Сергей Лукяненко
Студени играчки са звездите (20)

Глава 4

— Закълни се… закълни се, че няма… да ядеш — казах аз.

Какво е това клетва? И какво е това хранене? Нужни са ми образци от клетките му.

— Ще вземеш само образците.

Добре.

От ръката ми излезе тънка бяла нишка. Близна наставника по лицето и се прибра.

Няма да е трудно.

— Давай, куалкуа.

Огледалото в санитарния блок на наставника заемаше цяла стена. Стоях над тялото на Пер и гледах отражението си. Млад човек, разсъблечен, със студени сиви очи.

Не мога да премахна болката напълно.

— Давай.

Сякаш ме потопиха във вряла вода. Кожата ми почервеня, всяко косъмче се открои ясно. По тялото ми преминаха конвулсии.

Аз търпях.

Нещо ме дръпна нагоре. Повдигна ме. Удължи ме. А аз се притеснявах от дребните лудории на куалкуа с ноктите, израстващи от пръстите ми! Паднах на колене, тялото ми омекна и се строполи върху трупа на наставника.

Болка…

Лицето ми се раздвижи отвътре. Очите изскочиха от очните кухини. Раменете ми се свиха. Краката се изкривиха.

Това не е завинаги…

Побрах се в лепкавите, вдървени колене на наставника Пер. Блудният син, върнал се при добрия си баща. Разкаях се, татко. Съгласен съм до края на дните си да паса охранените ти стада. Само ме пожали, докосни ме с ласкавата си ръка и заколи по-скоро отбитото теле. Благослови ме с мъртвата си ръка, наставнико…

… Виеше ми се свят. Тялото ми беше станало чуждо. Сухо, вдървено, старческо. Изправих се и се погледнах през погледа на наставника Пер.

Сега съм пълноправен, макар и провинил се член на обществото на геометрите.

Наставника Пер.

Нима ми е съдено да продължавам да сменям облика си, преминавайки от тяло в тяло? Да се превръщам във врага си, за да го разбера? Да убия, да разбера, да се престоря?

Нима това исках?

Безумните стартове с древните „Протони“, сладостта на джамповете, позволеното от екзотиката на другите светове и радостта от завръщанията — ето кое беше моят свят. Грозен, безумен, лишен от надежда, но мой.

Кой съм аз, че да решавам съдбата на световете? Та аз никога не съм имал власт дори над собствената си съдба!

Но така се получи. Така се разиграха картите, раздадени преди хиляди години — на земляните, на силните, на геометрите. В края на старата история и в началото на новата винаги има някой, чиято роля е да поеме отговорността. Да реши. Вместо всички.

Без право на оправдание. Без надежда за снизхождение. Всяка постъпка може да се окаже грешка, когато на везните е животът и смъртта на цивилизацията. Трябва да се върна вкъщи. Да разкажа какви са геометрите. И мога да направя това в облика на наставника Пер. Да се прехвърля през транспортните кабини, да взема кораб и да го откарам до мястото в космоса, където чака флотът на аларите.

Война. Конклавът срещу геометрите и техните приятели.

А мога да отида в Световния съвет. Да им разкажа за Конклава, за планетата Земя, изнемогваща под чуждо владичество.

Война. Конклавът срещу Земята и геометрите…

Не искам да вземам решение. Поне докато има сянка надежда…

Сянката…

Третата сила.

Тази, която е изплашила геометрите.

Може би в този свят все още има спасение? Път, който не признава студената логика на силните и злата добрина на Геометрите?

… Излязох от санитарния блок. Отчаяно, сякаш отново скачах в тъмния кладенец, сложих ръка върху терминала.

— Разписанието ми за днес!

Събуждане — след седемнайсет минути…

Разкикотих се на тъпата изпълнителност на управляващата система. Тя не контролираше съзнанието. Разпознаваше хората по пръстовите отпечатъци или по генната структура. Но геометрите не допускаха машините в светая светих, в собствените си мозъци.

