Сергей Лукяненко
Студени играчки са звездите (16)

Глава 5

Не знам защо чувствах такава лекота в тялото си. Може би заради благотворното влияние на процедурите в банята, а може би от щастие, че са приключили. Втората версия ми изглеждаше по-вероятна.

— След час трябва да бъдеш в Световния съвет — каза Кати. — Ще отидеш заедно с наставника. Всички ние вече предадохме докладите си, така че не е задължително да присъстваме. Но ще почакаме… в сградата.

— Тя далече ли е? — попитах аз.

— В центъра.

Не разбрах и Кати забеляза моето объркване.

— В центъра на континента. В Служенето, така се казва градът.

— А ще стигнем ли навреме?

Колата, в която седяхме в момента, не ми се струваше толкова бърза, че да измине разстоянието от крайбрежието до центъра на континента за един час. Освен ако нямаше скоростна магистрала… не, все едно, транспортът на колела не може да достигне такава скорост…

Кати и Таг се спогледаха.

— Ще успеем — каза Кати с жалост и нежност в гласа. — Ники, спомни си видовете планетарен транспорт!

— Коли, платформи, кораби, флаери, кабини — изстрелях машинално аз.

— Правилното решение е кабини! — потвърди Кати. — Ще успеем да стигнем и сто пъти! Сега ще отидем до някой магазин, ти трябва да се преоблечеш. Това не е задължително… но изглежда красиво — знак на уважение към Световния съвет.

— А кой влиза в него?

— Учени, инженери… който и да е! — Таг сви рамене. — Но предимно лекари и наставници. Естествено това са най-уважаваните хора. Кати, задай курс.

Колата потрепна и тръгнахме към най-близкия магазин…

 

 

През следващите петдесет минути се чувствах като дете, издокарвано от родителите си… Наставниците си. Не, по-скоро като кукла, обличана от малки деца. Децата поне понякога ги питат дали им харесва една или друга дреха. С мен не възникна такъв проблем. Кати и Таг напълно се отдадоха на увлекателното занимание — да проявят уважението си към Световния съвет чрез мен.

— Не, можеш да забравиш за всичките тези полунаметала и пуловери! — наставляваше Таг Кати. — Няма да водим Ник в младежки клуб. Трябва да изглежда сериозно и строго. Основната идея е, че този човек е преодолял немислими изпитания и се е върнал в Родината. Претърпял злополука, но не и сломен. Полезен за обществото и уверен в себе си!

В резултат на тази тирада ми беше избран светлосив цвят, символ на чистота и тежки изпитания, както обясни Таг. Белите дрехи биха изглеждали прекалено помпозно, черните или червените биха демонстрирали някакво провинение, каквото не бях извършвал.

Не си направих труда да вниквам във всички подробности. Съблякох се покорно и започнах да пробвам костюм след костюм. В края на краищата се оказах с риза в стоманен цвят, сиви панталони и сако, на врата ми завързаха пищна бяла папийонка, снабдиха ме и с меки, обуващи се като чорапи обувки от тънка сива кожа.

— Полюбувай се! — предложи Кати, след като ме огледа от всички страни. В малката пробна нямаше огледала, но аз не успях да попитам как точно ми предлагат да се огледам. Таг натисна превключвателя на стената и до мен във въздуха се появи обемно изображение. Вторачих се в двойника си, който ми отговори със същия любопитен поглед. След миг интересът върху лицето на холограмата се смени с гнуслива неприязън.

Бялата папийонка беше върхът на идиотизма. Ако не беше тя, щях да изглеждам като леко мрачен млад човек, облечен така, че да не се излага съвсем. С бялата папийонка на шията ми се струваше, че приличам на животно-приятел, излязло на разходка със стопанката си, или на артист, готвещ се да весели публиката.

— Нещо не е наред ли, Ники? — учуди се Таг.

Безмълвно изтръгнах папийонката от шията си, хвърлих я на пода. Изображението ми послушно направи същото. Ето така е много по-добре!

— Не знам — изрече Кати замислено. — Това беше красив символ за вътрешна чистота. Не е дразнещо, но е ефектно.

Да, хич не е дразнещо!

— Кати, разбирам, че като малка си искала да станеш моделиер — каза Таг. — Но нали не напразно наставницата те посъветва да се откажеш от тази професия? Може би Ники интуитивно усеща предизвикателния символизъм на бялата папийонка?

— Възможно е — въздъхна Кати. — Добре, да го оставим така. Време е, момчета.

— Тук трябва да има кабина — отбеляза Таг.

— Да, помня.

Излязохме от пробната. Аз, кой знае защо, очаквах, че ще се наложи да съобщим на сътрудниците на магазина какви дрехи сме взели, може да се отбележи нещо някъде, но това явно не вълнуваше приятелите ми. Прекосихме магазина покрай рафтовете с дрехи, толкова ярки, че заслепяваха, които понякога светеха или променяха цвета си. До стъклената врата, водеща към улицата, имаше висок цилиндър от тъмна полупрозрачна пластмаса.

— В шеста кабина на Служенето, предполагам — каза Кати.

— Става — съгласи се Таг.

Когато се приближихме до цилиндъра, се оказа, че е снабден с вратичка и терминал на стената. Таг докосна небрежно колоидния активатор с длан, намръщи се.

— Шеста е резервирана от голяма група — съобщи той. — Да се прехвърлим в пета.

Вратичката на цилиндъра се плъзна встрани, вътре се запали осветлението. Там нямаше нищо, само метална решетка на пода и панела за осветлението на тавана. Таг пристъпи в цилиндъра, помаха ни с ръка. Вратата се затвори, кабината потъна в мрак. За миг избухна синкава светлина.

— Влизай — каза Кати. — Задай на управляващата система пета кабина.

Докоснах послушно терминала.

Точка на пристигане?

— Пета кабина на Служенето — изрекох аз хрипливо. Чувствах се зле.

— Не е задължително да е на глас! — напомни ми Кати.

