Сергей Лукяненко
Студени играчки са звездите (13)

Глава 2

Бягството, срещата с експертите, битката — всичко това приказно ме обогати. Сега знаех толкова много неща — оръжията, безтегловността, гравитацията, раните и кръвта. Съзнанието попиваше новите понятия, изпълваше ги със смисъл.

Но корабът, моят кораб — той не извикваше нищо в него.

Може би това, че в кабината има две кресла, не е случайно? А ако не съм пилот? И приятелят ми, който умее да управлява кораба, е загинал?

Огледах с ужас зигзагообразния пулт. Множество разноцветни светлинки-индикатори. Прекалено нагъсто групирани и дребни — очевидно предназначени за обхващане с бегъл поглед, а не поотделно. Два овални екрана.

И по две вдлъбнатини в пулта пред всяко кресло, по две фунии, пълни с мастна сребриста течност.

Спокойно, корабът трябва да може да се управлява по някакъв начин. Индикаторите и екраните — това са системи за извеждане на информация. Кое може да е устройство за въвеждане?

Протегнах ръка и докоснах с върха на пръстите сребристата течност. На допир беше по-скоро някакъв гел, колоидна маса. Еластична и в същото време разтваряща се под пръстите…

Мушнах ръце във фуниите. Дланите ми сякаш попаднаха в топли меки ръкавици.

Приветствам те на борда, капитане…

— Кой си ти? — възкликнах аз. На глас, макар че чух думите само в съзнанието си. В тях имаше не повече емоции, отколкото на страница с математически формули. И все пак гласът беше на нещо живо.

Твоят борд-партньор. Корабът е готов за старт. Енергийните ресурси са възстановени.

— Не помня нищо — прошепнах аз. — Има ми нещо… на паметта…

Възможни причини за амнезията — разпит с използване на разрушаващо ментоскопиране, истеричен шок, задействане на психоблокировка.

— Кой си ти?

Твоят борд-партньор. Изкуствена система за управление на кораба.

— Кой съм аз?

А на този въпрос, колкото и да е смешно, компютърът не отговори веднага.

Капитанът на кораба — Ник Ример. Пилот от Групата за далечно разузнаване. Прогресор^[1] трети клас. Регресор първи клас. Кавалер на Ордена на славата трета степен. Право на свободно търсене и вземане на важни решения.

— Ник Ример? Това ли съм аз?

Ти си.

Оказа се, че не е необходимо да говоря на глас, за да ме чуе корабът. Ник Ример…

Ни най-малък отклик в съзнанието. Пустота. Мрак.

Загубил си всичките си лични спомени. Нуждаеш се от лекарска помощ.

— Искам да се върна у дома — прошепнах аз. — Вкъщи. Там… там е светло.

Сякаш от пустотата изскочи нещо, което за миг сви сърцето ми от мъка. Домът — това е светлина. Топлина и покой. Безопасност. Там няма озъбени муцуни на не-приятели алари. Там ще ми помогнат.

Да се приготвя ли за старт?

— Да!

Подготовката е завършена. Оценка на ситуацията — намираме се на борда на кораб на неизвестна, агресивно настроена цивилизация. Моля за пълно сливане за началото на активни действия.

— Да…

Притъмня ми пред очите. А след миг стоях насред чуждия хангар, заобиколен от аларите.

Не, това не бях аз! Това беше корабът! Просто бяхме станали едно цяло. Гледах едновременно във всички посоки. Чувствах силата на върналата се гравитация. Знаех процентния състав на въздуха във вътрешността на кораба. Чувствах енергийните потоци в стените и дебелината на тези стени…

Необходими са активни действия за излизане в откритото пространство.

Какво оръжие имаме? — помислих аз.

На борда няма оръжие.

Обърках се. Нали помнех мрака на космоса, пробит от светлинни избухвания…

Възможно е нестандартно приложение на релативния щит, противометеоритните оръдия, сеизмичните сонди, ремонтните лазери, системите за далечна връзка…

Прави всичко, което е необходимо! — помислих аз. Аларите около мен не просто стояха, те докарваха някакви устройства, готвеха се за щурм. Направи всичко, за да се върна вкъщи!

Изпълнявам. Включено е защитното поле.

Пръстенът от не-приятели около кораба се разпръсна.

Вдигам противометеоритния щит.

Нещо недоловимо се промени. Сякаш аз-корабът бях вдигнал над главата си здраво вкопчени една в друга длани… и куполът на покрива се бе пръснал под техния натиск, разпаднал се беше на прах и бе изгорял в мигновен ослепителен взрив.

