Сергей Лукяненко
Студени играчки са звездите (18)

Глава 2

Утрото започна със сирена.

Продължителният, пронизващ вой идваше отвън, от бялата пустош около санаториума. Прозорците станаха прозрачни и бараката бе обляна от мътна светлина. Стъклата бяха покрити до средата от преспи, а по-нагоре бе залепнала ледена коричка.

През нощта не се опитаха да ме убият, за което бях благодарен.

Измъкнах се изпод одеялото и се облякох. Струваше ми се, че съм бърз, но останалите доста ме изпревариха. Пред вратата на санитарния блок се бе образувала опашка, но никой не влизаше.

Какво става, да не би да имам право да се изпикая в горда самота?

— Какво чакате? — попитах аз миролюбиво, приближавайки се към тълпата.

— Ник, трябва да приемеш работата на дневалния — отговори Тараи. Той вече стабилно бе заел мястото на моя дясна ръка, посредник при разговорите. Останалите се опитваха да не гледат към мен. Тримата, опитали се предната вечер да се застъпят за Клей, изобщо гледаха да стоят по-надалече. Само светлокосият любимец на Гартер се реши на пълен с омраза поглед изпод вежди. А къде ли бе самият детрониран главатар?

— Клей ли е дневален?

— Да, Ник.

Влязох безмълвно в санитарния блок.

Клей Гартер стоеше над тоалетните чини и търкаше методично с дългата четка по бялата пластмаса. Миришеше на хлор. Виж ти, методите ни за дезинфекция са еднакви.

— Санитарният блок е изчистен — изрече той с монотонен, лишен от емоции глас.

— Вярвам ти — казах аз.

Лявата му ръка все така беше с прозрачна шина, но забелязах с облекчение, че той я владее почти свободно. Да имаше и Земята такава медицина!

— Ник Ример, искам да поговоря с теб — каза Клей, все така без да се обръща.

— Добре.

— Неофициално.

— А аз да съм искал нещо друго? Давай, само че по-бързо, че народът страда.

Клей отвори незабележимо шкафче в стената. Хвърли четката в леген с някакъв разтвор. Обърна се.

— Кой си ти?

— Нали се представих.

— Ти не си регресор — изрече той убедено. — Може и да съм лош човек, но бях добър наставник. Не си този, за когото се представяш.

Само това ми липсваше!

— Нямам намерение да те разубеждавам. Аз съм Ник Ример. Не ми харесва редът в този санаториум. Вчера ти го обясних нагледно. Това е всичко.

— Тук има десет корпуса — каза тихо Клей. — Няма да те лъжа, че всички старши ме обичат. Но те няма да допуснат такъв нагъл преврат.

— Толкова по-зле за тях.

Той ме пронизва няколко секунди с поглед. После омекна.

— Може би… Не знам как и защо, но ти можеш да вземеш цялата власт тук. Навярно ще успееш…

— Що за странни речи от бивш наставник? — попитах аз. — Каква власт? Всички са равни. — Приближих се към една от блестящите тоалетни чинии и си разкопчах панталоните. — Нали нямаш нищо против да си свърша работата? Нали това няма да те смути… или възбуди?

— Глупак — изрече презрително Клей. — Храната ни не съдържа транквиланти. Ще минат седмица-две и на теб самия ще започнат да ти хрумват странни мисли.

— Не смятам да се задържа тук толкова дълго — подхвърлих, обмисляйки трескаво думите му. Така значи. Транквиланти. Медицината в служба на прогреса. Защо да се хаби енергия за секс, когато той може да се замени с приятелство и труд?

Клей се закикоти:

— И това го казваш на мен? Своя не-приятел? Искаш да погазиш решението и да напуснеш санаториума?

— Да. А сега кажи — ще рискуваш ли да разкажеш това?

Той отново изпадна в пристъп на смях. Млъкна рязко.

— Откъде знаеш какви са законите ни?

— Тези закони са еднакви навсякъде.

— Да, ти си регресор… работил си при Далечните приятели… Неосъществилите се приятели… Да, наистина. Няма да те натопя, Ник Ример. Но това не е и възможно. Проверяващият ще мине едва след месец. Нямаме връзка с външния свят.

