Сергей Лукяненко
Студени играчки са звездите (8)

Глава 2

Когато дядо вдигна слушалката, го помолих за последен път:

— Моля те, не бива.

— Разбирам, рано е… — измърмори дядо. — Четири сутринта… ах… но Данилов е свикнал. Военен пилот е все пак.

От високоговорителя се чу сигнал заето. Вероятно телефонът беше изключен през нощта. Зарадвах се, но дядо меланхолично започна да удря клавишите. Тройка, седмица, нула. Изглежда, знаеше кода за спешни случаи, въведен в телефона на Данилов.

— Ало — отговори апаратът. Дядо остави високоговорителя включен и неволно чувах разговора. Гласът на Данилов беше рязък и бодър. А може би не спеше?

— Благодаря за рибата — каза дядо.

След секунда пауза Данилов отговори:

— Радвам се, че ти е харесала…

— Намини… някой път.

Дядо затвори слушалката. Усмихна ми се.

— И заради това трябваше да будиш Александър Олегович посред нощ?

— Той ще дойде след половин час или час — обясни дядо. — Ключовата дума тук беше „намини“. „Някой път“ е пълнеж.

Размърдах се неспокойно на стария стол, който ме помнеше още от дете.

— Дядо, и на президента ли можеш да позвъниш така?

— На президента не мога. На съветника по национална сигурност — да. Но той не ни е нужен. Длъжността променя хората.

Разбира се, знаех, че кръгът на познатите на дядо е огромен. Но че тези познанства са толкова близки…

— А откъде познаваш Данилов?

— Бях в комисия по размяна на военнопленници в девета година. Искаха да разстрелят Александър, той взриви „Хетман Мазепа“, почти построения самолетоносач, в корабостроителницата в Николаев, преди да го уцелят с ракета в двигателя. Е… успях да разменя момчето. — Дядо неочаквано се закикоти: — Разменихме го… Украйна тогава беше съвсем зле с горивото. Два ешелона с нефтени продукти срещу един военнопрестъпник.

Да… В безумните времена на кримския конфликт е нямало и помен от джампа, хората са предпочитали да мразят съседите си, а не извънземните — бил съм на пет годинки. Малко неща си спомням от тази възраст. В училището вече учехме по картите, в които Крим е независима държава, и само от дядо съм чувал намека, че тази независимост е била единствената алтернатива на руско-украинската война.

— След това пак сме се срещали — продължаваше меланхолично дядо. — Когато пращахме свещеници при хиксоидите. Тогава Данилов не беше в „Трансаеро“, а в Рускосмос. Отговаряше за особено важните превози. И ето, че дойдоха в Звездния космонавти в расо…

Бях чувал за тази история. Преди десет години няколко църкви — Католическата, Протестантската и Православната — обединиха усилия и извоюваха от правителствата на САЩ и Русия небивал демарш. Земята поиска от хиксоидите да разрешат мисионерска дейност на хората на техните планети. Това отговаряло на някакви параграфи от Галактическия кодекс и „Кръстоносният поход в небесата“ на обединената църква започна. Наистина, от своя страна Хикси поиска да създаде на Земята собствена мисия. Едва след две години хората осъзнаха, че в замяна на свещениците са получили не служители от чужд религиозен култ, а група професионални илюзионисти — Хикси има доста близък аналог на цирковото изкуство. Не знам с какво засегна това християните, но мисиите при хиксоидите бяха отзовани, а скоро и извънземните си тръгнаха.

Между другото, методът, по който превръщаха водата във вино и изцеляваха неизлечимо болните, така си и остана загадка.

— Браво, дядо… — казах аз. — Наистина си готов на всичко.

— Данилов е умен човек. Той ще разбере.

— Наистина ли искаш да му разкажеш това?

— Аха — каза дядо с видимо удоволствие.

— Дядо, кажи… щом познаваш толкова добре Данилов… сигурно си в прекрасни отношения и с останалите от ръководството на фирмата?

Дядо сви рамене. Но аз не отстъпвах:

— Моята кариера, званията, длъжностите… чие дело са? Сам ли съм напредвал, или приятелите ти са ме побутвали?

— Сам, Петя. Кариерата на внука ми не ме интересуваше. За мен беше важно да станеш професионалист. Да вярваш в силите си.

 

 

След половин час излязох да посрещна Данилов. Застанах при портичката и се загледах в редките светлинки на съседните вили. Като че ли при моя малък приятел светеше. Сигурно Альошка се сражаваше в своята игра с чудесната фрактална графика. А за камъчетата не дойде — притеснил се е.

Най-накрая се чу мекото бучене на двигател. Данилов или не страдаше от излишен патриотизъм, или просто обичаше хубавите коли — пристигна с чисто нов черен мерцедес. Отворих портата, той го вкара в двора и изключи двигателя.

— Какво е станало, Пьотър? — попита най-добрият пилот на „Трансаеро“, докато излизаше от колата. Беше с униформата на Космическите сили и с такава редица от медали върху гърдите, сякаш отиваше на прием при президента. Проблясваха дори две звезди на Герой… Вероятно Данилов беше решил да избегне всякакви проблеми с постове и патрули.

— Имаме извънземен вкъщи, Александър Олегович — казах аз, стискайки ръката му.

— Мамка му! — възкликна Данилов. — Какъв?

— Изчислител.

— Пълно безумие. Обезвреден ли е?

