Сергей Лукяненко
Студени играчки са звездите (21)

Глава 5

Вървяхме из парка, грижливо отглеждан под стъкленото небе, и Кати, все още хлипайки, говореше:

— Аз разбирам… разбирам, наставнико… Това изглеждаше чудовищно. Но нали той е болен?

— Ник е избягал от санаториума — казах аз. — Знаеш ли?

Тя кимна безмълвно.

— Не му се сърдя — казах, потрепвайки от този чудовищен фалш, който се криеше сега в думите ми. Но нямах сили за истината! — Не се сърдя на Ники.

Впрочем наставник Пер би казал същото.

— Всичко това е заради паметта — каза Кати убедено. — Когато се лишим от паметта си, остава само същността. Душата. Нали знаете, той беше много импулсивен. Много несдържан. Реагираше на всичко със сърцето си. Вие му помогнахте да преодолее себе си, Пер. Да стане нормален човек. Но това все пак се е разрушило. Когато е изчезнало възпитанието, Ник е изгубил връзката си с обществото. Оказал се е… с оголено сърце. Против нас, умните и разбиращи всичко… Дойдох тук, разбрах, че не мога… че съм длъжна да поговоря с вас. Вие сте длъжен да разберете Ники, наставнико.

— Какво мога да направя, Кати? — попитах, криейки се зад облика на Пер. — Той е напуснал санаториума. Нападнал е гъвкавите. Сега никой не знае каква ще е съдбата му.

Спряхме близо до транспортната кабина. Беше тихо — тук, в този малък парк на полярния интернат. Изглежда дори никой не се криеше в храстите, за да следи цвърчачите или да дебне случайните посетители.

— При вземането на решението е трябвало да се има предвид състоянието на Ники — каза твърдо Кати. — Вие сте били длъжен да постъпите така. Да настоявате за друго наказание. Или… да скриете случилото се.

— Обвиняваш ли ме? — попитах объркано аз. Или вече не аз? Наставникът Пер, оживял в мен? Наставникът Пер, готов да победи геометрите със собственото им оръжие, да възпита пета колона в снежната пустош, да лъже и да поучава — заради благородни цели?

— Да — отговори спокойно Кати. — Обвинявам ви, наставнико. И мога да повторя това пред Световния съвет.

Не, този свят изобщо не е безнадежден. Той дори не е статичен. Той се носи по наклона, но сега аз стоя на пътя му. И полетът му, и сгромолясването му са равнина за мен. Достатъчно е само да протегна ръка и да го побутна.

Какво сладко изкушение — да повярваш за миг в себе си!

— Ники имаше стихове — каза тихо Кати — Той ми ги декламираше — много отдавна. Знаете ли, той сякаш усещаше, че с него ще се случи… подобна беда…

Мълчах, не я прекъсвах. Тя не беше дошла тук, за да обвинява наставник Пер, не искаше да ходатайства за изгубилия се в снеговете и почти със сигурност мъртъв Ники Ример. Просто й беше нужен някой, с когото може да си поговори за него.

А Таг и Ган не я устройваха. Може би заради това, че бяха успели да ми извият ръцете зад гърба?

Кати изрече замислено:

Всичките ми спомени са скрити

в голяма златна топка.

Топката търкулна се по коридора…

И аз, скрит в тялото на наставника Пер, потрепнах, спомняйки си за стиховете на Ники.

Странните стихове за човека, който е искал само да влезе през вратата, без да знае, че зад нея го чака чужда памет.

Но топката вкара в главата му спомени,

които бяха мои.

И той се представи

с моето име вместо със своето,

когато влезе през вратата.

Сега поне за малко мога

да съм спокоен.

Ник, Ник, Ники… момче от чуждата, далечна планета, толкова подобна на Земята… Било ни е съдено да се срещнем — макар в мига на срещата ни вече да си бил мъртъв. И все пак ти си в мен и част от теб все още е жива. За разлика от наставника Пер, подир когото няма да остане нищо.