— Прекрасно. — Тръгнах към мивката.

— Ник, ако още не си разбрал… санаториумът е обграден от селище на гъвкавите приятели. Те ни помагат в лечението. И ни наглеждат да не нарушаваме режима.

— И с какво са толкова страшни тези пиявици? — попитах аз.

Клей поклати глава.

— Понякога ми се струва, че нямаш амнезия. А после се убеждавам, че си лишен изцяло от паметта си… Сам си отговори. Регресор Ник, как е започнал контактът с гъвкавите приятели?

Знанията на Ник Ример, неговото съзнание, изразено в думи, реагираха по-бързо от мен.

— Външната планета. Разреден въздух. Пясък. Студ. Подпочвени езера. Пиявици. Жертви. Хайки. Признаци за цивилизация. Регресия. Възпитание. Приятелство…

Клей Гартер беше зашеметен от този словесен поток не по-малко, отколкото аз самият.

— Сякаш подготвяш конспекти за изпит — каза той.

— Може би. Но с какво се опитваш да ме изплашиш? Гъвкавите са наши приятели!

— Гъвкавите са приятели на хората. Но ние вече не сме хора. Ние сме болни. Нас ни лекуват. Излизането от територията на санаториума означава пълна загуба на разума. Изключване от числото на хората. Първия път ще ти простят, Ример. Попитай приятелчето ти как ще бъде. Но при второто бягство просто ще изчезнеш.

Замълчах, обмисляйки думите му. Загребах течен сапун от вдлъбнатината над мивката.

— Значи няма да има второ бягство.

— Напразно влязох в спор с теб вчера — каза Клей. — Трябваше просто да почакам малко.

— Струва ми се, че е време да освобождаваме помещението — отговорих аз.

— Ник! Исках… да те помоля нещо.

— Казвай.

— Искам да изляза на работа днес.

— Защо? Още си болен… — Кимнах към ръката му, стегната в шина.

— Страх ме е… за Тик.

— Онова момче?

— Да. Страх ме е, че ще направи някоя глупост.

— Мерзавец си ти все пак — казах аз. — Добре. Поработи. На мен ми е все едно.

Хората пред вратата посрещнаха появата ми с дружна въздишка.

— Свободно е — казах аз.

Всички веднага се хвърлиха към вратата. Дори тримата приближени на Клей. Дори и горкият Тик. Дори и новият ми приятел Агард. И върху лицата на всички се четеше облекчение и благодарност.

Колко е лесно да станеш добър!

Трябва от време на време да отнемаш на хората някоя примитивна, но неизбежна потребност. А после да им я върнеш с помпозен жест.

И любовта към теб ще стане искрена и неподправена.

 

 

След закуска се преоблякох. Тараи ми донесе дрехи, подобни на неговите. Ватенката, която би станала култова дреха сред обитателите на земните концлагери, беше доста лека и много топла. Дебели панталони с памучна подплата. Груби ботуши, чорапи, ръкавици…

Ако не друго, пациентите на санаториума поне не студуваха.

Избавих се от сивия си костюм без никакво съжаление. Той не беше мой, а на Ник Ример, който вече не бе сред живите.

— В какво се състои работата ни? — попитах Агард.

— Да се изравнява плажът.

Той стоеше до мен и наблюдаваше как обличам униформата. На няколко пъти ми помогна да се справя с необичайните закопчалки. Дрехите им се закопчаваха предимно с копчета, очевидно не бяха измислили циповете, но магнитните закопчалки доста ме объркаха.

— Защо трябва да се изравнява?

— От времето на морската ера, когато бреговата линия е била подложена на подобрения и континентът ни е придобил наистина кръгла форма, вълните размиват брега…

— И ние възнамеряваме да го изправяме с лопати?

— Да.

Поклатих глава. Безумие. Работа заради самата работа.

Но как може да се използва един опасен престъпник в крайно автоматизиран свят? Рисковано е да се допуска до техника, а не е позволено да остава без работа.

