Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Студени играчки са звездите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Звёзды — холодные игрушки, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2013 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013 г.)

Издание:

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

ISBN: 978-954-761-333-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Дребни езикови корекции при внимателно четене

Статия

По-долу е показана статията за Студени играчки са звездите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Студени играчки са звездите
„Звёзды – холодные игрушки“
АвторСергей Лукяненко
Първо издание1997 г.
Оригинален езикруски
Жанрнаучна фантастика
Виддилогия
Следваща„Звездна сянка“ (1998)

Издателство в БългарияИнфоДар“ (2008)
ПреводачВасил Велчев
ISBNISBN 978-954-761-333-1

„Студени играчки са звездите“ е дилогия от руския фантаст Сергей Лукяненко в жанра космическа научна фантастика, която се състои от книгите „Студени играчки са звездите“ (на руски: „Звёзды – холодные игрушки“, 1997) и „Звездна сянка“ („Звёздная тень“, 1998).

Сюжет

През 21 век на земята е открит джампа, способ за мигновено придвижване на космическите кораби в хиперпространството. Той позволява в рамките на един скок да бъдат изминати 20 светлинни години. Това разстояние е константно и не може да се промени. Благодарение на това откритие започват полети в дълбокия космос.

Още с първите полети човечеството се сблъсква с извънземни раси. Оказва се, че вселената е населена с множество раси обединени в организация наречена Конклав. В нея различните раси допринасят в зависимост от специализацията си. Някои раси изпълняват военни задачи, други са в ролята на живи компютри, преводачи и други. Човешката раса се оказва единствената, която може да понесе джампа, или поне определен брой преходи. При всички останали скокът води до увреждания в психиката или смърт.

Край на разкриващата сюжета част.

На български книгата е преведена от Васил Велчев и издадена през 2008 година от издателство „ИнфоДар“, ISBN 978-954-761-333-1.

Външни препратки

Глава 3

Бяха четирима. Отпред — висок, суховат плешив старец с измачкан бял костюм. Гледаше ме замислено и без да се усмихва. Гледаше много сериозно и аз побързах да извърна поглед.

Затова пък останалите трима се усмихваха, приветливо и радостно. Двама тъмнокоси младежи, мои връстници, които си приличаха — вероятно братя. И двамата със сребристи шорти, широки ризи и боси. Около врата на по-големия беше завързана шарена кърпа. Малко встрани от тях стоеше девойка, за разлика от младежите — много късо подстригана, с дълга тясна пола и с лента, едва прикриваща гърдите й. Усмивката й беше някак смутена, объркана.

— Ник! — изрече с упрек младежът с кърпата на шията. — Какво ти е?

Скочих на тревата, меко пружинирайки, и тръгнах към тях. Казах:

— Здравейте.

Те не очакваха тези думи. Може би освен девойката — нейното лице не се промени. Старецът поклати глава, юношите се спогледаха объркано.

— Ник, Ник… — каза старецът и се приближи. Погледна ме в очите. — Не ме ли познаваш?

Поклатих глава. Какъв ми е той? Дядо, баща?

— Ники, та това е наставникът — прошепна девойката. — Твоят наставник!

— Нищо не помня. — Усетих как в очите ми напират сълзи. — Простете ми. Никого не познавам.

— Имаше ли контакт с извънземни? — попита строго старецът.

— Да.

Старецът ме хвана за брадичката и ме погледна много внимателно в лицето. Въздъхна.

— Прекалено лекомислени сме. Прекалено открити. Космосът прекалено често започна да ни дава уроци, жестоки уроци… Имаш на лицето си следи от рани, момчето ми.

— Сражавах се.

— Винаги си бил импулсивен и безразсъден… — Старецът ме потупа по бузата. — Помня… извинявай, Ник. Най-важното е, че се върна. Аз съм твоят наставник, Ник. Казвам се Пер.

Той изведнъж мина на заговорнически шепот:

— Като малки ти и момчетата ме наричахте Перо. Мислехте, че не знам…

— И това не го помня — прошепнах.

Старецът кимна:

— Всичко ще бъде наред, момче…

Хвана ме под ръка и ме поведе към търпеливо чакащите млади хора. Разбирах, че по-правилно би било да ги наричам приятели, но лицата им не събуждаха нищо в душата ми.

