Сергей Лукяненко
Студени играчки са звездите (7)

Глава 1

Тежестта му беше като на малко дете. Двайсет и пет — трийсет килограма. Положих Карел на дивана, изцапвайки бежовия велур, и се изправих.

Изчислителят навярно се бе опитал да се свие на кълбо в последния момент. Но не беше успял. Тиран произхождаше от славен род, ако в кучешките боеве може да има някаква слава. Баща му е бил знаменитият Темирлан, известен с това, че е убил сам три бултериера.

Влечугоидът нямаше никакви шансове против него.

— Петя! — дядо ме хвана за рамото с трепереща ръка. — Карахте ли курсове по космическа медицина?

Само поклатих глава. Да, имахме някакви минимални познания относно това как да помагаме на извънземни да оцелеят, ако случаят позволява. Кой с какво диша, на кого как може да се спре кръвоизлив.

Но за изчислителите не знаех нищо — дори дали имат кръв.

Погледнах Маша — тя също беше в шок.

— Измислила си как да ги убиваш и мъчиш — казах аз. — А как да ги спасяваш?

Цялата й увереност беше изчезнала някъде. Устните й трепереха.

— Карел… — повика го дядо без никаква надежда. Приклекна до дивана, сложи ръка върху шията на извънземното. — Карел, не умирай!

Може би вече беше умрял… Нямаше никаква кръв, и люспестият врат на влечугоида не изглеждаше счупен, но може би просто се беше задушил? Нали все пак дишат — това беше едно от малкото неща, които знаех със сигурност.

Тиран излая настоятелно и протегна лапа към дядо. Искаше да правят „здрасти“.

— Изведи кучето! — извика троснато дядо. — Махни го от очите ми!

— Защо сигнализацията не се задейства? — прошепна изведнъж Маша. — Трябваше…

Хванах Тиран за нашийника и го задърпах навън от трапезарията. Песът понечи да заръмжи, но усети, че работата е сериозна и млъкна. Избутах го в антрето и затворих вратата. Тиран заскимтя жално и ядът ми отмина.

— Ти не си виновен — казах. — Ние сме идиотите…

Оставих обърканото куче само̀ и се върнах в трапезарията. Там нищо не се беше променило. Второ действие — всичко си е същото, тялото на влечугоида е на дивана, дядо е на колене, Маша е в шок.

Всеки ден, след като приключа със сеченето на дървата, ще се свивам в ъгъла и ще пиша пиесата „Гибелта на извънземното“.

— Не може да се предвиди всичко — казах аз. — Дядо…

Така и не успях да обясня, че аз съм отговорен за всичко и сега трябва да позвъним в милицията или направо във ФСБ.

Влечугоидът потрепна конвулсивно. Отвори очи и надигна глава.

Дядо отскочи от дивана, падайки безпомощно по гръб. Маша се спусна, успя да го прихване и междувременно измъкна някъде иззад гърба си — тя да няма кобур на вечерната рокля? — вече познатия ми „прототип на парализатор“.

— Няма нужда от използване на сила… — изхриптя влечугоидът. Погледна ме накриво. — Добър ден, Пьотър Хрумов.

Никой от нас не каза нито дума. Изчислителят погледна Маша.

— Мило момиче — каза той с обичайния си измъчен шепот, — не ви заплашва опасност от моя страна. Не употребявайте оръжие.

Маша не помръдна.

— При това няма никаква гаранция, че оръжието ще ми подейства — добави изчислителят.

Дядо се изправи от пода с пъшкане и попита:

— А ако извикам кучето?

Влечугоидът подскочи върху облегалката на дивана.

— Нося важна информация, способна да промени съдбата на човечеството в положителна посока! — изстреля той много бързо.

Дядо се засмя. Погледна ме.

— Петя, а ти беше прав, като взе куче.

Влечугоидът чакаше, обърнал муцуната си така, че да следи всички ни едновременно.

— Прибери пистолета, Маша — реши дядо. — Не мисля, че гостът ни е наемен убиец.

— Убийството не влиза в моралните норми на нашата раса — потвърди изчислителят.

— А какво влиза? — поинтересува се дядо.

— Най-важното?

— Разбира се.

— Достигането до изначалната истина. — Изчислителят дори потрепна, произнасяйки тези думи. — Но този стремеж изисква свобода…

— Кой участва в заговора? — изстреля внезапно дядо.

Карел погледна демонстративно Маша. Тя изсумтя.

— Участница в проекта от страната на човечеството — каза твърдо дядо.

— Освен нашите раси — аларите и куалкуа — изрече изчислителят.

Защо дядо винаги се оказва абсолютно прав? Седнах на масата, отворих виното и си налях чаша.

 

 

На изчислителя явно не му се слизаше от дивана. Впрочем дядо и не настояваше за това. Изглежда, той се стремеше да не докосва влечугоида.

Ако изчислителят наистина можеше да влияе на човешкото съзнание, това беше повече от правилно. Изведнъж си помислих, че глупавият прозрачен халат, който дядо беше облякъл в кабинета, беше предназначен именно за защита от такова влияние. Възможно е да има смисъл в това… ако влечугоидът използва електромагнитно взаимодействие. А ако е някакво микролептонно или тахионно?

— С правото на домакина — дядо се усмихна на изчислителя, който старателно се озъби в отговор — искам да задам редица въпроси. От честността и пълнотата на отговорите ще зависят по-нататъшните ни отношения. Ако те хвана три пъти в отклоняване от истината, ще се наложи да прекратим преговорите.

— Добре — изрече Карел след секундно забавяне.

— Как се добра от Свободния до Москва?

— На същия самолет, на който беше Пьотър. Умея да се маскирам. Важни ли са подробностите?

