Емилио Салгари
Златото на Аляска (3)

III
ШАРЕНАТА ОПАШКА

Двамата каубои яхнаха мустангите и подкараха разпръсналото се из прерията стадо. После отново се отправиха в галоп към горичката, за да проверят още веднъж каква е съдбата на другарите на скалпирания. Само петнадесет минути бяха достатъчни на бързите коне, за да отведат ездачите до каруцата, която все още лежеше на същото място. Индианците повече не се бяха връщали Бени и Бек огледаха в тревата наоколо, надявайки се да намерят още някой ранен, и като не видяха никого, навлязоха в горичката от канадска амеланция, черен дъб тополи и елши. Спряха за момент накрая от страх да не попаднат в засада, след това, успокоени от пълната тишина, бавно поеха отново напред с дебнещ поглед и с пръст върху спусъците на пушките Бяха изминали едва тридесет или четиридесет крачки, когато забелязаха следите от борбата Първо видяха трупа на един индианец, чието лице бе вече разкъсано от прерийните вълци, след това няколко изтърбушени сандъка, по-нататък счупени стрели и един мъртъв кон.

— Били са се и в гората — каза Бени, който внимателно се оглеждаше наоколо. — Страхувам се обаче че вълците са довършили работата на индианците

— Все пак да потърсим — каза Бек. — Понякога те не смеят да се нахвърлят върху ранен човек.

— Вярно, но не чувам никакъв звук.

— Да опитаме ли ние да извикаме?

— Не е разумно. Кой може да каже, че някъде наоколо не се крие индианец?

— Мислиш ли?

— Подозирам. Хм!…

— Какво има?

— Труп на един бледолик.

— Къде?

— До тези шипкови храсти.

Бек скочи бързо от седлото и се приближи до трупа, открит от канадеца. Бе един още млад мъж, едър и силен. Лежеше по очи върху шипковия храст. Подобно на другаря му, спасен от каубоите, и той бе скалпиран, но бе получил две стрели в гърдите и куршум в лицето.

— Мъртъв ли е? — попита Бени.

— Изстинал — отвърна Бек. — Върху това нещастно тяло индианците са извършили истинска сеч.

— Качвай се на коня и да вървим да търсим другите.

— И да го оставим на вълците?

— Ако имаме време ще се върнем да го погребем, но въпреки това се страхувам, че няма да го спасим от тях.

— Защо, Бени?

— Забрави ли Момчето?

— Което индианците са отвлекли ли?

— Да, Бек.

— Искаш да го спасиш?

— Поне да опитам. Хайде на конете! Ще поговорим после пак за този тук.

Бек побърза да го послуша и те продължиха претърсване то, като оглеждаха шубраците Двадесет крачки по-нататък откриха мъртъв индианец, после още два коня и още малко по-нататък, до група червени рододендрони — двамата другари на скалпирания. Единият бе полуразкъсан от вълците другият още не но скалповете им бяха в ръцете на индианците Те бяха получили смъртоносни рани, причинени от томахавки — ужасните секири на северноамериканските червенокожи воини. Каубоите се увериха в тъжната участ, сполетяла другарите на скалпирания, и тъкмо се готвеха да се отправят към прерията, когато чуха вик, приличащ на детски плач.

— Какво е това? — попита учуден Бек.

— Прилича на вик на птицата присмехулник — каза канадецът, — но би могло да бъде и сигнал.

— На кого?

— Почакай малко, приятелю, но не изпускай и пушката.

Бени се изправи на стремената и се вгледа внимателно между дърветата. След дълго наблюдение успя да зърне една птичка със сиви пера и дълги черни крака.

— Сред клоните на онзи дъб има един черен присмехулник, пернато, което се забавлява като имитира не само птиците, но и всички звуци, които чува. Но на мен ми се стори, че този звук дойде откъм земята.

— Какво искаш да кажеш?

— Хм!… И аз не знам. Ей!… По дяволите!

— Какво има Бени?

— Не виждаш ли как клоните на онзи храст едва забележимо се движат?

— Да виждам как потрепват листата.

— Там има някой, който се мъчи да си отиде без наше разрешение. Дръж пушката и не мърдай!

— Насочил съм я към храста!

Бени слезе от седлото. Спря за миг, после се просна на земята, опирайки ухо до нея. Постоя няколко минути така ослушвайки се, след това се изправи. Лицето му, обикновено спокойно, изразяваше тревога

— Бек — промърмори той. — Не изпускай коня ми и бъди готов за всичко. Там някой пълзи.