— Санаториумът периодично променя местоположението си — каза Агард. — Работната зона е около десет километра. Веднъж на две седмици „Свеж вятър“ се премества по крайбрежието.

— И навсякъде ли е така?

— Не знам. В зоните с топъл климат вероятно не. Там има много интернати, градове, ще се намери кой да се грижи за брега.

— Защо е необходимо това, Агард?

Той се усмихна хитро:

— Да ти прочета лекция или да ти отговоря просто така?

— Просто така.

— Не знам.

 

 

Студът беше минус петнайсет градуса, ако се отдаде дължимото на скалата на Целзий. Геометрите използваха за отправна точка температурата на здравото човешко тяло, те се отнасяха много сериозно към идеята, че човекът е мерило за всички неща. Но мен ме устройваше повече подходът на шведския физик. Не си струва да се заблуждаваме относно нашата роля в мирозданието. Водата е по-древна от плътта.

Небето се проясни още от сутринта, само на хоризонта остана бяла ивица мъгла. Снегът, чист и абсолютно бял — на Земята такъв може да се види само в планините — покриваше всичко, докъдето стигне погледът. Черните решетъчни силуети на стражевите вишки се открояваха ясно по периметъра на санаториума. Само от едната страна ги нямаше — там снегът плавно, почти незабележимо преминаваше в ледена каша и в студената вода на океана. Отдалече водата изглеждаше бяла и гъста като мляко.

Нима на гъвкавите приятели им харесва тук? Доколкото помнех, Външната, родната им планета, напомняше по условията си на Марс. Но там предпочитаха да живеят в подземни езера, без да се излагат безпричинно на студа…

От съседните бараки започнаха да излизат хора. Също като нас — облекли топли дрехи, с лопати и лостове в ръце. Изучавах ги крадешком, стараейки се преди всичко да определя кои са водачите им. Това се оказа неочаквано лесно. Уж със същите дрехи, с лопати в ръце, но… вълците си запазват навиците, дори когато са в овчи кожи.

Клей се отдели от нашата група и, без да се оглежда, тръгна към тях.

— Спри го, Ник — прошепна иззад гърба ми Агард. — Трябва първо ти да поговориш със старшите по бараки. Да ги убедиш, че няма да им посегнеш…

— Той няма да призовава към размирици. Напротив, ще ги помоли да изчакат.

Агард едва ли повярва на думите ми, но си замълча.

Притиснал до гърдите си наранената ръка, Гартер се заговори с нисък мъж с почти лилипутски ръст. Може би жертва на отдавнашните експерименти за създаване на ниски регресори? Към тях започнаха да се приближават и други хора.

Гледах безмълвно съвещанието на главатарите. Десет души, ако се броеше и Клей. Навярно ще се намерят и помощници.

Куалкуа, колко боеспособен съм? Колко души можем да обезвредим?

Много. Бойна трансформация?

Почакай.

Клей си тръгна. Насочи се към мен, а аз търпеливо чаках.

— Ник Ример, сега работим на първия сектор на крайбрежието — каза ми той спокойно, дори някак учтиво. — Ако това е допустимо, ще покажа пътя.

— Добре — съгласих се аз.

Клей тръгна напред. Гледайки ту към мен, ту към него, затворниците поеха подире му.

Аха. Добре си беше направил сметката. Ситуацията придоби двойствен характер. Не беше ясно кой сега е началникът. Уж вчера поставих себе си на това топличко място, обаче днес Клей отново водеше групата на работа и общуваше с другите главатари. Ако днес или утре изчезнех, той лесно щеше да успее да си върне властта.

Нека. Нямам намерение да се задържам тук. Да въвеждам ред и да строя светло бъдеще в един-единствен концлагер — това не е моята мисия.

Пьотър, запомни, ти не си диверсант. Не си длъжен да променяш света им. Ти си разузнавач. Разбери света им. Оцени техническата му мощ. Открий допирни точки, пътища за компромиси. А после се върни. Опитай се да откраднеш кораб и се върни. Ескадрата ще те чака един месец.

А после? Ако не се върна?