— Помогна ли ти някой?

— Не.

— Добре, засега да оставим този въпрос. Предприетото от теб проникване на Земята санкционирано ли е от правителството на вашата раса?

— Ние нямаме правителство.

Дядо поклати глава.

— Първо предупреждение, Карел. Трябва да имате структура, координираща взимането на най-важните решения. Нали някой ви представя в Конклава?

— Личността, която съобщава решенията ни на Конклава, е само посредник. Най-важните решения се обсъждат от цялата раса — от онези нейни представители, които се намират на главната планета.

— Гласуване? — оживи се дядо.

— Не. Изработва се единна обща истина. Това е невъзможно за човечеството и останалите раси… но ние сме особени.

— Вярвам ти. Твоето идване на Земята от цялата раса ли се е обсъждало?

Карел изщрака с челюсти:

— Разбрах смисъла на първоначалния въпрос. Не. Акцията е замислена и осъществена от значително количество личности. Но не е общо решение. Ако планът ни се провали, у расата ни трябва да останат шансове да оцелее.

— Прекрасно. Същата ли е ситуацията при аларите и куалкуа?

— При аларите — вероятно да. При куалкуа… — Влечугоидът протегна лапа и се почеса по полегатото чело. Някакъв демонстративно човешки жест. — Куалкуа са голяма загадка. Не знам. Нямам никаква информация.

Дядо ме погледна и с известно учудване спря погледа си върху повторно напълнената чаша:

— Петя, слушаш ли? Всички ние сме стигнали до най-безопасното решение!

— Точно това ме учудва — измърморих аз. Беше малко обидно, че толкова бързо бях изключен от разговора. Изпълних функцията си на превозвач… доставих агента на изчислителите при дядо… и станах почти излишен.

До следващия път?

— Карел… — Дядо беше много сериозен. — Защо именно аз бях избран за контакта от страна на земляните?

— Анализирахме изказванията, статиите и книгите на всички хора, занимаващи се с въпросите на космическата политика — отвърна охотно Карел. — От известните ни предатели, купени от силните раси…

Дядо чак потрепна от това откровение.

— … до най-агресивните шовинисти.

— Искам имената на предателите! — изрева дядо.

— Не съм упълномощен да ги съобщя — отряза го моментално изчислителят. — След изпълнението на плана ни, расата на изчислителите е готова да предостави на човечеството цялата си налична информация. Включително и тази. Но това — после.

В стаята надвисна такова напрежение, че не бих се отказал от прозрачен халат със заземяване.

— После… — изрече замислено дядо. — А има ли доказателства за предателствата?

— Да.

— И не се боите от гнева на силните раси?

— След изпълнението на мисията ни, изчислителите, аларите, куалкуа и човечеството няма да имат основания да се боят от някого.

Маша, която през цялото това време бе седяла на стола на дядо, издиша шумно. Погледна ме със сияещи очи. Аз също се опитах да се направя на възторжен.

— Не довърши отговора си — попита дядо с леко променен глас.

— Да. И така, след анализа на всички данни вашата личност беше призната за най-ценната кандидатура. Разбрахме, че разработвате планове за освобождаването на човечеството вече много земни години. Разбрахме, че можете да допринесете много за нашето дело. Например да осигурите транспорт…

Дядо дълго време не се решаваше да ме погледне.

Накрая все пак се обърна към мен.

— Родителите са в правото си да насочват развитието на децата си… — казах аз. — Нали така, дядо? Значи затова искаше да стана космонавт?

— Да — прошепна дядо. — Да, Петя.

Отпих от стипчивото червено вино. Свих рамене:

— Добре, дядо. Ти нали наистина си бил „в правото си“… Да забравим.

Не си струваше да започваме кавга сега. Двамата рядко сме се карали и споровете ни винаги са завършвали с моето извинение. Сигурно той е бил прав.

Нима съм недоволен от съдбата си? Чуждите небеса, екстазът от джамповете и пълното спокойствие на Земята?

— Прости ми, Петя — каза дядо все пак. Погледна изчислителя, който наблюдаваше с любопитство семейната сцена, и попита: — Последно. И най-важно. Как издържа джампа?

Изчислителят мълчеше.

— Това е най-важният въпрос, скъпи мой люспести гостенино. Трябва да ми отговориш изчерпателно.

— Методът за преодоляване на джамп-безумието е подходящ само за изчислителите.

— Второ предупреждение. Отговорът е непълен.

— Вкарах се в състояние на временно умопомрачение. Парализа на съзнанието.

Изглежда дядо възнамеряваше да каже още нещо. Може би да даде на изчислителя трето и последно предупреждение, но Карел вече бе продължил:

— Както съобщих на Пьотър Хрумов, нашето съзнание има две равнища — външно и вътрешно. Вътрешното съзнание е главното. На това равнище се обработват огромни цифрови масиви. То е равнище на математическата логика. Има си своите ограничения… например задачи, които нямат решение.

— Теоремата на Ферма — обади се неочаквано Маша.

— Какво?

— Хикс на степен ен плюс игрек на степен ен е равно на зет на степен ен. При ен по-голямо от две няма цели положителни решения.

— Интересно — каза изчислителят. — А какво му е невъзможното на решението?

— Можеш да докажеш великата теорема на ферма? — попита Маша.

— Не. Не мога да я докажа. Тя е погрешна. Мога да посоча цели положителни решения.

Дядо плесна с длани:

— Стоп. Маша, с решението на класическата теорема ще се заемеш по-късно.

— Но това е… — Маша се опитваше да спори с дядо пред мен за първи път.

— Не мисля, че теоремата е по-важна от съдбата на човечеството!

