб, имаме ли снимка на майор Ли?

— Да, в досието му…

— Веднага я изпрати в НРЦ, а после елате тук с Лоуъл Кофи, Маккаски и Макол.

След това Худ се обади на Винс в НРЦ.

— Стив, Боб Хърбърт ще ти изпрати една снимка. Този човек може би все още се намира от северната страна на демилитаризираната зона в Панминжон. Искам да го намерим. Провери първо района около сградата за съвещания. Насочи два сателита.

— Министър Колон е разрешил да ви дадем още един сателит, така ли?

— Щеше, ако го бяхме помолили — сухо отвърна Худ.

— Така си и знаех. Снимката на тоя тип вече започна да излиза. Обектът сам ли ще бъде?

— Вероятно. Сигурно е облечен в южнокорейска военна униформа. Искам да виждам пристигащите снимки.

— Задръж така.

Худ чу как Винс нареди да насочат още една сателитна камера към района и зададе височината. После вкараха снимката на Ли в компютъра на сателита. Той щеше да претърси зоната и ако намери човек с подобни черти, да го обгради със синьо.

Появи се покривът на сградата за съвещания. Ли не беше там, пък и часовите на кулите щяха да го забележат. След 4,4 секунди вторият сателит изпрати снимка на района пред сградата и колите, чакащи край входа. Генерал Хон Ку навярно се намираше в джипа.

Боб Хърбърт пристигна с количката си, следван от Марта, Кофи, Маккаски и Ан Ферис. Худ имаше усещането, че Ан е дошла не толкова, за да наблюдава развитието на събитията, колкото за да наглежда него. Непрестанните й грижи го караха да се чувства неудобно, но някак странно приятно. Още помнеше докосването на ръката й върху рамото си.

— Даръл, защо Хон Ку просто си седи в колата? — попита Худ. — Вече трябва да е научил какво е станало.

— За тях това не би имало значение — отговори вместо него Марта. Даръл я изгледа не особено любезно. — Севернокорейците няма да се откажат от празненството само защото рожденикът е застрелян. Много обичат да изглеждат непоклатими. Нали знаеш идеологията на президента Ким Ир Сен за „чучхе“ — опората в самите себе си.

— Генералът сигурно ще се възползва от случая, за да направи някакво политическо изявление — предположи Ан.

— Например как са били нападнати и са проявили огромен самоконтрол, като не са отговорили на провокацията — довърши Марта.

Даръл вдигна отчаяно ръце и седна на мястото си.

Худ гледаше напрегнато продължаващите да пристигат снимки в горната лява и долната дясна част на екрана. Из стаята се носеше бръмченето на харддиска, който запаметяваше всяка нова снимка. Кодът в долната дясна част на всяка от тях — поредният номер, последван от „Ш“, тоест „Първо преминаване“ — даваше възможност лесно да бъдат намирани. Компютърът можеше също да ги увеличава, да ги прави поясни или по-светли, дори да променя зрителния ъгъл въз основа на информацията, съдържаща се в снимката.

— Задръж 17-1П — нареди рязко Худ и се изправи на стола си. — Самотната фигура зад дърветата на около стотина метра от колите…

Боб и Даръл се приближиха.

— Лицето му не се вижда заради клоните — каза Винс. — Чакай да преместя малко камерата.

Малко означаваше хилядни от сантиметъра, които умножени по разстоянието между земята и сателита, щяха да дадат разлика в ъгъла от около половин метър.

Новата снимка веднага започна да излъчва синьо сияние.

— Право в десетката! — възкликна Винс. — Насочвам към него и другия сателит.

— Не. Трябва ми общ план на целия район — дай ми го от около половин километър.

— Готово.

Худ взе слушалката на втория телефон. На следващата снимка Ли беше вече леко извърнат към колата на генерала. Худ изпита същото странно усещане, както когато гледаше записа от убийството на Кенеди — всичко става пред очите ти, а не можеш да го спреш.

Пристигна следващата снимка — Ли излизаше иззад дървото.

— Госпожице Чон, чувате ли ме? — попита Худ. — Кажете на вашите хора, че онзи офицер се подава иззад един дъб на около сто и тридесет или четиридесет метра северно от зоната за съвещания. Според нас се кани да нападне генерал Хон Ку. Да го спрат на всяка цена.

— Разбрано. — Ким предаде съобщението.

През това време Худ нареди на Бъгс да го свърже с генерал Шнайдер. Докато помощникът му излизаше забързано, Худ продължи да наблюдава как Ли се подава иззад дъба. Държеше в ръката си оръжие. Охраната на Хон Ку чакаше генерала да слезе от джипа. На следващата снимка се виждаше целият район и двете прилежащи страни на границата. Най-после забеляза това, което се надяваше да намери, на южната страна, приблизително на триста метра югозападно от Ли.

