Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Студени играчки са звездите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Звёзды — холодные игрушки, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2013 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013 г.)

Издание:

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

ISBN: 978-954-761-333-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Дребни езикови корекции при внимателно четене

Статия

По-долу е показана статията за Студени играчки са звездите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Студени играчки са звездите
„Звёзды – холодные игрушки“
АвторСергей Лукяненко
Първо издание1997 г.
Оригинален езикруски
Жанрнаучна фантастика
Виддилогия
Следваща„Звездна сянка“ (1998)

Издателство в БългарияИнфоДар“ (2008)
ПреводачВасил Велчев
ISBNISBN 978-954-761-333-1

„Студени играчки са звездите“ е дилогия от руския фантаст Сергей Лукяненко в жанра космическа научна фантастика, която се състои от книгите „Студени играчки са звездите“ (на руски: „Звёзды – холодные игрушки“, 1997) и „Звездна сянка“ („Звёздная тень“, 1998).

Сюжет

През 21 век на земята е открит джампа, способ за мигновено придвижване на космическите кораби в хиперпространството. Той позволява в рамките на един скок да бъдат изминати 20 светлинни години. Това разстояние е константно и не може да се промени. Благодарение на това откритие започват полети в дълбокия космос.

Още с първите полети човечеството се сблъсква с извънземни раси. Оказва се, че вселената е населена с множество раси обединени в организация наречена Конклав. В нея различните раси допринасят в зависимост от специализацията си. Някои раси изпълняват военни задачи, други са в ролята на живи компютри, преводачи и други. Човешката раса се оказва единствената, която може да понесе джампа, или поне определен брой преходи. При всички останали скокът води до увреждания в психиката или смърт.

Край на разкриващата сюжета част.

На български книгата е преведена от Васил Велчев и издадена през 2008 година от издателство „ИнфоДар“, ISBN 978-954-761-333-1.

Външни препратки

Част първа
Изчислителят

Глава 1

— Няма ли да вземеш писмото? — попита Елза. — Изглежда ще заседнем тук за две седмици, съпругът ми ще започне да се притеснява.

— Аз на негово място не бих прекратявал това занимание — пошегувах се непохватно. Елза само се усмихна, подавайки ми пакета през масата. Нейните спътници седяха на пет метра от нас, пиеха тъмна бира и ни гледаха опулено. Има си хас — до Елза изглеждам като пале. Според мен красивите немкини се срещат рядко. А Елза Шрьодер беше не просто красива — облечена с парадната униформа на „Луфтханза“, тя изглеждаше като леко цивилизовала се валкирия. Всичките дрънкулки на куртката й, дългият ред сребристи звездички над левия джоб на гърдите, удържащата се кой знае как върху светлорусите й коси барета, огромният пистолет в пломбирания кобур…

— Та той не го прекратява — каза сериозно Елза. С хумора беше още по-зле, отколкото с руския език. — Е, ще го вземеш ли?

— Разбира се.

Взех пакета и се опитах да го пъхна в джоба си. Пакетът запираше някъде. Елза въздъхна, пресегна се през масата, разкопча куртката ми и пусна писмото във вътрешния ми джоб, където вече бяха маршрутният лист и талоните за горивото…

И откъде познава униформата на „Трансаеро“ по-добре от мен самия?

— Благодаря, Петер — изрече тя с тих и благ глас. Изглежда, с произнасянето на името ми по немски маниер изразяваше благоразположението си. — Ти си добро момче.

Задавих се от обидата. А Елза се поинтересува:

— Може би ще минеш през Франкфурт да предадеш лично писмото? Бил ли си във Франкфурт? Мъжът ми ще се зарадва.

Винаги става така — щом решиш да направиш услуга на някого…

— Разписанието ни е напрегнато, ще си бъда вкъщи само три дни — измънках аз.

— Тогава следващия път — веднага се съгласи Елза. — Доскоро, Петер…

Тя се изправи и аз попитах със закъснение:

— Закъде летите?

— Джамая — Елза въздъхна. — Натресоха ни товар.

— Птички?

— Папагалчета и врабчета. — Вторият пилот на „Луфтханза“ се намръщи. Разбирах я прекрасно. Да се превозват хиляди гладуващи, цапащи, изпаднали в паника от теснотата и непривичната обстановка птици, не е приятна работа.

Елза се върна при приятелите си, а аз останах насаме с недопитата си халба. Само ден по-рано не бих се ограничил с една. Но днес е полетът, така че, честно казано, дори тази е незаконна.

Огледах бара изпод вежди. Имаше много хора, и всички седяха на малки групички. Най-голямата и шумна компания беше на американците от „Делта“ и „Юнайтед Еърлайнс“. Малко по-малка — на японците от „Джал“ и на англичаните от „Бритиш Еъруейс“. Видях дори австралийци от „Куантас“ и испанци от „Иберия“. А от нашите — никого. Отстъпвахме позициите си в този регион, здравата ги отстъпвахме. Въздъхнах и се изправих. Отидох до бар плота, пресегнах се към телефона. Якият барман ми подаде апарата радостно усмихнат и възкликна:

— О! Янг рашън пайлът!

