Сергей Лукяненко
Студени играчки са звездите (11)

Глава 5

Совалката оживя.

Енергията се върна в горивните елементи, а програмите за полета — в компютъра. Реанимирахме кораба задружно и мълчаливо. Земята беше далече, на малко над дванайсет светлинни години. И всички земни кораби никога не биха ни намерили, дори знаейки прекрасно това разстояние.

Най-важното е посоката. Това е като в живота: бързо разбираш колко далече може да отиде един човек, но никога не знаеш какъв път ще избере.

Оказа се, че да отвлечеш звездолет не е трудна работа.

Когато всички системи започнаха да функционират нормално и се върнахме по креслата си — да се клатушкаш без опора не е най-приятното занимание, въпреки противоречивите мнения — Данилов каза с едва доловимо смущение, стараейки се да звучи делово:

— Мария, трябва да те инструктирам относно ползването на тоалетната…

— Благодаря, изучих документацията доста подробно — отговори девойката.

— Добре… женските приспособления трябва да са в контейнера над санитарния блок.

— Ще ги намеря.

Тя дори не се изчерви. Браво на Маша. Ако имаше и малко женственост наред с останалите й достойнства…

— Тогава да преминем към работата? — попита дядо. Огледа всички, кимна доволно. — Двамата с Петя се извиняваме за своята слабост… но изплуваха наши стари проблеми. Простете. Нека сега да се занимаем с онова, заради което станахме престъпници.

— Мечтая си за това — каза Данилов.

Без да се уговаряме, погледнахме към влечугоида.

— Време ли е вече? — попита изчислителят.

— Общо взето, отдавна е време — отбеляза дядо. — Преди да тръгнем за срещата с аларите, бих искал да изслушам историята. Тази хипотетична история, която ни откъсна от Земята.

Изчислителят все още се колебаеше. Сякаш не разбираше, че всички пътища към отстъплението ни са отрязани, че вече сме анатемосани и сме обвинени в престъпления срещу човечеството.

— Карел, проявихме максимална отстъпчивост — каза дядо. — Не мислиш ли?

— Добре…

Влечугоидът отплува от своето кресло до пулта на първия пилот. Очевидно го избра заради най-големия екран. Когато люспестата лапа докосна панела, екранът заблестя със снежнобяла светлина.

— Ще разказвам и ще показвам — изрече изчислителят. — Това не е много сложно. Но тъй като не мога да контролирам процеса на извеждане на зрителна информация, предупредете ме, ако изображението стане неясно. Сега — проверка… Всеки ловец иска да знае къде стои фазанът!^[1]

Екранът смени последователно седем цвята на спектъра.

— Ти си по-умен от японски видеомагнетофон — отговори Данилов със съмнителен комплимент.

— Голям кръг, малък кръг, голям квадрат, буквата А, цифрата 7…

— Всичко е нормално — потвърди дядо. — За същество, неспособно да възприема в зрителния спектър, ти си безупречен.

— Тогава започвам — каза влечугоидът. — Да се върнем дванайсет земни денонощия назад…

Екранът се заля от тъмнина. Черната нощ на космоса с искриците на звездите. Виждал ли е някога изчислителят това, което ни демонстрира? Или просто реконструира събитията, угаждайки на стремежа на хората да видят всичко със собствените си очи?

— Червено-виолетовата ескадра на аларите е независима бойна единица — съобщи Карел. — Съгласно решенията на Конклава тя патрулира из повече от тринайсет сектора на Галактиката, без да се подчинява на някоя от силните раси. Това е много голям късмет!

В тъмнината на екрана се появиха бели точки. Увеличиха се и се превърнаха в корабите от ескадрата. Крайцери — твърде добре познатите ми дискове; сипеи от изтребители — мънички кълба; някакви непознати типове кораби — всичките с простички форми, всичките изящни и функционални.

Нима изчислителят беше решил да ни прожектира всички кораби от ескадрата? Това щеше да отнеме поне половин час!

— В настоящия момент червено-виолетовата ескадра на аларите се състои от само шейсет и седем процента от първоначалния си състав — съобщи сухо изчислителят.

— Пълна ли е била ескадрата? — уточни бързо Данилов.

— Да.

Виж ти!

За дванайсет дни аларите са успели да загубят повече от четирийсет кораба!

Който и да им бе пресякъл пътя, беше хвърлил на гризачите здрав пердах!

— Основните загуби са малки изтребители — каза изчислителят. — Но и два крайцера са прекратили съществуването си. А сега ще видите флагмана.

Когато на екрана се появи корабът, подсвирнах. Той също имаше формата на диск, като обикновените кораби. Но ако не ме лъже паметта, този диск беше с диаметър пет километра. Ако такъв кораб реши да нападне Земята, на сътрудниците на СКОБ няма да им остане нищо друго, освен да се застрелят.

Но на този флагман дълго време няма да му се наложи да мисли за атаки.

В центъра на диска зееше пробойна. Да, съвсем истинска пробойна, през която светеха звездите. Краищата на диска, които би трябвало да са идеално равни, бяха протекли, увиснали като ресни. Веднъж като малък случайно оставих на слънцето стара грамофонна плоча от дядовата колекция. Тя се нагря и черната пластмаса се разтопи по краищата точно по този начин.

Но нали това на екрана не е винилова плоча!

— Каква мощност е необходима, за да се причинят такива разрушения? — попита дядо.

— Работата не е в мощността — расата, измислила джампъра, трябва да съзнава това — изрече ехидно изчислителят. — Но тук енергията наистина е била огромна. Предполагам, че торпите не биха могли да я абсорбират.