Канадецът, познаващ всички хитрини, придобил много опит както от прерията, така и от гората не можеше да се мами. Острият му слух на стар ловец бе уловил лек шум, предизвикан от пълзящо тяло. Приведен, за да се предпази от неочакван изстрел, защото знаеше, че някои индианци притежават изключителни оръжия за непрекъсната стрелба се упъти тихичко към храстите. Бек, все още на седлото, го следеше внимателно с поглед и държеше пушката насочена. Като ги приближи, Бени се хвърли на земята и започна безкрайно предпазливо да пълзи наоколо. После рязко се изправи и взе на прицел храсталака.

— Предай се, хитрецо, или ще изпратя един куршум в черепа ти! — извика той.

При тази заповед, произнесена със заплашителен тон, оттам изникна човек и каза спокойно:

— Моят брат, бледоликият човек, не познава ли вече своя брат, Шарената опашка?

Този, който заговори така бе индианец със стройна фигура, каквито бяха всички от многобройното племе на Гарваните, наричани още Големите кореми, които властвуваха от планините на Британска Колумбия до Тихия океан и езерото Атабаска, че дори и по на север, оспорвайки си първенството с войнствените племена на Черните крака и на Змиите Бе висок, с широки рамене със суха и мощна мускулатура, с издадени скули, татуирани в червено, с малко изпъкнал нос, голяма уста, тънки устни и черни очи, вдлъбнати и тесни. Нямаше косми по лицето, тъй като индианците и от двете Америки имаха обичай да ги оскубват много грижливо; в замяна на това имаше дълга, остра и черна коса, която странно контрастираше с медния цвят на лицето му. Бени хвърли бърз поглед на индианеца, за да види с какво оръжие разполага, но не видя нищо нито в ръцете му, нито на гърба му. Гарванът издържа този изпит, без да трепне като запази строгия си, величествен вид, характерен за хората от неговото племе.

— А! — възкликна Бени, като се направи на изненадан. — Как така намирам моя брат Шарената опашка да се крие тук? От много време не съм го виждал и смятах, че заедно с Червения облак е на бойната пътека, за да отмъсти за несправедливостта на Черните крака.

— Наистина отдавна не съм виждал моя бледолик брат — отговори индианецът. — За последен път го видях в сезона на падащите листа.

— Така е — каза Бени, без обаче да отпуска пушката си. — Моят брат, Шарената опашка, търсеше може би тук следите на Черните крака?

— Не икишотите още не са събрали племето.

— Какво тогава търсеше моят брат?

— Чакаше дивите пуйки. След няколко дни ще празнуваме танца на бизоните, а моят брат знае, че тази година нямаше много дивеч.

— Аз пък мислех, че си на пътеката на войната — каза Бе ни с ирония.

— И защо моят бледолик брат мисли така?

— Защото в прерията, недалеч оттук, видях трупове.

Индианецът погледна каубоя с пламтящи очи, но този блясък веднага угасна и той отново поде, без да го напусне спокойствието:

— Моят бледолик брат е видял трупове? Тогава трябва да побързам да се върна в моето племе и да уведомя Червения облак. Голямата майка на бледоликите иска нейните поданици да се уважават и ние ще отмъстим за тези, които са били убити.

— Знаете ли кои са били нападателите?

— Трябва да са били Черните крака.

Бени му отвърна със смях. Индианецът го погледна с мрачни очи, след това кръстоса ръце върху широките си гърди и каза с ироничен тон:

— Моят брат е весел?… Изглежда в неговата каруца има все още доста количество от огнената вода…

— Не — отговори Бени. — Белият брат от много време няма огнена вода и от сутринта не е пил друго освен обикновена вода Смее се, защото го смяташ за твърде наивен.

— Какво искаш да кажеш?

— Че твоят бледолик брат познава индианците, скалпирали притежателите на каруцата, която лежи на края на гората.

— Ух! — извика индианецът, без да губи самообладанието си. — Тогава моят брат ще ми каже кои са?

— Разбира се.

— И кои са били тогава?

— Големите кореми.

— А!… Куче! — изрева индианецът, като се опита да се наведе, за да вземе нещо, което бе скрил сред храстите.

Бени, който стоеше нащрек, бързо се хвърли напред и като насочи пушката към гърдите му, извика заплашително:

— Стой или ще те убия!…

Индианецът разбра, че животът му е в опасност, изправи се скръсти ръце и отговори с присъщото си спокойствие:

— Белият брат желае война?… Значи не знае, че Шарената опашка е воин, много почитан от своето племе и неговата смърт ще бъде отмъстена?

