Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Студени играчки са звездите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Звёзды — холодные игрушки, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2013 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013 г.)

Издание:

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

ISBN: 978-954-761-333-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Дребни езикови корекции при внимателно четене

Статия

По-долу е показана статията за Студени играчки са звездите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Студени играчки са звездите
„Звёзды – холодные игрушки“
АвторСергей Лукяненко
Първо издание1997 г.
Оригинален езикруски
Жанрнаучна фантастика
Виддилогия
Следваща„Звездна сянка“ (1998)

Издателство в БългарияИнфоДар“ (2008)
ПреводачВасил Велчев
ISBNISBN 978-954-761-333-1

„Студени играчки са звездите“ е дилогия от руския фантаст Сергей Лукяненко в жанра космическа научна фантастика, която се състои от книгите „Студени играчки са звездите“ (на руски: „Звёзды – холодные игрушки“, 1997) и „Звездна сянка“ („Звёздная тень“, 1998).

Сюжет

През 21 век на земята е открит джампа, способ за мигновено придвижване на космическите кораби в хиперпространството. Той позволява в рамките на един скок да бъдат изминати 20 светлинни години. Това разстояние е константно и не може да се промени. Благодарение на това откритие започват полети в дълбокия космос.

Още с първите полети човечеството се сблъсква с извънземни раси. Оказва се, че вселената е населена с множество раси обединени в организация наречена Конклав. В нея различните раси допринасят в зависимост от специализацията си. Някои раси изпълняват военни задачи, други са в ролята на живи компютри, преводачи и други. Човешката раса се оказва единствената, която може да понесе джампа, или поне определен брой преходи. При всички останали скокът води до увреждания в психиката или смърт.

Край на разкриващата сюжета част.

На български книгата е преведена от Васил Велчев и издадена през 2008 година от издателство „ИнфоДар“, ISBN 978-954-761-333-1.

Външни препратки

Глава 3

Над Аляска ЦУП отново възстанови връзката.

— „Трансаеро“, започваме.

— Добре, Земя.

— Всичко ли е наред?

Отместих поглед от влечугоида, преди да отговоря:

— Да.

Ето така, навярно, хората стават предатели. Като повярват на врага. Все едно дали е човек в чуждестранен мундир или говорещ гущер. Не от страх, не от корист — а с най-добри намерения.

Впрочем влечугоидът така или иначе няма шансове. Той не може да си представи системата за сигурност на космодрума… дори и аз не си я представям много добре. Но поне дотолкова я познавам, че да ми е ясно — през постовете не може да се мине.

Совалката се поклащаше и се обръщаше. Земята се премести под краката ми. Сега „Спирала“ летеше с дюзите напред, готвейки се да даде импулс за спиране.

— Първи — каза диспечерът. Залитнах напред в креслото, когато двигателят оживя. Работи седем секунди, преди да настъпи пауза.

Докато компютърът обработваше новата траектория, погледнах изчислителя. Повече нямаше за какво да разговаряме — той вече беше „подправил“ записите на „черната кутия“ и то точно както си го представях. Просто сложи лапите си на пулта… И сега седеше в същата поза, омотан с тънко въженце към скобите на капака на джампъра. Динамичните операции не са като старт с гравитационен лъч на извънземните или като скок през опаката страна на вселената. Претоварванията са неизбежни.

— „Трансаеро“, повтаряме — съобщи диспечерът.

Така ли ми се стори, или гласът му се беше променил?

— Каква е траекторията, Максим?

— Малко нестандартна… — Той явно се колебаеше. Имаше още време до връщане в стабилна орбита. — Внасяме корекции. Втори импулс след девет секунди, продължителност — три цяло и петнайсет стотни…

Изчислителят ме погледна. И бавно, старателно ми намигна със сивия си клепач.

Какво имаше предвид?

Потреперване на корпуса, бучене на двигателя. Тишина.

— Максим… — Стараех се да говоря спокойно. — Според моя пулт импулсът е три цяло и четири десети от секундата. Тяговият момент е изчислен.

Диспечерът мълча пет секунди.

— „Трансаеро“, ние имаме същите данни. Изчисляваме.

— Траекторията!

— Не се вълнувай. Ти си в границите на коридора за кацане.

Това е вече нещо… поне няма да изгоря или да отскоча от атмосферата. Протегнах ръка и докоснах изчислителя — да бъде готов. Сега способностите му можеха да потрябват.

— Пьотър! — Диспечерът изведнъж се обърна към мен по име. — Влизаш в атмосферата нормално.

Въздъхнах шумно.

— Имаш проблеми с планирането[1]. Пропускаш целта.