Беше ме запомнил от предишния ден. Барманите винаги обичат руснаците. Правим им оборот… дори когато сме сами.

— Пайлът, пайлът — казах разсеяно аз. Вдигнах слушалката, набрах номера на диспечерската. Мина известно време, докато отговорят.

— Борд трийсет и шест — осемнайсет, „Трансаеро“. Отвори ли се прозорец?

Честно казано, надявах се, че през този ден няма да успея да излетя. Можех да поседя още, да пия хубава бира, да се наспя в уютната хотелска стая. Идвахме рядко тук, резервирахме си стаи набързо, и затова винаги ми се падаха прилични — категория „лукс“.

— Борд трийсет и шест — осемнайсет… — От другата страна на линията девойката диспечер защрака по клавиатурата на компютъра. — Да, има прозорец. В седемнайсет часа и шест минути. Потвърждавате ли полета?

Погледнах часовника си. Още нямаше три.

— Да.

— Медицински преглед в дванайсети кабинет и после в контролния център — каза любезно девойката.

Оставих слушалката и погледнах навъсено бармана.

— Хвърк? — попита радостно той.

Точно така, хвърк…

Кимнах и тръгнах към вратата. Срещу мен се изсипа цяла тълпа китайци или филипинци — наложи се да се притисна към стената. Възползвах се от забавянето и помахах на немците с ръка, но те не ме забелязаха.

Днес ще бъде шумно в „Стария Доналд Дък“…

След полумрака на бара — тонирани стъкла и плътни пердета — отвън човек можеше и да ослепее. Примижах, докато вадех слънчевите си очила, сложих си ги и едва след това се огледах.

Сириус-А и Сириус-Б изгаряха небето до бяло. Нищо освен светлина над главата. Разбира се, никакви облаци…

Земният сектор заемаше края на космодрума. Солидна част от края, но именно края. На три километра от селището бяха пистите за кацане — нежнолилави плочи, които не бяха нито от бетон, нито от камък, нито от пластмаса. Вече много пъти бяха опитвали да вземат проба от лилавото вещество, но засега не успяваха. Преди година една английска совалка се беше преобърнала при кацане, докато се опитваше да осъществи в движение титаново чегъртане на пистата. Сега в далечния край тъкмо се приземяваше совалка, ако се съди по оцветяването — американска. В този сектор с търговия се занимаваха главно те и французите. „Трансаеро“ и „Аерофлот“ се мотаеха в значително по-негостоприемни райони.

Между селището и пистите за кацане бяха совалките, чакащи реда си да излетят. Потърсих с поглед своята „птичка“ — вече бяха започнали да я придвижват към стартовата кула. Двайсетметрова тръба, настръхнала със своите игли-антени, и кълбо в основата — това беше цялото устройство за излитане. Както казват в нашата компания: „От Земята трябва да се излети, при извънземните трябва да се кацне…“

Совалките бяха около петдесет. Оживено място е Хикси-43, осмата планета на Сириус-А. Единствената в тази система, където се срещат хора.

Тръгнах към хотела, като свих глава между раменете, за да не ми изгори вратът. Мнозина не разбират защо ние, пилотите, предпочитаме да не почиваме по̀ на юг от Прибалтика при нашите заплати.

Веднъж да изгорят под лъчите на Сириусите, веднага ще намразят Хаваите…

Хотелът на теория беше собственост на ООН. Както и Централният пост на земния сектор на космодрума. В действителност той се управляваше от „Хилтън“. Махнах с пропуска си на морските пехотинци пред входа — безумно правило, въведено още при строежа на сектора и все още действащо. Интересно, кого смятаха да ловят тези здрави момчета с автомати М-16 на гърбовете? Входът на хотела беше разрешен за хората без никакви ограничения, а за да се различат извънземните, не беше необходим пропуск.

Единият от пехотинците изобщо не реагира на появата ми, другият се усмихна приветливо. Предишната вечер с него бяхме побъбрили в бара. Морските пехотинци се прикриваха от слънцето под огледални пластмасови козирки, зад гърба на всеки от тях се въртеше вентилатор. Беше им не толкова горещо, колкото скучно. Да гледат излитанията и кацанията, да се усмихват на познатите и да се закачат с рядко появяващите се момичета — в това се състояха всичките им занимания…

Когато се качих в стаята, взех студен душ, без да икономисвам ограничената вода. Вечерта тя вече нямаше да ми е необходима. Не си правих труда да се бърша — слабо бучащият климатик така или иначе не можеше да прогони задуха. Постоях пред огледалото и изучавах лицето си.

Е, да, разбира се, за велик пилот минавам само на Земята. Когато вървя по улиците на провинциален град… че и в Москва, вече не обръщат особено внимание на космонавтите. „Добро момче“… Спомних си за Елза и изскочих с досада в гостната. Поне мустаците ми да бяха по-гъсти! Добродушен двайсетгодишен глупчо със сламеноруса гъста коса и закръглени бузи! На всеки пилот му беше ясна биографията ми: ВВС, два-три самостоятелни полета, ускорени астрокурсове и стара совалка, на която е срамота да се сложи опитен човек.