Запознанство с възпитаниците. Занятия. Преди четирийсет минути беше взето решение за провеждане на урок по лошо време. Отсъства по-нататъшен план за работа.

— Ще има уроци — обещах аз. Дори гласът ми беше станал чужд. Възсухият, треперещ, равнодушен глас на наставника Пер.

Управляващата система мълчеше.

— Как мога да се отърва от голямо количество органични отпадъци?

В санитарния блок има люк към шахтата за боклук.

Измъкнах ръката си от терминала. Неприятен край, наставнико Пер?

Нищо. Аз също не знам на какво бунище ще приключа пътя си…

Само че не съм способен да направя това. Изобщо.

— Мога ли да напусна сградата? — попитах, след като активирах системата отново.

Аварийните изходи се намират на първи етаж.

Погледнах екрана, все още показващ фоайето на първия етаж. Дежурното момче все още спеше.

— Още десет минутки, малкият — казах. — Става ли? Нека ти се присъни нова планета или не-приятели, които трябва спешно да се регресират.

Момчето продължаваше да спи и аз приех това за съгласие.

 

 

Върнах се в интерната, премръзнал до кости. Куалкуа не ми предложи термоизолация, а аз не го и молих.

В края на краищата не ми отне толкова много време да закопая в една преспа тялото на наставника Пер.

Прахта — в земята.

Леда — в снега.

При вратата — същата, която безуспешно се бях мъчил да отворя преди два-три часа — се изтупах и оправих късото и тясно според земните мерки сако. Вратата се отвори послушно. Влязох във фоайето и се натъкнах на изплашения поглед на момчето, което се протягаше под никелирания харпун.

Значи все пак се беше събудил.

— Радостно утро, момче — казах аз.

— Радостно утро, наставнико — отговори той с тънко гласче.

Явно го занимаваше само една мисъл — дали съм видял, че е спал на поста си. Или по-скоро — каква е степента на вината му…

— Когато бях малък — изрекох аз тази глупава фраза, която се върти в главата на всеки възрастен, говорещ с деца, — понякога заспивах на пост. На нашия вход имаше… ъъъ… старинен плуг. С това нещо са орали земята в каменната ера. Та аз заспивах близо до него. Мисля, че не е чак толкова голяма беда, ако човек подремне малко преди разсъмване. Нали?

— Да — отвърна очаровано момчето.

Намигнах му заговорнически и тръгнах към стълбите. Нека момчето запомни, че наставникът му е простил прегрешението, а не, че е излизал да се разхожда под снега.

— Наистина ли не съм виновен, наставнико? — попита жално подире ми то.

Спрях се и го погледнах. Не, светът на геометрите изобщо не е пародия на безкласово общество, както ми се беше сторило отначало. Ако тук имаше пари в обръщение — нищо нямаше да се промени.

Това е свят на възпитание. Обучение. Напътствия.

Свят, въплътил мечтата на безумен педагог.

Свят, в който учителят, наставникът, е станал висше мерило за справедливост.

Наставниците могат да моделират децата както си искат. Да ги направят канибали или да ги накарат да правят слънчеви бани върху снега. Те са податливи като пластилин. Идеална суровина, идеално пушечно месо.

Ще разпространим приятелството из цялата Галактика!

Бих могъл да отида при момчето, да го прегърна и да му кажа, че никой на света никога не е виновен. Нито този, който спи на пост, нито този, който се прокрадва в нощта, бягайки от концлагера, наричан „Свеж вятър“. И дори човекът, чието тяло сега се вкочанява в преспата, също е невинен. Може би само онзи, който преди стотици години е поел отговорността за света на геометрите, Риг Вонящия или неговият наставник, са виновни…

Но това беше задънена улица. Защото всяка крачка, всяка дума променят тези, които са около нас. И пътят към ада е постлан само с добри намерения, а принципът за по-малкото зло, взет на въоръжение от регресорите, понякога е толкова съблазнителен и примамлив.