Проблем с планирането…

Нека журналистите си пишат за гордо реещи се совалки, захождащи за кацане с пълни трюмове. Совалките планират с грациозността на чугунена ютия. Дори пътнически самолет с отказали двигатели е обречен на падане — и то с нормалните си крила. А какво да кажа за моите разтегателни плоскости, които са способни едва-едва да коригират полета…

Ние падаме. Не летим, а както се казваше в едно анимационно филмче, „падаме красиво“. Право върху идеалните, залети с дебел половин метър бетон писти на космодрума. Падаме, превръщайки кинетичната енергия на орбиталните скорости в подобие на полет.

— С колко я пропускам?

Попитах и в този момент компютърът ми успя да довърши изчисленията си. Диспечерът потвърди:

— Около сто километра, Пьотър.

Преглътнах и казах:

— Чакам указания, Земя.

— Вече не можеш да се върнеш на стабилна орбита. Най-важното е да запазиш спокойствие, Пьотър. Ние те водим.

— Къде, в Китай за сувенири?

— Ти… ще се приземиш край Благовещенск.

— Ще падна край Благовещенск! Или тази седмица там са построили нов космодрум?

— Пьотър, запази спокойствие, търсим варианти.

— Разбрах.

Чаках. Приземяването вече беше започнало. Пътят към Земята е необратим — запасът гориво в „Спирала“ е много, много ограничен. Всичко, което мога да направя сега, е съвсем леко да коригирам траекторията.

— „Трансаеро“, поемаме управлението. Дръж се!

Отново бученето на двигателя — за кратко, той се изпразни докрай, при последния импулс изгори остатъците от горивото. Остана съвсем малко — за атмосферни маневри.

— Пьотър?

Погледнах екрана. Предполагаемата точка на кацане се беше преместила — от Благовещенск към Свободния… но не докрай.

— Коригирахме траекторията…

— И какво?

Пауза. И безпощадният отговор:

— Няма да се приземиш в града.

— Благодаря — прошепнах аз.

— Пьотър, изпращаме хеликоптери…

— Благодаря — повторих. Совалката отново се разтърси, обръщайки се с носа напред. Дори не ме предупредиха за маневрата.

— Пьотър, ще ти се наложи да приземиш кораба ръчно. Слушай ме внимателно… — Диспечерът си пое въздух. — По линията на кацането ти има магистрала…

Засмях се, а и как да не се засмее човек? Да приземиш двайсеттонен „цървул“ на лошо асфалтиран път?

— Това е хубава магистрала, Пьотър…

Като че ли не знам какви са нашите пътища…

— Няма друг изход, пилот.

Разбира се, че няма. На „Спирала“ не е предвидена система за аварийно спасяване. Защо да се претоварва совалката, като има толкова много желаещи да заемат пилотското място, а всеки килограм извънземни боклуци струва немислими пари?

Совалката започна леко да потрепва — първото, все още нежно докосване до атмосферата.

— Да ви вземат дяволите всичките!

Те проведоха съзнателно тази последна, безумна корекция на курса, като на практика ме лишиха от възможността да управлявам совалката. За да отклонят удара от града. За да не ми остане друг избор, освен да приземя „междузвездния кораб“ върху разбито шосе.

— Затваряме магистралата, след половин час ще е чиста.

Той така старателно изговаряше „магистралата“, този непознат за мен мъжага от ЦУП. Веднага си представяш блестящите, прави като стрела западни автостради.

— Връзката прекъсва. Дръж се, Пьотър.

Около совалката се разгоря пламък от йонизирания въздух. Носът на кораба започна бавно да се повдига, предавайки основния удар на плазмата върху стоманения търбух. И въпреки това върху свръхздравото топлоустойчиво стъкло на предния илюминатор се удряха огнени змии.

— Пристигнахме, приятелче — казах аз, обръщайки се към изчислителя.

Това е съдбата.

И тя, навярно, е права. Поправя моите грешки, моята слабохарактерност. Не пуска на Земята врага, успял да омае неопитния пилот…

Изчислителят се усмихваше. Сякаш не го плашеха нито огнената буря наоколо, нито неминуемото разбиване при кацането, нито дивата грешка в изпитаните програми за приземяване…

Грешка в програмите?

— Гадина! — закрещях аз, опитвайки се да се изтръгна от креслото. — Животно!

Най-лесният начин да се мине през контрола на космодрума е като се приземиш извън него.

Ако сега можех да стана, бих разкъсал изчислителя на парчета само с ръцете си. Но претоварването вече ме притискаше, стремеше се да ме издърпа от коланите и да ме захвърли върху чупливия пулт.

Не, нямаше как.

Не.

Но на какво може да се надява люспестото извънземно Карел? Ударът при кацането ще бъде прекалено силен…

Впрочем, откъде знам какво натоварване е способно да издържи тялото му?

„Спирала“ се носеше към земята в разкъсващата се огнена савана.

Изчислителят ме погледна накриво. Той беше в доста по-лоша ситуация: вместо удобното анатомично кресло с широки колани — стоманено въженце през талията…

Екранът заблещука — оранжева призивна светлина. Погледнах към него — върху изчисленията на траекторията бавно плуваха редове:

„Пьотър, всичко е наред. Говори, но не се обръщай лично към мен. Няма да имаме време за повторно изчистване на записите.“

Колкото и да е странно, подчиних се.