Е, добре.

Общо взето, разликите между нас не са големи.

Облякох се, нахвърлях в куфарчето малкото си багаж. Излязох, затворих вратата, дадох ключовете на камериерката на етажа. Почаках, докато тя оформяше напускането ми на терминала.

Девойката изглеждаше посърнала и уморена. Персоналът в космодрумите вечно не достигаше. Човек влизаше в такива разходи! Данък за потребление на въздух, данък за амортизация на почвата, данък за изменението на масата на планетата — какво ли не бяха измислили извънземните. И това, без да се смятат преките разходи. По-добре да уволнят някой друг търтей-морски пехотинец, отколкото да изтощават диспечерите на КЦ и обслужващия персонал…

— Успешен полет — каза девойката, като поставяше на думите безумни ударения. — Панът ще се върне ли пак?

— Сигурно.

— Хубаво да си починеш, пане. — Девойката въздъхна. — А моята отпуска е… ой… след половин година.

Поклатих глава със съчувствие.

— Панът познава ли Борис Косух? „Аерофлот“?

— Не — признах си аз. Нямахме често вземане-даване с основните си конкуренти. Разбира се, изобщо не заради това, че компанията провеждаше такава политика. Просто пътищата ни се пресичаха рядко.

— Весел човек — каза девойката. Въздъхна. — Мислех, че всички руски пилоти са весели…

Усмихнах се глупаво и тръгнах към асансьора. Какво искаше да каже с това? Някой би си помислил, че съм тъжен човек!

Имаше още време и отскочих до бара на първия етаж, за да изпия едно силно „звездно“ кафе — с канела и исиот. Много полезно нещо, когато искаш да убиеш миризмата на бира. Пилотите никога не се събираха тук — така се беше получило, че „Доналд“ беше нашата територия, а бара в хотела го бяха окупирали наземните служители. Но кафето правеха както трябва.

А сега — докторът.

Административните корпуси бяха наблизо. Всичко е нагъсто тук — на космодрумите на другите планети. И все пак успях да се изпотя, докато тичах по бетонната пътека към спретнатите триетажни сгради. Шмугнах се в най-близката — сградите бяха свързани помежду си с проходи от огледално стъкло и не се налагаше да се мъча повече. Охранителят ми кимна със съчувствие:

— Жега?

— Жега — потвърдих аз.

С това нашият съдържателен разговор приключи от само себе си. Тръгнах по коридора към болницата.

Дванайсети кабинет беше отворен, дочуваха се гласове и кикотене. Веднага ми олекна — чуваше се руска реч. Почуках и надникнах.

— А! — Докторът, нисък и набит момък в зелен хирургически екип, стана от масата. — „Трансаеро“?

— Точно така.

— Влизай де, какво си застанал!

Здрависа се с мен, представи се:

— Костя! Просто Костя.

Беше на трийсет, може би на малко повече. Жизнерадостното му червендалесто лице не позволяваше да се разбере по-точно.

— Петя — измънках аз.

Двете медицински сестри, седнали благоприлично на диванчето до прозореца, прихнаха.

— От цял месец не съм виждал земляци! — продължаваше да говори шумно докторът. — Кога летиш?

— След два часа.

— Имаш ли оплаквания? — Докторът добросъвестно се стараеше да придобие по-официален вид. — Какви ги говоря… Сядай.

— Всичко е наред. — Извадих бланката на полета, като едва не изпуснах писмото на Елза, и му я подадох.

— Къде си роден?

— В Москва.

— О… далече. Аз съм от Абакан. Така, кажи си, момче. Колко изпи днес?

Явно щеше да се наложи да си признавам…

— Половин халба бира.

Докторът ми се закани с пръст и взе от масата алкохолния детектор.

— Ако са повече от две халби — никъде няма да те пусна днес! Дъхни!

Послушно дъхнах в отвора.

— Още веднъж — нареди докторът, като се вглеждаше в скалата.

Задъхах като спринтьор след бягане.

— Слушай, а да не си пил кефир? — полюбопитства докторът. — Е, браво! Браво, момче! Нашите сякаш са решили да поддържат всеобщото мнение — винаги пиянстват преди полет!

— Снощи… попрекалих — признах си аз.

— Колко?

— Три халби.

Медицинските сестри и докторът мълчаха. После докторът пусна прибора в джоба си и изрече замислено:

— Да, случаят е интересен… Къде са ти документите?

Удари печат на бланката, подписа се, прекара над ивицата на магнитния индикатор кодиращ пръстен. Попита:

— А отдавна ли летиш?

— От две години.

Едната сестра се изкикоти неуверено, другата започна да ми се усмихва. Много мило момиче…

— Отбивай се по-често при нас — отбеляза лекарят. — Пиша дисертация на тема: „Влияние на екстремните екстратерални условия върху поведенческите императиви“. Нужни са ми най-полярните случаи.