А освен това не можех да си позволя дори капка любов или нежност. Защото те се бяха превърнали в оръжие. Безотказно и смъртоносно.

— Изобщо не ти се сърдя — казах аз.

И точно това трябваше да кажа. Момчето се усмихна, изпъвайки се под древния харпун, с който предците на геометрите са пробождали местните китове.

Тръгнах нагоре.

Интернатът се пробуждаше. Чувах леки шумове зад вратите, суетня, сънени вопли. Някои вече се бяха събудили, други се будеха в момента. Нормална детска глъчка. Но нима този уютен свят е по-лош от Земята? Измъчени деца, вечно пияни възрастни, училища, в които не учат на нищо, професии, които не носят радост?

По-лош е. Ако си позволя да се усъмня в това, съм обречен.

Както и беше мечтал Андрей Хрумов, бях станал еталон сам за себе си. А еталонът е лишен от съмнения. Метърът или килограмът не зависят от мечтите на продавачите или от претенциите на купувачите.

Светът на геометрите не ми харесва!

Значи трябва да се продължи нататък. По техните следи, през обратната страна на пространството и небето, лишено от звезди. Докато нощта не изригне с милиони студени искри. Докато светът на Сянката, накарал геометрите да избягат, не ми даде отговора.

Какво може да служи за мярка, когато разумът е отказал и сърцето те е предало?

— Радостно утро, Пер!

Усмихнах се приветливо на девойката, излизаща от стаята си. Тя беше наставница, но гледаше на мен с уважение и неловко съжаление. Че как иначе. Нали Пер се е провинил. А тя няма намерение да допуска подобни грешки. До неотдавна още са й промивали мозъка, сега вече е поела славната щафета.

— Радостно утро… ъъъ…

— Лори. Наставница Лори.

Къса пола. Късче плат, омотано около гърдите й — тук наричат това „женска лента“. Черна коса. На Земята биха се заглеждали по нея, но по-скоро заради това, че е симпатична, а не заради странностите в облеклото. Според мен — прекалено пълна, но за вкусове не се спори.

Запознал ли се е с нея Пер вчера или все още не е успял?

— Бих искала да ви поканя на закуска — каза девойката. — Огладняхте ли?

— Малко.

Куалкуа в тялото ми със сигурност беше на друго мнение. А може би не. В края на краищата, Ник Ример беше значително по-масивен от наставник Пер. Къде трябва да се е дянала излишната плът?

— Ще дойдете ли в стаята ми?

В поведението й нямаше нито капка еротика. Не защото наставник Пер беше прекалено стар. Просто не беше прието. Не беше нужно.

Отвличаше от приятелството.

Стаята на Лори беше по-уютна от моята. И тук имаше снимки на деца на стената, но бяха много по-малко — не наброяваха и двайсет. И много разноцветни плетени покривки — разхвърляни по пода, закачени по стените, наредени върху леглото.

— Много красиво! — казах аз честно.

Лори разцъфна:

— Наистина ли, Пер? Не съм много талантлива, но се старая…

Седнах на масата и започнах да наблюдавам безмълвно как девойката приготвя закуската. Две чашки горещо кафе, сипано от пластмасова кана. Шепа дребни питки, посипани със ситно нарязана зелена трева. Парчета месо в две порцеланови чинии.

Месото им е изкуствено, както успях да разбера. Или отгледано в резервоари, или синтезирано. Геометрите не убиват животни заради прехраната си.

— Ние много ви съчувствахме, наставник Пер — каза Лори. — Всички разбираме мъката ви.

Кимнах и се нахвърлих върху храната. Не знам как беше куалкуа, но аз вече бях доста гладен.

— Кажете… ако не е много тежко за вас… възпитаникът ви Ник Ример неизлечимо болен ли е?