Изчислителят въздъхна шумно и каза:

— Колко жалко, че не притежавате способността за колективно мислене. Това би ускорило разговора.

— И каква задача си даде?

— Делих.

— Какво дели?

— Не е от значение какво точно… — усмихна се Карел.

— Той е делил на нула — обади се неочаквано Маша. — Нали?

— Да.

— И в най-простия калкулатор при такова деление ще се появи надпис ERROR — каза дядо.

— Аз съм по-сложен от калкулатор — изрече невъзмутимо Карел. — Бях в шок. Това е класическа реакция на нашата раса при невъзможност да се обработи информацията.

— Хиперскокът също е нула… — Самият аз не знам защо казах това. — Безкрайно нищо, в което падаш… в което изчезваш. Маша, ти питаше дали джампът прилича на оргазъм. Не, не прилича. По-скоро прилича на смъртта.

Изчислителят се изправи на задните си лапи и лекичко плесна с предните. Не успях да осъзная веднага, че ми ръкопляска.

— Никоя от расите на Конклава не може да се възползва от нашия метод — произнесе тържествено влечугоидът. — Не знам какво ви позволява да изпитвате удоволствие от джампа. За мен той е мъчение, но мога да издържа.

Дядо се пресегна към бутилката, наля си водка. Отпи и попита:

— Нуждаеш ли се от някаква храна, Карел?

— Не, сит съм — отвърна влечугоидът невъзмутимо. — Моята потребност от органични вещества е много малка… не е необходимо да експериментирам.

— Добре, вярвам ти — реши дядо. — Ти си представител на неофициална група недоволни. Дошъл си при мен с делово предложение. Изложи го.

— Това е много секретна информация.

— Разбира се. Но ние и тримата сме участниците в проекта от страна на човечеството.

— Съгласен съм. Но настоявам девойката да изключи звукозаписното устройство и да изтрие информацията.

Аз и дядо погледнахме Маша.

— Мислех… че записът ще ни трябва за анализа… — Тя изглеждаше много виновна.

— Следващия път го съгласувай с мен — изрече много меко дядо. Малко ме е страх от подобна мекота в гласа му. Но Маша не го познаваше толкова добре и си отдъхна. Безмълвно свали медальончето от шията си и му го подаде.

— Ще позволите ли? — прошепна Карел от дивана. Скочи на пода и заситни към дядо, който побърза да остави медальона на пода. Влечугоидът го докосна за миг с лапа, после се понесе назад.

— Много ефектно — изрече дядо сухо.

— Вътре има микросхема… извинявайте, но изгоря — каза изчислителят, докато се катереше на дивана.

Дядо настъпи силно нещастния медальон и развъртя крак, сякаш убиваше отровно насекомо. После подхвърли:

— Ако вече всичко е чисто, говори.

— Андрей Валентинович Хрумов, ако позволите, бих искал първо да чуя вашите предположения.

Дядо се навъси.

— Искам да уточня какви са способностите ви да анализирате информацията при недостиг на данни — любезно уточни изчислителят.

— Това пък защо?

— Вашата възраст е доста голяма за човек — съобщи влечугоидът печално. — Знаем, че мисловните способности на хората отслабват с остаряването. Длъжен съм да уточня степента на вашата полезност… за проекта.

Аз бих се обидил от такава искреност. Но дядо — не. Само се усмихна.

— Може да се добави още, че при такъв вариант ти няма да дадеш никаква информация. За всеки случай. Така ли е?

— Така е — съгласи се изчислителят. — Но е много по-важно да се определи каква е способността ви да анализирате.

— Съгласен съм — реши дядо. — Предполагах три варианта, при които човечеството може да подобри своя статус в Галактиката…

— Извинете, Андрей Валентинович… — вдигна лапа изчислителят. — С какво е свързана важността на числото три? Три предупреждения, три варианта… Човешкото съзнание оперира в по-голяма степен с двоични и десетични категории.

— Не знам — сви рамене дядо. — Две — това са крайностите. Четири и повече — прекалено много варианти за нашето съзнание. Три е точно колкото трябва. Имаш предвид, че хората са способни да пропускат информация, която да не попадне в тройката ли?

— Да.

— Не мисля. Ние просто свеждаме многообразието на ситуацията до три основни групи. Това е достатъчно ефективно и удобно за нас.

— Благодаря. Продължете, моля.

— Отделих три варианта. — Дядо изхъмка. — Мда… първи вариант — човечеството неочаквано създава някакво ново знание, жизненоважно за цялата Галактика. Аналогично на джампа… Ще наречем този вариант „Ябълката на Нютон“. Владеенето на това знание ще повиши рязко статуса на човечеството. Възможна е ситуация, при която новото знание да се създаде от друга раса, но човечеството да участва активно в този процес.

— Така… — изрече изчислителят с любопитство.

— Този вариант не ми изглежда много реален — въздъхна дядо. — Развитието на цивилизациите върви достатъчно комплексно. Предимството в една отделна област няма да окаже необходимия ефект… както се случи с нашия късмет при джампа. Дори да изобретим оръжие, способно да гаси звезди и да ги побира в кибритена кутийка, това няма да направи хората властелини на Галактиката.

— Няколко раси предприемат опити да повишат статуса си чрез създаване на ново знание, недостъпно за другите… — въздъхна изчислителят. — Те не разбират, че максималния ефект, който могат да постигнат, е да сменят функцията си в Конклава. Между другото, имало е прецеденти. Например прашните. Някога те са били миньори. Рудокопачи. Сега се занимават с преобразуване на планети според потребностите на силните раси.

Дядо кимна:

— Знам я тази история.