— Както реши компанията. Макар че тук не ми харесва особено много — признах си аз. — Прекалено горещо е. И местните… са прекалено навъсени.

— А какво, да се веселят ли, след седмица настъпва сезонът им за колективна евтаназия — изсумтя докторът. — Ларвите дозряват, трябва да се осигури жизнено пространство. Добре… Петя. Лек полет.

— Благодаря — започнах да отстъпвам бързо към вратата.

— Поне взе ли си сувенири? — попита докторът.

— Разбира се — отвърнах аз, потупвайки по джоба на куртката си. Медицинските сестри се засмяха много неуверено.

— Непременно наминавай, Петя — каза лекарят след кратка пауза.

— Добре, Костя — отговорих аз и излязох.

Това е, главният проблем отпада. Допуснат съм до полета.

Отидох в корпуса на Контролния център. Там беше пълно с морски пехотинци, наложи се да извадя пропуска си и да го нося в ръка. Дълго търсих свободен диспечер, най-накрая някакъв начумерен младеж вкара данните ми в компютъра и подписа последните точки на разрешението. Совалката ми вече беше заредена с гориво и проверена, дадох на диспечера талони за два и половина тона керосин и потвърдих липсата на претенции.

Това май наистина беше краят.

До старта оставаше още час и половина. Можех да поискам кар, но реших да се разходя до совалката пеша. Кога друг път щях да попадна тук?

Бях долетял на Хикси с обикновена стока, която не създава никакви грижи. Картини. Всеки ги знае — такива едни малки, петнайсет на десет сантиметра, с дървени рамки и стъкло отгоре. На всяка от тях — късче море, дървета на брега, луна в небето и сребриста пътека във водата. Художниците честно се стараеха да осигурят максимално разнообразие, затова тук-таме в морето се мяркаха платна, в небето летяха птици или луната беше забулена в облаци. Общо взето вършеха това напразно — зрението на хиксоидите е значително по-съвършено от нашето. На тях им е достатъчна и онази индивидуалност, която се придава на картината от падналото от четката влакно или от отпечатъка на пръст върху температа.

Обратно карах още по-простичка стока — плочки кортризон. Изглежда те служат на хиксоидите за украшение. Но на Земята от плочките се правят най-хубавите бронирани жилетки и обвивки за най-новите модели совалки. Хиксоидите не протестират, макар да могат да се възползват от Закона за неправомерното използване. Явно смятат, че хората искат да направят корабите си по-красиви.

Моята „птичка“ беше от най-старите, обшита с керамика. Това бе разработената още преди половин век „Спирала“, двайсеттонна совалка с малък товарен отсек. Разбира се, беше подобрена, но външно на практика не се бе променила. От Земята „цървулът“ — какво да се прави, формата на „Спиралата“ е такава, че този прякор й остана — се изстрелва със стария, макар и модернизиран „Протон“. Усещането не е от най-приятните. Както се казва: „От извънземните е приятно да се излита, на Земята е приятно да се каца“.

На гишето на пистата показах за последен път пропуска си и го пъхнах в джоба. Край, време е да си ходя, време е, време е…

Заобиколих корпусите на совалките и тръгнах към кулата за излитане. „Спиралата“ вече беше почти преместена на позиция, но персоналът още не си беше тръгнал и аз ускорих крачка. Винаги е интересно да погледаш извънземните.

Екипът беше смесен. Двама гигантски, близо триметрови, хиксоиди. Бяха подобни на сиви богомолки. На вид са зловещи, но всъщност се говори, че са страшно крехки създания. Лично аз видях веднъж как един хиксоид се спъна, падна и счупи една от опорните си лапи. Ето и сега хиксоидите стояха по-надалече от совалката. Придвижваха я три странни същества, наподобяващи костенурки, но не в коруби, а покрити с нагъната кожа. От време на време от гънките се подаваха дълги тънки пипала и плавно придвижваха совалката с още някой метър напред.

Единият от хиксоидите тръгна срещу мен. Пастта му — не може да ми се извърти езика да я нарека уста! — се разтвори и той изскърца:

— Пилотът?

Кимнах, борейки се с желанието си да му покажа пропуска. Не е тяхна работа да ми проверяват документите.

Хиксоидът отстъпи. Изчаках „костенурките“ да се махнат от совалката и тръгнах към люка. „Костенурките“ бяха вдигнали и трапа, за което им бях благодарен. Дръпнах нагорещената ръчка и отворих люка. Погледнах накриво наблюдаващите ме хиксоиди и влязох вътре.

Колкото по-малко общуваш с извънземните, толкова по-малка е вероятността да сгафиш. Достатъчно е да изтърсиш нещо, наглед съвсем безобидно — и предизвикваш дипломатическа криза. Например да пожелаеш в момента здраве и дълъг живот на хиксоидите би било жестока подигравка.