— Това са твоите приятели — каза наставникът. — Ган.

Младежът без кърпа на врата разпери ръце. Виновно, сякаш носеше отговорност, че се налага да се запознаваме отново.

— Ник — представих се машинално аз. Кой знае защо протегнах ръка напред — всички погледнаха с недоумение разтворената ми длан.

Нещо странно става с мен…

Повторих недодялано жеста на Ган и разперих ръце.

— Таг. Таги — каза вторият младеж.

— Ник. Всъщност ти си спомняш…

Момчетата се засмяха. Малко насила, но с облекчение, като при леглото на болен, изведнъж намерил в себе си сили да се шегува.

— Аз съм Кати — каза девойката. Помълча малко и попита: — И мен ли не ме помниш?

Много ми се искаше да си я спомня!

Гледах Кати, слабото й, нежно лице, късо подстриганите й тъмни коси, крехката фигура. Беше ми много по-приятно да гледам нея, отколкото всички останали. Дори по-приятно от жената от чуждата раса, която остана на кораба на аларите…

— Не помня — признах си. — Струва ми се, че съм те познавал. Прости ми.

— Всичко е наред, Ники — кимна тя, но в очите й се появи тъга. — Всичко ще се върне.

Старецът се изкашля.

— Ример.

— Да? — отговорих аз.

— Разрешиха ни да те посрещнем. Комитетът за Далечно разузнаване чака подробен доклад, така че ми се наложи да си спомня миналото… и отново съм на служба. Всичко ли е наред с кораба ти?

— Много по-добре е от мен самия.

— Това вече е хубаво. Той предаде такова количество нова информация, че всички служби са на крака. Ган! Заеми се с кораба. В бокса — и пълно изследване. Провери има ли артефакти. Провери имало ли е проникване в паметта на борд-партньора. Много внимателно! Ако всичко е наред — корабът да отиде за претопяване. Всички тестери, влезли в контакт с борда — също.

— Добре, наставнико. Всичко ще оправим. — Ган се усмихна и тръгна към кораба. Така се обърках, че не намерих какво да кажа.

Ето какво беше имал предвид борд-партньорът, като каза, че е малко вероятно да се срещнем!

— Ще се видим довечера — подхвърли Ган, когато минаваше покрай мен. Кой знае защо очаквах, че ще ме потупа по рамото, или поне ще ме докосне по някакъв начин. Но той не го направи.

— Объркан ли си? — попита Пер. Нито за секунда не беше откъснал поглед от мен. И изглежда добре успяваше да разчита мислите по изражението ми.

— Всичко е ново за мен, наставнико — казах аз. — Някак… съвсем непривично.

— Дрехата ти, Ник. Откъде е?

— Подарък от чужда раса, която прилича на нашата. Бяха трима: мъж, жена и старец. Те ми помогнаха да избягам, дадоха ми оръжие и дрехи.

— Корабът не съобщи нищо за това.

— Той не знаеше.

— Да вървим. Ник, деца…

Тръгнахме в посока, обратна на кораба. А той вече бе затворил купола си след влезлия вътре Ган и бавно полетя ниско над полята. Съпроводих го с поглед, после свалих куртката си и я преметнах през ръка. Беше горещо, небето над площадката за кацане си оставаше безоблачно и Майчицата светеше с пълна сила. Старецът вървеше отпред, потънал в мислите си, ние тримата го следвахме заедно.

— Наистина ли приличат на нас? — попита Таг.

На него му беше много интересно. Направо изгаряше от любопитство. Кати, изглежда, се тревожеше за моето състояние, не беше ясно от какво се вълнува Пер. А Таг най-много го интересуваха новините за чуждата раса.

— Да. Много си приличаме.

— На равнище физиология и анатомия различията са неизбежни — въздъхна Таг. — А вече на генно равнище… но все пак ми е интересно. Значи това са дрехите им? Може ли?

— Разбира се. — Подадох му куртката. Той я повъртя в ръце, направи шеговит жест, сякаш се готви да я наметне на раменете си. Мушна пръст в прорезите на гърдите, оставени от зъбите на аларите.

— Много е неудобна — реши той. — Тежка е, не е здрава, от отделни части тъкан. Шита. Прадедите ни са носили такива дрехи. А как я скъса?

— Нападнаха ме.