— Интересни са изследванията на онези, които хората наричат „непроизносимите“ — добави изчислителят. — Те се опитват да изработят общ морал… или обща философия… няма точен превод. Този морал трябва да отговаря на потребностите на всички раси.

— Съмнително — поклати глава дядо.

— Споделям твоето мнение. Но те се опитват. Създаването на общ морал би премахнало взаимните претенции между расите, и би прекратило експлоатирането на слабите от силните.

— По-скоро общият морал ще укрепи създалото се положение — каза мрачно дядо. — Може би ще премахне психологическия дискомфорт, но нищо повече. Или ще доведе до установяване на властта на непроизносимите над Галактиката.

— Колко е приятно да се разбираме един друг! — възкликна изчислителят с въодушевление.

— А сега вторият вариант. — Дядо се изкашля. — Петя, налей ми минерална вода… Вторият вариант ми изглежда малко по-реален. Той предвижда достъп до комплекс от знания… по-скоро не само до знания, но и до сили. Например до знанията на друга, неизвестна за Конклава цивилизация. Тази възможност отдавна е обсъждана в земната литература… хм. В развлекателната литература. Някаква библиотека на изчезнала много отдавна раса, огромен космически флот или могъщо, но готово да служи на първия срещнат свръхсъщество. Ще наречем този вариант „Богът от машината“.

— Как ни се искат лесни пътища — каза тъжно влечугоидът.

— Искат ни се, и още как. Долита жалък земен кораб в непроучена област на космоса, а там дрейфуват три милиона… — Дядо се закикоти. — Не, четири! Четири милиона звездолета с размерите на планети. И всеки звездолет казва с човешки глас: „Здравей, нови господарю! Готов съм да ти служа!“

Изсмях се и си налях трета чаша вино. А как да не се засмее човек, колко пъти пилотите в училище са мечтали за такова нещо…

— Все пък вариантът е съмнителен — въздъхна дядо. — Доколкото знаем, в достъпните области на Галактиката няма следи от раси, по-древни от силните. Ако такива следи се открият, информацията ще попадне първо при тях. Блещукащите, които държат всички канали за предаване на информация, са напълно контролирани от даенло. Уви, те служат отдавна… свикнали са да служат. А най-главното — могъществото не може да е безстопанствено. Една загинала раса може да остави след себе си паметници… но не и складове с отворени врати. Трябва да си много голям оптимист, за да се надяваш на такъв вариант.

— Както разбирам — каза изчислителят, — най-реалният вариант е третият?

— Да. Този вариант може да се нарече „Втората сила“. Бедата е там, че сега политическата ситуация е стабилна. Възможностите на деветте силни раси превъзхождат всички мислими граници. Те са единни, и са единствената сила. Но ако в Галактиката се появи друга сила, адекватна на Конклава… Нека не е безстопанствена. Нека тя изобщо не възнамерява да служи на някого. Нека тази сила дори да е агресивна, безобразна и отвратителна! Но в ситуацията на противопоставяне, когато възникне равновесие на силите, ще се появи шанс за слабите раси. На силните раси ще им се наложи не просто да ни използват. Ще им се наложи да развиват слабите цивилизации. Да правят отстъпки, за да не се лишат в решителния момент от услугите на изчислителите, куалкуа, прашните, хората.

— Говориш за ситуация на война?

Дядо помълча.

— Не знам. По-скоро, ако ти е известен този термин — за ситуация на „студена война“.

— Познавам вашата история.

— В такава ситуация можем да получим много. А ако… ако узнаем за Втората сила преди силните…

В стаята настъпи мълчание. Изчислителят потри муцунката си с лапи.

— Предполагам, че в една такава… напълно хипотетична ситуация… може да възникне необходимост от контакт с Втората сила — изрече дядо предпазливо. — И тук аларите могат да осигурят определено боево прикритие… Изчислителите вероятно…

— Да, да! — оживи се Карел. — Какво можем ние?

— Навигация, изчисляване на траекторията на джампа. Ти вече го доказа. Освен това вие имате поразителни лингвистични способности. Можете да осигурите самия контакт. А и вие прекрасно анализирате поведението на другите раси и сте способни да го имитирате. Нали? Ти се държиш почти като човек, Карел. Думи, запъване, жестове, разсъждения… Но външно ти дори не приличаш на земните влечуги. Ти си абсолютно чужд. Просто сега вътрешното ти съзнание обработва информацията, сравнява я с наличните данни за хората и предава най-правилните отговори на външното съзнание.

— Не е толкова просто… но, общо взето, си прав. — Карел изведнъж се отпусна и се облегна на дивана. — Да.

— Защо са ни нужни куалкуа? — попита дядо. — Е, като партньори на аларите… това не е принципно. Те и така изпълняват функции на оръженосци. Мисля, че куалкуа са ни необходими като имитатори на външност. Като същества, които могат да си променят формата по произволен начин. Това може да е много важно при установяването на контакт.

Карел мълчеше.

— Най-интересното за мен е: за какво са нужни хората? — Дядо въздъхна тежко. — Превозвачи… да, да доставят делегацията на преговорите… Превозвачи? А ако Втората сила няма аналози на джампа, той ще ги изплаши и ще ги накара да се отнасят към нас с по-голямо уважение. Нали?

Влечугоидът не отговаряше нищо.

— В какво не съм прав? — попита рязко дядо.

— Прав си — прошепна Карел. — Прав, прав, прав… в тази абсолютно хипотетична ситуация. Да… Но има още една ценност на човешката раса, която ти не взимаш под внимание. Тя, между другото, снижава ценността на друга раса…

— Спри — каза дядо. — Спри.

Влечугоидът вдигна глава.

— Мълчи. Аз… изглежда, разбрах всичко.