Изчакайте освобождаването. Влезте.

Влязох в отворилата се кабина. Разбира се, Таг го нямаше там. Кабина, опака страна на пространството, преместване извън времето… — отчаяно редях думи аз. Безопасност и надеждност. Удобство и комфорт…

Светлината изгасна и последва синкавото избухване. Нищо не се промени. Чаках.

Служенето. Пета кабина. Освободете кабината.

Вратата се отвори, пристъпих навън, неволно очаквайки да видя редица закачалки и Кати.

Цилиндърът се намираше в парк. Беше сумрачно, сякаш нещо гигантско беше прикрило светлината на Майчицата. На полянката пред кабината Таг пристъпваше от крак на крак.

— Излизай, излизай — повика ме той енергично. Тръгнах към него с вдървена походка. Цилиндърът зад гърба ми се затвори.

До Таг стояха двама — възрастна жена и млад мъж. И двамата бяха облечени с пъстри дрехи, с весели лица, но леко недоволни.

— Още минута, приятели — изрече Таг с извинителен тон. — Още един човек.

Кимнах машинално на хората, които вероятно смятаха да напуснат Служенето, спрях се, вдигнах глава.

Някаква статуя пробиваше небето.

Никога не бях виждал толкова огромни паметници… не, сгради, направени във вид на паметници. Възрастен човек с наметало… съзнанието възприемаше само отделни щрихи и не можеше да побере в себе си цялата картина. Разумът отказваше да оцени височината, но забелязах, че главата на статуята е на едно ниво с облаците.

— Сградата на Световния съвет е увенчана с алегорична фигура на наставника — съобщи Таг с тон на екскурзовод. — Построена преди двеста години, това е най-високата сграда в Родината. Когато технологията за изпитания на кваркови реактори изискваше създаването на сграда, надвишаваща по големина сградата на Съвета, беше намерено компромисно решение. Тестовата сграда беше построена, но първо височината на сградата на Съвета беше увеличена с килокрачка.

— Да вървим, момчета! — Кати изскочи от кабината. — Нямаме много време!

Тръгнахме из парка. Подножието на сградата беше съвсем близо, навсякъде имаше кабини. Оказа се, че има и много хора навсякъде. Те се разхождаха из парка, седяха по пейките или направо на тревата и се любуваха на сградата. Не знам какво приятно намираха в тази гигантска статуя. Лично мен това чудовищно съоръжение ме потискаше.

— А, ето защо шеста кабина е блокирана — възкликна Таг, докато крачеше. — Екскурзия.

От цилиндъра едно след друго излизаха деца. Първите деца, които виждах в Родината. Бяха само момчета. Изскачаха от кабината с радостни възгласи, но веднага млъкваха и се събираха на групи от по четири-пет души около невъзмутимия си наставник.

— За първи път са в Служенето, веднага си личи — каза Таг добродушно и леко снизходително. — Разбирам ги.

— Аз също — отговорих, наблюдавайки децата.

Едно от момчетата изтича към наставника си, прегърна го, попита нещо, сочейки сградата на Съвета. Наставникът се засмя, погали го по главата, прегърна го през рамото.

Няма правила без изключения?

Няма изключения без причина?

Какво значи докосването в свят, където телесните съприкосновения са негласно табу?

Що за сила се крие в докосването на чуждата ръка? Топлота, любов, грижа, доверие?

Но нали това са движещите сили на нашия морал? Приятелство, любов, равенство… или, казано поетично — братство. Защо да се прави любовта табу, защо да се ограничава топлотата?

Може би монополът върху любовта е най-силното оръжие на света? Крепостната ера, с нейните епидемии, чуми и язви, ни е отучила от телесното съприкосновение. Свела го е до минимум, направила го е несъвместимо с добрия тон. Но ако някъде в душата има потребност от докосването на човешка ръка, ако детето помни целувките на майка си и тъгува за тях между уютните стени на интерната, в какви ще се превърнат наставниците? В единствените, които могат да те прегърнат, да те утешат, да те похвалят, приласкаят, накажат?

Светци?

Поклатих глава.

Какви отвратителни мисли ми хрумват! Какво ми става, та нали съм част от този свят, плът от неговата плът! И моят свят е изпълнен с доброта и любов — само аз, свил се в амнезията си в тъмните дълбини на подсъзнанието, искам нещо забранено, отдавна отхвърлено от историята…

— Какво ти е, Ники?

Погледът на Кати беше тревожен.

— Трудно е да си новороден — отговорих аз.

 

 

Отвътре сградата на Световния съвет се оказа още по-потискаща, отколкото отвън. Тук не признаваха малките стаи. Анфиладата на залите, минаваща през постамента на „алегоричната фигура на наставника“, беше толкова огромна, че не бих се учудил да видя летателни апарати, реещи се из помещението. Но вместо тях из въздуха се плъзгаха обикновени летателни платформи.

— Седма зала, до информационните стендове — каза Кати. — По-бързо! Таг, хвани платформа!

Хората бяха много. Гонеха задачите си, озъртаха се, изучавайки очаровано сводестите тавани, изрисувани с ярки фрески, тълпяха се около колонките на терминалите, разхвърляни из залата. Бяха дошли тук да почиват и да работят. Отнякъде долиташе тиха музика, чуваше се шумоленето на стъпки, тихите разговори се сливаха в лека глъчка.

Пристигнахме при седма зала на платформа, заедно със сериозен, мълчалив наставник, явно бързащ по свои задачи, и група деца. Те навярно просто се шляеха из центъра на Родината и гледаха наставника с възторжена почтителност. Впрочем и към нас поглеждаха с уважение. Явно правехме впечатление на хора, които не са дошли тук напразно.