— Абсолютно — отговорих аз, поглъщайки питките и парчетата месо. — Няма никаква надежда.

— Простете ми, Пер…

— Нищо, нищо — казах аз излишно бодро. — Какво ли не се случва.

Навярно напразно се държах толкова цинично. Лори ме погледна леко уплашено. Но аз вече бях набрал инерция.

— Той винаги е бил сложен възпитаник — казах аз злобно. — Пишеше стихчета, без да има ни най-малък талант. Измъкваше се през прозореца, вместо да се подготвя за новия щастлив ден. Спореше с мен. Можеше да се разреве или да спре да ми говори, вместо да си признае грешките. Много труден характер! И когато изгуби паметта си, а с нея и всички наложени от мен навици — печалният резултат беше закономерен.

Е?

Момиче, та ти имаш умни очи! Плетеш покривки, макар и това да не е призванието ти! Кажи на стария наставник, че не е прав!

Или поне премълчи!

— Не се измъчвайте, Пер. — Тя докосна ръката ми. — Никому не е по силите да се справи с подобна ситуация.

Те са непробиваеми.

— Вземете нова група — каза ласкаво Лори. — И ще отгледате нови възпитаници, които ще изкупят вината на Ример.

— Така и ще направя — съгласих се аз, преглъщайки с усилие последните парчета месо.

Да бягам. Трябва да бягам оттук. Преди да се разтопят преспите под прозореца, преди гъвкавите приятели да осъзнаят, че Ник Ример се е измъкнал жив, проявил свръхчовешки способности.

Дори и да има най-малка възможност, трябва да измина пътя на геометрите в обратната посока. Да се върна в ядрото на Галактиката, където дори силните няма да могат да се доберат до мен. Да намеря Сянката.

А ако ми провърви и това се окаже спасението?

— Още питки? — попита Лори. Леко потръпнах от ласкавия й глас. По-добре да станеш готвач, момиче. А още по-добре — да се омъжиш, да си народиш деца и да ги възпитаваш самостоятелно, да ги глезиш с пирожки и козуначени кифлички.

— Не, благодаря.

Станах и погледнах през прозореца. Духаше безмилостно. Виеше се сняг и се забиваше в стъклото. Зад облаците се виждаше слаба слънчева светлина, но от нея нямаше никаква полза.

— Някой е поръчал лошо време… — каза замислено Лори.

— Аз. Реших… за урок. Урок по лошо време.

— Да, интересно решение — съгласи се Лори. — Избрахте ли си вече възпитаници?

— Не.

— Вземете трета младша група, наставник Пер!

— Добре — съгласих се аз. Не е ли все едно кои деца ще ми зачислят? Нямам намерение да се задържам тук.

— Най-трудните момчета… — каза Лори с въодушевление. — Веднага ще се потопите в работата, Пер! Това е много интересна група, но никой от нас не може да се справи с нея. Няма никой с вашия опит…

Засмях се беззвучно, без да обръщам лицето си към Лори.

Благодаря за доверието. Наставник Пер сигурно би оценил съвета ти.

 

 

Разбира се, не бих и успял да се задържа дълго. Куалкуа може да имитира идеално външността, но аз изобщо не мога да се държа като Пер.

Трябва да печеля време. Два-три часа — докато наставниците се разотидат за занятията с възпитаниците си. После ще вляза в кабината и ще си тръгна.

Космодрумът на геометрите на практика не се охранява. Достатъчно ще бъде да хвана който и да е пилот, да го зашеметя и да дам на симбионта възможност да вземе клетъчна проба. После ще сменя облика си и ще се кача на кораба.

А за по-нататък не си струва да гадая отсега.

Бих предпочел да си седя в стаята на Пер. Струваше ми се, че с това няма да наруша етикета, а затвореността на току-що пристигналия наставник щеше да се стори основателна на всички. Та той е преживял толкова много със своя безумен възпитаник…

Но при мен дойдоха гостоприемната девойка Лори и някакъв непознат младеж със същата жалостива почтителност в погледа. Навярно целият персонал в този интернат е млад.