Двамата с Маша неволно се спогледахме. Навярно всеки от нас искаше да знае само той ли е глупак в компанията на двама гении.

— Мисля, че по-нататъшните обсъждания трябва да ги проведем… не тук… — Дядо бавно се изправи. Приближи се до Карел и застина — лицето му беше на няколко сантиметра от муцуната на влечугоида. — Сигурен ли си?

— Да — каза тихо изчислителят.

— Какво предлагаш?

— Способен ли е организмът ти да издържи космически полет?

— На седемдесет и две години съм… — прошепна дядо. — Дълго чаках…

— Срокът не се определяше от нас. Когато настъпи, започнахме акцията. Бързахме много, Андрей Валентинович. Разполагаме само с между двайсет и пет и четирийсет земни дни. Когато това време изтечѐ, силните ще получат информацията… и вашата раса ще бъде унищожена. Незабавно. Независимо от всичко.

— Пьотър! — обърна се дядо към мен. — Стига си пил! Кажи — мога ли да понеса джампа?

Задавих се с виното.

— Дядо!

— Говори!

— Не знам… тук не джампът е главното. При старта претоварването достига три же.

— Ще умра ли?

Много ми се искаше да кажа, че това е безумие. Но бях свикнал да съм честен с дядо.

— Не, навярно не. Но и без това никой няма да те пусне от Земята!

— При всички случаи ще ни се наложи да откраднем совалка — каза дядо.

Карел кимна.

Аз само разперих ръце. Щом въпросът се поставя така, всички претенции към здравето отпадат.

Просто е невъзможно да се открадне совалка! Та това не е дори самолет! С всеки старт се занимават стотици хора! Охраната на стартовата позиция е едно от малкото неща, които са станали още по-строги от времето на Гагарин насам!

— Разбирам — каза дядо. — Разбирам. И все пак ще ни се наложи да откраднем совалка. И то нещо по-добро от твоята „Спирала“. Ти май разправяше, че Данилов те кани в екипажа си?

 

 

За през нощта изчислителят се премести в моята стая. Не знам дали дядо беше станал толкова сигурен в приятелското отношение на Карел, или това влизаше в плановете му.

Перспективата да спя в близост до извънземен общо взето не ме плашеше. В края на краищата бяхме заедно в тясната кабина на совалката. Преминахме заедно през джамп, който беше наслада за мен и мъчение за влечугоида.

Това може и да изглежда смешно. Но такова съвместно пътешествие е полезно за премахване на фобиите.

— Ще спиш ли? — поинтересувах се аз, докато си лягах.

Изчислителят се сви в креслото като куче.

— Ще изключа външното си съзнание — съобщи той. — Ще намаля функциите му до стражеви минимум.

— Удобно — казах, и не можах да се въздържа от малко ирония: — Бих искал и аз да имам тази способност. За да не забравя нещо в съня си… случайно.

Изчислителят се въртеше, настанявайки се по-удобно.

— Защо изтри паметта ми след кацането? — попитах го аз директно.

— Не съм я изтрил. Само временно я блокирах — отвърна изчислителят след кратка пауза.

— А можеш ли да я изтриеш?

— Да.

— Може да ти се намери приложение на Земята — отбелязах аз. — Например при лечението на престъпници. Да изтриваш от съзнанието им всички асоциални наклонности.

— Това е насилие над личността.

— А терористът, който слага бомба в хипермаркет — казах аз, спомняйки си за миналогодишния взрив в Ставропол, — той не осъществява ли насилие?

— Едва ли хората ще се съгласят представител на чужда цивилизация да прекроява психиката им… дори и да е психиката на убиец. Хората предпочитат старите, проверени методи. Затвор и смъртно наказание.

Той май беше прав. Въздъхнах.

— Някога, ако планът ни се осъществи — каза меко изчислителят, — расите ни ще могат да се разберат по-добре взаимно… и да приемат помощ без предубеждения. Външната дейност никога няма да стане главна за нас, Пьотър. Но ние съществуваме в материалния свят и времето не може да се върне назад. Някога ние дремехме в гнездата си и опознавахме света. Когато информацията на планетата се изчерпи, излязохме в космоса. Може би това беше грешка… срещнахме даенло, и Конклавът ни принуди да си сътрудничим с другите раси.

— Съжалявате за това, че не сте останали на родната си планета? — изумих се аз.

— Малко.

— Но не е възможно да се усвояват нови знания, без разширяване в пространството! Ако опознаването на света е основната ви цел, вие сте били длъжни да излезете в космоса!

— Не е задължително, Пьотър. Всеки атом носи в себе си информация за цялата вселена. Неутриното, преминаващо през планетата, оставя повече сведения, отколкото хиляди кораби, изследващи космоса. Можехме да поемем по този път, но той е скъп… прекалено скъп. Имаше риск звездата ни да угасне, преди да успеем да опознаем света. Решихме да се подсигурим…

Изчислителят въздъхна съвсем по човешки.

Странен беше той. Понякога толкова много приличаше на човек в облика на влечугоид, но пък нали това е само илюзия.

— Добре, Карел. Спи… или както там го наричаш.

Изчислителят ме погледна, когато посегнах да изключа стенната лампа.

— Ще ни помогнеш ли да откраднем совалка?

— Карел, това е невъзможно.

— На света няма нищо невъзможно, Пьотър.

— Тогава не знам — отговорих честно аз. — Това е престъпление. И работата не е дори в това, че совалката струва милиони долари. Кражбата на совалка не е възможно без насилие.

Изчислителят мълчеше.