Ти ще живееш, докато аз съм жив. И може би за пръв път в живота си ще бъдеш спокоен. Макар и за малко.

А Кати продължаваше да рецитира стиховете с лекота, без да се напряга, тя ги помнеше наизуст, и аз настръхнах, защото знаех какво ще каже по-нататък:

Спомените ми станаха негови.

И аз сега не помня нищо.

А той изтича да поплаче

на гроба на дядо ми,

укротителят на диви зверове,

който може би не беше най-добрият,

но не беше и най-лошият от хората.

— Той беше добър поет — казах аз. — Той беше истински поет, Кати.

— Мога да продължа — каза тя.

Аз също можех. И продължих:

А паметта

от какво се състои,

как изглежда,

и какъв ли вид

добива после…

— Не знаех, че Ники ви е рецитирал стиховете си, наставнико Пер — каза Кати замислено и сякаш дори неловко. — Та той написа тези стихове преди три месеца. Наставнико, нима знаехте, че Ник продължава да пише стихове? Наставнико?

Мълчах. Нямах какво да кажа.

— Наставник Пер, вие ги рецитирахте много хубаво. — Кати не откъсваше от мен погледа си, изпълнен все повече и повече с недоумение. — Почти като Ники. Като Ники.

Ето че те хванаха, Петя Хрумов.

Има едно такова нещо, наречено душа, и тя се подправя много по-трудно, отколкото формата на лицето или генотипа.

— Вода… — помолих я, сядайки на земята. — Кати, донеси ми вода. Аз… лошо ми е. Вода!

Секундното объркване и неясното подозрение се бореха в нея с готовността да се притече на помощ. После Кати хукна да бяга към тунела, водещ към сградата на интерната.

А аз скочих и с всичките сили на старческото си тяло се хвърлих към транспортната кабина.

Край. Отдихът свърши. Започна бягството.

И, въпреки всичко, Ник Ример, благодаря ти за стиховете!

Забих юмрука си в гъстата течност на терминала.

Мигът, през който управляващите системи на геометрите, тези куци електронни мозъци, осъществяваха контакт с моя мозък, беше дълъг и тягостен. Издадох се. Разкрих се.

И изгубих шанса да си почина, да поседя ден-два в топлия интернат…

Точка на пристигане?

— Наставнико!

Обърнах се и срещнах погледа на Кати. Тя се беше върнала. Бе застинала като вкаменена на края на полянката, гледайки Пер, който преди малко се държеше за сърцето, а сега се готвеше да бяга.

Прекалено малко от наставник Пер имаше в мен. Само плътта.

Душата му ми беше чужда.

И Кати усети, че нещо не е наред.

Уточнете точката на пристигане!

Къде да бягам? Къде няма да се досетят да ме търсят на първо време? Къде мога да се скрия, да спася безценния си живот, своето два пъти сменено тяло?

Кабина?

Дори не успях да се зарадвам. Управляващата система беше прочела мислите ми и ги бе сметнала за заповед. Чудесно.

— Първа! — извиках.

Влезте.

— Наставнико! — закрещя Кати, когато се хвърлих през отворилата се врата. — Наставнико?

Тя скочи към кабината и аз видях лицето й през мътното стъкло, усетих напрегнатия и вече изпълнен с разбиране поглед.

После отдолу проблесна синкава светлина.

 

 

Бягство.

Всичко, което ми е останало. Да се крия, да се спотайвам, да се изплъзвам. Един човек не е достатъчен, за да промени света.

Мястото на пристигане. Освободете кабината.

Постоях секунда преди да изляза. През стъклото проникваше светлина — неравномерна, блещукаща, яркочервена.

В каква преизподня ме е откарала транспортната кабина?

Пристъпих през отворилата се врата и застинах.

Тъмнина. Тук е нощ. И кой знае защо ми се струва, че тази нощ е вечна. Горещо. И тази горещина е също така вечна като тъмнината. Въздухът е тежък и задушен, изпълнен с миризма на пепел.