Таг цъкна със зъби и оправи кърпата на врата си.

— Не ти ли е горещо с тези парцали, Ник?

— Горещо ми е — отговорих.

Приближихме се към ниска бяла платформа. Отначало ми се стори, че лежи върху тревата, после забелязах, че между земята и дъното на платформата има тесен процеп. Всички се качихме на платформата и седнахме. Старецът на колене, Кати — полулегнала, а Таг — с крака под себе си. Аз също приседнах на платформата.

— Сега ще отидем у Таг и ще видим какво е станало с теб. — Пер ме погледна строго. — Не те ли е страх?

— Какво? — обърках се аз.

— Че ако нещо не е наред, ще те пратят за претопяване! — предположи Таг и се засмя. Пер се усмихна и дори върху лицето на Кати се появи лека усмивка.

— Всъщност не знам какво да очаквам — казах. — Учудих се, когато чух за претопяването на кораба. Наистина, нищо не помня.

Старецът спря да се усмихва.

— Ник, всичко ще бъде наред.

Вече започваше да ми омръзва това заклинание…

— Ти нали ми вярваш?

— Предполагам.

Пер въздъхна:

— Наставник, на когото му казват, че „предполагат“, че му вярват, би трябвало да се заеме с почистване на плажа… Но аз не се обиждам, Ник. Твоят случай е особен. Вярвай ми.

Платформата потрепна — навярно някой беше дал мислена команда. Много бързо набра доста добра скорост, но някакво поле отслабваше въздушния поток до много приятен ветрец.

— Ган ще провери кораба ти — каза Пер. — Той е много добър специалист по интелектуални системи. Никога не си могъл да се сравняваш с него…

Премълчах.

— А Таг ще провери теб. Той специализира нечовешки форми на живот.

Не осъзнах веднага смисъла на тази фраза.

— Наставнико…

— Ник, почти сигурен съм, че ти си си ти. Познавам те от шестгодишна възраст. Но не може да не разбираш каква е ситуацията. Ние се озовахме тук, в чуждо пространство. Това, че Майчицата продължава да свети над Родината и над планетите на Приятелите не променя нещата. Ние сме в чужд свят. И не се знае какъв ще бъде — по-добър от нашия или безмилостен. Човечеството трябва да се убеди, че не си пришълец. Измина почти седмица, откакто тръгна на разузнаване. Девет дни! Бил си пленен. И засега не знаем кой се е върнал от този плен.

— Това е Ник, наставнико! — възкликна Кати. — И самата аз мога да ви кажа това. Като лекар… и като приятел.

— Почти съм сигурен — съгласи се Пер. — Почти.

Сякаш ме поляха с ледена вода.

Да се върнеш у дома и да разбереш, че подозират, че си пришълец. Не-приятелски регресор!

Легнах по гръб, гледайки в равните ивици на облаците. Примижах от светлината на Майчицата. Летящата платформа потрепваше леко под мен.

— Не се разкисвай, Ример — изрече строго наставникът. — Не се разкисвай!

— Ники, ако установя, че си пришълец, съм готов да глътна цялата си колекция! — добави Таг. Той седеше, дъвчеше тревичка, откъсната някъде по пътя, и изглеждаше напълно спокоен.

— А какво събираш? — попитах аз.

— Минерали от други светове. Не е вкусно, предполагам… Даже самият ти си ми ги донасял.

Въздъхнах, ровейки се в празния склад на паметта си. И открих с възторг, че думите на Таг пробуждат нещо в мен!

— Помня! Струва ми се, че помня!

Кати въздъхна с облекчение:

— Ето, виждаш ли? Всичко ще се върне… като преди.

— Вероятно се е задействала психоблокировката ти — каза Пер. — Бил си подложен на разпити, мъчения. Защитата е изключила паметта. Това е много удачно нещо. Никога не съм вярвал в него докрай, но сега… Ник, момче мое, разкажи ми всичко, което помниш.