В совалката си беше друго нещо. Прохладно, все пак топлоизолацията си я биваше. Миришеше на кожа и пластмаса. И едва-едва на електричество — дори не озон, а някаква едва доловима специфична миризма на изобилие от електронна апаратура. И съвсем малко на подправки — бях ги превозвал два месеца по-рано, при кацането няколко опаковки се скъсаха и подправките се разлетяха из товарния отсек…

Шлюзът беше малък. Имаше миниатюрен пулт за управление на вратите, шкафче със скафандър, който не бях обличал от половин година. Врата към кабината за управление и врата към товарния отсек. Включих механизма за херметизиране и докато сервомоторите в стената бучаха, вдигайки люка и затваряйки напълно совалката, тръгнах да проверя товара.

Кортризонът е много леко нещо. Пластинките, съответстващи точно по размер на докараните от мен картини, бяха опаковани в прозрачен найлон и привързани към стените. На всяка опаковка прецизно беше написана масата и обозначен центърът на тежестта. Направих си сверка със стандартната таблица и пресметнах баланса на совалката.

Великолепно. Никакви проблеми. Вероятно педантичните хиксоиди, които ценят индивидуалността само в изкуството, бяха наели някой от расата на изчислителите за подреждането на стоката.

Затворих товарния отсек, пуснах механизма за изпомпване на въздуха и отидох в кабината за управление. Подковообразният пулт тлееше с жълтите светлинки на чакащите активиране уреди. Стартирах главния компютър, включих комуникационните уреди и зададох общо тестване на системите. Седнах в креслото, закопчах коланите.

Вдясно от мен би трябвало да стои креслото на втория пилот. Но там беше джампърът — алуминиев цилиндър с височина един метър. Потупах го по прохладната странична повърхност.

Глупаво е да се държиш към двеста килограма проводници и микросхеми като към живо същество. По-нормално изглежда да се здрависаш с компютър. Но всеки си има своите чудатости.

— Контролен център до борд трийсет и шест — осемнайсет, „Трансаеро“ — разнесе се от високоговорителя. — Готов ли сте?

— Борд трийсет и шест — осемнайсет до Контролния център. Почти съм готов.

— Стартовата кула започва десетминутно отброяване. Време за взимане на решение — плюс три минути.

— Разбрано. Чакам потвърждение.

Гледах как машината приключва тестването на собствените си вериги, програми, резервния компютър и системите на совалката. След две минути и четирийсет секунди включих връзката и доложих:

— Борд трийсет и шест — осемнайсет до Контролния център на Хикси. Готов съм за излитане.

— Успех, пилот.

Как беше казал Гагарин? „Тръгнахме…“

На екрана с недоумение замига силуетът на совалката, обозначаващ положението й в пространството. Тя изгуби равновесие. Започна да се поклаща, разкъсвайки с носа си бялото небе.

Изстрелваха ме.

Ни най-малко претоварване. Същите нула цяло и осем „же“ като на повърхността на Хикси. Изолираната гравитационна флуктуация с моята птичка във вътрешността си се носеше към космоса.

Това не приличаше на старт. По-скоро планетата пропадаше, бягаше надолу под совалката, губеше плоскостта си, свиваше се в кълбо. Чу се гласът на диспечера:

— Борд трийсет и шест — осемнайсет. Вече летиш.

— Виждам.

— Дълъг джамп!

— Благодаря, Хикси.

Около совалката се появи лека пелена — на Хикси все пак имаше облаци, просто не се виждаха от повърхността. После небето отново бе чисто, но вече посиняващо, превръщащо се в бледо копие на земното. Носът на совалката се разлюля, наведе се, запратиха ме в посока, противоположна на въртенето на планетата, докато ме извеждаше в орбита. Стартовата кула е в състояние да контролира совалката докъдето има пряка видимост. Това е напълно достатъчно за достигане на първа космическа скорост.

— Борд трийсет и шест — осемнайсет. Контролът на космодрума даде информация за твоя коридор… — Диспечерът се поколеба.

— Какво има, Хикси?

— По глисадата[1] се движи крайцер на аларите.

— Вие какво, полудяхте ли? — закрещях аз, поглеждайки накриво радара.

— Не сме ние, „Трансаеро“. Трябва да го разбираш. — Диспечерът също не беше на себе си. Само дето контролираше емоциите си по-добре. Можех да го разбера… той беше долу, на повърхността на Хикси.

— Курсовете пресичат ли се?

Нямаше време да се паникьосвам.

— Възможно е…

— Време?

— Плюс двеста секунди към излизането на орбита. „Трансаеро“, вече подадохме официален протест…

Ударих клавиша и изтръгнах[2] високоговорителя. Компанията по-късно щеше да реши дали да предава контролиращите полета от Хикси на международен трибунал. А сега аз трябваше да се спасявам.

Пултът на джампъра беше покрит с прозрачен пластмасов капак. Отворих го със замах и подадох мощност към генератора.

Гадове… гадове, дори нямаше в какво да ги обвиня. Времето за подготовка за джамп е две минути. От гледна точка на извънземните имах предостатъчно, за да се размина с крайцера.

„Извънреден джамп… Начална точка — Хикси. Крайна точка — Земята. Автоматично определяне на междинната точка. Отклонение…“ Поколебах се за миг, пресмятайки каква граница на отклонението мога да си позволя. „Нула цяло и три стотни от процента… Enter“.

