Сергей Лукяненко
Студени играчки са звездите (6)

Глава 5

Дядо беше прав за бензина. Във всеки случай забелязах, че из московските улици има малко коли. Отначало тръгнах направо към „Елисеевски“^[1], после си спомних за молбата на Елза Шрьодер. Слава богу, бях си облякъл пак трансаеровската униформа и писмото търпеливо чакаше във вътрешния ми джоб. Въздъхнах, направих обратен завой, тръгнах назад по „Огарьов“ и паркирах старата жигула „дванайсетка“, която дядо не беше сменял от патриотични съображения, пред Главната поща.

Не вярвам в скоростта на нашата поща. По-добре да пусна писмото тук, ще пристигне по-бързо до Франкфурт.

Пуснах жетон в брояча на тротоара, плащайки паркинга, и тръгнах бързо към сградата на пощата. Няколко минувачи ме погледнаха с явен интерес, но, изглежда, никой не ме позна.

Славата е нещо преходно. Е, ако бях отклонил падащата „Спирала“ от Москва, жителите на бившата столица щяха да ме разпознават дълго време. А така…

Наложи се и да доплатя за писмото. Размених „спейс-доларите“ за рубли, залепих на плика две марки от по трийсет копейки и пуснах писмото в кутията. Здравей, господин Шрьодер, порядъчен немски буржоа. Твоята красавица скучае и ти праща поздрави.

Глупаво беше да си взимам колата от паркинга. Минах през подлеза и се озовах в ароматната вътрешност на „Елисеевски“.

Изобилието от вкусна храна е приятно зрелище. По принцип съм равнодушен към гастрономичните новости, но някакви древни инстинкти започваха да изхвърлят адреналин в кръвта и да нашепват: „От всичко! От всичко — и по повече!“

Борейки се с инстинктите, започнах да обикалям щандовете. Първо попаднах на шунката — без сланина, както искаше дядо. Кимнах на усмихващата се продавачка и след като направих наум простите изчисления, изстрелях:

— Седемстотин трийсет и два грама деликатесна шунка, моля…

Навярно не трябваше да изпълнявам толкова буквално молбата на дядо за „три зухри“…

Усмивката на девойката стана напрегната, но тя все пак се опита да изпълни молбата ми. На виртуозността й можеше да се завижда — розовият пласт легна върху кантарчето и тя се поинтересува:

— Седемстотин и трийсет. Да добавя ли?

Чувствайки се като негодник, аз поклатих глава:

— Не, благодаря. Аз… пошегувах се.

Като се усмихваше измъчено, девойката опакова шунката, аз платих и продължих нататък, заричайки се в бъдеще да казвам по-кръгли числа. Това не са преговори по междузвездна търговия и не е изчисляване на джамп… това е просто луксозен магазин за хранителни стоки.

… След четвърт час бях купил всичко. И ликьорите, и бетен хубаво телешко. Изскочих от гастронома с два пакета под мишница, тръгнах по тротоара и ме спря тих глас:

— Синко…

Старицата стоеше на пет метра от входа. Явно нарочно, за да не забележи охраната веднага просякинята. Класическа беднячка — с чисти, но вехти дрехи, стара-престара… Дядо винаги е казвал, че просещите край луксозни магазини не са по-бедни от учителите или районните лекари… но въпреки това продължаваше да им дава.

Спрях се и аз. Посегнах към джоба си.

Старицата гледаше ту към мен, ту към входа на магазина. Зрението й явно още го биваше, въпреки възрастта.

Подадох й банкнота от една рубла. Би било много грозно да търся из джобовете си копейки, при положение, че току-що съм напазарувал за сто рубли.

— Космонавт ли си, синко? — попита бабата. По-скоро утвърдително, отколкото въпросително. Куртката ми беше прекалено характерна.

— Да.

— Кажи… — Старицата отново се огледа и успокоена от липсата на милиция, продължи: — Ти си бил там…

Нима е вярваща?

— Там, в чуждите звездни системи… Ти не си просто пилот, нали?

— Просто пилот съм, бабо. Превозвач.

Нещо ми пречеше, след като се бях откупил с една рубла, да прекъсна старицата и да си тръгна.

— Все едно… — Сбръчканото старческо лице се усмихна леко. — А аз помня още Гагарин… когато беше жив… живях при комунизма.

Дядо ми е казвал, че през миналия век така и не са построили комунизъм, но това не е въпрос, по който да споря с просякини…

— Синко… — Сухата длан ме хвана здраво за китката. — Ти си добър. Хубав човек. Кажи на старицата… нали няма да ме излъжеш?