Тръгнахме към къщата. Насреща ни изскочи Тиран и започна да върти опашка. Може би и в кучетата се беше появило генетично уважение към ордените и медалите?

— Той е дошъл с предложение. Делово.

— Ясно. — Полковникът ме потупа по рамото. — Дядо ти успя да дочака, а?

— Успя… — потвърдих безпомощно аз. — Александър Олегович, той иска…

— Стига с тоя пиетет, а? — прекъсна ме недоволно Данилов. — Знам те от двегодишен…

— Така ли? — изумих се аз.

— Викай ми или Саша… или чичо Саша — усмихна се Данилов. — Та какво иска старецът?

— „Буран“.

Данилов започна да подритва буците пръст.

— Ясно. Не е мирясал, значи…

Изпитах облекчение. Данилов нямаше да помогне на дядо. И нямаше да допусне кражбата да се осъществи.

— Ти как мислиш, старецът ще издържи ли старта? — попита полковникът, когато влязохме в къщата. Вътре в мен нещо се скъса. Не, ако наистина съм „безупречен“, както казва дядо, тогава всички наоколо са побъркани.

— Ще издържи… Саша.

— И това е нещо.

В антрето все така цареше полумрак. Докато Данилов се събуваше, се чудех къде да го отведа първо. Но откъм стълбите се чу шумът от влачене на чехли и се появи дядо.

— Здравей, Саша — каза той, докато слизаше.

— Здравейте, Андрей Валентинович. — Данилов се изпъна като новобранец пред генерал. — Дойдох.

— Събуди Карел, Пьотър.

Отворих вратата към стаята си и видях блещукащите очи на изчислителя. Казах уморено:

— Да вървим.

— Какво е станало? — Влечугоидът скочи от креслото.

— Редиците ни се увеличиха.

Данилов надникна иззад гърба ми в стаята. Подсвирна, когато видя влечугоида.

— Приятно ми е да се запозная с известния покорител на космоса — изстреля на един дъх изчислителят.

Разбира се, Маша също се събуди. Когато се съмна, всички запознанства вече се бяха осъществили, и всички факти, които според мен приличаха повече на догадки, бяха изложени. А изчислителят отново изпя познатата песен за неминуемата гибел на човечеството, ако…

Седнах до Данилов. Сякаш се надявах, че поне той, офицер в армията и опитен космонавт, ще намери аргументи против предложения план.

В някаква степен очакванията ми се оправдаха.

— Защо правителството не бива да се запознава със ситуацията? — попита Данилов.

— Първо, ако акцията ни бъде санкционирана, гневът на силните раси ще се стовари върху цялата Земя… — започна дядо.

Данилов сви рамене.

— Разрешението може да бъде в различни форми. Устно, двусмислено…

— Второ, нямаме време. И никога няма да преодолеем бюрократичните пречки.

— Това е вярно.

— Какъв е чинът ти във ФСБ в момента? — попита дядо.

Данилов се намръщи:

— Същият, какъвто и в космоса. Полковник.

Виж ти! Данилов си признаваше открито за работата в службите!

— Саша, ти си умен човек. Имаме шансове за успех… Защо му е на изчислителя да лъже?

— За да открадне совалка.

— Схемите на джампъра са достъпни за всички извънземни. Работата не е в технологиите.

— За да ни натопи.

— Карел ще натопи и своята раса.

Изчислителят седеше с безучастен вид, сякаш този разговор изобщо не го засягаше.

— Какво ще кажеш, а? — обърна се Данилов към изчислителя. — Не водиш ли двойна игра?

— Нима отговорът ми ще докаже нещо?

— А тогава защо е това нежелание да съобщаваш факти?

— Страхувам се от предателство.

Данилов разпери ръце:

— Какво да кажа? Петя, как ти е аргументацията? Значи ние трябва да вярваме на честната му дума…

— Има разлика — признах аз неохотно. — Ние рискуваме само собствените си животи. А изчислителят — съдбата на цялата Галактика.

Данилов се запъна.

— Аха, утешително… Само своите животи. Дребна работа…

Изчислителят мълчеше.

— Добре… — Данилов погледна накриво дядо, той кимна. — Предлагат ми полет утре. За Джел-17.

— Търгуваме ли с джелите? — поинтересува се дядо.

— Епизодично. Искат да купят десет тона произведения на изкуството.

— Та те са слепи! — възкликнах аз, спомняйки си собствените си рейсове до Хикси.

— Скулптури. Джелите купуват от нас бюстове с изображения на хора. Русия взе поръчката вместо американците. Оказа се, че имаме безумно количество бюстове… понастоящем неактуални. Мраморни, гипсови, бронзови. Поръчката е спешна, трасето е непознато. Предложиха ми да летя аз. Боженко, вторият ми пилот, е в отпуска. Искаха да го извикат, но аз предложих да взема за пилот теб, Петя.

Значи Александър неслучайно беше започнал онзи разговор.

— Навигатор ми е Ринат Турусов. Добро момче, не искам да го забърквам.

— Мога да проведа изчислението за всякакъв джамп — каза бързо изчислителят.

— Не се съмнявам. Но как да оставим Ринат на Земята и да вкараме вас двамата в совалката?

— Не само Карел и Андрей Валентинович — намеси се в разговора мълчалата до момента Маша. — А и мен.

— Това искане на изчислителя ли е? — Данилов погледна Карел.

— Мое — каза дядо. — Маша ще е от полза.

— След нашето бягство семейството ти го очакват големи неприятности, момиче. — Върху лицето на Данилов беше изписано всичко, което мислеше за тази идея.