Откъм гърба ми подухна лек ветрец, но той също беше горещ и лепкав.

Кабината стоеше на ръба на огромна каменна чаша. Отначало ми се стори, че това е кратер на вулкан — отдолу, на дълбочина един километър, идваше тъмночервена светлина, наподобяваща лава. Но черният камък беше излъскан до огледален блясък, до онази правилност, до която природата никога не стига, но която толкова много се харесва на геометрите.

Тясната тераса, минаваща по ръба на чашата, беше буквално претъпкана с транспортни кабини. На всеки сто крачки… на всеки петдесет метра — цилиндър от тъмно стъкло, едва различим по лилавия си отблясък. Върху каменната площадка имаше хора — много нарядко и далече един от друг. Размити силуети — сенките от червения огън, бушуващ далече долу.

Тръгнах към ръба на чашата като омагьосан. Никакви огради. Никакви светлинни указатели, силови полета, площадки, отделящи каменната тераса от пропастта. Изумително. Геометрите много обичат живота. Какво може да ги накара да построят такова нещо?

Чаша от черен камък с люлеещо се на дъното езеро от тъмночервен пламък, мараня, а нагоре към тъмното, дори лишено от звезди небе, се вдигаше стълб от горещ въздух.

Тишината е жива и поглъща звуците — не просто липса на звук, а Тишина с главна буква.

Ударих с крак по камъка — звукът потъна в тишината, жалък и безпомощен.

Обърнах се — освен искрящия контур на кабината, зад гърба ми нямаше нищо.

Сякаш тази чаша, загребала тъмен огън, се намира извън времето и пространството. Извън света на геометрите. Във вечната нощ.

Защо е създаден този тъмен олтар в рационалния и правилен свят на Родината?

— Прощаване… — прошепна нощта. Глас, идващ отникъде, именно глас, а не телепатичен сигнал.

Обърнах се към чашата — точно навреме! — и видях как над каменния кратер, над червения пламък за миг се появи малка тъмна песъчинка. Беше прекалено далече, за да видя очертанията на човешкото тяло…

— Гарс Ениен, оператор на киберсистеми, прощаване…

Песъчинката падаше надолу, разцъфвайки с венец от бял дим. Плътта не докосна огненото езеро — разтвори се по средата на пътя, издигна се нагоре, към тъмното горещо небе.

— Прощаване… Рини Сако, възпитаница, прощаване…

Още едно тяло се понесе надолу, превърна се в дим и се възнесе към небесата на геометрите.

— Прощаване… Данге Крин, оператор на кваркови реактори, прощаване…

Стоях над чашата на крематориум. Най-големият и странен крематориум, който можех да си представя.

Навярно има много такива погребални вулкани. Дори в такъв уютен и безопасен свят сигурно често умират хора.

Но на мен ми стига и тази сцена. До края на дните ми. Тъмнината, осветена само от изкуствено създадения пъкъл на дъното на кратера, лилавите искри на кабините, редките силуети на хора и разсичащият тишината равнодушен глас.

— Прощаване… Хати Лене, дете, прощаване…

За да разбереш живота на извънземните, трябва да видиш смъртта им.

Може би така е правилно — плътта да се превърне в пепел и да се издигне към небето, за да се слегне на земята и порасне отново с тревите и дърветата?

Само че все пак е нужно още нещо освен стерилни огнени пещи и балконче за скърбящи приятели.

Поне груб циментов обелиск до ямата в глухата сибирска тайга. Временен обелиск, така и останал несменен от гранитна плоча. И все пак той стои там, в другия свят, в моята Родина. И при него можеш да отидеш, да допреш чело в грапавия ронлив камък и да прошепнеш: „Аз дойдох…“

Дори без да знаеш, че говориш сам със себе си…

— Прощаване…

— Пер?

Обърнах се, осъзнавайки, че все повече и повече съм се навеждал над ръба на чашата. Още някоя и друга секунда — и щях да стана част от света на геометрите. Простичко и надеждно.