Аз също се заглеждах наоколо, особено по фреските на таваните — те бяха нещо като курс по история в картинки. От Каменната ера нататък. Единственото, което отбелязах за себе си, бе, че табуто върху докосванията присъстваше и тук. Само наставниците държаха някого за ръката, само те изнасяха ранените от горящи сгради, наставляваха децата и утешаваха старците. Понякога наставниците бяха млади, понякога — стари, а дрехите им с нищо не се отличаваха от дрехите на околните. Но имаше нещо в самия маниер на изобразяване, което позволяваше да се отделят сред другите фигури. Някакво благородство на позата, мъдрост в очите, доверие в погледите на околните.

А сигурно е много трудно да се изрисуват куполите на таваните така, че отдолу изображението да изглежда правилно и съразмерно. Линиите трябва да бъдат преднамерено изкривени. Картината трябва да бъде фалшива и несъразмерна, за да прилича на истинска отдалече…

Потрих челото си. Не, що за отвратителни неща ми хрумват?

Особено ме порази фреската, заемаща целия таван на шеста зала. На нея беше изобразен бушуващ океан, остри скали, забулено в буреносни облаци небе. На скалите стояха наставник и малко дете. Наставникът прегръщаше детето през рамо с едната си ръка, а с другата сочеше към морето, където се носеше кораб с опънати платна. Могъщите гребни колела се подаваха наполовина над водата, на мачтите пламтяха огньове. Навярно отнасящата се към морската ера картина трябваше да представлява мъдростта на наставника, показващ на възпитаника си красотата на бурята и храбростта на моряците, борещи се със стихията… а може би престъпното им лекомислие. Курсът на кораба не оставяше съмнение, че след минута той ще се вреже в скалите.

Хрумна ми неприятната мисъл, че след корабокрушението наставникът и момчето ще се спуснат от скалите и ще започнат да разграбват оцелелия корабен товар…

Наведох глава.

Лошо…

Личността не е само уникален генотип, набор от знания и система за речева комуникация. Главното е отношението към обкръжението, наборът от реакции, които се формират през целия живот. И тук, навярно, най-важното е последователността, с която се оценяват явленията в околния свят. Нещо трябва да се натрупа в несъзнателната детска възраст, да стане аксиома, която не изисква доказателства и не предизвиква съмнения. Иначе става лошо.

Бях загубил именно аксиомите. Социалните норми, които не подлежат на разясняване. А сега беше почти невъзможно да ги върна обратно. Оставаше ми само да се преструвам.

— Ники!

Скочих от платформата подир Таг и Кати. Вероятно седма зала беше по средата на постамента. А постаментът, не се съмнявах в това, беше в центъра на континента. И стълбът от синя светлина, бликащ от пода и пронизващ купола, беше оста, около която се върти целият живот в Родината.

Оказа се, че тук има значително по-малко хора. Явно не беше разрешено да се идва в залата без работа. До стълба от студен синкав огън стояха две фигури — разпознах наставника Пер и Ган.

— Нали не закъсняхме, наставнико? — извика Кати. Вместо отговор той махна с ръка: „Влизайте!“

От синкавия огън лъхаше студ. Ставаше ми все по-неуютно и страшно. Дори Кати и Таг нервничеха, макар да не им предстоеше да се отчитат пред Световния съвет…

— Навреме — отрони наставника, когато се приближихме. — Здравейте, момчета. Здравей, Кати…

Ган ми намигна, аз кимнах неловко в отговор.

— Добре изглеждаш, Ник — похвали ме наставникът. — Кати, ти ли му помогна да се облече?

— Да, наставнико.

— Забележително. Започвам да си мисля, че би могла да се справиш с професията на моделиер. Мислех си, че непременно ще използваш ненужни аксесоари — вратовръзка, папийонка или нещо подобно…

Кати сведе поглед:

— Използвах бяла папийонка, наставнико. Ник сам я свали.

— Значи съм бил прав — каза простичко наставникът. — Е, Ники, момчето ми, ще тръгваме ли? Не е хубаво да се кара Съвета да чака. Но ако се вълнуваш…

— Не, готов съм.

— Дай ръка.

Позволих му да хване дланта ми. Наставнико, мислиш ли, че това докосване ще ме изпълни с увереност и ще прогони страха? Грешиш, твърде болен съм. Не виждам нищо нередно в невербалната комуникация и не изпитвам възторг от нея.

Макар и да съм Ник, аз вече съм пришълец.

Хванати ръка за ръка, влязохме в стълба синя светлина.

 

 

Мислех си, че това ще се окаже някакъв аналог на асансьор и ще започнем да се изкачваме нагоре. Може би на платформа или просто в силово поле.

Но синята светлина просто обозначаваше зона на мигновено преместване. Голяма и разкошна кабина. Тук наставникът даваше командите, аз дори не чувах управляващата система.

Светът около нас помръкна, сви се, размитите очертания на седма зала и лицата на Кати и на момчетата изчезнаха. Сега ми се струваше, че стоим в мрак — толкова ярко и празнично сияеше светът извън зоната за преместване.

Воден за ръка от наставника, влязох в залата за заседания на Световния съвет.

Стените нямаха очертания. По-точно, бяха прекалено сложни, за да разбера формата им. По-скоро почувствах, отколкото се досетих: залата на Световния съвет е разположена в главата на „алегоричния наставник“. Мозаечният под беше някъде на равнището на брадичката. Да… а тази чудовищна вдлъбнатина е носът му, тази издатина е полуотворената уста, ребреният купол на тавана са косите, фигурата беше прозрачна само отвътре и светлината на Майчицата по някакъв начин заливаше помещението.

Кой знае защо си спомних за банята.

Наистина, самата обстановка напомняше по-скоро на ресторант. Стотина масички, на които седяха хора, предимно наставници. Някои ядяха, други просто разговаряха на манерка вино или чаша димящо кафе. Отделни групи спореха оживено.

Тук ли се решава съдбата на Родината?

Вървях като омагьосан след Пер. Неволно задържах погледа си върху най-живописните фигури — излегнал се на диван дългокос, мургав мъж с високо чело разговаряше с приседнал на колене пред него… малък приятел! Пришълецът или успокояваше човека, или се съгласяваше с думите му, плахо поглаждаше с лапа ръкава на костюма му, вглеждаше се в хлътналите очи. Изглежда се чувстваше зле в тази зала и постоянно мушкаше муцунка в дихателната маска, висяща на гърдите му.