— Когато дойдох на себе си, бях върху нещо като легло — казах аз. — Първо видях тавана и разбрах какво е това. После обърнах глава и видях стените. Та така… късче по късче започна да се изгражда нещо…

 

 

Приключих разказа си когато изследването при Таг вече беше започнало. На един от горните етажи на голяма пирамидална сграда, седнал под бял, тихо бучащ метален капак. През прозрачните стени на залата се виждаше градът. Паркове, тесни пешеходни алеи, плъзгащи се по магистралите коли…

— Тогава се оказа, че вече се приближаваме към Родината — казах аз. Потърках ръката си под рамото, където бяха направени няколко инжекции. Впрочем не само там… — Приземихме се без никакви проблеми… Май това е всичко.

Гласът ми отекваше приглушено под полусферата на диагностичния апарат. Изглежда в момента някакво поле ме отделяше от залата. Може би, за да предотврати смущенията или вредното излъчване на апаратурата. А може би, за да ме задържи, ако се разкрие, че съм подменен.

Но аз знам, че не съм никакъв регресор на чужда цивилизация!

Таг и Кати седяха зад пулта встрани. Пер — на стол срещу мен. Той ме прекъсна няколко пъти по време на разказа, помоли ме да уточня нещо, да разкажа по-подробно. А през по-голямата част от времето просто кимаше.

Тази лаборатория за изучаване на извънземни форми на живот изглеждаше странно. В нея имаше доста апаратура, зад стъклата на шкафовете се криеха плоски съдове с някакви не особено симпатични субстанции. Но при целия този правилен антураж подът на биолабораторията беше покрит с мек килим с абстрактни шарки, на стените висяха картини с тънки дървени рамки — предимно с морски пейзажи. Малко по-нататък от главния диагностичен пулт, накъдето сега се стичаха данните за горкия ми организъм, имаше висока маса, отрупана с чаши, чинии, прозрачни кутии с храна. Кой знае защо, ми се струваше, че това е по-скоро интериор на жилищно помещение.

Впрочем нима можех да бъда сигурен в нещо?

Кати стана от пулта и отиде някъде встрани от мен, така, че не можех да я виждам. Застанах нащрек. Там бяха отнесли анализите на кръвта ми и кожните проби, взети от коленете и лактите. Бях уверен в себе си, обаче…

А ако стане някоя грешка? Не, не може да има грешка. И Таг, и Кати са специалисти. Те ми мислят доброто.

Когато Кати се появи, разбрах всичко по лицето й. Отпуснах се и дори се опитах да се настаня по-удобно в твърдото кресло. А Кати подаде на Пер лист хартия и ми помаха с ръка.

— Привет, Ники! Потърпи още малко!

— Пет минути, Ники! — извика Таг от пулта.

Не съм пришълец! Свой съм!

Наставникът гледаше внимателно листа. Прегъна го грижливо, пусна го в джоба си, погледна Кати:

— Благодаря, момиче… благодаря. Таг, побързай!

Той се изправи и дойде до мен. По-скоро усетих, отколкото чух как разделящото ни силово поле изчезна. Значи са се страхували от мен…

— Ники… — Старецът ме хвана за ръката. — Ако знаеш колко ме беше страх. Страхувах се, че теб те няма, а пред мен е копие. Манекен.

— Пер, дръпнете се от детектора! — извика му рязко Таг. — Причинявате смущения!

Явно когато ставаше въпрос за работа, наставникът може да бъде скастрен без никакво притеснение.

Поседях още пет минути. Таг даваше команди и аз мъчително се опитвах да си спомням разни неща, правейки асоциации с подадените ми думи: „Свобода — жертви, любов — отговорност, Родина — труд…“

И все пак главните съмнения вече бяха изчезнали.

— Излизай, Ники. Обличай се.

Гласът на Таг не беше много радостен и аз отново застанах нащрек. Бързо обух шортите си — бяха отнесли някъде подарените дрехи и ножа. Вместо тях получих бяла риза от плътна мека тъкан. Явно не се полагаха обувки.

Пер също застана нащрек.

— Ники, паметта ти не е блокирана… както се надявахме… — Таг се колебаеше, извърнал поглед. Не му беше лесно да изрече тези думи. — Тя е… изтрита. Напълно. Психоблокировката не би могла да окаже такова… осакатяващо действие.

— Как така напълно? — Овладя ме нелепо желание да споря. — Нали ходя, говоря, мисля! Не съм се превърнал в бебе в тялото на възрастен!

— Не се изразих точно… Изтрити са спомените ти. Личностната памет. Това, което си виждал и си чувствал. Целия ти живот.

