Емилио Салгари
Златото на Аляска (24)

XXIV
ЕЛДОРАДО В АЛЯСКА

Разпространяваната през 1858 година мълва, че в Британска Колумбия, сред пясъците на река Фрейзър, били открити богати залежи от злато, бе голямата сполука за Аляска. Повече от тридесет хиляди калифорнийци, обхванати от златната треска, се отправиха натам и застрашиха благоденствието на Сан Франциско, столицата на Калифорния. След като се установи, че по тези места имаше запаси в оскъдни количества, мнозина от емигрантите, разочаровани, се завърнаха в Калифорния. По-упоритите продължиха своя път към места, където златните залежи бяха по-богати. Те напредваха бавно, изследваха участъците, където предполагаха, че ще намерят скъпоценния метал, и постепенно достигнаха Аляска, преодолявайки огромното разстояние, което я делеше от Британска Колумбия. Колко време им бе необходимо, за да стигнат до бреговете на Юкон? Колко от тях успяха да открият златоносните жили? Колко оставиха костите си, оглозгани от вълците по тези безлюдни земи, покрити през по-голямата част от годината със сняг и лед? Малцината късметлии, успели да се доберат до северните притоци на голямата река, разбраха, че най-после са открили Елдорадо, търсено от години с невероятно търпение. Първият разработен участък се казваше Касиер Бар и се намираше в едно безлюдно място в горното течение на Юкон, сред почти непристъпни планини. Тези първи „миньори“ пазеха в тайна откритието си, за да не дойдат нови хора. Макар че през 1885 година се появиха някакви съобщения, знаеше се,-че всекидневно златотърсачите печелеха много долари и че златоносните пясъци на река Стюарт можеха да дадат още повече. Малцина авантюристи дръзваха да тръгнат към тези места поради трудностите свързани с пътуването, липсата на комуникации, студа, опасностите и огромните разходи, необходими за това дръзко начинание. През 1892 година започнаха да се чуват поточни сведения, говореше се за жили, открити по бреговете на Клондайк, съдържащи приказни богатства. Тези съобщения въодушевиха дори и невярващите, а преселването се оживяваше Авантюристите потегляха от пристанищата на Съединените щати и Колумбия, изкачваха се по Юкон чак до Доусън, безстрашно тръгваха сред снежните пустини. Канадски ловци прииждаха откъм бреговете на Макензи или от Робското езеро. Много от тях, съсипани от лишенията и трудностите загубиха живота си, а труповете им послужиха за храна на изгладнелите вълци. Обаче най-силните и с най-голям късмет стигнаха до заветната цел.

Злато в изобилие имаше в притоците на Юкон, дори повече, отколкото в прочутата Калифорния. За кратко време бяха натрупани огромни богатства. Много от тях бързо се стопиха в баровете и около игралните маси, между удари с нож и револверни изстрели. Американците практични хора, бързо построиха град сред блатата на Юкон и Клондайк и го нарекоха Доусън. Отвориха многобройни хотели, барове и игрални домове, които представляваха бараки на един или два етажа, със стая за пътници и помещения, отделени едно от друго само с памучни завеси. Не закъсняха и с издаването на вестник, Клондайк нюз, който обаче не просъществува дълго, защото журналистите предпочетоха по-трудния, но и по-доходния занаят на златотърсачите Към края на 1896 година бяха добити повече от осемдесет милиона в злато, а през 1897 — повече от сто. Но не мислете че производството спря дотук. Бяха открити нови находища, още по-богати, както и други, на юг в долините на Сент Елиа. Явно, че най-големите залежи бяха погребани под склоновете на този огромен планински масив. Дългите и широки морени от север свидетелстваха, че златото идва от юг, от кварцовите жили, разкъсани от ледниците и разпръснати от пороите и свлечени от водите в долините Учените изследвали тези области, бяха уверени, че Сент Елиа крие много по-големи богатства, отколкото Клондайк. На същото мнение бяха и златотърсачите Те дори твърдяха, че там, горе е възможно да се намерят цели скали, образувани от скъпоценния метал!!!

* * *

Четиримата разположиха лагера си в края на една голяма долина, все още покрита със сняг, която изглеждаше дива поради огромните борове, ели, смърчове и брези. Наблизо имаше малка река. Тя течеше на север, като тук-там образуваше малки езерца, и им обещаваше хубава риба и дивеч. От запасите им бяха останали само няколко либри брашно, една торбичка със сушено месо — две либри, която много грижливо бяха запазили, малко чай и захар.

— Армандо, приятелю мой — каза Бени, след като се стопли с чаша чай, — ако не подновим запасите си, то само след няколко дни ще бъдем принудени да пазим диета.

— Не виждам нито една птица — отговори младежът. — Струва ми се, че мястото не е особено подходящо за лов.