А ето там гъвкав приятел — свил се на топка на креслото, сложил част от тялото си на масата. Поклащащата се лепкава тръбичка напомняше на шия след отсичане на главата. Кикотещият се дебелак, седнал встрани, постоянно се обръщаше към гъвкавия приятел и говореше нещо…

Не, не бива да мисля такива неща! Не е правилно да се изпитват насмешливи или неприязнени чувства към приятелите!

Приближихме се към масичка, на която седяха двама души. Широкоплещест мъж с разпуснати коси и възрастна жена със същата къса подстрижка като Кати. Простичко, обикновено облечени, гледащи ни с доброжелателни усмивки.

— Заслужилият лекар на Родината Ана, командорът от Далечното разузнаване Биг — представи ги наставникът. — А те те познават.

— Не ме ли помниш, Ники? — попита жената.

Поклатих глава.

— Седни, момче — нареди тя.

Четиримата седнахме около масата. Без да пита, Биг ми сипа вино от манерката и ми подаде чашата.

— Пийни си, Ники. Отпусни се-бди. Много ти се събра…

— Той се възстановява добре — каза Пер и си наля вино. — Браво на момчетата, помагат му.

— Запознат съм с доклада на кораба и изслушах това, което си разказал на наставника — каза Биг. — Полетът ти е най-важното събитие от деня на Заминаването.

— Заминаването? — попитах аз.

Биг погледна наставника с недоумение.

— Засега не съм се занимавал с Ники — изрече невъзмутимо Пер. — Първо трябва да вземем общо решение за съдбата му.

— Да, разбира се — въздъхна Биг. — Ники, кажи като кой се чувстваш?

— Ники Ример, пилот от Далечното разузнаване, прогресор и регресор.

Те продължаваха да очакват нещо.

— Само че сега не съм годен за тази работа — добавих аз. — Всичко е изчезнало. Всичко е изгубено. Навярно съм просто Ники Ример, който трябва да търси съдбата си.

— Браво, Ники! — Биг въздъхна, погледна накриво жената.

— Контролът е проведен напълно коректно, поддържам изцяло изводите на Института за чужди форми на живот — изрече сухо Ана. — Не смятам, че е необходим санаторен режим или социално ограничаване на правата. Но връщането към старата професия…

Тя поклати глава със съмнение.

— Както разбирам, все пак остават съмнения в моята личност — казах аз. Биг и Ана учудено вдигнаха глави. — Като се има предвид този фактор, работата в космоса е нежелателна за мен.

— Най-добрият ми ученик — каза гордо Пер. — Ники…

Той ме потупа по главата.

— Значи въпросите са два — обобщи Биг. — Статусът и професионалните препоръки.

— Очевидно — съгласи се наставникът.

— Твоите предложения?

— Пълни права. Нова професия, изключваща достъп до космоса.

— Например?

Пер се поколеба:

— Ще рискувам да предложа… Ники има смайващо чувство за отговорност. Спретнатост, целеустременост, търпение. Много високо равнище на емпатия.

— Професията на наставник? — възкликна учудено Ана.

Биг се почеса в основата на носа.

— Ники ще поработи с мен известно време. В обикновен режим на помощник. По-нататък, ако всичко потръгне както трябва, ще получи собствена група…

Ана ме гледаше накриво. Изглежда предложението на Пер не й хареса особено. Но тя си затрая.

— Помня предложението на медицинската група на Съвета — продължи Пер невъзмутимо. — Дежурства в енергостанциите, работа в селското стопанство, санаторен режим…

— Това беше само едно от предложенията! — отговори навъсено Ана.

— Разбирам. И все пак мисля, че е желателно работата на Ники да е свързана с контакт с хората. Там, където може да прояви най-добрите си качества.

Изглежда никой не можеше да възрази против този довод.

— Гарантирам за него — добави Пер.

Ана махна с ръка:

— Добре. Медицинската група е съгласна. Но вие сте лично отговорен, наставнико.

— Разбира се.

Настъпи тишина. Биг, Ана и Пер ме гледаха. Какво, това ли е всичко? Решението на Световния съвет е взето?

— Благодаря — отговорих. — Ще оправдая доверието на наставника и Съвета.

— Никой ли няма възражения? — попита Пер на висок глас. И аз изведнъж забелязах, че в цялата зала цари пълна тишина. Всички гледаха нашата маса. И вероятно бяха слушали целия разговор!

— Само ако поемете отговорност за него, Пер…

Гласът се разнесе съвсем отблизо. Говореше човекът с широкото чело, който преди това бе беседвал с малкия приятел, докато лежеше на дивана.

— Разбира се — отговори наставникът по същия начин, по който бе отвърнал и на Ана.

— Решението е взето. — Биг ми кимна. — Ник, ако Далечното разузнаване има нужда от консултация с теб, ще те потърсим.

— Да — прошепнах аз. — Разбира се.

— Успех — каза Биг.

Пръстите на наставника легнаха върху рамото ми.

— Да вървим, Ники. Няма защо да задържаме Съвета повече.

Изправих се, кимнах на Ана. Възрастната жена явно беше недоволна от решението, но ми се усмихна. Сякаш по задължение.

И това е всичко?

Да!

Вече никой не ме гледаше. Не, онзи, който обичаше да се излежава на диванчета, ме съпроводи със замислен поглед. И Биг добродушно ми махна с ръка.

— Въпрос на екологичната служба на Западните пустини… — разнесе се в залата. — Пускането на кварковите реактори, осъществено в рамките на програмата на Заминаването, нанесе сериозни вреди на реликтовите…

Синьото сияние погълна звука. Погледнах наставника. Лицето му беше много сериозно. По челото му бяха избили капки пот.

— Можеха да се вземат и много по-неприятни решения, нали? — попитах аз.