Или ще се вместя в три стотни, или ми предстои весела космическа въртележка.

Кулата за излитане все още ме ръководеше, добавяйки последните проценти от орбиталната скорост. По повърхността на Хикси се стелеха жълто-бели хълмове. Наоколо — тъмнина и звезди.

Креслото пропадна под мен, „индикаторът за гравитация“ — окачено на конец мишленце от влакнеста изкуствена кожа — заплува във въздуха. Връзката с кулата прекъсна и безтегловността пое совалката в най-нежната прегръдка на света. Край. Бях в свободен полет. И най-важното — извън атмосферата. Сега джампърът можеше да се задейства, без притеснения, че част от планетата ще тръгне на пътешествие заедно със совалката. Погледнах отново радара.

Видях миниатюрна точка в самия край на екрана. Голям крайцер. Много голям. Обичат гигантските кораби дребните алари…

— Хайде, хайде — прошепнах на компютъра. Надписът „Изпълнявам“ върху екрана не ми вдъхваше особена увереност. Понякога изчисленията отнемаха до половин час.

Точката се местеше плавно. Съобразих посоката и обърнах глава, вглеждайки се напред по направлението на полета. И видях далечен отблясък над дъгата на хоризонта.

Совалката ми едва ли летеше толкова неудачно, че да се сблъска челно с крайцера. Но това не беше и необходимо. На разстояние до осем километра енергийният щит на крайцера щеше да ме помете. Или просто щях да попадна в областта от изкривено пространство, оставаща в килватера на крайцерите до петнайсет минути. Совалката щеше да се разпадне като изгнила лодка, ударена от цунами.

— Хайде, гадино! — извиках аз на джампъра. И той сякаш ме чу.

„Изчислението е приключено“.

Не си направих труда да гледам диаграмите на курса. Без да откъсвам поглед от крайцера, който вече беше видим с невъоръжено око диск, напипах стартовия бутон и отместих фиксатора. Джампърът забуча тихо, преминавайки в режим на готовност.

Аларският крайцер беше прекрасен. Диск с диаметър осемстотин метра, обсипан с кулички с неясно предназначение. Дали оръжейни гнезда или жилищни отсеци, не беше ясно. Кой от хората може да се похвали, че е бил на аларски крайцер? На ширина дискът беше петдесет метра, ако не ме лъжеше паметта, и в основата му бяха разположени трите решетки на гравитационните двигатели. Сега трябваше да блещукат в светлолилаво — метриката на пространството се разкъсва, неспособна да издържи на гигаватите енергия, изтичащи в космоса. Да не дава Бог да видя тази светлина.

Аларите не минаваха за една от най-войнствените раси, но крайцерите им бяха добри. Спомних си един документален филм, който ни бяха пускали на курсовете: два аларски крайцера, разбиващи на прах планета. Онзи грациозен танц в орбита, тънките лъчи, разораващи повърхността — по континентите стремително се носеха мътнооранжеви огнени вълни. После обръщане на двигателите към планетата — и светлолилав пламък по целия екран. И прахът, астероидният рой, в който се беше превърнала планетата. Скали, изгарящи върху силовите щитове на крайцерите. Ад, сътворен за две-три минути.

Ние дори не знаем каква беше тази планета. Дали имаше население, или не. Аларите ни бяха предоставили записа просто така, за информация.

Взехме я под внимание.

Виждаха ли ме аларите? Със сигурност. Погледнах танцуващото над пулта мишле. Почти тяхно копие, само че по-мъничко. Какъв шегаджия е космосът — започнахме да се боим от мишки. Двайсеткилограмови рунтави гризачи, чиито крайцери попиляват планети.

Какво ли си мислят, когато гледат човешката черупка с реактивни двигатели с течно гориво, носеща се срещу тях? Очакват фойерверк? Нямат намерение да маневрират — те са пълзели към Хикси няколко месеца, разкъсвайки пространството, и сега мечтаят да се озоват на твърда повърхност.

— Останете си със здраве, мишоци — казах аз и натиснах бутона на джампъра.

Джампърът изписука тънко, когато кондензаторите изстреляха складираната енергия към антената. И като че ли успях да видя нищото.

Пространството наоколо се разтвори и пусна совалката в опаката си страна.

Джампът.

Да, ние сме най-изостаналите в този свят. Най-големите диваци.

Но най-бързите кораби са нашите.

Джампът. Малко над дванайсет светлинни години, разстоянието е неизменно, винаги е същото, не зависи нито от конструкцията на джампъра, нито от масата на кораба. То е нещо, заложено в самата същност на пространството, неизменно като гравитационната константа или числото „пи“. Затова и не скачам към Земята — тя е по-близо до Сириус. Совалката ми отиде настрани, в тази област от космоса, от която разстоянието до Земята е малко повече от дванайсет светлинни години…

Джампът.