— Совалката не може да се приземи извън космодрума — казах.

„Ти можеш“.

— Не, това е невъзможно!

„Ти си добър пилот“.

— Двайсет тона! Необходима е специална писта!

„Мълчи! Мълчи!“

Замълчах. Совалката се тресеше — не прекалено силно, а както обикновено. В илюминаторите плющеше огън. По принцип в такива моменти човек не е на себе си — топлоизолацията е сигурна, но вече два пъти совалки са се разбивали при кацане. Прегорял участък или отлепена керамична плочка — и плазмените струи се втурват вътре.

Но сега ме заплашваше значително по-реална опасност.

За цялата история на космонавтиката не се е налагало совалка да каца на непригодни за целта площадки. Само на специални писти, само на най-добрите военни летища, а за аварийни кацания — само на загладените от самата природа пресъхнали солени езера.

Но не и на пътища.

Спомних си старата комедия от съветски времена, в която пътнически самолет каца на шосе. Тази сцена е снимана на летище — обичайното пътно покритие не би издържало.

В което аз сега ще се уверя на практика.

Колко странно е всичко, случващо се на света. Междузвездните полети и чуждите цивилизации станаха реалност. И нищо, нищичко не се промени! Същите разбити шосета, по които пълзят камази и жигули, същите сапунени опери по телевизията, течаща санитарна техника и сополиви носове напролет.

Бъдещето беше докоснало настоящето, беше го потупало снизходително по рамото и беше отишло да си почива.

Двайсет процента от населението на Земята работят за космоса. Строят кораби, произвеждат гориво, съоръжават смехотворни орбитални крепости, опитват се да се справят с екологията, обезумяла заради ракетния бум.

А на мен ми предстои да се приземявам върху разтопен от горещината асфалт.

— Сбогом — казах на изчислителя. Той си замълча — не само че не произнесе нищо на глас, но и не благоволи да се включи към компютъра.

Добре.

Огнената буря около совалката вече беше утихнала, сега просто се носехме в стратосферата, на височина малко повече от двайсет километра, сякаш това беше обикновен свръхзвуков полет… с неработещи двигатели. Изключих автоматиката, хванах щурвала. Предпазливо полюшнах совалката — тя се подчиняваше добре, при такава скорост налягането на пробягващия въздух компенсираше разредеността.

Ако в резервоарите имаше поне обичайният резерв гориво, бих се опитал да маневрирам и да се приземя на космодрума. Но резервоарите бяха почти празни.

След десет минути се спуснахме до облачния слой и в този момент връзката се възстанови.

— „Трансаеро“, отговорете… — повтаряше уморено диспечерът.

— Чувам ви.

— Борд трийсет и шест — осемнайсет! Виждаме ви!

— Много се радвам — казах аз.

— Пьотър, хеликоптерите са изпратени, пътят е разчистен в точката на кацането ти. Движиш се точно към пътя, имаш немалък шанс.

Не си направих труда да уточнявам колко процента е този шанс. Не беше най-подходящото време за ругатни.

— Какво ме съветвате, Земя?

— Пьотър, тук е Александър Данилов — каза диспечерът. И веднага в разговора се намеси друг глас. Смътно познат. Бях виждал най-добрия пилот на „Трансаеро“, Данилов, два пъти. Сега пилотираше „Буран“, но беше започнал със „Спирала“.

— Пьотър, няма време за съболезнования — започна той. — И ще се постараем да няма нужда от тях. След десет минути ще прелетиш над космодрума. След още две, на височина около пет километра, ще се озовеш над пътя.

Той поне не казваше „над магистралата“…

— Пътят е калпав — съобщи безмилостно Данилов. — Карал съм по него. В този участък, над който ще се снижиш до нулата, е горе-долу читав… оттам често пътуват китайски търговци, малко са позакърпили покритието. Не можеш да разчиташ на автопилота. Какъв е опитът ти от полети?

— Два с инструктор, седем самостоятелни. Всичките на „Спирала“. — Преглътнах и добавих: — Всичките кацания — на автопилот…

— Знам това. Военни учения?

— Девет полета.

— На какво си летял?

— Су-37.

— И това е нещо. Запомни, „Спирала“ все пак е управляема ръчно, при кацане рулят се подчинява бавно, но все пак е възможно. Аз съм кацал ръчно два пъти.

— Пътят широк ли е? — попитах аз. От монотонния ожесточен глас на Данилов вцепенението ме напускаше.

— Пет метра. Можеше да е и по-лошо. Ако се спуснеш точно, колелата няма да попаднат в канавката. Продължи поне стотина метра, преди да започнеш да намаляваш скоростта. Тогава ще имаш всички шансове да оцелееш, след като докоснеш шосето.