Виж ти. А аз мислех, че силната раса, живееща във фотосферата на звездите, е абсолютно неуязвима.

— Нататък! — нареди дядо. Очите му горяха. Най-накрая се беше убедил, че в космоса има сила, способна да ужаси Конклава!

— Ето това е противникът на аларите — каза изчислителят и на екрана се появи корабче. Също дискообразно, като че ли метално. Но значително по-сложно, с редица издатини по краищата, свързани в странна плетеница, със забележимо удебеляване в центъра. По-скоро леща, отколкото диск.

Корабчето беше доста малко. До него се появи схематична човешка фигурка — лещата изглеждаше по-малка, отколкото нашия „Влъхва“. Може би с размерите на „Спирала“.

— Колко са били? — попита Данилов.

— Толкова неточно ли се изразявам? — ужаси се Карел. — Бил е един-единствен.

Погледнах към дядо и видях, че той е подпрял брадичка на дланите си и изучава внимателно непознатия кораб. За разлика от мен, не се беше уплашил.

— Карел — казах аз, — сгрешили сте. Това не е Втора сила, с която могат да се играят дипломатически игри. Това е просто сила. Тя ще помете силните, ще смаже слабите. И дори няма да забележи това.

Данилов кимна. По този въпрос се оказахме абсолютно солидарни.

— Има една малка подробност. — Изчислителят ме погледна накриво. — Има нещо, което стои над силата.

А сега на екрана очевидно тръгна видеозапис. Или нещо, служещо на аларите за аналог на видеозапис, преобразувано от изчислителя в нашата система за изображения.

Огромен хангар и навсякъде из него — мишки. Кошмарът на котката от анимационното филмче. Силни гризачи с размерите на кучета. Някои от тях голи, а другите — с необичайни, отблъскващи на вид скафандри от метални люспи. Мишките се суетят, бягат по неравния, издълбан под, покрит с нещо, подобно на каменни плочи. Предните лапи на мишките са по-дълги от задните и завършват със силни пръсти. Заради това гърдите и главата им са по-нависоко, и това изглежда доста агресивно.

Впрочем навсякъде сред суетящите се алари се мяркат неподвижни, сгърчени, жалки трупове. Подът е осеян с тях…

А перспективата се променя плавно, мишките се отдръпват, в далечината се мярка същият този кораб, мъничката леща, разнебитила флагмана. Тя лежи леко наклонена, буквално облепена с мишки, но всичко това не е важно…

Ето го и най-важното. Върху целия екран.

Тяло.

Човешко тяло!

Светлокос младеж. През гърлото — рана от разкъсване. Нима аларите използват зъбите си при ръкопашен бой?

Дълги коси и загоряла кожа, изцапана с кръв от многобройните ухапвания и одрасквания. Младежът е облечен само с шорти от сребриста тъкан, и всяка рана върху мускулестото му тяло се вижда… Странно, почти навсякъде кръвта вече се е съсирила, макар че усещането е такова, сякаш раните са съвсем пресни. Жал ми е за този младеж, загинал в абсолютно неравностойна схватка. И лицето му ми изглежда смътно познато…

Съзнанието продължава да се хваща за някакви дребни подробности, за всяка точка от безпощадно ясното изображение…

Най-накрая се отърсих от вцепенението.

Важното е не това, че корабчето на този младеж е размазало четирийсет кораба на аларите. И не това, че в ръкопашния бой той е убил десетки миши „командоси“.

Важното е, че той е човек. Или поне неразличимо близък до хората.

— Той е бил сам — изшумоли изчислителят. — На аларите им е провървяло, че е бил сам.

Данилов изведнъж обърна глава и ме погледна смаяно. После зяпна отново екрана.

— По дяволите, Пьотър, вие с него си приличате!

Да, наистина. Не, че непознатият е точно мое копие. Лицето му е малко по-широко и полуотворените очи, изглежда, са черни. Месестата част на ушите е различна… Но все пак много си приличаме. Като братя.

— Това човек ли е? — попитах аз.

Влечугоидът се засмя тихо.

— А какво е човек?

— Не философствай — помолих го аз. — Загинал ли е?

— Да. За съжаление — да.

— Аларите изследвали ли са тялото?

— Разбира се. Ето го строежът на организма му…

Изображението на екрана започна да се променя. Приличаше на нещо подобно между филм на ужасите и учебен клип за студенти-медици. Първо изчезна кожата. После — мускулите. Вътрешните органи. Няколко секунди ние гледахме тъпо скелета, после екранът примигна и в обкръжението на развълнуваните алари отново лежеше мъртвото тяло.

Маша охна силно, аз също се почувствах страшно зле.

— Длъжен съм да уточня, че методите на изследване на аларите не включват аутопсия на организма — допълни изчислителят. — Това е инсценировка. Но въз основа на точни данни.

— Върни на скелета — помоли дядо невъзмутимо. — Не успях да преброя гръбначните прешлени.

— Организмът му е напълно идентичен с организма на земляните.

— Клетките?

— Идентични.

— Геномът?

— По предварителни данни — идентичен.

— Но той не може да бъде човек — прошепна дядо на самия себе си. — Не, това е невъзможно… освен ако…

Той протегна треперещата си ръка към изчислителя.

— Времето? Времето?

— Андрей Валентинович, вие предполагате, че той е дошъл от бъдещето? — поинтересува се изчислителят.

— Допускам, че е възможно.

— Много се съмнявам в това… — въздъхна влечугоидът. — Не мога да твърдя категорично, че е невъзможно. Но се съмнявам.