— Защо?! — възкликна Кати.

— Очевидно по този начин пришълците осъществяват метроскопирането. Премахване на информацията! Те все пак са увредили паметта ти! — Таг най-накрая ме погледна. В очите му имаше мъчителна болка. — Всичко са взели… и нашето приятелство също…

Приближих се към него. Хванах го за ръката и прошепнах:

— Но нали аз все пак съм си аз? Таг, ако сме били приятели, отново ще станем.

— Никаква надежда ли няма? — попита наставникът иззад гърба ми.

— Не. — Таг издърпа неловко ръката си. — Наставнико, запазили са се някакви асоциативни връзки, Ники понякога ще си спомня някои неща… не, по-скоро ще ги научава отново, но ще си спомня, че ги е имало. Мисля, че ще остане нормален човек… — Таг неловко ми се усмихна. — Но няма да успее да си спомни предишното си „аз“.

Пер стоеше, забил поглед в пода. Като човек, намерил скъпа за него изгубена вещ, която е непоправимо повредена…

Не, не е хубава тази мисъл! Не бива да се мисли по този начин. Тази асоциация е фалшива. И изобщо — всички те са фалшиви…

— Ник, ние няма да те изоставим — каза той най-накрая. — Ти се върна. Това е най-важното. А ние сме твои приятели. Най-добрите ти приятели.

 

 

Долу, пред сградата, ни чакаха две коли. Закрити и с колела, а не като летящата платформа, която ни докара от площадката за приземяване.

— Трябва да докладвам на Комитета — каза Пер. — И вероятно с коментарите на специалист… Кати?

Девойката извърна поглед от мен.

— Добре, наставнико.

— Таг, погрижи се за Ники.

— Разбира се, наставнико! — Таг даже леко се възмути при това напомняне. — Ще се постарая да ти помогна да си спомниш поне нещо, Ник!

Наставникът и Кати седнаха в една от колите. Видях през прозрачния корпус как Пер мушна ръка в терминала и колата потегли.

— Перото го отнесе вятърът… — каза Таг. — Помниш ли, че това беше любимото ти стихче като дете? Означаваше, че може да се започва с белите.

Поклатих глава.

— Нищо не помня. Нито наставника, нито Кати… Таг, ние с нея приятели ли бяхме?

— Смятахте да се жените — кимна Таг. — Ние дружим с нея от малки, помниш ли? А ти винаги…

— Не ме питай дали помня — помолих го аз. — Това е безполезно.

— Извинявай — смути се Таг. — Ама че съм глупак!

Сградата, в която работеше той, беше висока — може би една от най-високите в града. Не по-ниска от сто-сто и петдесет хектостъпки. Вдигнах глава, опитвайки се да открия на върха на пирамидата онези прозорци, през които гледах към града.

— Значи ти си специалист по чужди форми на живот?

— Да. Захванахме се с различни неща. Ти стана космонавт. Ние всички мечтаехме, помн… извинявай. А само ти отиде в Далечното разузнаване. Ган стана инженер. Аз — биолог.

— Кати — лекар — продължих аз. — А кой още?

— Тоест?

— Четирима ли бяхме в нашата компания?

— Четирима, без да броим Кати. Тя беше в друга група, в женска — изрече Таг бавно. — С нас беше и Инка.

— А къде е той?

— Загина… Преди две години, там… дори като пепел не можа да се върне в Родината… — Таг махна неопределено с ръка и млъкна. — Хайде да отидем у нас… не, по-добре у вас.

— Мислиш ли, че това може да помогне?

— Ти живя там четири години. Макар разумът да е забравил, тялото трябва да си спомня.

Качихме се в колата. Аз — на задната седалка, Таг — на предната, където беше терминалът за управление. Искаше ми се да се разходя по вечерните улици, но с лекар по-добре да не се спори. А сега Таг беше лекар за мен.

— Знаеш ли, в твоето положение има и някакви плюсове — каза той, като подкара колата с небрежно докосване на терминала. — Сега имаш свеж поглед върху нещата. Необременен от нищо. Гледаш света като дете, за пръв път излязло от интерната.

— В интернат ли сме израснали?

— Разбира се. — Таг леко се учуди. — Какви други варианти може да има?

— Според мен — най-различни. Например родителите да възпитават детето.