— Да ви съпроводим ли до трета група, наставник Пер? — предложи Лори. — Те вече ви чакат.

Младежът не бързаше да ме поздравява. Очевидно се познавахме. Затова аз закимах с охота, избягвайки всякакви разговори.

Групата, с която на наставник Пер така и не му беше съдено да работи, живееше на дванайсетия етаж на кулата. Вървях послушно след Лори и непознатия.

— Ако искате, наставнико, ние можем да присъстваме…

— Не, не, няма нужда — възразих аз. — Вие си имате своя работа.

Само наблюдатели ми липсваха.

— Те са тук — обади се за пръв път младежът. — Сложна група, наставник Пер. Много високо равнище на критичност. Налага се да ги убеждаваме буквално във всичко.

— Ще се справя — обещах аз. — Не се безпокойте.

Съпроводен от внимателните им погледи, влязох в стаята на трета група. Младите колеги на наставник Пер усещаха, че нещо не е наред.

Значи не си струваше да се бавя.

… Геометрите позволяваха на възпитаниците си да проявят фантазия във вътрешния интериор. Навярно с течение на времето този стремеж отминаваше от само себе си. Не защото те не се стремяха към красота или към индивидуалност, просто за тях домът, вече бях успял да се убедя в това, бе само място за сън и защита от лошото време. Тяхното общество бе разтърсващ пример за цивилизация на екстраверти. Свят, насочен към експанзия. И при това напълно щастлив свят.

А тези деца просто не бяха успели да намерят достойна цел за изразходване на силите си. Нямаха лаборатории или работилници, а само една-единствена стая, която смятаха за свой дом. По-скоро дори крепост… без да знаят в наивността си, че наставникът е способен да надникне в нея по всяко време на денонощието.

Стените тук бяха покрити с релефно сиво платно, доста успешно имитиращо зидария от обли камъни. Таванът — платно с имитация на дърво. Подът — странен килим, наподобяващ плътно свързани снопове слама. Светилниците, със сигурност електрически, бяха скрити в потъмнели медни чаши, висящи на вериги от тавана. Не светеха силно, но прозорецът беше покрит изцяло с плетено перде с неопределен цвят. Леглата бяха груби, дървени, масата, макар и безукорно чиста, беше старателно издраскана и със забит в средата нож.

Четирите деца със спретнатите, безшевни дрехи на геометрите — шорти и светлозелени ризи — изглеждаха малко не на място тук. Бяха на по единайсет-дванайсет земни години. Седяха направо на пода, с лица към вратата. Явно чакаха появата ми.

— Здрасти — казах аз. — А не успяхте ли да се сдобиете с дрехи от крепостната ера?

— Здравейте, наставнико — отговори сериозно едно от момчетата. Червенокос, като загиналия в ядрото на Галактиката приятел на Ник, Инка. Слабичък. С напрегнат поглед.

Впрочем погледите и на четиримата бяха напрегнати. Не уплашени, разбира се, защо деца на геометрите ще се боят от наставниците? Просто предпазливи, съмняващи се, преценяващи.

— Имаме си дрехи оттогава — продължи момчето. — Само че се препоръчва да ги обличаме в свободното си време. А сега има занятия.

Ясно. Не се набърквай в игрите ни, наставнико. Остави ни нашата свобода.

Приседнах до момчетата на пода — по дяволите, колко непохватно се оказа тялото на Пер — и попитах:

— Как се казвате, момчета?

— Нима не знаете, наставнико? — смая се непресторено червенокосото момче. Другото, светлокосо, къдраво, с муцунката на сънливо ангелче, добави меланхолично и с удоволствие:

— Толкова много файлове са събрани за нашата група…

А аз с удоволствие бих се заел с тези хлапета. Бих опитал да разбера откъде са се взели в света на геометрите такива учтиви, но инатливи момчета, играещи не на регресори, а на крепостната ера… Последната ера, в която на тази планета е имало свобода. Това би било чудесно. Ако имах на разположение десетина години, дори бих ги възпитал. Така, както трябва… от моята гледна точка. И те също биха станали наставници… биха променили този свят.