— Нямам семейство. Аз съм сирак — отсече Маша.

Неволно я погледнах. Виж ти. Тя също беше израснала без родители… само че не с дядо, а сама. Да се измъкнеш от коловоза, който негласно е определен за възпитаниците на детски домове… да завършиш институт, а не да се забиеш в някоя ферма или в ракетен завод… Браво, Маша…

И отново нещо ме прободе отвътре, тънко и тревожно. Сякаш се извръщах, не желаейки да видя неприятната, лоша, отвратителна истина.

— Добре. Ако настоявате, Андрей Валентинович…

Дядо кимна.

— Ще ви вкарам в совалката — реши Данилов. — Двамата с Петя ще ви вкараме.

Той погледна часовника си.

— Седем. След час на Петя ще му позвънят от Звездния. Ще пратят кола. Така че подготвяй рапорта си, момче.

Кимнах.

— Ще те помъчат до обяд… После прием при някой от съвета на директорите на „Трансаеро“ и в Рускосмос… — размишляваше на глас Данилов. — Ще те погалят по главата, ще те похвалят. Ще ти пуснат въдицата — готов ли си за нови полети. Ще ти предложат място на втори пилот на „Влъхва“.

Сърцето ми се разтуптя. Да бъда пилот на легендарната совалка на Данилов — това е сбъдната мечта!

— Ти ще се съгласиш… ще отделиш още два часа на бюрократите… Вечерта най-вероятно ще ти се наложи да летиш за Хабаровск. Мисля, че ще летим заедно.

— Ние с Маша ще си резервираме места за друг полет — намеси се в разговора дядо. — Ще ни пуснат на космодрума, предполагам? В сектора за гости?

— Ще ви пуснат — кимна Данилов. — Началникът на космодрума, генерал Кисельов, има доста положително отношение към „постулатите на Хрумов“.

— Никога не знаеш как ще ти се отблагодари словото — въздъхна дядо. — Петя, иди да се приведеш в ред. Скоро ще тръгваш за Звездния.

Станах. Взех си от масата парче изсъхнала сьомга.

— Там бъди сериозен и стегнат! — подхвърли Данилов подире ми. — Не се издавай, че знаеш всичко предварително!

— Слушам, другарю командир на кораба — отвърнах аз.

Не, светът наистина е полудял. И аз трябва да се побъркам — за да отговарям на изискванията на модата.

 

 

И защо дядо е толкова уверен в особените ми качества? — мислех си, когато привечер колата на компанията ме връщаше вкъщи. Ако толкова е искал да ме направи спасител на човечеството, трябваше да съм съобразителен и хитър като него. А не да се подчинявам покорно на решенията му.

Напразно залага на мен… ако изобщо го прави, разбира се. Напразно.

Колата спря до оградата.

— Ще дойдем след три часа — каза шофьорът. — Ще успеете ли да се приготвите, Пьотър Данилович?

— Да, разбира се. Благодаря.

Когато излязох от колата, веднага видях Альошка. Момчето стоеше на портата на вилата си, леко нацупено и недоволно.

— Здрасти! — помахах му и Альошка бавно тръгна през улицата. Спря се, пропусна минаваща кола. Когато се приближи, каза неохотно:

— Здравейте.

— Мен ли чакаш?

— И още как…

— Да вървим, камъните ти те чакат.

И защо дядо реши, че съм интересен на децата? По-скоро ми се качват на главата…

— Звънях ви през деня. — Альошка леко се оживи. — Дядо ви каза, че сте излязъл, ще се върнете за малко и пак ще тръгнете… за дълго.

— Така е — признах си аз. — Но ще ми се намерят пет минути свободно време.

Тиран го нямаше в градината, и слава Богу. Винаги ми се е струвало, че няма да се нахвърли на дете, но нямах намерение да проверявам. Пуснах детето в къщата и казах:

— Сега ще дойда, събувай се…

И побързах да надникна в стаята си. Влечугоидът го нямаше.

— Влизай — казах аз, ровейки в куфарчето си. Альошка влезе с известна плахост. Погледна оценяващо компютъра ми, и с много по-голям интерес — тежкия меч, закачен над леглото ми. Попита:

— Извънземен ли е?

— Не, защо? Еспадон, британски.

— Истински ли е?

— Не, копие — признах си аз.

— А… — Альошка изгуби интерес към меча. — А истинското ви оръжие… ах!

Ефектът беше добър. В последно време на космодрумите се бяха научили как да правят дребен бизнес със сувенири. Кутията от прозрачна пластмаса беше разделена на две отделения и във всяко от тях лежеше разноцветен камък. Освен това в кутията беше мушнат и солиден на вид документ, гарантиращ, че камъните наистина са част от планетата Сириус-8, или иначе казано — Хикси-43.

— Истински ли са? — попита тихо Альошка.

— Нали виждаш, там има сертификат — отговорих уклончиво аз.

— Ха, сертификат… — изрече презрително момчето. В мен се появиха някакви смътни подозрения за бизнеса, с който се занимаваше баща му. — Да се подправи сертификат е фасулска работа.

— Купих тези камъни на Сириус — уточних аз.

Очевидно честната ми дума го задоволяваше напълно. Альошка кимна, претегляйки кутията в дланта си.

— Благодаря, чичо Петя. Сега имам такава колекция…

— Радвам се за теб. — Въздъхнах и седнах на леглото. Заслушах се — като че ли никой не слизаше отгоре. Навярно дядо и влечугоидът бяха в течение, че не съм влязъл сам.