— Като в каменната ера — поклати глава Таг. — Какви ги говориш? Нима може неспециалист да се занимава с такова нещо? Освен ако родителите не са и наставници… но това би било неетично.

— Ако родителите са добри…

— Детето не се нуждае от добри родители — отсече Таг. — Нуждае се от добър наставник[1].

Замълчах. Не знам какви са предимствата на необременения поглед към света, но недостатъци — колкото щеш. Ще говоря глупости, доказвайки с дълбокомислен вид, че огънят може да не изгаря, а водата — да тече в планината. И ще ми обясняват защо не съм прав, а аз ще се учудвам…

— Трябват ми книги — казах, гледайки през прозореца. — Много книги, Таг. Най-вече по история. Учебник по добри маниери, философия…

Колата се носеше по магистралата. Превозните средства не бяха много, очевидно не само аз обичах вечерните разходки. А по пешеходните алеи, на откритите площадки пред сградите, при често срещащите се фонтани се мяркаха хора. Засега — съвсем чужди за мен…

Таг кимна:

— Ще имаш книги. Всичко ще имаш. Само не се паникьосвай, Ники. Всички ние ще ти помогнем. Кое е най-важното в живота?

— Работата, приятелите и любовта[2] — отговорих аз.

Таг се усмихна доволно:

— Ето, виждаш ли? С работата си се справи. Дори и попаднал в беда — се справи. Приятелите ти са с теб. А любовта ще се върне.

— Мислиш ли?

Тук той не рискува да отговори.

— Кати е прекрасна — казах предпазливо. — Но… аз нищо не помня. Тя неволно ще очаква да започна да се държа като преди, това няма да се случи и ще се разочарова… Таг, имал ли съм някакви лоши навици?

— Ами… малко. Прекалено буен си. Лесно се хвърляш в авантюри. Но това зависи от характера, едва ли темпераментът може да се промени толкова рязко. Ники, искаш ли да похапнеш?

— Да. — Внезапно осъзнах, че наистина съм гладен.

— Тук има ресторантче…

Той отново мушна дланта си в терминала.

— Таг, а защо е необходим пряк допир с тази каша? — попитах аз. — Нали общуването с управляващата система може да става и от разстояние?

— Това не е каша, а колоиден активатор — разясни Таг. — С нейна помощ системата определя кой си и решава дали имаш право да използваш транспорта. Ако пътниците са много, противоречивите заповеди могат да нарушат управлението. Или твоите собствени размисли къде да отидеш се възприемат от системата като поредица от нареждания. А контактът с активатора означава, че решението е взето и формализирано. Е… и традицията, в края на краищата. Ранните системи са имали слаба чувствителност, нуждаели са се от непосредствен контакт с човека.

— Благодаря за лекцията — усмихнах се аз. — Ще ти се наложи да ми обясняваш много неща, пази си силите.

— А тях сега ще ги възстановим.

Колата направи обратен завой право върху платното — идващите след нас намалиха рязко скоростта, освобождавайки пространство за маневрата. Завихме в тясна уличка между редица малки вили.

— Имаме висок приоритет — оживи се Таг. — Чудесно.

Притиснах се към стъклото, разглеждайки къщичките. През зеленината на дърветата се мяркаха стени с топли цветове, отворени прозорци. Две двойки си бяха направили пикник на полянка между две от къщичките. Девойка, която носеше от къщата поднос с някаква храна, срещна погледа ми, засмя се и кимна, сякаш ме канеше да се присъединя.

— Добри хора — казах аз.

Таг погледна накриво през прозореца и сви рамене:

— Всички хора са добри. Това е нормално.

Прехапах език. Защо в мен я няма същата увереност? И тя ли е изчезнала заедно с паметта? Защо изведнъж реших така?

Колата забави ход.

— Пристигнахме — каза Таг доволно.

 

 

Ресторантчето беше под открито небе. Встрани от него имаше куполообразна сграда, но там, изглежда, беше само кухнята, а нямаше зала за посетителите. Двайсетина масички бяха наредени в прави редици около квадратен басейн с работещ фонтан. Водата в басейна блещукаше — не от прожектори, а сякаш самата тя излъчваше нежна тюркоазна светлина.

