Емилио Салгари
Златото на Аляска (15)

XV
ЛОВЪТ НА БИЗОНИ

В три следобед малката групичка отново пое през ловните полета на Плоските глави, нетърпелива да се отърве от проклетия червенокож. Този обширен участък е равнинен и само на запад граничи с веригата на Скалистите планини. Само тук-там се виждаха прекрасни горички от диви череши, всякакъв вид клен, червена върба черна и бяла ела борове и конусовидна мирта. Тук няма обработени земи, защото индианците смятат, че това е под достойнството им. Вместо да се навеждат и да копаят с мотика всяка педя, предпочитат да преследват дивите животни. Стигаше им понякога жените да посадят малко бакла. Ядяха я варена с меча лой, или краставици, които растяха много добре и раждаха огромни плодове.

Групичката продължи да препуска чак до залез слънца като прекосяваше поля и горички, без да срещне жива душа. После спря в една гориста местност, нещо като дефиле между два хълма, покрити с огромни борове, наречени колумбийски, които извисяваха върхове на повече от сто метра височина. Мястото изглеждаше съвсем спокойно и те опънаха палатката с надежда да прекарат нощта необезпокоявани, а на разсъмване да продължат лудешкото си препускане. Навечеряха се изпушиха малко тютюн, завързаха конете към един кол, забит в земята, и се вмъкнаха в палатката, като предвидливо оставиха оръжието до себе си. Докато си почиваха и сънуваха, че са пристигнали в Аляска и събират злато с пълни шепи, Бени, който по стар навик спеше нащрек, внезапно се събуди от викове Те явно идваха от края на дефилето, последвани от цвиленето на коне.

— Я! По дяволите тези четирикраки разбойници! — възкликна той. — Отдавна не са ни правили такава серенада!

Като знаеше колко са смели големите прерийни вълци, значително по-високи и силни от койотите той отхвърли вълненото одеяло, с което се бе загърнал, взе пушката и се измъкна от палатката. Луната бе вече залязла и наоколо бе толкова тъмно, че на десет крачки не можеше да се различи нито предмет, нито животно. Освен това духаше и силен северен вятър, който разклащаше дърветата и не можеше да се види ясно напредването на хищниците.

— Вечерта е подходяща за тях! — каза Бени. — Могат да ни отвлекат някой кон, без дори и да се усетим.

Посъбра въглените които бяха позагаснали, раздуха ги. Хвърли отгоре няколко сухи клона и се отправи към конете Завързаните мустанги бяха неспокойни — цвилеха, удряха с копита и опъваха ремъците като се мъчеха да ги скъсат.

— Какво ще рече това? — запита се разтревожен каубоят. — Не може нашите коне да се уплашат от присъствието на няколко вълка, защото умеят да ги държат на разстояние с копитата си.

Погледна към двата изхода на пролома, но не забеляза не що, което да оправдае страха на животните. Откъм върха на едно възвишение се чуваше монотонният и зловещ вой на няколко вълка, вероятно доста големи, ако се съди по силата на звука, но като че ли не бяха повече от пет-шест.

— Дали пък не е някоя гризли? — промърмори Бени. — Тези огромни мечки не са рядкост по тукашните места.

Нощта бе студена, а той не желаеше да се отдалечава много в непрогледната тъмнина. Затова отиде взе вълненото одеяло загърна се хубаво и седна близо до огъня, като държеше пушката между краката си. Конете видяха, че стопанинът им е с ден, и малко се успокоиха, но непрекъснато гледаха на север, сякаш инстинктът им ги предупреждаваше, че опасността идва оттам. Каубоят, сгушен зад палатката, която плющеше на вятъра като платно на ветроход от време на време отваряше очи и внимателно се вслушваше във воя на вълците, в свистенето на ледения вятър, който духаше яростно, в скърцането на клоните и в шумоленето на листака. Хищниците вече бяха извън дефилето, а други се чуваха по-далеч и тези зловещи и страховити викове се отдалечаваха ту в една, ту в друга посока като че ли зверовете тичаха и се преследваха в горите и в прерията.

— Сякаш ловуват — промърмори Бени, като се ослушваше с нарастващо безпокойство.