Пръскаше ситен дъждец, искаше ми се по-бързо да се мушна в топлата вътрешност на жигулата, но при вида на тази старица с непокрита побеляла коса ми стана твърде неловко.

— Няма да излъжа.

— Кажи, очаква ли ни поне нещо добро? На мен ми е вече все едно… — Усмивка, снизходителна като есенен дъжд. — Но имам правнук… и внук, макар и самата аз да се съмнявам понякога в това…

— Какво имате предвид, бабо?

Старицата поклати глава:

— Нима не разбираш? Имаш умни очи… Винаги са ни говорили за велико бъдеще. За щастието на човечеството. Нали съм строила комунизъм… после капитализъм… опитвах се… Всички ние сме търпели заради това. Заради бъдещето, заради щастието… Сега вие строите звездно бъдеще. Момче, вярваш ли, че не е напразно?

— Иска ми се да вярвам — прошепнах.

В този момент от течащия по тротоара ручей от минувачи изскочи милиционер със сив дъждобран. Спря се, изгледа старицата, козирува ми и каза:

— Пак ли?

Старицата отстъпи назад.

— В районното ли искаш? — продължаваше милиционерът.

Бабката заотстъпва бързо. Милиционерът се спусна към нея, но аз го хванах за рамото.

— Остави я!

Слава богу, че всички руски космонавти са на двойно подчинение. Не само към фирмата-превозвач, но и към Рускосмос. А това на практика си е военна организация.

И моето звание майор от ВВС, след указа за тригодишна давност на президента Шипунов, означава нещо и в системата на МВД^[2].

Но милиционерът не изглеждаше нито ядосан, нито разочарован.

— Вие сте космонавт — изрече той утвърждаващо. — Не мислете, че съм… такъв…

Той беше още съвсем младо момче, този московски милиционер. И, изглежда, не беше негодник като онези, които прибират пари от всеки търговец и гонят просяците.

— Тази старица просто не е с всичкия си… Вечно стои тук и досажда на космонавтите. С въпроси като: „Как е там, сред звездите?“, „Какво ни очаква?“. Болна е…

Погледнах го в очите. Честни очи, просто съвсем млади. Дори по-млади и наивни от моите.

— А може би единствено тя е нормална, сержант?

Той като че ли така и не ме разбра…

Хвърлих продуктите на задната седалка, поседях минута, облегнат на волана.

Вярвам ли в нашето бъдеще?

Бавно обърнах глава и хвърлих поглед към тълпата. Като с камера заснех общия план, а после затворих очи и разгледах картината.

Вярват ли тези хора в звездното бъдеще на човечеството? Необходимо ли им е то на тях, затънали в транспортни проблеми, спиране на парното вкъщи, режим на тока и скъпо струващи продукти? Какво им е дал космосът — освен страх от чуждите светове и измъчената гордост на планетата Земя, че нейните космически кораби са най-бързите в Галактиката…

Натиснах педала с крак и двигателят изрева. Понесох се по „Огарьов“ с ясното желание да се измъкна по-бързо от града…

По-добре никога да не бях излизал от вкъщи. Переделкино — Звездния — Свободния — Галактиката… Прекрасен маршрут. От уюта на дядовия дом в академичния покой на столицата на руската космонавтика, а после — в суетата на космодрума… а след това — джампът.

Джампът! Приказната еуфория на скока и невъобразимо далечните светове, недостъпни дори за въображението. Поне на мен космосът ми е дал страшно много.

Нима съм виновен за това, че именно аз седя в пилотското кресло, преодолявайки междузвездните бездни?

 

 

Изтичах от гаража до къщата под ленивия дъжд, който така и не беше решил дали да завали с пълна сила, или да спре. Оказа се, че вратата не е заключена, а антрето е обсипано с пакети, картонени кутии, обемисти чанти. Ако се съдеше по количеството им, при нас беше дошло на гости голямо семейство или експедиция от алпинисти се беше спряла преди изкачването на връх Демокрация. Целият багаж беше мокър — значи непознатите гости току-що бяха пристигнали.

Отсъствах по-малко от три часа, а къщата бе станала като чужда!

Тръгнах към кухнята, лавирайки между кутиите.

— Петя?

— Да, дядо? — отговорих аз както обикновено.

— Оставяй продуктите и се качвай.