— Нетърпеливо момче! Мислите, че дивечът ще се затича да ви целуне ръцете в очакване да го убиете и да го сложите в тенджерата си?

— Не искам това, Бени, но ми се струва, че на това място няма животни.

— Ако не намерим, ще ловуваме в езерата. Ще се откажете ли от бели пъстърви?

— Не, разбира се.

— Значи първо да посетим тези езерца.

— И аз ще дойда — намеси се Фалконе — Бек сам ще се погрижи за лагера ни.

— Елате, господине — каза Бени.

— А как ще ловим рибата? — попита Армандо.

— Ще си направим харпуни от ловджийските ножове! — отговори канадецът. — Рибите са едри и няма да е трудно да ги улучим. С моя нож, прикачен към здрав прът, съм хващал хубави щуки и големи пъстърви в Малкото Робско езеро, а също и в Езерото на бивола и Езерото на сьомгите във Фрейзър.

— Тогава да вървим.

Посъветваха Бек да внимава и да върже конете, за да не се отдалечат. Отправиха се към края на долината, откъдето видяха едно доста голямо езеро, в което се вливаше една рекичка. След час бяха на брега му. Явно водите му не бяха много дълбоки, тъй като в средата растяха водни растения, а над тях кръжаха няколко двойки диви патици и рибари. Въпреки това навярно имаше много риба защото по повърхността му често се виждаха мехурчета. Бени се канеше да отиде в горичката, за да отреже дълги клони, от които да направи харпуни, но вниманието му бе привлечено от нещо черно, което се полюшваше в края на една малка плитчина.

— О!… — възкликна той. — Какво ли е това там?

— Прилича на кану. — каза механикът, като се вгледа в тази посока.

— Да отидем да видим. — каза Бени. — Ако наистина е лодка обещавам ви хубав улов.

Отправиха се към малкото заливче скрито от върби и нискорастящи брези. Не бяха се излъгали. Там имаше завързано с кожен ремък индианско кану в отлично състояние. Тези плавателни съдове правени много умело от индианците с материал, намерен по бреговете на техните реки и езера не са от издълбани дървесни стволове. Състоят се от солидна върбова арматура покрита с широки парчета брезова кора свързани чрез много тънки корени от ела и споени със смола Обикновено са дълги десет стъпки, но има и по шестнадесет стъпки, в които спокойно могат да влязат трима души. Макар че са много леки, те посрещат и най-буйните течения, без опасност да се разбият или да се преобърнат. В откритото от Бени кану имаше два харпуна малко смола и две весла с широки лопати.

— Ще влезем в езерото. — каза канадецът — и ще отидем да ловим пъстърва в дълбокото.

— Мисля, че няма смисъл. — възрази Фалконе, който от известно време наблюдаваше някакви колове издигнати над водата на около петстотин метра от брега — Ако не се лъжа, там има рибарски кошове, каквито използуват туземците.

— Да така е — отвърна Бени, след като внимателно ги огледа — Да отидем да видим.

Качиха се на кануто, Армандо се изправи на носа, а Фалконе на кърмата, за да пазят равновесие. Бени застана в центъра с веслата Отблъсната силно, леката лодка полюшвайки се грациозно, излезе от плитчината и се отправи натам. Наведен, Армандо оглеждаше кристално чистите води, за да види дали има улов. Бързо се увери, че езерото бе пълно с всякакъв вид риби. Те се плъзгаха по дъното, стрелкайки се сред водната растителност. Някои бяха черни като въглен, други бели със сребърни отблясъци, а трети с красива синя окраска Имаше толкова много, че за кратко време можеше да се напълни цял кош.

Бени, въпреки че гребеше наблюдаваше внимателно и като забележеше някоя риба, бързаше да я назове:

— Ето един налим… не е много добра става за храна на кучета Бяла пъстърва… превъзходна!… Превъзходна!… Гривеста риба… може да мине., щука… добра е… А, шаран… деликатес!…

Той гребеше усилено и не след дълго кануто достигна мястото, където бяха потопени индианските кошове. Индианците ко-юкони и танана не използуваха мрежи, а ловяха рибата от водните потоци и езерата с тези приспособления във вид на фунии, изработени от много тънки върбови пръчици. Когато дойде зимата, те забиват в реките и езерата колове, към които ги прикачват, чакат да се образува лед, но не забравят да оставят дупки. Като видят светлината, рибите влизат във фуниите и остават там затворени. Бени познаваше този начин на риболов и побърза да вдигне кошовете сигурен, че ще ги намери препълнени. За голяма негова изненада в трите имаше само пет едри щуки, общо петнадесет-двадесет килограма.

— Хитреците са разрушили останалите — каза той.

В този момент чу дълго изсвирване и видя, че на около триста метра плува прекрасен лебед със снежнобели пера.