— Ти нали също подчертаваш своята миролюбивост — казах аз. — Това много ми харесва. Тогава разбери, че не искам да заплашвам с оръжие приятелите си. Тези, които са ме извеждали в космоса, тези, които са ми помагали да се върна вкъщи. А ако се наложи да се стреля…

Изчислителят чакаше.

— Просто няма да мога, Карел.

— Убийството неприемлив път за теб ли е?

— Убийството на невинни — да.

— Тогава спи — каза изчислителят. — Утрото е по-мъдро от вечерта, нали така?

— Закълни се, че няма да влияеш на психиката ми — настоях аз. Може би дядо е искал точно това? След дългия и безрезултатен спор, който в нищо не ме убеди, е решил да се довери на процеса на „убеждаване“ на извънземния?

Как можа да ми хрумне такава гадост!

— Защо мислиш, че ще спазя обещанието си? — попита изчислителят.

— Не знам. Но аз ще усетя, ако психиката ми се промени. Най-вероятно ще усетя. Едва ли ще успееш да ми повлияеш незабележимо. А е достатъчно само да заподозра, че се набъркваш в разума ми… и ще те предам на властите. Ще уведомя Рускосмос и СКОБ.

— Заклевам се, че никога няма да повлиявам на разума ти без твоето предварително разрешение — каза изчислителят.

Обмислих формулировката на обещанието му и кимнах:

— Лека нощ.

Щракнах прекъсвача и си легнах в леглото. Изчислителят лежеше в креслото толкова тихо, сякаш вече го нямаше в стаята. Но когато погледнах към него, видях две мъждиво блещукащи очи. Именно блещукащи, а не отразяващи светлината, както е при котките.

— Очите ти светят — казах аз.

— Извинявай — отговори изчислителят. — Прекалено съм напрегнат. Така по-добре ли е?

Навярно беше спуснал клепачите си — светлинките угаснаха.

— Да, така е по-добре — казах аз. — Благодаря.

 

 

Може би от напрежение, а може би заради изпитото вино, но се събудих в три и половина. Полежах, опитвайки се да доловя дишането на изчислителя.

Но в стаята цареше пълна тишина. Сякаш влечугоидът беше имитирал и дишането си. Цифрите върху циферблата блещукаха, през прозореца се чуваше шумоленето на дърветата. Не валеше… и това беше добре.

След десет минути, когато разбрах, че няма да заспя, напипах дистанционното на нощното шкафче и включих телевизора. Под бледата светлина на екрана се убедих, че изчислителят си е на мястото и започнах да сменям каналите.

По Националната телевизия Даря Нарялова водеше предаване за живота и културите на извънземните. За постоянните обитатели на Земята това може би беше интересно. Но аз виждах, че програмата е сглобена от парчета — любителски филми на туристите и пилотите, пропагандни клипове на извънземните, части от уловени предавания на хиксоидите — една от малкото раси, които имат аналог на земната телевизия. Щрак… Първи канал въртеше сапунена опера за възрастни. Наблюдавах за секунда откровената креватна сцена, после превключих. Щрак… руската телевизия повтаряше програмата „Книголюбител“ — процесорът на телевизора изчете кодираната информация и ми съобщи, че до края на програмата са останали седем минути и повторението ще бъде утре на обяд. Останах на канала, гледайки простичкото представление: на голата сцена жена с разкошна рокля говореше на празното пространство:

— Как мразя името ти! Смени го, и ще стана твоя! Нима означавам по-малко за теб от тази празна, омразна дума?

Отнякъде се появи оплешивяващ мъж, също в старинни дрехи, окачил шпага на хълбока. Той протегна ръка към жената и възкликна:

— Не съм те дърпал за езика. Дай ми любовта си — и ще сменя името!

В мен се появи идиотското усещане, че случващото се на екрана ми е смътно познато… Междувременно мъжът и жената се прегърнаха, екранът потъмня, появи се шарената обложка на книгата. Окървавен юноша с кама в гърдите лежеше в ковчег, от който се надигаше бледа, приличаща на вампир девойка.

— В поредицата „Класически женски романи“ — каза мек глас зад кадър — ви представяме драмата на Уилям Шекспир „Ромео и Жулиета“. Най-накрая в адекватен, съвременен превод! Сега и вие можете да прочетете един признат шедьовър, да се потопите в кипящите страсти, в пиршеството на чувствата, в красотата на пейзажите и в лабиринта на интригите! И не се притеснявайте от тъжния край — специално за това издание талантливият литературовед Виктор Буздуган е написал продължението „Жулиета Монтеки“, достойно за…

Чудех се да се смея ли, или да плача. Но май все пак си беше за смях — притиснах се към възглавницата, сподавяйки кикота си. След като се насмях, превключих на петербургския канал — там даваха стария научнофантастичен филм „Пришълеца“. Доста смело, трябва да се признае. Можеше да ги привлекат под отговорност за разпалване на ксенофобия… Изведох на екрана информацията, съпровождаща филма: оказа се, че той е обявен доста скромно в програмата — „Архивно кино“, без заглавие, а след него ще говори известният писател и критик Андрей Николаев. Вероятно ще разобличава тесногръдите възгледи на режисьора.

По московския денонощен канал обсъждаха новия указ на Полянкин, който предвиждаше големи субсидии за идващите да работят и живеят в Москва. Наблюдателите стигнаха до извода, че това няма да даде никакъв ефект — гражданите ще получават парите си и ще си тръгват. Та кой нормален човек би сменил Нижни Новгород, Владивосток или Петербург за мръсната, шумна и глупава бивша столица?

Последният от работещите нощем канали беше „Шести“, но се оказа, че и там няма нищо интересно — предаваха „Телешопинг“. Попаднах точно на рекламата на „Чудесния тирбушон“ с електрозахранване, позволяващ да се отварят двайсет бутилки вино в минута.