Нещо в мен не издържа. Или се бях уморил от такива разпореждания от втория етаж, или си спомних за старицата при магазина… Хвърлих торбите на пода и тръгнах нагоре. Едва по средата на пътя осъзнах, че без изобщо да се замислям, бях пуснал първо торбичката с месото и шунката, а вече върху нея — втората, с бутилките.

Не мога дори една истерия със счупване на бутилки да направя!

Въздухът в стаята беше свеж — очевидно дядо беше проветрявал скоро. Чуваше се тиха музика, някой от композиторите на италианския барок, Корели или Манфредини. Всичко беше повече или по-малко, както обикновено.

Първата изненада бе, че дядо седеше на моето място, на стола. А креслото беше заето и това вече бе втората изненада. Там, преметнала по мъжки крак върху крак, седеше млада жена на двайсет и пет. Много сериозна, с грубовато скулесто лице, събрани в тънка опашка коси, с дънки и домашно плетен пуловер.

Ето това винаги ме смущава — грозноватите девойки.

Започвам да изпитвам някаква вина пред тях. „Не е красиво да не си красив“, ако мога да си позволя тавтологията и да рискувам да перифразирам думите на поета. Разбира се, не може всички жени да бъдат манекенки и победителки в конкурси за красота. Но ако една млада девойка така откровено плюе на собствената си външност, някой е виновен за това.

И винаги се чувствам така, сякаш този някой съм аз.

— Петя, запознай се. — Дядо стана. — Това е Маша. Най-добрата ми сътрудничка.

— Много съм слушала за вас. — Маша ми подаде ръка, без да става. Ръкостискането й беше силно, приятелско. Гласът й — отривист и рязък. — Мисля, че ще се сработим.

— Много ми е приятно — измънках аз.

Дядо ми кимна към своето легло — в стаята нямаше къде другаде да се седне.

— Пьотър, не знам доколко си в течение на плановете… — започна Маша. — Нали нямаш нищо против да минем на „ти“?

— Нямам…

— И правилно. Не обичам формалностите. И така, Андрей Валентинович ме въведе набързо в ситуацията… — започна Маша.

— Извинете…

Маша повдигна вежди.

— Извинявай, ти психолог ли си? — попитах аз.

Маша погледна накриво дядо.

— Аз съм виновен — каза дядо. — Петя изобщо не е наясно със ситуацията. Очаквах началото на събитията след половин година или година…

— Аз съм техник — каза Маша. — Физик по образование, но работя повече като техник. Преди три години Андрей Валентинович ме взе на работа… — Отново поглед към дядо, той кимна. — Занимавах се с разработката на методи и средства… ъъъ… за общуване с извънземни.

— Методи за убийства и мъчения — каза меланхолично дядо.

Нещо ми просветна в ума.

— Бучиниш? Жълт кантарион? Риган? Пасифлора? Докара ли всичко, Маша?

Маша кимна, сякаш не забелязваше иронията ми.

— Дядо! — извиках аз. — Какви ги вършиш?

Бих могъл да заподозра дядо в желание да убие извънземно. Но не в такива… почти промишлени мащаби!

Можеха да го вкарат в затвора за неколкостотин години — дори само заради тези приготовления.

— Нали няма да ме изпортиш, синко? — попита дядо.

Безмълвно погледнах към тавана и ъглите на стаята.

— Всичко е проверено — изрече Маша равнодушно. — Всички „бръмбари“ са намерени отдавна и са свързани с компютър с имитационни програми. Андрей Валентинович го следяха ФСБ, МВД, Рускосмос, ЦРУ и Мосад. Но за тях в момента дядо ти ни говори за коварството на извънземните и ругае президентите.

— Дядо, ти си полудял! — възкликнах аз. — Какво, да не си решил да хванеш изчислителя и да го измъчваш?

— Няма за какво да го хващам, той сам ще дойде — махна с ръка дядо. — А дали ще го измъчвам… зависи от ситуацията. Ще видим.

Маша ме гледаше с любопитство и това ми върна самообладанието.

— Дядо, не си прав — казах. — Изобщо не си прав. Оставяш се да те водят емоциите.

— Аз? — засмя се дядо. — Какви ги говориш, Петя… Отдавна не мога да си позволя този лукс — да се ръководя от емоциите си. Ръководя се само от точните изчисления. Вместо да спориш напразно, по-добре помогни на Маша да приготви яденето. В края на краищата свободното време може да се използва и по приятен начин.

Той се усмихна на двама ни и придърпа към себе си лаптопа. Сякаш даде да се разбере, че разговорът е приключил. Все пак в мен беше останало някакво послушание — станах и излязох подир Маша. А тя вървеше към кухнята толкова уверено, че нямаше никакво съмнение — често е била тук.