— Зная — отговори каубоят — и не желая война с Големите кореми, нито пък имам намерение да убивам своя червенокож брат. Само искам да ме последваш в лагера и да останеш заложник, докато се срещна с Червения облак и поговоря с него.

— Аз, заложник?…

— Да, скъпи мой, и те предупреждавам, че ако се противиш и не ме последваш, ще ме принудиш да изпразня пушката си в теб.

— И какво смяташ да правиш с мен, братко мой?

— Абсолютно нищо. Ще ядеш на моята маса ще пушиш колкото тютюн искаш, ще пиеш от малкото уиски, което все още имам, и нищо повече Разбра ли ме? Или мой гост, или куршум в сърцето.

— И кога ще мога да се върна при своите?

— Много скоро, ако Червеният облак бъде разумен.

— Да взема ли оръжието си?

— Моят брат ще го остави, където си е; ще си го вземе тогава, когато вече няма да бъде мой гост. Уискито може да му изиграе някоя шега и в един момент лошото настроение да го накара да вземе скална ми, а аз държа на косата си, тъй като зная, че в прерията перуките не растат по върховете на бьфало грас. Хайде, твърде много се разбъбрихме. Засега моят червенокож приятел ще дойде да обядва с нас След всичко едно хубаво прясно парче бизонско месо струва много повече от куршум в корема.

Индианецът го изгледа мълчаливо, с очи, оживени от тъмен блясък, който издаваше силното му желание да се отърве от белия брат, после с кимане на главата направи знак на съгласие и изрече кратко:

— Да бъде!

— Ето че Шарената опашка стана разумен — каза Бени, като се смееше. — Излез от храстите и върви пред конете: ние ще ти бъдем като почетен ескорт.

Гарванът, макар и без желание, го послуша, без да посмее повече да се наведе, за да вземе оръжията си. Бени го последва с пушка в ръка качи се на своя мустанг и малката група напусна горичката. Навлязоха в прерията сред която се виждаше голямата каруца, заобиколена от пасящите наоколо волове и коне.

Индианецът вървеше с удължена крачка характерна за червенокожите, които освен ловки ездачи са и най-неуморимите пешеходци на американския континент, способни да извървят за една нощ до сто километра. Шарената опашка не показваше безпокойство, нито страх, но очите му следяха с особено внимание тревата наоколо. Той си даваше вид на разсеян, въртеше глава, но от погледа му не убягваше нито едно движение на двамата конници. Бе готов да се възползува и от най-малката им разсеяност, за да избяга. Бени обаче не бе човек, когото можеш да излъжеш Индианецът го шпионираше, но и той не откъсваше поглед от пленения и не изпускаше пушката. Бек, като истински мексиканец, бе развързал едно дълго въже от оплетена кожа завършващо с желязна халка — тъй нареченото ласо, използувано за ловене на диви коне и волове, което прекрасно можеше да му послужи и срещу Гарвана, ако той имаше намерение да избяга. Когато наближиха каруцата, чуха скалпирания да пита с още слаб глас:

— Вие ли сте, приятели?

Шарената опашка спря изведнъж и погледна двамата каубои.

— Кой е при вас? — попита той.

— Един твой познат — отговори Бени, като се усмихваше.

— Един бледолик?

— Да.

— Когото познавам?

— Надявам се.

Бени слезе от коня, след като даде знак на Бек да наблюдава индианеца, и се качи на каруцата. Скалпираният, като го видя, се надигна, мъчейки се да се усмихна Опита се да отвори уста, за да каже нещо, но каубоят го изпревари с думите

— Разбирам ви. Не се страхувайте момчето скоро ще бъде спасена.

— Видяхте ли го?

— Не но преди да залезе слънцето ще видя Червения облак.

— И той ще ви го върне?

— Надявам се, ако държи да спаси кожата на Шарената опашка. Направихме добър улов, който заслужава момчето.

— Ах!

— Оставете на мен, приятелю. Ние ще го спасим, обещавам ви.

— Страхувам се да не го убият, преди да отидете при Червения облак.

— Ако се отнасяше за мъж, в този час не бих дал и щипка тютюн за кожата му; но за щастие става дума за момче, а индианците имат хубавия обичай да ги осиновяват, вместо да ги убиват. Почивайте спокоен и ако имате нужда от нещо, само ми кажете.

— Благодаря — отговори скалпираният и се отпусна.

— Страдате ли много?

— О… да, много.

— Вярвам ви, но ще оздравеете не се съмнявайте Каубоят постави до него бутилка вода, примесена с малко уиски, направи му знак да не се движи и слезе от каруцата.