Гласът на Кати ме спря навреме:

— Кой си ти?

Тя стоеше до кабината, опирайки се с едната си ръка на стъклената стена зад гърба си. Сигурно я беше страх.

Поне от собствените й догадки.

— Кати, искам да остана сам — казах й с гласа на наставник Пер.

— Кой си ти?

Аз мълчах.

Какво бих могъл да кажа? „Аз съм човек от планетата Земя. Пилот на компанията «Трансаеро». Аз съм този, който влезе в тялото на Ник. Този, който уби наставника Пер.“

— Ники? — прошепна тя. — Ники, ти ли си това? Аз знам! Ники, какво се е случило с наставника? Какво се е случило с теб, Ники? Ники!

Нещо в мен се пречупи от погледа на тази измъчена, уродливо подстригана девойка, малко живо зъбно колелце от света на геометрите. Чужда за мен, но много близка на Ник Ример девойка.

Лицето ми се разтопи, протече.

— Прощаване…

Вие не умеете да живеете, геометри. Във вашето благоустроено общество, със сведени до минимум потребности и ампутирани емоции, със стремежа си да ощастливите целия свят — вие отдавна сте мъртви. И макар че наставниците могат още дълго време да галванизират трупа — в него не е останал живот.

Когато смъртта се превръща в спектакъл, нещо не е наред.

— Аз съм Пьотър Хрумов — казах, пристъпвайки към Кати. Лицето ми пламтеше като от изгаряне, сега това беше лицето на Ники Ример и за миг в очите й пламна радост, примесена с ужас. Но аз се променях отново, издължавах се, мускулите ми се разширяваха, тялото ми се разтягаше в раменете, скулите изпъкваха, а очите ми променяха цвета си…

— Прощаване…

— Аз съм пришълец — казах. — Не съм Ники. Прости ми. Откъде да знам, че някой го обича? Ники е мъртъв.

Тя заклати глава и отстъпи.

— Ники е мъртъв — повторих аз. — Почти. Само в мен е останало нещо от него… извинявай…

Това беше като да обличаш отново стара дреха, с която си свикнал. Моето тяло, тялото на Пьотър Хрумов, се върна при мен с лекота, без чудовищната болка, която ми бяха донесли облиците на Ники и Пер. Навярно някъде вътре в себе си аз си оставах аз. До края.

Очите на Кати се разшириха. Тя гледаше към мен — пришълеца, сменил последователно, за една минута, две познати й тела. Дрехите на наставника се късаха на раменете ми. Сигурно й изглеждах като чудовище.

Или вече отдавна бях такъв?

Куалкуа, променящ послушно плътта ми, мълчеше. Може би се беше подчинил напълно. Или вече до такава степен се бяхме слели, че нямаше нужда да разговаряме?

— Сянката… — прошепна Кати.

Навярно за тях няма нищо по-страшно и по-голямо проклятие.

В гласа на девойката имаше гнусливо отвращение и ужас.

— Тръгвам си. Не бива да ме следваш.

Не знам на какво се надявах. На набития в подсъзнанието й стремеж към послушание? На това, че току-що бях в облика на наставника Пер?

На този кратък миг, в който изглеждах на Кати като Ники Ример?

Тя ме удари. По-точно — опита се да ме удари… Отбих удара й с лекотата, подарена ми от куалкуа. Хванах ръката й, издърпах я нагоре, освобождавайки си пространство за удар. Толкова лесно беше да нанеса ответен удар — който за дълго време би я лишил от сили да ме преследва.

Докоснах с длан бузата й. Лека и предпазлива ласка — тя обичаше друг. И това, че той беше мъртъв, а прахта му никога нямаше да се върне в небето на Родината, нямаше никакво значение.

Девойката застина.

— Не исках — казах аз. — Прости ми.

Тя не направи повече опити да ме спре. Докоснах корпуса на терминала, без да откъсвам поглед от нея.