В дните, когато съм карал земни боклуци, за да ги обменям за извънземни боклуци…

Ах, дядо!

 

 

— Готвенето не е женска работа — каза Маша.

Тя с такова ожесточение удряше с дървеното чукче по бъдещите пържоли, сякаш пред нея беше филе от извънземни.

— Естествено, че не е женска — съгласих се аз. — Най-добрите готвачи винаги са били мъже.

Маша ме погледна накриво, но не започна да спори. Половин час двамата дружно, макар и в пълно мълчание, се занимавахме с приготвянето на обяда. После тя заговори отново:

— Завиждам ти, Пьотър. Да си внук на Андрей Валентинович — това е голямо щастие.

— Знаеш ли, аз някак нямах възможността да избирам и сравнявам…

Маша ме изгледа подозрително:

— Подиграваш ли ми се?

— Не, какви ги говориш.

— Имам проблеми с чувството за хумор — призна си самокритично тя, докато разпалваше огъня под тигана. — Имай го предвид, Петя. Ще работим заедно, трябва да отстраним възможността за конфликти…

— На мен ми е трудно да работя с когото и да било. Креслото за втори пилот при мен е свалено, вместо това там има джампър.

Спомних си старата „Спирала“ и се натъжих.

— А често ли си преживявал джамп?

— Петдесет пъти.

— Наистина ли прилича на оргазъм?

— Н-не… предполагам.

— Нямаш с какво да сравняваш ли?

Какъв кошмар! Има проблеми с чувството за хумор, но не и с непосредствеността.

— Има с какво. Просто това е нещо съвсем различно. Все едно да те молят да сравняваш вкуса на портокал и концерт за орган на Бах.

— Ще избера портокала — заяви решително Маша. — Така. Да вървим да разопаковаме багажа.

Двайсет минути разопаковахме кутиите и чантите. От тях изскочиха блокове от електронна апаратура, намотани кабели и детектори, загърнати грижливо в хартия и памук, сякаш бяха играчки за елха.

— Когато твоят пътник се появи — каза Маша, — го очаква неприятна изненада. Тук има датчици с псевдоразумен блок за разпознаване, магнитни сензори, инфрачервени детектори, активни радиосистеми, измервачи на електрическо поле… Никой няма да мине незабелязан.

— Имаме куче — предупредих я за.

— Ще го затворим. Не, не бива. Ще вкараме кучето в списъка на разрешените обекти.

От време на време Маша тичаше до кухнята и аз използвах възможността да огледам по-внимателно творенията й.

Всичко беше направено ръчно. Явно не беше серийно производство.

Но бе много прецизно.

Възможно ли е един човек да сътвори всичко това, дори и да използва готови схеми и разработки? И двойно по-интересен въпрос — може ли да се скрие такова нещо от съответните органи? Които старателно пресичат всяко недоволство от извънземните?

Не вярвам в гениалността на побърканите учени!

Затова пък вярвам на дядо. А той вярва на Маша…

— Пуснах газта — съобщи Маша, връщайки се от кухнята. — Да вървим да разположим детекторите.

Излязохме на дъжда и се заехме да слагаме детекторите из територията на вилата. Не особено трудна работа, всичките бяха с радиопредаватели и не беше необходимо да се опъват кабели. За половин час осеяхме повехналата трева, стъблата на дърветата, оградата и пътеките със стотина пластмасови устройства, маскирани предимно като камъчета и сухи клончета. Маша скри няколко от детекторите в доста гадни на вид предмети. Знаете, има такива магазинчета, където продават памперси петдесети номер, „отрязани пръсти“, „истинска кръв“ и други неща за забавление на петокласници и възрастни със слаби умствени способности… Трябваше да призная, че изкуствените кучешки екскременти изглеждаха напълно правдоподобно.

После Маша седна в антрето с преносимия пулт, а аз разведох объркания Тиран из територията. Той не обръщаше никакво внимание на провокационно изглеждащите датчици — миризмата не беше същата.

Когато се върнахме, и двамата мокри и не получили никакво удоволствие от разходката, Маша кимна със задоволство:

— Прекрасно. Кучето може да се разхожда безпрепятствено.

Тя без никакъв страх потупа Тиран по муцуната и аз се убедих, че двамата се познават отдавна.

— Ще се възползвам от твоята баня — съобщи Маша, взе най-дребната и неугледна чанта и отиде да се къпе. На мен ми оставаше само да чакам, така че се качих горе.

