Емилио Салгари
Златото на Аляска (7)

VII
БЯГСТВОТО

Когато Бени пристигна в лагера, Бек бе вдигнал вече говедата с камшика и впрягаше конете Той имаше навика да се подчинява на стария прериен скитник, защото знаеше, че е много предпазлив в случай на опасност. Бени остави младежа да се погрижи за скалпирания и започна трескаво да помага на другаря си. Беше много притеснен и искаше час по-скоро да тръгнат, с непогрешимия си инстинкт на ловец предчувствуваше предстояща изненада. Заплахата на Шарената опашка, бягството на вълците хищната алчност на индианците както и отмъстителният им нрав бяха достатъчни причини, за да подозира едно внезапно завръщане на Червения облак, който нямаше да се примири толкова лесно със загубата на пленника. На двамата мъже им трябваха само десет минути, да впрегнат конете и да съберат стадото. Тъкмо щяха да дадат знак за тръгване, когато се появи младежът, който бе разговарял със скалпирания. Той каза:

— Виждам, че се готвите да напуснете това място.

— Така е — отговори Бени. — Трябва да се предпазим от ново нападение на индианците.

— Къде отивате?

— Засега на западния бряг на езерото.

— Ще минете ли покрай нашата каруца?

— Налага ли се?

— Там има един сандък, който вероятно индианците не са успели да издънят и който по-късно за нае пък и за вас би бил от голяма полза, в случай че решите да ни последвате.

— По дяволите, какво ли има в него?… — попита Бени. — Чух чичо ви да говори за приказни съкровища.

— Не знам какво има вътре, но чичо ми ви моли да не го оставяте в прерията.

— Щом желае, ще минем покрай каруцата и ще се опитаме да го натоварим на нашата Как е чичо ви?

— Оплаква се от страшни болки, но той е силен човек, изключително издръжлив е и ми каза, че в случай на опасност можете да разчитате на него.

— Това е добро обещание, момко.

— В опасност ли сме?

— Страхувам се, че да…

— Можете да разполагате с живота ми!

— Не, млади момко, ще се помъчим да го съхраним — каза Бени, като се смееше — По дяволите! Струваше ли си наистина да изиграем така добре Червения облак и Шарената опашка, та после да ви хванат отново, а и да прибавят и нашите скалпове към останалите? Качете се на сандъка и водете каруцата, а аз и Бек ще се погрижим за животните Но… кажете ми, как се казвате?

— Армандо Фалконе.

— Отлично, Армандо. Хайде по местата и да побързаме с тръгването.

Каубоят изсвири и шестте коня потеглиха като раздвижиха каруцата, а Бек, въоръжен с дълъг камшик, чийто ремък не бе по-къс от пет метра шибаше енергично животните, за да тръгнат след тежката каруца Бени, като се увери, че всички са тръгнали, премина напред пред групата и измина в галоп неколкостотин метра, за да огледа тревата в прерията и да избегне опасността, която ги дебнеше. Луната бе вече залязла и върху безкрайната равнина бе паднал непрогледен мрак. На небето блещукаха само звездите, но тяхната светлина не беше достатъчна да пробие леката мъгла й да разпръсне мрака Бени с широко отворени очи и наострени уши се ослушваше внимателно и наблюдаваше наоколо, като следеше с поглед капризните огнени линии на светулките. Заслушваше се в монотонната песен на щурците в далечния вой на койотите, в мученето на говедата, които явно не бяха доволни от това не предвидено тръгване както и в скрибуцането на колелата на тежкия фургон. Той по навик държеше пушката си отпред на седлото, а сега дори бе повдигнал дрехата си и бе открил патрондаша, за да може по-лесно да зарежда оръжието. Докато оглеждаше терена каруцата водена от Армандо, напредваше бавно през прерията, клатушкайки се поради неравния терен. Отзад животните вървяха объркано, подканяни от камшика на Бек. От време на време някоя юница или теле излизаха от стадото, започваха да тичат из тревата, но мексиканецът не ги изпускаше от очи, настигаше ги бързо и с добре премерен удар ги принуждаваше да се върнат в редиците. Бени забеляза каруцата на емигрантите, която все още лежеше на същото място, върна се обратно и каза на Армандо:

— Стигнахме Тежък ли е сандъкът?

— Сигурно — отговори младежът.

— Смятате ли, че наистина е необходим на чичо ви? Няма да ми е приятно да губим време точно в този момент.

— Препоръча ми да не го изоставяме.

— Защото съдържа някакво съкровище?