Собственият ми глас ми изглеждаше чужд. Променен и тих. Изглежда край синьото сияние действаше някакво поле.

— Да.

Прехвърлихме се обратно в седма зала и видях чакащите ни приятели.

— Рискуваш ли, Пер?

Наставникът обърна рязко глава.

— Надявам се, че не.

— Какъв по-лош вариант можеше да има?

— Не бива да стоим дълго време в транспортната зона — каза Пер сухо.

— И все пак?

— Санаторен режим.

Наставникът ме поведе със себе си и аз се подчиних.

 

 

При други обстоятелства бих побродил из залите на Световния съвет. Рисунките по таваните, въпреки всичко, бяха доста интересни. А и наблюдаването на посетителите ми се струваше достойно занимание.

Но сега прекалено ме потискаше неотдавнашното пребиваване в заседателната зала. Качихме се на свободна платформа, Кати зададе курс към изхода.

— Смутен ли си от нещо, Ники? — попита Пер. Не си струваше да се учудвам от проницателността на наставника, още по-малко пък — да възразявам.

— Малко. От две неща.

— Ще се опитам да разсея съмненията ти.

— Никой не поиска моето мнение, наставнико. Съветът реши с какво ще се занимавам до края на живота си, но никой не се поинтересува от моето мнение.

— Ясно. — Пер погледна Кати, тя кимна с разбиране. — Какво още?

— Не си представям по какъв начин двеста души могат да контролират съдбата на човечеството. Още повече в такава обстановка… безкрайно пиене на чай.

— Двата въпроса, както често се случва, си отговарят взаимно, момчето ми.

Свих рамене.

— Ники, Световният съвет взе решение, опирайки се на мнението на хора, които добре те познават. Ана, Биг и аз си представяме достатъчно ясно каква професия и каква съдба ще ти позволят да живееш пълноценно. Случайният избор на жизнен път е изживян още в крепостната ера, след формирането на институтите за наставничество. Сега цивилизацията ни се състои от хора, които заемат своето място. Разбираш ли? Световният съвет не се намесва в дребните проблеми, тъй като това не е необходимо. Те се разрешават на равнище отделна личност, и на равнище наставник и възпитаник. Ето защо обстановката на заседанията на Съвета не изискват фалшива тържественост и съсредоточеност. Какво значение има как хората ще преодоляват информационния поток — седейки пред терминалите или пиейки кафе?

Мълчах. Да, той беше прав.

Но защо не вярвам в истината?

— Ники, съзнанието ти е изпитало психическа регресия — каза Кати. — Бягство в детството. Ти си се скрил от света, върнал си се към емоционалните реакции на тийнейджърите. Всички ние сме изпитвали такива съмнения в детството си. „Защо наставникът ме съветва да стана лекар, а аз искам да стана моделиер? Защо Световният съвет не започва пълномащабни операции с далечните приятели? Та това е толкова интересно!“ Наложи ни се да пораснем, да разберем законите на обществото, да усвоим уроците на историята. И всичко застана по местата си.

Мълчаливият Ган се изкашля и добави неуверено:

— Ще ти се наложи да пораснеш, Ники. Навярно ще ти е по-лесно да го направиш, ако наставникът е до теб.

Край. Приятелите ми решиха всичко вместо мен. Съгласиха се със Световния съвет и с Пер. Подкрепиха ги безрезервно. Дребните проблеми се решават на равнище наставник и подопечен, а моето мнение е дреболия.

Не, нямах нищо против професията на наставник! Както и против професията на диспечер на енергостанция или оператор на селскостопански машини. Не знаех минусите им. А в професията на наставник по-скоро имаше само плюсове.

Но глупавата психическа регресия ме караше да протестирам мислено. Сякаш цял живот са ми натрапвали някакви роли и съм бил принуден да се подчинявам, а сега всичко се повтаря отново…

Платформата спря при вратите на първата зала. Тръгнахме към изхода. Пер ме поглеждаше. За разлика от приятелите ми, напълно доволни от взетото решение, той усещаше напрежението.

— А защо не отидем всички заедно в „Светлината на Майчицата“? — попита той неочаквано. — Ще се обадя, ще ви сменят в работата.

— Наставнико, това ще е чудесно! — възкликна Кати.

— Вашата компания ще е много полезна за Ники — продължаваше размислите си Пер. — Ти и Таг вече доста му помогнахте. Ако и Ган Упорития се включи…

Ган се усмихна смутено.

— Решено е — изрече Пер бодро. — Какво ще кажеш, Ники?

Не бива да се дава лекарство насила, наставнико… Не казах това на глас, разбира се. Но той го усети.

— Искаш ли да се разходим в парка, Ник? Или да отидем направо в интерната?

Няма нужда от подсладени хапчета, наставнико. Това не е тази свобода на избора, за която си мечтая.

— Тук е прекалено сумрачно, наставнико — отговорих аз. — По-добре да отидем в „Светлината на Майчицата“.

 

 

Кабините са много удобен транспорт. Чак е странно, че в душата ми не са останали никакви приятни асоциации, свързани с тях. Може би не ми се е налагало да ги използвам често?

— Втора кабина на интерната „Светлината на Майчицата“ — каза ми Кати. — Хайде, учи се.

Предоставиха ми правото да се преместя през пространството пръв. Погледнах към Пер, той кимна.

Е, добре.

Докоснах терминала, вече приемайки лепкавата маса от колоиден активатор като нещо естествено. А ако се пренеса в друга кабина? Някъде по крайбрежието, до морето? Ще има да се чудят приятелите ми, когато не ме намерят…

Уточнете точката на пристигане.

— Втора кабина на интерната „Светлината на Майчицата“ — промърморих аз. Уплахата беше внезапна и доста обидна. Не, не съм подходящ за ролята на смутител на спокойствието.

Влезте.

Синьо избухване под краката ми. Зад мътните стени на цилиндъра сякаш нищо не се беше променило.

Излезте.