Дядо седеше пред компютъра и удряше по клавиатурата с вида на поет, на който му е дошъл рядък миг на вдъхновение.

— Разположихме охранителната система — казах аз.

— Браво…

— Дядо, мислиш ли, че ще сработи?

Той ме погледна замислено.

— Изчислителят може да препрограмира дори „черната кутия“ в совалката…

— Трябва да изхождаме от това, че извънземните не са всесилни — отвърна дядо с леко раздразнение. — Иначе ни остава само да се примирим със статуквото…

— А толкова ли е лошо това?

— Не си съгласен с моята позиция? — изуми се дядо.

— Общо взето съм съгласен. — Спомних си московските улици почти без коли, мрачните, напрегнати лица на минувачите, побърканата просякиня. — Разбира се, ние загробваме икономиката на страната… не, не на страната, на цялата планета. Дори и Испания, Португалия и Бразилия да построят космодруми… това е ненормална ситуация.

— И? — окуражи ме дядо.

— Всички тези аварии… разправят, че в Приморието екологията е отишла по дяволите… Да, не можем да издържим на това темпо. Но дядо, ако се решим да противодействаме активно, извънземните могат да унищожат цялата Земя!

— Никога. Кокошката, която снася златни яйца, не я правят на бульон. Дори и да клъвне стопанина по ръката.

— Фалшива аналогия — казах аз.

— Да допуснем, че е фалшива. Но същността си остава. Опасност има само за нас, Петя. Ако направим някоя глупост, могат да ни подведат под наказателна отговорност, да ни пратят да сечем дърва. — Дядо се изкикоти, сякаш си представяше себе си с брадва в ръка и в сняг до колене. — А на майката Земя нищо няма да й стане.

— Дядо, надявам се, че знаеш какво правиш.

— Да.

— Никога не си ме лъгал, дядо. Вярвам ти. Но ме е страх.

Дядо извърна поглед.

— Всичко ще бъде наред, Петя. Но без твоето участие целият план ще се провали. Разбираш ли?

Кимнах. Какво да се право, дядо замисля и разиграва многоходовите си комбинации за много години напред. Глупаво е да се опитвам да го разубедя за един ден.

— Сприятели ли се с Маша?

— Ами… донякъде.

— Интересно момиче — каза дядо.

— Да, умна е — изцедих аз единствения възможен комплимент. Дядо почувства напрежението в гласа ми и възкликна:

— И само това?

— Чистоплътна е — изтърсих, вслушвайки се в шума от водата на първия етаж. Колкото и да е странно, дядо се закикоти:

— Петя, понякога ме смайваш.

— Ти мен също, дядо. Отдавна ли се познавате?

— Отдавна. Аз имам много странни познанства, Петя.

И в този момент аз се сепнах.

— Дядо… Имаш много поздрави от Данилов!

— От Александър Олегович? — Дядо плесна с ръце. — Да, нали той те е посрещнал…

— Не само поздрав — вече съвсем отчаяно прошепнах аз. — Той прати нещо за теб… а аз така и не си отворих дипломатическото куфарче.

— Донеси го тук — изкомандва дядо. Той някак се напрегна целия. — Донеси го, без да го отваряш!

Хукнах надолу. При вратата скимтеше Тиран и дърпаше дръжката с лапа. Отворих му и кучето изскочи в градината. Нека се натича, дъждът поспря… Може пък да задейства някой датчик — Маша е прекалено самоуверена.

Докато търсех дипломатическото куфарче, от банята долиташе плискане на вода и пеене. Маша имаше добър слух. С гласа, уви, беше по-зле.

Качих се с куфарчето в ръка при дядо. И се вцепених.

Той беше станал от креслото си и беше облякъл странен найлонов халат. Прозрачен, двуслоен, при това между двата пласта имаше тънка като паяжина медна мрежа. Лицето му беше прикрито от прозрачен шлем, също с телена решетка.

А в ръката си държеше малък метален агрегат със зелено-кафяв цвят. Антена със сложна форма, два двупозиционни прекъсвача и екранче.

— Куфарчето — на масата! — изкомандва той изпод забралото. — И се отдръпни.

— Дядо, какво е това? — попитах аз.

— Не знам, нали не съм истински заварчик, намерих това на строежа. — Дядо явно отвърна с цитат, само че не разбрах откъде^[3]. — Това е индикатор за органични същества, синко.

На леглото беше захвърлен отворен куфар, явно донесен от Маша. В него бяха останали още доста най-различни непознати устройства.