Жалко. А аз си помислих, че това би било много красиво. Може би в духа на детските книжки, но все пак красиво. Нашите далечни потомци, могъщи и свободни, изпращат помощ в миналото…

— Погледнете кабината на кораба му — каза изчислителят.

Сега на екрана беше металната леща. Тя се разтваряше, разгръщаше се като цвете, тънките цветчета се издигаха в центъра, извиваха се, образувайки нещо като кръгъл трап или опори за кацане.

— Автоматиката е отворила кораба, когато са отнесли при него тялото на пилота — съобщи влечугоидът.

Оказа се, че в центъра на лещата, както и предполагах, се намира кабината. Ние я гледахме отгоре.

Две кресла. Пулт във формата на буквата М, който ги обхващаше. Много малко пространство наоколо.

— Не може да е долетял отдалече — каза дядо.

— Зависи как е летял… — прошепна изчислителят. — Браво на аларите. Пожертвали са живота на много свои събратя, но не са употребили основните видове оръжия и са пленили кораба на пришълеца непокътнат.

Сега виждахме пулта за управление в едър план. Отлят бял панел, обсипан със светлинки.

Данилов въздъхна разочаровано. Дядо също изсумтя, но, кой знае защо, изглеждаше доволен.

Не, това не беше човешки пулт.

Търсех с поглед клавиатури, превключватели, сензори, поне нещо, напомнящо за обичайните земни устройства за управление. Нищо. Групирани по някаква непонятна логика блещукащи индикатори. Два екрана, овални — неудобни от човешка гледна точка. И четири малки кръгли отвора, изглеждащи съвсем странно върху плоския блещукащ пулт. В тях бълбукаше, димеше, дишаше тежка мазна течност…

— Аларите са опитали да отворят пулта ли? — попита Данилов. Да, можеше да се допусне, че на тези места са пробвали да пробият панела.

— Не. Така си беше.

— Като малък обичах да гледам филми за побъркани професори и кръвожадни пришълци — каза дядо внезапно. — Там показваха често… такива неща.

Не знам за изчислителя, но ние веднага разбрахме какво има предвид.

Корабчето беше преднамерено съвършено. А пултът — прекалено красив. Бутафорен.

— Карел, това много прилича на инсценировка — обясни дядо на влечугоида. — Човек в такъв кораб би изглеждал напълно естествено. А и историята за четирийсетте унищожени кораби на аларите… Ами ако просто сте създали корабче въз основа на своите технологии и човешкия джампър? А сега смятате да сложите някой от нас в креслото и да го предадете на силните? Има от какво да изпаднат в паника. Ескадра от такива кораби, съоръжени с джампъри и мощни средства за атака и защита, са способни да преобърнат цялата Галактика.

— Точно затова никога не бихме избрали такъв вариант — защити се изчислителят. — Не смятаме да отиваме от трън на глог, тоест — от даенло на хората.

— Кой знае, кой знае… — прошепна дядо. — Искаш да кажеш, че това наистина е чужд кораб? Кораб на неизвестна досега раса? Подобна на земляните във всяко отношение, дори в генотипа? И при това могъща в техническо отношение?

— Да. И това ще доведе до гибелта ви. Когато силните научат, че има раса, идентична със земляните, но почти всемогъща — ще ви унищожат. Вашият съюз би бил неизбежен и силните няма да допуснат това.

— Само в случай, че тази раса — дядо кимна към екрана — е агресивна.

— Тя е точно такава. Питай аларите, те ще ти разкажат.

— Момчето се е защитавало — намесих се неочаквано и аз в защита на убития пилот.

— Да, но отначало се е опитал да превземе един от изтребителите на аларите.

— Извинявай — казах му, — но не изпитвам праведен гняв. Поне като се сещам за хиксоидите и совалката „Експлорър“.

— Ние всички имаме за какво да се сърдим на останалите — съгласи се влечугоидът. — И всички жадуваме за могъщество. Може би заради свободата… може би заради любовта. Но сега не е време да се отмъщава. Сега е време за действие.

— Какво успяхте да изясните за тази раса?

— Биологически е идентична с хората. Прогресът й е сходен — предимно техническо развитие. Може би и вие бихте станали такива след неколкостотин години. Дошли са отвън.

— От друга галактика ли? — поинтересува се дядо.

— Не знам. Отвън…

Картината на екрана отново се смени. Изчислителят съхраняваше в паметта си огромно количество информация.

… Космосът. Някъде много далече, дори не се вглеждах в съзвездията, просто го усещах. Космосът се въртеше, сякаш обръщаха камерата във всички посоки.

— Това е един от записите, който се съхранява в пленения кораб — каза изчислителят. — Удаде ни се да установим диалог с компютъра на кораба. Беше значително по-трудно, отколкото да се управлява вашата електроника, но се справихме.

Въртенето приключи. Сякаш видяното беше задоволило онзи, който бе снимал.

А може би не видяното, а пустотата наоколо?

Изглежда, нещо отново се раздвижи. А после звездите помръкнаха.

От пустотата се появиха кораби.

Отначало — сипеи от лещи. Пръснаха се във всички посоки, мигновено изчезвайки от полезрението. Не забелязах никакви следи от работа на двигателите — нито факли от изгарящо гориво, нито лилавото блещукане на гравитационните решетки. Нещо съвсем непознато.

После изображението затрепери. Пространството не беше на себе си от това, което се канеше да се появи.

— Майчице Божия! — възкликна Данилов.

Навярно това беше крайцер. И той приличаше значително повече на земните мечти за могъщи бойни кораби, отколкото дисковете на аларите или многостенниците на даенло.