Тогава ще дойдем за теб. Аларите смятат да модернизират „Влъхва“. Ще получим нормални двигатели, генератори на защитно поле, оръжие. Ще се опитаме да проникнем в света на геометрите и да те намерим…

Снегът хрущеше под краката ми. Свеж, ронлив, покрит с лека ледена кора. Съзнателно не стъпвах в чуждите следи. Сякаш не исках да използвам никакви преимущества.

Тук има снеговалежи всяка нощ. Натрупва се снежна покривка, прикрива следите. Поразтопява се през деня и после покрива земята отново. Свежият вятър лудува над замръзналата тундра, гъвкавите приятели следят за реда, затворниците се лекуват.

Но никой не си поставя за цел да превъзпита пороците им — истински и измислени. Това е изолация. Боклукчийско кошче на края на света. Обаче би било значително по-страшно, ако не съществуваше такова човешко бунище, ако цялата планета на геометрите беше стерилно-щастлива. Но, за нещастие или за щастие, подобно нещо все пак е невъзможно…

Бавно наближавахме черните вишки. Най-крайната от тях беше вече във водата. Започна да се чува шумът на вълните — тежък и тътнещ. Ледената каша се стелеше около брега, понякога се виждаха и цели ледени блокове. Точно в момента едно такова парче се удряше в опорите на вишката, сражавайки се с метала методично и безуспешно. Вишката приличаше на стълб от високоволтова линия, само че вместо изолатори на върха й се белееше покрито със сняг гнездо, изградено от нещо влакнесто, като водорасли или клони. Малко гнездо, но в него спокойно би се побрал някой гъвкав.

— Той на мястото си ли е? — попитах аз Агард, кимайки към вишката.

— Те винаги са на мястото си.

— Как възприемат света гъвкавите? Зрение, слух?

— Преди всичко чрез вибрациите. Усещат звуците от крачките.

Агард замълча. Хвана ме за рамото:

— Хей, Ник!

— Какво?

— Не ставай глупак. — Той свали шапката си, показвайки уродливата си глава. — Виждаш ли? Един гъвкав ме целуна. Подържа главата ми в устната си кухина. Имат много отровна слюнка, Ник.

— Колко бързо се придвижват?

Тараи плесна с ръце. Сега бившият историк изглеждаше изплашен до смърт.

— Момче, опомни се! Моля те, опомни се! Ние ще променим много неща тук, снощи аз не спах, мислих. Цялата идея за санаториумите е извратена, но в теб има духовна сила! Можем да променим всичко! И това не просто ще ни помогне да живеем, това ще промени съдбата ни! Проверяващите ще забележат положителния ефект, решенията ще бъдат преразгледани. Ще минат година-две и ще ни преместят в друг санаториум, с по-мек режим. Имало е прецеденти! А после, кой знае…

Стана ми жал за него. Много. Може би и той самият не вярваше в думите си, но аз добре разбирах колко приятно му е било на Тараи да помечтае вечерта над чашата с менте, издигнал се от положението на шут до ролята на съветник.

А без мен с него е свършено. Клей ще направи живота му непоносим.

Значи ще се наложи да взема Тараи със себе си… един проблем в повече…

— Колко бързо гъвкавите…

— Значително по-бързо от човека! И са почти неуморими, а околната среда е напълно комфортна за тях!

— Агард, не се притеснявай — помолих го аз. — Няма да те изоставя. Ще си тръгнем заедно.

Той погледна ужасено вишката. Може би гъвкавите са способни да уловят думите ни и да ги отсеят от вибрациите на стъпките и плискането на вълните?

— Нямам намерение да извършвам необмислени постъпки — казах аз. — Ще поживеем, ще видим… какво ще стане…

Изглежда това го поуспокои донякъде. Тараи закима:

— Поогледай се и помисли, Ник. Обещаваш ли?

— Да.

Отговорих му честно. В този момент вярвах в себе си.

Просто е невъзможно да се вземе предвид всичко.