— Има ли хора на пътя?

— Вече не. Наистина го изчистиха, не се притеснявай.

— Саша… — От вълнение загубих всякакъв пиетет. — Имам ли реални шансове?

— Не са големи, но имаш. Аз сега съм в хеликоптер… да, виждам те! Погледни надолу… по дяволите, нямаш изглед насам… Виждаш ли космодрума?

Виждах го. Напред и много надолу.

Когато кацах на Свободния, естествено, не прелетях на такава височина над него…

— Движиш се гладко — утеши ме Данилов. — Тази „птичка“ ще лети още. Дадоха ли ти изчислението на курса?

— Да — отговорих, гледайки в екрана. — Две корекции?

— Една, за да излезеш на оста на пътя, другата преди кацането.

— Останало ми е гориво само за една.

Данилов мълча секунда, после взе решение:

— Изпълни първата, иначе изобщо няма да уцелиш. После ще планираш.

— Разбрах.

— Това е всичко, действай — завърши той. — На практика няма вятър, видимостта е идеална. Оставам във връзка с теб, но повече няма да ти преча. Всички да мълчат!

Съпроводих с поглед останалия отдясно на борда космодрум. Четири главни старта за совалки, три малки за спътници. Две прекрасни, широки, великолепно оборудвани писти. Петно на хеликоптер в небето. Помахах мислено на Данилов с ръка.

Изчислителят мълчеше, само чегърташе с лапа по капака на джампъра. Слабото шумолене ме отвличаше и аз погледнах свирепо влечугоида. Той утихна. Изглежда ме разбра.

Изчислението на последната корекция вече беше в компютъра. Общо взето използването на основния двигател в атмосферата не се препоръчваше. Но аз нямах какво да губя.

Дадох потвърждение на маневрата и след няколко секунди двигателят се включи автоматично. В атмосферата работеше някак натегнато, задъхано… а може би вече ми се причуваше… Двусекунден импулс — совалката леко се разтърси, въобразявайки си, че се е научила да лети, после продължи падането си.

Поне наистина летяхме над пътя. Господи, нима в Русия са се научили да прокарват прави пътища, без да заобикалят всяко хълмче? Или този е останал от царско време?

Височината вече беше спаднала до километър. Отпред, по банкетите на пътя, се мяркаха кутийките на колите. Виж ти, наистина са го изчистили…

Скоростта, най-големият ми враг. Над триста километра в час са нищо по космическите мащаби. Но за обикновените пътища и това е недопустимо много.

Разклатих совалката, проверявайки как ми се подчинява рулят. Машината откликна удивително добре. На екрана на компютъра жълтата линия — моята траектория — се отклони от зелената. Върнах „Спирала“ отново на оста на пътя. Безумната надежда, че все пак ще успея да се приземя, започна да изглежда не чак толкова безумна. Бяха ме извели на пътя великолепно — сякаш от много отдавна отработваха тази маневра.

Изчислителят отново започна да дращи по капака. Но вече нямаше време да си отвличам вниманието. Пътят беше на сто метра под нас и височината намаляваше шеметно. Опитах се да видя дали се спускам гладко, но компютърът вече беше безполезен, а обзорът от кабината на „Спирала“ никога не се бе отличавал с особена широта. В последния момент аз все пак поизправих совалката.

В мига, в който машината се наклони, забелязах едновременно две неща. Първо, интуицията не ме беше подвела, наистина рискувах да попадна в канавката, ако не беше последната маневра. Втората новина беше значително по-лоша — на половин километър напред пътят завиваше рязко, заобикаляйки ниско, обрасло с дръвчета хълмче. И не стига това, но срещу мен се движеше някакво превозно средство!

Впрочем за мен нямаше особена разлика в какво точно ще се врежа. Шест секунди, и…

Когато шасито докосна асфалта, совалката се разтресе. Веднага се завъртя като кола върху лед, обръщайки се с лявото крило напред. Машинално я изправих, без да има особен смисъл от това. Срещу мен се движеше грамаден раздрънкан „Икарус“. Шофьорът, видял носещия се към него звездолет, не беше изпаднал в паника, а бе успял да намали скоростта и сега правеше обратен завой.

Господи, ето това е кошмар! Совалката се тресеше, подскачайки върху пътя, но засега успявайки да не пропадне в канавката и да не се преобърне на някоя от многобройните ями. Автобусът отпред се опитваше да избяга, изстисквайки всички сили от двигателя. Какви ги върши, аз съм по-бърз, ще го догоня! Да беше излязъл, да изкара хората… не, няма да успее… поне да изскочи от пътя, някой може да оцелее…

Опитах се да отклоня „Спирала“ от пътя. В банкета, в канавката — само да не е в автобуса! В главата ми изведнъж прокънтя пронизващо-трагичния глас на полузабравена певица: „А градът помисли, че има учения“…

Но совалката явно не споделяше моята готовност за саможертва. Тя вече не подскачаше, а се носеше по пътя, помирила се с асфалта под колелата си. Руските звездолети — най-надеждните в света!