Отвъд вратата също имаше парк, но съвсем различен. Около статуята на наставника в Служенето всичко изглеждаше прекалено правилно, прецизно, изравнено, закръглено. Прави алеи, ниско подстригани дървета. А тук беше истински гъсталак. Много ели-реликти със синкави иглички, дълги една ръка. Хвойнови гъсталаци. Една-единствена посипана с пясък алея, водеща към гората. Жив въздух, гъст от смолистата миризма на дърветата.

Изведнъж ми олекна.

Отдалечих се от кабината, огледах се. В далечината, там, накъдето водеше пътеката, се виждаха светлите стени на сграда. Тишина, само леко цвърчене в гъсталака. Или някое насекомо, или птица — подсъзнанието не ми подсказваше нищо. Засега никой не излизаше от кабината — може би имаше някакво забавяне, а може и да ми бяха разрешили да остана малко сам.

— Здравейте.

Огледах се — от храстите се подаваше детска муцунка. Изцапана и любопитна.

— Здрасти — казах аз. — Излез оттам.

— А вие сам ли дойдохте?

— Не, с приятелите ми и наставника.

Момчето погледна накриво кабината и взе решение:

— Тогава ще избягам.

Свих рамене и казах:

— Ами бягай тогава.

Но момчето се бавеше.

— Пропускам занятия! — изстреля най-накрая то, явно във възторг от собствената си смелост.

— Браво — похвалих го аз искрено.

Изглежда той се обърка. Поколеба се, после храстите зашумяха и между дърветата се мярна малка бягаща фигурка.

Да, направо прекрасен наставник ще излезе от мен.

През пластмасата на кабината блесна светлина. Вратата се отвори и излезе Пер. Погледна ме внимателно:

— Сам ли си тук?

— Да — излъгах аз, без да се поколебая. Толкова безгрижно, че наставникът изглежда ми повярва.

— Разпознаваш ли нещо, Ники? Обажда ли се сърцето ти?

— Не. Но тук ми харесва.

— И това е нещо — въздъхна Пер. Приближи се към мен. Походката му и без това беше бодра, младежка, а сега бе станала пружинираща, енергична, сякаш боровият въздух вливаше сила в него. — Не можеше да не ти хареса, Ники.

От кабината излезе Кати, после Таг, после Ган. На лицата им се изписа такъв възторг, че им завидях.

— Не съм идвала тук от година — възкликна Кати. — Момчета, всичко е като преди! Дори гнездото на цвърчача си е на старото място.

Хвърлих поглед към храстите и се опитах да открия гнездото на тайнствения цвърчач, но не успях да видя нищо.

— Сега е хубав момент — каза Пер. — Малките имат следобедна почивка. Големите — занятия или подготовка-за-труд. Няма да обезпокоим никого.

Тръгнахме по пътечката. Забелязах как всички ме поглеждат, сякаш очакват, че ще стане чудо и ще възкликна: „Спомням си! Ето на това дърво се катерихме като малки! Ето го храстът, на който се одраска Ган!“

Общо взето можех да кажа нещо такова. Околностите на кабината със сигурност са били място за детски игри, тук сме правили тайни къщички и сме криели секретни бележки. Момчето, дебнещо случайни гости при кабината, беше отлично доказателство за това. Но не ми се искаше да лъжа, дори за да доставя удоволствие на приятелите си.

Те и без това ще кажат сами всичко, което бих могъл да измисля.

— Ники, помниш ли, тук играехме на регресори! — каза Таг. — Ти се криеше в засада и свали с арбалетна стрела баретата на Ган. После Кати те гони половин ден из парка!

— И догони ли ме? — поинтересувах се аз.

Таг въздъхна:

— Май да… Кати, нали го догони?

— И за малко да го удавя в езерото — каза мрачно Кати. — Какво ти стана тогава, Ник, ти винаги си бил предпазлив в игрите!

— Ники има природна склонност към импулсивни постъпки — подхвърли наставникът през рамо. — Дълго време го учих да потиска тези пориви.

Говореха още нещо. Спомняха си разни игри, състезания, обиди и сдобрявания, станали ту тук… ту там… по-надалече… по-близо…

Но на мен тези спомени не ми носеха нищо, освен тъга.

Детството и юношеството ми са откраднати. Настоящето е пълно със загадки. Бъдещето е в мъгла.

Така се стремях към Родината! Надявах се, че тя ще ми върне мен самия. Но няма чудеса. И този свят — толкова добър и уреден, толкова топъл и радостен — е чужд за мен.

Чужд завинаги.

Дърветата оредяха и ние тръгнахме към сградите на интерната.

Първото ми впечатление беше чувството за покой. Сградите бяха много стари, построени от грапави камъни, някога навярно бели, а сега потъмнели. Стените бяха обрасли с поветица, сред зелените стъбълца, обсипани с дребни оранжеви цветове, се мяркаха и жълти, изсъхнали стебла. До прозорците, почти всички от които бяха широко отворени, стеблата на поветицата изглеждаха някак раздърпани, с окъсани листа и цветове. Разбираемо…

— Обичах ли да се измъквам нощем от интерната през прозореца? — попитах аз, без да се обръщам конкретно към някого.

Ган и Таг се спогледаха смутено.

— Всички ние обичахме това — призна Ган. — Спомняш ли си?

— Съмнявам се — казах аз.

Лехите покрай стените бяха разкопани. Точно в момента с тях се занимаваше ято малчугани по къси гащета и потници. Изтръгваха плевелите и поливаха цветята с малки лейки. Когато ни видяха, те прекъснаха своята подготовка-за-труд и ни зяпнаха. Възторгът им беше насочен предимно към наставника Пер, но и за нас остана порция от тяхното „здравейте!“ и „за дълго ли сте тук?“.

Пер веднага бе обграден от десетина деца. Той стоеше, галеше рошавите главици, отговаряше на разни въпроси и на свой ред разпитваше децата. Беше много трогателно. Само за някакво малко момиченце не се намери място до наставника и тя обикаляше наоколо, опитвайки се да бъде докосната от нежните ръце на Пер. После, осъзнала, че няма да се добере до него, спря и ни погледна нацупено и обидено.