— Ето ви генерал Шнайдер! — каза Бъгс и го свърза с полевия телефон на генерала, който надзираваше разполагането на частите.

— Худ — недоволно се обади Шнайдер, — нямаше да се съглася да разговарям с теб, ако не оглавяваше групата за…

— Майор Ли се намира зад центъра за съвещания. Откъм северната страна.

— Какво?

— Би трябвало да го виждате от наблюдателните кули югозападно от сградата — напрегнато поясни Худ. — Имате ли снайперисти там?

— Да…

— Тогава да стрелят! Веднага!

— Да застреляме един от нашите… и то в Северна Корея? — попита Шнайдер.

— Нали това искаше? Ли е въоръжен и се кани да убие Хон Ку. Длъжен си да му попречиш, иначе само след минута навсякъде ще почнат да се търкалят трупове!

— А моят войник на кулата? Севернокорейците ще отвърнат на огъня…

— Да се надяваме, че няма. Моите хора в момента преговарят с тях.

— Да се надяваме — презрително се изсмя Шнайдер. — Господинчо, аз ще дам заповед за стрелба, но добре си помисли — ти ще опереш пешкира.

Шнайдер затвори и Худ помоли Винс да следи Ли с единия сателит, а с другия — наблюдателната кула.

На снимката от втория сателит видя двама войници в по-едър план — единият вдигаше телефона, а другият гледаше през бинокъл.

На тази от първия Ли се приближаваше, без да се крие, към генерал Хон Ку.

Войникът свали бинокъла от очите си.

Ли беше вече съвсем близо — с Хон Ку попадаха в един кадър. Генералът слизаше от джипа, а охраната му го чакаше в полукръг. Встрани се мяркаха репортери и фотографи.

Войникът на кулата взе оръжието си.

Ли вдигна пистолета си.

Войникът долепи приклада на своя „Колт М-16“ до рамото си.

На Худ му гореше в стомаха, а устата му бе пресъхнала. Само една секунда закъснение, една дума в повече и можеше да хвърлят полуострова във война…

Оръжието на Ли присветна. Сърцето на Худ щеше да изскочи от гърлото му, докато войникът от кулата заеме позиция. Стори му се, че измина цяла вечност, преди да пристигнат следващите снимки.

Лицето на Ли беше извърнато, вероятно заради пламъка от изстрела. Хон Ку падаше назад, а на дясното му рамо имаше някакво петно.

От дулото на колта се появи струйка дим.

Странно, но Худ изведнъж се сети за детството си, когато се криеше в уютния мрак на гардероба в стаята на родителите си. Тишината в кабинета му беше също толкова оглушителна като тогава.

На следващата снимка генерал Хон Ку лежеше по гръб и се държеше за рамото. Наблизо Ли стоеше с димящ пистолет в ръка… и на мястото на главата му се виждаше облак от кръв.

— Успяха! — Хърбърт размаха юмрук във въздуха, а Маккаски потупа Худ по гърба.

Ли падаше, а Хон Ку се изправяше. На юг войниците в кулата залягаха.

— Господин Худ? — обади се Ким Чон. — Предадох им съобщението ви, а те ще го препратят в Панминжон.

— Мислите ли, че ви повярваха?

— Естествено. Аз съм шпионка, а не политик.

Худ се изправи, а Ан се приближи и го прегърна.

— Справи се много добре, Пол.

— Точно така — недоволно подметна Кофи. — Чудесно. Убихме южнокорейски офицер. Няма начин да мине без последствия.

— Той беше ненормален — обади се Хърбърт. — Застреляхме просто едно побесняло куче.

— А ако има семейство? Побеснелите кучета нямат граждански права, но войниците и близките им имат.

Бъгс ги прекъсна — обаждаше се генерал Шнайдер. Худ помоли помощника си да се опита да го свърже с Майк Роджърс, седна на крайчеца на бюрото си и взе слушалката.

— Да, генерале?

— Май ти се размина. Няма престрелка — севернокорейците като че ли изчакват.

— Виждаш ли генерал Хон Ку?

— Не. Моите момчета на кулата още са залегнали.

Худ погледна към монитора.

— Добре. Генералът седи в джипа и придържа някаква кърпа към раната на рамото си. А сега потеглят. Като че ли не е сериозно ранен.

— И все пак Колон ще побеснее.

— Не съм сигурен — възрази Худ. — На президента може да му хареса как се развиха нещата в крайна сметка — пресата ще му изръкопляска, че с един навременен удар успешно е сложил край на конфликта. Както и за поемането на твърда линия спрямо съюзник, когото все подкрепяме безрезервно от четиридесет и няколко…

— Извинете, сър — прекъсна го Бъгс, — но подполковник Скуайърс чака на сателитния телефон. Реших, че ще искате да говорите с него.

Въодушевлението му изчезна и отново му запари в стомаха — Скуайърс започна да му разказва за плана на Роджърс…