Продълговат колос. Леко обтекаема форма — не за кацане на планети, а по-скоро от естетични съображения… като контурите на морските кораби, например. Крайцерът беше обгърнат от синкаво сияние.

Беше красив като всяка военна машина.

— Силово поле? — попита хрипливо Маша. За всеки по нещо, а за нея — тактико-техническите характеристики.

— Възможно е, но този вид ни е неизвестен — отговори изчислителят. — Може би просто вторично излъчване…

Произнесе последната фраза без никаква увереност.

— Размери? — поинтересува се дядо, когато крайцерът плавно отмина встрани.

— Не ни се удаде да установим точно — призна си виновно Карел. — Нямаме с какво да сравняваме. Ориентировъчно — между десет и двайсет километра.

Горките мънички алари! Ако наистина са строили огромните си кораби, за да преодолеят комплексите от миниатюрните си размери, този кораб е бил много сериозен удар за тях. Никой не е строил такива досега.

Преди всичко защото това не е нужно никому!

Гледахме пет минути как в пространството се появяват все нови и нови крайцери. Изображението постепенно се отдалечаваше, сякаш корабчето, което заснемаше картината, отлиташе все по-надалече и по-надалече.

— Да, това прилича на нахлуване — каза дядо. — Признавам. Или на демонстрация на сила. И неслучайно този запис е останал в кораба!

— Предполагам, че той просто е бил първият. Разузнавач. Заснемал е всичко. Изучавал е мястото, през което смятат да проникнат. А после е дал сигнал.

— През опаката страна на пространството?

— А защо не?

Крайцерите престанаха да се появяват. Или разузнавачът бе отлетял твърде далече, за да може да ги заснеме.

— Сега ще стане по-интересно — прошепна заговорнически изчислителят. — Ще пропусна около четвърт час, там няма нищо интригуващо.

Не разбрах веднага какво стана. Изображението затрепери, звездите заваляха върху екрана. После ни заля ослепителна светлина.

Звезда!

Слънцето!

Жълтата звезда сияеше на екрана, не искрица в небето, а диск с такива размери, с каквито е Слънцето, гледано от Земята. Изображението трепереше, сякаш корабът маневрира отчаяно. За миг на екрана се появи планета — подобна на Земята, синьо-бяла, но все пак не Земята. Бях виждал вече доста чужди светове, но тази планета беше ненормална. Имаше нещо странно в нея.

— Това не е просто нахлуване — поясни изчислителят. — По-скоро е експанзия. Миграция. В нашата Галактика е долетяла цяла планетна система.

— Върни изображението — помоли дядо. — Аз нещо…

— Разбирам. — Изчислителят беше самата любезност. Може би той изпитва истински, а не престорени емоции, когато демонстрира знанията си? — Нали няма да възразите, ако направя корекция на изображението? Ще премахна облачния слой и ще изчисля недостъпните участъци?

Разбира се, ние не възразявахме… Планетата се появи отново на екрана и аз потрепнах в креслото си, посягайки неволно към екрана.

Сега, когато влечугоидът беше „изчистил“ изображението и махнал облачната покривка, планетата изглеждаше като глобус. На страната, обърната към нас, имаше два континента.

Единият — квадратен.

А другият — кръгъл.

— Малко ме е страх от раса с такива представи за красота — прошепна Данилов. — Карел? Нали не бъркаш нещо?

Планетата отново се закри от облаци. Но дори и през тях очертанията на континентите си оставаха напълно разпознаваеми.

Квадрат и кръг.

— Не, това е безумие! — възкликна неочаквано рязко Маша. — Та това е нерационално! Не е необходимо! Ако не достига суша, ако имат такова… такова пренаселване… може да се създават нови континенти, плаващи острови, подводни селища, орбитални градове, в края на краищата. Но така, с линия и пергел! Безумие!

Дядо тихо се засмя.

— Забавни наши братя се намериха във Вселената, Карел.

Влечугоидът изпъна гъвкавата си шия. Той много се стараеше по време на разговор да гледа събеседника си в очите, очевидно, предполагайки, че добрите маниери го изискват.

— Само затова привлякохме вас, хора — каза той. — Сигурни сме, че по-близкото запознанство с тази раса ще ви убеди, че външното сходство не е най-важното.

— А може би те просто са луди по геометрията? — попита с упрек дядо. — Вие сте изчислители, а те — геометри. И ето, че са увековечили любимите си форми.

Влечугоидът мисли доста дълго, преди да уточни:

— Шегуваш ли се?

— Да.

— Това е добре. Ако вашият Бог съществува, по-добре да не им дава да измерят Земята. От Австралия, разбира се, ще се получи симпатичен успоредник, а от Америка — триъгълници, но дали това ще ви хареса?

Той се засмя старателно. Аз дори не се слушах в нервното им бърборене. Празно. Всичко е празно. Гледах екрана, към замъглените от облаците континенти. Дори и облаците се движеха над планетата прекалено прецизно. Това не бе просто игра на ветровете, нечии разум беше прикрил едни участъци с плътна облачна покривка, а бе изложил други на лъчите на чуждото слънце.

Геометри?

Космически кораби със съкрушителна мощ, пълен контрол над климата и кората на планетата, технологии, позволяващи да се пренесат през пространството цели звездни системи… джампът, между другото, никога не би позволил това.

Геометри?