— Ще бягам — реши великодушно Альошка. — Вие трябва да се приготвяте… А закъде ще летите сега?

— Не знам.

— А…

— Ще донеса — обещах аз. — Ще ти донеса нов камък. Ако там има камъни…

Альоша кимна и тръгна към вратата, стиснал скъпоценната си кутия. Но изведнъж се спря.

— Чичо Петя, имате ли някакви неприятности?

— Защо реши така?

— Ами… така ми се струва.

Въздъхнах.

— Слушай, Альошка… налагало ли ти се е да правиш нещо, което не ти се прави? Което ти изглежда съвсем неправилно?

Момчето кимна.

— Е… и на мен сега ми се налага — обясних аз.

— Но вие сте възрастен! — каза Альоша с учудване.

Аз неволно се засмях.

— Това не помага, повярвай ми. Да вървим, ще те изпратя до портата.

Тиран все така го нямаше в градината. А не се чуваше и в къщата… Леко се разтревожих, но все пак първо изпратих хлапето до портичката, а едва след това обиколих градината. Нямаше никого.

А в антрето вече ме чакаха Маша и Карел. Влечугоидът се беше качил на перилото и изглеждаше невъзмутим, както винаги. Девойката стоеше с пистолета-парализатор в ръка. Най-смешното беше, че и това вече не ме учудваше.

— Какво е това момче? — попита рязко Маша.

— Не „какво“, а „кое“ — казах аз, заобикаляйки я. — Съсед. Понякога му нося сувенири.

Маша ме хвана за ръката. Изсъска:

— Да не си полудял, Пьотър? Намерил време да си играе игрички! А ако момчето беше видяло Карел?

— Щеше да стреляш в него, така ли?

Маша премълча.

— А после изчислителят щеше да изчисти паметта му?

— Не е твоя работа. — Девойката продължаваше да ме държи. И насочи пистолета към мен. — Ти рискува всичко! Андрей Валентинович…

Нещо в мен потрепна и се счупи. Хванах китката й и я извих, принуждавайки я да пусне пистолета. Карел започна да отстъпва нагоре по перилото — безмълвно, без да откъсва поглед от нас.

Няколко секунди Маша се опитваше да се бори, после се предаде.

— Моя работа е — казах аз, стиснал китката й. — Това е моят дом. Момчето ми е приятел. Андрей Валентинович ми е дядо.

— Ти пречиш… — каза Маша. Сподавено, сякаш я държах за гърлото, а не за ръката. — Проваляш всичко…

— Искаш ли да проваля всичко окончателно? — усмихнах се аз. — Да настоявам ти да останеш на Земята?

Ръцете й омекнаха.

— Извинявай. — Маша изрече това прекалено бързо. — Притесних се за успеха на…

Пуснах я и се качих на втория етаж. Карел ме проследи с блещукащите си очи. Маша стоеше и разтриваше китката си.

Но какво става? Моят дом вече не е мой дом. Играем си на конспирации. Нея трябва да я изпратят на психоаналитик, а не в космоса!

Не знам дали дядо беше чул нашите пререкания, вратата му беше полуотворена. Навярно да. Но не каза нищо.

Великият шовинист седеше направо на пода и прелистваше фотоалбуми. Дебелите семейни албуми, от тези, които докарват до ужас горките гости. Дядо — малък, дядо — в института, дядо на стаж в Щатите, дядо и баба… Дядо с татко. Дядо в армията. Татко и мама… и аз в проект… Аз, гол върху пелените…

Защо се е хванал за старите снимки?

При появата ми той затвори рязко албума.

— Всичко ли мина нормално?

— Да. В екипажа на „Влъхва“ съм, стартът е вдругиден… Виждал ли си кучето?

— Да. Маша го отведе в един кучкарник.

— Какво? — изкрещях аз.

— Маша. Отведе. Кучето. В кучкарник.

Дядо се изправи с пъшкане.

— Петя, къщата ще бъде празна. След денонощие ще я разбият и ще започнат да се ровят в документите. Не искам да застрелят кучето, докато защитава вехториите ни. Маша плати престоя му в кучкарника за две години. Ще си го вземем, когато се върнем. Надявам се.

Както винаги, дядо беше прав. Обаче…

— Защо не ми каза? Щях да се простя с него!

— Петя, не бива да оставяш късчета от душата си след себе си. Не ни трябват излишни прощавания.

— Не са излишни… — Започна да ми щипе в очите. Ами да. Не оставяй нищо след себе си… Но така или иначе, ще оставя — Земята, Русия, къщата… хитрото хлапе Альошка, за когото аз съм само източник на сувенири. Досега не съм си тръгвал, осъзнавайки толкова ясно, че може и да не се върна. Дори преди първия тренировъчен полет в космоса не ме беше страх толкова, колкото сега…

— Пьотър, на кучето там ще му бъде добре. Мислиш ли, че на мен не ми е мъчно?

Кимнах с усилие.

— Ще обискират къщата — продължи дядо. — Вече изгорих всичките си хартиени документи и изтрих информацията в компютъра. Почисти и ти компютъра си… ако там имаш нещо лично, форматирай дисковете, и за по-сигурно — няколко пъти.

Лаптопът му наистина беше включен, но екранът си оставаше тъмен, с изключение на два-три реда от БИОС-а. А в камината имаше твърде много лека бяла пепел.