Автобусът все пак набра прилична скорост и разстоянието намаляваше толкова бавно, че успях да забележа номера върху знака: „06-31“, ауспуха, изхвърлящ гъст тъмносив дим и табелката: „Ако не си сигурен, не изпреварвай“.

Така че не тръгнахме да го изпреварваме, а направо се врязахме в него…

Коланите ме прерязаха, совалката се разтресе, изправяйки се на задните си колела. Обшитият с керамика нос на „Спирала“ се оказа по-здрав от изгнилото желязо. Совалката се вряза в автобуса до средата му, докато крилата не спряха шеметното й придвижване. Няколко секунди се движихме в този неочакван тандем, после, помитайки рядко наредените бетонни стълбове, щурмувахме хълмчето. Някъде на десетото дърво и автобусът, и космическият кораб се примириха с преградата и спряха.

В този момент совалката така се разтресе, че за момент изгубих съзнание. А когато успях да отворя очи, със смайване установих, че още съм жив. Носът на „Спирала“ се беше сплескал, кабината се беше нагънала като ветрило, но кой знае как всички стъкла бяха оцелели и осветлението работеше. До падналия джампър изчислителят развързваше въженцето. И как не беше разкъсан на две?

Разтърсих глава, опитвайки се да отмахна кръвта, замъгляваща погледа ми.

А после всичко в мен изтръпна.

Кръвта не беше в очите ми. Всички стъкла на „Спирала“ бяха покрити с кървавочервена каша.

Господи!

Трескаво разкопчах коланите, станах от креслото и тръгнах, залитайки, към шлюза. Изчислителят се изправи до джампъра и ме плесна с лапа по ръката, сякаш се опитваше да ме спре, но на мен не ми беше до него. Совалката се друсаше, явно плъзгайки се по хълма. Вратата към шлюза се отвори от третия път, после задърпах ръчката на аварийния изход. Люкът не поддаде веднага, но все пак се справих — ужасът ми придаваше сили.

Въздухът беше прохладен и сив, от горящата обвивка се вдигаше дим. Наоколо стърчаха клоните на повалени борчета, а от застиналия по-напред „Икарус“ миришеше на изгоряло. Скочих от двуметрова височина, подхлъзнах се върху мократа трева и тръгнах към автобуса със залитане. Част от неговите стъкла също бяха оцелели, само се бяха покрили с паяжина от пукнатини, през които се виждаше същата тази кървавочервена каша.

Само да не са деца! В гърлото ми заседна буца. Разкопчах кобура си с треперещи пръсти. Ще се застрелям, както е достойно за един офицер…

Вратата на автобуса се отвори със скърцане и на земята се изтърколи дебел небръснат мъж с тренировъчен екип. Разтърси глава, огледа смачкания автобус, а после мен. Изправи се. В ръката си стискаше монтьорски лост.

— Скапан космонавт! — разкрещя се той. — Не се налетяхте, мамицата ви!

— Колко? — беше единственото, което успях да попитам. Краката едвам ме държаха, майката Земя укорително ме приканваше да легна. — Колко… са там?

Кимнах към сплесканото купе на автобуса, стараейки се да не поглеждам още веднъж към омазаните стъкла.

— Осемдесет! — изкрещя шофьорът и всичко в мен изтръпна. Точно така, бях убил деца… — Осемдесет сандъка, гадино! Сега не мога да ги платя!

Преди да възприема тези думи и да осъзная, че хората не се возят в сандъци, шофьорът с монтьорския си лост почти се беше добрал до мен.

— Стой! — извиках аз и извадих пистолета. — Аз съм майор Пьотър Хрумов от руските ВВС. Имам право да използвам оръжието! Не се приближавай!

Шофьорът изпусна лоста, седна на склона, захленчи и се залюля, хванал глава с ръцете си. Дочух нещо за китайски доставчици, отглеждащи домати, за жителите на Хабаровск, които не могат да живеят без тези домати, за нещастния „Икарус“, който е хранил и поил шофьора, а сега става само за вторични суровини. Но нямах сили да вникна в думите му. Домати! Осемдесет сандъка! Ако ще да е цялата китайска реколта за тази година!

— От какъв зор возиш домати с автобус? — попитах аз.

— А в какво друго, нямам камаз!

— Успокой се, де, ще ти платят компенсация!

Шофьорът спря да хленчи и вдигна глава. Попита недоверчиво:

— Наистина ли?

— Ще ти платят! — обещах аз, приближавайки се към автобуса. Изглеждаше кошмарно. Наведох се, загребах от земята яркочервена каша и я поднесох към лицето си, като начинаещ вампир. Точно така, домати…

— Значи заради теб бяха затворили пътя? — попита шофьорът иззад гърба ми.

Кимнах, без да се обръщам.