Старт.

Започнахме да се издигаме заедно с потока въздух, излизащ през пробойната. Не срещнахме препятствия, очевидно чуждият кораб нямаше устройства за битка във вътрешността на собствения си хангар.

Впрочем аз нямах абсолютно никакви оръжия.

Колко смешно звучи — нестандартно приложение… Да, щитът може да изпарява космическа прах, движеща се със скорост, близка до светлинната. А може и да разрушава корпусите на неприятелски космически кораби.

Тъкмо се измъкнахме през пробойната, когато в хангара се включи някакво поле — можех да видя бледото му сияние. Това не беше нападение или опит да ни задържат — аларите просто спираха изтичането на въздух. Отдалечавахме се от тях сред облак от сребристи кристали от замръзнал кислород и пари.

Охо!

Корабът, в който бях пленен, се оказа огромен диск. И не беше сам в космоса — навсякъде се виждаха чужди кораби. Малки сфери, движещи се към нас на групи по четири, и още няколко диска-гиганти. Достатъчно беше да спра вниманието си върху някой от корабите, и той започваше да се уголемява, виждах всяко негово движение, и, изглежда, детайли от вътрешната му структура…

Отвличаща маневра и измъкване. Пускам сеизмичните сонди.

В корабчето — в мен — се разтвориха амбразури и шест малки конуса тръгнаха срещу чуждите кораби. Те се разпръснаха встрани, сякаш вече си бяха имали работа с подобна маневра.

Шест огнени сфери избухнаха в космоса. Видях как потоците от излъчване се изливат в пространството, видях как чуждите кораби се предпазват от взривовете със защитни полета.

Субатомни заряди със средна мощност. Използват се за сондиране на ядрата на необитаеми планети и справяне с непредвидени ситуации.

Понесохме се през бушуващия пламък. Не-приятелите останаха далече назад.

Преминаваме към свръхсветлин…

 

 

Когато дойдох на себе си, бях в кабината. Ръцете ми все още бяха потопени в сребристата течност, но вече не се усещах едно цяло с кораба.

Колко е хубаво, когато не ти се налага да гледаш във всички посоки едновременно!

Ти загуби съзнание. Подобри ли се състоянието ти сега?

— Да — прошепнах аз. — Къде сме?

В извън-пространството. Движим се към Родината.

— Далече ли е?

Корабът ми отговори след известна пауза. Равнището на нарушенията ти е доста високо.

— Сигурно. Не помня нищо. Дори името си.

Ти си Ник Ример. Пилот от Далечното разузнаване.

— Зле съм — признах си аз. — Не си спомням нищо от това.

Ситуацията има признаци на критична. Задължен съм да те доставя самостоятелно в Родината. Ако дадеш други разпореждания, имам право да не се подчинявам.

— Не искам нищо друго! — В мен се появи някакво раздразнение към послушната и предана, и същевременно глуповата машина. — Нали точно това наредих!

Беше извършено предупреждение за временно ограничаване на правата.

— Ами откарай ме!

Извадих ръце от течността, при което се чу мляскащ звук. Огледах кабината. Нима това е моето място за работа-за-родината? Как ще мога да продължа да принасям полза, ако паметта ми не се възстанови?

Не, ще ми помогнат. Непременно ще ми помогнат. Та аз направих толкова много — изгубил паметта си, без оръжие. Измъкнах се от плен, а сега се прибирам вкъщи и нося ценна информация. Нищо, че не помня много — корабът със сигурност пази всички важни данни.

Има и веществени трофеи. По-точно — подаръци. Нож, куртка, обувки, панталони… прояви на чужда култура, толкова близък до нас свят…

Мушнах лявата си длан във фунията на терминала. Само едната ръка — сякаш за да напомня на себе си, че не възнамерявам да вляза в пълен контакт.

— Колко ще продължи полетът?

Около четири часа.

— А колко е това?

Ти си загубил чувството си за време?

— Да!

Извеждам на екрана.

И двата екрана светнаха. На този, който беше срещу свободното кресло, имаше само сива мъгла. А пред мен — квадратен циферблат, разделен на десет сектора. По циферблата пълзеше стрелка, други две бяха неподвижни.

Денонощие — това е периодът на въртене на Родината около оста й. Денонощието се състои от десет часа. Часът се състои от сто минути. Минутата — от сто секунди. Пълният оборот на зелената стрелка е сто секунди. Пълният оборот на синята — сто минути. Пълният оборот на червената — десет часа.