И би се получила прекрасна битка срещу геометрите със собственото им оръжие. И ако освен това изобретя чума, поразяваща избирателно само наставниците — сходството би било пълно.

— Не съм гледал файловете ви — казах. — Това би било малко нечестно, нали? Нямам никакви данни за вас.

Момчетата мълчаха. Изглежда бяха виждали много наставници. И всякакви методи за установяване на топли, дружески отношения…

Въздъхнах. Не разполагам с десет години, за да би помогна, момчета. За съжаление. И нямам на разположение дори десет дни, за да се сприятелим. За щастие.

— А защо именно крепостната ера, момчета? — Огледах стаята. — Защо не костената или морската? Нима са по-малко интересни?

— Това е преломният етап в развитието на нашата цивилизация, наставнико — съобщи червенокосото момче. — Кръстопът.

— Точка на избор на съдба — потвърди къдрокосият. — Светът ни е можел да стане съвсем различен, ако не са били събитията от онези времена. Не сте ли съгласен?

Колко жалко, че нямам няколко години на разположение…

— Съгласен съм — признах аз. Станах — ставите в старческото тяло изхрущяха недоволно. — Нали нямате нищо против да отворя прозореца, момчета?

Нямаха нищо против. Впрочем не бързаха и да ми помогнат. А също и да се запознаят. А двама дори не бяха благоволили да се включат в разговора… отчаяни малки бунтари.

Дръпнах пердето. Стъклото, както и очаквах, беше прозрачно. Четворката не падаше толкова ниско, че да използва техника. Освен няколкото електронни книги, захвърлени по леглата.

Навън бушуваше мътна виелица. Службата по метеорологичните условия беше изпълнила последното нареждане на наставника Пер. Светлото петно на слънцето едва се виждаше през облаците. Няма да наричам повече чуждата звезда „Майчица“.

— А сега не може ли да се промени светът? — попитах аз. — Какво е това точка на избор на съдба? Някоя заградена дата в календара? Съвсем случайна чумна пандемия? Решение на Световния съвет?

Момчетата зад гърба ми мълчаха. После червенокосият — разпознах гласа му — каза:

— Не, наставнико. Точката на избора на съдба е ден, в който светът губи нещо.

— Но нали и печели нещо?

— Губи хиляди пътища, а печели само един път. Като кълбо, сложено на върха на хълм. Няма да се задържи дълго там, ще се търкулне. Достатъчно е само някой да го побутне леко. Затова пък когато се търкулне надолу, вече не е толкова лесно да се върне обратно.

Някой изсумтя и прошепна:

— Отново детските ти сравнения… ох!

Изчаках разправията да утихне, после казах:

— Правилно. Само че в живота няма възходи и падения, еднакви за всички. Някои стоят отдолу, виждат, че светът се сгромолясва върху тях и не могат да направят нищо. Други гледат отгоре и мислят, че кълбото се търкаля по единствения възможен път. А трети…

Направих пауза и, естествено, едно от момчетата не издържа:

— Стоят там, където се търкаля кълбото?

— Правилно. — Обърнах се и го погледнах. В него нямаше нищо забележително — мургав, тъмнокос, с малко дръпнати очи — на Земята биха го взели за азиатец. — Точно така. Някои стоят на пътя, по който се носи светът. И виждат, че всъщност светът е неподвижен. Че е застинал и е готов да рухне. И тогава могат да протегнат ръка и да го бутнат в необходимата посока. Ако се решат, разбира се. Та нали не съществуват правилни посоки.

— А как са се озовали в тази точка? — попита неочаквано къдравото момче.