Общо взето не придадох никакво значение на постъпката си. Просто се усмихнах на детето и го погалих по главата.

За миг момиченцето ме гледаше с недоумение. После се притисна към мен, сякаш искаше нова ласка.

Децата започнаха да се отделят от Пер и да идват към мен.

Двамата с наставника се гледахме безмълвно.

— Това е бъдещият наставник Ник — изрече Пер на висок глас. — А сега — към подготовката-за-труд. Нали искате вашите наставници да се гордеят с вас?

Минахме покрай неохотно разотиващите се деца и тръгнахме към входа на сградата.

— Ще станеш добър наставник — каза тихо Пер. — Не се съмнявам, че след десет-дванайсет години ще си в Световния съвет. Само не бързай.

— Не бързам.

— Ти си много емоционален, Ники. Ти си млад и енергичен. Но тепърва ти предстои да се учиш.

— Знам.

В интерната имаше обикновени врати, а не топлинни завеси. От всичко тук лъхаше на старинност. Дебелите килими по пода, картините по стените — не епични, като в залите на Съвета, а обикновени красиви пейзажи. Протрити кресла във фоайето. Неизменните екрани с терминали. В ъгъла до входа, под старинна лъсната медна камбана, стоеше едно момченце. Навярно това беше някакъв ритуален пост, той дори не помръдна при появата ни, само едва забележимо премести погледа си, стараейки се да ни разгледа.

— Здрасти… Лоти — поздрави го наставника с едва забележимо забавяне пред името. Момчето се усмихна.

— Здравейте, наставнико!

— А кой ще поздрави гостите? — попита Пер с упрек.

— Здравейте! — възкликна момчето.

Все по-силно и по-силно ме обземаше усещането за нереалността на случващото се.

Това не е моят дом!

Не може да съм израсъл тук!

Даряван с дозирани ласки от наставниците, изтръгващ плевелите от лехите, измъкващ се нощем през прозореца в кратки търсения на свобода… Това не съм аз! Не!

Качихме се по широката стълба с парапет от златисти прътове и протрита дръжка, поздравявайки децата, които миеха прозорците и подовете.

Хигиена. Разбирам.

— Ето ги вратите на нашата стая, Ники! — възкликна Таг. Стори ми се, че от вълнение дори е готов да ме хване за ръката. Кати ме погледна без особени емоции, Ган кимна флегматично.

— Първо при мен — поклати глава Пер. — Да видим къде мога да ви настаня. Може би… — Той не довърши изречението.

Наставникът живееше на четвъртия етаж. Стори ми се, че не му е много лесно да се катери по стълбите, но тук изобщо нямаше асансьори.

— Влизайте, момчета — каза Пер, отваряйки с едно докосване на дланта вратата си. — Влизайте.

Стаята беше голяма и светла. И това май беше всичко, което можеше да се каже за нея. Тясно легло, убежище на аскет, огромен екран на терминал, две кресла до масата, рафтове с книги и вещи… Моето жилище изглеждаше като умалено копие на тази стая.

Впрочем намери се една разлика. Свободната от мебели стена беше облепена с малки снимки. Те бяха разхвърляни без някакъв особен ред, на групи от по четири-пет.

Детски лица.

Наставникът Пер бе отгледал доста възпитаници. Застинах до стената, плъзгайки поглед по усмихнатите детски лица. Надявах се да намеря своята снимка — и се страхувах от това.

Първо видях малкия Таг. Като дете е бил по-светлокос, но го познах. Ган също, без усилие. В тази група снимки оставаха още две момчета. Единият — с яркочервена коса, луничав, за такива казват: „Майчицата ги обича“, широко усмихнат.

— Инка? — попитах аз.

— Инка — потвърди тихо наставникът. — Той загина… остана там… прикриваше Заминаването.

— Таг ми разказа — кимнах аз.

Значи другият съм аз?

Изглежда бях единственото момче на цялата стена, което не се усмихваше. Навъсен, даже напрегнат.

Едва ли наставникът не е могъл да улови друг момент, в който да ме снима. Явно така му се е сторило по-правилно, по-правдиво.

— Винаги ли съм бил такъв сериозен? — попитах аз.

— По принцип да — съгласи се наставникът. — Дори когато вършеше пакости.

Той гледа още миг снимката на Инка, после отиде при терминала. Възкликна с преднамерена бодрост:

— Значи така, дванайсета група! Вие сте на гости на интерната за три денонощия!

— Ура! — каза Ган със сериозно изражение.

— Това се отнася и за госта от… ъъъ…

— Седма група, наставница — Сени Аруано — напомни Кати.

— Това се отнася и за госта от седма група.

— Ура — съгласи се Кати.

— Ще ви намерим временна работа. — Пер въздъхна. — Медицинските изследвания никога не са излишни, лекциите за чуждите форми на живот — също. А на теб, Ган, ще ти се наложи да се поровиш из управляващите ни системи.

— Още ли са старите? — поинтересува се Ган.

— А, за какво са ни свръхбързи системи? — сви рамене Пер. — Така, къде да ви настаня…

Той докосна терминала. Екранът светна.

— Вашата стая е заета — изрече със съжаление. — Леле какъв бардак е при тази група…

Направих няколко стъпки към масата.

На екрана се виждаше тясна, дълга стая. Гледната точка беше някъде отгоре. Четири легла, на две от тях — разхвърляни дрехи. Панталонки, ризки, бельо. Продупчено камъче на ремък. Изображението постоянно се местеше, приближаваше и се отдалечаваше, в кадър попадаха стените, вратата, прозорците, сякаш камерата се вглеждаше ненаситно и съсредоточено в чуждия дом. Ето бърз хищен набег — ученическа тетрадка. Камерата се плъзна по редовете, обърна се, за да може да се чете по-удобно. Като че ли стихове.