— Мамка му… а аз си помислих, че пак са гръмнали цистерните на влака… — промълви шофьорът. — Винаги, когато горивото ви избухне, отцепват целия район…

— Какво, често ли избухва? — поинтересувах се аз.

— Един-два пъти годишно…

Да, работата е ясна. Ракетите-носители използват много токсично гориво. Стартовете са много, цистерните — стари, и вечно не достига квалифициран персонал…

Въздъхнах:

— Ако не беше твоята таратайка, край с мен…

Шофьорът погледна накриво пътя, почеса се с нокти по бузата.

— Абсолютно, направо си отиваше… Двеста километра?

— Скоростта на кацане беше триста и петдесет.

Шофьорът поцъка с език, тонът му веднага се промени. Вече не бях дошъл отдалече космонавт, а почти колега.

— Не рискувам да вдигам повече от сто тук… Двигателят ми е пълен боклук. Разбира се, вие имате… — Той млъкна, огледа совалката, изплю се, промърмори: — Здравата си ударих главата… как се казваш, космонавте?

— Нали ти казах, Пьотър!

— Петя… А аз съм Коля.

Машинално стиснах подадената ми ръка. Сега можеха да ни снимат за агитационен плакат на компартията — пълно единство между армията и народа. Само дето совалката, хищно пронизала с носа си автобуса, щеше да се наложи да бъде туширана — възникваха някакви неправилни асоциации.

— Откъде долетя? — поинтересува се шофьорът.

— От Сириус А-осем, планетата Хикси.

— Знам я! — оживи се Коля. — Виждал съм Сириус! Синчето ми я показа — то ходи на кръжок по астрономия, сам си сглоби телескоп, един такъв мъничък… И той иска да стане космонавт.

Той се приближи до совалката, протегна плахо ръка към обшивката и с ругатня отскочи назад. Разбира се, керамиката още не беше изстинала, температурата със сигурност беше някъде към сто-двеста градуса.

— Горещ е, мамицата му! — извика Коля. — Всичките ми домати ще се изпържат! Помогни ми да ги разтоварим!

Погледнах укорително шофьора и той махна с ръка:

— А… добре. Какво толкова… Хей, а той не излъчва ли?

— Корабът ли? Не, не се бой. Радиацията е малко по-висока от фоновата. Не е опасно.

Шофьорът закима:

— Вярно, от какво да се страхуваме, след такова нещо… Петя, смятай, че живееш втори живот!

— Аха.

— Това… да го полеем, а?

Толкова се обърках, че не намерих какво да отговоря. Приемайки мълчанието ми за съгласие, шофьорът се метна в кабината и след минута се появи с начената бутилка водка, чаша и парче сланина, увита в „Литературная газета“.

— Само потвърди после, като дойдат катаджиите, че съм бил трезвен! — помоли Коля, докато разстилаше вестника на земята. — Това сега е само… за премахване на стреса…

У мен се появи леко съмнение дали Коля е бил трезвен и за какво му трябваше толкова бързо да се хваща за бутилката, но си замълчах. В края на краищата неговият автобус ми спаси живота.

Седнахме, Коля ми подаде чашата, наля ми, и в този момент се чу шум от хеликоптер.

— Моите идват — казах аз и се изправих.

— Хайде, хайде! — засуети се Коля. — Ето… искаш ли да донеса домат?

Той се хвърли към автобуса и започна да избира от кашата под гумите цели домати. В този момент хеликоптерът, летящ ниско над пътя, се показа в полезрението ми. Колкото и да е странно, това не бяха спасители — от отворената врата стърчеше обективът на телевизионна камера. Операторът, завързан през кръста, ненаситно снимаше картината на пътнотранспортното произшествие.

Отпих машинално от водката и отхапах парче домат. Китайците бяха отгледали хубав, вкусен зеленчук, но водката дереше гърлото като керосин.

Коля веднага се отпусна и ми намигна доволно.

— Сега не трябва да попадаме на катаджиите! — съобщи ми той с тон, внушаващ доверие. — Така че нека твоите да долитат и да ни откарат и двамата! Аз имам стрес, сега трябва да си почивам!

Ето какво било.

— Не се бой, за какви катаджии говориш, ФСБ[2] ще разследва случая! — успокоих го аз.

Хеликоптерът продължаваше да кръжи над пътя, без да прави никакви опити да се спусне и да предложи помощ. Изпихме още по малко и спасителите пристигнаха — два леки хеликоптера, оцветени в оранжево-бели ивици и армейски Ка-72 в камуфлажни цветове. Репортерите незабавно се ометоха, сякаш се страхуваха, че военните ще изстрелят ракета по тях. Военният хеликоптер започна да описва кръгове над хълмчето, а от приземилите се спасителни вертолети наскачаха хора и хукнаха към нас. Няколко лекари, двама войници с автомати и самият полковник Данилов. Изправих се, отскубвайки се от лекарите, и рапортувах:

— Докладвам — аварийното кацане е извършено успешно. Няма жертви, товарът е непокътнат. Състоянието на кораба е задоволително…

Данилов ме сграбчи, без да каже нито дума. Беше здрав и набит сибирски мъжага, по-висок от мен с една глава.