— Добре, дядо.

— И вземи тези албуми — въздъхна дядо. — Изнеси ги в градината. Изгори ги. Не искам да е в стаята — прекалено много смърди.

Той сериозно ли говореше?

— Не искам чужди ръце да докосват лицата ни — каза дядо. — Прости на стареца. Лентите се пазят някъде, после ще ги направим наново… ако се върнем.

— Дядо…

— Петя, моля те.

Колебаех се.

— Или аз сам да ги мъкна на двора? — развика се той с тънък глас. — А? Сам ли да ги нося?

… Излязох от къщата, притиснал албумите към гърдите си. Маша вече я нямаше долу, нито пък влечугоида. Отнесох албумите в далечния ъгъл на градината, където като малък си палех огън и всяко лято си строях колиба. Хвърлих ги върху увехналата трева.

В това имаше нещо чудовищно, противоестествено. Хората не е трябвало да измислят фотографията, знаейки, че понякога ще им се налага да изгарят. От разтворените страници ме гледаха лица — дядо, родителите ми, аз самият… Ето го дядо, още не стар, на някакъв конгрес. А ето го… виж ти… с Данилов! Съвсем млад, но някакъв свит, неловко му е, отклонил поглед от обектива. Не обичам да гледам стари снимки, а би трябвало.

Извадих от джоба си кибрита, който дядо ми беше връчил тържествено, и в този момент погледът ми попадна на снимката на родителите ми. С мен в ръце. Умалено копие на същата тази снимка, която висеше в кабинета на дядо.

Не!

Наведох се, разкъсах найлоновия лист и измъкнах снимката. Тя ще полети с мен. И без това има достатъчно храна за огъня.

Оказа се, че под снимката има сгънат на четири, пожълтял от времето лист хартия. Измъкнах го, разгънах го внимателно — и сърцето ми се сви.

Беше изрезка от вестник. Статия със заглавие: „Президентът изказва съболезнованията си“… от борда на „Боинг“. На черно-бялата снимка имаше някаква желязна грамада и овална яма, заобиколена от изпопадали дървета.

Правилно е постъпил дядо, че не ми е показал този вестник. Отместих поглед. Преглътнах заседналата в гърлото ми буца от болка и вина. Прибрах листа заедно със снимката в джоба си.

Албумите горяха трудно. Разбира се, заради найлона. Наложи се да отида до гаража и да излея върху тях бензин. Поседях край огъня, греейки премръзналите си ръце, но от дима ми лютеше прекалено много на очите.

Спомените винаги изгарят трудно.

 

 

Дълго ли се приготвя човек, когато си отива завинаги?

Чисто бельо, две-три ризи… на полета така или иначе трябва да се отиде с униформа. Компактдиск с всякакви дреболии — юношески стихове, започнат и изоставен завинаги роман, някакви писма, записи на любими игри. Два-три диска с музика. Жалко ще бъде, ако при обиска „загубят“ колекцията ми. Впрочем там има главно класика, а не поп музика, така че може и да оцелее…

Всичко се събра в дипломатическото куфарче, както обикновено. Когато си отиваш за ден и когато си отиваш завинаги — имуществото губи смисъл. Това не е отиване на курорт.

Качих се горе и си взех довиждане с дядо. Ако всичко бъде наред, утре щяхме да се видим. Дядо продължаваше да се рови във вещите си. Исках да му кажа, че съм намерил изрезката, после размислих. И на него щеше да му е тежко да си спомня.

Долу ме чакаше Маша, този път — без пистолет.

— Искам да се извиня — започна тя.

Стоях глупаво на стъпалата, надвесен над нея. Но щеше да е нетактично да я заобикалям.

— Няма нищо — свих рамене аз. — Ти извинявай. Избухнах.

— Просто взимам много присърце успеха на операцията — каза Маша. — Обидно ще е, ако всичко пропадне заради някоя глупост… накратко, извинявай.

— Маша, ти се държиш много добре с дядо. Отдавна ли се познавате?

Маша се засмя.

— В известна степен. Учих под егидата на фондацията на Хрумов. Така че дядо ти плащаше за обучението ми… за всичко плащаше, общо взето. Но работата не е в това!

— Разбирам. — Докоснах рамото й. Кой знае защо ми се стори, че този приятелски жест й хареса. — Всичко е наред. Ще се видим в Свободния.

Маша кимна.

— Пази дядо — помолих я аз и излязох от къщата.

Колата още я нямаше, но не ми се щеше да се връщам. Може би защото с Маша нямахме какво повече да си кажем. Засега.

Прекосих градината, оглеждайки се неволно за Тиран, и излязох през портичката.

Защо нямам никакви лоши навици? Би било много по-весело, ако си убивах времето, пушейки цигари, или ако пиех бира от бутилката.

Чаках колата десет минути. А после, когато в далечината се чу шум на двигател, видях бягаща към мен фигурка.

— Чичо Петя!

Альошка спря пред мен, успокоявайки дишането си. Изглежда, беше бързал с всички сили.

— Какво е станало? — Неволно се разтревожих.

— А, нищо… страх ме беше да не закъснея. Това за вас ли е?

Погледнах приближаващата се кола.

— Да.

— Аз… донесох ви подарък.

Момчето някак неловко бръкна в джоба си, и, извръщайки поглед, ми подаде продълговат пакет.

— Ето… е, аз ще бягам.

— Почакай — помолих го аз. Разгънах хартията. Альошка стоеше в нерешителност.