 

 

Работата беше тежка, безсмислена и не изискваше абсолютно никаква употреба на мозъка. Нормална затворническа работа. На разстояние половин километър от нас се трудеше още една група, по-нататък — следващата. Тъмни петна върху снега, сновящи насам-натам, блъскащи камъни към линията на прибоя.

Първо намерихме три места на плажа, където вълните и ледът бяха размили брега. Разделихме се на двойки и започнахме да тласкаме към брега камъни, които изравяхме изпод снега. Намествахме ги в съскащата вода и ги засипвахме с чакъл и пясък.

Безумие. Сизифов труд.

— Скоро е обядът — прошепна Агард, дишайки тежко. — Добре ще е сега да посръбнем нещо горещо…

За обяда се изискваше връщане в бараките. Още една безумна глупост. Да се мъкнеш насам-натам в снега, вместо да вземеш от сутринта със себе си някакъв термос или нагревател…

Но вероятно в това се криеше някак висш, недостъпен за мен трудотерапевтичен смисъл.

— Само гъвкавите ли ни охраняват? — попитах, докато хвърлях във водата поредната лопата замръзнала пръст.

— А кой друг? Малките приятели веднага ще изпукат тук…

Той дори не допускаше мисълта за хора-надзиратели. Това е добре.

Куалкуа, възможно ли е да се убие гъвкав?

Всяко същество може да бъде убито.

Без оръжие?

Недостатъчно данни.

Продължавах да копая, когато слабото гласче зашептя в съзнанието ми. За първи път куалкуа се обръщаше с въпрос към мен:

Пьотър, убийството на гъвкав по-допустимо ли е за теб, отколкото убийството на геометър?

Предполагам.

Благодаря.

Не исках да го лъжа. Впрочем възможно ли е да се излъже същество, живеещо в тялото ти и четящо мислите ти?

Във всеки случай се радвах на липсата на надзиратели хора…

Откъм вишката се чу шумолене и аз прекъснах работата. Забих лопатата в замръзналия пясък. Вперих поглед във вишката. Останалите последваха примера ми.

Стените на гнездото се разтвориха, пропускайки навън дълго сивкавосиньо тяло. Гъвкавият увисна надолу, поклати се малко на десетметрова височина, изтягайки крайниците си в различни посоки. После се откъсна и с лек плясък падна във водата.

Никой не се помръдваше. Всички чакаха нещо.

— Какво прави той? — попитах аз Агард. Лицето му беше станало някак мъртвешки бледо, пусто.

— Ловува. Тук има много риба.

Водата край брега забълбука и гъвкавият се появи. Обърнатият към нас край на тялото му се промени, разтвориха се три дупки. Проблеснаха остри зъби, стискащи вяло бореща се, замираща риба.

— Те ядат нашата органика? — изумих се аз.

— Всичко ядат. Много адаптивни организми.

В гласа на Агард нямаше злоба, само тъга. Гъвкавият бавно излизаше на брега, оставайки в снега змиевидна бразда. Въздъхнах и взех лопатата. Време е да се работи.

— Гъвкави приятелю!

Потрепнах от този вик. Тънкият, истеричен писък на любимеца на Клей разцепи тишината. Младежът тичаше по брега към гъвкавия, размахвайки ръце и крещейки:

— Гъвкави приятелю!

Изглежда тези вопли бяха безразлични на пришълеца. Той продължаваше да пълзи, отдалечавайки се от нас. Обаче Клей хукна подир момчето:

— Тики! Спри, Тики! Спри!

Агард ме хвана за рамото:

— Той ще наруши периметъра! Не мърдай, Ник!

— Гъвкави приятелю! При нас има асоциален болен! Опасно болен! Намесете се!

— Спри, Тики!

В случващото се имаше нещо жалко и трагично едновременно. Тези двама гейове наистина се обичаха.

— Гъвкави…

Не забелязах мига, в който младежът пресече периметъра — линията между две от вишките. Тази невидима забранена за пристъпване черта изобщо не беше отбелязана. Съществуваше само в нечовешкото съзнание на гъвкавия приятел.