— Да видим… — прошепна дядо и щракна прекъсвача.

Екранът засвети в червено.

— Твоят изчислител може ли да се побере в куфарчето? — попита дядо невинно. И всичко в мен изстина още повече.

— Не… Не знам…

— И никой не знае — съгласи се дядо. Без да откъсва поглед от куфарчето, той се дотътри до леглото и взе нещо, много приличащо на оръжие. Ръкохватка, спусък и конусовидна цев. Изглежда, оръжието не беше огнестрелно — цевта приличаше на антена.

— Не бива! — възкликнах аз и в този момент дядо натисна спусъка. Не стана абсолютно нищо, само в ушите ми се появи лек звук, който сякаш нямаше източник.

— Това е прототип на парализиращ излъчвател — каза дядо, отмествайки оръжието. — Еднозаряден. Действа на всички земни форми на живот.

— А на извънземните?

— Сега ще видим.

Дядо се приближи към масата и отвори куфарчето. Вътре имаше няколко малки пакета — с моя багаж и сувенирите. И един голям.

Дядо го разгърна много прецизно и внимателно.

Въздъхна и седна в креслото. Зае се да сваля прозрачния шлем.

— Саша все още помни колко обичам червената риба… — каза той. — Искаш ли, Пьотър? Добре осолена… освен това и парализирана сьомга.

Отхапах парче от рибата, сдъвках го.

Риба като риба. Странното оръжие не беше повлияло на вкуса й.

— Добра сьомга, дядо… — казах. — Какво ти е?

Той седеше, хванал главата си с ръце и гледаше в куфарчето.

Погледна тъжно към мен.

— Мислиш ли, че не ме е страх, Петя? Мислиш ли, че нощем не ме преследват кошмари? Нерви, Петя… Вече си мислех, че няма да доживея този ден… няма да успея… сам.

По стълбата се чуха стъпки и дядо се сепна.

— Иди да се изкъпеш. Ние с Маша трябва да поговорим.

Заобиколих застиналата на вратата девойка — тя беше с халат и кърпа на главата.

— Воювахме тук — любезно съобщих аз.

 

 

Къпах се дълго и с удоволствие. Сякаш можех да изстържа от тялото си всички неприятности и изненади от последните дни. И да си върна предишното спокойно състояние на духа.

Все пак бях свикнал с увереността — в себе си и в утрешния ден. Още от малък знаех — на света го има дядо, чиито ехидни реплики се публикуват на първите страници във вестниците, дядо, с когото идват да се съветват депутати и бизнесмени. Зад него — като зад каменна стена. Не, той никога нищо не ми е натрапвал. Аз сам си избирах курсовете, които записвах в училище, спортните секции, в които ходех да се занимавам, сам реших да стана военен летец, после се преместих при космонавтите… но дядо винаги е бил готов да помогне.

Интересно, а има ли в Галактическото семейство внуци?

Усмихнах се, започнах да си подпявам нещо, после си спомних за немузикалното пеене на Маша и млъкнах.

Музицирането в банята е почти порок.

Хубава аналогия беше привел дядо в книгата си, за децата и сираците. Обидна за човечеството, но отдавна ни е време да се научим да се обиждаме.

Но нали всички аналогии са лъжливи?

Нещо ме потискаше. Някакъв студ се беше стаил в гърдите ми и докосваше нервите ми с тънки паякови пипалца. И не можех да го прогоня с горещия душ.

Сякаш бях подминал нещо важно. Извърнал се бях, без да желая да го видя…

Пфу, това вече някаква неврастения ли е? Всичко ми е наред. Доколкото е възможно, разбира се.

Изтрих се с меката стара хавлиена кърпа, взех от рафта сешоара и леко си подсуших косата. Маша или се беше притеснявала да го използва, или не го беше забелязала. По-скоро не го е забелязала. Трябва да й го предложа. Странно момиче…

Интересно, дали ме е харесала? Не като внук на обожавания Андрей Хрумов, а просто като човек?

Надникнах дали няма някой в стаята ми и излязох от банята. Маша е безцеремонна девойка, може да нахълта без да чука. А аз не съм свикнал с това. Сигурно още от петгодишна възраст съм се научил аз да съм си господар в стаята. Ако не искам, дядо не влиза тук. По-късно прочетох в една от книгите му, че загубата на „личната територия“ води към анормално развитие — както при отделния индивид, така и в нациите или расите. Дядо имаше предвид човечеството, неспособно понастоящем да контролира Земята. Прогнозираше до какво ще доведе това в края на краищата, правейки доста рисковани аналогии с историите на различни народи. Но вероятно прилагаше убежденията си и към мен.