Изведнъж воят, който ставаше все по-остър, бързо се приближи към дерето, сякаш глутницата се канеше да навлезе в него и да се впусне към лагера. Когато разбра, че са толкова наблизо, Бени отхвърли покривалото и скочи на крака. Разпалваше огъня, когато Армандо каза:

— Каква е тази шумотевица Бени?… Заплашва ли ни някаква опасност?

— Вие ли сте, младежо? — попита каубоят. — Елате да ми правите компания и си вземете завивка, защото нощта е доста студена Духа севернякът, който щипе кожата.

Армандо го послуша и бързо се измъкна навън, като носеше и пушката си.

— Вълчи концерт — каза той.

— Да и не са обикновени койоти. Това са сиви вълци. Лоши животни, момко, и много опасни, когато са повече на брой.

— Застрашават ли лагера?

— За момента не, мисля, че са заети с ловуване.

— На някое голямо животно?…

— Може би на някой отделил се бизон или северен елен…

— Ако става дума за голям бизон, ще съм доволен да можех да им го отнема.

— Ако го подгонят насам, ще направим всичко възможно да стане наш Чувате ли?… Те приближават.

Един продължителен див вой отекна пусто в пролома. Като че ли сто вълка се бяха спуснали между двете високи скалисти възвишения и тичаха през храстите. Бек и Фалконе, събудили се от този шум, излязоха навън, а уплашените коне се изправяха на задните си крака и цвилеха.

— Вълците ли ни нападат? — попита механикът, като прилича към Бени.

— Още не знам. Стойте всички до огъня и да не губим конете от поглед.

Воят се приближаваше. Явно вълците настървено преследваха едра плячка и с този дяволски концерт отбелязваха предстоящата победа. Сигурно не бяха повече от две глутници, но тъй като дефилето бе тясно, изглеждаше, че са шест пъти повече.

— Внимавайте! — изкрещя изведнъж Бени, който стоеше пред всички.

Огромни черни животни нахлуваха в галоп и мучаха отчаяно следвани от вълците които се нахвърляха отстрани и ги оглушаваха със страхотни ревове.

— По дяволите! — възкликна Бени.

— Какво е това чудовище?… — попита Армандо разтревожен.

— Младежо, утре ще преядем от пържоли! Внимавайте или ще бъдем разкъсани.

Огромната маса, която не се различаваше ясно поради мрака, препускаше бясно към палатката с надеждата да избегне нападението на изгладнелите неприятели.

— Бизон!… — изкрещя Бени. — Бек, внимавай за конете!…

Премина от другата страна на огъня, последван от Армандо и Фалконе бързо се прицели и стреля от разстояние петдесет крачки. Животното, явно улучено от безпогрешния куршум на ловеца, измуча продължително, но продължи своя бяг.

— Огън! — извика каубоят.

Армандо и чичо му почти едновременно изпразниха пушките си. Бизонът издаде още едно продължително мучене измина петнадесет-двадесет крачки по инерция и падна тежко на земята.

— Мъртъв!… — възкликна Армандо.

— Да, но както изглежда — отговори Бени — останалите хищници не искат да изпуснат плячката си.

Вълците като истински ловци, нямаха намерение да се оставят да им бъде отнет преследваният от тях дивеч. Въпреки че чуха трите изстрела, те не се отдалечиха А напротив! Като видяха бизонът да пада и разбраха че ще загубят вкусното месо, се събраха наблизо и започнаха да ръмжат заплашително. Бяха петнадесет-двадесет сиви вълка — високи, с нервни и тънки крака със здрави челюсти, въоръжени с дълги и остри зъби. Образуваха полукръг извън светлината хвърляна от огъня, и лаеха с цяло гърло, а горящите им очи блестяха като въглени в тъмнината която цареше сред скалите и дърветата.

— Ще ни нападнат ли? — попита Армандо, заредил отново пушката си.

— Ако не го направят, поне ще се опитат да заменят загубената плячка с един от нашите коне — каза Бени. — Ако не гореше огънят, щяха да се опитат да ни нападнат. Смели са тези крадци.

— Да стреляме, за да успокоим малко гнева им.

— Тихо!