— Съмнявам се, но щом чичо ми държи толкова да не го оставя в прерията, сигурно има основания за това.

— Трябва да е така, но… кажете ми, вие не сте американец, нали?

— Не, господине.

— Усещам го по начина, по който изопачавате английския — каза каубоят, като се смееше.

— Ние сме италиански емигранти.

— А!… Италианци?… И откъде идвахте?

— Ог Блетълфорд, където чичо ми Гулиелмо беше директор на една фабрика, но тя бе унищожена при пожар.

— И къде отивахте?

— В Аляска.

— По дяволите!… Казахте?…

— В Аляска.

— Това е доста далеч, скъпи ми!… По дяволите! И вие сте имали куража да предприемете едно такова пътуване? Не знае те ли, че са необходими поне два месеца, за да се стигне до границите й?

— Знаехме го и разчитахме, ако не се случи нещо непредвидено, да пристигнем към средата на юни или в началото на се зона Сега сме в началото на април, значи виждате…

— Тишина младежо…

— Какво има?

— По дяволите!… Още една глутница вълци, която бяга! Кой може да е подплашил тези разбойници?… Хм! Ето една загадка, която сериозно ме безпокой. Младежо, заемете се със сандъка и не забравяйте при първия изстрел да прережете ремъците на конете и да яхнете с чичо си по един от тях.

— Разчитайте на мен.

Бени подкара мустанга в галоп и се насочи към каруцата на емигрантите. Задмина я, спря на края на гората и се заслуша. Успокоен от тишината, която цареше наоколо, навлезе бавно в близките храсти и ги огледа. Бе направил едва няколко крачки, когато му се стори, че чува прошумоляване на сухи листа. Спря внезапно, насочвайки пушката си, но шумът бе заглъхнал. Остана неподвижен няколко мига, защото знаеше колко търпеливи са индианците в засада, но без резултат.

— Може би е бил див пуяк — промърмори той. — А!… Няма да допусна непредпазливост и да вляза в гората, а ще остана в прерията до зазоряване

Върна се обратно и видя Бек и младия Армандо, които се мъчеха да смъкнат от изоставената каруца един дъбов сандък, дълъг метър и вероятно доста тежък.

— Това ли е? — попита.

— Да — отговори Армандо.

— Можете ли да го носите?

— Младежът е силен — отговори мексиканецът. — Ти наблюдавай и остави това на нас.

Докато двамата пренасяха сандъка. Бени се върна в гората. Бе любопитен да разбере кой раздвижи листата — животно или човек. Твърде неспокоен, той се тормозеше от липсата на койотите защото винаги бе срещал много на това място. Измъчван от безпокойство, навлезе отново сред дърветата като се оглеждаше наляво и надясно и спираше, за да се ослушва. Стори му се, че откъм езерото чу някакъв глух звук, предизвикан сякаш от ускорения бяг на голям брой подковани животни.

— Ту! — възкликна той. — Дали не са бизони?

Скочи от седлото, допря ухо към земята и се заслуша притаил дъх. Тъкмо щеше да се изправи, когато мустангът му започна да цвили.

— Това са коне!… — възкликна Бени. — Карибу има остър слух и ги е чул!

Метна се на седлото и пришпори коня, като се оглеждаше тревожно назад. Вече бе разбрал какво става: страховете му се бяха оправдали. Като стрела прекоси горичката и щом видя другарите си, които бяха натоварили вече сандъка и се готвеха да потеглят, извика:

— Да бягаме! Отрежете ремъците и оставете каруцата! Индианците ни нападат!

Бек се спусна към шестте коня, а младият Армандо се вмъкна в каруцата, за да предупреди чичо си за голямата опасност, която ги грозеше. Скалпираният въпреки болките беше готов да напусне убежището си и каза с твърд глас:

— Дайте ми пушка!

— Можете ли да яздите? — попита го Бени, стигнал в този момент до него.

— Да.

— Бек, пушка и патрондаш за господина.

— Готово, Бени.

— А вие Армандо?

— Вече съм въоръжен — отговори младежът.

— В галоп, приятели, ако са ви скъпи скалповете!

— А сандъкът? — попита скалпираният. — Това е късметът ни.

— Ако имаме време ще се върнем да го вземем — каза Бени. — Хайде тръгваме и оставете конете да бягат сами. Те ще ни последват.

Четиримата ездачи препуснаха, последвани от останалите коне, които още влачеха прерязаните ремъци на каруцата. Бени и Бек, яхнали най-добрите мустанги, преминаха в ариергард, за да прикриват изтеглянето. Стадото, ужасено, че го изоставят, се разпръсна из прерията.