И пришълецът реагира. Започна да се движи назад, без да се обръща, сменяйки посоката с лекотата на същество, притежаващо две глави. На мястото, което по-рано изглеждаше като опашка, се отвориха дупките на уста.

Младежът запищя и спря. Може би, ако беше успял да се върне през периметъра, гъвкавият нямаше да го преследва. Но инерцията му беше прекалено голяма, а той не притежаваше способностите на пришълеца. Тик падна на колене — плетената му шапка излетя в снега. Пришълецът налетя върху него, помете го, сви се на кълбо върху тялото му, вдигна нагоре втората си уста, все още захапала рибата. Разнесе се някакъв жвакащ звук. Нали той е лишен от звукова комуникация!

— Ще получи предупреждение… — прошепнах, сякаш се опитвах да убедя самия себе си.

— Всички ние имаме по едно предупреждение! — изстреля Агард.

В следващия миг аз вече тичах. Стиснатата в ръка лопата ми пречеше и я хвърлих встрани. Гъвкавият се въртеше над тялото на момчето, втората уста, вдигната към небето, гълташе на тласъци мъртвата риба.

— Гадина! — закрещя Клей. Той ме беше изпреварил и дори счупената ръка сякаш престана да му пречи. Скочи и се вкопчи в пришълеца.

Люспите на изплютата от съществото риба проблеснаха. Втората уста удари Клей в гърдите и той падна като подкосен.

Бойна трансформация…

Гъвкавият със сигурност усещаше, че се приближавам. Но тъй като не бях пресякъл периметъра, не ми обръщаше никакво внимание. Изви се в дъга, впивайки двете си усти в потрепващите тела. По сивкавото тяло премина червена вълна и гъвкавият застина — малка чудовищна дъга над повалените жертви.

А после аз пресякох невидимата граница…

Двуметровото лъщящо тяло се изви като пружина и се хвърли към мен.

Времето стана бавно и послушно.

Протегнах ръце, поемайки удара. Тялото на гъвкавия беше хлъзгаво и еластично като гумена тръба. Беше невъзможно да го удържа. Но през скъсаните ръкавици от пръстите ми вече израстваха дълги заострени нокти. Куалкуа преправяше тялото ми, сякаш е восък.

Гъвкавият потрепери, когато ноктите пронизаха кожата му. Навън потече някаква бяла гной. Краищата на тялото му ме удряха по краката. После едната уста се насочи към лицето ми и се наложи да падна, за да се изплъзна от зъбите. Ноктите се бяха врязали здраво в кожата на пришълеца и аз с ужас осъзнах, че съм беззащитен пред устата му.

Контактът е осъществен. Да го подчиня, или да го убия?

— Убий го! — закрещях аз, дори без да осъзнавам за какво говори куалкуа.

Нещо изтече от пръстите ми в тялото на гъвкавия. Нещо още по-ловко и приспособимо от него самия. Нещо аморфно, плуващо по тъканите и напипващо нервните възли…

Пришълецът се разтресе и аналогията с маркуч, по който пускат вода под налягане, стана още по-силна. Кожата му отново побледня, оцвети се в сиво. Челюстите бавно се затвориха.

Нервната система, лимфният контур, сърдечната верига… — изброяваше куалкуа методично. Сега той се веселеше, този малък пакостник, станал част от мен и спасяващ живота ми. Изучаваше и покоряваше новото тяло. Може би това не му беше нужно, но куалкуа беше готов да услужи на симбионта…

Да прекъсна ли процеса на нервната му дейност?

— Да!

Тялото на гъвкавия омекна.

Лежах, вдишвайки дълбоко ледения въздух и усещайки как ноктите се прибират в тялото ми. Най-накрая гъвкавият се изплъзна от захвата, но няколко тънки бели нишки все още свързваха пробитите ръкавици с плътта му. Те пулсираха, сякаш по тях течеше нещо.

— Прибирай се… прибирай се… — прошепнах аз.

Десет секунди. Все още съм гладен.

Не знам как, но успях да издържа тези секунди, докато куалкуа извличаше от тялото на гъвкавия нужните му вещества.