Името за расата се оказа удачно. При вида на техния свят не би могло и да ти хрумне друго. Гледах кръглия континент, разположен насред океана, равната му брегова линия. Кой знае защо, бях сигурен: целият му бряг е един безкраен плаж. Обсипан със ситен, чистичък, златист пясък…

Пророчествата са глупост. Във всеки случай винаги съм бил сигурен в това. Но сега, гледайки чуждата планета, виждах себе си на този бряг. Бягащ по границата на прибоя в безнадежден опит да избягам от преследване или да догоня някого. Безкраен бяг по брега, болка в изнемощялото тяло, отчаяние и самота.

Ще бъда там.

Знам това.

— Пьотър!

Обърнах се към дядо и се усмихнах виновно.

— Извинявай. Нещо се разсеях.

— Петя, как оценяваш размерите на планетата?

— Земеподобна — свих рамене аз. — Размерите не са от значение, самият тип на атмосферата, наличието на вода и облаци свидетелства за това.

— Можеш ли да приземиш там совалката?

Погледнах Данилов, но и той, изглежда, чакаше моя отговор.

— Дядо, онова приземяване… беше случайно. Совалките не кацат в пустини и по пътищата.

— А солените езера в Америка?

— Е… извинявай, но там също чистят трасето…

— Андрей Валентинович — изрече изчислителят с упрек, — не мисля, че е необходим партизански набег на планетата на геометрите.

Не само на мен ми беше харесало определението на дядо.

— Раса, толкова развита в областта на космическите технологии, със сигурност има системи за далечно откриване.

— Карел, една совалка, и то с химически двигатели, е прашинка в сравнение с нормалните звездни кораби.

Очевидно дядо не искаше да се откаже от идеята си.

— Андрей Валентинович, ние декодирахме езика им — каза изчислителят.

— Така ли?

— Думата „бдителност“ на езика на геометрите е еднаква с думата „отпуснатост“.

— Брр! — дядо разтърси глава. — Сигурен ли си?

— Отпуснат съм и почивам… бдителен съм и почивам. Звучи по един и същ начин.

— Кажи го на техния език.

— Не мога. Не съм изучавал фонетиката.

— А интересно какво друго има в езика на геометрите?

— Те нямат думата мир — съобщи изчислителят. — Имат само глагол, обозначаващ състоянието борба за мир… придвижване към мира…

— Може би си струва да отидем при силните и да им се закълнем във вярност? — изрече замислено Данилов.

— По-добре да отидем при аларите — каза дядо. — Докато не видя с очите си всичко това, което ни показа изчислителят…

— Не съм ви излъгал. Ще се убедите.

Както и можеше да се очаква, той беше станал значително по-уверен в себе си, след като се озова извън Земята.

— Колко далече е флотът на аларите? — попита дядо.

— Сто трийсет и три светлини години.

— Дванайсет джампа? — възкликна Данилов.

— Единайсет, ако изчисля всичко както трябва.

— Можем да претендираме за книгата на рекордите на Гинес — каза Данилов без особен ентусиазъм. — Още никой не е ходил толкова далече от Земята… Ако дадем час за реанимация на „Влъхва“ след всеки скок… и ако не спим, сме там след половин денонощие. Изчислявай курса, Карел.

Влечугоидът доплува до навигационния пулт. Да си бяха сменили местата с дядо…

 

 

Все пак ни бяха необходими не единайсет джампа, а тринайсет. По-скоро не заради грешка на изчислителя, а заради несъвършенствата на навигационната система.

След шестия скок направихме почивка, за да похапнем. Изглежда, дядо и Маша изпитваха огромно удоволствие от храненето в безтегловност. И аз самият някога обичах този процес на преследване на реещите се парчета месо и капки сок. Много отдавна…

— А усещанията, които дава джампът, наистина не могат да се предадат с думи! — разсъждаваше дядо. — Колко бледи са всички аналогии! Ягоди със сметана, топла морска вода, дивна музика, творчески екстаз… да, и оргазъм, най-сетне. И пак не е същото!

— Моят навигатор… Ринат… казваше на всички така: „Сякаш две прелестни девойки ти масажират гърба, докато пиеш през сламка студен коктейл, легнал върху софа в източна баня.“

— Той сериозно ли? — изуми се дядо.

— Не, навярно. Но хората някак се замотават и престават да уточняват.

Маша не участваше в обсъжданията. Ядеше безмълвно, поглеждайки дядо, лицето й беше почервеняло и дори бе станало симпатично. Тя май наистина е влюбена в него, по дяволите! Почувствах някаква нелепа безумна ревност. Дали дядо забелязва поведението й? Или, като истински кабинетен учен, не е способен да приложи знанията си, когато засягат лично него?

Изчислителят си призна грешката в курса след деветия джамп. Ние все пак направихме още два скока, но така и не стигнахме до мястото на рандевуто.

— Пропуснали сме целта с двайсет и шест милиарда километра — каза влечугоидът, след като провери координатите няколко пъти. — С най-примитивните свръхсветлинни двигатели бихме изминали това разстояние за денонощие!

— А с джампър — за два часа. — Данилов явно се бе засегнал от нападката срещу любимата му совалка.

— Ако не греша…

За пръв път изчислителят си призна пряко, че и неговите способности си имат граници. Аз тъкмо се реех при един от илюминаторите, любувайки се на звездите. Съвършено чужда шарка на съзвездията. А ако влечугоидът не успее да ни отведе при аларите? Запасите на совалката стигат за седмица, нали екипажът ни е двоен. Толкова е лесно да се заблудиш в тази безкрайна пустота. Прекалено големи са крачките ни. Прекалено близо стига погледът ни…

— Подгответе се за скок — каза изчислителят.