Няма нито време, нито усещане. Само радост. Еуфория в най-чистия й вид. Блещукащ мрак, изпълнен с безопасност и покой. Секс, наркотици, алкохол — всичко това не е нищо в сравнение с джампа. Нищо…

Колко жалко, че няма как да стена от щастие.

В джампа няма време. Излизаме от обикновеното пространство и никакви хронометри не са способни да отчетат това време, през което корабът преодолява тези малко над дванайсет светлинни години. Субективно джампът е безкраен.

Блажена вечност…

Ето кое ни привлича към космоса, отново и отново. Не парите и ордените, раздавани щедро от компаниите и правителствата. Не екзотиката на чуждите светове — нея всъщност я няма, защото никой не ни пуска извън космодрумите.

Блажената вечност на джампа. Еуфорията, с която не може да се сравни никое от земните удоволствия.

Нищото се смени с тъмнина, насладата — с болка. Не, не болка — от джампа не остават никакви вредни последствия. Но в сравнение с отишлата си еуфория всяко състояние е болка.

Лежах в креслото, притиснат от коланите към меките възглавници. Безтегловността ми приличаше на претоварване. Дрехата притискаше кожата ми, сякаш бе от олово. Клепачите ми бяха грапави като шмиргел, прорязваха очите ми при всяко движение.

Нищо, нищо, ще има още един джамп…

Простенах и отворих очи. В совалката цареше пълна тъмнина. Само през предните стъкла сияеха звездите. Тук те са ослепителни и бодливи като игли. Но от тях не става по-светло.

Джампърът потракваше тихо, докато изстиваше. В ушите ми още звънтеше — тънък, скимтящ звук. И нищо друго. Совалката беше напълно лишена от енергия, както винаги след джамп. Разтворих с треперещите си пръсти джоба си и измъкнах оттам тръбичката на фенерчето, пречупих я — течността вътре забълбука, разпалвайки студено синьо сияние. Изгасналите екрани на пултовете и бронираните стъкла заблещукаха.

— Я-яко — казах си аз. — А, Петя? Яко?

В ушите ми още кънтеше. Разкопчах коланите, увиснах над креслото, хванат за страничните облегалки, без да откъсвам поглед от реещото се над пулта фенерче. Измина минута, втора, после по пулта започнаха плахо да се разгарят светлинки. Акумулаторите постепенно се съвземаха от джамп-шока. Заработи системата за аварийна вентилация, основана на най-прости електрически схеми. За да функционира, се нуждаеше само от напрежение. После оживя компютърът, избълва няколко мигащи реда и затихна в недоумение. На дисковете нямаше информация. Всички носители, които в момента на джампа са били под въздействието на напрежение, се изтриват от край до край. Малко неудобство за пилотите — и огромен късмет за човечеството.

От контейнера под дясната облегалка на креслото извадих най-горния от компактдисковете и го мушнах в процепа на пулта. Да започнем от „а“ и „бе“… Дискът се завъртя, компютърът жадно поглъщаше операционната система, програмата за животоподдръжка, тестовите програми. Време е да оживяваш, приятелче… Отблъснах се, пресегнах се през креслото и улових движещото се фенерче. Трябваше да огледам совалката. Впрочем много повече ми се искаше да позяпам през илюминаторите. По-скоро, докато не се е включило осветлението, докато компютърът не е съживил основните системи на совалката и плахото шумолене на вентилацията не се е сменило с обичайното бучене.

А звънтенето в ушите още не отминаваше…

Увиснах пред десния илюминатор, вглеждайки се в космоса. Ето го Сириус, едно от обиталищата на хиксоидите. Ярка бяла звезда. А ако обърна глава колкото мога повече, ще се види почти закритата от совалката мъничка жълта звезда — Слънцето.

Компютърът изписука тихо, приключвайки с четенето на първия диск. Отблъснах се от стената, доплувах до пулта, смених диска, погледнах екрана. Всичко е наред, главните вериги вече са пуснати, върви проверка на системата. Откъде е тогава това странно усещане за неправилност у мен? Откъде е тази тревога? Какво не е наред?

Осветлението се включи. Сигурно совалката изглежда забавно отстрани — сияеща песъчинка сред безкрайната пустота. При желание мога да си облека скафандъра, да изляза навън — например, под предлог, че оглеждам товара — и да направя няколко снимки. Но нямам толкова здрави нерви, че да се мотая извън кабината, насаме със звездите и пустотата.

И без това се чувствам странно. Каква е причината?

Извъртях глава, оглеждайки екраните на оживелите пултове, аварийните датчици, и опитвайки се през прииждащия към ушите ми хленч да уловя поне един тревожен сигнал.

По дяволите!

Не звънеше в ушите ми! Звукът идваше от шкафчето с инструменти и продукти!

Разкопчах кобура, извадих пистолета. Дръпнах затвора — кондензаторът от пълнителя се плъзна в позиция за стрелба. Каквото и да се говори, лазерните „Камшици“ на руските авиокомпании имат едно огромно преимущество — с тях може да се стреля в кабината на совалката. Лъчът е прекалено слаб, за да пробие корпуса. Това оръжие също е връстник на „Спирала“, работили са по него още за лунната програма.