И едва след като видях, че нишките са се прибрали в тялото ми, обърнах глава настрани и повърнах — само жлъчна течност.

— Ник! Ник!

Агард пристъпваше по периметъра, без да се реши да прекрачи границата.

Станах и с олюляване се приближих към Тик и Клей. Младежът вече беше мъртъв. Ватенката му беше сцепена на гърдите и от огромната разкъсна рана се вдигаше пара в студа. Отворените очи гледаха изплашено и с недоумение в небето.

А Клей още дишаше. Той беше допълзял до възлюбления си и го бе хванал за ръката. Снегът под него се бе разтопил от бликащата кръв и аз бях доволен, че бившият наставник лежи по корем и раната му не се вижда.

— Защо? — прошепна той.

Застанах на колене. Миришеше на кръв. Миризмата беше пронизващо силна в студа и започна отново да ми се повдига.

— Защо… се намеси? — повтори Клей.

— Исках да помогна — произнесох аз тази единствена нелепост, която си беше чистата истина.

— Напразно… глупак… регресор…

Последната искрица живот проблесна в очите му и той добави, сякаш плюейки:

— Чий… регресор си ти?

Изправих се.

Вече нямаше на кого да отговоря.

— Ник, Ник! — крещеше иззад периметъра Агард. — Ник, обърни се!

… От всички посоки към нас се плъзгаха, носеха се и плуваха гъвкави приятели.

— Махай се оттук, Ник! Бягай! — Агард размахваше нелепо ръце. Той сякаш беше забравил собствените си думи, че гъвкавите са значително по-бързи и издръжливи от хората.

Приближих се бавно към него.

— Благодаря ти, Тараи — казах. — Не се бой за мен.

Старият историк изхлипа. Стискаше лопатата в ръце. Нима смяташе да се бие? Въпреки всичко?

— Ще те убият, ще те убият, момче — прошепна той.

— Защо те вкараха в санаториум, Тараи? — попитах аз.

— На кого му… — Агард затръска глава в нямо възмущение. Но аз чаках. — Намерих в архивите историята на Риг Вонящия. Да, той е спрял чумната пандемия! Само че преди това тя е тръгнала от него самия. Снабдил е наставниците и с лекарството… и с причинителя!

Защо ли не бях учуден?

Прекалено бегло се разказва в историята на геометрите за човека, спасил света им. Прекалено успешно се е осъществило преминаването на властта в ръцете на наставниците, мъдрите и благородни спасители.

— Сбогом, Агард — казах аз. — Дръж се. Може би… още нещо ще се промени.

Той вдигна войнствено лопатата. В очите му проблесна безумие.

— Ние… ние заедно…

Поклатих глава.

Куалкуа, започни бойна трансформация.

Симбионтът отговори незабавно.

Препоръчвам потапяне в океана.

Потрепнах, поглеждайки бялата каша от лед и вода.

Не се страхувай от измръзване.

— Това е обичайната им среда — прошепнах, гледайки носещите се по водата парчета лед.

А не си ли се замислял коя е моята обичайна среда?

Дори иронията в тази фраза да беше случайна, тя ми подейства отрезвяващо. След минута тук щяха да се озоват десетина гъвкави. Не можех да победя всичките.

Тупнах историка по рамото, опитах се да му се усмихна — за съжаление не се получи. И побягнах към водата.

— Ник! — извика безпомощно Тараи подире ми. Последното, което успях да забележа, бяха вдигнатите ръце на двама от „пациентите“. Те ми махаха, пожелаваха ми успех.

Трима от десет — това вече е много. За този свят си заслужава да се бори човек.

Тичах по плиткото, докато водата не стигна до коленете ми.

После се гмурнах.

Ледът ме изгаряше като огън. Ватенката моментално се намокри, скоба движенията ми. Дишането ми секна, и слава Богу — иначе бих закрещял и бих нагълтал вода.

Не се бой, не се бой… — зашепна куалкуа.

 

 

Ако рецепторите ми се бяха изключили секунда по-късно, щях да изгубя съзнание. Но куалкуа успя.