Бутонът на джампъра, както беше редно, се натискаше от командира на кораба. Но властта на Данилов над събитията вече беше пълна илюзия. Бяхме принудени да оставим на Карел всички навигационни изчисления. Нито аз, нито Саша, нито Ринат не бихме извели совалката на място, отдалечено на сто и трийсет светлинни години от Земята…

Когато дойдохме на себе си след дванайсетия скок, останахме дълго време в креслата си. Сякаш някакво нервно изтощение се стовари върху всички едновременно. Изчислителят, държал се толкова добре през цялото пътуване, отново започна да скимти, като първия път. Лежахме, изнемогвайки от тромавостта и тежестта на безтегловните си тела, звездните искри сияеха в илюминатора, стоновете на влечугоида разсичаха тишината, нямахме сили дори да запалим фенерчето.

— Някой ден — прошепна Данилов — ще станем по-умни и силни… и ще измислим нещо по-бавно от джампа, но подходящо за пътуване между звездите. И тогава ще съберем всички совалки и ще ги пратим накрай света… за да може никога вече… никога вече…

Разбирах го. Това удоволствие ни погубва, изстисква всичко, което имаме в душите си, което бихме могли да съхраним за истинската работа. Силните раси ни превръщат без усилия в превозвачи, та нали този труд е толкова непоносимо, толкова чудовищно приятен! По-добре да се гърчехме от болка и ужас, като изчислителите…

— Млъкни, Карел — помоли дядо с немощен глас. — Млъкни! Твоето поведение… е недостойно за толкова развито същество…

Колкото и да е странно, това помогна. Чувството на гордост е универсален порок. Изчислителят утихна.

— Хайде да изчисляваме курса — каза Данилов. — Уморих се. Нека приключим с всичко това.

Ако дори той, с огромния му брой полети, не издържа поредиците от скокове, какво да кажем за дядо и за Маша? Ненапразно между първите тренировъчни джампове и началото на редовните полети курсантите провеждат напълно безплатна почивка на най-хубавите курорти на Земята. Нещо трябва да измести еуфорията, да даде опора, психологическа котва, да набие в главата, че в живота има и други радости освен джампа. Навярно и онези девойки, които увисваха по вратовете на обърканите курсисти в Гърция, не бяха случайно там. КОСКОМ, Космическата комисия на ООН, ни осигуряваше райски удоволствия. Мишката-играчка, верният ми талисман, ми беше подарена от девойка в яхта насред Егейско море — това също е бил детайл от хитър план…

Аз и в живота ли съм толкова умен или само след джамп?

Извадих фенерчето и осветих кабината. Казах:

— Момчета, да се вдигаме. Не бива така.

Тринайсетият скок ни доведе до целта.

 

 

На екрана на радара проблясваха точки — корабите от червено-виолетовата ескадра на аларите. Може би бяха около сто — като се имат предвид загубите, цялата група. Значи изтребителите не висят в гнездата си на корпусите на крайцерите, а патрулират.

Храбрите мишки бяха изплашени.

— Да започваме да маневрираме? — предложи Данилов. Вероятно го сърбяха ръцете да направи маневрата за сближаване.

— Скоростите ни се разминават с повече от сто километра в секунда — спрях го аз. — Саша, нереално е да ги настигнем с нашите двигатели.

— Те сами ще се приближат — прекъсна ни изчислителят. — Вече спират.

Да, изглежда, аларите бяха започнали да маневрират още при появата ни в пространството преди петнайсет минути. Докато привеждахме кораба в ред, те изравниха относителните ни скорости и започнаха сближаване. Първи се приближиха изтребителите.

Навярно защото използваха четвъртична бройна система, аларите обикновено групираха корабите си по четири. Обкръжи ни една такава четворка — не знам дали почетен ескорт или стража.

— Нуждая се от връзка… — Изчислителят се вкопчи в пулта. Данилов бързо настрои приемника на стандартната честота на Конклава, използвана от корабите на различни раси за близка връзка. Но това беше необходимо по-скоро на нас, отколкото на влечугоида. Той пренебрегна микрофона. От високоговорителите се чуваше шумолящата, плавна реч на аларите. Така шепнат листата, когато падат на земята в спокойно есенно време. Ответно шумолене — и гласовете на пилотите млъкнаха. Явно вече говореше влечугоидът.

— По-лесно ли ти е да установиш електронна връзка? — попита дядо.

— Не мога да произнеса тези звуци сам — отговори изчислителят, без да прекъсва „разговора“ с аларите. — Гърлото ми беше модифицирано, за да мога да общувам с хората. За гласовата комуникация с аларите използвам устройство за превод.

Изтребителите кръжаха около нас. Надникнах в екрана на радара и доплувах до илюминатора. Дядо и Маша бяха направили това отдавна.

Едно от корабчетата се плъзна на двайсетина метра от нас. Матовосивата обвивка изглеждаше като нещо меко и живо, сякаш бе кожа на невиждан космически звяр. Няколко прозрачни амбразури и плоската пластина на двигателя се плъзгаха по обвивката, сменяйки постоянно местоположението си.

В мига, в който изтребителят преминаваше съвсем наблизо, ми се стори, че кълбото леко се сплеска, придобивайки за миг формата на бобено зърно.

— Карел! Корабите им способни ли са да се трансформират? — възкликнах.

— Колко малко знаете… — въздъхна изчислителят. — Да, разбира се. Корабите на аларите използват технологията „жив метал“, предоставена им от даенло. Много е удобно при сражения. Но разходът на енергия е прекомерен.