Колко просто и естествено е всичко! Не би могло и да е различно. Но дори това е забравено!

Измъкнах ръката си от фунията и закрих лицето си с ръце. Не, вече няма да стана нормален. Никога. Аз съм болен, непълноценен, изрод, достоен само за съжалението на приятелите си. Какво като се върна вкъщи, щом вече няма да разпознавам лицата на близките си? Ще откривам своя свят наново. Ще търся ново място в живота.

Може би след година… година — това е периодът на въртене на Родината около Майчицата… спомних си, виж ти… след година ще се науча да бъда нормален. По-точно — да изглеждам като нормален. Защото винаги ще помня този миг, когато гледах циферблата на часовника и ми се струваше смешно и нелепо, че в денонощието има десет часа, а в часа — сто минути…

Мушнах ръка в терминала.

— Имам сериозно разстройство на паметта и възприятията — казах. — Правилно е, че няма да се подчиняваш на заповедите ми, борд-партньоре. Ще чакам помощта на специалисти.

Мъжествено и мъдро решение.

— Искам да си спомня колкото се може повече, борд-партньоре. Кажи ми, с каква цел се намирах в космоса?

Далечно разузнаване.

— Съществата, от които бях пленен, известни ли са в Родината?

Няма налични данни. Предполагам, че не.

— Как ме плениха?

Попаднахме на малките им кораби. Ти реши да осъществиш контакт, като превземеш един от корабите и го доставиш в Родината, с цел установяване на дружески отношения.

— Това… правилно решение ли е?

Да. Препоръчваната процедура при първи контакт е пленяване на един представител на чужда раса.

— А защо ние попаднахме в плен?

Появиха се нови кораби. Силна огнева мощ. Нямаше условия за бягство. Енергията свърши. Бяхме погълнати от най-големия кораб на чуждата ескадра.

— Какво стана после?

Ти прекъсна сливането и излезе навън с цел да започнеш мирен процес. Атакуваха те. Ти загуби съзнание. Нестандартното приложение на бордовите средства щеше да доведе до твоята гибел.

— А после какво стана?

Нищо не стана. Тъй като нямаше данни за твоята гибел, продължавах да функционирам. Отсъства седем пълни денонощия и четири и половина часа.

— Опитаха ли се да проникнат в теб?

Не.

— Значи не-приятелите нямат данни за Родината? Няма заплаха?

Достатъчно вероятно.

— Ще чакам — казах аз. — У дома ще ми помогнат. Непременно.

Почивай си. Необходим ти е отдих за възстановяване на организма.

Опипах лицето си — раните вече не кървяха, бяха се затворили някак съвсем незабележимо. Затова пък бях страшно гладен.

Храната е в контейнера между креслата. Отварям го.

Овалната издатина между креслата се отвори по същия начин като кораба — като разцъфнало цвете. Оказа се, че вътре има няколко цилиндрични контейнера. След като изслушах инструкциите на борд-партньора, отворих един от тях, скъсвайки отстрани покриващия го вакуумен плик.

В цилиндъра имаше гъста течност на буци… И храна, и напитка. Наистина, вкусът беше по-добър, отколкото на онази гадост, с която ме хранеха аларите.

Похапнах и пуснах празния контейнер в другия люк, който борд-партньорът ми отвори. Много ми се искаше да си изясня сам как действа цялото оборудване, нали само преди седем и половина денонощия аз съм бил истински пилот на кораба…

— Как те наричах по-рано, борд-партньоре?

„Партньоре“. Просто партньоре. Това е общоприетата форма.

— Ще се възстановя, партньоре — обещах аз. — Всичко ще бъде наред.

Да. А сега почивай. Това е медицинска препоръка.

— Разкажи ми за Родината. Нищо не помня.

Това не се препоръчва. Лечението ще се проведе от специалисти.

— Не мога да заспя сега — оплаках се аз. — Изобщо.

Ще ти помогна. Затвори очи и се отпусни-бди. Сложи ръката си в терминала.

 

 

Стараех се да заспя. Честно си държах ръката в топлата еластична течност, прехвърляйки в паметта си малкото, което знаех. Като дете, играещо си с ярки дрънкалки — малкото, което го има в достъпния му свят. Космосът, корабите, Родината, аларите, така приличащите на мен експерти, борд-партньора…

— Не мога да заспя, партньоре — казах, отваряйки очи.