На вратата се почука тихо.

— Петя — повика ме дядо. — Ако си се освежил, помогни ни да сервираме яденето.

 

 

Не обичам такива домашни банкети. Не виждам смисъл в тях. Едно е когато дойдат гости и искаш да им организираш истински празник, фини порцеланови съдове, кристални чаши, някакъв телешки бут, запечен в бадемов сос, и червено „Божоле“, току-що пристигнало от Франция… Хубаво е, когато доставяш удоволствие на хората.

Или когато ти имаш повод за празнуване, отиваш в малко уютно ресторантче… и докато си пийваш от халбата светла бира, разкъсваш шашлика по карски…

Съвсем друго е, когато се суетиш, готвиш, правиш по-засукани салати, слагаш покривка на масата, редиш приборите… за да започнеш след няколко часа, когато всичко е изядено и изпито, да миеш съдовете и да ликвидираш всички следи от тържеството.

Глупаво, нали?

Можеше да седнем в кухнята, да затоплим пици в микровълновата, да си отворим по бутилка чешка бира. Даже свещ можехме да си запалим в празна чаша насред масата…

Носех се от кухнята в трапезарията и мимоходом забелязах, как със старанията на Маша масата придобива тържествен вид. Тя и свещник намери отнякъде, и салфетки с пъстри рисунки, и старинна мелхиорова кофичка за лед… дори не знаех, че имаме толкова много ненужни вещи. Почетното място бе заето от чиния с парализираната сьомга.

Маша не бе забравила и пулта за сигнализация — беше го оставила до своята чиния. Винаги на стража.

— Красиво е, нали? — поинтересува се тя, когато спрях да си отдъхна. С дългата тъмночервена рокля и прибраните коси беше станала значително по-симпатична.

А може би просто сега се бях вгледал по-внимателно?

— Аха… — Поколебах се и попитах: — Никой друг ли не очакваме?

— Не, защо?

— А, нищо…

Направо му идва на човек да тръгне по съседните вили, да хване някого от старците писатели или внуците им безделници и да ги покани на вечеря. Нека оценяват.

А не бива така. Предстояха ни делови разговори.

Седнахме на масата едва след половин час. Вече беше късно за обяд, а за вечеря бе още рано. Поглеждах скришом дядо — толкова забавно изглеждаше. Беше сменил трикотажните панталони и пуловера със старомоден костюм, бяла риза и тясна вратовръзка, която сигурно някога е била на мода. В такива дрехи пенсионерите ходят да искат повишаване на пенсиите и безплатен общински ремонт на апартамента. Само орден на гърдите не му достига… само това дядо не е заслужил. Никога не е воювал. Нито в Кавказката кампания, нито по време на Кримската криза.

Може би затова все още е толкова войнствен?

— Деца… — Дядо се изкашля, погледна накриво първо мен, после и Маша. — Момчета и девойки… отдавна трябваше да се запознаете.

Интересно начало.

— Двайсет и пет години чаках деня, в който за човечеството ще се появи шанс — продължаваше дядо. — Четвърт век. Една трета от живота. Подготвях се. И навярно много от постъпките ми не са били прекалено етични… Но така трябваше.

Той повъртя чашата в ръка, погледна накриво бутилката с най-хубавата московска водка — „Стара столица“.

— Сега усещам, че нашият ден е дошъл. Денят на цялото човечество. Дори и то да не знае още… Петя!

Отворих безмълвно бутилката, налях на дядо пълна чаша, на себе си — съвсем мъничко, после погледнах към Маша.

Под внимателния й поглед чашата се напълни до ръба.

— За нас… авантюристите. — Дядо изпи водката на екс. — Пьотър, ако не искаш, налей си минерална вода.

С облекчение излях водката си в дядовата чаша и напълних моята с минерална вода „Боржоми“. Маша ме разглеждаше с нездраво любопитство.

— Петя, винаги ли си толкова изряден?

— Нима това е лошо? — отговорих с въпрос аз.

— Малко е скучно.

— Не съм забелязал.

Няколко минути просто ядохме. Маша беше направила добре пържолите. Аз даже се отпуснах — може би всички делови разговори ще се сведат до два-три патриотични тоста.

— Единственият шанс човечеството да заеме достойно място в Галактиката, е да стане незаменимо — неочаквано каза дядо.

— Ние и така сме незаменими — възразих аз.