Изтребителите танцуваха около совалката, докато не се приближиха крайцерите. От време на време към нас се насочваха конуси от бяла светлина, карайки ни да замижим. После от пустотата се появиха три диска, ориентирани с ребрата си към нас. А флагманът, който идваше подир тях, се движеше с плоскостта към нас — като гигантска чиния. Наистина беше продупчен… но ремонтните дейности бяха в ход и той вече не изглеждаше толкова ужасяващо, колкото в показания от изчислителя клип.

Размерите на флагмана бяха достатъчно големи, за да се възползва от това умореният от безтегловността мозък. Нещо във възприятията се преобърна — и вече не флагманът идваше към нас, а ние падахме към металната равнина, залята с разноцветни светлинки, настръхнала със своите кули и антени. Падахме все по-бързо…

Вкопчих се в обвивката, отчаяно стараейки се да не се паникьосвам. Не може аларите да са решили да направят такова грубо скачване!

И те не го направиха. Повърхността на диска „под нас“ се разлюля, отвори се шлюз, совалката потрепна — бяха ни уловили с гравитационен лъч.

— Подът! — извиках аз. — Ориентирайте се с крака към пода!

Но дядо и Маша се бяха отпуснали прекалено много от първата в живота им безтегловност. Когато в совалката се появи гравитация, те още висяха при илюминаторите. Успях само да подхвана падащия дядо и да поема удара върху себе си. Мамка му, някои като остареят, отслабват, а други — напротив!

Обвивката на совалката леко изхрущя, преминавайки мигновено от вакуум в атмосфера. Маша беше седнала на пода и потриваше ударения си лакът. Дядо слезе с пъшкане от мен, застана на четири крака. Изрече учудено:

— Гледай какво нещо… Благодаря, Петенка. За моята възраст… това е прекалено.

Погледнах виновно към Маша. Ако бях действал малко по-чевръсто, можех да предпазя и двамата.

— Благодаря, Петя — каза тя без никаква ирония. — А аз се стъписах, глупачката… Андрей Валентинович, как сте?

— Добре съм — изрече замислено дядо. — Само че защо нашите предци са започнали да ходят изправени? Така е много по-удобно.

Въпреки протестите му Маша го настани в креслото. Двайсет часа в безтегловност не са много, но краката на онези, които не са свикнали, започват да се подкосяват.

Приближих се към илюминатора и за пръв път в живота си погледнах кораб на извънземни отвътре.

Това беше същата онази зала, в която пилотът от чуждата раса се беше сражавал с аларите. Веднага я познах, въпреки че корабът-леща вече го нямаше. Грапавите плочи на пода, неравният като свод на пещера таван. На стените — някакви кубове от мътно стъкло, сияещи със слаба оранжева светлина. И навсякъде — алари. Очевидно шлюзът не се беше разхерметизирал при вкарването ни вътре, въздухът се задържаше от силово поле. Извънземните имат много такива полезни нещица.

Дланите ми се изпотиха. Аларите бяха прекалено много. И прекалено приличаха на обикновени мишки. Сякаш се бяхме смалили, сякаш се бях превърнал в Лешникотрошачката, попаднал в Царството на мишките…

Интересно, кой ли щеше да е майстор Копелиус — дядо или изчислителят?

— И кой тук е Царят на мишките^[2]? — попита дядо, когото Маша беше принудена да отведе до илюминатора. Не се учудих от сходството в асоциациите. Съвсем нормално.

— Най-младата особа… — изсъска изчислителят. — Тя е най-отпред… черна козина и златист костюм… Командващият на флота.

— Той ли е или тя?

— Засега още не е решено. Аларите определят пола си след като окраската им стане тъмносива. Но вие можете да говорите в мъжки род — аларите знаят, че на Земята флотът се възглавява от мъже.

Маша изсумтя.

Данилов се приближи към нас. Усетих как ме бодна съвестта — пускането на програмата за спирането на дейността на кораба беше мое задължение, а аз оставих тази работа на командира. Но той не каза нищо. Сложи ръка на рамото ми и изрече тихо:

— Е, Петя, ще излизаме ли?

— Нищо друго не ни остава.

Аларите чакаха. Оправих униформата си, потупах по джобовете си. Напипах нещо. А, да, ножът. Подаръкът от малкия съсед…

Сам не знам защо го извадих и го закачих за колана си, до пистолета. Данилов ме погледна смаяно, но не каза нищо.

— Почакайте за минута, моля — обади се неочаквано Маша. — Мисля, че преди да излезем, всички ние трябва… да се измием.

Погледнахме послушно в илюминаторите. Ще почакат мишлетата, какво толкова.

— Ще можем ли да дишаме при тях? — попита Данилов.

— Да — зарадва ни изчислителят. — Съдържанието на кислород е дори по-високо от земното. Ще се чувствате напълно комфортно.

— И силата на тежестта им е по-голяма — каза замислено дядо.

— Не, само така ти се струва — поклатих глава аз. — Нула цяло и девет, или нула цяло и деветдесет и пет от земната гравитация.

— Деветдесет и четири процента от земната гравитация — потвърди с готовност влечугоидът.

— Изпитваш ли удоволствие, когато споделяш знанията си? — попитах аз.

— Разбира се. Но това винаги е било забранено от силните раси. — Карел избухна в смях, примесен с кашлица.

 

 

Съскането на клапана спря — налягането се беше изравнило. Двамата с Данилов разхерметизирахме външния люк и го отворихме.

Миризмата беше леко кисела, като в стара, непроветрена селска къща. Слаб скърцащ звук. Не осъзнах веднага, че това е драскане на нокти по пода.