— Идват ли? — попита Бек, яздейки до Бени.

— След минута ще бъдат зад нае

— Много ли бяха?

— Не успях да ги видя, но не вярвам, че Червеният облак и Шарената опашка са толкова глупави, за да изпратят само група воини.

— И затова мислиш, че са много?

— Сигурно, Бек.

— Надяваш ли се да се спасим?

— Сега всичко зависи от издръжливостта на конете ни и от скалпирания. Този човек е пример за сила, щом издържа на ездата. Ако въпреки всичко успеем да стигнем бреговете на езерото, ще се присмиваме на яростта на Червения облак.

— Така ли?

— Знам едно скривалище, което ще ни скрие от него.

— Ще спасим кожите, но ще загубим стадото.

— Това засяга господин Харис Що се отнася до нас, ще последваме тези емигранти, които, както изглежда, са открили богата мина. А!… Ето ги!…

Бек бързо се обърна назад. В мрака забеляза четиридесет-петдесет конници, които излизаха от гората и с фантастична скорост се отправяха към прерията. Силно пришпорени, техните мустанги препускаха бясно през тревата в две дълги редици, като едва докосваха земята.

— По дяволите! — възкликна Бени. — Твърде много са за нас, дори и конете им да не са толкова отпочинали, колкото нашите. Ей, Бек, индианците са лоши стрелци, но все пак пази главата си!

— Ще се погрижа да бъда далеч от обсега на уинчестърите им. Техните дрънкулки не ме плашат.

— А, шегуваш се? Това е добър признак, приятелю мой! Ей, Карибу, ускори малко хода, ако не желаеш да получиш някой откос в корем. Така отлично! Хоп! Хоп! На лов, Червен облак! Бени и компанията му ще те накарат да потичаш дълго!

— А скалпираният дали ще издържи, Бени?

— По дяволите! — извика каубоят, чието въодушевление се изпари изведнъж. — Не помислих за горкия човек!… Не, в положението, в което се намира абсолютно невъзможно е да понесе едно дълго препускане

— И така?

— И така забъркахме се в хубава каша Бек. По дяволите! Не помислих за него.

— Може и да припадне

— Наистина Без съмнение той е як и енергичен, но може да не му стигнат силите…

— Бени!

— Трябва да вземем решението преди пукването на зората и приближаването на индианците.

— Какво ще правим?

Каубоят, вместо да отговори, се извърна върху седлото и погледна назад. Индианците бяха образували широк полукръг и ускоряваха бяга — намираха се почти на миля разстояние. Бени погледна пред себе си и видя, че на около петстотин крачки се издига малко възвишение, което се простира в посока на горичките разположени край брега на езерото.

— Можем да се възползуваме от това — промърмори на себе си.

После се обърна към Бек:

— Познаваш ли добре бреговете на езерото?

— Да, Бени.

— Знаеш ли къде се намира Заливчето на вълците?

— Преди около две седмици бях там. То е зад големите борове.

— Знаеш ли огромния бор, който се издига на осемдесет, че и на повече метра над едно островче и е толкова голям, че може да побере четиридесет-петдесет души?

— Възхищавал съм се на този колос.

— Той е кух в основата си и откъм езерото има отвор, издълбан от дървесните червеи, а през него спокойно може да мине човек. Щом прекосим това възвишение, което за няколко минути ще ни скрие. От погледа на индианците, ти и скалпираният ще се вмъкнете в гората, ще се спуснете към брега на езерото и ще потърсите убежище в големия бор. Червеният облак не иска теб нито скалпирания, който няма вече никакво значение за индианците, след като няма скалп. Най-вероятно е никой да не се заинтересува от вас. За да успеете да се скриете, ние с Армандо ще ги накараме да ни преследват и ще ги отдалечим, а по-късно ще се присъединим към вас

— Ще устоите ли на толкова хора?

— Нашите мустанги са неуморими бегачи, освен това с нас са и конете от каруцата, които ще ни последват. Остави на мен. Ще се погрижа Червеният облак и воините му да побягат по-дълго след нас

— Не смея да те оставя, Бени — развълнувано каза Бек.

— Искаш скалпираният да попадне в ръцете на индианците? Щом сме го взели, трябва да мислим и да го опазим. Ето хълмчето; едно последно препускане заедно и после ще се разделим. Хоп! Хоп! Напред, Карибу!