— Ето там е свободно…

Вървях послушно след Таг, като се стараех да не зяпам много встрани. На нас също никой не ни обръщаше внимание, макар че имаше много хора. На всяка масичка гореше огънче — фитил, плуващ в пълен с мазна течност метален съд. Навярно за красота. Площадката около фонтана беше покрита с разноцветни каменни плочки, по краищата й матово светеха ниски фенери. Имаше няколко коли, но повечето хора, изглежда, бяха дошли пеша.

Седнахме на една свободна масичка. Широки удобни кресла, мъхната, но много чиста розова покривка, овални и квадратни чинии с десетина прибори от жълт метал. Тези вилички, лъжички, ножчета, ме смутиха. Изглежда бях забравил как се използват.

Но общо взето, мястото ми харесваше.

— Не се смущавай — прошепна Таг. — Нищо ли не си спомняш?

Поклатих глава.

— Често сме идвали. Докато бяхме в интерната, си провеждахме уроците тук. Още тогава решихме, че ще идваме и по-късно.

Таг се засмя на нещо, напълно разбираемо само за него. Интересно, какви уроци могат да се провеждат в ресторант? Култура на поведението на масата? Едва ли след това дори най-уютното местенце ще предизвика приятни асоциации.

— А кой идва тук?

— Всеки, който иска. Който живее или работи наблизо.

Разгледах внимателно хората на съседните масички. Това бяха главно групи от по трима-четирима, на всякакви възрасти, но предимно само от единия пол. Сред двойките преобладаваха възрастните хора.

Това означава ли, че е прието да се почива с приятели, а не семейно?

Отново ме налегна тъга. Да разбереш и да приемеш родния свят не е като да се измъкваш от пришълци, размахвайки нощно гърне…

— Здрасти!

Към нас се приближи девойка с къса коса и широка блестяща лента през гърдите.

— Здрасти! — отговори Таг.

— Помня ви — усмихна се девойката. — Ти си Таг. А ти си Ники. Нали? Вие също сте от „Светлината на Майчицата“. Както обикновено ли?

Таг ме погледна смутено.

— Както обикновено — казах аз.

— И… манерка сухо вино — добави Таг.

Девойката направи физиономия и се отдалечи с пружинираща походка.

— Какво е това „Светлината на Майчицата“? — попитах аз.

— Интернатът, в който сме израснали. Девойката е оттам, една от техните подготовки-за-труд е сервитьорската професия.

— Значи и ние сме работили тук…

— Не сме работили! — поклати енергично глава Таг. — Подготвяхме-се-за-труд. Та това е съвсем различно, Ники! Работата е съдба! Това, което ти доставя удоволствие и е най-полезно за Родината.

— Всичко е изчезнало, Таг — казах аз. — Всичко е отмито. Може би и мен също… е най-добре да ме претопят, като кораба?

Таг се засмя насила.

— Всеки ще знае, всеки ще ми съчувства — поясних аз. — Всички, които съм познавал, ще започнат да гледат на мен като на нещастен болен. Макар и това да е истина…

— Никой няма да узнае! — възрази рязко Таг. — Какви ги говориш? Тайна на личността[3]!

Знаех тези думи. Смисълът не ми беше много разбираем, но…

— Информацията за случилото се с теб е забранена! — продължи Таг. — Това е неприятна, травмираща за теб ситуация! Ние знаем, но само защото сме длъжни да ти помогнем. Наставникът знае… поне това ясно ли ти е? Комитетът за Далечно разузнаване — все пак информацията е жизненоважна. Вероятно ще научи и Световният съвет. И това е. Нито една друга жива душа няма да го разбере, освен ако ти не решиш да разкажеш.

— Това е добре — признах си аз. — Само че как може да се запази тайната? Щом дори тази девойка ме позна? Ако тя помни какво предпочитам за вечеря, а аз — не?

— Аз ще бъда с теб — каза Таг. — Наставникът, Кати, Ган, аз… Докато не се адаптираш — ние винаги ще бъдем до теб. Ти си силен, Ники! Ще можеш да се приспособиш, да се родиш за трети път!

— А вторият? — попитах. — Да, разбира се, второ-раждане, знам тази дума. Но какво означава тя?

— Отначало се появяваш на бял свят — каза Таг. — Любовта на родителите и грижата на Родината ти дават живот. А после си избираш съдбата. Наставникът ти дава професия. Това е второто-раждане.