Нож!

Гледай ти!

Не китайска имитация. Беше от прекалено хубава стомана и с прекалено протрита дръжка. Десантен нож от руската армия. Такива не се продаваха свободно.

— Ти какво, хлапе? — попитах.

— Вие нали обичате всякакво хладно оръжие. А на мен… такова… не ми харесва много.

— Родителите ти ще те напердашат. — Подадох му ножа обратно. — Вземи.

— Те не знаят. Това си е мой нож, размених го за нещо с едно от момчетата. Отдавна беше. Вземете го.

Ама че подарък. От ножа лъхаше нещо неуловимо… някаква странна, неприятна аура. Така тежи в ръката само оръжие, което познава живота и смъртта.

Не биваше да оставям ножа в детето. Но и нямах право да го взимам. Трябваше да го предам в милицията. Но нали беше подарък…

Е, не, страшен терорист съм! Готвя се да отвличам космически кораб, а ме е страх да взема нерегистрирано оръжие!

— Благодаря — казах и прибрах ножа в джоба си. — Когато се върна, ще си поговорим пак с теб за това. И вече не разменяй такива работи.

— Аз нямам и намерение.

— Благодаря — казах аз още веднъж. Потупах момчето по главата и тръгнах към колата. Интересно, дали охранителят и шофьорът са забелязали какво държах в ръцете си?

Впрочем какво им влиза в работата? Аз съм офицер. Мога да ходя и с пистолет из улиците, не само с къс наточена стомана. В удостоверението ми е написано: „Има право да носи и да употребява всякакъв вид лично оръжие.“

— Успешен полет! — извика Альошка подире ми.

Седнах отзад и шофьорът моментално потегли. Каза:

— Данилов помоли да ви откарам по-рано.

Явно съдбата ми е такава — да закъснявам за самолети. Облегнах се на седалката и погледнах назад, към вилата и момчето до портичката.

Не оставяй нищо зад себе си!

Само че тогава как да разбера накъде трябва да вървя?

 

 

На „Шереметиево“, както винаги, беше шумно и претъпкано. Охранителят ме отведе до служебния вход на офиса на „Трансаеро“ и едва след това сметна дълга си за изпълнен.

— Да долетите успешно! — пожела той.

По малко по-различен начин от Альошка.

— Ще се постарая — обещах аз. Показах пропуска си на входа и влязох без никакви проблеми.

В малкото фоайе беше шумно и задимено. Центърът на вниманието беше Данилов. Той се беше разположил на диванчето, а около него имаше няколко непознати за мен летци и тълпа служителки, вече с шлифери и костюмчета, очевидно от предишната смяна, останали след работа, за да чуят разказите на всеобщия любимец. Почти всички пушеха, пилотите и Данилов пиеха бира.

— И ето че прашният се приближава — продължаваше Данилов разказа си — и започва да ми се увива в краката. На мен ми става интересно — за какво ми оказва тази чест? Подритвам го с крак…

Тези, които имаха представа, повече или по-малко, как изглежда един прашен, се закикотиха.

— Той се свива на кълбо около стъпалото ми! Край, викам си, мога да се простя с крака си…

В този момент Данилов ме забеляза и прекъсна разказа.

— Петя! Хайде да тръгваме!

— До излитането има още двайсет минути — изрече умолително една от девойките. — Александър Олегович, значи какво…

— Мръсотия! — произнесе тържествено Данилов. — Мръсотия по обувките! Нали си спомняте за канавуто? Прашният усетил необичайния минерален състав и пощуря. Ново находище!

Стените се разтресоха от смеха.

А Данилов не е просто шегобиец. Всички го обичат за това, че в неговите разкази извънземните изглеждат пълни кретени! По-рано в руския фолклор мястото на идиотите се заемаше от американците, немците, французите. А сега — от извънземните. „Попаднали човек, хиксоид и даенло на необитаема планета…“

Интересно, дали това е от влиянието на дядо или той наистина си е такъв?

Впрочем не бива да се забравя и старата версия, че всички вицове за престарели комунистически властелини, после — за новобогаташите, още по-късно — за генералите-министри от хунтата на Шипунов, са съчинявани и разпространявани от служителите в спецслужбите. Ако е невъзможно да накараш народа да заобича негласните владетели на обществото, трябва да ги осмееш. Това ще намали натрупаната човешка омраза, ще я преобразува в ирония. В глупав, безсилен, самодоволен смях. Малките и умни народи, между другото, отдавна са разбрали това и си позволяват да се надсмиват над себе си. А сегашните ни управници, които по своята същност са само наместници на извънземните, трябва да намаляват омразата към чуждопланетните жители.

— Запознайте се, това е Петя. Пьотър Хрумов. Страшилището за китайските селяни! — възкликна междувременно Данилов, прегръщайки ме през рамото. Всички се закикотиха, но той изведнъж стана сериозен. — Това момче е единственият човек в света, способен да приземи космически кораб на шосе. Не се шегувам. Аз не мога да направя това.

Всички ме гледаха.

— Много скоро всички ще говорят за него — продължи Данилов. — Цялата планета! Можете още отсега да взимате автографи.

Побиха ме тръпки от тези думи. А на Маша, с нейната предпазливост, биха й настръхнали косите. Но никой не видя в думите на Данилов нищо подозрително. Стиснах ръцете на пилотите, изслушах комплиментите на девойките и тръгнах по коридора след Данилов. Разбира се, не минахме през регистрацията. Заедно с летците, които щяха да пилотират лайнер за Хабаровск, взехме кола и отидохме до боинга. Качихме се в първа класа. Стюардесите донесоха малка бутилка с френско вино. Данилов, без да губи време, отвори едната и си напълни чашата.