— Най-бързите кораби… да. Полезни сме, Петя. Не бива да се бърка полезността с незаменимостта. Чаках четвърт век. Надявах се и очаквах ситуация, в която човечеството ще може да направи нещо немислимо за останалите раси…

Дядо се чукна с Маша, двамата отпиха. Лицето на гостенката ни беше невъзмутимо, тя явно знаеше за какво става въпрос. Това беше малко обидно.

— Надявах се, че три относително млади и също като нас — уязвени в амбициите си раси — чакат същото — произнесе дядо. Очите му леко заблестяха. — Аларите, изчислителите, куалкуа. Бойци, математици, хамелеони.

— Какви?

— В течение ли си, че расата куалкуа няма постоянен облик?

Свих рамене. Да, разбира се, в тези филми, които съм гледал, куалкуа изглеждаха по най-различни начини.

— Протоплазмени симбиотични същества, които нямат вътрешен и външен скелет, с маса, варираща от половин килограм до центнер^[4]. — Дядо се засмя приглушено. — Незаменими за монтаж и ремонт, могат да се промъкнат във всяка пукнатина и да се съберат в дребен работен модул… или в бойната глава на ракета. Колко им е приятна тази роля, Петя?

— Не знаем каква е психологията им, дядо. Дори и ти не знаеш.

— Глупости! Стремежът към живот и инстинктът за самосъхранение са неизменна константа. Не съществува раса, която да не се стреми да оцелее! А куалкуа са разменните жетони на космоса. Кой влиза в работещи реактори? Куалкуа. Кой се качва на разузнавателните сонди до планети, откъдето няма връщане? Разбира се, куалкуа. Малкото непретенциозно разумно същество… Куалкуа.

Свинщина, разбира се. Знаех всичко това. Но никога не бях чувал, че куалкуа са възмутени от положението. Впрочем чували ли са обикновените хиксоиди или прашни за недоволството на хората?

— Изчислителите проникнаха на Земята. С единствената цел да се срещнат с мен. — Дядо се пресегна към бутилката и сам напълни чашата си. — Те са разбрали. Те са успели да анализират текстовете ми. Те знаят, че съм способен да помогна.

Не, дядо остарява… Откъде има такова самочувствие? Нали зад него не стои никой — освен няколко научни центрове, занимаващи се с въпросите на екстратералната психология, и една фанатична девойка. Нито има достъп до кораби, нито…

Впрочем достъп имам аз!

Побиха ме тръпки…

— Дядо, а ако изчислителят е излъгал? — попитах аз. — Ако не дойде при теб?

— Казал е истината! — изръмжа дядо.

— Ако умре по пътя? Трябва да прекоси цялата страна. Той е чужд тук, при напълно непознати условия, самичък на враждебна планета!

Дядо сведе поглед.

— Трябва да се е подготвял — изрече начумерено той. — Длъжен е бил да предвиди всичко. Всички раси имат данните за планетата ни. Нали знаеш принципа за информационна еднопосочност на Конклава? Ние нямаме право да искаме информация за по-стари раси, но сме длъжни да я предоставяме…

— Знам, дядо. Но не може да се предвиди всичко.

— Няма да се учудя, ако е предвидил дори твоя автобус с домати! — изрече мрачно дядо.

— Още малко и ще се сбиете — отбеляза Маша, сипвайки си от салатата.

Замълчахме. Наистина се бяхме увлекли…

— Извинявай, дядо — казах аз. Изведнъж ми се прииска да си пийна нещо. Не водка, разбира се, но в кухнята трябваше да има вино.

— И ти извинявай, Петя — дядо потри челото си. — Пусни Тиран, не чуваш ли, че скимти…

Отидох в кухнята, взех бутилка молдавско „Нигру де Пуркал“ и тирбушон. От верандата наистина се чуваше приглушеното ръмжене на кучето. Да не е заваляло отново? Или песът е решил, че трябва да присъства на вечерята?

Тръгнах към вратата с бутилка в ръка, запалих лампата в антрето и започнах да отключвам. Тиран задраска възбудено по вратата.

— Какво шумолиш като плъх в мазе… — казах аз и отворих. — Поне да беше излаял.

Не, той нямаше как да излае.

С вид на изпълнил дълга си, Тиран тържествено влезе в антрето, влачейки по пода тялото на влечугоида. Могъщите челюсти стискаха здраво гърлото на изчислителя. Песът хвърли извънземното в краката ми и побутна с муцуна коляното ми.

Похвали ме, млади господарю…

— Дядо! — закрещях аз. — Дядо!