Аларите минаваха и ни разглеждаха.

Данилов спусна аварийния трап — лека стълбичка. Аз слязох пръв, после — Маша, после заедно подхванахме дядо. Влечугоидът просто скочи. Данилов слезе последен от кораба.

Мишките чакаха.

— Приветствам командващия на флота — каза тържествено изчислителят. — Аз дойдох. Човекът Хрумов и неговите приятели дойдоха с мен. Хората са на наша страна!

Сякаш това не бе станало ясно веднага, щом аларите са видели совалката!

Командващият тръгна към нас, бавно ни обиколи. Дядо разглеждаше аларите без излишно притеснение, аз последвах примера му. Данилов гледаше право напред, сякаш не виждаше огромната черна мишка. Маша изучаваше тавана с каменно лице.

Та нея я е страх от мишки! — осъзнах аз неочаквано. Не можах да се сдържа и се закикотих. В тишината смехът ми прозвуча неочаквано силно. Като предизвикателство.

Черната мишка застина пред мен. А аз продължавах да се смея и я разглеждах. Предни лапи, по-дълги от задните, къса пухкава опашка, плъзгаща се по пода, полуотворена уста, пълна с остри зъби… Не ме е страх от теб, гризачо в златиста туника! Ти си просто смешен. Даже с нещо си симпатичен, но си смешен.

— Пьотър… — каза аларът. — Ти си Пьотър.

Гласът му беше красив. Силен, дълбок, съвсем различен от обичайното приглушено шумолене. Само че не идваше от устата му! Под острата муцунка на алара, почти неразличима на фона на черната козина, потрепваше малка торбичка, с размерите на два юмрука.

Това беше куалкуа!

Симбионт-преводач!

— Да, аз съм Пьотър Хрумов — отговорих.

Значи изчислителят от самото начало е смятал да доведе не само дядо, но и мен.

— Вашето присъствие също е ценно — съобщи аларът на Данилов и Маша. Небрежно, без особен пиетет. — Но твоето е незаменимо.

— Защо?

— Подай ръка.

Не се колебах. Протегнах дясната си ръка към алара. Всички гледаха в пълната тишина как черната мишка подушва дланта ми. После вдига глава нагоре…

Черната торбичка на шията му леко завибрира и се разпадна на две части. Едната остана на алара, а другата увисна на пръстите ми като парче желе.

— Пьотър! — извика дядо. Но аз не дръпнах ръката си, не изхвърлих куалкуа. Стоях и чаках.

Просто не разбирах какво става!

Лепливата черна маса запълзя нагоре по ръката ми. Не по ръкава, а сякаш се раздели на две: отчасти си оставаше отгоре, а отчасти — върху кожата.

— Не се бой… не се бой… — шепнеше меко симбионтът. — Бъдещ гостоприемнико…

Той започна да променя цвета си — от черен към розов, телесен!

Едва в този момент размахах ръка, нервите ми не издържаха. Но вече беше невъзможно да се отлепи куалкуа. Миг — и започна да се смалява. Сякаш се просмукваше през тъканта на куртката. Кожата в горната част на ръката ме заболя.

Нададох вик, свалих куртката и разкъсах ръкава на ризата. Куалкуа го нямаше.

Затова пък ръката ми се беше удебелила. Бе станала по-мускулеста.

— Махай се, гадино! — извиках аз. Измъкнах с лявата ръка подарения ми нож и замахнах над кожата си.

Не бива, не бива… — дочух шепот в ума си. — Пьотър, не бива…

— Не бива — каза иззад гърба ми дядо. — Петя, като че ли разбирам какъв е замисълът им.

— А аз — не! — извиках, готов във всеки момент да разпоря собствената си плът, така предателски поддала се на извънземното. Дори болка нямаше!

— Ще ти бъдат дадени всички обяснения — изрече с упрек аларът.

Преди някой да успее да реагира, аз повалих командващия флота на пода. Ножът ми застина до гърлото му.

— Накарай тази твар да се махне от тялото ми! — изкрещях. Огледах се. Аларите нервно пристъпваха от крак на крак, но явно им бяха дадени инструкции да не се приближават. — Или с теб е свършено, гадино!

— Не се бой — произнесе симбионтът на алара. — Възможно е, в края на краищата, и да ме убиеш. Или аз теб. Но това ще стане малко по-късно. Малко по-късно. Сега си скъп гост. Ти си надеждата на Галактиката.

— Нека куалкуа излезе!

Нещо потече по тялото ми, оставяйки влажна следа. Като огромен гол охлюв. Разтърсих крака си и от панталоните изпадна къс безформена плът с цвета на кожата ми.

— Това беше само проверка — каза командващият. — Важно беше да се убедим, че куалкуа са съвместими с човешкия организъм. Това е абсолютно необходимо за нашия план.

Огледах се в търсене на подкрепа, но всички стояха безмълвно. Маша се мръщеше гнусливо, гледайки куалкуа, Данилов беше извърнал поглед, дядо протягаше ръка успокоително…

— Пьотър, длъжни сме да ги изслушаме…

— Няма да позволя на тази твар да влиза в тялото ми! — закрещях аз. — Каквото и да изисква вашият план.

— Струва ми се, че те са прави — каза дядо. — Петя, успокой се…

И в този момент нещо се пречупи в мен…

Нима той разбираше какво е чужда твар да се вмъкне в тялото ти! Говореща, пълзяща, разумна твар!

Нима това го интересуваше?

— Аз все пак съм само инструмент за теб! — изкрещях. — Инструмент!