— Като пълен идиот ли изглеждам? — попитах аз тихо.

— Не, Ники. Ти просто си бил болен. Сега оздравяваш.

Девойката се върна с поднос и ние замълчахме.

— Твоето месо, Ники. — Тя сложи пред мен керамичен съд с вдигаща се изпод капака пара. Миризмата беше апетитна. — Твоята риба, Таг.

— Благодаря, момиче — отговори Таг.

— Хлябът… и вашето вино. — Девойката изрече последната дума с лек упрек. Постави насред масата кръгъл съд, пълен с рубиненочервена течност.

— Лекарят го предписа — поясни Таг.

— А… добър апетит.

— Защо не се обръщаш към нея по име? — попитах аз, проследявайки я с поглед. Коя ми харесва повече, Кати или тя? Не мога да разбера. Прическата на Кати не е много хубава. Ако си пусне по-дълга коса…

— Откъде да знам детското й прозвище? — учуди се Таг. — След година ще получи име на възрастен, тогава ще се запознаем.

Всичко е странно, всичко е удивително…

Безмълвно вдигнах капака на горещия съд и започнах да сипвам в чинията си месо — апетитни мръвки, смесени със зеленчуци. Таг ме гледаше накриво, сякаш очакваше възглас „Спомням си!“. Не, Таг… Тази храна не ме учудва, знам, че храната трябва да бъде вкусна, но ми се струва, че задушеното месо със зеленчуци не е любимото ми ястие…

Таг сложи пред себе си два големи къса бяло месо. Опита ги, като работеше ловко с две от вилиците едновременно, и измърмори:

— Това е. Не мога да разбера как може идеално, стандартно месо да се готви по различни начини. Но се получава! В столовата на общежитието е много по-зле!

— А ти в общежитие ли живееш?

Таг се задави:

— Д-да… В съседство с теб. Ники, човек получава свой дом, когато създаде семейство. А ние с теб сме ергени!

— Сега аз завинаги ще си остана ерген — изрекох мрачно. Изоставих опитите да ям с малката виличка и взех голямата лъжица. Таг кимна одобрително. — Впрочем, ако ергените се хранят тук, това не е толкова лошо!

— Чудесно място — съгласи се Таг. — Добре. Това, което казах за лекаря, беше истина. Кати ти препоръча натурални психостимуланти.

— Виното?

— Да.

Той напълни две стъклени чаши, погледна замечтано през едната от тях към горящото в течността фитилче. Вече съвсем се беше стъмнило и виното в чашите заблещука с ярка празнична светлина.

— Красиво е — каза Таг замислено.

Аз също погледнах пламъка през чашата.

На масата гореше свещ, свещта гореше[4] — казах аз.

— Това стихове ли са? — учуди се Таг. — Интересно, трябва да се поровя в информаторията. Кой ти се е набил толкова здраво?

— Виж, това не знам.

— А може и да са твои — въздъхна Таг. — Като малък ти се увличаше, после наставникът ти подхвърли „Десет хиляди велики стихове“ и спря да си хабиш усилията… Добре, Ники. За твоето завръщане.

Поднесох моята чаша към неговата и леко ударих краищата им. Стъклото отговори с тънък и приятен звън.

— Защо? — смая се Таг.

— И аз не зная. Хрумна ми такъв ритуал.

Виното беше приятно и вкусът беше познат. Отпих и оставих чашата на масата.

— Защо девойката така се учуди от тази поръчка?

— Алкохолът е разрешен само условно — призна Таг неохотно. — Няма забрана, но трябва да имаш сериозна причина, за да си позволиш употребата му.

— Ние имаме причина.

— За съжаление — съгласи се Таг.

Бележки

[1] Системата на възпитание в света на Ник е същата като описаната в романа на братя Стругацки „Пладне, XXII век“ — децата са отделени от родителите си и израстват в интернати, където са разделени на групи по четири и всяка група е напътствана от наставник (в романа на братя Стругацки — просто учител). — Бел.прев.

[2] Цитат от романа на братя Стругацки „Стажанти“. — Бел.прев.

[3] Тайна на личността — термин от романа „Бръмбар в мравуняка“ на братя Стругацки. — Бел.прев.

[4] Цитат от „Зимна нощ“ на Пастернак. — Бел.прев.