— Техният наставник… според мен е Дон…

Пер ме погледна накриво.

— Какво ти е, Ники?

Аз мълчах.

— Между другото, първият тест — усмихна се старецът. — Как би се справил ти с тази ситуация и би научил децата на ред?

Изображението се смени отново. Камерата надникна в банята и се спря неодобрително на смачканите и захвърлени в ъгъла чорапи…

— Преди всичко не бих надничал в чужди стаи — прошепнах аз.

Настъпи мъртвешка тишина.

— Това не е чужда стая, Ники! — натърти наставникът. — Това са възпитаници на нашия интернат.

— Знаят ли, че ги наблюдават?

— Разбира се! Разбира се, че не!

Камерата надникна гнусливо в тоалетната чиния и се отдалечи от банята.

— Това е гадно — казах аз. Огледах се, търсейки подкрепа в лицата на приятелите си.

Не, нямаше да я получа.

— Кое е гадно, Ники? — възкликна възмутено Пер. Старческото лице затрепери в нямо негодувание. — Гадно е, че не се позволява на малолетните пакостници да бягат от интерната на космодрума? Гадно е, че се пресичат недостатъците им в самото им начало? Гадно е, че когато децата говорят след полунощ, се пускат инфрачервените лъчи и им се позволява да се наспят преди новия чудесен ден?

Направо ми се заповдига. Ръцете ми се разтрепериха.

Ето сега вярвам, че съм бил прекалено импулсивен…

— Гадно е да следиш — казах аз. — Гадно е да следиш и да заповядваш. Да научаваш разни неща чрез измама. Да се правиш на добър, а да излъжеш нечие доверие.

— Не си прав, Ники — каза мрачно иззад гърба ми Ган.

— Не бива така, Ник! — подкрепи го примирително Таг. — Извини се…

Аз — да се извиня?!

Само Кати мълчеше…

— Когато станеш наставник — прошепна Пер, — ще разбереш.

— Няма да шпионирам!

— Тогава няма да можеш да помогнеш на децата!

— Значи няма да стана наставник!

Старецът заклати глава:

— Опомни се, момче! Гарантирах за теб пред Съвета!

— Напразно!

— Та ти знаеше, че територията на интерната се наблюдава! Всички научават това, когато пораснат. Всички разбират, че това е необходимо!

— Аз не съм всички!

— Ако Сени Аурано не беше наблюдавала момичетата, обличащи кукли, и не беше помогнала на Кати да осъзнае таланта си на лекар и художествената си бездарност, сега тя щеше да е никому ненужна, измъчвана от собственото си бездарие моделиерка! — изкрещя наставникът. Успокои дишането си. — Ако не бях прочел юношеските ти стихове, щеше да израснеш като негоден за нищо поет! Щеше да четеш на площадите… — той смръщи чело — „Хиляди птици летят срещу огъня, хиляди ослепяват, хиляди се страхуват, хиляди птици загиват, хиляди трупа остават…“

— Щом това е толкова бездарно — попитах аз много спокойно, — защо все още го помните?

— Мой дълг е да помня всички неуспехи на възпитаниците си!

— Аз също го помня — обади се неочаквано Кати. — Спомням си как го рецитираше, Ники, сякаш е било вчера… „И пазачът не може да понесе да гледа как любимците му гинат. В ада да пропадне! — казва той. И спира фара. Угасва фарът — и корабът на риф попада. Кораб от тропически страни, превозващ птици хиляди, хиляди птици от тропически страни. Хиляди потъващи птици.“

— Глупости — изрече рязко наставникът. — Кати си спомня, защото отношенията й с теб винаги са били излишно емоционални. Но нали никой не е възпрепятствал това! Вие бяхте признати за хармонична двойка и на всичките ви детски лудории…

— Вие сте подлец, наставнико — казах аз и го зашлевих по бузата.

Леко.

Без желание да причиня вреда на този възрастен човек.

Но с пълната увереност, че идва момент, в който лекият шамар по бузата заменя дългите и безсмислени приказки, изразяващи неприязън.

Пер залитна, сякаш го бях ударил с всичка сила. Притисна длан към лицето си.

А на мен ми хванаха ръцете зад гърба.

Погледнах назад — Таг и Ган ме държаха неумело, но старателно. Къде изчезна отвращението им към докосването?

— Няма нужда — казах аз. — Нямам намерение да го удрям повече.

Но те не ме пускаха.

Бих могъл да се изскубна само за две-три секунди. Да ги разхвърлям, да им причиня силна болка и рани.

Но не възнамерявах да се бия с приятелите си, дори и да не са прави.

— Хиляди потъващи птици… — прошепна Кати, отстъпвайки бавно към ъгъла на стаята. — Хиляди потъващи птици…^[1]

Наставникът махна ръце от лицето си. Бузите му постепенно почервеняваха, но не от удара, а от вълнение. Руменината дори му отиваше.

— Ти си най-големият ми неуспех, Ник — каза той.

— Аз съм единственият от възпитаниците ти, който си е останал човек — отговорих аз. Помислих и се поправих: — Станал е човек. Въпреки всичко.

— Ники… — въздъхна под ухото ми Таг. — Помоли за прошка, Ники!

— Осигурен ти е санаторен режим, Ник — каза наставникът. — Пожизнен санаторен режим.

— Ще обмисля тази перспектива — обещах аз.

— А мен ме чака позор… — Пер сведе поглед. — Позор на стари години… до края на живота ми…

— Ще се постарая да реша и този въпрос — казах аз. Студеният бяс напрягаше конвулсивно мускулите ми. Струваше ми се, че е достатъчно Таг и Ган да ме хванат по-здраво, да се опитат да ме ударят — и ще стане нещо. Нещо страшно и същевременно — примамливо…

Но те просто ме държаха. Двамата ми клети приятели, пред очите на които бе извършено чудовищно кощунство…

— И пазачът не може да го понесе… — обади се Кати от ъгъла. Засмя се давейки се, през сълзи.