— Хайде, Петя, не се бави!

Сипах си съвсем мъничко. Данилов се чукна с мен и кимна.

— За късмета! Ох, колко ще ни е нужен!

През деня, в Звездния, го бях зърнал само мимоходом. Но тогава той беше съвсем друг човек. Стегнат, сериозен, официален. Поздравихме се, Данилов каза нещо поощрително-ободряващо и аз продължих похода си по бюрократичните коридори.

Сега до мен седеше нервничещ, неспокоен и съответно — излишно приказлив човек. Чак си спомних за онзи млад летец, застинал на снимката с дядо. Сигурно Данилов все още го потискаше онази война, пленът, заплахата от разстрел. Този страх не беше изживян, не беше преодолян, изминалите две десетилетия само го бяха изтласкали някъде надълбоко. Нима дядо не виждаше това?

Нямаше да му е лесно на Александър Олегович, ако нещо се обърка.

Салонът тихичко се пълнеше с хора. Бизнесмени с приятелките си, млади чиновници от държавните учреждения, така и не свикнали да икономисват пари, няколко чужденци. Втората класа също беше препълнена.

— Знаеш ли каква история си припомних? — каза замислено Данилов. — Преди година, два-три часа преди старта на „Великорус“, вторият пилот, Женя Лейкин, се подхлъзна по стълбите и си счупи крака. Беше крайно неизгодно да се отмени старта. Нямаше свободни пилоти. Тогава момчетата излетяха така, само двамата. Прецедент отвсякъде.

— Джамп-навигаторът е по-важна фигура — възразих аз след кратък размисъл.

— Но и курсът е по-спешен. Нали имаш универсален пропуск, Петя? Пилот и джамп-навигатор за свръхмалки кораби, втори пилот или джамп-навигатор за кораби със среден и голям тонаж?

— Да.

— Ще помислим — каза доволно Данилов и отвори втората бутилчица с вино.

Облегнах се назад в креслото. Господи… Но счупеният крак е значително по-малко зло, отколкото да изхвърлиш човек на стартовото място.

Нима съм започнал да измервам злото?

Да го деля на по-малко и по-голямо?

Лайнерът започна да ускорява, аз затворих очи и се отпуснах.

Ако можех да заспя…

Успях.

 

 

Стюардесата не ме събуди, но Данилов не се церемони. Когато разнасяха вечерята — или по-скоро закуската — той ме разтърси за рамото:

— Пьотър, стегни се…

Погледнах го с недоумение.

— Изработвай стомашен сок, поглъщай белтъчини и калории… — Александър с подчертана загриженост отвори пред мен кутията със закуската. — Хайде да похапнем.

Ядяхме, разменяхме нищо незначещи фрази, поглеждахме в илюминатора, през който се виждаше само тъмнина и проблясъците на маяка на крилото на лайнера. Бученето на двигателя звучеше слабо и далечно тук, в предния салон.

— Някъде над Новосибирск сме — предположи Данилов. — Бил ли си там?

— Като съвсем малък. Не помня. — Стиснах зъби.

— Извинявай… — Данилов съобрази каква е работата, но прекалено късно. — Прости ми, Пьотър. Съвсем забравих.

— Не си длъжен да помниш къде са се разбили родителите ми.

— По дяволите. — Полковникът изглеждаше наистина смутен. — Колко съм глупав.

— Стига, Саша. Случва се. — Върнах на стюардесата прозрачната кутия, неизпразнена дори до половината. Храната беше прекалено хубава, схватката с пържолата и салатата ме умориха. — Аз дори не ги помня, ако трябва да съм честен.

Станах и тръгнах по коридора. Ето така сигурно са летели и родителите ми… спокойно и безгрижно. Навярно коридорите между редиците седалки са били по-тесни, и не във всяко кресло е бил монтиран телевизор и телефон. А останалите неща не са се променили много. Същата дуралуминиева тръба с криле и турбореактивни двигатели. Същите двеста и петдесет-триста метра в секунда. Такива смешни цифри в сравнение със скоростите на откъсване от Земята. Абсолютен покой в сравнение с джампа.

Но тази скорост е била напълно достатъчна, когато на височина десет хиляди метра се е повредило дясното крило на „тушката“…

За какво ли са мислели моите непознати млади родители в тази последна минута, когато самолетът е загубил управление и се е запреобръщал към земята? Може би за мен. За това колко правилно са постъпили, че не са ме взели със себе си.

Дръпнах вратата на тоалетната, но беше заето. Облегнах се на облицованата с изкуствена тъкан стена. Мушнах ръка в джоба си, извадих снимката и изрезката от вестник отпреди 20 години.

Не ми се искаше да гледам родителите си в лицата. Това би било нечестно. Още повече — тук и сега. Гледах себе си, малък и капризен, опитващ се да си измъкна ръчичката от дланта на баща ми. Та то не е виновно, това момченце, което съм бил аз…

Разгънах крехката хартия. „Президентът изказва съболезнованията си…“

Защо взех тази изрезка? Какво исках да намеря в редовете на официалното съболезнование? Та нали никога не съм се опитвал да науча подробности за тази катастрофа? И правилно съм постъпвал, предполагам.