Наведен напред Бени се ослушваше В далечината се чуваше глух грохот, който напомняше малко на яростно нахлуване на река или на морски вълни, разбиващи се в скалите.

— Чуваш ли, Бек? — попита Бени.

— Да — отговори мексиканецът.

— Това е бяг на бизони.

— И аз така мисля, Бени.

— Сега разбирам защо са тук тези големи вълци. Успели са да изолират бизона, за да го убият и изядат.

— Много ли са бизоните? — попита механикът.

— Стотици, а може би и хиляди.

— Дерето е много подходящо за една хубава засада.

— Какво искате да кажете?…

— Че сигурно индианците са решили да ги притиснат в тази част.

— Индианците?…

— Да, господин Фалконе.

— Мислите, че са на лов?

— Сигурно ги преследват. Където има бизони, има и индианци.

— Да се надяваме, че няма да срещнем Големите кореми!

— Не се страхувайте от това, намираме се в ловните полета на Плоските глави.

— Ще отидем ли и ние на лов, Бени? — попита Армандо, който вече не можеше да стои на едно място.

— Не искам да пропуснете такъв удобен случай, младежо, но ще трябва да почакаме изгрева, а освен това вълците са затворили пътя ни.

— Не отстъпват…

— Скоро ще си отидат, обещавам ви. Знаят, че ще спечелят повече с бизоните, отколкото ако се захванат с нас. Ей, Бек, приготви конете за тръгване докато ние вдигнем палатката.

Без да се интересуват повече от вълците, които само виеха, но не смееха да се приближат до огъня, четиримата оседлаха конете пристегнаха здраво ремъците натовариха сандъците и малкото провизии, които все още имаха, и събраха палатката.

Шумът ставаше все по-ясен като че ли бизоните приближаваха. Отвъд хълмовете се чуваше глухо мучене, неясен грохот и шум, сякаш идващ от удрянето на стотици и стотици рога. Сред тази шумотевица се чуваше острият вой на вълците. Тези хищници следваха винаги бизоните в тяхното преселение готови да се хвърлят върху животните, които изоставаха било от умора или от старост, било от рана. Те ги разкъсваха свирепо или отнемаха малките от женските.

Хищниците останали в пролома, привлечени от далечния вой, се върнаха в прерията за голямо удоволствие на Армандо. Сигурно бе вече към три сутринта когато сред нарастващия шум ясно се чу пушечен изстрел.

— Индианците!… — възкликна Бени.

— Сигурно се готвят да нападнат бизоните? — попита механикът.

— Да.

— Дали са много?…

— Всички воини на племето. На седлата приятели!… Да вървим да вземем участие в битката!…

Те скочиха на конете и въпреки че бе още тъмно, препуснаха през храсталаците и скалите. Първият изстрел бе последван от втори, след което започна истинска канонада. Тези огромни животни бяха обзети от паника, защото не осъзнаваха своята изключителна сила. Сред тяхното мучене се чуваха объркани човешки гласове и цвилене на коне Бени бе начело на групата и се мъчеше да ускори препускането. Теренът бе извънредно труден, с много дупки, скалист и покрит с гъсти храсти. Като слушаше все по-честите изстрели и виковете старият ловец не се сдържаше и непрекъснато подканяше другарите си. Бяха на неколкостотин крачки от края на дерето, когато чуха пред себе си оглушителен шум. Сякаш унищожителен ураган нахлуваше между двете възвишения, помитайки всичко по пътя си. Бени възпря коня си:

— Бизоните идват насам!… — изкрещя той. — Спасявайте се! Конете уплашени, заотстъпваха бързо назад и побягнаха панически през къпините и камънака, а от края на дерето се виждаше как навлизат първите групи бизони с приглушен грохот. Бени с няколко силни пришпорвания отново застана начело на групата и се заоглежда за някакво убежище Като забеляза пукнатини, водещи към върха на една много стръмна скала той пришпори мустанга си в тази посока изкачи се и спря. Другарите му го последваха като викаха и удряха с камшици мустангите си. Скоро шестте коня бяха горе и трябваше да застанат един до друг, за да се поберат.

— Залегнете и бъдете готови за стрелба!… — извика Бени. — Ще присъствуваме на ужасен спектакъл!…