Място на пристигане?

Най-близкият космодрум на Далечното разузнаване.

Място на пристигане?

Грешах в нещо. Може би космодрумите нямат собствени транспортни кабини?

Кабината, разположена най-близо до главния космодрум на Далечното разузнаване.

Паузата отново се оказа прекалено дълга. Но все пак вратите се отвориха.

Влязох и погледнах към Кати — тя ме наблюдаваше като омагьосана. Извинявай, момиче.

— Ники! — закрещя високо и яростно. Вратите се затвориха, пресичайки вика, но тя продължаваше да вика, удряйки с юмруци тъмното стъкло.

Никога няма да ми прости.

Вероятно транспортните кабини съхраняват информацията за мястото на последното прехвърляне, как иначе Кати бе успяла да ме настигне? Но сега няма да хукне подире ми. Безумното й подозрение се е потвърдило и е време да вдига тревога. Да вика помощ.

Защо не я спрях? Беше толкова лесно — да приспя девойката, да я зашеметя, да я парализирам.

Синята светлина избухна под краката ми и аз бегло си помислих, че в призрачната светлина на хиперпрехода изглеждам като истинско чудовище. Разкъсани дрехи, свличащи се от тялото ми, кожа, покрита с червени петна…

После зад тъмното стъкло грейна слънце.

Стоях дълго време, без да се реша да изляза през отворената врата. По този начин мръсните и пропаднали скитници застиват на прага на чужд дом, спрени от чистотата и свободата. Чистота, която не им принадлежи.

И все пак трябваше да тръгвам. Излязох от кабината и се спуснах по каменните стъпала на ниския постамент, на който стоеше стъкленият цилиндър. Крехък паметник на пустия бряг.

Последният паметник на свободата…

Океанът шумеше. Вечен и еднакъв — какъвто е в света на геометрите, такъв е и на Земята. Винаги и навсякъде океанът е бил свободен. В него могат да изливат отрови, по него могат да чертаят граници. На брега могат да строят космодруми, с които в небето да отлитат кораби, носещи приятелство.

Но океанът си живее.

Океанът не помни огорченията. Също като небето, той вярва в свободата, също като небето — не понася преградите. Стоях върху мокрия пясък, вълните облизваха краката ми и беше толкова лесно да повярвам, че чуждата звезда отгоре е моето Слънце, а солената вода — древната люлка на човечеството.

Само дето бреговата линия е прекалено равна. Права като хоризонта и също толкова фалшива. Ако тръгна покрай брега, нищо няма да се промени — от дясната ми страна ще се заредят ниски, сякаш подравнени горички, отляво ще съска прибоят. Само пясъкът под краката ми ще смени цвета си — от жълт ще стане бял, от бял — розов, от розов — черен, и после всичко отначало. Плажната ивица незабележимо за погледа ще завие надясно, ще се покрие със сняг, после отново ще се простира пясък, и някога, не много скоро, ще се върна в същата точка, където вълните все така ще галят брега…

Един човек е достатъчен, за да промени света.

Пристъпих, и водата със съскане запълни следите ми.

Светът вече е прекалено малък, за да го оставя на мира.

Независимо дали искам, или не, душата на Ник ще остане завинаги в мен. Част от този свят. Той ще живее. Или аз ще живея — вместо него.

Само на морето и на небето им е познат покоят.

Вдигнах дясната си ръка и я погледнах — и пръстите ми започнаха да се удължават. Моделирах ги с поглед, превръщайки човешката плът в остри, извити нокти.

Впрочем имам ли правото да се наричам човек?

Някъде далече, далече Ник Ример, който не беше сред живите, шепнеше:

А паметта

от какво се състои,

как изглежда,

и какъв ли вид

добива после…

Откъде да знам отговора, Ник?

Един човек е достатъчен,

за да промени света.

Но аз не съм сам.

Аз вече никога няма да бъда сам.

И значи ще успея да направя нещо.