„Представителят на «Руски авиолинии» категорично отхвърли версията за кавказка или кримска следа, но отбеляза… Вече е намерена една от «черните кутии» и информацията се разшифрова… Повече от сто загинали, включително дванайсет деца…“

Дъра-дъра — два чадъра… Знам какво е това съчувствие — отстрани. Здраво примесено с любопитство, облекчение и праведен гняв… насочен към нисшия персонал. В дадения случай — към механиците, пуснали в полет древния лайнер.

„В Новосибирск пристигат роднините на жертвите на самолетната катастрофа. Един от първите дошли е известният политолог и публицист Андрей Хрумов, загубил в катастрофата цялото си семейство — сина, снахата и двегодишния си внук. Нашият кореспондент се опита да вземе интервю…“

Дъра-дъра — два чадъра…

Затворих очи.

„Нашият кореспондент“, ти грешиш. Дядо не може да е загубил мен. Ето ме. Стоя в металната цигара, носеща се над изоставения обелиск в сибирската тайга. Аз съм жив!

„За съжаление не можем да рискуваме да цитираме отговора на Хрумов, но не е трудно да си представим реакцията на съсипаните от мъка хора. Болката и отчаянието…“

Но нали аз съм жив!

Не съм останал само на старите снимки! Пораснах и станах летец! Напук на съдбата, убила родителите ми! Напук на всичко! Жив съм!

„Силата на удара е била такава, че процесът на разпознаване…“

— Не… — прошепнах аз, мачкайки изрезката. Крехката хартия се късаше по свивките. — Не!

Каква сила на удара? Аз не съм бил в този дуралуминиев ковчег!

Стюардесата спря до мен и ме хвана за лакътя.

— Пьотър Данилович? Зле ли ви е?

Преглътнах, гледайки разтревоженото й лице. Момиче, как не разбираш? На мен не може да ми бъде зле или добре! Мен просто ме няма! Аз съм някъде там, долу, в клоните на боровете и гъстата трева, в тинята, на дъното на запълнила се с вода яма! Десетте килограма крехка плът така и не са се превърнали в силния мъж, въплътяващ всички мечти на дядо.

— Пьотър Данилович… — Девойката се опита да ме издърпа към най-близкото кресло.

— Нищо… — прошепнах аз.

— Какво нищо?

— Вече ми няма нищо… — Отместих поглед. — Мина ми. Аз… разсеях се…

Тя ме погледна неразбиращо.

— Извинете… — Измъкнах ръката си, блъснах един усмихващ се японец и се вмъкнах в тоалетната. Японецът побърза да се извини подире ми. Затворих вратата и притиснах чело към безупречно чистото огледало. Тоалетната ухаеше на рози. На екрана на стената вървяха анимационни филми, както и преди сто години глупавата котка гонеше хитрото мишле. Всичко бе сигурно и непоклатимо.

Вдигнах снимката и се вгледах в светлокосото момченце.

Прости ми, детенце. Ти не си успял да станеш аз. Превърнал си се в част от земята. А аз съм станал ти. Взел съм твоето име и съдба. Израснал съм, смятайки себе си за Петя Хрумов, внук на „известния политолог и публицист“.

Какво си мислим за силните, които отглеждат непринадлежащото им човечество като раса на превозвачи?

Какво бихме помислили за човек, взел за отглеждане дете с единствената цел да възпита спасител на човечеството?

Аз дори не приличах много на него. Само по цвета на косата. Дори очите му бяха тъмни, а не сини. Толкова лесно беше да мисля, че съм пораснал и съм се изменил.

Не оставяй нищо зад гърба си?

И така — нищо не ми остана, дядо… извинете, Андрей Хрумов. Няма какво да ми остане. Аз съм сам в този свят. Нищо не ми принадлежи. Дори любовта и приятелството избягвах — това би ме лишило от свобода на действие. Великолепно сте ме възпитали, Андрей Валентинович.

Нобеловата награда си е ваша по право.

Наведох се над тоалетната чиния — червеният ароматизатор във водата изглеждаше като кръв — и се закашлях. Започна да ми се повдига, нещо кисело и отвратително се стремеше да излезе навън. Опитах се да предотвратя повръщането, но само стана още по-лошо. Вътрешностите ми се обърнаха, несмляната закуска и френското вино изскочиха, облегнах ръце на извитата стена, зад която ревеше разсичаният от лайнера въздух, и постоях така минута, като се олюлявах. Едва се държах на краката си, усещах горчив вкус в устата.

Изрезката от вестник беше голяма точно колкото да си избърша пръстите с нея. Скъсах снимката на парчета и я хвърлих в тоалетната чиния.

Не оставяй нищо след себе си…

Наведох се над чешмата и изплакнах устата си с топла, миришеща на дезинфектант вода. Оказа се прекалено сладка. Като любовта на дядо за самотното сираче, взето вместо загиналия внук.

Дълго ли ме избирахте, Андрей Валентинович? Здраво и умно дете? Податливо на възпитание? Необременено с лоша наследственост? Способно да въплъти мечтите за величие на човечеството?

Но и бракуваният материал е бил от полза. Дядо е наглеждал и умното момиченце Маша. И вероятно не само нея. Колко сте вие, неосъществилите се пьотърхрумовци, израснали под грижливото крило на фондацията „Хрумов“, получили образование, работа и вяра във великото бъдеще на човечеството?

Аз съм просто най-големият късметлия. Имах илюзията за семейство.

Затова пък всички ние сме имали илюзията за свобода.