Свих рамене:

— Може и да не са се старали особено. Светът сам ще те… отведе. Важното е да разбереш, че сега е твой ред да протегнеш ръка и да го побутнеш… Момчета, а нали сега трябваше да имате урок!

— Мисля, че той вече започна, наставнико Пер — каза червенокосият. — Аз се казвам Тил, наставнико.

Не, всъщност името му прозвуча малко по-различно. Но в него наистина имаше нещо от Тил. Усмихнах се, заставяйки с усилие лицето на наставник Пер да се подчини. Той нямаше тази усмивка, с която бях свикнал. С тялото на Ник нямах подобни проблеми.

— Аз съм Грик… — Това беше къдрокосият.

— Аз съм Лаки… — Това бе „азиатецът“.

— А аз съм Фал… — изрече мълчалото до момента момче.

Дори очите на всичките се промениха. Престанаха да бъдат предпазливи. Станаха… като на бездомни кученца, приближаващи се към нечии крака на спирката. Сигурни, заради възрастта си, че няма да последва паника, но и даващи си сметка, че не всеки ще им позволи да се притиснат до краката му.

Ще ви пречупят, деца. С всичките ви съмнения, искания и високо равнище на критичност. Няма къде да отидете, когато с работата се захване наставник от нивото на Пер. Може би дори заложеният във вас потенциал — способността да криввате от правия път, да поставяте въпроси и да намирате отговори — няма да пропадне.

И някога ще седите на уютните масички на Световния съвет и в уютна, почти домашна обстановка ще решавате накъде ще се търкулне вашият свят…

От вратата се чу приглушен, боботещ тътен. Сякаш удари камбана.

Момчетата се спогледаха.

— Някой е дошъл, наставник Пер — съобщи Грик. — Пришълец на портата!

— Това е за мен — казах аз без ни най-малко съмнение. — Моля те, отвори портата.

Благодаря, че ме допускате до играта си, момчета. Но игрите свършиха.

Грик пробяга смешно върху „сламата“ на четири крака и тупна с длан по вратата. Със сигурност вратата им не се заключваше както трябва и всеки наставник би могъл да влезе, без да пита. Но засега не разрушаваха илюзията на децата за защитеност.

Пред вратата стоеше Кати.

Дори не се учудих. Вътре в себе си бях готов да видя зад гърба й Таг и Ган с медицински парализатори в ръце. Че даже и цял отряд. И да чуя: „Край с игрите, регресоре на Сянката!“

— Здравейте, момчета… Здравейте, наставник Пер. — Отпуснала ръка на рамото на момчето, тя ме гледаше. Не подлия шпионин, влязъл първо в тялото на любимия й, а после в кожата на наставника. Гледаше ме тъжно и предано.

— Здравей, Кати — казах аз.

— Наставнико, простете ми, че прекъснах урока ви, но трябва да поговоря с вас много спешно. Аз… ще почакам…

— Ще поговоря с теб сега — казах. Погледнах Грик, наслаждаващ се на допира на ръката й и правещ физиономии на приятелите си, на останалите момчета. — До после, момчета. Много ми харесахте.

— Скоро ли ще се върнете, наставник Пер? — попита с тих глас Тил, когато тръгнах към вратата… към портата на тяхната малка, обсадена и обречена крепост.

— Не знам — отговорих аз с лъжата, която беше най-близо до истината.

В коридора Кати ме хвана за ръката. Без да говорим, заслизахме по стълбите и някъде на петия етаж, усмихвайки се неловко, тя ми каза:

— Те вече са влюбени във вас, наставнико. За най-трудната група — това е изумително.

— Те са най-нормалните тук — казах аз.

— И също са във възторг от крепостната ера… като групата на Ники…

Класът й потрепери.

— Какво се е случило, момиче?

Кати неочаквано изхлипа и се вкопчи в мен с всичка сила.

— Наставник Пер… Моля ви, простете на Ники, наставнико!