— Направи го, Пьотър… — промърмори той. — Мамка му, приземи го! Приземи го!

— И автобусът… ми попадна добре.

Данилов погледна накриво „Икаруса“, намръщи се и повтори моя въпрос:

— Колко са там?

— Там има домати, другарю полковник. Няма жертви.

— Е, Петя… — Данилов се вгледа недоверчиво в доматената каша, полепнала по прозорците. — Приключи се…

Продължавайки да ме прегръща през рамото, той стисна дланта на изгубилия ума и дума шофьор. Очевидно военната униформа правеше по-голямо впечатление, отколкото екипа ми за полети.

— Благодаря ви.

— А, какво толкова… — заразмахва ръце шофьорът. — Гледам — лети. Право към хълма! И си мисля: по дяволите доматите, човекът е по-важен. Взех го на борда… хм… е…

Той наведе смутено глава. Виж го ти Коля!

— Лично ще ви предложа за награда — обеща Данилов. — И ще възстановим загубите ви.

Шофьорът грейна, а Данилов кимна на търпеливо чакащите лекари:

— Няма работа за вас! Не чухте ли? Няма!

Те не изглеждаха огорчени от тази новина. Междувременно полковникът взе от земята бутилката, отпи, намръщи се и се зае да дава заповеди. След пет минути от военния хеликоптер спуснаха още трима войници и разположиха наблизо полева радиостанция.

— Събирай си багажа — махна с ръка Данилов. — Впрочем какви ги говоря… Няма за какво да висиш повече тук. Хайде да те караме вкъщи.

Кимнах, поглеждайки към совалката. Какъв багаж имам всъщност? Няколко сувенира, бельо…

Изчислителят!

Това беше като удар в слънчевия сплит.

Сякаш изведнъж прогледнах.

Изчислителят!

Врязвам се в автобуса, тичам към шлюза, през това време влечугоидът се освобождава от въженцето.

Къде е той?

— Александър Олегович… — прошепнах аз. Данилов се намръщи. — Александър Олегович, там…

Данилов ме хвана за ръката и мълчаливо ме помъкна към совалката. Под отворения люк вече стоеше войник с автомат, но още никой не беше влизал вътре.

— Защо не си спуснал трапа? — попита Данилов.

— Бързах… — прошепнах аз виновно.

— Нали знаеш какво казват за бързата работа, Петя… Помогни ми!

Пред любопитния поглед на войника с автомата помогнах на Данилов да се качи и той се скри в люка. След няколко секунди трапът бавно се спусна надолу.

— Качвай се… — дочух отгоре.

Данилов не беше излязъл от шлюза. Когато се качих, той отвори товарния отсек и заразглежда замислено плочките кортризон.

— Александър Олегович, длъжен съм да ви кажа… — започнах аз полушепнешком.

— Нищо не си длъжен — прекъсна ме Данилов, без да се обръща. — Пьотър, всеки пилот поне по веднъж е возил контрабанда. Всичко ми е ясно. Вземи си багажа и да си ходим.

— Но аз съвсем нямах предвид това!

— Бързо! — сопна се Данилов. — Аз ще прегледам стоката. Ти си събирай багажа.

Тръгнах към кабината като хипнотизиран.

Мъждукащите светлинки на пулта. Събореният цилиндър на джампъра. Доматената каша върху стъклата на кабината. Отвореното шкафче, от което беше изпаднал пакетът с чисто бельо.

За всеки случай погледнах всички рафтове на шкафчето и в хладилника.

Защо ли не бях учуден, че изчислителят го нямаше никъде?

Да, разбира се, врязването в автобуса беше шок за мен. Още по-силни усещания ми донесе облекчението от думите на шофьора.

Но защо толкова лесно забравих — напълно! — за изчислителя?

Спомних си последния миг, в който го видях. Бързото докосване на ноктестата лапа… същата тази лапа, която толкова лесно изтрива паметта на компютъра.

Човекът не е машина. Но дали за изчислителя има разлика? Той ме беше накарал да забравя, поне за малко, за неговото съществуване! А после, докато разговарях с шофьора и замезвах с китайски домати, беше изчезнал!

Естествено бях наясно какво трябва да направя. Да разкажа всичко на Данилов, да отцепят района. Хайка… войници, кучета, хеликоптери, мобилизирани местни жители. Да намерят люспестия Карел!