В този момент не издържах и се разкикотих с глас. На екрана симпатична девойка се мъчеше с обикновен тирбушон, после се появи излъскан мъж, хвърли обикновения тирбушон през прозореца и извади електрическия… Хилех се като ненормален, седнал на кревата и напразно опитвайки се да заглуша смеха с ръце.

Изчислителят се надигна в креслото. Очите му просветнаха.

— Из-звинявай… — простенах аз.

— До двайсет бутилки в минута! — долетя от телевизора и аз отново изпаднах в истерия.

— Не съм ти влиял! — възкликна влечугоидът.

Успях само да кимна, нямах сили да отговоря. Какво ти извънземно влияние? Всеки си има вкъщи свой собствен агрегат за промиване на мозъци — телевизора.

— Четирийсет и девет долара и деветдесет и девет цента, или осемдесет и девет рубли, или три космодолара! Звъннете сега и за същата цена ще получите и комплект тапи за изпробване на Чудесния тирбушон!

След като се насмях, намалих звука и поясних на смутения изчислител:

— Извинявай. Не ми се спеше. Пуснах телевизора… и се развеселих.

— Телевизора? — В полусънно състояние изчислителят изглеждаше по-тъп от обикновено.

— Не виждаш ли?

Влечугоидът обърна глава към екрана и кимна:

— Светлина… Не мога да възприемам визуалната последователност на вашата телевизия.

— Защо?

— Прекалено бавно разгръщане, прекалено едри сегменти, от които се формира изображението… и твърде голямо количество смущения. Крайно трудно е да се обработи такава информация.

Според мен телевизорът си предаваше идеално.

— Но ти нали виждаше изображението на екрана в совалката?

— Не го виждах. Сканирах данните по пътя им към екрана. Това е значително по-удобно. — Изчислителят отново се сви на кълбо. — Продължавай да си почиваш, аз ще престана да възприемам звука като външен дразнител.

След миг той отново спеше. По-точно не спеше, а се занимаваше с опознаване на света… Удобна им е физиологията. Свалих крака от леглото, облегнах се на стената, въздъхнах. Изобщо не ми се спеше.

Възможно ли беше да се открадне совалка?

В буквалния смисъл — не. Подготовката за старта приключва само половин час преди изстрелването. И после е необходим трудът на стотици хора, за да излети корабът.

А възможно ли е да се подмени екипажът? Транспортните си рейсове „Буран“ провежда с трима души екипаж — командир, който е и първи пилот, втори пилот и джамп-навигатор. Да допуснем, че Данилов наистина ме вземе в екипажа… като втори пилот, вероятно. На кой етап контролът над екипажа е минимален? В автобуса, по пътя към старта, има много хора. Може би на стартовата позиция, преди качването в асансьора. Но как да отведа там дядо и изчислителя? И какво да правя с Данилов и джамп-навигатора? Оставянето им на стартовата позиция би било убийство. Когато „Енергия“ извежда „Буран“ в орбита, върху старта се изсипват реки от огън. Ако ги пусна да се махнат — ще вдигнат тревога…

И няма ли в ЦУП да се учудят, че всички разговори се водят от втория пилот? А как да подправя телеметрията — ако сложа датчиците на дядо, лекарите незабавно ще отменят старта. Само при извънземните лекарите отдавна гледат през пръсти на състоянието на екипажа… Трезвен ли си? Добре…

Стотици проблеми.

Стоп! Какво ми става?

Обмислям как да похитя звездолет!

Потиснах първия импулс — да се хвърля към изчислителя — и се опитах да приведа мислите си в ред. Нима все пак се е опитал да ми въздейства?

Като че ли не.

Отношението ми към замисления от дядо и влечугоида план не се беше променило. Не исках това… или поне без да получа ясни обяснения. И нямах намерение да се промъквам в совалката с бой, с автомат през гърдите и дядо на гръб.

Просто се бях озлобил. След гениалния превод на „Ромео и Жулиета“ на младежки жаргон, след рекламата за електрическия тирбушон, след страхливото, нощно пускане на стария филм, който показваше извънземните не в най-добра светлина.

И щеше да става все по-лошо и по-лошо. Ние деградирахме. Стремително и необратимо. Превръщахме се в раса от идиоти.

Вратата изскърца.

— Петя?

Дядо плахо погледна в стаята.

— Всичко наред ли е?

Станах бързо, отидох на пръсти до вратата и изскочих в коридора. Там беше тъмно, само крушката до стълбите на втория етаж едва мъждукаше. Май като малък ме беше страх от тъмното… изобщо не знам защо. Дядо обеща, че пред вратата ми винаги ще свети лампа и изпълни обещанието си. Не нощна лампа над леглото ми — дядо никога не правеше отстъпки пред страха ми — а светлина зад вратата. Но това ми беше напълно достатъчно. Тази крушка дори нямаше прекъсвач. Светеше винаги… и когато спях в леглото си, и когато бях на чина си в училище, и когато се настанявах в някой хотел под чужда звезда…

— Всичко наред ли е, Петя? — повтори тревожно дядо.

Със старата си пижама и чехлите си той не изглеждаше като идеолог на човешкия шовинизъм, хитър демагог и безмилостен опонент на правителството. Просто подпухнал старец, който отдавна би трябвало да изживява старините си пред телевизора с чаша кефир в ръка…

— Ти… притесняваш се за мен? — съобразих аз. — Страх те е, че изчислителят ще се опита да ми въздейства?

Дядо извърна поглед.

— Просто гледах телевизия.

— И какво ново?

Свих рамене:

— Пуснали са в продажба електрически тирбушон. Отваря двайсет бутилки в минута.