— Армандо, ваш ред е — каза той. — Птицата струва много повече от тези сладководни рибки.

Младежът се изправи с пушка в ръка и се прицели, но видя, че грациозната птица удря отчаяно с криле и прави безплодни усилия да се издигне.

— Какво става там? — запита младежът много изненадан. — Като че ли бедният лебед се бие с някого?

— Дали не се е заплел във водните растения? — усъмни се Фалконе.

— Не мога да повярвам — каза канадецът. — Струва ми се, че го е хванал някой от обитателите на езерото. Не виждате ли, че главата му е под водата и не може да я извади?

— Струва ми се, че тук няма крокодили — каза Армандо.

— Не момко — отговори Бени.

— Мисля, че се досещам какво става — каза Фалконе, който внимателно наблюдаваше усилията на птицата.

— Обясни, чичо.

— Този лебед е хванат от щука.

— О!… Чичо!…

— Не вярваш ли?

— Щука да хване лебед?

— Учудва ли те?

— Изглежда ми невероятно.

— Бени, приятелю, да идем да видим — предложи механикът.

Канадецът отново хвана веслата и тласна кануто по повърхността на езерото. В това време лебедът продължаваше да се бори отчаяно, за да освободи главата си, която все още беше под водата. Крилете му пляскаха яростно и вдигаха пръски пяна, но не успяваха да вдигнат тялото нагоре. Приглушени писъци, прекъсвани от странни звуци, които като че ли излизаха от някаква тръба достигаха до ушите на тримата. Изведнъж горкият лебед, победен от подводния си враг, за последен път опъна криле Красивите му пера настръхнаха и той се отпусна бездиханен върху водата

— Мъртъв е — каза Армандо.

Изплашен победителят да не завлече плячката под водата, Бени с четири силни загребвания стигна до птицата Армандо и Фалконе се наведоха и я извлякоха на борда заедно с нападателя — огромна щука Малката сладководна акула в стремежа си да глътне голямата плячка бе сграбчила птицата за главата като че ли ставаше дума за рибка от една либра и я бе удушила. Но и лакомницата, след като бе налапала главата също се бе задушила и бе останала вкопчана в жертвата си.

— Ако вземем да разказваме, че една такава риба е била хваната в момент, когато се е мъчила да улови лебед ще ни се присмеят в лицето — каза Армандо, чието учудване нямаше граници.

— Който познава ненаситността на щуките няма да се изненада — възрази Фалконе — Това не е нещо ново, Армандо.

— Толкова ли са смели тези риби?

— Те са най-войнствените и най-ненаситните обитатели на сладките води и с право ги наричат речни вълци. Не можеш да си представиш колко са всеядни. Както виждаш, не са големи и въпреки това се хвърлят срещу всички с отчаяна смелост и почти винаги излизат победители. Казват, че някои се нахвърлят дори на кучета.

— Но как е възможно?

— Понякога се сражават настървено дори с видрите.

— Сигурно причиняват големи беди в реките и езерата.

— Истински касапи — отговори Фалконе — Един път някакъв си Шолмъндейли, собственик на развъдник за риба имал неблагоразумната идея да пусне вътре една щука тежаща около тридесет либри, за да се поохрани. За година тази лакомия унищожила всички риби в развъдника. Останал само един голям шаран, но и той бил в окаяно състояние поради многобройните рани, нанесени му от щуката по време на битките.

— Каква ненаситност! — възкликна Армандо.

— Помисли само. За два дни поглъщат храна, която надвишава собственото им тегло.

— Тогава сигурно бързо растат.

— Много по-бързо от всички други риби.

— Кажете ми, чичо, вярно ли е, че в коремите им са намирани и скъпоценни предмети?

— Абсолютно вярно, Армандо. В Англия е била уловена щука, тежка двадесет либри. В стомаха й е имало часовник, окачен на лента, и два печата.

— Но как ги е погълнала?

— Сигурно с плътта на едно момче, удавило се в Оуз няколко дни преди това. В стомаха й били намерени човешки пръсти и дори рибарски оловни топчета.

Докато Армандо и чичо му разговаряха, Бени продължи да гребе към брега, защото смяташе, че уловената без никакво усилие плячка им стигаше за момента. Върнаха се, завързаха кануто с намерение да го използуват отново и се отправиха към лагера, за да приготвят вечерята. За да съкратят пътя си, те навлязоха в една горичка, която правеше голям завой и обхващаше долината по цялата й ширина. Неочаквано бяха нападнати от пет огромни сиви вълка. Армандо се готвеше да ги удари с приклада на пушката си, за да се разбягат, когато видя как Бени се хвърли към едно дърво и се облегна на ствола му, сякаш за да се предпази от нападение в гръб

— След мен!… — извика канадецът. — Вълците са бесни!…