Да, аз съм малко наивен човек, знам. Но не чак толкова…

Кой ще ми повярва? Вече няма никакви следи от извънземното в совалката. Със сигурност щяха да открият в мен всички признаци на сътресение на мозъка и нервен стрес. Ще поогледат формално околността — и няма да намерят никого. Изчислителят наистина е изчислил всичко! Сега може да лежи, зарит в почвата, или с някакви немислими метаморфози да е приел образа на глиган, дърво или камък… А може и в момента да се носи по пътя със скорост триста километра в час. Какво знаем за извънземните, още повече — за толкова рядко срещащи се като изчислителите?

А мен ме чака болница и отстраняване от полети. Поне това. Малка пенсия, работа като инструктор във военно училище или инженер в някой завод, или шофьор. Ще карам, като Коля, камион с финландско кисело мляко или полско сушено месо и ще разправям на новите си приятели истории за далечни светове.

— Готов ли си, Петя? — ръката на Данилов легна на рамото ми. Потрепнах.

— Да-а… почти.

Пред добродушния му поглед взех куртката си и пакета със сувенирите — абсолютно законни, а не някаква контрабанда! По навик отидох до пулта и изключих всички системи на кораба. Сега с тях щеше да се заеме аварийната команда.

— Тази „птичка“ едва ли отново ще се вдигне в небето — каза сухо Данилов.

Преглътнах, оглеждайки малката кабина. Каквото и да си говорим, дванайсет рейса съм направил с нея… свикнал съм…

— Не се терзай. Достатъчно си летял на „цървул“. Ще ти помогна. Ако искаш, можеш да дойдеш като втори пилот на моя „Буран“.

Така се смаях, че дори не можах да намеря отговор. Данилов ми предлага да отида в неговия екипаж! На най-интересните и изгодни рейсове!

— Да вървим… — Полковникът ме побутна леко към шлюза. — Хеликоптерът чака.

Бях забравил още нещо…

— Ей сега… — Скъсах конеца, на който над пулта висеше коженото мишле. Пуснах играчката в джоба си и погледнах смутено Данилов.

Но той не се засмя.

 

 

Когато излитахме, по пътя вече пристигаха три камиона с покрити с платнища каросерии, две леки коли и БТР. Данилов ги изгледа одобрително.

— Какви са плановете, пилот? — извика той, заглушавайки бръмченето на перката. — Ще правим ли пресконференция?

Заклатих глава. Само това оставаше — да лъжа пред целия свят!

— Правилно — реши полковникът. — Ще почакат до утре…

От доста време дочувам, че Данилов е не само най-добрият пилот на „Трансаеро“, гордост на руския космически флот. Говори се, че е сътрудник и на службата за сигурност, а също така, че притежава доста голям пакет с акции на компанията. Вероятно това беше истина — с прекалено голяма лекота взимаше решения.

— Пийни си! — Данилов ми подаде стъклено шишенце. — Истински „Арманяк“… от оня шофьорски боклук още ми се гади!

Послушно отпих от брендито.

— Шофьорът беше ли пиян? — поинтересува се делово Данилов. Задавих се, свих рамене. — Добре, няма да го обвиняваме! Все пак той те спаси! — Полковникът махна с ръка. — Ще му платим за бричката, дребна работа!

Хеликоптерът се носеше над пътя, после зави към Свободния. Гледах в късо остригания тил на пилота и си мислех колко щастлив можех да бъда.

Връщане от курс, чудотворно спасение, повишение в чин и място в екипажа на Данилов… Шум по вестниците и телевизията, някое орденче, връчено от президента… Дядо така щеше да се радва!

Хванал главата си с ръце, гледах приближаващите се здания на космодрума. Под нас се простираха складове, плетеница от релси, някакви оградени черни канали. Преди час прелитах над Свободния, уверен в близката си гибел. Сега се връщам, но не бях радостен…

— Пьотър, всичко наред ли е с теб? — Данилов се наведе към мен. — Нали не те боли главата? Не ти тъмнее пред очите?

Страхотен човек е той, каквото и да си говорим. Дори и да работи в службата за сигурност…

— Всичко е наред, Александър Олегович.

Данилов кимна и отново ми подаде шишенцето.

— Последна глътка. Все пак ще те преглеждат лекари, Пьотър, нищо не може да се направи… Виждаш ли ги, дотичали са…

Хеликоптерът започна да се спуска на площадката. Там наистина стояха две бели фигурки.

— Ще наредя да ти приготвят най-хубавата стая… — размишляваше на глас Данилов през това време.

— Александър Олегович, няма нужда. По-добре да се прибера вкъщи — помолих аз.

Данилов помълча, разглеждайки ме с любопитство. И кимна.

— Добре. Разбирам, пилот. Сега — медицинската комисия. После — обяд. И ще те откараме в Хабаровск. Ще успееш да хванеш вечерния полет за Москва.

Бележки

[1] Планиране — начин на кацане при липса на достатъчно гориво, при който самолетът може да измине разстояние, равно на двайсет и два пъти височината, на която се намира. — Бел.прев.

[2] ФСБ (федеральная служба безопасности) — федерална служба за сигурност. — Бел.прев.