Студът изчезна. Потреперих, идвайки на себе си. Люлеех се на повърхността. Мокрите дрехи ме теглеха към дъното. Преобърнах се, свалих ватенката и панталоните. Огледах се — гъвкавите вече бяха на брега.

Напред.

Обичах да плувам. Този вид спорт е съблазнителен за мързеливците и аз винаги съм му отдавал дължимото. Но и резултатите винаги са съответствали на усилията. Когато се бях отдалечил на двайсетина метра от брега, се чуха ритмични плясъци — гъвкавите скачаха във водата.

Гмурнах се, обърнах се и се заставих да си отворя очите. Тъкмо навреме.

Гъвкавите приятели се носеха към мен като торпеда. Устите им бяха отворени и водата бучеше, преминавайки през тръбовидните тела. Реактивен принцип на движение, много удобно.

Атакувам.

Пръстите откликнаха с болка — куалкуа бързаше прекалено много, за да е в състояние да ми осигури комфорт. Белите нишки се развиха напред, срещу атакуващите гъвкави. Десет тънки змиевидни нишки.

За да победиш врага — превърни се в него. Японците щяха да останат доволни от методите на куалкуа.

Гъвкавите имаха великолепна чувствителност. Живите торпеда започнаха да се разпръскват, да маневрират. Но три не успяха.

Не забелязах как пипалцата на симбионта се врязаха в гъвкавите. Навярно първата схватка му е била достатъчна, за да се приспособи към организма на пришълците, всичко стана много бързо. Гъвкавите застинаха, инерцията ги носи още няколко метра — едното тяло стигна почти до мен и започна да потъва.

Размахах ръце и изскочих на повърхността. Глътнах въздух — мек и лепкав като сироп. Хората на брега извикаха при появата ми.

Надолу…

Гъвкавите кръжаха наоколо, без да рискуват да се приближават. Бяха останали пет или шест. Не можех да следя всичките едновременно и ми оставаше да се надявам, че симбионтът ми използва и собствените си сетивни органи, освен човешките очи…

Удар в хълбока, мек, безволев. Нападналият ме отзад гъвкав вече беше мъртъв в мига на сблъсъка ни. Но устата му все пак ухапа тялото ми. Никаква болка — само тежест и мътно облаче кръв, плуващо във водата.

Не се бой, не се бой…

Под мен, леко потрепвайки, тялото на гъвкавия приятел се спускаше към дъното. Останалите продължаваха да кръжат. Дали бяха като акулите — да атакуват самостоятелно?

Кръвта спря да тече, куалкуа беше предприел нещо. Но тялото ми започна да отслабва. Загубата на кръв и ледената вода, дори и да не я чувствах, продължаваха да изстискват силите от него.

Плясък — гъвкавите се обърнаха синхронно. Не за атака — те се отдалечаваха, носеха се към брега. Или бяха съобразили, че водната среда вече не им носи предимство, или бяха осъзнали, че случващото се отдавна е надхвърлило рамките на обикновено бягство.

Изплувах. Пришълците вече излизаха на брега, и хората бързо отстъпваха и им правеха място. Но появата ми не остана незабелязана. Викове, размахващи се ръце. Който и да съм бил за тях, когато наруших неписаните закони на санаториума се бях превърнал в човека, победил гъвкавите.

Само че да победиш врага още не означава, че си спасил самия себе си.

Ледена пустош зад гърба ми, леден океан пред мен.

Гъвкавите ще съобщят за случилото се. Не бях видял аналози на полиция или армия в света на геометрите, но това не означаваше, че ги няма. Ако се наложи — регресорите и пилотите ще се спуснат от небето на земята, мирните селски труженици ще вземат в ръце лазерните сърпове, а работниците — атомните чукове.

Ще ме търсят.

Та нали трябва да се спаси невменяемия болен, избягал от уютния санаториум!

Плувах все по-надалече и по-надалече от брега. Куалкуа мълчеше — навярно скорошната схватка му беше коствала много усилия. Но това, че мълчеше, беше добре. Трябваше да взема решение сам. Дали да се спася, или да загина. Да победя този свят — или да се предам.