Дядо послушно се усмихна. Така се усмихват на деца, разказващи на един дъх първия си виц. А и на мен вече не ми беше смешно.

— Пропадаме в някаква пропаст, дядо… — казах аз, облягайки се на касата на вратата. — Затъпяваме. При това… някак радостно.

— Радостно затъпяване — това е добре казано — кимна дядо.

— Не, не си мисли, че изчислителят ми е повлиял… сигурно е просто заради нощта. Започнах да обмислям как да открадна совалка!

Дядо чакаше търпеливо.

— През нощта… оживява озлоблението, дядо. Свикнал съм да спя нощем. А денем — да чета хубави книги или да гледам хубави филми. Не ми е оставало време да помисля за нещо лошо. А може би напразно спя нощем?

— Превъртял си два-три канала и си попаднал на няколко глупави предавания — каза дядо. — И се запита дали си струва да се спазват правилата на играта, установени от такова човечество?

— Сигурно да. Само че каналите бяха пет.

— Петя, не си съвсем прав. Радостното затъпяване е нормалното състояние на човечеството. То само приема различни форми. Когато има сблъсък между културите, загуба на глобални ценности — като сега — то става по-релефно, по-ярко. Но винаги и във всички времена състоянието на радостно затъпяване е устройвало повечето хора.

— Значи причината е била погрешна. А изводът?

— Имаме ли право да нарушаваме законите? Не тези, които са вписани в наказателния кодекс, а моралните закони, етичните постулати?

— Да. Само че не ние. Ти вече си взел решение за себе си. Прав ли съм?

Дядо ме хвана здраво за ръката.

— Петя, възпитавал съм те да бъдеш човек. Истински човек. Често ми се е струвало… и все още ми се струва… че ми се удаде.

— Благодаря…

Дядо никога не ми беше говорил такива неща. Отношенията ни просто си ги имаше, а аз не знаех кое в тях е възпитание, кое — любов, и кое — амбиции на великия демагог. И не исках да знам.

— Ти си безупречен, Петя — продължи тихо дядо. — Ти сам не знаеш колко си безупречен. Когато беше дете, това умиляваше възрастните и отблъскваше от теб връстниците ти. Когато порасна, това започна да отблъсква възрастните и да привлича децата.

Той се засмя тихо.

— Когато общуват с теб, хората започват да изпитват комплекс за малоценност.

— Какво? — обърках се аз.

— Комплекс за малоценност — повтори дядо. — Ти си абсолютно честен и етичен. Ти винаги поставяш обществените ценности над личните. Ти си способен да водиш разговор на всякакви теми… от влиянието на елинската култура върху развитието на източните философии до технологията за ръчно леене на легирана стомана…

— Не, дядо, почакай, легираната стомана не може ръчно…

Дядо се закикоти. Потрих чело и млъкнах.

— Ти предизвикваш в околните спонтанна неприязън. Толкова безсмислена, че поведението им, напротив, става подчертано дружелюбно. И в същото време това те лишава от приятели. С идеалните хора не дружат, на тях им се кланят. Но от това успях да те предпазя… макар и да беше трудно.

Бузите ми вече горяха. Това беше не просто неприятно, това беше гнусно!

— Стремях се към едно — каза дядо. — Когато настъпи този миг — как се надявах, че ще настъпи! — ти да си в правото си да взимаш решения. Без да се боиш да пристъпиш границата на общоприетия морал. Законите са измислени, за да се нарушават. Всяка крачка на човечеството в утрешния ден е била нарушаване на днешните закони. И винаги се е намирал някой, който се е осмелявал да го прави. Тези, които са прекрачвали границата, обикновено са били негодници. Но аз си мечтаех за друго. Да можеш да решаваш, без да се допитваш до човечеството. И в същото време да бъдеш нелош негов представител. Невъзможна задача. Но аз се опитах да я реша.

— Дядо, вярваш ли в това, което говориш? — попитах аз.

— Да.

— Уговаряш ме да възприема собствена, лична етика? И при това смяташ, че ще остана човек?

— Да.

— Но нали това не е моя етика, дядо — казах тихо аз. — Всичко това е проекция на твоите възгледи. Твоите страхове, комплекси, мечти. Аз съм твой инструмент. Ти си вярвал, че за да постигне величие, на човечеството му трябва такъв като мен. И си ме създал. Отгледал си ме като в колба.

Дядо кимна.

— Прав си. Но ще ти задам само един въпрос. Вярваш ли, че съм прав? Вярваш ли, че сегашното състояние ще доведе Земята до гибел?

— Вярвам — казах аз. — Вярвам.

— Тогава не се страхувай да взимаш решения, Петя.

Мълчах дълго, а дядо чакаше отговора ми. Отвън шумеше вятърът. Грохналите писатели спяха във вилите си, а енергичните им деца играеха покер. Бившата столица набираше сили преди новия работен ден. В Звездния нощната смяна диспечери водеше към приземяване завръщащите се кораби. Огромната страна добиваше гориво и тъпчеше с него ракетите-носители, разглеждаше алчно извънземните боклуци и им изпращаше врабчета, които толкова се бяха харесали на чуждите раси. Малката планета Земя се носеше по орбитата си, а небето си стоеше наоколо и хората гледаха в него разпалено, с надежда и страх.

И на никого не му беше до това, че мен ме молеха да спася човечеството, и в същото време да престъпя през себе си.

— Дядо, трябва ни „Буран“. И мен май ще ме вземат там. Но не знам как да неутрализирам останалите членове на екипажа.

— Да вървим.

— Къде?

— В стаята ми. Ще позвъним на Данилов. Трябва да е долетял вечерта.