Ние така и не отидохме на Луната.

Започнахме да летим към звездите. Към неприветливите искри в небето, които не ни принадлежат.

И никога няма да ни принадлежат.

Най-важното беше да не се съмнявам. Минутен размисъл — и няма да ми достигне смелост да отворя шкафа. Обезумял хиксоид… не, в този шкаф няма да се побере хиксоид… но който и да е, дори мишок-алар без бронежилетка, при всички случаи изгубилото разума си разумно същество е опасен враг.

Отблъснах се с крака от пулта и полетях към шкафчето, свалих предпазителя — на пистолета светна зелено огънче — и отворих вратичката.

На долния рафт, сред наблъсканите гумени пакети с дрехи, потрепваше и тихо, със звънтящ тон, виеше покрито с люспи сиво кълбо.

Изчислител!

Отплувах леко назад, без да откъсвам поглед от скимтящото същество.

Леле-мале!

Какъв дявол те докара тук, мъничък влечугоид? За теб не е било проблем да отвориш кодираните ключалки. Какво са милион комбинации за същество, изпреварващо по скорост на мислене всеки земен компютър и способно да се свърже директно към електронните схеми… Но защо си хукнало към безумието?

Джампът е блажена вечност само за нас, хората.

Нито едно извънземно не е способно да понесе скока през опаката страна на пространството и да запази здравия си разум. Това беше установено преди двайсет години, когато патрули на хиксоидите задържаха край Сириус американска совалка и се състоя същият този дългоочакван Контакт.

И това спаси човечеството.

Ние заехме онази странна ниша, която беше свободна в галактическата йерархия на расите. „Бързоходните платноходи“ на космоса… За извънземните пътят от звезда до звезда трае месеци. За нас — часове или минути. Да работиш като превозвач не е най-приятната роля.

Но поне ни дава свобода.

Влечугоидът продължаваше да стене и да потрепва в ембрионалната си поза. Невъзможно беше да си представя какво става с него… Нечовешка психика, а сега — и нечовешко безумие. Хубавото е само, че изчислителите са едни от най-слабите и беззащитни същества в космоса.

Протегнах ръка и докоснах меките като кадифе люспи. Влечугоидът потрепна под дланта ми, сплеска се, измъкна малките си лапички.

— Глупаче си ти, глупаче… — прошепнах.

Изчислителят леко се тресеше, обръщаше се. Приличаше на едър варан или по-скоро на броненосец. Топлокръвен, май снасящ яйца… познаваме слабо небесните си съседи.

— Какво да правим сега, а? — попитах аз. Зад гърба ми компютърът писукаше, искаше поредния диск. Нищо, ще потърпи. Жизненоважната информация вече е въведена.

Влечугоидът най-накрая изправи тънката си шия, отлепяйки триъгълната си главица от коремчето. Сивите зрителни мембрани трепнаха и се надигнаха.

Очите на изчислителя бяха нежносини, кривогледи.

— На теб вече ти е все едно — казах аз, опитвайки се да отместя поглед. — А на мен сега не ми мърда трибунал. За отвличане на извънземно. Кой ще повярва, че си се качил сам в совалката?

Тясната уста на влечугоида се отвори, разкривайки равните дъвкателни плочки.

— Не, не, не… — прошепна изчислителят.

Побиха ме тръпки. Отскочих, завъртях се и спрях при тавана. Увиснах над шкафчето, прицелен във влечугоида.

— Не ме у-би-вай… — Съществото, което би трябвало да е обезумяло, се вкопчи с лапичките си в пакета с парадната униформа. Чу се звук от разкъсващ се полиетилен. — Чо-ве-ко, не у-би-вай, важ-но е и за два-ма-та.

Какво ли костват тези думи на влечугоида с неговите миниатюрни бели дробове и неразвити гласови струни? Изчислителите винаги са общували на равнище електромагнитни импулси. Живите компютри на космоса. Същите слуги като нас.

Просто по-стари слуги.

— Мо-ля те, чо-ве-ко…

За него тези думи са вик. Истеричен вик в напълно чужда комуникационна система. Дали има слух да чуе отговора ми?

И какво мога да му отговоря?

Как на уводната лекция в астрокурса с нас разговаря Джеймс Макнамара, капитан на совалката „Експлорър“, човекът, осъществил първия контакт… Как ни разказваше известното на всички — за обезумяващите след джампа хиксоиди и изпадащите в кома алари… а после добави онова, което никога не се казва публично: „Мислехме, че случилото се е гибел за човечеството. Но се оказа, че е неговото спасение. В деня, в който извънземните се научат да издържат джампа, ще настъпи краят на независимостта на Земята.“

Ето го и него, краят. Изчислител, запазил разума си след джамп.

— Аз съм при-ятел — прошепна влечугоидът. — Аз съм при-ятел, аз съм при-ятел…

Бележки

[1] Глисада — траектория за приземяване. — Бел.прев.

[2] Преводаческа грешка — „отрубая громкоговоритель“ в случая означава „изключих високоговорителя“. Бел.Mandor.