Ти току-що се събуди. Приближаваме се към системата.

— Какво?!

Екранът.

Най-голямата на света дрънкалка — Слънчевата система — блещукаше пред мен. Топлият жълт огън на Майчицата, полузакрита от диска на Родината.

— Моят дом… — прошепнах. — Моят дом…

Не, нищо не можех да си спомня. Освен усещането, че това вече ми се е случвало: да гледам точно така приближаващата се планета. Предвкусване на радостта от срещата, покой, сигурност. Светлина, която не гасне.

Преглътнах, притискайки се към екрана. Всичко ще бъде наред! Ще ми помогнат, ще си спомня всичко, ще се посмея на своите страхове, на бягството… Глупавите агресивни алари ще станат наши приятели — винаги става така. Ще се посмеем заедно с тях на грешките от първата среща.

Комитетът на Далечно разузнаване е уведомен. Прикосновението към Родината ще се състои при Главния рекреационен център. Ще те посрещнат, Ник.

— Много ти благодаря, партньоре! — казах аз. — Пак ще летим заедно!

Той не отговори веднага.

Възможно е, но е малко вероятно. Много е съмнително. Има съвсем малък шанс да бъда адаптиран към друг пилот. Оздравявай и успех в труда, Ник!

Дискът на Родината се превърна в полусфера, после в кълбо. Видях Кръга, с почти никакви облаци над него, и се зарадвах, че толкова лесно съм познал континента. Ракурсът на изображението не се променяше, нямаше промяна в гравитацията, сякаш корабът се носеше с една и съща скорост, по един курс. По-скоро той контролираше добре вътрешните гравитационни полета.

— Родино… — казах аз. — Родино, върнах се!

 

 

От момента, в който дойдох на себе си, до кацането измина не по-малко от час. Първо изображението леко се замъгли, после мъглата се превърна в огнена пелена. Пробивахме атмосферата.

Какво ще стане?

Може би ще ми е достатъчен един поглед към познатите отпреди лица, за да се прехвърли надежден мост през пропастта в съзнанието ми? Може би…

Огнената буря около кораба утихна. Ние летяхме — все още високо, на самата граница на атмосферата, но вече у дома. Далече долу се стелеха белите върволици на облаците-селски, поливащи нивите, ажурните ивици на облаците-декоративни, радващи очите, тъмните буреносни облаци-за-романтично-настроение.

Ще позная Родината! Макар и не веднага!

Все пак ние се върнахме, и се върнахме с победа!

Приготви се, Ник. Здраве и успехи!

Тръгнахме надолу много рязко. Това не беше дори падане, а полет с огромно ускорение. Издърпах ръката си от терминала, вкопчих се в креслото. Стана ми малко страшно.

Сякаш вече съм падал, някога много отдавна, без никаква надежда за спасение, в реалността или във въображението ми, без значение къде, това е почти еднакво страшно…

След като се плъзна през облаците, корабът леко се забави. Видях на екрана град — бели тераси на сградите, идеално равна, много-добре-изправена река. Жалко, че екранът е такъв малък, много жалко…

Корпусът на кораба стана прозрачен. Обкръжаваха ме едва забележимите контури на стените — и то оставени по-скоро за психологически комфорт. Ахнах, притискайки се към креслото — единственото нещо, което беше запазило видимост.

Какво, корабът ме слуша постоянно? Терминалът е само фикция?

Традиция.

Градът беше малко встрани, на двайсет-трийсет килостъпки. Извърнах поглед с усилие — толкова беше красив. Погледнах надолу, към огромното равно поле, обраснало със зелена трева, обсипано със сребристи лещи. Вече бяхме толкова ниско, че виждах фигурките на хората, застанали с вдигнати глави.

Посрещаха ме.

Корабчето се спусна върху тревата, на десетина крачки от хората. Толкова меко, че даже не усетих съприкосновението. Впрочем защо трябва да го чувствам, щом съм в изкуствено гравитационно поле?

Куполът над главата ми започна да се разтваря. Екранът угасна.

Още се бавех, преди да изляза. Поседях, любувайки се на топлите лъчи на Майчицата. Нали точно за това си мечтаех?

Може би трябва да си взема довиждане с кораба?

Добре, ще смятаме, че всички пожелания са казани…

Станах, пристъпих към вдигнатия като листчетата на цвете капак на кабината. Погледнах хората, усмихнах се неуверено.

— Ник! — извикаха ми. — Добре дошъл, Ник!

Сбогом.